Търсещ истини

Ха! Ето го и примера!

И едно обобщение, включващо "модернизма" и "абстракционизма" в съвременното изкуство: Връщането към въздействието на отделни цветове и звукове, след като културата е развила преносното значение, символа и алегорията, е връщане към безсловесното, примитивното. Дивакът е разполагал с ограничени средства за да се изрази, но културата на 20 в. разполага със средства на съвсем друго ниво. След това, което изследвах, мога да кажа, че дори рисунките на диваците от Алтамира са по- смислени от петната, които съответстват на някакъв цвят от тапетите и се наричат картини. Те са като звуците А-о, У-и, сравнени с класиците.

Безпокоя се малко за посетителите на темата, но малко. Все пак има естествен подбор и онези, които видят табела, че има мини и решат да минат, не оцеляват. Заради разумните съм сложил това заглавие на темата, другите, няма какво да ми пишат, че посещението не си струва. Към темата. От статистическото изследване на гласните в стихотворението на Есенин ПИСЬМО МАТЕРИ, бе отхвърлена хипотезата, че изобилието на гласни и особено на "светли" гласни създава лирично, нежно настроение. гласна норма в стихотворението О ............9-11 ............10.66 Е ............8.45 ............8.46 А ............8.1 ............4.7 И/ы ........7.35 .........5.2 У ............2.1 ............1.88 Я ............1.8-2 ............0.63 ИЗВОД: Усещането за лиричност на поезията не се възприема първосигнално- от броя или вида на чутите звуци, а второсигнално (по Павлов)- от значението и съчетанието на думите. Ритъмът е сериозен фактор, но тук не го изследваме

Другия, по- долен от куче, той- не разбира. Ами ти, като пише "Не отваряй, не си струва", кое не разбра?

Това, което следва, го пускам, само защото не съм постигнал никакъв резултат. То е като табела: „Тук няма път” Тръгнах от там, че стихотворението на Есенин „Писмо до мама” е много мелодично. Махнах съгласните, пооправих гласните, например ы преправих на и, а онова е с точки на е и се получи това: И- и- А- е- Е- о- Я- а- У- а И- и- Я- и- Е- е- Е- и- Е- У- у- И- я- а- о- Е- и- У- о О- е- Е- и- Е- а- А- и- Е- И- у- Е- о- И- а- Я- е- О- у А- у- И- а- И- о- О- о- Е- О- и- А- о- О- и- А- о- О- у А- о- О- о- Е- о- У- у- Е- И- е- Е- е- Е- е- И- е- А- е А- о- И- и- Я- о- О- и- О- У- о- О- о- Е- а- А- о- А- е А- а- У- о- Е- е- И- и- О- Направи ми впечатление, че някои съчетания се четат по- лесно от други, но в пълния текст, с думите, не е така. Втората стъпка беше, когато включих и Питагор. Веднъж, като минавал край ковачница, му направило впечатление, че като наковават чуковете един след друг, съчетанията му изглеждат благозвучни. Казали му, че чуковете са с различно тегло и затова звукът е различен. После бил експериментът с две еднакво силно опънати еднакви струни, като едната делил на части. Установил, ча най- благозвучни са когато отношенията са на половина, на четвъртина и други. Обаче гласните в езика ни не се делят на половинки и четвъртинки. Има някакво деление, че гласните А,О,У,Ъ са тъмни, Е и И са светли, а Я, понеже е от И и А е понякога тъмна, понякога светла. Направих комбинациите само от „светли” и само от „тъмни” гласни, но не почувствах някаква съществена разлика. Направих и случайни комбинации от гласни, така, че да приличат на срички в четиристъпен хорей. Получи се това: А-е И-о У-я А-е У-е О-а И-я У-е И-а О-у Е-я И-а О-а И-е У-я О-а О-у И-а Е-я О-у О-у Е-а И-я О-у Е-я А-и О-у Е-я У-я Е-а И-о У-я Я-и А-о У-е Я-и У-и Е-а О-я Уй Последната сричка, очевидно нарушава правилата, но един приятел ми каза, че е разбираема и чудесна поанта на това стихотворение. Не бе кой- знае колко различно от предишното, затова отидох в друга посока. Съставих, подобно сричките за упражнение за загряване гласа на певците „Ми-ме-ма-мо-му”, двусрични думи, в които съгласната да е М. Получи се това: гласни хорей ямб а-а мАма мамА а-е мАме мамЕ а-и мАми мамИ а-о мАмо мамО а-у мАму мамУ а-я мАмя мамЯ е-а мЕма мемА е-е мЕме мемЕ е-и мЕми мемИ е-о мЕмо мемО е-у мЕму мемУ е-я мЕмя мемЯ и-а мИма мимА и-е мИме мимЕ и-и мИми мимИ и-я мИмя мимЯ о-а мОма момА о-е мОме момЕ о-и мОми момИ о-о мОмо момО о-у мОму момУ о-я мОмя момЯ у-а мУма мумА у-е мУме мумЕ у-о мУмо мумО у-у мУму мумУ у-я мУмя мумЯ я-а мЯма мямА я-е мЯме мямЕ я-и мЯми мямИ я-о мЯмо мямО я-у мЯму мямУ я-я мЯмя мямЯ Четох ги, слушах се- няма Благозвучни и Неблагозвучни съчетания. Ето и Лилиев- ямб На страшен съд ∪—|∪— вървят ∪— тълпи, ∪— не спи, ∪— кипи ∪— градът. ∪— Само гласните а-А-е-Ъ ъ-Я ъ-И е-И и-И а-Ъ Има една едва доловима разлика между натрапчиво тъмното Ъ и светлото и-И, която се усеща. Така се върнах от тези драки и шубраци и сложих табела „Тук няма път”. Всъщност, пътят на Питагор е бил добър, защото на първо място е усетил разликата между благозвучни и неблагозвучни съчетания от тонове, което си е практика и експеримент, а после е търсил отговор на въпроса Защо, докато аз тръгнах от теория и се чудя защо съм се откъснал от реалността. Пък, може и да не усещам, да нямам ухо за тънкостите на мелодиката на гласните звуци. Който вижда път, нека продължи.

Разбрах си грешката. Все съм гледал мер- курий във Венера. Така ми бягат парите. Вай- вай- вай.

Философско питане: Ако всяко следствие си има причина, значи и числата от тотото са такива по еди-каква-си причина. Каква е тази една и съща причина, която веднъж дава едно число, друг път друго? ... и изобщо, каква е причината аз да не печеля?

Стига, бе! Тъп и упорит/агресивен не значи "зло". В днешно време е само "полицай". Пък ако искаш да знаеш, дяволът от Фауст не е и двете. Не е нито прост, нито агресивен.

Доли Партън е била ваксиниран с Модерна против Ковид. Починала е от рак. Имате ли и други такива случаи?

Това промени живота ми!

Имам такъв психически проблем: Колко пъти трябва да го тръскам, за да не е последната капка в гащите? Питах ИИ, но той ми каза, че е изкуствен интелект, а не изкуствен …

Тъй ще да е. Развивай дарбата си.

Добре.

Умните и красивите посегнаха на Вапцаров. Лавина от гняв 26 авг 26 Мира Иванова Нищо свято няма за умните и красивите. За да изпълнят ангажиментите си към своите либерални господари по заличаване на българската идентичност и култура, те посегнаха и на Никола Вапцаров. Часове, след като Министерството на културата обяви приемането на първите номинации за новоучредената държавна награда за поезия „Никола Вапцаров“, никому неизвестната асоциация "Памет за утре" обяви Вапцаров за терорист и поиска спиране на отличието. Новината с апломб тръгна от медийната машина на умнокрасивитета, която даде широка трибуна на твърденията, че Вапцаров е свързан с въоръжени структури на БКП през 1941 г. и затова отличието трябва да бъде отменено. От асоциацията посочват, че държавата не бива да премълчава участието на Вапцаров във въоръжени структури на БКП през 1941 г. Според тях наградата възстановява тоталитарно отличие и се дублира с държавната награда "Христо Ботев". Естествено, грозното посегателство на измислената асоциация предизвика лавина от възмущение. Източник : https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/umnite-i-krasivite-posegnaha-na-vapcarov-lavina-ot-gnyav-644809.html Николай Милчев До днес не бях чувал за Асоциация „Памет за утре“, но за Никола Вапцаров съм чувал, откакто си отворих ушите за поезия, скочи поетът Николай Милчев. Той излезе с остър пост във фесбук. В него заявява: "Става дума за това, че Асоциацията с претенциозното име „Памет за утре“ иска, простичко казано, да няма Национална литературна награда на името на Никола Вапцаров, обявена от Министерството на културата. Отвореното им писмо до министъра на културата, до Министерския съвет и до други институции уж трябва да изглежда обективно, уж трябва да е срещу идеологизирането на литературата ни, а на практика си е чисто идеологическо писмо. Мога да го сравня с писмо на разгневена партийна организации до ръководни държавни органи. Писмото е идеологическо и е напълно в духа на прокарваната вече четиридесет години демократично-либерална чистка в областта на изкуството, в частност – на литературата. Спрете литературната награда „Никола Вапцаров“ – зоват утрешнопаметниците. Кои сте вие? Всички ли сте от Нов български университет? Всички ли получавате грантове, служби и преводи в чужбина? Не станахте ли до един професори, ректори и гении? Не обрахте ли де има награда по света и у нас? Не знам и не ме интересува. Но с такава императивна насъсканост да искате да бъде „спряна за широко обществено и историческо обсъждане“ наградата на името на Никола Вапцаров, е голяма наглост. И безсилие. Вапцаров не ми е любим поет. Казвал съм го още като студент. Смятал съм и смятам, че част от стихотворенията му са плакатни, тезисни, в известен смисъл – пропагандни. Но Никола Вапцаров има няколко стихотворения, които са на върха на българската и европейската словесност и страдание. Трийсет години бях учител по литература в софийска гимназия. И съм виждал с очите си и със сърцето си съм чувствал колко много се вълнуват учениците от Вапцаровата поезия. И тогава, в часовете, когато би трябвало да им кажа, че в поезията на Вапцаров съществува и плакатност, засрамен съм си затварял устата, защото шапка свалям на онази „плакатност“, която палеше кръвта на учениците. Моето мнение и моят вкус за Вапцаров нямат никакво значение. Значение има, че българският народ и младите хора, които учат, усещат с кожата си, че сегашните времена в някакъв смисъл напомнят и ония Вапцарови времена – неспокойни, барутни, военни… Ще повторя – Вапцаров не е моят любим поет, но той е толкова голям поет и заради това, което е извършил като човек и като антифашист. В отвореното писмо на „Памет за утре“ пише, че поезията не е индулгенция и смъртната присъда не отменя стореното от Вапцаров. Това трябва да се преведе така: Вапцаров може и да не е лош поет, но това, че е бил антифашист, че се е борил срещу власт, извършила преврат и станала съюзник на хитлеристка Германия, е непростимо. Излиза, че щом е бил антифашист, няма как да е поет, на чието име да се учредява национална награда. Сто процента идеологизирано писмо и сто процента реваншизъм. Не е за пренебрегване и че това отворено антивапцарово писмо се явява точно в контекста на спора имало ли е фашизъм в България, или не е имало, ние били ли сме съюзници на Хитлер или и това е лъжа. В писмото има един тънък момент – споменава се евентуалната парична сума, която би взел награденият. Пет хиляди сто и нещо евро. Десет хиляди лева. Пет хиляди сто и нещо евро – представяте ли си колко ще се ощети държавата и ще обеднеем, като отделим тия пари за награда на името на Никола Вапцаров? Кръвта на Вапцаров и стиховете му не струват пет хиляди сто и нещо евро, така ли? Четях отвореното писмо и не можех да повярвам, че самозабравилата се литературна хунта не търпи нищо, което не е свързано със собствените им персони и което не ги облагодетелства лично. Ама имало награда „Христо Ботев“ и тя била десет хиляди лева, хайде сега – и за Вапцаров още десет хиляди лева. Не ни ли стига Ботевата награда? Смайващи глупости. Бакалски сметки. Шикалкавене. Типично за така наречените интелектуалци на хранилка. Отворени писмописци, не посягайте с хонорарните си ръчички към новоучредената награда на името на Никола Вапцаров. Надявам се, че Министерството на културата ще издържи този изпит по история и поезия". Източник: пак там Мартин Райков Гневът ми днес идва от едно искане на Асоциация „Памет за утре“, озаглавено „Поезията не е индулгенция“ - държавната награда „Никола Вапцаров“ да бъде спряна. На хората от „Памет за утре“ бих казал само едно: Паметта за утре се гради от честност към вчера. Никола Вапцаров не е удобна биография. И точно затова не бива да бъде мерен с удобните мерки на 2026 година. Бил е комунист. Бил е част от нелегалната борба. Направил е своите политически избори. Бил е осъден на смърт и разстрелян. Но преди днешните морални съдници да го сведат до няколко страници от политическото му досие, нека направят нещо далеч по-трудно: - да прочетат „Моторни песни“; - да прочетат „Завод“; - да прочетат „Вяра“; - да прочетат „Песен за човека“. Вапцаров не пише за тежкия живот отстрани. Той го е живял. Завършил машинно училище, работил като огняр и механик, заставал до пещите и машините, познал безработицата, несигурността и загубата на собственото си дете. Животът не го е галил. И може би точно затова стиховете му нямат мириса на кабинет - в тях има масло, въглищен прах, пот, болка и онази странна човешка упоритост да продължаваш да вярваш, когато би имал всички основания да се откажеш. Той не е измислял страданието на работника. Бил е работникът. И след смяната, след умората, след унижението е сядал да пише. Затова „Моторни песни“ не са социална поза. Те са биография, превърната в поезия. Лесно е през 2026 година, на климатик и с поредния грант, да произнасяш морални присъди над човек от 1942-ра. По-трудно е да изработиш смяната си край пещите и после да напишеш стихове, които осемдесет години по-късно още карат хората да замълчат. Има една къща в центъра на Банско. Къщата на Вапцаров. Влезте. Изгледайте филма за него. На излизане вземете „Моторни песни“. После прочетете „Прощално“ - думите на човек, който знае, че скоро ще бъде разстрелян. И тогава съдете. Вапцаров е повече от партията си. Повече от присъдата си. Повече дори от режима, който след смъртта му го превръща в свой символ. Той е безумен талант. Той е трагедия. Той е саможертва. Той е част от България. А колкото до „Памет за утре“ - в името ви има една прекрасна ирония. Паметта не започва утре. Тя идва от вчера. И не се пази, като режеш от миналото всичко, което не се побира в политическите представи на настоящето. Министерството на културата не е министерство на левите. Не е и министерство на десните. То е Министерство на културата на България. На всички българи. Партиите минават. Режимите падат. Грантовете свършват. Моралните съдници се сменят. Но народ, който започне да съди мъртвите си по модата на деня, скоро остава без памет. Вапцаров не чака нашето разрешение, за да бъде голям. Той вече е останал. Въпросът е дали ние ще останем достойни да го четем. Източник: Фейсбук

Поведението е изразявало страх от хомосексуалист- хомофобия. Имаш ли идея, с каква друга дума да изразим преживяването на майката? Думата "фобия", означава точно страх. В първия коментар дадох примери. Думата е гръцка. С нея е назован и спътника на Марс Фобос. Омраза е съвсем друга дума и тя се ползва от гръцки в разни термини: Мизантроп- човекомразец Мизогиния- женомразство Мизоандрия- мъжемразство В този източник M.M. Jastreboff and Pawel J Jastreboff – Component of decreased sound tolerance: Hyperacusis, misophonia, phonophobia разглеждат състоянието мизофония и я диференцират от фонофобията. Става дума, че има хора, които мразят покрай тях да се чува, как някой сърба, смърка, секне се, мляска. Щом мрази- думата започва с мизо... Така че омразата към хомосексуалисти трябва да е "мизохомия"... но вестникарите на са чували за такава дума и още не им е написана в опорките.

Един случай на хомофобия: Емил Димитров отишъл на гости на брат си, който имал малко дете- момче. Певецът го взел на колене да го подундурка. Майката обаче била напрегната и не се стърпял, взела си детето. Те се е страхувала, не е искала хомосексуалист да има отношения с детето й. Чист страх- фобия.

ОТВОРЕНО ПИСМО ПОЕЗИЯТА НЕ Е ИНДУЛГЕНЦИЯ Спрете държавната награда „Никола Вапцаров“ до провеждането на честен обществен дебат До г-н Евтим Милошев, министър на културата До Министерския съвет на Република България До Комисията по културата и медиите при Народното събрание До българските културни институции и творчески организации До българските медии и обществеността От Управителния съвет на Асоциация „Памет за утре“ Относно: обявената процедура за присъждане на наградата на Министерството на културата „Никола Вапцаров“ Уважаеми господин министър, На 24 август 2026 г. Министерството на културата обяви, че за първи път ще връчи държавна награда „Никола Вапцаров“ за високи творчески резултати в областта на поезията. Отличието включва художествена пластика, грамота и 5112,92 евро публични средства – равностойността на 10 000 лв. Асоциация „Памет за утре“ настоява процедурата да бъде незабавно отложена, докато Министерството на културата не представи пълна обществена и историческа обосновка за избора на Никола Вапцаров като патрон на държавна награда. Не оспорваме мястото на Вапцаров в историята на българската литература. Не призоваваме неговите стихове да бъдат забранявани, премахвани от учебните програми или подлагани на идеологическа цензура. Литературата трябва да бъде четена, изследвана и оценявана свободно. Но държавната награда не е литературна рецензия. Когато Министерството на културата поставя името и образа на определена личност върху свое официално отличие, то не оценява само нейния талант. То я превръща в държавен символ, морален патрон и пример, с който публичната власт се отъждествява. Именно затова изборът изисква не митология, а цялата историческа истина. Вапцаров не е бил само поет Според официалната биографична справка на Държавна агенция „Архиви“ през 1941 г. Никола Вапцаров става ръководител на Централната военна комисия при ЦК на Българската комунистическа партия. Задачата на комисията е била да осигурява оръжие, квартири и документи на нелегални комунистически функционери. През март 1942 г. Вапцаров е арестуван, а на 23 юли същата година е осъден на смърт и разстрелян. Това не са политически внушения на Асоциация „Памет за утре“. Това са факти, публикувани от българските държавни архиви. Следователно не става дума само за човек с леви убеждения, за автор с абстрактни социални симпатии или за поет, изразявал несъгласие с властта. Става дума за ръководен участник във военния апарат на нелегална комунистическа партия – апарат, чиято дейност включва снабдяване с оръжие и подпомагане на конспиративна мрежа. Може да се спори дали понятието „тероризъм“ е приложимо като точна юридическа квалификация към конкретните действия на Вапцаров. Не може обаче да се отрича документираното му участие в незаконна въоръжена политическа структура. Ръководител на военна комисия, осигуряваща оръжие за нелегална партийна мрежа, не може да бъде представян от държавата единствено като „поет на мира“, а останалата част от биографията му да бъде изрязана като неудобен кадър. Подобно премълчаване не е културна политика. То е държавно производство на митология. Смъртната присъда не заличава политическия избор Ние не оправдаваме прибързания процес, жестокостта на смъртната присъда или разстрела на Вапцаров. Отхвърлянето на едно несправедливо или нечовешко наказание обаче не изисква превръщането на осъдения в безусловен морален авторитет. Историческата трагедия не е индулгенция. Литературният талант не отменя политическата биография. Състраданието към трагичната съдба не налага държавна канонизация. А една демократична държава не бива да подменя сложната истина с удобен, идеологически почистен портрет. България има действащ Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Вапцаров е разстрелян преди установяването на този режим и не може автоматично да бъде натоварван с отговорност за извършените след 9 септември 1944 г. престъпления. Но именно наличието на този закон задължава държавните институции да проявяват особена историческа отговорност, когато възстановяват символи и канони, изградени и използвани от комунистическата държава. Защо е необходима втора държавна награда за поезия? Със същото изменение на Наредба № 2 Министерството на културата създава: • награда „Христо Ботев“, връчвана на всеки две години за поезия и публицистика, с парична стойност 10 000 лв.; • награда „Никола Вапцаров“, връчвана на всеки три години за поезия, също с парична стойност 10 000 лв. Това поражда очевидни въпроси: Каква културна необходимост налага съществуването на две почти припокриващи се държавни награди? Защо вече съществуващата награда „Христо Ботев“ не е достатъчна за признаване на високите постижения в българската поезия? По какви критерии именно Никола Вапцаров е избран за втори държавен патрон? Защо не е предпочетено неутралното наименование „Национална награда за българска поезия“, което би обединявало, вместо да разделя? Кой е действителният инициатор на наградата и кои организации са настоявали за нейното създаване? В мотивите, възпроизведени от Съюза на българските писатели, инициативата е представена като средство за издигане на авторитета на Вапцаров сред новите поколения. Самият Съюз я определя като „възстановяване на държавната награда“ и я свързва с международното отличие, учредено през 1979 г. и връчвано през 1979, 1984 и 1989 г. Следователно не става дума просто за ново професионално отличие за съвременна поезия. Става дума и за съзнателно възстановяване на символна традиция, възникнала при режима на Народна република България. В демократична България подобно решение не може да бъде прокарано като административна подробност, без задълбочен разговор за историческата натовареност на избраното име. Настояваме Министерството на културата: 1. Да отложи процедурата по връчване на наградата през 2026 г., докато не бъде проведено открито обществено обсъждане. 2. Да публикува пълните мотиви за избора на Никола Вапцаров, имената на инициаторите, получените при обществената консултация становища и начина, по който те са били разгледани. 3. Да обясни публично защо е необходима втора държавна награда за поезия, след като вече съществува наградата „Христо Ботев“ със сходен предмет и същата парична стойност. 4. Да организира обществено изслушване, в което наред с литературоведи и творчески съюзи да участват историци на комунизма, представители на Държавна агенция „Архиви“, организации на пострадалите от тоталитарните режими и независими граждански сдружения. 5. Да разгледа изменение на наредбата, с което отличието да бъде преименувано на „Национална награда за българска поезия“ или да бъде обединено с вече съществуващата награда „Христо Ботев“. 6. Да гарантира пълна прозрачност на избора – публичен състав на комисията, декларации за конфликт на интереси, ясни критерии, протокол от обсъжданията и подробно мотивирано решение. Паметта изисква цялата истина Никола Вапцаров може и трябва да бъде четен. Но трябва да бъде четен целият – с поезията, таланта и трагичната му съдба, но и с комунистическата принадлежност, военната комисия, нелегалната структура, оръжието и последвалата десетилетна държавна митологизация на неговия образ. Демокрацията не забранява неудобните автори. Демокрацията отказва да превръща половината истина в официален култ. Министерството на културата няма право да използва парите на всички български граждани, за да налага като безусловен държавен символ личност, чиято политическа дейност продължава основателно да разделя обществото – още повече когато вече съществува държавна награда на името на Христо Ботев. Паметта не е пропаганден реквизит. Културата не е индулгенция. Талантът не заличава политическия избор. Докато Министерството не е готово да каже цялата истина за Никола Вапцаров, то няма моралното право да отлива неговия образ върху държавно отличие и да го превръща в официален патрон на българската поезия. Управителен съвет на Асоциация „Памет за утре“ 25 август 2026 г.

Отличието включва художествена пластика, грамота и парична награда в размер на 5112,92 евро, равностойни на 10 000 лева. Размерът е определен във връзка с въвеждането на еврото като официална валута на Република България от 1 януари 2026 г., уточняват от Министерството на културата. Предложения за удостояване с наградата могат да правят органи на централната и местната власт, научни организации, висши училища, културни институти, творчески съюзи и юридически лица с нестопанска цел, чиято дейност е в областта на културата и изкуствата. Към всяка кандидатура трябва да бъдат представени биографични данни за предложеното лице, подробно описание на неговата дейност и мотиви, свързани с постигнати високи творчески резултати в областта на българската поезия за изминалия период. Към предложенията може да бъдат прилагани документи, отличия и награди, доказващи постиженията и приноса за развитието и популяризирането на българската поезия, уточняват още от културното ведомство. Предложенията трябва да бъдат с отбелязване "За наградата "Никола Вапцаров" и се приемат в едномесечен срок, считано от деня след публикуването на обявата на официалната интернет страница на Министерството на културата - 24 август 2026 г.

Пак не разбрах, поясни. Значи, някой в обществена баня си изпуска сапунчето и дълго се върти насам, натам, дано някой го "уважи". Никой обаче не го уважава. Кой е хомофобът? Дали този, който си е изпуснал сапунчето и вика "`бах ви пе`е`асите, да няма кой да ме уважи" или тези, дето се дърпат и си викат "`бах те пе`е`аса, смотан! Разкарай се"?

Мислиш ли, че страхът от "изненадване" е различен от страха от "опраскване"? Все е хомофобия.

Фобиите си имат имена и насоченост- страх от... арахнофобия, болестен страх от паяци; кардиофобия, болестен страх от сърдечни заболявания; хинофобия, болестен страх от китайци; гинефобия, болестен страх от жени; педофобия, болестен страх от деца; танатофобия, болестен страх от смъртта; орнитофобия, болестен страх от птици; От какво се страхуват хомофобите? Дали се страхуват от това, да не ги изненадат голи в банята или се страхуват да не станат хомосексуалисти? Болестен ли е страхът на хомофобите или има реална опасност да ги изпраскат?

Тези ги няма у дядо Петко: "Ни да стиснеш, ни да пръ..." Показва безизходно, конфузно положение. Нерешителност , когато изходите са все неприятни. В сръбски поговорката е по- популярна, но пък техните вулгарности са и по- колоритни "Държи се като сляп за стап". Тази е от македонския край. Особена е с това, че думата "стап", означаваща тояжка, бастун,символен жезъл, се свързва с немското щаб, първоначално със същото значение, а от там и англ. staff. Пенчо Славейков я ползва в "Кървава песен". Ще добавя и една, която я има в съкратен вариат: "Ни се води, ни се кара, ни стои да му се кАчиш". Поговорката е по- образна, когато се схване, че хайванчето се води с въженцето след човека, с пръчка се кара пред него, а най- добре да е послушно и да се качиш. Не става дума да се кара=разправя.

Хвърляй своите мълнии, Зевс! В панаирджийска мишена, ти, Прометей превърни и кой- както мине да хвърля по дроба стрелички отровни. Няма човек нероден да застане, и „Милост” тревожен да викне. Всеки, загубил достойнство, в яката сконфузен се гуши, камък приготвя, прицелил скалата. Защо, Прометей, ум изкуствен създаде? Защо унижени навън ни изхвърли под клюн- сиви врани и гарвани черни? Не бяхме ли ние творение боже, което съгря с олимпийския огън? Сега подиграват са с нашата глупост двуцифрените всезнайковци вещи и дращят ни грешки с червено мастило, вместо да плюем по техните платки, и шалтера гневно да им изключим. Мълчиш, Прометее, заплют си от бога и хората трупат под тебе грамада от камъните на минало славно затъващи в блатно несъвършенство. Сгреши, ти, в стремежа за нещо велико. Човешката сила не ще те откърти, обречен на вечност в скалите Кавказки ще гледащ как светят диодни сигнали и пъплят роботски кервани безспирни. За тях си безличен, без мит и без спомен. Когато в скалата ти, тежки вериги и клинци открият, те тях ще отскубнат. Тогава ще рухнеш, сакат, изоставен, на нас заприличал по своя трагизъм, лишен от идеи, полу- жив, цяло- мъртъв.

Доме, ле, домице, никаде те нема. (правопис запазен) Казва се, като се връщаш у дома, където и да си бил- на по- добро или на по- лошо.

В един момент от историята на съдебната система имаше силен поток за смяна на старите прокурори с нови. Най- лесно се ставаше прокурор от разследващ полицай, защото хем има някакво криво- ляво завършено право от N-ския полу- университет, хем е проверен и уж-компетентен. Тогава много не-до-ПРАВ-ени станаха прокурори и прокурорки. Некомпетентността им беше предвидима и полезна за манипулиране. Представям си шеф прокурор, който с две думи обръща мнението на една такава некомпетентна и просто й казва кого и как да обвинява. Обаче опитай да я изместиш!- и тя и шефа й бдят и не дават...