shefkata

Красива съм, та чак ме хваща срам, родила съм се да крася земята. Приоритетите така добре си знам, но най-добре си знам цената. И тази скромност, някак ми е чужда, да бъда скромна, хич не ми приляга. От нея нито имам нужда, нито пък във нещо ми помага. Красива съм, та чак ме хваща яд, че трябва да си го призная. Без мене няма да е хубав този свят. И малките деца го знаят ! С високо вдигната глава и от носа си все не виждам по далече, пристъпвам като първата жена, във гордостта си само лекичко облечена. Красива съм, та чак ме хваща страх, когато се пробужда в мен жената - подтиквана от страст и грях... Но за това пък, зная си цената !

МОРЕ СЪМ От пяната родих се Афродита. На слънцето безгрижието взех. Душата ми е скрита в раковина. Сърцето - обковано със седеф. Танцувам с ветровете босоноги, бленувам екзотични брегове. Водите ми напиват еднорози, корали пазят ме от врагове. Пират сърцето ми открадна. Ограби раковината без срам. Но любовта когато е кристална, пиратът за душата е балсам. Катя Вангелова

бонбона

муцц

Мисля да му открадна откраднатата торта

Като празна чанта !

Не се прощавам с вещицата в мен. И с феята добра не се прощавам. Различен смисъл има всеки ден - не знам коя от двете ще играя. Противник съм - на злоба и лъжа. Проклета съм - за хора безсърдечни. Приятел съм. Повикай ме сега и мога да те следвам цяла вечност. Каква ще съм за теб - избираш сам. Коя от двете искаш да познаваш? Душата ми подобна е на храм - добре дошъл, щом идваш без омраза. Дребнав ли си обаче или сноб, от злото не усещаш ли тревога, ще бъда по-студена и от гроб. Излъжеш ли - да вярвам в теб не мога. Низвергнат или хвален от света - това дори не искам да го зная. Подавам ти приятелски ръка, Човекът ако в тебе разпозная. автор : Самодива

Пернатия де е ? Домъчняло ми е за него. Година стана, откакто си вя перушината из България. Сега де е отлетял ?

Бог да я прости...Аз други думи нямам !

затриванка - сладуранка

пък ще го муцна

ВЪЗПОМИНАНИЯ ОТ БАТАК От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак? Хе, там зад горите... много е далече, нямам татко, майка: ази съм сирак, и треперя малко, зима дойде вече. Ти Батак не си чул, а аз съм оттам: помня го клането и страшното време. Бяхме девет братя, а останах сам. Ако ти разкажа, страх ще те съземе. Като ги изклаха, чичо, аз видях... С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника; а пък ази плачех, па ме беше страх. Само бачо Пеню с голям глас извика... И издъхна бачо... А един хайдук баба ми закла я под вехтата стряха и кръвта потече из наший капчук... А ази бях малък и мен не заклаха. Татко ми излезе из къщи тогаз с брадвата в ръцете и нещо продума... Но те бяха много: пушнаха завчас и той падна възнак, уби го куршума. А мама изскочи, откъде; не знам, и над татка фана да вика, да плаче... Но нея скълцаха с един нож голям, затова съм, чичо, аз сега сираче. А бе много страшно там да бъдеш ти. Не знам що не щяха и мен да заколат: но плевнята пламна и взе да пращи, и страшно мучеха кравата и волът. Тогава побягнах плачешком навън. Но после, когато страшното замина - казаха, че в оня големи огън изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина. И черквата наша, чичо, изгоря, и школото пламна, и девойки двесте станаха на въглен - някой ги запря... Та и много още дяца и невести А кака и леля, и други жени мъчиха ги два дни, та па ги затриха. Още слушам, чичо, как пискат они! и детенца много на маждрак набиха. Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях? Само дядо Ангел оживя, сюрмаха. Той пари с котела сбираше за тях; но поп Трендафила с гвоздеи коваха! И уж беше страшно, пък не бе ме страх, аз треперех само, но не плачех веки. Мен и други дяца отведоха с тях и гъжви съдрани увиха на всеки. Във помашко село, не знам кое бе, мене ме запряха нейде под земята. Аз из дупка гледах синьото небе и всеки ден плачех за мама, за тата. По-добре умирвах, но не ставах турка! Като ни пуснаха, пак в Батак живях... Подир две години посрещнахме Гурка! Тогаз лошо време и за тях наста: клахме ги и ние, както те ни клаха; но нашето село, чичо, запустя, и татко, и мама веки не станаха. Ти, чичо, не си чул заради Батак? А аз съм оттамо... много е далече... Два дни тук гладувам, щото съм сирак, и треперя малко: зима дойде вече. Иван Вазов Пловдив, 1881

Ще вземеш, ако има кой да ти даде Отивам да ти донеса мекици

нецензурно кафе мисля да и направя

шматарана

Мистър "НЕ познал"

драка

крик

мечтател

капка

И аз го почнах...

Няма граница, само контури... но и те - акварели размити, а край тях греят светли лазури, към които ми гледат очите. Слънце мое - любов забранена, за това ли така те жадувах... Ти си моята нова вселена, дето денем и нощем сънувах. Няма граница! Аз не усетих, времето как размаза боите... Във контура душите ни слети, до днес бяха неистово впити. Нежни чувства към тебе се стичат, като капчици дъжд по стъклото... Аз затварям очи... и пресичам! И от тук ми започва животът... автор : kadife_

Съдбата те облече в крехко тяло, а даде ти да носиш тежък кръст, сред бури и мъгли да оцеляваш, прекрасен цвят, поникнал в дива пръст. Дребнавите прокоби надживяла, открила своя път към мъдростта, вървиш, страха и болката презряла, към хората с протегната ръка. След тежките шамари на живота усмивката измиваш със сълзи и знаеш, че към рай или Голгота, нагоре пътят пак ще продължи. И сякаш няма място под небето, което твоя дух да не зове. Оръжието скрила си в сърцето - любов и непорочност на дете. Светулка малка, пламъче игриво, на слънцето и вятъра сестра, открила ключ към изворчето живо, което прави по-красив света. Самодива (Вики)

готина

лунна калинка