Днес съм тиха. Пиша тишина.
Днес от думи вече ми нагарча.
Днес безкрайно дълго ще мълча.
Прецъфтях. Като глухарче.
Днес ме няма. Нищо, че съм тук.
Тук съм, а съм толкова далече...
В мен умира празен всеки звук.
Днес от приказки съм разсъблечена.
Просто имам нужда да мълча.
Някога ми трябва да съм тиха.
Да потъна в свойта тишина
и да дишам.
Просто дишам...

автор: caribiana

ЛЪЖАТА

Лъжата...Тя е като отровна стрела, която се забива в сърцето на човек. Може завинаги да остане запомнена като тежко разочарование, което винаги да наранява спокойствието и хармонията на хората.
Но защо тогава лъжем? Защо? Когато ясно разбираме, че заради нас могат да пострадат някои, които не заслужават. Може би се опитваме да представим себе си така, че да се харесаме на околните, или да предпазим самите нас или другите.
Но дали резултатът е винаги този, към който се стремим? Не се ли получава в повечето случаи обратен ефект? Рано или късно истината изплува - закъсняла, но много по-жестока от навременната. Лъжата изсмуква енергията ни, карайки ни да се съсредоточим върху несъществуващи факти и събития. Затова много често лъжещият в един момент сам приема лъжата си за истина.
Обикновено оправдаваме малките лъжи. Правилно ли е това? Ако малката лъжа е незначителна и безобидна за лъжещия, дали е такава тя и за излъгания?
В днешно време в повечето чужди думи, жестове или усмивки се вижда само една размазана картина, чиито ясни линии изписват думата ,,лъжа” . Но аз вярвам и ще продължа да се надявам, че все още има хора, които са искрени и нелицемерни. Зная, че те не са много, но истината е, че на тях се крепи по-добрата и по-светла страна на света.

Замисляли ли сте какво е споменът - нещо, което имаме, или нещо, което сме загубили?!
"Пълна шепа с Минало.
Без да я стискаш скъпернически, все пак ръката ти е запълнена,
за да махнеш и да идеш къде очи видят.
Но ако настояваш да вървиш безогледно
и да стигнеш не знам си къде далече,
имаш една алтернатива - празна шепа с вечно Сега." -
Блага Димитрова

ЗАКОН: ВСИЧКО СЕ ВРЪЩА

 

Дали обичаш и прегръщаш, 

дали обиждаш и отнемаш - 
доброто винаги се връща, 
а злото също - умножено.
Човек си носи мъчно кръста, 
без своя Бог да го открие - 
с треперещи от ужас пръсти, 
единствено от болка вие.
И няма лек, и няма биле
за хора, дето не раздават. 
любов. След време просят милост, 
а само ада получават.
Дали обичаш и прегръщаш, 
дали обиждаш и отнемаш - 
доброто винаги се връща, 
а злото също - умножено.

 

Бори Слав

Юлалюм

 

Небосводът бе скръбно надвесен,

вихър ронеше жълти листа,

вихър гонеше мъртви листа. —

То бе нощ — късна нощ в късна есен —

нощ над всички нощи над света —

бе сред Вейрския край омагесан,

бе край езеро О̀бер, в нощта, —

там сред Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Там в една исполинска алея

с кипариси, склонени над мен,

тъй печално склонени над мен,

бродех с мойта Душа, — със Психея.

А духът ми бе плам разкален,

като огнен поток разкален,

който с лава щом гневно залее

върха Янек — лети устремен,

като стене, и свети, и тлее

през нощите на север студен.

 

В разгово̀р меланхолно унесен,

думи ронеха наш’те уста,

както вихърът жълти листа. —

Аз забравих, че бе късна есен

и нощта на нощите в света —

аз не помнех тоз край омагесан

и мъглите над О̀бер в нощта, —

нито Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Полунощ вече бе превалила:

заредяха звезди към възток

сякаш чакаха ден от възток

и тогава, лъчи заструила

в лъкатушен и светъл поток,

там Астарта, едва появила

своя сърп фантастичен, двурог,

възгоря в небосклона — извила

своя сърп фантастичен, двурог.

 

Аз каза̀х: „Тя засенва Диана,

тя се носи в ефирно море —

от въздишки ефирно море;

тя в сърцето ми знай всяка рана,

дето червеят нивга не мре;

и предвестница скъпа, желана,

на Лъва над звездите изгря —

в мрака нас да упъти изгря,

да вести в наш’та скръб непрестанна

нам небесен покой — тя изгря!“

 

Но Психея простена неволно:

„Аз не вярвам звездата в нощта!

Тя е бледна! Тя свети в нощта!

Тук е страшно! — и скръбно! — и болно!

Да си идем от тия места!“ —

И от ужас сломена, безволна,

в миг отпусна крилата си тя

над развеяни мъртви листа —

да се валят в праха, меланхолно,

над развеяни мъртви листа.

 

„Туй е сън — и той странен изглежда —

утешавах я тъжен и блед —

но без страх нека минем напред!

Погледни: красота и надежда

над нощта тя разлива навред

и ни праща далечен привет!

Нека смело ней в сетен копнеж да

доверим своите мъки безчет —

тя от земния мрак ни извежда

и напътства в небѐсен полѐт,

тъй жадуван сред мъки безчет!“

 

Тъй мълвях и вървях аз до нея,

над листата из нашия друм,

глух за техните вопли и шум, —

и видях гроб пред нас да чернее,

чийто надпис смути моя ум,

но, уви! — не разбра моят ум —

и през сълзи прочете Психея:

„Тука твойта любов — Юлалюм —

спи во веки веков — Юлалюм“.

 

И посърна в тоз край омагесан

моят дух под дъха на скръбта,

както жълтите мъртви листа —

и разбрах аз, че бе късна есен

и нощта на нощите в света,

сред която аз бродех унесен,

Запленен навсегда от смъртта —

о, кой Демон, кой Дух на Скръбта

ме доведе сред тия места!

— И сега ми е Вейр известен,

с езерото О̀бер във нощта,

и Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

Редактирано 10 юли 201510 г. от Тøни (преглед на промените)

Всеки, който...
Всеки, който си позволи да те нарани, прави място на друг да те обича.
Всеки, който обижда присъствието ти, печели твоето отсъствие.
Всеки, който изрича клевета, оглежда себе си в теб
Всеки, който манипулира, постига съжаление.
Всеки, който лъже в очите раздалечава от себе си хората, които държат на него.
Всеки, който преписва чужда вина някому, губи себе си.
Всеки, който създава интрига остава сам.
Всеки, който ласкае личността ти, не е приятел.
Всеки, който предаде доверието ти, не заслужава прошката ти.
Всеки, който злослови в твое отсъствие е достоен за безразличие.
Всеки, който пие кафето си в компанията на завистта, познава самотността и празнотата.
Всеки, който предпочете да замълчи, когато е време да говори, доказва личността си по категоричен начин.
Всеки, който опита да се пошегува с нечии чувства непонятни за него, изпитва същото след време.
Всеки, който...
Истинските хора идват, когато споделиш сълзите си преди да знаеш, дали ще ги избършат или ще им се посмеят.

ПРОКЛЯТИЕ

Проклет да си и ти, и любовта ти
фалшива, дето се загнезди в мен!
Кажи, загриза ли те съвестта ти,
остави ли те тъжен и сломен?

Проклети да са мислите, които
се втурваха към тебе на бегом
и тези, дето кътах скрити
и търсеха в душата ти подслон!

Проклети да са всичките ни думи,
изричани в моменти на тъга,
превърнали се в пропасти бездънни -
без покритие и без дела!

Проклети да са чувствата, които
тормозят ме наяве и насън!
Стените ми попиваха сълзите,
обаче да съм същата, не съм!

Проклета да съм аз, че ти повярвах,
че болката по равно се дели!
Провярвай ми, аз вече се отказах
да плача с глас, когато ме боли.

Дали ще оцелея прокълната
или ще ме погълне вечността?!
Аз вече зная, че вината
коварна е и с две лица!!!

ОГЛЕДАЛОТО В ТВОИТЕ ОЧИ ме обича
и все ме показва с години по-млада.
Пак съм си същото онова момиче,
което раздава любов без пощада.
Още е лудо и слънчево – приказно,
с боси крака и рошава грива.
То само за твоето сладко „обичам те!“
и до другия край на земята отива.
Изплита към тебе от слънчева прежда
златни пътеки, за очите невидими.
В скалите дълбае с упоритост и нежност
най-свидните букви на твоето име.
В съня ти долита, целува те с вятъра.
И в стъпките твои по пясъка тича.
Където да идеш, то все те достига
това безпощадно и ТВОЕ момиче.

 

автор : Златина Великова

ГЛУПАВО ЩАСТИЕ МОЕ...

Сергей Есенин

 

Глупаво щастие мое
в облак от пролетен цвят!
Залезът плува в покоя,
сякаш е лебед крилат.

Ствол на бреза ще се мерне
над позлатена вода.
Свраките служат вечерня
на неизвестна звезда.

И над калината, спряло
в мрежа от лунни лъчи,
пее момичето в бяло,
нежно гласа му звучи.

Расо ли синьо, какво е,
сумрак повява студен…
Глупаво щастие мое,
розови бузи пред мен!

1918

Превод от руски: Иван Николов, 1984

ЗАД ЧЕРЕПА МИ

на Н. Б.

 

Мрачното очарование отвред огражда се монументално.
В добрата видимост
аз виждам теб, Античен шум, на всеки хиподрум с арената
елипсовидна.
Векът - загърнат или облечен - не разбирам - гъмжи във
множеството,
което го създаде. Веществено, богато. А ти увлечен в реверанси
към ложите
с наложници седящи в скута на скопените някога евнуси някъде
в трибуните
успя да го направиш - превърна течното сребро за тях
във злато.
Неразличимо течно като време в двата края на деня
попита ме
озадачен: какво зад черепа ми има? Опомних се навреме,
с жал,
че крия теб опредметен, аз казах, с жал, че градовете в мен
сигурно

не са богохраними.

 

Жанета Амири

Любима грешка

 

Падам си по лошите мъже.
По тези дето гледат отвисоко.
А животът им по-тънък от въже
заплетен е от възли. Без посоки.

Падам си по силните мъже.
По тези дето вятър спират с поглед.
А ръцете им... Най-нежните ръце
прегръщат ме. И цялата ме стоплят.

Падам си по непокорните мъже.
По тези дето яхнали мотора
не може даже буря да ги спре.
И света е техен. Даже и простора.

Падам си по лошите мъже. 
Това е явно грешка на съдбата.
Падам си по тях. А после ставам
по-силна и от себе си самата.

 

автор: Галя Кутулева

*****
Дойдох. Мълчах. Събудих се. Видях.
И думите замряха в недостатъчност.
Огледаш ли се в себе си без страх –
животът ти започва окончателно...
Потърсих се. Откривах се. Летях.
И падах, колко пъти, безпосочно.
Светът навярно е творен от прах.
Мечтите ми изпепели... Нарочно.
Отърсвах се от спомени. Съзрях,
че всяка грешна стъпка е илюзия.
Прегърнах и последния си враг.
И в неговите мисли има музика...
Ослушах се. Усмихнах се. Разбрах,
че всяка суета е крайно смешна.
Онези търсим, в този шарен свят,
с които виждаме едно и също нещо.

Мира Дойчинова - irini

Репортаж за трите хаш

„Кои книги, напоследък,
радват се на просто редък,
изумителен напредък.
Тези книги, тези книги
с убийства и интриги
дето, ха де, затвори ги,
докато на „Плана“ - 5
нашият майор напет,
стиснал верен пистолет,
не съзре следи, които
водят към едно корито,
ужким старо и разбито,
но което, щом по цинка
той го тръкне с пуцинка,
ще открие начертан
план на мотопед „Балкан“,
който вража нам държава
жаждува да притежава.”
„Тука действа вража шайка!
Вашта майка, нашта гайка
сте направили нарочно
с болта да не пасва точно.
Тук заводът за обуща
някакви кошмари пуща.
Там изписва института
срещу западна валута
уред обявен за брак
във века на Гей - Люсак…
там измисля се батерийка
за откриване Америйка.
Тук талант е съкратен
и заместен с кретен…”
„И вълна вълната гони,
към различни пентагони
и различни пентагони
свиват рамене с пагони,
наш не е, не е и наш…“
Е, тогава кой е той
този предан нам герой,
спъващ сам по почин свой
болшевишкия им строй.
„Някой некадърник наш,
скрит под кадров камуфлаж,
но с глава от алабаш.”

Валери Петров

Десет урока за научаване.
Първи: Да следвам сърцето си.
Втори: Да нямам очаквания.
Трети: Да вярвам във себе си.
Четвърти: Да бъда различна.
Пети: Живота да пазя.
Шести урок: Да обичам,
дори когато ме мразят.
Седми: Да се усмихвам.
(Нищо, че пак ми се плаче.)
Осми урок: Да притихвам.
Няма спешни задачи.
Девети: Да се харесвам,
защото съм с нещо красива.
Десети урок: (Много лесен):
Просто да съм щастлива.

 

Мира Дойчинова

Във нощите, в които не заспивам
и искам дълго да те галя с устни,
небето става приказно красиво.
И мъртвите звезди възкръсват.
Усещаш ме. Безмълвно ме желаеш.
Прошепваш ме на сън. И аз съм твоя.
Навън нощта е тиха. Като тайна.
А вятърът – солен. И неспокоен.
Красиво е. Красиво е до болка…
До стон. До вик. До бездихание.
Превръщам себе си в прозрачен облак
от обич. От копнежи. От сияния.
Такива нощи много ми отиват.
Оставам само по мечти и лудост.
Тръпчива съм на вкус. И те опивам
като бутилка лунна светлина.
И нищо друго…

 

автор : Caribiana

Душата си пречистих с любовта!

Изпепелих и разруших до камък всички мостове!
Изчистих си душата от ненужните лъжи!
За силата, за смелостта благодаря ти Господи!
Сега ще продължа напред дори да ме боли!

Изхвърлих от главата си ненужни обяснения
и клетви дадени без чувства, без вина!
Безмислените спорове и грозни обвинения
изхвърлих ги и стъпках ги в калта!

Сърцето ми е храм! Не може да го цапат
със низки помисли и груби ругатни,
а после да се извинят и да очакват,
че то за всичко може да прости!

Не ви прощавам нищо и не искам прошка!
Аз чиста съм пред Бога, пред света!
Изхвърлих и надеждата! Не са ми нужни мостове!
Душата си пречистих с любовта!
Таня Симеонова

 

Любима грешка

 

Падам си по лошите мъже.

По тези дето гледат отвисоко.

А животът им по-тънък от въже

заплетен е от възли. Без посоки.

Падам си по силните мъже.

По тези дето вятър спират с поглед.

А ръцете им... Най-нежните ръце

прегръщат ме. И цялата ме стоплят.

Падам си по непокорните мъже.

По тези дето яхнали мотора

не може даже буря да ги спре.

И света е техен. Даже и простора.

Падам си по лошите мъже. 

Това е явно грешка на съдбата.

Падам си по тях. А после ставам

по-силна и от себе си самата.

 

автор: Галя Кутулева

 

Някой може ли да ми го преведе на испански ?

***

Харесвам ли се? Много сложен казус.
Със сигурност съм крайно непривична.
Светът и без това е пълен със омраза,
така че твърдо смятам да се заобичам.
Недей ме обвинява в егоизъм.
Съдбата ми изобщо не е лека...
Раздадох и последната си риза
във опити да разбера човека...
И ето ме – свободна като просяк.
Харесвам ли се? Много при това!
Щом винаги със себе си ще нося
вързопчето на своята душа....!

Мира Дойчинова

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

 

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

 

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

 

Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!

 

Никола Вапцаров

Любомир Левчев

Утрешен хляб

Някога

упреквах своя син,

че не знае откъде се купува хляба.

А сега…

Той продава хляб.

В Америка.

Във Вашингтон.

През обикновените работни дни

преподава в университета.

Нощем пише стихове.

А във съботите и неделите

продава хляб

на пресечката на авеню Небраска и Кънетикът.

Българската нива запустява.

Земните жени, които

жънеха и хранеха потомствата,

си отиват, както свършва песен.

Политици разиграват мелодрамата

„Кой открадна родната пшеница?!“

Но остава приликата между хляба и човека,

скрита зад различни имена,

различен вкус,

а също и цена различна.

Моят син продава хляб за сандвичи,

питки розмаринови и бул маслинов,

пита „заатар“,

испанска „семолина“ със сусам,

орехов, пшеничен хляб, поръсен със стафиди,

италиански „пане белло“,

„паладин“, замесен със зехтин, мая и мляко,

царевичен хляб и хляб със семенца от тиква,

турски хляб и хляб от облаци…

Само български

и вчерашен хляб няма!

– Всеки ден остава непродаден

хляб – разказва моят син.

– Дават да си вземеш за вечеря.

Другият завързват в пликове…

И го изхвърлят…

И умората оборва моя син.

Хлябът го продава на съня американски.

(Тези думи значат и „Американската мечта“.)

Господи, не чуваш ли, че моят син те моли нещо!

А опасното проклятие като аура го опасва.

Ако имам право на една молба и аз

на желание последно, Господи,

направи това, което иска моят син!

После можеш и да го осиновиш!

В София

в сумрака бродят

сенки на старици.

Ровят кофите за смет събират хляб.

Сочат ми една – била учителка

по история и български език.

– Но не бързай! – казват. – Не избухвай!

Тя не търси хляб за себе си.

Тя храни

разни кучета и птици.

Тези мои думи също са храна за кучета и птици.

Господи!

За какво живея?

За какво се скитам сам в Родопите?

За какво надничам в изоставени герани?

И се ровя в пещери, затрупани от хора?

И замръквам по оброчища, отречени от тебе?

Търся пътя

към скривалището на последния магьосник,

който е забравил да умре,

но не е забравил тайната на хляба.

Не на днешния хляб, който се продава.

Не на вчерашния, който се изхвърля…

Тайната на утрешния хляб ми трябва.

Хлябът, който се целува.

Хлябът, който хваща за ръка децата

и ги връща вкъщи.

1999

ОТ ГУРБЕТ ...

-----------------------------
Когато дойда аз на твоят праг,
премръзнал, мокър и посърнал,
не спал не ял не сгънал крак
с едно желание да те прегърна.
И двама ще се гледаме смутени,
събрали се след толкова години,
замръзнали, безсилни, вцепенени,
с очи превърнати в руини.
А вънка ще вилнеят ветровете,
гръмотевици нощта ще цепят,
ще сложа в шепите ти цвете
и ще те помилвам с трепет...
И бели кичури в косите ми
ще ти напомнят мъки и страдания,
че си давала живот на дните ми
и чакала във болка и мълчание.
И ето ме при теб се върнал
отново беден - много преживял,
приближи се - дай да те прегърна
аз имам теб, а значи съм успял...

Посока „Щастие”

 

По дяволите стръмния живот.

За по напряко карам през небето.
Летя от монолог във монолог.
Отглеждам си торнадо във сърцето.
Отглеждам си и няколко мечти-
едни такива уж недостижими,
за всеки случай им приших криле,
понеже ме е страх, че ще загинат,
защото тук – на Долната земя,
човеците отдавна не мечтаят.
За тях е адски скучна любовта,
когато безусловно я отдаваш.
И честността е скучна, също и смехът,
и вярата в човешкото, в доброто.
По дяволите пътят към върха,
когато щастието е в обратната посока.

 

автор : Innocence

На майка ми

 

Мамо.

И аз ще се завърна, както винаги.

И както винаги, най-неочаквано

прозореца ти ще изпълня в тъмното -

не ставай изненадано от стола си.

Не падай във ръцете ми -

погледай ме

и позволи ми да сваля палтото си.

Да насека дърва и във нозете ти

да коленича - да запаля печката.

Над куфара ми се склони усмихнато.

Над дрехите ми, книгите ми, мислите.

И докосни ги, моля те, накарай ме

отново да обикна тежината им.

Не се страхувай - пристъпи в душата ми,

прозорцити й избърши, пред някого

гостоприемно разтвори вратити й -

върни на огледалото й блясъка.

И изпълни и счупените съдове

със сребърната влага на очите си,

за да живея - за да нося винаги

във мислите си твоето присъствие.

 

Мамо,

не остарявай, моля те, и никога

не вярвай през деня на огледалото.

В очите ми се гледай непрекъснато,

Съпротивлявай се срещу тъгата си.

За здравето си се бори отчаяно.

И защищавай, моля те, душата си

от бръчките, от пясъка на времето.

Не казвай, че е суета - понякога

си освожавай със червило устните...

И не умирай - заповядвам ти! -

до края.

До края съществувай във живота ми!

Явявай се в най-страшните ми сънища

със бялата си рокля -

съзерцаваа ме

от погледите на жените - тихите...

Да се обърна стреснато след някоя

и да те видя във дъжда -

в прозорците,

в балконите, в дърветата и в себе си.

Мамо. Не ме изоставай,

мамо.

 

Христо Фотев