Търсещ истини

Чувствам се дълбоко засегнат и изпитвам омраза към персоната зад ник valkiria1, която се отнася с презрение към българите, участващи във форума, поставяйки ни под своето куче. Това е невероятно оскърбление. Този ник заслужава бан, изхвърляне от форума. Вие как се чувствате? Докладвайте и вие на администратор, ако се чувствате оскърбени. Не мога да не свържа високомерието й с еврейския й етнос, ,който превъзнася, плюейки ни далеч от България.

Разглеждам термина "полезен идиот" в два аспекта: 1 като оскърбление към "неправилно мислещ", особено ако е с високо положение и значение, с последователи. То бива подавано като обратна връзка, че трябва да се "поправи". 2 като скрито отношение към онези "малки Хансовци", които служат на "правилната" кауза, без да осъзнават, че тя не е в техен интерес. Във втория смисъл, "полезният идиот" разпространява искрено идеи, пропагандира, изглежда невинен в незнанието си, убедителен, защото самият няма интерес, поема ругатните и натиска, вместо тези с интересите.. Той искрен, идеалист, но не може, а и не му е позволено да схване цялата картина и какво се случва зад сцената- при кукловодите. Някак, в разрез с интелектуалните си възможности, не разбира, а и не трябва да разбере, че е използван. Той вярва, че постъпва независимо, според приетия морал, без да си поставя въпроса, дели този морал не му е насаден преднамерено и без взаимност от някой Хю (от приказката по- горе) Само за уподобяване, ще използвам да олицетворя с нещо казаните форми на "полезния идиот": с "Професора" и "Кварталния пияница". Професорът има авторитет и среда за влияние. Той казва "проверени" истини и създава впечатление, че казаното е одобрено от обществото. Толкова е значим, че трябва да е на "правилната" страна, иначе трябва да е дискредитиран чрез "полезен идиот" на противника, да бъде свален от пиедестала, в случая от катедрата. В случай, че „Професорът” е с „правилните” възгледи, той може да бъде издигнат, а може и по- евтино и безвредно: да бъде поласкано самолюбието му с безброй безплатни покани в телевизии. Кварталният пияница е онзи, кръчмарски политик, който може да говори каквото си иска без да губи. Може дори да го набият, той пак ще фантазира, че променя света. Извън конкретността, този типаж има възможност целодневно да влиза в скандални отношения с потребителите на интернет, коментирайки някакви „правилни” и „неправилни” политики и мнения. Неговата сила не е в разумните мнения, а в непроменимото многоговорене. Психологията отбелязва факта, че за да се приеме едно мнение за вярно, голямо значение има колко пъти е изказано. Ако в него има доказателства или стил, това е само плюс, но честотата и настойчивостта на посланията е по- важна. (illusory truth effect). Какво е една умна статия годишно, в сравнение с трийсет интернет мнения на незначителния „човек от народа”, позиция, която толкова много хора приемат? Така, в тандем, тези двама „полезни идиоти” работят върху два допълващи се сегмента от обществото. В случая, двамата изобщо не са сравнявани по ерудиция и интелект. Важното е да са емоционално ангажирани с тезата; да я свързват по някакъв начин с личността си като въпрос на достойнство; да се чувстват водещи, мисионери; да получават от някакъв, па макар и тесен кръг одобрение- такива, които ценят мнението на Хю- мелничаря или харесванията от ботовете повече от размислите за фактите. Така, във времето на социалните мрежи полезността на „полезния идиот” зависи от способността непрекъснато да генерира едно и също послание, което достигайки до публиката, да мотивира и други да го повтарят. По въпроса с безкористието на „полезния идиот”, върната се към приказката на Уайлд- той сляпо вярва, че прави добро. Ето илюстрацията с психологически експеримент: Класическият експеримент е на Leon Festinger и James Carlsmith (1959). Участниците извършвали изключително скучна задача. След това ги молели да кажат на следващия участник, че задачата е интересна. Едната група получавала 1 долар, другата 20 долара. Парадоксално, след време именно получилите 1 долар започвали искрено да оценяват задачата като по-интересна. Обяснението е следното: При 20 долара човек мисли: "Излъгах заради парите." При 1 долар възниква дисонанс: "Не си струваше да лъжа за 1 долар." За да намали вътрешното напрежение, човек започва да мисли: "Може би задачата всъщност беше интересна." Тоест външната мотивация се превръща във вътрешна.

Съжалявам за погрешното изписване на името на автора в предишния текст. То е Лу Син в отпечатаната на български книга "Стари истории в нова редакция" , а в Уикипедия е Лю Сюн.

Тези дни, от книгите на един приятел, взех да чета разкази от основоположника на съвременната китайска литература Ли Сюн, писал преди 100 години, след революцията от 1911, когато свалят малолетния император. Разказът, с който е пробил и винаги се споменава е "Дневникът на един луд", като заглавието е като на Гогол, но съдържанието е съвсем оригинално. Един образован човек започва да мисли, че хората са човекоядци и кроят план да го изядат, както се ядат помежду си. Той намира потвърждения в поведението дори на собствения си брат. Когато докторът му мери пулса, "знае", че опипва колко е тлъст и го оставят да живее, само защото не е достатъчно. Финалът е, че той се е оправил и е назначен на държавна длъжност. Метафората е, че хората, дори братята, в живота, се ядат един- другиго и явно "оздравяването му" е, че и той вече постъпва "правилно" и е приел тази диета. Друг учебникарски разказ е "Истинската история на Ах Q" Героят е, така да се каже, декласиран, изпаднал от живота. Хваща се за ратайска еднодневна работа, само когато остане гладен. Няма занятие, земя, семейство. Обича да попийва, да гледа и устройва скандали, смята земеделците и жените за по- нисши, уверен е, че е победител. Намира оправдание за достойнството си, когато го набият, когато го унижат, когато му се присмиват. Неудачник във всичко- в отношенията, в труда, дори в бунта си. Става неудачен крадец и неудачен революционер. Властта го залавя и за назидание на другите го екзекутира. Дори на колата с която го водят и показват в града е пак едното нищо. Бива тълкуван като пауперизиран пролетарий, но няма и елемент от съзнание за каквито и да било класи. Определено презира и пролетариите. Тълкуват го и като обобщение на китайския народ, който не поема инициативно по буржоазния път след революцията от 1911- не си сменя чипа :). Как да си смени чипа, като няма нито чип, нито четец за чипове. :) . Трети разказ бе "Роден край" . Беше ми интересно, че независимо от шарените снимки на невероятна природа, която гледаме по телевизията за Китай, този автор никак не обръща внимание на пейзажа. Пейзажът му е унил. За това пък обръща внимание на хората и хорското поведение, които не са по- ведри. Героят се връща в родното село да прибере майка си и близките в града, след като са продали къщата и имота. Среща се с хора, които преди 20 г. са му били близки. Те са се изменили- неговата гледачка е станала нахакана дребна търговка на тофу, а връстникът- приятел, който знаел толкова много за океана и земята, който бил ведро, живо момче, е един старчок, налегнат от 5 деца, който му казва "господине". Разказвачът не жали за вещите, само споменава, че когато си тръгва, къщата е празна като изметена- дори треските са взети за подпалка. Има интересен епизод, че дори пепелта от огнището, неговият приятел е спазарил да вземе за тор. От нея бившата гледачка изважда зарити купички и чашки. Остава отворен въпросът, кой ги е скрил там- дали тя, за да злепостави приятеля и се облагодетелства с други дарове, или приятелят, който иска да запази себелюбие и не иска да моли да взима още, а има нужда или поне иска да вземе и съдовете. Сцената много прилича на епизода от "Зорба гъркът", с Антъни Куин, в която със смъртта на любовницата му, съседките щъкат нахално из къщи и гледат да грабнат всичко. Искам да кажа, че мизерията прави хората еднакви и в Китай, и на Балканите. Достойнството изчезва. Четвъртият разказ е "Измолване на щастие" или другояче, няма го в Читанка. Протагонистът- Пекински интелектуалец се е върнал при близки за Новогодишните празници. Среща една жена, която е блиа слугиня на роднините. Тя е вече просякиня бездомна, смятана за луда. Тя идва към него и той изпитва безпокойство защо. Тя само пита дали душата остава след смъртта. Той- ученият, отговаря "Не знам и тя се отдалечава. После научава, че е умряла на другия ден. Научава и съдбата й. Навремето са я наели за слугиня, а тя е била смирена и оправна. Можела всичко, но в един ден дошла свекърва й да си я прибере. Става ясно, че според китайския тогавашен бит, овдовялата снаха остава под властта на свекървата. Не е редно да повтаря, защото пази почит към съпруга, но ако семейството иска, може да я ожени, дори насила. За жена се плаща откуп, освен празненството, така че за да задоми малкия син, свекървата я води при друг мъж. Горката прави опит да си разбие главата, но неуспешно, брачната нощ си е изнесилване. То пък мъжът се оказва свестен, тя има от него момче, но пак овдовява. За лош късмет, когато детето е на 2-3 г. тя му наръчва на прага да чисти соя, но идва вълк и го завлича. Тя обезумява, но опитва пак да живее със слугинство. Някаква "простачка" й казва, че на оня свят господ ще я разреже на две за всеки от мъжете й. Тя се шашва още повече. Отива да пита свещеника в манастира какво да направи, а той й казва да плати доста за праг на манастирската порта, та като стъпват по него хората да смачкат греха й. Тя с труд събира парите и смята, че е отново чиста. Господарите обаче не мислят така и в чест на празненството в което ще молят новата година за щастие не й дават да пипне нищо, за да не го оскверни. А тя смятала че е вече чиста... Толкова- протагонистът си тръгва. Трагедия. Някакви стари, прастари порядки, от които тя не разбира, не знае какво да прави, но ученият й казва "Не зная", свещеникът й казва "Дай пари", а богатият просто я ползва докато може да прави нещо. Как да не полудееш? Кой да й каже, че никой не знае как да постъпи в новия живот? Всички са невежи, не само тя. Всички са глупави при новите обстоятелства. Светът е друг, умовете- предишните. Интелектуалецът- писател ще я опише, но и той- революционерът, не знае как да помогне. Интелигенцията е също толкова безпомощна, колкото и лудата.

Ще ви предложа една приказка от Оскар Уайлд за това, как бива употребяван "полезния идиот" през погледа на един разказвач от времето на върха на Британската империя. Има я в читанка ТУК. Изрязах малко от началото, така че не става ясно какви са тия плъхове, сипки и патици, но който обича да си задава въпроси- дал съм препратка. Обърнете внимание на кръглото добродушно лице на героя, което напомня за Швейк Преданият приятел — Имало едно време един честен човечец на име Ханс — започна сипката. — Беше ли много прочут? — запита водният плъх. — Не — отговори сипката, — мисля, че не е бил изобщо прочут освен с доброто си сърце и смешното си кръгло добродушно лице. Той живееше съвсем сам в малка къщурка и всеки ден работеше в градината си. В целия край нямаше градина по-хубава от неговата. Там растеше крем, шибой и овчарска торбичка, и кокичета. Имаше алени рози и жълти рози, морави минзухари и златни, виолетови теменуги и бели кандилки, майоран и босилек, иглики и перуника, жълти нарциси и карамфил разтваряха пъпки и цъфтяха там, когато им дойдеше редът в хода на месеците, и едни цветя заместваха други, тъй че винаги имаше хубави неща за гледане и приятни ухания за мирисане. Малкият Ханс имаше множество приятели, но най-предан от всички беше големият Хю Мелничаря. Наистина богатият мелничар беше тъй предан на малкия Ханс, че никога не минаваше край градината, без да се наведе през оградата и да си набере голяма китка цветя или шепа сладки билки, или пък да си напълни джобовете със сливи и вишни, ако беше времето на плодовете. — На истинските приятели всичко трябва да им е общо — казваше мелничарят, а малкият Ханс кимаше, усмихваше се и се чувствуваше много горд, че има приятел с такива благородни схващания. Понякога наистина на съседите се виждаше чудно, че богатият мелничар никога не даваше на малкия Ханс нищо в замяна, при все че имаше стотина чувала брашно, сложени настрана в мелницата, шест дойни крави и голямо стадо рунести овце; но Ханс никога не си блъскаше главата с това и най-голямо удоволствие му правеше да слуша всичките прекрасни неща, които мелничарят разправяше за всеотдайността на вярното приятелство. Така малкият Ханс продължаваше да работи в градината си. През пролетта, лятото и есента беше много щастлив, но когато настъпваше зимата и нямаше плодове или цветя, които да занесе на пазара, той страдаше доста от студ и глад и трябваше често да си ляга, без да е ял друго, освен няколко сушени круши или костеливи орехи. Зиме му беше и много самотно, защото тогава мелничарят никога не го спохождаше. — Няма смисъл да ходя при малкия Ханс, докато има сняг — казваше мелничарят на жена си. — когато хората са в трудно положение, трябва да ги оставяме на мира и да не ги тревожим с посещения. Такова поне е моето схващане за приятелството, а съм сигурен, че съм прав. Затова ще почакам, докато дойде пролетта, тогава ще му отида на гости, той ще може да ми напълни голяма кошница с иглики, а това много ще го зарадва. — Ти си извънредно внимателен към другите — отговори жена му, която седеше в удобното си кресло до огнището, напалено с борови дърва, — много внимателен наистина. Голямо удоволствие е да те чуе човек, като говориш за приятелството. Сигурна съм, че дори и епископът не би могъл да каже такива прекрасни неща, макар че живее в триетажна къща и носи златен пръстен на малкия си пръст. — Ами не бихме ли могли да поканим малкия Ханс при нас? — каза най-малкият син на мелничаря. — Щом бедният Ханс е в трудно положение, аз ще му дам половината от моята каша и ще му покажа белите си зайчета. — Какво глупаво момче си ти! — възкликна мелничарят. — Просто не зная какъв смисъл има да те пращам на училище! Ти като че ли нищичко не научаваш! Ами че ако дойде тук и види топлия ви огън и хубавата вечеря, и голямата ни бъчва с вино, малкият Ханс може да ни завиди, а завистта е най-ужасното чувство и може да развали всеки характер. А аз не ще позволя да се развали характерът на Ханс. Аз съм най-добрият му приятел, винаги ще бдя над него и ще гледам да не бъде въвеждан в изкушения. Освен това, ако дойде тука, Ханс може да поиска да му дам брашно на вяра, а това не мога да направя. Брашното е едно нещо, а приятелството — друго, и двете не бива да се смесват. Ами че самите думи се пишат различно и означават съвсем различни неща! Всеки може да разбере това. — Колко хубаво говориш! — рече жената на мелничаря и си наля голяма чаша греяно пиво. — Знаеш, мен направо ми се додряма. Сякаш съм на черква. — Мнозина постъпват добре — отговори мелничарят, — но малцина говорят добре, което показва, че говоренето е по-трудното от двете, а и по-изисканото. — И той строго изгледа през масата сина си, който така се засрами, че клюмна глава и зарони сълзи в своя чай. Но той беше толкова млад, че трябва да му го простим. — Това краят на приказката ли е? — попита водният плъх. — Разбира се, не — отговори сипката, — това е началото. — В такъв случай вие сте много изостанали от времето си — каза водният плъх. — В днешните времена всеки добър разказвач започва с края, после преминава към началото и свършва със средата. Това е новият метод. Оня ден чух всичко това най-подробно от един критик, който се разхождаше около яза с някакъв младеж. Той говори по въпроса надълго и нашироко и аз съм сигурен, че е бил прав, защото имаше сини очила и плешива глава, а колчем младежът направеше някаква забележка, критикът винаги му отговаряше: „Пфу!“ Но моля ви се, продължете приказката. Мелничарят ми е безкрайно симпатичен. Сам аз разбирам от всякакви красиви чувства, тъй че между нас има много общо. — Добре — заговори сипката, като подскачаше ту на едното си краче, ту на другото. — Щом свърши зимата и игликите започнаха да отварят бледожълтите си звездици, мелничарят каза на жена си, че ще слезе долу да споходи малкия Ханс. — Ех, че добро сърце имаш! — възкликна тя. — Винаги мислиш за другите. Пък да не забравиш да вземеш голямата кошница за цветята. И тъй, мелничарят върза крилата на вятърната си мелница със здрава желязна верига и се запъти по надолнището, преметнал голямата кошница през ръка. — Добро утро, малки Ханс — каза мелничарят. — Добро утро — каза Ханс, облегна се на лопатата си и се засмя до уши. — Как прекара зимата? — попита мелничарят. — Ей! — възкликна Ханс. — Ами че то е много мило от твоя страна да питаш, извънредно мило! Страх ме е, че я прекарах доста тежко, но ето пролетта дойде и аз съм твърде щастлив, пък и цветята ми вървят добре. — Ние често си говорехме за тебе през зимата, Ханс — продължи мелничарят, — и се чудехме как ли поминуваш. — Това е било много любезно от ваша страна — каза Ханс, — а пък мен ме беше страх, че сте ме забравили. — Ханс, ти ме изненадваш! — рече мелничарят. — Приятелите никога не забравят. Точно това е чудното нещо в приятелството, но аз се боя, че ти не разбираш поезията на живота. Между другото, колко хубави са ти игликите! — Наистина са много хубави — отговори Ханс — и е голям късмет за мене, че имам толкова много. Ще ги занеса на пазара, ще ги продам на дъщерята на кмета и с парите ще си откупя градинската количка. — Ще си откупиш количката? Да не искаш да кажеш, че си я продал? Как можа да направиш такова глупаво нещо? — Ами работата е там — отговори Ханс, — че ми се наложи. Виждаш ли, зимата беше много тежка за мене и направо казано, нямах пари за хляб. Тогава първо продадох сребърните копчета от празничната си дреха, след това продадох сребърната си верижка, сетне продадох голямата си лула и най-после продадох количката. Но сега пак ще си откупя всичко. — Ханс — каза мелничарят, — аз ще ти дам моята количка. Тя не е в много добро състояние: вярно е, че едната страна липсва и нещо не е наред със спиците на колелото, но въпреки това ще ти я дам. Зная, че е много щедро от моя страна, и много хора ще ме сметнат за извънредно глупав, дето се разделям с нея, но аз не съм като другите. Аз мисля, че щедростта е същината на приятелството, а освен това си имам нова количка за себе си. Да, можеш да не се тревожиш, ще ти дам моята количка. — Гледай, това е наистина щедро от твоя страна — каза малкият Ханс и смешното му кръгло лице засия от радост. — Аз лесно ще я поправя, понеже имам тука една дъска. — Дъска ли? — възкликна мелничарят. — Ами че тъкмо това ми трябва за покрива на хамбара. В него има много голяма дупка и всичкото ми жито ще овлажнее, ако не я запуша. Какъв късмет, че спомена за нея! Чудно как едно добро дело винаги поражда друго. Аз ти дадох мойта количка, а сега ти ще ми дадеш твойта дъска. Разбира се, количката струва много повече от дъската, но истинските приятели никога не обръщат внимание на такива неща. Моля ти се, донеси я веднага и аз ще се заловя да поправя хамбара още днес. — На драго сърце! — извика малкият Ханс, изтича в бараката и измъкна дъската. — То не било много голяма дъска — рече мелничарят, като я погледна — и ме е страх, че след като поправя покрива на хамбара, няма да остане нищо, с което да поправиш количката, но, разбира се, за това не съм виновен аз. А сега, понеже ти дадох мойта количка, сигурен съм, че ще искаш да ми дадеш в замяна малко цветя. Ето ти кошницата и гледай добре да я напълниш. — Да я напълня ли? — повтори Ханс доста тъжно, понеже кошницата наистина беше много голяма и той разбра, че ако я напълни, няма да му останат цветя за пазара, а много му се искаше да откупи сребърните си копчета. — Я гледай! — отговори мелничарят. — Понеже ти дадох мойта количка, смятам, че не е чак толкова много да ти поискам малко цветя. Може и да не съм прав, но според мен в приятелството, във вярното приятелство, не бива да има никакъв егоизъм. — Скъпи приятелю, мой най-верен приятелю — възкликна малкият Ханс, — с радост ще ти дам всичките цветя в градината ми! И дума да не става, че предпочитам да не загубя доброто ти мнение, отколкото сребърните си копчета! — И той изтича, обра всичките си хубави иглики и напълни кошницата на мелничаря. — Довиждане, малки Ханс — каза мелничарят и се запъти нагоре по хълма с дъската на рамо и голямата кошница в ръка. — Довиждане — отговори малкият Ханс и весело продължи да копае, доволен, че ще получи количка. На другия ден той заковаваше бръшляна над верандичката, когато чу гласа на мелничаря да го вика от пътя. Ханс скочи от стълбата, изтича в градината и погледна през оградата. Там видя мелничаря с голям чувал брашно на гърба. — Драги малки Ханс — каза мелничарят, — ще бъдеш ли така добър да занесеш този чувал брашно вместо мен на пазара? — О, много съжалявам — отговори Ханс, — но аз съм наистина много зает днес. Трябва да закова целия бръшлян, да полея цветята и да окося тревата. — Хайде де! — рече мелничарят. — Според мен, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, много нелюбезно е от твоя страна да ми откажеш. — О, не говори така! — възкликна малкият Ханс. — За нищо на света не бих искал да бъда нелюбезен! — И той изтича вътре да си вземе шапката и закрета с големия чувал на гърба си. Денят беше много горещ, а пътят ужасно прашен и още преди да измине шестата миля, Ханс толкова се умори, че трябваше да седне да си почине. Обаче той смело продължи напред и най-после стигна на пазара. След като поизчака известно време, Ханс продаде чувала брашно на много добра цена и веднага се върна у дома, защото го беше страх, че ако закъснее, може да срещне разбойници по пътя. „Това беше труден ден — каза си малкият Ханс, когато си лягаше, — но се радвам, че не отказах на мелничаря, защото е най-добрият ми приятел, а освен това ще ми даде своята количка.“ Рано на другата сутрин мелничарят слезе долу да си прибере парите за чувала брашно, но малкият Ханс беше тъй уморен, че още не бе станал. — Честна дума, ти си много мързелив — каза мелничарят. — Знаеш, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка, мисля, че би могло да работиш малко повечко. Безделието е голям грях и аз никак не обичам някой от моите приятели да бъде мързелив или отпуснат. Не бива да ми се сърдиш, че ти говоря тъй прямо. Разбира се, и на ум не би ми дошло да го направя, ако не бях твой приятел. Но каква е ползата от приятелството, ако човек не може да каже точно това, което мисли? Всеки би могъл да разправя очарователни неща, да се мъчи да доставя удоволствие и да ласкае, но истинският приятел винаги казва неприятни неща и не се страхува, че ще огорчи. Всъщност, ако е наистина верен приятел, дори предпочита да го прави, защото знае, че с това върши добро. — Много съжалявам — каза малкият Ханс, като разтърка очи и смъкна нощната си шапка, — но бях така уморен, че си рекох да полежа малко в леглото и да послушам как пеят птичките. Знаеш ли, аз винаги работя по-добре, след като чуя как пеят птичките. — Тъй ли? Много се радвам — каза мелничарят и потупа малкия Ханс по гърба, — защото искам, щом се облечеш, да се качиш горе на мелницата и да ми поправиш покрива на хамбара. На бедния малък Ханс му се искаше да отиде да работи в градината, защото не беше поливал цветята два дни, но не му се щеше да откаже на мелничаря, понеже му беше толкова добър приятел. — Смяташ ли, че ще бъде нелюбезно от моя страна, ако ти призная, че съм зает? — плахо и свенливо попита той. — Гледай го ти него! — отговори мелничарят. — Не смятам, че искам от тебе много, като вземем под внимание, че ще ти дам моята количка. Но, разбира се, ако ми откажеш, ще отида и ще си го поправя сам. — О, в никой случай! — извика малкият Ханс, скочи от леглото, облече се и отиде горе при хамбара. Той работи там цял ден, до залез, а по залез мелничарят се отби да види как върви поправката. — Закърпи ли вече дупката в покрива, малки Ханс? — извика мелничарят с весел глас. — Закърпих я цялата — отговори малкият Ханс, като слизаше по стълбата. — Ах! — каза мелничарят. — Няма по-приятна работа от тая, която човек върши за другите. — Голямо удоволствие е наистина да те чуе човек как говориш — отвърна малкият Ханс, когато седна и си избърса челото, — много голямо удоволствие. Но ме е страх, че на мене никога няма да ми идват такива прекрасни мисли, както на теб. — О, ще ти идват — възрази мелничарят, — но трябва да се стараеш повече. Засега си разбрал само практиката на приятелството; някой ден ще стигнеш и до теорията. — Наистина ли вярваш, че ще стигна до нея? — попита малкият Ханс. — Не се и съмнявам в това — отговори мелничарят. — Но сега, щом вече си поправил покрива, по-добре ще е да се върнеш у дома и да си починеш, защото искам утре да откараш овцете ми в планината. Бедният малък Ханс не посмя да отговори нещо на тези думи и така рано на другата сутрин мелничарят докара овцете си пред неговата къщурка и Ханс пое с тях към планината. Да отиде дотам и обратно, му отне целия ден, а когато се върна, беше така уморен, че заспа в креслото си ,и се събуди чак посред бял ден. „Колко хубаво ще прекарам в градината си!“ — рече си той и веднага се залови за работа. Но някак все не смогваше да се погрижи за цветята си, защото приятелят му, мелничарят, непрекъснато идваше и го изпращаше някъде надалече да му свърши някоя работа или го викаше да му помогне на мелницата. От време на време малкият Ханс много се тревожеше да не би цветята да помислят, че ги е забравил, но се утешаваше с разсъждението, че мелничарят е най-добрият му приятел. „Освен това — казваше си Ханс — той ще ми подари своята количка, а това е направо проява на щедрост.“ И така малкият Ханс продължаваше да работи за мелничаря, а мелничарят казваше какви ли не красиви неща за приятелството, които Ханс си записваше в бележника и често препрочиташе вечерно време, защото беше много ученолюбив. Случи се една вечер малкият Ханс да седи до огнището си, когато на вратата силно се почука. Беше много бурна вечер и вятърът духаше и ревеше около къщата тъй яростно, че отначало Ханс помисли чукането за шум от бурята. Но ето че се почука за втори път, а после за трети път, по-силно, отколкото дотогава. Трябва да е някой нещастен пътник — рече си Ханс и изтича при вратата. Пред него стоеше мелничарят с фенер в едната ръка и голяма тояга в другата. — Драги малък Ханс — възкликна мелничарят, — сполетяла ме е голяма беда! Малкото ми момче падна от стълбата и се нарани и аз тръгнах да викам доктора. Но той живее тъй далече и времето тая вечер е тъй лошо, та ми дойде на ум, че ще е по-добре да отидеш ти вместо мене. Нали знаеш, че аз ще ти дам моята количка и затова е напълно справедливо и ти да направиш нещо за мене в замяна. — Разбира се! — извика малкият Ханс. — Смятам за голяма чест, че идваш при мене и веднага тръгвам. Но трябва да ми услужиш с твоя фенер, понеже нощта е толкова тъмна, че ме е страх да не падна в канавката. — Много съжалявам — отговори мелничарят, — но това е новият ми фенер и за мен ще е голяма загуба, ако нещо му се случи. — Е, нищо, ще мина и без него! — възкликна малкият Ханс, свали от закачалката големия си кожух и топлата си червена шапка, върза си шалче около врата и тръгна. Колко ужасна бе тая нощ! Беше тъй тъмно, че малкият Ханс почти нищо не виждаше, а вятърът бе тъй силен, че той едва се задържаше на крака. Обаче Ханс бе много смел и след като ходи три часа, стигна при къщата на доктора и почука на вратата. — Кой е там? — извика докторът, като подаде глава от прозореца на спалнята си. — Малкият Ханс, господин докторе. — Какво искаш, малки Ханс? — Синът на мелничаря паднал от една стълба и се наранил, та мелничарят иска да дойдете веднага. — Добре! — каза докторът и заповяда да му оседлаят коня, да донесат големите му ботуши и фенера, слезе долу и препусна към дома на мелничаря, а малкият Ханс тежко пое подире му. Но бурята беснееше все повече и повече, дъждът се лееше като из ръкав и малкият Ханс не виждаше къде стъпва, нито можеше да върви наравно с коня. Най-после той обърка пътя и се залута в тресавището, което беше много опасно място, понеже беше пълно с дълбоки дупки, и там малкият Ханс се удави. На другия ден няколко козари намериха тялото му да плува в голям вир и го донесоха в къщичката му. Всички се стекоха на погребението на малкия Ханс, понеже всеки го обичаше, а мелничарят беше първият между нажалените. — Понеже бях най-добрият му приятел — каза той, — напълно справедливо е да заема най- доброто място. Затова той вървя начело на шествието, облечен с дълго черно наметало, и току си бършеше очите с голяма носна кърпа. — Смъртта на малкия Ханс е много голяма загуба за всекиго — каза ковачът, когато погребението свърши и всички бяха насядали удобно в кръчмата, пиеха греяно вино и ядяха сладкиши. — Поне за мене е голяма загуба — обади се мелничарят. — Аз му бях, кажи-речи, дал моята количка, а сега просто не зная какво да я правя. Много ми пречи в къщи и е в толкова лошо състояние, че не бих могъл нищо да взема за нея, ако речех да я продам. Сега вече ще гледам никога нищо да не подарявам. Човек винаги страда заради щедростта си ... — Е? — каза водният плъх след продължително мълчание. — Това е краят — каза сипката. — Но какво е станало с мелничаря? — попита водният плъх. — А, съвсем не зная — отговори сипката — и положително не се интересувам. — Напълно ясно е в такъв случай, че вие по природа не познавате съчувствието — каза водният плъх. — А пък аз се страхувам, че вие не виждате поуката в тая приказка — забеляза сипката. — Не виждам какво? — изкрещя водният плъх. — Поуката. — Да не искате да кажете, че в тая приказка има поука? — Разбира се — рече сипката. — Виж ти! — каза водният плъх с много ядосан вид. — Мисля, че е трябвало да ми го кажете, преди да започнете. Ако ми го бяхте казали, положително нямаше да ви слушам; всъщност щях да кажа „Пфу“, както критикът. Но мога да го кажа и сега! — И той извика колкото му глас държи „Пфу“, махна с опашка и се прибра в дупката си. — А как ви се вижда водният плъх? — попита патицата, която доплува след няколко минути. — Той има много хубави качества, но аз от моя страна изпитвам майчински чувства и никога, не мога да погледна закоравял стар ерген, без да ми избият сълзи в очите. — Страхувам се, че го докачих — каза сипката. — Работата е там, че му разказах приказка с поука. — О, това е винаги много опасно — каза патицата. И аз съм напълно съгласен с нея.

Виждам едно мнение, което съвпада с мислите на този, който го предава нататък. Не съм имал съмнения, но може и да греша, че лапландецът е пожвял в скандинавието и от там е видял по- ясно Европата, вкл. чрез медиите на студената страна, която сега е с оръжие срещу Русия. Като оставим пристрастията, пак остава въпроса, "Как да различим личното политическо мнение от послание на "полезен идиот"? Мисля, че на първо място той трябва да е "идиот", да не може да оцени фактите и да не може да ги различи от пропагандата. Тук пропадам в тъмното, защото, повтарям: лапландеца е видял фактите на Европа от ежедневието, а аз от прозореца на туристическия автобус.

Признавам си, не ги виждам сред този форум. Един идиот зная, неколцина намирам, че са полезни, но полезен идиот, не. ... може би е защото не влизам в "Политика" За Западния свят не зная. От прозореца на автобуса не се разбира.

Платените тролове не са идиоти, работят по материалния си интерес. Тези, които разпространяват музикални и позитивни клипчета, са по- скоро естети- разпространители. Не зная някой да разпространява по своя воля търговска реклама, може би медицинска- сред възрастните. Терминът "полезен идиот", още с първо използване и до днес се отнася за политика и "вкарване в правия път" на хора с "неправилни" възгледи.

Повлиян от "Добрия войник Швейк", смятам, че щом властта опре до необходимостта от "полезни идиоти", тя е загнила, не я бива.

Отбелязах си две неща: че се разпространява нещо скандално, с широк интерес и голяма значимост, примерно за здравето и че фразата се използва в този смисъл напоследък. Благодаря. Това, което ми е известно е, че се използва основно в политически смисъл, поне от Уики- в 31 превода така излиза. ТУК В Калдата е използван рядко, от livret, ivottoshev, ivanivanov3. Едни били "полезни идиоти " на изтока, други на запада.

А какво означава "идиот" според теб и според тези, които ти го казват? За "полезен" имам бегла представа.

Изразът „полезен идиот“ е един от най-използваните политически етикети на XX век. Обикновено се свързва с комунизма и Студената война, но произходът му е в голяма степен неясен. За първи път е бил използван през 1864 г., а през ХХ век е приписван на Ленин, без да съществуват доказателства, че той действително го е употребил. Като политически термин придобива широка популярност по време на Студената война. В западния политически речник „полезен идиот“ най-често означава интелектуалец, журналист, артист или политик, който искрено защитава кауза, но според противниците си несъзнателно обслужва интересите на чужда държава или идеология. Особен интерес представлява думата „идиот“. В английския израз useful idiot тя е преди всичко политическа обида – упрек към човек, който е използван поради наивност или липса на критичност. В българската разговорна реч обаче „идиот“ носи и по-силен битов смисъл – човек, смятан за ограничен, непълноценен или недалновиден. Доколко тези два смисъла съвпадат? И дали днес изразът все още обозначава интелектуалец, служещ на чужда кауза, или вече описва по-широк социален тип? Предлагам да обсъдим: Какъв е историческият произход на израза и защо той се свързва именно със Студената война? Кого наричаме „полезен идиот“ – интелектуалеца, обикновения активист или всеки, който несъзнателно работи за чужди цели? И доколко думата „идиот“ е само политическа метафора, а доколко изразява реално презрение към човека, когото обозначава?

мОрен вОда не е пил. Това е шопският изговор, с ударение на първата сричка в първите две думи, на "Не е пил уморен вода". Казва се за някого, който е живял лек живот и не е имал физическа работа. Смята се, че да пиеш вода, когато си уморен е рисковано и "сърцето може да пукне", но този към когото е поговорката не е рискувал да се уморява.

Епизод от историята на италианската опера. Първо действие: Италианското обединение- Рисорджименто издига като национален културен герой Верди. Той пише опери, които повдигат националния дух, създават вяра в народната сила и обединяват хората. Италианската опера е на върха на Европа. Второ действие: Развитието на немската опера- Глук, Моцарт, Вебер води до своя апогей- Вагнер. Европа обръща поглед към Байройт, Верди се чувства изоставен от народа, който е зает да строи новата държава и лични успехи. Трето действие: Бойто величае новата немска опера и опитва да пренесе положителното от нея в Италия. Пише "Мефистофел", но операта се проваля. Италианците все още имат самочувствие от Верди и не са готови да приемат нещо друго. Четвърто действие: Добрият дух на музикалният издател Джулио Рикорди събира Бойто като либретист и Верди. Появяват се Отело и Фалстаф, като логически синтез след тезата на Верди и антитезата на Вагнер. Пето действие: Италианската опера преодолява кризата и се готви за Селска чест, Палячи и новият връх- Пучини. Епизод от историята на българската литература: Глава първа: Дядо Славейков бива пренебрегнат от публиката след Освобождението и Вазов става "патриарх" на българската литература. Глава втора: Вазов е връх на литературата, пише успешно във всички жанрове. Книгите му сеиздават в Европа. Глава трета: Пенчо Славейков отрича "Народния поет" и търси сближаване с европейската поезия. Опитите му не са успешни, а му липсва и талантът на Яворов. Глава четвърта: Страстите се нажежават покрай предложението на България за номинация за Нобелова награда по литература. Пенчовистите надделяват, разчитайки, че Славейков е прозападен и това ще повлияе, но той така и не довършва Кървава песен. Глава пета: Няма посредник и страните остават противопоставени. Пенчо напуска България, Яворов се самоубива, Вазов е на преклонна възраст и не твори. Завеса. В това сравнение на два културни епизода се опитах да отбележа, че културните проекти на Славейков и Бойто не ги реализират самите те, оставяйки "старите" на пиедестала им. Обаче те имат своята стойност като културни проекти и съответно свой монумент в пантеона.

Малко се е изменило в паметните знаци. Едно време са слагали " Великият кан Омуртаг е кан от бога в земята, дето се е родил. Като остая [да пребъдва] в лагера на Плиска, той построи аул на Туча и уголеми силата си спрямо гърци и славяни. И построи изкусно мост на Туча отзад аула [укрепление]; а в самата крепост постави четири стълба и между стълбовете два медни лъва." Структурата е ясна- кой, къде, кога, какво е сторил. Изменени са субектите, така да се каже подлогът, :) . Вече не е необходимо да е цар, може да е организация, държавата, изобщо някаква общност, а може и само отделен изявен или обикновен човек. Изменени са и действията- към битки, строителства, спортни победи, са добавени културни постижения и литературни и филмови герои. Новото е и ознаменуването на идеи, проекти. Именно на паметта към проекти искам да обърна внимание. Вече се прославя и самата идея за нещо важно, не само осъществяването му. Проектът на Саграда фамилия в Барселона е толкова значителен, колкото и довършването й. Проектът за по- справедлив свят, е ознаменуван с паметна постройка на връх Бузлуджа. Именно това, че проектът може да не се осъществи, но е мислим е новост. Когато Айнщайн формулира някои свои идеи, той трепетно очаква потвърждаването на хипотезите си. Обаче годината 1905, когато е предложил идеята е отбелязана като великолепна за него. По- горе стана дума за П.П. Славейков и Вазов. Именно Славейков и кръгът "Мисъл" се овековечават за България с идеята българската литература да се издигне, да се сравни и стане равностойна на западната. Тази идея не се осъществява. Няма паметен знак за тяхно творение, прието за равностойно на високите европейски постижения. Обаче те са дали идеята за такова издигане. Така в полемиката "Вазов или Пенчо Славейков", трябва да отбележим, че те са различен вид монументалност и като така, несъизмерими. Вазов е осъществен народен певец. Славейков е неосъществен, но проектиращ, излагащ идея за нов, европейски начин на писане. Това, че Славейков е в по- голяма степен запомнен с произведения в близък до народните песни стил- "Луд гидия", "Неразделни", "Ралица", не променя значението му на създател на проект, идея. Повтарям- тази различна монументалност на двамата автори ги прави несравними. Това, прочее, не е българска уникалност, то е част от паметта на хора и общества.

МИНИМАЛИСТИЧНА МОНУМЕНТАЛИСТИКА Надявам се, вече е ясно, че разглеждам монументалното като материален или символен носител на памет за нещо, което човек или общност смята за достойно да бъде помнено. В този смисъл символично е цветето незабравка – толкова непретенциозно и незабележимо, а същевременно силен знак на спомена. Да подариш незабравка или букетче незабравки е наистина незабравимо. В такива лични монументи се превръщат снопче коса, рисунка или фотография в медальон, а днес дори пръстен с частица от праха на починал близък човек. Използвам нарочно привидно парадоксалния израз „минималистична монументалистика“, защото в съвременния език монументалното почти автоматично се свързва с огромното и грандиозното. Така обаче остават незабелязани миниатюрните знаци на паметта. Те не са предназначени за площада, а за личния свят, където значението им става свещено за малцина. Семейният пръстен пази паметта за родител или предтеча, иглата за вратовръзка – спомен за любим човек. Минималистичните изразни средства не бива да бъдат подценявани. Както хайку не е „малка“ поезия, така и миниатюрният паметен знак не е „малък“ монумент. Той просто има друга публика и друга функция – да съхранява паметта за лично събитие, отношение или човешка връзка.

Разбирам, че съществуването на Бог за теб е аксиома, която не се нуждае от обяснение и това прави ненужна дискусията. Особено проблемно е това, че ако човек признае бог, моралът става общовалиден. От медиите зная, че хора на висши католически постове, вярващи в бога и поучаващи другите, кръщавали са ги в името на Исус, са постъпвали с младежи лошо. Педофили има и сред юдеи, мохамедани, будисти... а лама Иво дори извърши убийства- 2 бр. Естествено, обществото, било то от вярващи, от атеисти или от разнородни религии, осъжда привличането на малолетни към секс. Но това са хорски, а не божии работи.

Това е парадокс, капан за многознайковци. Дори математиката не може да го реши. Имаме тяло с безкрайно голяма маса. Имаме и безкрайно голяма божия сила. Трябва да извадим от безкрайност, безкрайност. Какъв е резултатът? Неопределен.

Не по- малко релативен е моралът, погледнат при наличието на много богове. По някакви причини, свързани с проклетия метал, християните подценяват морала на боговете в Америка и не причисляват към заслужаващите човешко отношение хора там. Ние знаем, че могът на мюсюлманите има морал, в който има гяури, недостойни за живот. Да не говорим, че по нашите земи е имало богове от тракийски, елински, римски, тенгристки, юдейски и християнски, мохамедански пантеон, съответно "Източниците" на морал са се сменяли, заедно с морала си от други, по- силни и адекватни . Сменяли са се не защото са залязвали богове, а защото обществата са се изменяли и са имали други взаимоотношения, при които е трябвало да редактират старите норми. В същото време по- заседнали общества са си оставали със същите богове и норми. Горното не те ли прави критичен към идеята за Източника на морала? ;)

Определено не съм съгласен, че за морал е нужен бог. По- реална е идеята, че обществото функционира чрез взаимоотношенията и ги определя такива, които да съхраняват жизнеността му. Човешката и социална памет ги пренасят и превръщат в задължения. Правните норми, например, регулират обществото без бог и към Декалога прибавят добре обмислени закони за имущество, наследство, опазване на природата и здравето. През 19- 20 век се смята за голямо постижение равенството на жените, което в библейските и евангелски текстове не е така. Библейския герой, върху когото паднал камък, изтъркалян от жена, казва на войн- "Убий ме, за да не кажат, че ме е убила жена". Жената е второ качество човек, ще рече.

"Монументално = величествена, мащабна материална изява + величествен ,мащабен смисъл вложен в нея." По- конкретно искам да се спра на това, че има динамика на придаването на смисъл на произведението на изкуството или на природния феномен. Примерно, в непознатото широко в България скално образование "Джуглата" край Церово е вложен смисъл на ценност само от местните жители. Този смисъл е бил толкова значим, че трасираната железопътна линия е била изместена, за да не го засегне. Така то е било монумент с местно значение. Колкото по- голяма публика е запозната и влага смисъл, пък бил той и спорен, толкова по- голямо е значението, монументалността. Именно публиката, влагаща и възриемаща смисъла определя монументалността. По този повод, бих напомнил одата на Хораций "Паметникът на поета" (Ексеги монументум) В тази ода, той казва, че е издигнал паметник, по- вечен от медта, защото е приспособил еолийския стих към латинската поезия. Смисълът който той влага много се различава от смисъла, който е прочел Пушкин, а също и от нашето широко разбиране за творчеството на Хораций. Паметникът, монументът на Хораций е сътворен от смисъла на, може спокойно да се каже, милионите, които знаят за него. Човек може да изгради монумента си, но не може да изгради неговото значение. Това в съществена степен важи за суетата с която някои се грижат за ефектни гробни паметници, а за личността им никой друг не знае, освен тесен кръг, а тези, които го видят години по- късно, го свързват по- скоро с излишни пари, отколкото със значима личност. Последно в този коментар ще отбележа и онова скрито притежание на произведения на изкуството, което се случва при богати колекционери и намерилите съкровище. Тези артефакти стават национално богатство и откриват богат смисъл, само когато са широко известни. Значимостта расте с всеки, който ги хареса и сподели впечатлението си. Поколения и поколения наред.

Тъй като основното е предаване на спомен, монументалността се определя от възприемането на хората. Монументът на Съветската армия, бива преосмислен, подложен на оскверняване и демонтаж, т.е. са важни оценките на хората и с изчезване на носителите на памет за значението, монументалността се стопява. Във всички случаи, импозантните, трайни съоръжения остават и биват преосмислени от следващите поколения, дори само поради факта, че съществуват величествено пред очите. Египетските жреци са отдавна мъртви, но ние преосмисляме значението на пирамидите като гробници и белег за величие, по простата причина че съществуват и умът ни иска да им придадем значение. Така се определя двойнствената природа на трайността на монументалността. От една страна трайност на материала, от друга- трайност на свързаният разказ, обяснение, код и значение. И ето- трайността на значението на събитието и паралелно величествеността и трайността на материалният носител определя това понятие. Кратко пояснение: Голямо по размер изображение на батална сцена на победна битка го прави запомнящо се. Обаче с натрупване на исторически битки, значението на тази, често се преосмисля или направо забравя. Да не говорим за чуждестранен зрител, за когото такава битка е непозната, но впечатлението на картината въздейства. От друга страна, малко изображение, но носещо голям смисъл е ценно. За страна с кратка история като САЩ, намиране на копче от Гражданската война е паметна находка. Многогърдата Афродита, намерена в Ефес, заслужава да символизра този исторически град, макар смисълът й да е подлаган на съмнение и варианти, но определено и винаги се свързва с плодовитост. Настъпи време да решим въпроса за това, кое е определящото- величествено и голямо по размер ли е монументалното или това, което независимо от размера носи значителен смисъл. Ще си послужа с простичка формула: Монументално = величествена, мащабна материална изява + величествен ,мащабен смисъл вложен в нея. Очевидно е, че което и от събираемите да е с голяма стойност, сумата ще е голяма. Защо пък да не е произведение? Най- простата причина е, че не можем да определяме стойността на качествени променливи. Другата е, че ако успеем да уточним, че мащабността на смисъла е 1/4 от някакъв еталон, общата монументалност намалява: примерно 8х1/4= 2, докато при сумиране тя расте: 8+1/4= 8.25

И сега, основният контролен въпрос: "И какво от това?" Защо размишлявам по тази тема? Кел файда? На първо място, защото в разговор на професори, отнасящ се до съимерване на значими исторически личности чух "Това е друга монументалност". Това ме накара да се попитам каква е разликата между тези монументалности, можем ли да ги сравняваме? От писаното, до сега, можем да диференцираме монументалността по някои признаци, но още не съм стигнал до това, дали Вазов или Ботев е по- монументален. Или още по- практично. Когато България е имала шанс да предложи кандидат за Нобел по литература, претендентите у нас са били П.П.Славейков и Ив. Вазов. Кой от тях е по- монументален за българската литература? Едно неуспешно сравнение: Вазов е на инфлационна банкнота от 200 лв, продавана от нумизматите за 2. 56 евро, а Славейков на последните левове, банкнота от 50 лв., обменяна от банката за около 24 евро. Ха- сега, де?! Друго, пак неуспешно: Паметниците на П.П. Славейков и Вазов са съизмерими, не са като на Ботев във Враца или Левски в Ловеч. Ама съизмеримостта поставя отново проблема. Друго: брой публикувани заглавия. Вазов печели. Обаче никой не мери с тоя аршин Ботев, Вапцаров, Паисий. Така този подход на сравняване на делото на известни личности е един от възможните. Във философстването си извършвам проверка дали може да се използва. При монетите е също противоречиво П.П.Славейков монета от 2 лв. 2016 г- 434 евро Вазов монета 10 лв. 2025- 85.9 евро монета 5 лв. 1970- 30 евро Пазарът би заложил, че Пенчо е по- монументален.

Съгласен, така е. Само да допълня, не е само в началото на промени, а при всяко объркване на живота, когато не е ясно кой кум, кой сват. Търсим някой знаещ, да сме покрай него, да си изясним живота. Факт е, че при Ванга са ходили, защото не им е бил ясен проблемът, в който са затънали, нямало е опитен, "ни старило, ни патило". Тогава хората най- лесно биват манипулирани и се привързват(пристрастяват) и към гуру, и към дрога. Пък не може със старите опитности...

Сефте комендантски! Иронизира страхът на новобранеца да не срещне комендантски патрул и спокойствието на стария войник, че това е било много пъти и не е нещо особено. "- Сгафих. - Айде, сефте комендантски"