Приспивно

Приспивам дъха си когато те зърна,

ръцете ми тичат... да те прегърнат,

сърцето усеща когато далече от него

побягват чувствата ти след... нейното его.

Ех, остарявам и вече не водя война!

Тя е обречена.

Без победители и победени,

само двама сломени

от непобедимото,

незримо усещане,

на раздяла, а не на посрещане.

Приспивам и думите,

те биха жигосали

макар че са нежни, тъжни понякога,

сълзите приспивам,

усмихвам се... някак си,

после сънувам на обич усещане.

Заспивам...

в мрака сърцето

с плахо пламъче

за теб

продължава да свети!

Светкавица

Облякох минутите с теб

в копринена дреха,

украсих ги с рубинена страст,

после години ми бяха утеха

но погълна ги времето

в безмилостна паст.

И нека да ми говорят,

че няма забвение!

Ако очите с очи

не могат да спорят,

да се галят със нежност...

не чакай спасение!

Забулва ги времето

в мъглата на своята власт.

Видяхме се днес усмихнати

срещнах познат тюркоаз,

светкавица блесна във мислите

и изгасна в същият час,

уморени очи се ръкуваха

сърцата спомниха миг,

някак смутени пак се разминахме,

и тръгнахме...

всеки към своя светлик.

Критично

Не ти ли омръзна да лъжеш и себе си,

вкарала цвят във балон от сапун,

да пълниш с тъга празните делници,

хинин в малки парченца локум?

Не искаш ли да отвориш душата си,

да излезеш на светло, по широкия друм,

да покажеш другото лице на парата си,

да затъкнеш в сърцето напразния шум?

Не те ли боли от твойто предателство,

продало и най-ценното - своя живот,

по-лесно ли е с мнимо приятелство,

с фантазирана благост в измислен кивот?

Нима не разбираш?

Боли те от себе си и затова не намираш

ни бряг, ни заслон, ни капка покой,

пречупени витла на вятърна мелница,

безветреност празна в сивкав застой!

Редактирано 7 октомври 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Нанизани мигове

И когато шепотът ти тих

поспре за миг,

боли ме от недописан стих,

покълнал в топлото обятие

на мъжката ти суета,

изпратил ме отново на разпятие,

да преглъщам тишина.

А после като нежен бриз

прегръщаш ме отново

до сетният ти мил каприз

да ме лишиш от слово.

Изпепелени мигове на близост,

ухаещи на много „аз”,

наредени низ до низ,

любов, мълчание и говор.

Обичам те точно такъв-

плаващ пясък, събрал топлината

на обедно слънце,

приютил и погълнал ме цялата...

като мъничко, пшеничено зрънце.

Нанизани мигове

И когато шепотът ти тих

поспре за миг,

боли ме от недописан стих,

покълнал в топлото обятие

на мъжката ти суета,

изпратил ме отново на разпятие,

да преглъщам тишина.

А после като нежен бриз

прегръщаш ме отново

до сетният ти мил каприз

да ме лишиш от слово.

Изпепелени мигове на близост,

ухаещи на много „аз”,

наредени низ до низ,

любов, мълчание и говор.

Обичам те точно такъв-

плаващ пясък, събрал топлината

на обедно слънце,

приютил и погълнал ме цялата...

като мъничко, пшеничено зрънце.

Браво Нел !

Поздрави за "Нанизаните мигове"

Благодаря, Жоре!

Прегръдка топла!

Пътища

И когато небето

сбърчи чело дъждовно

и мъглите закрият

последните жерави

пак съм щастлива!

Не виждам лицето ти,

но прегръщам те нежно,

любовно в сърцето си.

Още помнят дърветата

очите ни блеснали,

сгушени под уморените клони,

два пътя за миг се кръстосаха

и поеха по своите наклони.

Редактирано 14 октомври 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Заминаване

На майка ми...

Отивам си със лиспопада,

преглътнала порив,

от огледалните локви

ме гледат очи, насълзени от жалост.

Не тъжете мои малки,

свършва ми времето,

някога и аз бях млада...

красива бях, непокорна, вироглава...

и силна бях, и в нежности слаба.

Сега си отивам,

прегърнала вятъра,

нашепват листата легенди

за минало, бъдеще,

свети мъничко плъмъче, свещица

в олтара - сърцето ми.

И пак ще се върна,

усетила новия порив

вас, мънички мои, отново да зърна,

морето и вятъра,

пръста в полето и огъня

в живот да прегърна.

Редактирано 20 октомври 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Пристанища

Напират сълзите в очите засмени,

облекли са думите нови премени,

а някак не стигат, лишени сякаш от истина,

да погалят на сърцето с обичта пречистена.

А то пее. Като мъничко птиче напролет

се радва на първия, новия полет,

на млатата трева и цветовете,

на слънцето, пръстта... и на небето.

Не могат да спрат бурите на ветровете

онова, което отвътре продължава да свети,

и няма разстояния в света известни,

спиращи на обичта красивите песни.

И няма раздяла, има тихи пристанища,

които ни срещат когато заболи от морето,

от трудното плаване, от жарта на небето,

тогава се срещаме с нежна прегръдка...

вътре в сърцето.

Редактирано 27 октомври 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Клюмнало главица в тишината на първия сняг, подари му смачкано листенце, последното от листата, красили гордата, малка глава. Пречупи въздишка,кротко полегна, сподели самотата си с покрова бял, чист и смирен. И само елхата потрепна от вятъра, завихрил снежинките в танц, с клонче докосна стъблото последно, издържало само сетен час. Снегът тихо затрупа красотата му тленна. Спи малко цвете, спи - нани, нани, на...

Редактирано 27 ноември 200916 г. от Нел (преглед на промените)

Пресипнала нежност болиш ме понякога, неуспяла да стигнеш с ласка косите на вятъра, болиш непрогледнала, не видяла с очите си тръните, и с кървави пръстчета в болка докосваща струните на тъжна китара... Пресипнала нежност... Виж, виж... врата се отваря!

Предел Някой ден ще възкръстнат очите ти, пленени от вечния зов на вълните, някой ден в синавата на утрото, ще се ширне хоризонт преоткрит. Някой ден ще обичаш тъй истински, едно малко и нежно сърце и забравил идоли измислени в светлина ще докосваш с ръце. Някой ден ще забравиш измамата, прекроила малкия ти, кристален свят, ще прегърнеш цветето до теб и двамата ще продължите напред. Някой ден... но не днес, не и утре, пресипналото време жестоко боли, за да може някоя лазурна утрин да осъмнеш бял и от бяло да блестиш.

До поискване

Отвъд лианите

разкъсващи от плач очите,

отвъд грохота

на сърдечен водопад

е онзи побелял до блясък връх,

открит след много скитане

в оранжа на пореден листопад.

И в пулса на гърдите

с всяко вдишване

замира по една мечта,

забрава получава ръкостискане,

като следа в течащата вода,

не чакам повече-излишно е,

отварям плик, надписан ”до поискване”

усмихвам се...

намерих Любовта!

Поздрави Нел много е добро ...!!!

Благодаря, Жоре!

малък коледен подарък за всички, които четат моите откровения

Мъгла

Отнякъде плъпна мъгла изведнъж,

сякаш да скрие налудния спомен

за миг, затворен в един акростих,

обречен, но с нежност отронен...

Когато лудост обзе хоризонта

и той затанцува, обвит в пъстрота,

под сляпата власт на архонта,

тогава бях с теб, но и сама,

бях огън, бях твоя жена,

бях слънце и кротка луна,

бях болка и радост,

бях твоето цвете,

бях горчива и сладка,

бях ден и нощ, да!

бях и двете...

Откъде ли дойде тази мъгла?

И толкова млечно бяла?

разряза ме точно на две...

А съм цяла!

Разходка Притихнала, с усмивка кротка в очите си със цвят - маслина, прошепвам тихо: Ще е последната разходка и затова води ме. И тръгваш попрегърбил раменете, понесъл с гордост минали години напред към изхода на световете където с теб без болка ще преминем. Ех, тази твоя устременост, покълнала във младите градини не те напусна и през август и в края на премерената тленност. Не бързай! Поспри и... прегърни ме.

Там където...

В сърцето

където

е твоето място

ухае на люляк

и свири китара.

Там вихърът спира,

забравил посока

и с нежно дихание

старият огън

разгаря.

А топлото светло

тупти на синкопи,

накичени с ласка

по детски

изчистена.

В пулсът рубинен

се губят години

и сливат се вчера и утре

в мълчаливо безвремие

тихо е...

Молитва

Да се завърнеш там,

където властва тишината

и полетът ти плавен

ефирът дори не поклаща,

Да галиш само с поглед

и от обич да трепти тревата,

да си толкова голям,

упорит като водата,

да побереш целия свят

в ласкави шепи

и с усмивка да го стоплиш,

да си толкова свободен,

че в смирен поклон

всеки злостен да отминеш,

и вместо люта клетва,

да промълвиш молитва за милост...

Боже,

дай ми силата на водата,

мъдростта на огъня,

смирението на скалата

и свободата на децата!

Простота

Какво е моята свещ във ръка

пред твоето слънце, Любов?

Какво съм аз? - една дребна жена,

шепнеща тихо в едно с твоя зов.

Моите думи са слаби, Любов!

Бездрешно смутени от голотата ми.

Не стават за песен или за благослов,

но на мен са ми някак достатъчни.

Смирено угасва поредна мечта,

осветила в кратък миг хоризонта.

Добре дошла при мен, простота!

И поклон за... Архонта.

...

беше нощ и после ден

едно

любовно

откровение

стихийно мина покрай мен в

настръхналото

ежедневие и

жаждата ми някак утоли с

една, прикрита в страх усмивка

не спирай, продължи, отдавна нищичко не искам

с нежност

Миниатюри - акростих

никога не казвай "никога"!

акордът "ни" "ко" и "га"

дръзко звучи, но и с тъга

речеш ли за нещо, че е неверно

обричаш бялото да стане черно...

близкото да избяга надалече

и гонещото да те настигне,

лъжата вчера, истина е вече

издокарана, усмихната... и ти смигне

...

мъглата

ъглополови

лицето ми

чакащо

а небосвода увисна на

люспи... сякаш плаче и той

и в тишината премина

влак, пътуващ за някъде,

освети ме за миг и потънах в сумрака си

...

дълбаят мислите

асиметрични канали

завихрени в стръмни спирали

а там някъде пречистена с истина

водата отмива, гали

ъгълът остър и той се

разлива на хиляди малки ъгли

невидяни, мечтани

единствено

...

думите... някога ласка

удар безумен друг път

мимоходом изречени

иронично облечени в карнавален костюм

чакани, премълчавани, уличаващи,

кухи или тежки като калдаръм,

искащи, режещи, лъжещи... потопени в битум

...

има ли изход?

зададен въпрос

хората знаят-изходът се нарича любов

обичам, обичаш, обичаме всички

другото е непълно, тоест... срички

а тя, само тя е спасителен вот

Редактирано 29 април 201016 г. от Нел (преглед на промените)

Суета Раздра се небето. Порои и грохот. После пак тишина. В живота така е. Завои. От първия дъх до смъртта. И който е там, в началото вижда заветния край, а другите... следят огледалото, как отразява скръбта. И бледни са дните, нощи-кошмари. Празнота. Чакат свещта в тях някой друг да запали... всуе суета! http://www.youtube.com/watch?v=kn6SgZthmco

Спри за миг. Послушай дъждовния шепот, приютил в себе си гласовете на милиарди бисерни мигове. Любов. Взри се в старците на пейката в парка, склонили глави и с тиха усмивка потънали в некрадени спомени. Това е любов. И беззъбата чиста усмивка виж, на малкото безсловесно още човече, тъй отворено за незримото бъдеще. И това е любов. Двамата влюбени с погледи блеснали, забравили времето в другия свят и прегърнали онзи своя... на любовта. Уморената млада жена без чадър под дъжда, студентът, скъсан на последния изпит, господинът, чакащ с букет във ръка, протритата шапка на стария просяк, хладния поглед на бъдещ убиец, актрисата, изиграла последна роля, птицата в полет преди смъртта... Виждаш ли в тях любовта?! Трудно е знам. Да я видиш. Но тя е навсякъде. Питаш ме какво е любов. С думи няма как да я покажа... Но ти захвърли протритата дреха на суетата, зарежи я тук и сега... на паважа и ела с мен до първата пряка, а после заякнал полети нататък... Нататък!

Тихо... следобедно лениво лепя изпокъсани мигове... (хербарий напомнящ за нещо отминало) Еднакво изсъхнали, лишени от багри величия монотонни, монохромни, моногамни моно-лиричия...

Редактирано 28 юли 201015 г. от Нел (преглед на промените)

Историйка

Среща случайна, минута омайна,

някой отключи сърцето ми...

и ме научи на най-древната тайна:

"Следвай го! Ти си детето му"

Дълго се взирах, уви не разбирах,

как малкото нещо във мене

би могло да е моят родител?

След дългото скитане,

животът нарита ме.

Тогава се вслушах във ехото,

чух ритмичния пулс,

тих шепот на могъщ повелител,

непризнаващ пространство и време:

"Нямаше по-близка обител

от тази, в гърдите ти,

ще те закрилям, с теб съм, детето ми"

От тогава живеем си двамата

и дори се научих да слушам

преди да е станало нещо,

то улавя измамата

и спестява ми с нежна печал

болната, страстната суша.

Редактирано 2 септември 201015 г. от Нел (преглед на промените)