Търсещ истини

Ето вариант на по-обширно мнение, пригодено за форумна дискусия: Струва ми се, че понятието „монументалност“ често се употребява без да се прави разграничение между два различни негови смисъла. А те не винаги съвпадат. Първият вид монументалност е свързан с мащаба, величието и внушението. Монументално е онова, което поразява, откроява се и се запомня. То въздейства чрез размер, размах, богатство, техническо съвършенство или необичайност. В този смисъл монументални могат да бъдат Египетските пирамиди, катедралите, небостъргачите, гигантските статуи или дори грандиозни търговски сгради. Тази монументалност е преди всичко естетическа и психологическа. Тя цели да остави впечатление и да бъде запомнена. Може да я наречем монументалност на величието или монументалност на запомнящото се. Но съществува и друг вид монументалност, която не зависи непременно от размерите и външния блясък. Това е монументалността като послание към следващите поколения. Тук съществено не е колко голям е паметникът, а какво се стреми да съхрани от забравата. Една скромна плоча, един надпис на чешма, малък паметник или дори стихотворение могат да бъдат монументални в този втори смисъл. Те отправят към бъдещето памет за лице, идея, събитие или ценност. Тяхната цел не е да удивят, а да напомнят. Паметниците на Левски и особено на Вазов, например, не са особено грандиозни. Тяхната монументалност произтича не от размерите, а от значението на личностите, към които насочват паметта. Величието принадлежи на делото, а не непременно на материала и формата. От друга страна, египетските пирамиди съчетават двата вида монументалност. Те са едновременно грандиозни и носят послание за величието и вечността на своите владетели. Има обаче и случаи, когато двата вида се разминават. Величествени мавзолеи и гробници могат да принадлежат на хора, чието историческо значение е незначително. Огромният мащаб тогава се оказва опит за самовъзвеличаване, а не израз на обществена памет. Обратно, някои от най-дълбоките монументи в историята са лишени от всякаква грандиозност. Те живеят чрез смисъла, който предават, а не чрез размера си. Затова ми се струва полезно да се разграничават поне два вида монументалност. Едната е монументалност на впечатляващото и запомнящото се. Другата е монументалност на паметта и посланието. Понякога те съвпадат, понякога се разминават, а понякога дори си противоречат. Но именно вторият вид монументалност прави възможно едно общество да предава през времето не само образи, а и смисъл.

Пащал съм го, Раде Казва се, когато някой проявява фалшива съпричастност, казва за нещо, от което друг страда, че го разбира. Произлиза от следния анекдот: На един жена му раждала за първи път и много се мъчила. Викала, а той я утешавал, че е нещо, което и други са минали, като казвал "Пащал съм го, Раде", т.е. "Патил съм и аз от това".

Имаш крава, пиеш мляко. Казва се, когато някой се възползва от ресурса, който притежава. Какъвто и да е ресурсът- земя, нефтени кладенци, родителски връзки, когато са използвани, поговорката приляга. Примерно музикант, дете на музиканти се реализира; собственик на земя получава рента, а собственик на нефтени кладенци не е засегнат от петролната криза, все е "Имаш крава, пиеш мляко". Не може да се каже, когато не е използван ресурсът, прим. синът на музиканти става прочут тенисист или собственик на земя печели от тото.

Напълно е възможно този текст да е на Томов. По онова време такива ги приказва и Деникен. Обаче с безразборното копиране на измислици в интернет имам съмнение, че му е приписана измислица, т.е. лъжа. Кой е източникът ти? От кое произведение, книга, статия, интервю? Не ми казвай, че е копирано от анонимен източник в несериозен форум. Да не множим фейк!

"Ако знам, къде е?е и аз ще съм с него" Казва се като отговор, когато някой пита за някого. Примерно "Пешо къде е, бе?"

Благодаря, но и думата с "п" е важна. 👰 И двете поуки са добри. ... и ако съм спретнат, по- лесно ще продам дупе под наем на работодателя. Скръбно.

И аз го зная като теб, но го преправих и ще кажа защо: Думата с "п" определено насочва към жена/мома. Ако тя е хубава, има хубаво лице, всякак ще се ожени. Лицето й я продава, но това не е нищо поучително. Повече смисъл има, ако кажем, че и по- грозничките ще се продадат, ако имат и дадат "п". По отношение "дизайна", разбирам, че хубавият вид продава и по- лоша стока, но защо"п"? Това е най- апетитното на жената. Индустриален пример: фадромата- може да е грозна, ама да върши работа не с лице, а с нещо си. Така обясних преиначаването, Моля, обясни как разбираш поговорката в оргиналния вид! Благодаря.

Дали стомната ще удари камъка или камъкът - стомната, все пати стомната . В някакъв по- общ смисъл ИИ тълкува поговорката като "дали слабият ще нападне силния или силният- слабия, все лошо за слабия". Аз не го разбирам защо слабият ще напада, като вижда разликата в силите? Обаче много на сърце ми е поговорката по отношение на интимните отношения и брътвежите, как някаква "изчуkaлa" някого си. Хубаво и какво? Кой е ...н? Може да се интерпретира и като сблъсък между грубото, дивото с културното, цивилизованото, съдържащо в себи си жизнено важно- метафората за водата. Така че изводът е: който носи нещо ценно, да не се блъска в простотията, грубостта, наглостта, защото ще си изпати...

Благодаря за настоящите 2 коментара. Предварително благодаря и за следващите.

Димитър Благоев е роден на 14 юни 1856 г. , т.е. преди 170 г. в село Загоричане, Костурско, където получава началното си образование. През 1871 г. заминава за Цариград, където учи обущарски занаят, а после постъпва в българско училище. След това продължава образованието си в Одрин, Габрово и Стара Загора. През Руско-турската Освободителната война 1877-1878г. е ученик в Стара Загора и заедно със своите другари и учителя си Петко Рачов Славейков помагат на опълченците и руските воини в неравния бой със Сюлеймановите пълчища. След войната, през периода 1879-1881 година, Благоев учи в гимназията в Одеса. През 1881 г. следва философия в университета в град Санкт Петербург. Там започва да изучава марксистка литература и основава първата социалдемократическа организация в Русия, т.нар. Благоева група. Тя издава вестник „Рабочий“ като свой печатан орган и трибуна за социалистически идеи. В него Благоев публикува първите си статии. Групата установява контакт с привържениците на руския социалдемократ Георгий Плеханов в Женева. През 1885 г. Благоев е арестуван от царската полиция за революционната си дейност и е изгонен от Русия. След завръщането си в България Димитър Благоев пише първите си статии във вестник „Македонски глас“ и започва да издава социалистическото списание „Съвременний показател“. През 1886 написва брошурата „Нашите апостоли“, в която акцентира на демократичните и революционните възгледи на Любен Каравелов и Христо Ботев, като се „противопоставя“ на опитите за фалшификация на същността на делото им. В следващите няколко години учителства в различни градове из страната, като е уволняван многократно заради възгледите си. В Шумен работи заедно с Янко Сакъзов. През 1890 г. се установява в старата българска столица Търново. През лятото на 1891 година Благоев организира провеждането на връх Бузлуджа на първия конгрес на Българската социалдемократическа партия. В края на същата година публикува книгата „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ - първото марксистко съчинение в България. През 1892 г. публикува брошурата „Социализмът и задачите на българската работническа класа“. На 1 ноември същата година в Търново под съвместната редакция на Благоев и Никола Габровски започва да излиза печатният орган на БСДП - вестник „Работник“. На страниците му Благоев защитава нуждата от обвързване на социалистическото с работническото движение. На страниците на в. „Работник“ Благоев води полемика и с представители на народничеството в България, които твърдят, че в България не може да се създаде работническа класа. Благоев е постоянно уволняван от правителството на Стефан Стамболов. През 1893 г. е арестуван и интерниран в Бяла Слатина. Там го заварва падането на Стамболов от власт през май 1894 г. След това той се установява в Пловдив, където става учител в мъжката гимназия. През 1894 г. БСДП и БСДС решават да се обединят в Българската работническа социалдемократическа партия. Новата партия обаче се раздира от вътрешни идеологически борби между марксисти, водени от Димитър Благоев и реформисти, начело на които са Кръстю Раковски и Янко Сакъзов. През 1897 г. Благоев започва да издава списание „Ново време”, което редактира до смъртта си. От 1897 г. той е председател на Пловдивското македоно-одринско дружество. В 1898 година Гоце Делчев прави опит да го убеди да застане начело на изпадналия в криза Върховен македонски комитет. Благоев е делегат на Шестия македонски конгрес от Пловдивското дружество и в речта си пред конгреса критикува характера на организацията и се обявява за създаването на Балканска федеративна република. През 1899 г. е избран за народен представител, но изборът му е касиран. През 1902 г. отново е избран за депутат. От страниците на списание „Ново време“ и от парламентарната трибуна Димитър Благоев подлага на унищожителна критика не само буржоазните правителства, но и реформисткото течение в БРСДП. Това допринася за окончателното разцепване на партията на две - БРСДП (тесни социалисти) и БРСДП (широки социалисти). Благоев оглавява партията на „тесните социалисти“, която остава на марксистки позиции, а Янко Сакъзов застава начело на широките социалисти. През 1904 г. с прякото участие на Благоев се учредява Общият работнически синдикален съюз - първият неказионен профсъюз в България. ОРСС организира големи стачки срещу лошите условия на труд на миньорите в Перник през 1906 г. и на работниците в кибритената фабрика в Костенец от 1909 г. През 1910 година той води делегацията на партията на Копенхагенския конгрес на Втория интернационал. През периода 1911-1915 г. е общински съветник в София. Под ръководството на Благоев БРСДП (т.с.) приветства Руската революция от 1905-1906 г. Той смята, че революцията ще победи първо в развитите капиталистически държави и затова в България не е целесъобразно да се готви въстание. Затова не споделя схващането на Ленин за създаването на работническо-селски съюз в името на революцията. По време на Балканските войни (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.) Димитър Благоев застава на антивоенни и антиимпериалистически позиции. Публикува статии по Македонския въпрос, в които сочи, че единственият справедлив и мирен начин за разрешаването му създаването на Балканска федерация. Лансира тази идея при участието си в Първата (1909 г.) и Втората (1915) балканска социалдемократическа конференция. През 1913 г. отново е избран за народен представител. По време на Първата световна война Благоев заклеймява изповядвания от някои европейски социалдемократически партии социалшовинизъм. Посреща с голямо въодушевление Великата октомврийска социалистическа революция в Русия и идването на болшевиките на власт. Пише редица статии в тяхна подкрепа. Под ръководството на Благоев през 1919 г. БРСДП (т.с.) напуска разпадащия се Втори интернационал и става съоснователка на Третия комунистическия интернационал, преименувайки се в БКП (т.с.). Партията приема Програмна декларация, с която демонстрира преминаването си на ленинистки, болшевишки позиции. Самият Благоев обаче до края на живота си не приема напълно ленинизма. След Деветоюнския преврат през 1923 г. Благоев подкрепя позицията на ЦК на БКП (т.с.) за неутралитет. След това обаче променя позицията си и подкрепя съюза с БЗНС. През 1922 г. дъщеря му Стела записва разказа на болния си баща, излязъл от печат през 1926 г. под надслов „Кратки бележки из моя живот“. Димитър Благоев умира на 7 май 1924 година в София. Погребението му се превръща в грандиозна манифестация на социалистите срещу сговористкия режим. Автор: Петър Ненков Ще съм благодарен за всякакви коментари, защото за историята трябва да се изразяват мнения.

Коментарът ти ме накара да се замисля в няколко насоки различаването на качественото от по- некачественото в интелектуалната продукция е по- достъпно от правенето на качественото. Героят от "Дзен или изкуството да ..." се побърква в търсене на отговор на въпроса, защо и най- слабият ученик може да различи по- доброто съчинение. Значи различаването го могат мнозина, включително и слабаците, а правенето единици. уважението към личността е различно от уважението към продукцията. Уважавам личността на съседа, защото виждам, че се справя добре в живота: в някои по- добре, в други по- зле от мен. не знаем всички способности на хората. Сещам се за един знаменит физик, който като хоби правел куфари. Друг искал да го посети и попитал съсед къде живее, като казал името. Онзи много го похвалил, че прави чудесни куфари и упътил госта. Нямал и понятие, че е значим физик. Иде ми и асоциацията за баснята за лъва, който бил надвит и вързан от човека и една мишчица го спасила като прегризала вървите, което самият той- царят не можел. мисля си и за известните езотерици и плоскоземци, и уфолози. Деникен, разбира се. Какво, да уважаваме Деникен, че има голяма известност, а не и българите, мислещи по същия начин? Защо? Само защото пише смислени книги за глупости? Мисля си и за Възрожденския принцип към братята- добре, поумнели сме с всичката условност на думата. Какво, да ги заплюем или да помогнем за издигането им? Петър Берон- опитал да направи универсално обяснение на света и написал 7 тома "Панепистемия". Чел съм няколко откъса, ами... слабо, ама просветил толкова ученици, българчета с Рибния буквар. Мисля си и за "глупостта" тук във форума. Какво да се прави? Опитах с истина, опитах с ирония, опитах с оскърбления и присмех. Нищо не промених. Сега игнорирам и си пиша моето. Съзнавам, че нивото ми не е за професор, но това е редът- продуцирай и вади на пазара. Едни ще го харесат, други- не. Поне мога да кажа "Това сирене/домати/къщи са български". Който иска, да купи. Който не иска, да отмине, има турски, гръцки, саксонски. Ама не да ме плюе защото не са като виенските. Това за виенските ми иде на ум от една легенда за Даскаловата къща в Трявна. Направили на чорбаджията къща по обичайния за България начин. Той я харесал (?!), но бил ходил по търговия на запад и казал "Хубава е, ама не е като във Виена. Там всичко блести от злато". Пък дюлгерите рекли: Ние тука злато нямаме, но имаме дърво от всякакъв вид, можем да я направим (отвътре) да грее като злато. Така че нашето може да не е като на световните империи, но си е наше. И езотериците- също. :) За домашно: Защо чорбаджията си харесал къщата?

Май наистина уважавам всеки българин и това не значи че не уважавам никого. Уважавам даскалицата Т. , счетоводителката Н., съседа О., сина му П. Зная че не са Айнщайн, но си имат свои качества. Но да погледнем иначе. Григор Димитров е на н`ам коя си позиция в световната ранг листа. Това означава ли да съм ветропоказател и да уважавам само първия и щом падне на второ място да не го уважавам? Напротив. Смятам, че трябва да се отнасям със специално уважение тъкмо към Гришо, защото е наш- българин с постижения в тениса. Същото и с Кубрат Пулев, същото и с Кубрат Томов. Не са най- добрите, но са българите там. Не държа да те променям. Уважавай най- добрите, достатъчно ми е да ме разбереш. Може би не съм те разбрал и не те разбирам точно. Ако го напишеш по- ясно ще ти отговоря. Ето какво разбирам- "ние сме нашите идеи, а това няма националност". ако е така, ще кажа, че Нашата националност е идея и следователно ние сме и нашата националност. Има различни от нея, от идеята националност. Те просто са други, не обсъждаме добри/лоши. Седни съм брат, с други съсед, колега. Радвам се когато брат се издигне.

В рубрика Езотерика казаното е съвсем възможно, но идеята ми за темата е, че Кубрат Томов е значимо име тъкмо в нея и тези, които приемат езотеричното знание, е добре да го уважават. Да уважават и Петър Дънов. В рубриката История настоявах, тези, които имат комунистически възгледи да уважават Георги Димитров. Кое е общото? Че са българи и че са фигури, а не пешки в идеите си. Написах, че не изпитвам преклонение нито към Дънов, нито към Томов като пророци и учени, но имам определено уважение към тях, като българи. Надявам се ме разбираш. Казано накратко: "Не съм почитател на идеите ти, но си ми брат, защото си българин". В допълнение, "ако се отродиш и намразиш България и българите, нищо че съм в тон с идеите ти, вече заслужаваш моята братска мъст".

Кубрат Томов е любопитна личност, която интелектуалците от последната четвърт на 20 в. високо ценят. Има нестандартни идеи, зареден е с голяма работоспособност, дори видът му е харизматичен като енциклопедист и ерудит. Въпреки това, т.е. уважението и голямата интелектуална продукция, не добива широка популярност у нас, нито в чужбина. Никой не го нарича луд и графоман, но проявите му до някъде напомнят на непризнат пророк. Лично аз приемам една идея, която е популярна за времето и я има и у него, че животът, явленията, имат свой ритъм и синхронизирането с него, резонансът, ни прави да сме по- успешни. Самият той обаче не хвана този ритъм, гребена на вълната и бил починал в изолация и немотия. Пише в областта на Психотрониката. Съосновател и основател е на такива сдружения, което е добре описано в Уикипедия, ценят го и в сайта Портал12. Не съм му поклонник, но смятам, че името му има значение за българската езотерика. Който вярва в пророчества, тайни знания, извънземни и конспиративни теории, е редно да защитава значението му като българин. Жалко, но никоя чуждоезикова уикипедия не е намерила за нужно, а може изобщо да не познава личността и значението му.

Хили се като идиот В тази фраза глаголът "хили се" е незаменим. Замяната със "смее се" я прави незначителна. А какво значи "хили се"?- това е като някой преиграва, изобразява пресилен смях, като чак се задъхва, но не с хи- хи като при хихикането. Хиленето е почти гримаса и не е заразително като смеха, а дразнещо, заради което се използва и за иронизиране. Основното на хиленето е, че не съответства на ситуацията, заради това е вмъкнато и уточнението- като идиот. Представете си на мегдана неколцина си говорят, а към тях се присъединява местният особняк, така да го наречем, и участва с особената си радост без причина, ухилен до уши, гримаса, която не сменя. Ако сте ти представили това, значи разбирате какво значи "Хили се като идиот"

Случвало се е при пожар стаята да се задими, а спящият вътре човек да не се събуди и да загине. Случвало се е и през студена нощ завивките да паднат от спящия, а той да продължи да спи и постепенно да изстива. Ако организмът непрекъснато следеше средата със същото внимание, както в будно състояние, подобни случаи би трябвало да бъдат изключително редки. Те пораждат въпроса дали по време на съня контролът върху вътрешната и външната безопасност не се извършва периодично, а не непрекъснато. Настоящото есе предлага хипотезата, че сънят не е просто изключване на съзнанието, а особен режим на работа на мозъка, при който периодично се извършва мониторинг на състоянието на организма и околната среда. Резултатът от този мониторинг, когато няма нищо опасно, не се предава чрез език, нито с команди към мускулите, а чрез образи и ситуации, които възприемаме като сънища. Мониторингът на безопасността вероятно не е непрекъснатАко човек беше непрекъснато чувствителен към всяко изменение на температурата, миризмата или дишането си, той би се събуждал многократно всяка нощ. От друга страна, ако контролът напълно отсъстваше, сънят би представлявал сериозна опасност за оцеляването. По-икономично изглежда предположението, че основните функции- сърдечна дейност и дишане се управляват постоянно рефлекторно, но системата за наблюдение от страна на висшата нервна дейност се активира периодично. Възможно е това да става по-често в определени стадии на съня, хипотетично непосредствено преди или по време на REM-фазата, когато мозъчната активност значително се увеличава. Тогава постъпващите от тялото и средата сигнали могат да бъдат сравнени с натрупания жизнен опит и да се оцени дали съществува заплаха. Това е хипотеза, която би могла да обясни защо понякога човек се събужда при минимално дразнение, а друг път остава в дълбок сън дори при значителна опасност. Мониторинговата система която използва предезиково, образно съобщениеПри установяване на определено отклонение организмът има няколко възможности. Понякога реакцията може да бъде почти автоматична. Спящият, без да се събужда напълно, придърпва завивката, сменя положението на тялото или освобождава дихателните пътища. Такива действия показват, че част от обработката на информацията може да протича в полу-сънно състояние на ниво рефлекси и навици. В други случаи, обаче, мозъкът може да преведе получените сигнали в образна форма. Вместо абстрактното съобщение: „Студено ми е“, той създава образ на ситуация: „Сред сняг съм“ или „Плувам в ледена вода“. Вместо „Дишането е затруднено“, може да възникне усещането, че човек се намира в тесен кладенец или е притиснат от тежест. Тези образи не е необходимо да бъдат символи в мистичен смисъл. Те могат да бъдат естествен начин мозъкът да представи комплексно състояние чрез въображението, когато езиковото и логическото мислене са отслабени. При хората без зрение подобни представи вероятно се изграждат чрез други сетивни модалности – звук, допир, движение или пространствени усещания. Следователно не зрителният образ сам по себе си е съществен, а способността на мозъка да превърне физиологичното състояние в цялостна преживявана ситуация. Когато не бъде разпозната съществена значимост, реакцията затихва и спането продължаваНаблюдаваните по време процеса на сън изменения в пулса, кръвното налягане, дишането и изпотяването могат да бъдат разгледани като взаимносвързани със съня чрез обратна връзка, като процеси, които си влияят, в посока усилване или отслабване. По тази причина не винаги може да се каже дали физиологичните промени са следствие от съдържанието на съня или сънищата следват изменението на жизнените показатели. В концепцията на настоящата хипотеза приемам, че някакви изменения на физиологичните процеси (които са изначални), биват регистрирани в психиката и по тях се генерира образно съобщение, което може да ги усили или отслаби. При мониторинга на състоянието, то може да бъде преценено в качествено отношение като сходно както с негативно, така и с позитивно преживяване. По отношение значимост, в случай, че се оцени сходство с незначително преживяване, сънят продължава, а при оценка за значимост, организмът преминава към състояние на повишена готовност за действие. Така намира обяснение следването на физиологични реакции след съновидението като подготовка за будна реакция. Такава готовност би могло да се активира и при сходство с еротични ситуации, стига да са преценени като значими. ЗаключениеПредложената хипотеза разглежда съня не като пасивно състояние и не като хаотична игра на въображението, а като периодичен мониторинг на вътрешната и външната безопасност на организма. При този мониторинг мозъкът сравнява текущите сигнали със своя натрупан опит и представя резултата чрез предезикови, образни сценарии, които възприемаме като сънища. Ако оценката не открие непосредствена опасност, реакцията остава главно емоционална и вегетативна. Ако обаче бъде установено достатъчно сходство със застрашаваща ситуация, организмът може постепенно да бъде подготвен за събуждане и действие. Подобен модел не претендира да обясни всички явления на съня, но предлага единна функционална рамка, в която въображението, физиологичният мониторинг и емоционалната регулация се разглеждат като части на общ механизъм за поддържане на безопасността по време на сън. Наблягайки, че това е пред-речево съобщение до висшите дялове, хипотезата допуска и възможността да се обясни сънуването при животните.

От глад мре, а царски сънища сънува.

Сънят често се разглежда като загадъчно явление, което поражда безброй символични и мистични тълкувания. Възможен е обаче и по-прост модел, продиктуван от това, че мозъкът е еволюирал за някаква дейност, която върши при различни обстоятелства. Казано метафорично, добрият счетоводител остава такъв и денем, и нощем. Сънят е същата дейност на мозъка, при която преработва наличните паметови и сетивни стимули, но в условия на силно ограничена информация от външния свят и отслабено съперничество от страна на системата за разумно, целенасочено и логично мислене, като продължава да оценява средата чрез процесите на въображението. През деня възприятието непрекъснато се коригира от реалността. Огромна част от информацията достига до нас чрез зрението, а останалите сетива постоянно проверяват дали нашите представи съответстват на действителността. По време на сън този поток почти изчезва. Затворените очи, тъмнината, лишават мозъка от неговия основен канал за проверка на света, а останалите външни стимули са значително намалени. Така възприятието започва да се изгражда почти изцяло от вътрешните връзки на мозъка – от спомени, асоциации и въображение. В този смисъл сънят прилича на творчески процес. Художникът, писателят или детето, което си измисля приказен свят, не копират непосредствено действителността, а комбинират елементи от паметта в нови форми. По същия начин и сънят създава образи, ситуации и герои, които често никога не са съществували, но са изградени от познати фрагменти. Той поражда представи, богати на асоциации, многозначни и многослойни. Самите сънища обаче не съдържат непременно собствено тълкуване. Те представят сцени и връзки, но тяхното обяснение възниква едва след събуждането, когато рационалното мислене отново поема водеща роля. Именно тогава човек започва да търси символика, причинност и смисъл. Следователно тълкуването не е присъщо свойство на съня, а е резултат от будното осмисляне на неговата продукция. Както въображението е различно при отделните хора, така вероятно и способността за генериране на сънища е индивидуална. Някои хора описват кратки, бедни съновидения, докато други създават сложни светове със собствени пространства, персонажи и последователни сюжети. Едни запомнят цяла верига от събития, а други само статични картини. Разликите във въображението, паметта и асоциативното мислене вероятно намират отражение и в богатството на сънищата. Макар външната стимулация да е ограничена, сънят не е напълно откъснат от сетивата. Телесните сигнали могат да бъдат включени в неговото съдържание и да насочат развитието на сюжета. Усещането за топло или студено, миризми, глад, жажда, необходимост от тоалетна, дразнения в гениталната област, както и нарушения в дишането или сърдечния ритъм могат да се превърнат в част от сънуваната реалност. Вместо да прекъснат съня, тези сигнали често биват преработени от въображението и вплетени в неговия разказ. Именно възникналият образ е сигналът, който известява: „Данните показват, че тялото е в състояние подобно на това, когато си в ледена вода” или „преследван от черно куче”, или „в тясна дупка”, или „с ледена змия на гърди”. Тази пред- езикова сигнализация е онзи метод, разбираем за човека, а възможно и за сънуващите животни, още от най- ранните прояви на мозъчен контрол на ситуацията в нощния сън. Така сънят може да бъде разбран като автономна творческа дейност на мозъка, при отслабен достъп до външната реалност и при намалено влияние на логичното целенасочено мислене, когато въображението свободно комбинира паметови следи и актуални телесни сигнали в образи. От тази гледна точка сънят не е непременно загадъчно послание, а естествен продукт на мозък, който продължава да работи, но при различни условия от тези на будното състояние.

Един любопитен метод за определяне на пи е методът Монте Карло. Вж. картинката в статията за метода в Уики бг., има и подробности в Вики.ру и Уики.англ. А иначе, има и други методи за определяне пи, като резултатите са сходни, обаче при закръгление. Приемам за улеснение, че явленията са детерминирани, но тъй като познанието ни е ограничено, а и не всичко е важно да бъде научено, науката позволява абстрахиране от подробности, които можем да избегнем.

И все пак, писано е: "Тогава кой може да застане пред Мене? Кой Ми е дал по-напред, та да му отплатя? Все що има под цялото небе е Мое." Защо заставаш пред Държавата да й търсиш сметка, когато не би дала видимост на своите средства, нито на средствата на обединението на тези, които мислят като теб?

"Кой подуши, той подпуши" Казва се, когато някой се оплаче, че много мирише на изпуснати газове. Значението е, че обикновено този, който е причинил вреда, бърза да обвини другите. Сходно с "Крадецът вика "Дръжте крадеца""

Предизвиквате у мен много въпроси Вие можете ли да кажете какво правите и защо, и какъв би бил крайния резултат от това което ще правите? Защо не добихте подкрепата на един цял народ, а само на група хора, обединени в партия? Вашите проблеми и конфликти като индивид дали разрешихте с помощта на народа или с помощта на специалисти, познати? Народът ли ви оправя зъбите и прическата? Кой пример за колективното съзнание в Калдата бихте ми предложили за да аргументирате, че е могъщо и може да породи резултати с удивителна красота? Вие май не сте дали всичко от себе си, та ИСКАТЕ нещо такова от мен: "Единствената причина някой да иска нещо от вас е защото някой друг го държи и не го дава! Престанете да държите нещата за себе си. Не разбирате ли, че онова, което не успеете да направите за другите, от него лишавате и самите себе си." Мислите ли, че няма да заприличам на маняк, ако избера най-великата мисъл, най-голямата идея и най-грандиозна представа, която някога съм имал за себе си? Примерно да избера мисълта, че съм лама в будистки манастир на Петрохан. И още нещо- във вашето семейство всички ли имат пълна видимост на семейните средства? НИКОГА ли не сте похарчила €, за което да не сте казала на всички? Примерно за тоалетна? Моля, отговорете, защото в мен нарастват съмненията, че написаното не е правда, а пропаганда. Много искам да зная и коя партия подкрепяте, за да погледна прозрачността на средствата й, имат ли и анонимни дарения например?

Съгласен съм, че християнството в някакъв смисъл копира от другите религии и митологизира някакви реални и мними събития, както и с това, че това са парадокси и на други релиигии. Може би само Конфуцианството има родоначалник историческа личност и документи, които не се славят с "божествена намеса". В този смисъл не съм опозиция, но и няма какво да добавя. Обяснявам си, че темата е във Философия, като повод да обсъдим, че религиите са плод на човешката умствена дейност, а не са реалност, която иде отвън, с което също съм съгласен.

Казват, че по морето украинците говорят само руски. Поне от телевизията ще чуват мова.

"Откъдето влязло, оттам излязло" Тая поговорка се ползва от даскали, които дърпат ухото на ученик, който слушал урока, но нищо не запомнил. Другата, която ползват е "От едното ухо, през другото". Може би хора я ползват и за злоядо или болно дете, което каквото хапне и повръща. Пък може и да върви като отговор на въпроса "Тате, от къде ще излезе братчето?". Пък може и да е за това, за което мислим, стига да не ни гони куче. :) Намирам, обаче, голяма разлика на горната поговорка с "От където дошлО, там отишлО", която се казва за загуба, последвала неочаквана печалба. Да, де. едната има предвид мястото в което се влиза/излиза, а другата там някакво място от където идва и там се връща.