Великолепно!

И ЗАВЕТИТЕ СВЕЩЕНИ НА ДЕДИТЕ

Помниш ли годините прекарани в мечти,

лутането и зигзагите ни вечни,

всичките копнения на нашите души

романтични по химерите далечни? И как кат слепци протягахме ръце

ние в дирене на щастието вечно

и с невинността кристално чиста на дете

сляпо вярвахме във всичко безрезервно?

Как с безумие препускахме в просторите

вдъхновени от идеи и от илюзии

в надпревара луда като бедуините

по пустините към извори миражни?

Но живота твърде скоро ни опримчи

със хомота на заблуди безконечни

и когато най- подире се опомнихме-

бяхме на съдбата пленниците вечни.

И видяхме се нещастни и прокудени

надалеч от роден край и от родина.

Като клетници немили и изгубени

скитахме се ний бездомни по чужбина.

Клисав беше хляба чужд и не услаждаше

и тъгувахме по скъпата родина.

В здрачни сънища милата изплуваше

пред очите ни прекрасна и красива.

Днеска пробудени не искаме да вярваме

на заблудите и в празните надежди.

Веч отново българския дух почитаме

и заветите свещени на дедите.

30.01.2009

Стоя безмълвен пред вашите гробове, наоколо цари космична пустота. Кои сте вие? Славянски вождове ли, монаси ли, обрекли се на самота? Скалите помнят, но няма да разкажат за вашия отдавна отшумял живот: как тук пред вас се раждаше държавата със силата на славен прабългарски род, за оня конник, донесъл от Преслава молитвите на Константина Филосф, за битките, паденията, славата – другари верни във живота ви суров, за куманката с тихата усмивка със щастие дарила Калояна млад, за химните, оставени във свитъка от грешната ръка на черноризец свят ... И пак стоя пред вашите гробове, но падам на колене в този светъл час, частица съм от ваште, стари родове и клетвата във ваша памет шепна аз.

В утрото на 19.02.1873

Студените вихри бездомни

завихрели облаци сняг,

препускат се бесни и злобни

във шеметен, яростен бяг.

Настръхнал светът се пробужда

във синкав предутринен здрач

и пак се в мъглите забулва

посърнал във унес и плач.

Развихрени хали метежни

зловещо се кискат, реват.

Кат змийки в пътеките снежни

се гърчат, извиват – пълзят.

Навъсена, шумна тълпата

потрепва, трепери-гълчи,

печално и тъжно в мъглата

бесилото черно стърчи.

Във утрото ледно –студено

отпреде разгърден стои

героят- над него въжето

люлее се, страшно виси.

И попът молитвено вяло

прошепва в страха си едва:

-Покай се за грешките, чадо,

пред мене и бога сега.

-Да мреш за България,отче,

е сладка, свещена мечта.

Безволно и хило отроче

на робство и страх е смъртта.

Забравил семейство, любима-

да жертвам живота си мил,

отдавна на род и родина

да служа съм се посветил.

И после увисна обесен

величествен кат исполин.

Простена дълбоко потресен

балканът за свидния син.

И халите вият в полето,

настръхнал светът се е свил,

проклина и плаче небето,

милее- юнака любим...

О, спрете се вихри проклети,

ти слънце отново изгрей!...

Да помним свещени завети

и Левски във нас да живей....

04.02. 2009 г.

Редактирано 5 февруари 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Във парка застанал на поста

изправен героят стои

на стража и с обич синовна

над род и родината бди. С патина зелено-кафява

отдавна е бронзът покрит,

с на времето златната пяна

е сякаш изцяло пропит.

С крилете на порива вечен

на славните наши деди

отправил е поглед далечен

в простора на свелите дни.

И шепне ни сякаш завета,

завета свещен и велик;

за свята и свидна родина,

за своя поробен народ

как славно героят умира

безстрашен, уверен и горд...

.........................................

По време на криза забравен

от хора потънали в мрак...

Но в парка застанал изправен

героят на поста е пак.

За правда и истина свята,

за подвизи в устрем велик

отново зове ни в борбата

с коварния враг многолик...

06.02.2009 г.

Редактирано 8 февруари 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Браво! Невероятно красиво и силно патриотично е стихотворението ти! Особено много ми хареса финалната строфа: "И пак стоя пред вашите гробове, но падам на колене в този светъл час, частица съм от ваште, стари родове и клетвата във ваша памет шепна аз." Приеми моите искрени и сърдечни поздравления! С уважение: Родопски

Раздвоение Жаравата на съвестта изпепели проклятието и аз прогледнах с твоите очи, и тръгнах без посока с вятъра. Защо сърцето все така мълчи и търси образа на своето разпятие? Дали пък търси образа за своето разпятие? Сърцето властва и така мълчи. Дали прогледнах с твоите очи, дали е феникс грозното проклятие? А вятърът жарава ли гаси?

Възхитен съм от красотата, мелодичността( напевната ритмичност) и сила на стиха. Браво! С приятелски поздрав:Родопски

ЖАЛОНИТЕ НА РОДИНАТА

Родино,

в безкрайните твой измерения

къде се намират високите коти?

Къде са поставени твойте жалони

за идните ти поколения?

Къде са прочутите светли пилони,

устойте свещени,родино любима?

Победи, възходи- стремления

не ли са онези високи жалони

трасирали пътя на твоите копнения?...

...Пролятата кръв във борбите вековни

и порив свободен във гнет и гонения

на дух непокорен огньове са вечни...

В земята свещена са, мила родино,

хиляда и триста жалона забити

и първата кота е копие първо

забито след славните битки победни

дълбоко във нея от хан Аспаруха

и втората кота- когато в разтуха

пенливото вино е Крума наливал

във на Никифорова златна кратуна.

Безбройни пилони изпъстрят земята

и първи пилон е на цар Симеона

прославил със книжнина свята страната,

с победните битки и със мъдрост велика,

а втори пилон пък Паисий се вика.

Над всички са тези на Ботев и Левски-

пилони на гордост- на вечната слава.

Показали как се за род и родина

с достойнство живее и как се умира....

Родино, в безбройните твой измерения

хиляда и триста са всичките коти-

от подвизи славни и славни творения...

Пропита е с кърви- постлана е с кости

земята свещена,Родино прекрасна.....

Народната памет навеки ще помни

Беласица славна и кървав Батак, и

Орловците смели ,потерята бясна

изпаднала в ужас и страх ,с вековни

победи, със слава, родино, ще светиш

в душите на идните ти поколения

и ярко в очите ни вечно ще грееш

със радост с безкрайните твой измерения....

12.02.2009 г

И все са на хора Погледи на омраза и на вечна любов, погледи на безразличие и на умора, погледи на лицемерие и на суровост, толкова много различни и все са на хора ! Убийствен смях на омраза и на вечна любов, убийствен смях на безразличие и на умора, убийствен смях на лицемерие и на суровост, толкова много различни и все са на хора ! Съскащи думи на омраза и много злост, Шепнещи думи на апатична умора, Пеещи думи за вярност и вечна любов, толкова много различни и все са на хора !

Стиховете ти са прекрасни, чета ги с лекота!

БОЛКИТЕ НА АПОСТОЛА

Въздухът спарен в килията мрачна

души железните морни гърди,

тръпки студени побиват снагата,

тежка окова проплаква – гърми.

Малко прозорче оскъдно процежда

призрачно бледия лъч светлина.

Хлябът мухлясал стои недокоснат

там до отсрещната влажна стена.

И незараснали рани терзаят

с огън душата, не дават покой.

Спомени скъпи, далечни навяват,

спомнят за детството, родния край.

Бащина стряха и нощите лунни,

топлите ласки и целия род,

живият огън във приказки чудни

дал на мъртвеца отново живот.

Бе ли намерил в живота си кратък

живия огън за свойта душа ?

Не пропиля ли в надежди напразни

светлата младост и сетна мечта?

Беше се врекъл да служи навеки

вярно на своя поробен народ.

Думаше често, че ако спечели

ще е за целия български род.

Ако ли нявга в борбата загуби,

губи единствено своя живот...

Семето беше дълбоко посято

в будната, чиста народна душа,

с кърви и сълзи горещи полято

никнеше бързо за бунт и борба.

Будеше смело раята заспала,

беше опора и твърда ръка,

вдъхваше смелост, надежда и вяра

в плахата, слаба човешка душа.

Вънка студ ледносковал е земята,

стенат и кискат се вихри безброй

от минарето високо моллата

кани горещо агите на бой

срещу раята презряна, бунтовна...

Мисли нахлуват в главата ранена,

раната пари, не дава покой,

но не унива и не е сломена

твърдата вяра в победния бой.

Спомня-за Ангел със болка в душата,

верен остана на делото той,

клетвата спази, разби си главата-

пример достоен за всеки герой.

Братята свой оковани в окови

вчера отвънка на двора видя.

На заточения вечни, сурови

във Сен Жан д`акр изпрати врага.

Бавно окъсани в дрипи вървяха

и не усещаха болки ни студ.

Тежки окови зловещо гърмяха,

остро пронизваше вятъра лют.

Виждаше Петко и Вутю, и Станю,

още Гложенеца тама до тях,

негови братя бунтовни те бяха-

честни и верни другари до гроб...

Там до стената застанал изправен

тежко въздъхна, притвори очи,

тъжно замислен героят предаден

рони горчиво- отровни сълзи.

Плачи за вяра, за святото дело,

плачи за своя поробен народ-

заради семето малко което

зрееше вече за жътва и плод.

Днеска Косоваца висна обесен,

беше навеки той трижди проклет

заради делото дето предаде

в глупост и страх на врага ни заклет.

Всичко пропадна, затри се безследно-

порив и дело и славен подем

и дух бунтовен задушен угасна-

биде предаден, беше сломен.

Трижди проклета да бъде душата,

в черни катрани навеки да ври,

дето предаде великото дело,

дето народен кипеж угаси...

Не, той не стана предател, остана

верен до края на своя завет

вярно да служи на мила родина

и да умре за народа ни клет...

Семето сято в народната нива

бавно ще кълне, но ще живей.

Делото глъхне, но не и загива-

жътва ще има и слънце ще грей.....

16.02.2009 г.

Редактирано 16 февруари 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

за пореден път съм изумен от поетичната ти дарба стихотворенията ти имат място в българските учебници жалко е че още ги няма по книжарниците за да могат да стигнат до всички стиховете ти за Левски са прекрасни наистина е много жалко че нашите депутати никога няма да ги прочетат защото няма да спечелят пари от това а и не изповядват неговите идеи а също и не са истински българи по кръв и душа но да се надяваме че ще дойдат по-добри времена както за България така и за достойните днешни българи не знам какво ти е мнението за богомилството но ми се иска да прочета някое твое стихотворение посветено на богомилите и приносът им към днешната европейска цивилизация с нетърпение очаквам следващите ти стихове

Благодаря,приятелю, за топлите думи. Може би ще напиша нещо за богомилството, но ми е необходима повече историческа информация за тях. Освен това по здравословни причини съм ограничил за известно време писането на стихове. С поздрав Hrodopski

ПЕСЕНТА НА ДУМИТЕ ТИ НЕЖНИ

С трепетно вълшебна красота,

нежно в мигновенията кратки,

нека ме упойва песента,

песента на думите ти сладки.

И с приятно мека топлина

ласкаво душата ми да милва,

и със дъх на пролетни цветя

нека ме омайващо опива.

И сред хиляди- безброй слова,

в шумотевицата на тълпата,

бас държа,че няма да сгреша

тихият ти шепот в тъмнината...

.........................................

С шеметно омайна красота

в мигове трепетно вълшебни

нека ме опива песента,

песента на думите ти нежни.

Редактирано 27 февруари 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Не си отивайте

Не си отивайте, мои есенни дни.
Не си отивайте!
През мъглата на спомена ще изплува
вашето слънце
и без да обещава равноденствие,
ще сгрее ръцете ми.

Гората е натежала от багри и истини,
ще тръгна по една от златните й пътеки,
за да открия безкрая на дългото пътуване.
Ще почистя извора и ще бликне водата,
в която ще потапят черни крила
наранените врани.
И със златни пера ще летят към дома
на златното момиче ...
Не си отивайте, мои есенни дни.
Не си отивайте!..

Пречистване

Девет реки трябваше сам да преплувам.
С девет хълма трябваше да се сбогувам.
В девет пропасти – просено зрънце да сея.
Девет върха – с ненапита вода да полея.
В девет долини – през огън бос да мина.
В девет села – хляба си на гладни да нося.
Девет чисти извора достигнах накрая.
Колко ли и какво ми остана – не зная.

Редактирано 25 февруари 200917 г. от tonihowk (преглед на промените)

И двете ти стихотворения са хубави и мелодични, звучат като песен. Пиши с интерес стихотворенията ти. родопски

Както някога

Аз пак съм на брега на реката

и чакам нейните цветни води.

Моята вяра не е приказка, нито сън –

по средата на житейската златна пътека съм.

(Колко много златни пари събрах подарени!)

И ако златната вода е минала преди мене,

аз ще има с какво да изненадам добрите,

а за лошите – те ме научиха да бъда добър.

Вяра

В багри алени небето се гали,

идва денят със синя коприна.

Колко ли радост в уморената младост,

Господи бих могъл да открия :

цвете красиво, пеперуда игрива,

стихче от някой забравен поет –

скромна възхвала за Твоята слава !

за Тебе ще пиша сонет!

Редактирано 8 декември 200916 г. от tonihowk (преглед на промените)

ДУХЪТ НА БЪЛГАРСКАТА СЛАВА (ВЪРХЪТ)

Когато слънцето изгрее

над нашата родина мила-

Балканът гордо засияе

лазурносиньо кат коприна,

тогава възвишен изгрява

духът безсмъртен на дедите

и връх един покрит със слава

изплава гордо из мъглите...

Когато тънят във забрава

безбройните свещени висоти

и будна съвест, чест и слава

продадени са вече за пари-

кръвта синовна напоила

изконните ни български земи,

забравена се- изветрила

в безверието на безпътни дни,

тогава разгневен се буди

българският дух велик...

И връх един покрит със слава,

достъпен само за орлите,

величествен се извисява

с безсмъртието на дедите.

И днес чукарите му помнят

битки славни и епични,

кога ведно се бяха били

наравно живи и умрели...

Когато слънцето изгрее

над нашата родина свидна

и златна Добруджа сияе

във злато,пурпур и коприна,

и китна Тракия ухае

кат цвете цъфнало в градина,

тогава възкресен изгрява

духът на българската слава...

26.02.2009 г.

Редактирано 4 март 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Наистина пишете красиво и хубаво имате голям талант, приятно ми е да чета стиховете Ви. Специално за Вас съм създал темата " Млади таланти" и без Вашето позволение си позволих да публикувам няколко от Вашите стихотворения. може да публикувате там, уверявам Ви ще ми е приятно да чета всичко каквото публикувате.

МЛАДОСТТА ТИ ПРИРОДЕНА Е ВЕЧЕ

Виж как сладко внучето сияе

с ведростта на синьото небе

и в усмихната невинност грее

топлина от твоето сърце.

Как очите лъчезарни греят

ярко кат елмазена звезда-

в непринудена сърдечност леят

светлина от твоята душа.

Трепетно сияе като цвете

нежно в утрото на пролетта

младостта ти възкресена вече-

природена в детската душа...

Редактирано 18 март 200917 г. от hrodopski (преглед на промените)

Настроение Самотен прозорец и кротък дъжд с дъха на разцъфтели лалета, забързани стъпки на един мъж и топка на безгрижни хлапета. Дъга, опъната над скалите с обещаваща слънчева ласка, една жена, чакаща в таксито с рисунка, набързо надраскана.

Стиховете ви имат свежестта на цветата. Красиви и ритмични са.

Пейзаж Коларски криволичещ надалече път. над него сплетени клони зелени, пред погледа пролетен горски кът, между дърветата двойка елени. Наляво скалите уморено мълчат, извисили чела до висините – там стъпките на Бога личат, доловени с крилата на орлите.

Нарисувал си един красив и впечатляваш горски пейзаж, тих горски кът. Използваната ритмична стъпка, амфибрахий, и сполучливите кръстосани рими се вписват много добре в стиха ти. Стихът е кратък, сбит и изразителен. Имаш талантливо перо, приятелю.... С поздрав: Родопски