shefkata

жълтурче

перушанчо

Писмо до Дядо Коледа Не съм ти писала така отдавна... Пораснах май. (Така ли ми се струва?) И ти навярно си ме позабравил. (Понякога все още те сънувам...) Не съм дете от цяла вечност сякаш, но помня като да било е вчера – в подаръците скрити под елхата мечтите си все бързах да намеря... И топлите копнежи на камината... И сладките с ванилия на мама... И как се изтъркаляха годините... Е, вече съм достатъчно голяма – подаръци не искам. Не това съм седнала в писмото да ти пиша. И сигурно учуден си сега, че как така не пожелавам нищо? Ти много от живота ми пропусна, а може би неволно те надраснах, но тук, сега, аз няма да те пусна със цялото ти белоснежно щастие – усмивките ще бъдат от сърце, и още много купища надежда, и ето, че и моето дете във твоите вълшебства се оглежда... Не искам друго. И ми стига даже следите ти да виждам всяка зима. А всъщност исках само да ти кажа: Щастлива съм! И нека да те има... irini

Време е вече дъх да си взема и да отворя прозорец. Стигат ми всички човешки драми - моята днес ще говори. Никой дори не се е запитал имам ли време да дишам. Моята обич със шепи раздавам, чуждата мъка събирам. Горя до лудост всякаква болка, викам от гняв и не жаля. Ще ми се всички да са щастливи! Себе си слагам на края. Дворът е пуст под моя прозорец, с вятъра аз разговарям. В мрака притичват сенки на хора. Кой ще ме чуе, не зная. Гоня до лудост всякаква болка, викам от гняв и не жаля. Ще ми се всички да са щастливи! Себе си слагам на края. М.Белчев

ПИСМО ДО МАЛКИЯ ПРИНЦ Здравей. Не сме се виждали отдавна. Единствено звездите пазят твоя смях. Надявам се, че си добре. Не си пораснал. И още имаш роза. И овца. А ние тук броим вместо звезди - монети. Картографираме си плитките души. Фенерите угаснаха. Не светят. А пък Земята ... бавно се върти. И залезите идват много рядко. А хората са тъжни същества. Но всеки си е крал /поне за кратко/ във царството на свойта самота. Не пляскаме с ръце от възхищение. Горчилка пием... Може би от срам... Едно голямо земно затъмнение се вижда сигурно от твоята звезда. Сърцата ни са слепи. Много слепи. /Защо тогава имаме очи? Щом няма как да видим със сърцето си същественото...И така...Мълчим.../ Опитомяваме си чувства. Не лисици. Цветът на житото остава неразбран. ... Понякога дочувам сред звездите камбанките на звънкия ти смях. Сaribiana

Вещиците са жени - стихии, прокълнали своята утроба! Болката си скрили в зла магия, забранили си да плачат и да молят! Не отричат звездното небе, но не вярват във добрите птици. Някой някога им е отнел криле и не смеят никой да обичат! Вярват не в деня, а в мрака. Не очакват нищо, нямат жал... Някой някъде не ги е чакал! Някой някъде ги е предал! Не трептят за стих и нежни думи, газят и танцуват в кал! Някой някога ги е погубил! Някой някъде се е присмял! Вещиците са жени - стихии, прокълнали своята съдба... Вещици сме всички ние - непростили на душите си страстта ! /MARIYANA/

Много хубава е даже, тази мъничка игра. Идва само да покаже, колко е красив света ! С думи, с танц и със финес, с рими, с песен и със цвят. Щом усмихнал си се днес си с една идея по богат !

Душата ми все още е пленена на дъното на онзи Ад, останала до края не сломена във чуждо време, в друг различен свят. Стълба на успя да си направи от несбъднати мечти, но не успя и да забрави... Душата пленница, мълчи ! Не съжали, дори не се разкая, в очите и сълзица не се мярна и въпреки съблазънта за рая, на себе си остана вярна. Душата ми все още е пленена във ъгъла, на дъното на Ада и макар да е безкрайно уморена, душата пленница, не страда ! Защото себе си запази, такава чиста и красива, умееща да люби и да мрази. Душата ми е истински щастлива !

Най-хубавата гледка днес, момиче със усмивка на дете, задържало твоя интерес със нежното си ангелско лице. Песента на птиците иззело, там дето стъпи - никнала тревица. Кое ли е това момиче смело ? Дали пък не е горската кралица ?

като тиква

Топли слънчеви лъчи, сплитат се във моите коси. Вятърът във клоните мълчи, лято е във моите очи. В този ден така чудесен, само липсата на птича песен, с празния простор небесен, ми напомнят идващата есен !

Тези дни – дето минаха вече, през косите ми – като лъчи, върху мен – до един са облечени, ни един не дарявам дори. Те са мои изпити бутилки, от вината, с които полях радост, мъка – и много горчилки и накрая ги счупих – със смях. С всеки ден остарявах фриволно, не навеждах лице към дъжда, всяка песен поглъщах – и волно я допявах с гърди – през нощта, за да стопли на пулса ми хладен животворният дъх притаен, да ме буди във утрото – жаден: - Не всичко е пари, приятелю! – виж мен. На какво ли в живота не случих, то любови – то чудеса и не спирах ни миг да се уча, яхах кон – или стара метла. Към приятели тичах отдадена, във сено се търкалях в зори, всяка фибра във мен е нахранена с много – много красиви мечти. А сега ми остана единствено, да повярвам – в онази Любов, във пантофката стъклено – приказна, дето принца донася – и хоп, аз във синия храм – на сърцето му, да опитам да вляза – от раз, да си взема парченце в ръцете си. Таз’ обувка я давам – на вас ! Маргало

Срамежливо щурче е душата ми. Пее си тихичко-само за себе си. Този свят ми е непонятен. Душата ми е безделница! По изгрев посрещам мечтите си. По залез със тях се сбогувам. В душата си съм станала скитница. Във сянката ѝ нощувам. И нямат мелодия думите. Щурчето ми шепне си тихичко. Когато насън те обичам в мечтите ми никнат кокичета. Светът се превръща в мелодия. За срамежливи щурчета. Душата ми е рапсодия. А ти композираш сърцето ми. /jenny/

Искам повече сутрини, като тази. И искам всички да се усмихват.

А, ако на някой му се намират повече бройки и аз искам !

Ти знаеш ли как те обичам? Не знаеш ли? Слушай сега. Когато те видя - не тичам... не тичам. Направо летя. Направо се нося нагоре към някакъв приказен свят. Изчезват и сгради и хора... Животът мени своя цвят. В миг става бонбонено-розов. А аз се превръщам в дете, което си шляпа тъй - босо, по седмото синьо небе. Което си прави хвърчило от няколко смели мечти. - Във теб да намери закрила от всичко. От всички. Сами да свием гнезденце на облак от захарен цветен памук. Да стане уютно и топло. И там да не пускаме друг. Сърце и душа да разкриеш! Да бликне в мен жива вода. А после да пиеш, да пиеш... Забравил во веки света. Към тези вълшебства, любими, със мене дали би поел? Не искаш. Разбирам. Прости ми, че в миг съм те взела за смел. Васка Мадарова

паднала в бездънна яма

острото на тъпото

таралеж без бодли

До днес не съм се молила на никой. Главата си пред никого не сведох. В безсилие за помощ не повиках. Не свикнах и със лесните победи. Преструвах се на горда, непристъпна. Всесилна – не познавах поражение. На никого водата не размътих. Не бърках и боязън с уважение. Прободе ме през всичките защити и бронята пропука ми отляво. Оголих се – до чисто и открита, най-истинска. Спечели ме такава. Повярвах ти. Мечтаех да се сбъднеш в една любов във бъдеще незримо. Едно ще искам – ти ако си тръгнеш, аз моля те, със себе си вземи ме. Мая Попова

Казала едно калинка с много точки

шило в торба

Сладкиш

ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО Най-хубавото място на света е там, където някой те обича. Превел глава, ще те научи да четеш и с болките ти тихичко ще срича. В най-хубавото място на свeта сърцето ти от песен ще прелива и думите ще раждат светлина, и топлината помежду ни ще е жива. Приятелю, бъди сега до мен, когато имам нужда да съм силна и никога не ще си победен, защото винаги ще знаеш, че ме има. Най-хубавото място на света е кафенето, сайта, тротоара... когато си разделяме това, което прави поносим товара. Автор blueberry (Димитрия Чакова)