"Невежеството е майка на злобата, зависта, алчноста и всички останали нисши и груби пороци, а също и грехове."

Галилео Галилей

„…законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.“

От "Само разумният и братският съюз между народите ще унищожат теглилата", в-к "Знаме", 1874-1875
 

"Фанатизмът е признак на потиснато съмнение. Ако човек е наистина убеден в своята правота, той е абсолютно спокоен и може да обсъжда противоположната гледна точка без негодувание."

"Махалото на ума се колебае между разум и глупост, не между добро и зло."

Карл Густав Юнг

„България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквато заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. „

Иван Хаджийски, „Оптимистична теория за нашия народ“

„Една страна е толкова по-цивилизована, колкото законите ѝ се грижат слабия да не стане прекалено слаб, а силния – прекалено силен.“

Примо Леви

"Няма хитрец, дори и най-големият, който да е надхитрил съдбата си. Ще хитрува толкова, колкото му е дадено от Бога. И после няма право на снизхождение!“

Ванга

"С добра дума и пистолет в ръка човек може да постигне много повече, отколкото само с пистолет"
Ал Капоне

"Единствената морална заповед на човека - ти трябва да мислиш."

Айн Ранд

"Блажен ще бъде онзи управник, който с вяра и любов прилага гладен сърдечна молитва към Бог за своя народ…“

Дядо Влайчо

“Уморен съм, Шефе. Уморен съм да бъда на пътя, самотен като лястовица в дъжда. Уморен съм да си нямам приятел, с когото да съм… за да ми казва къде отиваме, от къде идваме или защо… Но най-много съм уморен от хората, които са лоши един с друг. Уморен съм от цялата тази болка, която чувствам и чувам по света всеки ден. Има твърде много от нея. Тя е като парче стъкло в главата ми… през цялото време. Можеш ли да разбереш?”

“Зеленият път”
Стивън Кинг

"Отдавна е известно, че философията — това е изкуството да се понасят чуждите нещастия. Най-големият философ, за когото някога съм чувал, е една жена. Докарали я в лондонската болница с гангрена на крака. Лекарят я прегледал веднага. Той бил прям човек.

— Трябва да се отреже кракът — казал й той.

— Но не целият, нали?

— За съжаление — целият — отговорил лекарят.

— Няма ли друг изход?

— Това е единственият шанс за спасение.

— Е, какво да се прави, добре поне, че не е главата — казала жената.

Бедняците имат огромно предимство пред нас, обезпечените хора. Съдбата им предоставя безкрайни възможности да се упражняват във философия.

....Ние ставаме нечувствителни към ударите на съдбата. В сряда например бях на обед във вилата на един приятел. Влезе дванадесетгодишният му син и наследник и зае мястото си на масата.

— Е, какви са днес успехите ни в училище? — попита бащата.

— Всичко е наред — отговори момчето и със завиден апетит се зае с яденето.

— Никого ли не набиха? — продължаваше да го разпитва бащата и аз забелязах лукави пламъчета в очите му.

— Не, май че никого — след като помисли, каза надеждната издънка, лапайки печеното с картофи и после, припомняйки си, добави: — С изключение на мен естествено.

Джеръм К. Джеръм - Философията и демонът- Празни мисли на един празен човек

„Където слабият ненавижда, силният унищожава.“

Александър Грин

Не е от книга, не е от мъдрец или популярно произведение и автор, а просто ...разказ от една Елена Б.

"Имам рожден ден. Все още се вълнувам. 71 години и продължавам да се вълнувам на рождения си ден. Обичам празничното настроение, вниманието, позабравените усмивки и захабено щастие, които изтупваме от нафталина и развяваме вяло като прокъсано знаме на надеждата. Ставам с мисълта за слънцето, което съм сънувала. Отварям широко прозорци и то нахлува безобразно и дръзко, спуска се към ъглите на стаята, обхожда скритите мисли, невидимите паяци, танцува по бръчките на лицето ми. Хубаво е. Изкъпвам се старателно в опит да залича всяка следа от безочливата старческа миризма, която ме преследва, намятам халата и заставам пред гардероба. Днес ще се наконтя. Избирам рокля, която много обичам, но рядко нося - не искам да я принизявам до баналната сивота на ежедневието. Оставям я изгладена на закачалката и отивам да направя закуска.

Костадин още не е станал, напоследък обича да лежи до по-късно. Харесва ми спокойствието и тишината в апартамента сутрин, когато съм със себе си. Правя любимите му мекици и сядам да пия кафе. Оженихме се на двайсет и две и мекиците бяха първата закуска, която му приготвих. Почти съм изпила кафето, когато чувам раздвижване от неговата стая. Влиза в банята, чувам го как пикае, казанчето проскърцва с познатия задиращ шум, после мие зъбите си, мотае се, водата шурти продължително. Усещам, че се изнервям и ставам да измия съдовете. Той влиза рошав, косата му не оплешивя с годините, само посивя и стана остра като шипове, а сега се е килнала на една страна и прилича на храсталак, през който е минал валяк. Пижамата виси на слабите му крака, сънен и объркан е все още.

- Ха, мекици! – казва ухилен – Откога не си правила мекици!

Сядаме на масата и ядем мълчаливо, той се наслаждава на всяка хапка, маже обилно със сладкото от ягоди, което докторът му забрани, но днес по изключение съм извадила от килера, доволен е като малко дете, а мазната му уста почти се смее.

- Отивам с Гошо на кафенето – казва ми след това.

Спазва ежедневната си рутина. Чудя се кога ще ме поздрави за рождения ден. Винаги това е първото, което прави, обикновено, дори преди да измие зъбите си. Излиза, а аз обличам роклята. Искам да го посрещна после в блестящ вид. Все още ми стои добре. Коремът ми е леко изпъкнал, краката ми от коленете надолу изглеждат прилично, мускулите ми са стегнати, въпреки старческата, сбръчкана кожа. Костадин се връща след час и половина.

- Я, каква си се издокарала! – казва ми. Минава зад мен и ме шляпва по задника. Мълчи. Времето му до обяд минава в четене на вестник и прехвърляне на новините по телевизията.

Денят се точи мудно, слънцето напича все по-нахално и съм принудена да спусна щорите, за да прикрия стаята и зачервените си очи от набезите му. В късния следобед отивам да приготвя вечеря. Костадин все още не ме е поздравил. Прехапала съм устни и едва сдържам сълзите си. Но днес съм решила да го глезя, ще вдигна забраните, ще му позволя непозволеното, което на нашата възраст се изчерпва със сладко от ягоди, пържени кюфтета и половин чаша вино. Масата има празничен вид с официалната бледорозова покривка на сиви цветя и сивите салфетки във формата на лотос. В центъра ѝ се мъдри ваза с хризантеми.

- Хайде, вечерята е готова! – провиквам се от кухнята.

Той пристига след минута-две, стъписва се леко на вратата от непривичната обстановка, от роклята ми, от чашите вино. Погледът му е объркан и той отваря уста, понечвайки да каже нещо, прилича на риба, която са изхвърлили на брега, но вълните все още подмятат по пясъка. Аз го гледам в очакване, хубава съм, знам, че за него съм хубава. След това той вижда кюфтетата и физиономията му изведнъж се успокоява и отпуска, по устните му се разлива усмивка.

- Пусни новините – казва и сяда нетърпеливо на масата.

Вечерта лягам в изстиналите чаршафи, слънцето отдавна се е отдръпнало от прозореца и стаята, от мен, притъмняло и пусто е и тишината поглъща хлипането ми.

Минават десет месеца преди да разберем, че страда от Алцхаймер. Никога повече не си спомня за рождения ми ден. Още четири години се боря със забравата и объркаността – неговата и моята. Бясна съм на безсилието – неговото и моето, бясна съм на себе си, че се гнуся, когато бърша изпражненията му, че плача над измършавялата му кожа, че обръщам глава когато го мия и преобличам.

Не изпитвам облекчение, когато си отива. Чувствам вина, че на 77 продължавам да живея. Минали са месеци, преди да събера сили да разчистя гардероба му. Уговорила съм старческия дом в близкото село, да им дам по-хубавите му дрехи. Изваждам спомените един по един, подреждам ги на спалнята почти без да ги гледам. Историите им витаят във въздуха. И там, между ризите, намирам кутийка. Вътре има сребърно сърце на верижка и картичка, на която пише със схванатия му, леко треперещ почерк: „На Елена. Най-страхотната жена, която ме търпи половин век“.

По-лесно се живее със страстна, отколкото със скучна жена. Наистина, понякога страстните ги удушават, но рядко ги изоставят

Бърнард Шоу

„Както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбирането и на най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние…“
Христо Ботев, в. „Знаме“ бр. 1, 8 декември 1874 г.

"Абе тия царедворци болни ли са, луди ли са, или нито са болни, нито луди, а просто им се дава баницата и те я плюскат с всичка сила?"

Юлиан Вучков

Никой не говори за мен, освен самия мен естествено, а трябва и да ви плащам за това.

("Алф")

Детско, а!?

"Когато си на 5 годинки и се удариш, надаваш такъв вой, че да разбере целият свят. На 10 само хленчиш. Но станеш ли на 15, вече си се научил да похапваш от отровните ябълки, които растат на дървото на болката. Мъчиш се да задушиш плача, като захапваш здраво стиснат юмрук. Кървиш, но отвътре..."

Стивън Кинг, "Гняв"