Търсещ истини

Прекаляването с ядки, съм чувал, че е с народно име "крупА" Nut gut" (на английски). Става дума за тиквени семки и всякакви други. Онзи ден "прекалих" с кайсиеви ядки и чувствах слабо неразположение, не- по различно от прекаляването с фъстъци. Смятам, същото като Веси Филипова, че кайсиевите ядки са обичайно ядливи.

Приятелството най-често възниква и се поддържа чрез съвместна дейност, териториална близост и споделено време. Когато тези условия изчезнат, повечето приятелства постепенно отслабват, ако не бъдат подхранвани по друг начин. Заради това, най- интересен е въпросът какво отличава приятелствата, които преживяват промяната, от онези, които не успяват?

Мнението ми е, че изборът на тест е според търсенето на потребните качества. Този, който го е правил е сметнал за важни, например проверката на уменията за смятане, въображението за пространствено преместване, паметта, разбирането на думи, а напоследък и социална и емоционална интелигентност, .... а защо не и певческа интелигентност? :) Така че, виж айтемите (въпроси, задачи) и дали отговарят на целта за употреба. Няма такова сериозно нещо като "тест за интелигентност изобщо". Тестовете са някакви батерии, с елементи, които изследват в някакви насоки. По- горе стана дума за Менса. Ако ще те изпитват с тест за интелигентност- потърси ТЕХНИЯ тест. Това е най- реалното. :) Ако е за самооценяване или забавление- всеки върши работа. Успех! Пожелавам да си в горната четвъртина по резултатите!

С риск да допусна историческа грешка, но подведен от ефектното литературно представяне, ще изложа, че хора, които подлагат на тотална критика са рискови като поведение. Имам предвид Еразъм като приятел на Мор. Когато излиза Възхвалата, Мор пише в защита на произведението и автора. Когато Мор е хвърлен в затвор, Еразъм мълчи. Приятелството му се изчерпва с ползването на гостоприемството на Мор, в дома на когото пише Възхвалата на спокойствие. В страха си да не бъде замесен в конспирация, авторът на произведението, което руши католицизма, предпочита да се спаси. Спасението му дава възможност да надживее с една година своя сърдечен приятел. Голям кяр. Не искам повече да споменавам приятелството между двамата, защото ми се струва предадено от единия. Не зная как бих реагирал в напрегнатата ситуация на Англия, но от позицията на клавиатурния комфорт, поведението изглежда непростимо

Учуден, защо всеобщото охулване предизвиква революции, сравнявам всеобщото охулване на социализма като информационно- психологическа предпоставка за качествена промяна. Питам се кои хора предпочитат безусловното отричане и демонизация на социализма и кои са харесвали безусловното отричане на католицизма. Явно тези, които са смятали, че има и такива, и онакива, тези които са смятали тоталното охулване за нещо съмнително и са били предпазливи, са били поставени в малцинство. Енергични лидери са повели другите, които тотално отричат статуквото.... Това не е съвсем точно. Всеобщото охулване предизвиква деконструиране на системата. Тази деконструкция може да завърши с тотален разпад на ценностите. Обаче може някой като Лутер/Цвингли/Калвин да започне Реформация, която на мястото на деконструирания католицизъм да произведе Протестантство. А може и поддържниците на системата да я реконструират и да победи Контрареформацията. В Историята и трите варианта се случват

В традиционната китайска медицина според китайския ИИ се ползват изключително горчивите ядки- тези с по- високи стойности на амигдалин. Ползват ги при дихателни и чревни проблеми. Предполагам, че ползват малките стойности на това- което е отровно. Човек не чувства симптомите на задух и му олеква, не се дразни при трахеит и бронхит и възпалението минава по- лесно. Помага при запек. Припомням, че при големи дози спира дишането и предизвиква изтощителна диария. Ползват го и като диуретик. Не са, а и сега не го ползват срещу рак. Китайците ги ползват от хилядолетия, ,но под специален контрол, без самолечение. Имам предположения за продажбата у нас: - като сме разграден двор, могат да продават "вълшебни еликсири", без медицинска стойност - евентуално като място за експерименти - медицинският продукт е така изчистен, че от него не е останало нищо вредно. Има рецепти за алтернативен млечен шейк с кайсиеви ядки: сладки кайсиеви ядки (каквито са у нас) и ориз се оставят да киснът във вода нощ или денонощие. После се блендират, пулпата се отцежда и хвърля (ба си) а течността, която си е гола вода се вари със захар (е- това поне добаяв вкус) и евентуално се добавят бити белтъци да е пухкава водата. Утре ще пробвам кайсиеви ядки, блендирани с кайсии.

Именно този В17 предизвика интереса ми, обаче изследванията не дават достоверна полза срещу рак. При това разпространителят, на фирмата, която ползвам, каза, че фармакологичното средство с амигдалин на неговата фирма било забранено за производство от ЕС. Сигурен съм, от опит, че срещу рак сме готови да повярваме на всяко вълшебство, а ако нещо е отровно, се надяваме то да е отровно точно срещу раковите клетки. Обаче точно това няма никакви, ама никакви доказателства. Предположих, че на някого е дошла идеята да продава скъпо нещо, което не се търси и му е измислил целебно приложение.

Битува мълва, че кайсиевите ядки са отровни, защото съдържат цианкалий. Даже в някакъв филм, затворник събираше костилки от кайсия и отрови надзирателя. То за такива случки казват "Много филми гледаш". А за компотите с костилки, пък били те и череши или вишни, казват, че с времето стават отровни. Други казват, че кайсията не била отровна, но зарзалата- да. Как стоят нещата? Кайсиевите ядки съдържат много малко опасно вещество. Особено култивираните, тези, които купуваме. То, по нашите ширини други няма. А зарзала е персийското име на същия плод, името на който сме приели чрез турски. Опасно много вещество приписват на горчивите ядки. Съветът е, ако ядете кайсиеви ядки и ви загорчи- изплюйте. Лично аз и преди този съвет не обичах да си развалям удоволствието с горчиляци. Всеизвестно е, че кайсиевите ядки заместват бадема в сладкарската индустрия и то съвсем безопасно. Като цяло, няма средство за обезопасяване на отрова с толкова слабо отровно вещество, а засищането, достатъчното удоволствие от яденето им идва след 10- тина ядки, така че не се стига до опасна концентрация. Има интересна хипотеза, че когато руски аристократи осъществили убийството на Распутин, те му сложили цианкалий, но той оцелял. Казват, че обичал всякакви ядки, включително и кайсиеви и така привикнал. Експериментално не е потвърдено, че има привикване, но кой би правил експеримент с цианкалий?! Така че принципът е: не прекалявай. Ако почувстваш замайване, проблеми с дишането и периферни нерви след консумация, потърси незабавно медицинска помощ. В края на крайщата всички сме с различна поносимост и склонност към алергии и др. Особено, ако в семейството съществува мит, че са отровни и някой от фамилията е пострадал- по- добре без тях. Никой не е заболял от това, че НЕ е ял кайсиеви ядки. Аз лично ги обичам и нямам проблеми. И солени, и сладки.

Възхвала на глупостта обикновено се определя като сатира или хумористично произведение. Според мен това е само част от истината. При Бокачо, например, имаме комични случки с конкретни хора. Читателят сам прави обобщенията. След десетина подобни истории може да си каже: „Ето, има и такива духовници, и такива жени, и такива владетели.“ При Еразъм механизмът е друг. Той не тръгва от отделния случай към общото. Напротив - започва направо с общото. Говори за „царете”, „епископите”, „богословите”, „жените”, „монасите”, „учените” като за цели обществени типове. Обобщението вече е направено вместо читателя. Затова според мен основният реторически механизъм не е хуморът, а „тотално охулване”. Не отделни хора са предмет на критика, а цели социални категории. Индивидуалните различия почти изчезват зад социалната маска. Получава се не: „някои царе“, а „царете“; не „някои жени“, а „жените“; не „някои монаси“, а „монасите“. Именно тук личи деструктивната сила на произведението. То не изгражда образи, а разгражда обществени авторитети чрез всеобщо отрицателно типизиране. „Всички са маскари!”. В нашата литература този израз е на негативен герой. Умереният Алеко не би обобщил толкова леко. Думи като „всички” и „никой” са присъщи на крайни личности, готови да рушат „всичко”.

Имам предвид, че историята, а и обикновеният делник ценят това, че за да постигнеш резултати, добре е да се ограничиш в една дейност. Еразъм във Възхвалата е специалист по отрицателството. Отрича ангро- не някои царе, не някои съвременни царе, а царете изобщо. Главите на книгата са обобщения: царете, папите, епископите. Като такъв- отрицател, Еразъм е приет от историята и вграден в основите на паметника на Реформацията. Самият той разпространява за себе си афоризъм, че било казано, "Еразъм снесе яйцето, което Лутер измъти". Самият Еразъм, съзнателно не иска да "мъти", да се ангажира с действия и остава на територията на онази критика отстрани, която не означава, че го можеш. Аз не харесвам това- да критикуваш неизметения чужд двор, без да си измел своя. Не харесвам да критикуват как го правят другите, а сами да не могат да го правят.

ДЕКОНСТРУКЦИЯТА Първото е, че Еразъм само "деконструира", разрушава конструкцията, без да предлага идеи за реконструкция или нова конструкция. Мор пише Утопия като един друг модел, Еразъм само руши. Другото е, че Еразъм не деконструира обществото, а само думите. Той отрича смисъла им. Благородник, монах, отшелник губят средновековния сидълголетен смисъл. Той им дава смисъла на безделници, хитреци, глупаци. В това, че няма нова идея, Еразъм само стеснява значението си. Той обачее този, който променя смисъла, а след него има други радетели: Лутер прави реформация, католицизмът прави контрареформация. Това са все промени- деконструкция или реконструкция на живота, след като понятията вече са обезценени.

Защо обаче публиката търпи този присмех? Най- лесния отговор е, "Защото са глупави". Представям си стая с десетина легла в лудница, където влиза санитарят и вика "Айде на обяд, откачалки", а насреща му се хилят едни остригани ощърбавели, безизрезни физиономии. Може би се хилят, защото предвкусват обяда?... Но при Еразъм публиката е грамотна, за онова време на невежество- споменах- учени, свещеници, правници, аристократи. Моят отговор е- защото те се преживяват като съдници, а не като обект на присмех. Убедени са, че "Не съм от тях, как` Сийке". Те четат, сякаш седнали на редакторски стол, арбитри между Ерзъм и глупаците. На такива Смирненски специално трябва да напише "на всички, които ще кажат: «Това не се отнася до мене!». Разбира се, това не е всеобщ отговор, а моят прочит. Разбира се, че е интересен и стилът на всеобщо охулване. То е като да четеш пасквил, че всички са маскари, да слушаш хлевоуста клюкарка, да чуеш как се ругаят уличници и какъв репертоар от псувни имат, та чак те кара да изскочиш от къщи и се скупчиш на представлението. Да бъдеш зрител когато си викат "Глупав си като адвокат" "А ти, като поп си глупав" и ежедневието ти да става интересно.

Основният подтик към осмисляне на "Възхвала на глупостта" бе, че авторът Еразъм Ротердамски хули всички хора. Една от скромните е "глупави майки и бащи идиоти". Въпреки това го четат и защитават папи, аристократи, учени. Книгата му е пасквил срещу човеците, а се смята за сериозна стъпка към хуманизма. Защо? Единият ми отговор е, че това не е рядко събитие. Сещам се набързо Ботев "А вий... вий сте идиоти" и Славейков "Не сме народ, а мърша" за което вместо възмущение са поставени на пиедестал. Какво е това чудо? А чудото е, че това са хора, по- издигнати от другите, които искат да помогнат, но обществото е инертно, скептично и консервативно и промените към добро не се получават. Тогава възниква умората и гневът, които се изливат в обвинения и хули. А това е вторият ми отговор.

За начало на по- нататъшните разсъждения ще цитирам финала от гл. ХХХІ на "Възхвала на глупостта" от Еразъм Ротердамски. Цитатът не е приложим за мото, защото не отразява намеренията ми, но е свързано с едно по- предишно мое участие. "Ако камък падне върху главата на човек, това наистина е беда, но срамът, безчестието, хулата и злословието носят вреда само когато се чувствуват. Щом няма чувствуване, то няма злини. Дори ако целият народ съска срещу тебе, какво ти пречи сам да си ръкопляскаш? За да стане обаче това, помага само Глупостта."

"Дяволски конец" Казва се за запас от суровини, който точно съответства на ритъма на действие до края- до конец. Произлиза от конец при шиене, който е с подходяща дължина. Идва от една рядка приказка: Дошло време за женене на една хубавица, дъщеря на терзия. Той обявил, че ще я даде на този, който най- бързо ушие дреха, но в едно състезание в дюкяна му, при което дъщерята ще реже конците. Тя рязала ту дълги- които се уплитали, ту къси, които трябвало да се вдяват и връзват по- често, а на своя избраник давала "дяволски конец", който хем е лесен за издърпване, хем не се оплита, хем стига за достатъчно време. Поговорката се свързва с "Дорде не артиса, не стига"

За да не влизам в спор и не създавам конфликти, ще кажа и ще го напиша черно на бяло, че не съм съгласен, да бъда поставян по- долу от кучето на една чужденка, гордееща се с еврейско потекло. Съгласявам се с вас, че това не се отнася до вас лично и вие приемате с примирение, като ви казват, че сте по- долу от кучето й, а доколкото разбирам, смирено приемате и като ви кажат, че сте тъп като цървул. Намирам това за тъжно и срамно, но това е ваш (мн.ч.) избор. Край на участието ми тук. Казах, което исках, докладвах на администратор. Надявам се на благоразумие в по- нататъшните дискусии.

Още много трябва да се гради чувство за достойнство и чест сред нас, да се изгражда култура на смислена дискусия. И не е виновно турското робство. Този робски морал сигурно е утешавал вожда на чернокожите на плантацията с тръстика, но човекът с достойнство не може да пренебрегне клевети и злословие по свой адрес. Цезар се развел с жена си, за която тръгнали слухове. Тя настоявала, че е невинна, но Цезар казал: „Жената на Цезар не трябва дори да бъде под подозрение.“ На латински: „Mea uxor etiam suspicionis vacare debet.“ Достойният мъж не може да приеме опетняване с лъжи! Ето едни знаменити думи: „Смирението е добродетел на монасите. Аз съм джентълмен.“ (Приписвано на лорд Карлайл, 1798 г., след публична обида. Друго: „Честта ми е рана, която не лекувам със смирение.“Испански: „Mi honra es herida que no curo con humildad.“ Лопе де Вега във Фуенте Овехуна А ето и анонимна дуелна формула от Севиля, 1620 г. „Аз не съм смирен. Аз съм достоен.“Испански: „No soy humilde. Soy digno.“ Така че, лъжите против честта на българина са нещо, което не търпи смирение.

По мнението на valkiria1, в което се казва: „Невъзможно е да ви сравня с нашето куче. Просто не сте на неговото ниво, колкото и масово да се лигавите на всякакви теми“, ще ви обърн внимание на дълбокия смисъл зад тези думи. Подобно сравнение далеч не е просто случайна проява на лош тон. В контекста на библейската традиция и старозаветните текстове, с които valkiria1 е запозната, сравняването на хора с куче – или поставянето им „по-долу“ от него – е израз на най-висша степен на презрение и отнемане на човешкото достойнство. Това крайно отношение е илюстрирано ясно във Втора книга Царства (16:9), където юдейският военачалник Авеса изразява дълбокото си възмущение с думите: > „Защо това мъртво куче проклина господаря ми, царя?“ В старозаветната култура това сравнение е символ на пълно обезценяване на отсрещната страна. Когато някой заявява на събеседниците си, че са „под нивото на куче“, той съзнателно използва именно този модел на оскърбително презрение. С това авторът поставя останалите участници извън рамките на равнопоставения диалог. Вярвам, че форумът е място за споделяне на аргументи, а не за демонстрация на подобно високомерно отношение, което накърнява общото уважение в общността. Хора, нима одобрявате да ви поставят по- долу от куче? Не заслужавате тази съдба! ... или ?

Чувствам се дълбоко засегнат и изпитвам омраза към персоната зад ник valkiria1, която се отнася с презрение към българите, участващи във форума, поставяйки ни под своето куче. Това е невероятно оскърбление. Този ник заслужава бан, изхвърляне от форума. Вие как се чувствате? Докладвайте и вие на администратор, ако се чувствате оскърбени. Не мога да не свържа високомерието й с еврейския й етнос, ,който превъзнася, плюейки ни далеч от България.

Разглеждам термина "полезен идиот" в два аспекта: 1 като оскърбление към "неправилно мислещ", особено ако е с високо положение и значение, с последователи. То бива подавано като обратна връзка, че трябва да се "поправи". 2 като скрито отношение към онези "малки Хансовци", които служат на "правилната" кауза, без да осъзнават, че тя не е в техен интерес. Във втория смисъл, "полезният идиот" разпространява искрено идеи, пропагандира, изглежда невинен в незнанието си, убедителен, защото самият няма интерес, поема ругатните и натиска, вместо тези с интересите.. Той искрен, идеалист, но не може, а и не му е позволено да схване цялата картина и какво се случва зад сцената- при кукловодите. Някак, в разрез с интелектуалните си възможности, не разбира, а и не трябва да разбере, че е използван. Той вярва, че постъпва независимо, според приетия морал, без да си поставя въпроса, дели този морал не му е насаден преднамерено и без взаимност от някой Хю (от приказката по- горе) Само за уподобяване, ще използвам да олицетворя с нещо казаните форми на "полезния идиот": с "Професора" и "Кварталния пияница". Професорът има авторитет и среда за влияние. Той казва "проверени" истини и създава впечатление, че казаното е одобрено от обществото. Толкова е значим, че трябва да е на "правилната" страна, иначе трябва да е дискредитиран чрез "полезен идиот" на противника, да бъде свален от пиедестала, в случая от катедрата. В случай, че „Професорът” е с „правилните” възгледи, той може да бъде издигнат, а може и по- евтино и безвредно: да бъде поласкано самолюбието му с безброй безплатни покани в телевизии. Кварталният пияница е онзи, кръчмарски политик, който може да говори каквото си иска без да губи. Може дори да го набият, той пак ще фантазира, че променя света. Извън конкретността, този типаж има възможност целодневно да влиза в скандални отношения с потребителите на интернет, коментирайки някакви „правилни” и „неправилни” политики и мнения. Неговата сила не е в разумните мнения, а в непроменимото многоговорене. Психологията отбелязва факта, че за да се приеме едно мнение за вярно, голямо значение има колко пъти е изказано. Ако в него има доказателства или стил, това е само плюс, но честотата и настойчивостта на посланията е по- важна. (illusory truth effect). Какво е една умна статия годишно, в сравнение с трийсет интернет мнения на незначителния „човек от народа”, позиция, която толкова много хора приемат? Така, в тандем, тези двама „полезни идиоти” работят върху два допълващи се сегмента от обществото. В случая, двамата изобщо не са сравнявани по ерудиция и интелект. Важното е да са емоционално ангажирани с тезата; да я свързват по някакъв начин с личността си като въпрос на достойнство; да се чувстват водещи, мисионери; да получават от някакъв, па макар и тесен кръг одобрение- такива, които ценят мнението на Хю- мелничаря или харесванията от ботовете повече от размислите за фактите. Така, във времето на социалните мрежи полезността на „полезния идиот” зависи от способността непрекъснато да генерира едно и също послание, което достигайки до публиката, да мотивира и други да го повтарят. По въпроса с безкористието на „полезния идиот”, върната се към приказката на Уайлд- той сляпо вярва, че прави добро. Ето илюстрацията с психологически експеримент: Класическият експеримент е на Leon Festinger и James Carlsmith (1959). Участниците извършвали изключително скучна задача. След това ги молели да кажат на следващия участник, че задачата е интересна. Едната група получавала 1 долар, другата 20 долара. Парадоксално, след време именно получилите 1 долар започвали искрено да оценяват задачата като по-интересна. Обяснението е следното: При 20 долара човек мисли: "Излъгах заради парите." При 1 долар възниква дисонанс: "Не си струваше да лъжа за 1 долар." За да намали вътрешното напрежение, човек започва да мисли: "Може би задачата всъщност беше интересна." Тоест външната мотивация се превръща във вътрешна.

Съжалявам за погрешното изписване на името на автора в предишния текст. То е Лу Син в отпечатаната на български книга "Стари истории в нова редакция" , а в Уикипедия е Лю Сюн.

Тези дни, от книгите на един приятел, взех да чета разкази от основоположника на съвременната китайска литература Ли Сюн, писал преди 100 години, след революцията от 1911, когато свалят малолетния император. Разказът, с който е пробил и винаги се споменава е "Дневникът на един луд", като заглавието е като на Гогол, но съдържанието е съвсем оригинално. Един образован човек започва да мисли, че хората са човекоядци и кроят план да го изядат, както се ядат помежду си. Той намира потвърждения в поведението дори на собствения си брат. Когато докторът му мери пулса, "знае", че опипва колко е тлъст и го оставят да живее, само защото не е достатъчно. Финалът е, че той се е оправил и е назначен на държавна длъжност. Метафората е, че хората, дори братята, в живота, се ядат един- другиго и явно "оздравяването му" е, че и той вече постъпва "правилно" и е приел тази диета. Друг учебникарски разказ е "Истинската история на Ах Q" Героят е, така да се каже, декласиран, изпаднал от живота. Хваща се за ратайска еднодневна работа, само когато остане гладен. Няма занятие, земя, семейство. Обича да попийва, да гледа и устройва скандали, смята земеделците и жените за по- нисши, уверен е, че е победител. Намира оправдание за достойнството си, когато го набият, когато го унижат, когато му се присмиват. Неудачник във всичко- в отношенията, в труда, дори в бунта си. Става неудачен крадец и неудачен революционер. Властта го залавя и за назидание на другите го екзекутира. Дори на колата с която го водят и показват в града е пак едното нищо. Бива тълкуван като пауперизиран пролетарий, но няма и елемент от съзнание за каквито и да било класи. Определено презира и пролетариите. Тълкуват го и като обобщение на китайския народ, който не поема инициативно по буржоазния път след революцията от 1911- не си сменя чипа :). Как да си смени чипа, като няма нито чип, нито четец за чипове. :) . Трети разказ бе "Роден край" . Беше ми интересно, че независимо от шарените снимки на невероятна природа, която гледаме по телевизията за Китай, този автор никак не обръща внимание на пейзажа. Пейзажът му е унил. За това пък обръща внимание на хората и хорското поведение, които не са по- ведри. Героят се връща в родното село да прибере майка си и близките в града, след като са продали къщата и имота. Среща се с хора, които преди 20 г. са му били близки. Те са се изменили- неговата гледачка е станала нахакана дребна търговка на тофу, а връстникът- приятел, който знаел толкова много за океана и земята, който бил ведро, живо момче, е един старчок, налегнат от 5 деца, който му казва "господине". Разказвачът не жали за вещите, само споменава, че когато си тръгва, къщата е празна като изметена- дори треските са взети за подпалка. Има интересен епизод, че дори пепелта от огнището, неговият приятел е спазарил да вземе за тор. От нея бившата гледачка изважда зарити купички и чашки. Остава отворен въпросът, кой ги е скрил там- дали тя, за да злепостави приятеля и се облагодетелства с други дарове, или приятелят, който иска да запази себелюбие и не иска да моли да взима още, а има нужда или поне иска да вземе и съдовете. Сцената много прилича на епизода от "Зорба гъркът", с Антъни Куин, в която със смъртта на любовницата му, съседките щъкат нахално из къщи и гледат да грабнат всичко. Искам да кажа, че мизерията прави хората еднакви и в Китай, и на Балканите. Достойнството изчезва. Четвъртият разказ е "Измолване на щастие" или другояче, няма го в Читанка. Протагонистът- Пекински интелектуалец се е върнал при близки за Новогодишните празници. Среща една жена, която е блиа слугиня на роднините. Тя е вече просякиня бездомна, смятана за луда. Тя идва към него и той изпитва безпокойство защо. Тя само пита дали душата остава след смъртта. Той- ученият, отговаря "Не знам и тя се отдалечава. После научава, че е умряла на другия ден. Научава и съдбата й. Навремето са я наели за слугиня, а тя е била смирена и оправна. Можела всичко, но в един ден дошла свекърва й да си я прибере. Става ясно, че според китайския тогавашен бит, овдовялата снаха остава под властта на свекървата. Не е редно да повтаря, защото пази почит към съпруга, но ако семейството иска, може да я ожени, дори насила. За жена се плаща откуп, освен празненството, така че за да задоми малкия син, свекървата я води при друг мъж. Горката прави опит да си разбие главата, но неуспешно, брачната нощ си е изнесилване. То пък мъжът се оказва свестен, тя има от него момче, но пак овдовява. За лош късмет, когато детето е на 2-3 г. тя му наръчва на прага да чисти соя, но идва вълк и го завлича. Тя обезумява, но опитва пак да живее със слугинство. Някаква "простачка" й казва, че на оня свят господ ще я разреже на две за всеки от мъжете й. Тя се шашва още повече. Отива да пита свещеника в манастира какво да направи, а той й казва да плати доста за праг на манастирската порта, та като стъпват по него хората да смачкат греха й. Тя с труд събира парите и смята, че е отново чиста. Господарите обаче не мислят така и в чест на празненството в което ще молят новата година за щастие не й дават да пипне нищо, за да не го оскверни. А тя смятала че е вече чиста... Толкова- протагонистът си тръгва. Трагедия. Някакви стари, прастари порядки, от които тя не разбира, не знае какво да прави, но ученият й казва "Не зная", свещеникът й казва "Дай пари", а богатият просто я ползва докато може да прави нещо. Как да не полудееш? Кой да й каже, че никой не знае как да постъпи в новия живот? Всички са невежи, не само тя. Всички са глупави при новите обстоятелства. Светът е друг, умовете- предишните. Интелектуалецът- писател ще я опише, но и той- революционерът, не знае как да помогне. Интелигенцията е също толкова безпомощна, колкото и лудата.

Ще ви предложа една приказка от Оскар Уайлд за това, как бива употребяван "полезния идиот" през погледа на един разказвач от времето на върха на Британската империя. Има я в читанка ТУК. Изрязах малко от началото, така че не става ясно какви са тия плъхове, сипки и патици, но който обича да си задава въпроси- дал съм препратка. Обърнете внимание на кръглото добродушно лице на героя, което напомня за Швейк Преданият приятел — Имало едно време един честен човечец на име Ханс — започна сипката. — Беше ли много прочут? — запита водният плъх. — Не — отговори сипката, — мисля, че не е бил изобщо прочут освен с доброто си сърце и смешното си кръгло добродушно лице. Той живееше съвсем сам в малка къщурка и всеки ден работеше в градината си. В целия край нямаше градина по-хубава от неговата. Там растеше крем, шибой и овчарска торбичка, и кокичета. Имаше алени рози и жълти рози, морави минзухари и златни, виолетови теменуги и бели кандилки, майоран и босилек, иглики и перуника, жълти нарциси и карамфил разтваряха пъпки и цъфтяха там, когато им дойдеше редът в хода на месеците, и едни цветя заместваха други, тъй че винаги имаше хубави неща за гледане и приятни ухания за мирисане. Малкият Ханс имаше множество приятели, но най-предан от всички беше големият Хю Мелничаря. Наистина богатият мелничар беше тъй предан на малкия Ханс, че никога не минаваше край градината, без да се наведе през оградата и да си набере голяма китка цветя или шепа сладки билки, или пък да си напълни джобовете със сливи и вишни, ако беше времето на плодовете. — На истинските приятели всичко трябва да им е общо — казваше мелничарят, а малкият Ханс кимаше, усмихваше се и се чувствуваше много горд, че има приятел с такива благородни схващания. Понякога наистина на съседите се виждаше чудно, че богатият мелничар никога не даваше на малкия Ханс нищо в замяна, при все че имаше стотина чувала брашно, сложени настрана в мелницата, шест дойни крави и голямо стадо рунести овце; но Ханс никога не си блъскаше главата с това и най-голямо удоволствие му правеше да слуша всичките прекрасни неща, които мелничарят разправяше за всеотдайността на вярното приятелство. Така малкият Ханс продължаваше да работи в градината си. През пролетта, лятото и есента беше много щастлив, но когато настъпваше зимата и нямаше плодове или цветя, които да занесе на пазара, той страдаше доста от студ и глад и трябваше често да си ляга, без да е ял друго, освен няколко сушени круши или костеливи орехи. Зиме му беше и много самотно, защото тогава мелничарят никога не го спохождаше. — Няма смисъл да ходя при малкия Ханс, докато има сняг — казваше мелничарят на жена си. — когато хората са в трудно положение, трябва да ги оставяме на мира и да не ги тревожим с посещения. Такова поне е моето схващане за приятелството, а съм сигурен, че съм прав. Затова ще почакам, докато дойде пролетта, тогава ще му отида на гости, той ще може да ми напълни голяма кошница с иглики, а това много ще го зарадва. — Ти си извънредно внимателен към другите — отговори жена му, която седеше в удобното си кресло до огнището, напалено с борови дърва, — много внимателен наистина. Голямо удоволствие е да те чуе човек, като говориш за приятелството. Сигурна съм, че дори и епископът не би могъл да каже такива прекрасни неща, макар че живее в триетажна къща и носи златен пръстен на малкия си пръст. — Ами не бихме ли могли да поканим малкия Ханс при нас? — каза най-малкият син на мелничаря. — Щом бедният Ханс е в трудно положение, аз ще му дам половината от моята каша и ще му покажа белите си зайчета. — Какво глупаво момче си ти! — възкликна мелничарят. — Просто не зная какъв смисъл има да те пращам на училище! Ти като че ли нищичко не научаваш! Ами че ако дойде тук и види топлия ви огън и хубавата вечеря, и голямата ни бъчва с вино, малкият Ханс може да ни завиди, а завистта е най-ужасното чувство и може да развали всеки характер. А аз не ще позволя да се развали характерът на Ханс. Аз съм най-добрият му приятел, винаги ще бдя над него и ще гледам да не бъде въвеждан в изкушения. Освен това, ако дойде тука, Ханс може да поиска да му дам брашно на вяра, а това не мога да направя. Брашното е едно нещо, а приятелството — друго, и двете не бива да се смесват. Ами че самите думи се пишат различно и означават съвсем различни неща! Всеки може да разбере това. — Колко хубаво говориш! — рече жената на мелничаря и си наля голяма чаша греяно пиво. — Знаеш, мен направо ми се додряма. Сякаш съм на черква. — Мнозина постъпват добре — отговори мелничарят, — но малцина говорят добре, което показва, че говоренето е по-трудното от двете, а и по-изисканото. — И той строго изгледа през масата сина си, който така се засрами, че клюмна глава и зарони сълзи в своя чай. Но той беше толкова млад, че трябва да му го простим. — Това краят на приказката ли е? — попита водният плъх. — Разбира се, не — отговори сипката, — това е началото. — В такъв случай вие сте много изостанали от времето си — каза водният плъх. — В днешните времена всеки добър разказвач започва с края, после преминава към началото и свършва със средата. Това е новият метод. Оня ден чух всичко това най-подробно от един критик, който се разхождаше около яза с някакъв младеж. Той говори по въпроса надълго и нашироко и аз съм сигурен, че е бил прав, защото имаше сини очила и плешива глава, а колчем младежът направеше някаква забележка, критикът винаги му отговаряше: „Пфу!“ Но моля ви се, продължете приказката. Мелничарят ми е безкрайно симпатичен. Сам аз разбирам от всякакви красиви чувства, тъй че между нас има много общо. — Добре — заговори сипката, като подскачаше ту на едното си краче, ту на другото. — Щом свърши зимата и игликите започнаха да отварят бледожълтите си звездици, мелничарят каза на жена си, че ще слезе долу да споходи малкия Ханс. — Ех, че добро сърце имаш! — възкликна тя. — Винаги мислиш за другите. Пък да не забравиш да вземеш голямата кошница за цветята. И тъй, мелничарят върза крилата на вятърната си мелница със здрава желязна верига и се запъти по надолнището, преметнал голямата кошница през ръка. — Добро утро, малки Ханс — каза мелничарят. — Добро утро — каза Ханс, облегна се на лопатата си и се засмя до уши. — Как прекара зимата? — попита мелничарят. — Ей! — възкликна Ханс. — Ами че то е много мило от твоя страна да питаш, извънредно мило! Страх ме е, че я прекарах доста тежко, но ето пролетта дойде и аз съм твърде щастлив, пък и цветята ми вървят добре. — Ние често си говорехме за тебе през зимата, Ханс — продължи мелничарят, — и се чудехме как ли поминуваш. — Това е било много любезно от ваша страна — каза Ханс, — а пък мен ме беше страх, че сте ме забравили. — Ханс, ти ме изненадваш! — рече мелничарят. — Приятелите никога не забравят. Точно това е чудното нещо в приятелството, но аз се боя, че ти не разбираш поезията на живота. Между другото, колко хубави са ти игликите! — Наистина са много хубави — отговори Ханс — и е голям късмет за мене, че имам толкова много. Ще ги занеса на пазара, ще ги продам на дъщерята на кмета и с парите ще си откупя градинската количка. — Ще си откупиш количката? Да не искаш да кажеш, че си я продал? Как можа да направиш такова глупаво нещо? — Ами работата е там — отговори Ханс, — че ми се наложи. Виждаш ли, зимата беше много тежка за мене и направо казано, нямах пари за хляб. Тогава първо продадох сребърните копчета от празничната си дреха, след това продадох сребърната си верижка, сетне продадох голямата си лула и най-после продадох количката. Но сега пак ще си откупя всичко. — Ханс — каза мелничарят, — аз ще ти дам моята количка. Тя не е в много добро състояние: вярно е, че едната страна липсва и нещо не е наред със спиците на колелото, но въпреки това ще ти я дам. Зная, че е много щедро от моя страна, и много хора ще ме сметнат за извънредно глупав, дето се разделям с нея, но аз не съм като другите. Аз мисля, че щедростта е същината на приятелството, а освен това си имам нова количка за себе си. Да, можеш да не се тревожиш, ще ти дам моята количка. — Гледай, това е наистина щедро от твоя страна — каза малкият Ханс и смешното му кръгло лице засия от радост. — Аз лесно ще я поправя, понеже имам тука една дъска. — Дъска ли? — възкликна мелничарят. — Ами че тъкмо това ми трябва за покрива на хамбара. В него има много голяма дупка и всичкото ми жито ще овлажнее, ако не я запуша. Какъв късмет, че спомена за нея! Чудно как едно добро дело винаги поражда друго. Аз ти дадох мойта количка, а сега ти ще ми дадеш твойта дъска. Разбира се, количката струва много повече от дъската, но истинските приятели никога не обръщат внимание на такива неща. Моля ти се, донеси я веднага и аз ще се заловя да поправя хамбара още днес. — На драго сърце! — извика малкият Ханс, изтича в бараката и измъкна дъската. — То не било много голяма дъска — рече мелничарят, като я погледна — и ме е страх, че след като поправя покрива на хамбара, няма да остане нищо, с което да поправиш количката, но, разбира се, за това не съм виновен аз. А сега, понеже ти дадох мойта количка, сигурен съм, че ще искаш да ми дадеш в замяна малко цветя. Ето ти кошницата и гледай добре да я напълниш. — Да я напълня ли? — повтори Ханс доста тъжно, понеже кошницата наистина беше много голяма и той разбра, че ако я напълни, няма да му останат цветя за пазара, а много му се искаше да откупи сребърните си копчета. — Я гледай! — отговори мелничарят. — Понеже ти дадох мойта количка, смятам, че не е чак толкова много да ти поискам малко цветя. Може и да не съм прав, но според мен в приятелството, във вярното приятелство, не бива да има никакъв егоизъм. — Скъпи приятелю, мой най-верен приятелю — възкликна малкият Ханс, — с радост ще ти дам всичките цветя в градината ми! И дума да не става, че предпочитам да не загубя доброто ти мнение, отколкото сребърните си копчета! — И той изтича, обра всичките си хубави иглики и напълни кошницата на мелничаря. — Довиждане, малки Ханс — каза мелничарят и се запъти нагоре по хълма с дъската на рамо и голямата кошница в ръка. — Довиждане — отговори малкият Ханс и весело продължи да копае, доволен, че ще получи количка. На другия ден той заковаваше бръшляна над верандичката, когато чу гласа на мелничаря да го вика от пътя. Ханс скочи от стълбата, изтича в градината и погледна през оградата. Там видя мелничаря с голям чувал брашно на гърба. — Драги малки Ханс — каза мелничарят, — ще бъдеш ли така добър да занесеш този чувал брашно вместо мен на пазара? — О, много съжалявам — отговори Ханс, — но аз съм наистина много зает днес. Трябва да закова целия бръшлян, да полея цветята и да окося тревата. — Хайде де! — рече мелничарят. — Според мен, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, много нелюбезно е от твоя страна да ми откажеш. — О, не говори така! — възкликна малкият Ханс. — За нищо на света не бих искал да бъда нелюбезен! — И той изтича вътре да си вземе шапката и закрета с големия чувал на гърба си. Денят беше много горещ, а пътят ужасно прашен и още преди да измине шестата миля, Ханс толкова се умори, че трябваше да седне да си почине. Обаче той смело продължи напред и най-после стигна на пазара. След като поизчака известно време, Ханс продаде чувала брашно на много добра цена и веднага се върна у дома, защото го беше страх, че ако закъснее, може да срещне разбойници по пътя. „Това беше труден ден — каза си малкият Ханс, когато си лягаше, — но се радвам, че не отказах на мелничаря, защото е най-добрият ми приятел, а освен това ще ми даде своята количка.“ Рано на другата сутрин мелничарят слезе долу да си прибере парите за чувала брашно, но малкият Ханс беше тъй уморен, че още не бе станал. — Честна дума, ти си много мързелив — каза мелничарят. — Знаеш, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, мисля, че би могло да работиш малко повечко. Безделието е голям грях и аз никак не обичам някой от моите приятели да бъде мързелив или отпуснат. Не бива да ми се сърдиш, че ти говоря тъй прямо. Разбира се, и на ум не би ми дошло да го направя, ако не бях твой приятел. Но каква е ползата от приятелството, ако човек не може да каже точно това, което мисли? Всеки би могъл да разправя очарователни неща, да се мъчи да доставя удоволствие и да ласкае, но истинският приятел винаги казва неприятни неща и не се страхува, че ще огорчи. Всъщност, ако е наистина верен приятел, дори предпочита да го прави, защото знае, че с това върши добро. — Много съжалявам — каза малкият Ханс, като разтърка очи и смъкна нощната си шапка, — но бях така уморен, че си рекох да полежа малко в леглото и да послушам как пеят птичките. Знаеш ли, аз винаги работя по-добре, след като чуя как пеят птичките. — Тъй ли? Много се радвам — каза мелничарят и потупа малкия Ханс по гърба, — защото искам, щом се облечеш, да се качиш горе на мелницата и да ми поправиш покрива на хамбара. На бедния малък Ханс му се искаше да отиде да работи в градината, защото не беше поливал цветята два дни, но не му се щеше да откаже на мелничаря, понеже му беше толкова добър приятел. — Смяташ ли, че ще бъде нелюбезно от моя страна, ако ти призная, че съм зает? — плахо и свенливо попита той. — Гледай го ти него! — отговори мелничарят. — Не смятам, че искам от тебе много, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка. Но, разбира се, ако ми откажеш, ще отида и ще си го поправя сам. — О, в никой случай! — извика малкият Ханс, скочи от леглото, облече се и отиде горе при хамбара. Той работи там цял ден, до залез, а по залез мелничарят се отби да види как върви поправката. — Закърпи ли вече дупката в покрива, малки Ханс? — извика мелничарят с весел глас. — Закърпих я цялата — отговори малкият Ханс, като слизаше по стълбата. — Ах! — каза мелничарят. — Няма по-приятна работа от тая, която човек върши за другите. — Голямо удоволствие е наистина да те чуе човек как говориш — отвърна малкият Ханс, когато седна и си избърса челото, — много голямо удоволствие. Но ме е страх, че на мене никога няма да ми идват такива прекрасни мисли, както на теб. — О, ще ти идват — възрази мелничарят, — но трябва да се стараеш повече. Засега си разбрал само практиката на приятелството; някой ден ще стигнеш и до теорията. — Наистина ли вярваш, че ще стигна до нея? — попита малкият Ханс. — Не се и съмнявам в това — отговори мелничарят. — Но сега, щом вече си поправил покрива, по-добре ще е да се върнеш у дома и да си починеш, защото искам утре да откараш овцете ми в планината. Бедният малък Ханс не посмя да отговори нещо на тези думи и така рано на другата сутрин мелничарят докара овцете си пред неговата къщурка и Ханс пое с тях към планината. Да отиде дотам и обратно, му отне целия ден, а когато се върна, беше така уморен, че заспа в креслото си ,и се събуди чак посред бял ден. „Колко хубаво ще прекарам в градината си!“ — рече си той и веднага се залови за работа. Но някак все не смогваше да се погрижи за цветята си, защото приятелят му, мелничарят, непрекъснато идваше и го изпращаше някъде надалече да му свърши някоя работа или го викаше да му помогне на мелницата. От време на време малкият Ханс много се тревожеше да не би цветята да помислят, че ги е забравил, но се утешаваше с разсъждението, че мелничарят е най-добрият му приятел. „Освен това — казваше си Ханс — той ще ми подари своята количка, а това е направо проява на щедрост.“ И така малкият Ханс продължаваше да работи за мелничаря, а мелничарят казваше какви ли не красиви неща за приятелството, които Ханс си записваше в бележника и често препрочиташе вечерно време, защото беше много ученолюбив. Случи се една вечер малкият Ханс да седи до огнището си, когато на вратата силно се почука. Беше много бурна вечер и вятърът духаше и ревеше около къщата тъй яростно, че отначало Ханс помисли чукането за шум от бурята. Но ето че се почука за втори път, а после за трети път, по-силно, отколкото дотогава. Трябва да е някой нещастен пътник — рече си Ханс и изтича при вратата. Пред него стоеше мелничарят с фенер в едната ръка и голяма тояга в другата. — Драги малък Ханс — възкликна мелничарят, — сполетяла ме е голяма беда! Малкото ми момче падна от стълбата и се нарани и аз тръгнах да викам доктора. Но той живее тъй далече и времето тая вечер е тъй лошо, та ми дойде на ум, че ще е по-добре да отидеш ти вместо мене. Нали знаеш, че аз ще ти дам моята количка и затова е напълно справедливо и ти да направиш нещо за мене в замяна. — Разбира се! — извика малкият Ханс. — Смятам за голяма чест, че идваш при мене и веднага тръгвам. Но трябва да ми услужиш с твоя фенер, понеже нощта е толкова тъмна, че ме е страх да не падна в канавката. — Много съжалявам — отговори мелничарят, — но това е новият ми фенер и за мен ще е голяма загуба, ако нещо му се случи. — Е, нищо, ще мина и без него! — възкликна малкият Ханс, свали от закачалката големия си кожух и топлата си червена шапка, върза си шалче около врата и тръгна. Колко ужасна бе тая нощ! Беше тъй тъмно, че малкият Ханс почти нищо не виждаше, а вятърът бе тъй силен, че той едва се задържаше на крака. Обаче Ханс бе много смел и след като ходи три часа, стигна при къщата на доктора и почука на вратата. — Кой е там? — извика докторът, като подаде глава от прозореца на спалнята си. — Малкият Ханс, господин докторе. — Какво искаш, малки Ханс? — Синът на мелничаря паднал от една стълба и се наранил, та мелничарят иска да дойдете веднага. — Добре! — каза докторът и заповяда да му оседлаят коня, да донесат големите му ботуши и фенера, слезе долу и препусна към дома на мелничаря, а малкият Ханс тежко пое подире му. Но бурята беснееше все повече и повече, дъждът се лееше като из ръкав и малкият Ханс не виждаше къде стъпва, нито можеше да върви наравно с коня. Най-после той обърка пътя и се залута в тресавището, което беше много опасно място, понеже беше пълно с дълбоки дупки, и там малкият Ханс се удави. На другия ден няколко козари намериха тялото му да плува в голям вир и го донесоха в къщичката му. Всички се стекоха на погребението на малкия Ханс, понеже всеки го обичаше, а мелничарят беше първият между нажалените. — Понеже бях най-добрият му приятел — каза той, — напълно справедливо е да заема най- доброто място. Затова той вървя начело на шествието, облечен с дълго черно наметало, и току си бършеше очите с голяма носна кърпа. — Смъртта на малкия Ханс е много голяма загуба за всекиго — каза ковачът, когато погребението свърши и всички бяха насядали удобно в кръчмата, пиеха греяно вино и ядяха сладкиши. — Поне за мене е голяма загуба — обади се мелничарят. — Аз му бях, кажи-речи, дал моята количка, а сега просто не зная какво да я правя. Много ми пречи в къщи и е в толкова лошо състояние, че не бих могъл нищо да взема за нея, ако речех да я продам. Сега вече ще гледам никога нищо да не подарявам. Човек винаги страда заради щедростта си ... — Е? — каза водният плъх след продължително мълчание. — Това е краят — каза сипката. — Но какво е станало с мелничаря? — попита водният плъх. — А, съвсем не зная — отговори сипката — и положително не се интересувам. — Напълно ясно е в такъв случай, че вие по природа не познавате съчувствието — каза водният плъх. — А пък аз се страхувам, че вие не виждате поуката в тая приказка — забеляза сипката. — Не виждам какво? — изкрещя водният плъх. — Поуката. — Да не искате да кажете, че в тая приказка има поука? — Разбира се — рече сипката. — Виж ти! — каза водният плъх с много ядосан вид. — Мисля, че е трябвало да ми го кажете, преди да започнете. Ако ми го бяхте казали, положително нямаше да ви слушам; всъщност щях да кажа „Пфу“, както критикът. Но мога да го кажа и сега! — И той извика колкото му глас държи „Пфу“, махна с опашка и се прибра в дупката си. — А как ви се вижда водният плъх? — попита патицата, която доплува след няколко минути. — Той има много хубави качества, но аз от моя страна изпитвам майчински чувства и никога, не мога да погледна закоравял стар ерген, без да ми избият сълзи в очите. — Страхувам се, че го докачих — каза сипката. — Работата е там, че му разказах приказка с поука. — О, това е винаги много опасно — каза патицата. И аз съм напълно съгласен с нея.

Виждам едно мнение, което съвпада с мислите на този, който го предава нататък. Не съм имал съмнения, но може и да греша, че лапландецът е пожвял в скандинавието и от там е видял по- ясно Европата, вкл. чрез медиите на студената страна, която сега е с оръжие срещу Русия. Като оставим пристрастията, пак остава въпроса, "Как да различим личното политическо мнение от послание на "полезен идиот"? Мисля, че на първо място той трябва да е "идиот", да не може да оцени фактите и да не може да ги различи от пропагандата. Тук пропадам в тъмното, защото, повтарям: лапландеца е видял фактите на Европа от ежедневието, а аз от прозореца на туристическия автобус.

Признавам си, не ги виждам сред този форум. Един идиот зная, неколцина намирам, че са полезни, но полезен идиот, не. ... може би е защото не влизам в "Политика" За Западния свят не зная. От прозореца на автобуса не се разбира.