shefkata

СЪДБА Уморих се да бъда мъжко момиче! Уморих се да бъда боец! Уморих се да бързам, да падам, да тичам, да създавам, да кърпя, да "редя под конец", да съветвам, да милвам и дори да крещя. Уморих се да бъда винаги силната! Уморих се! Та аз съм просто жена! Искам силно рамо да имам до себе си. Искам някой, когато плача - до мен. Искам с някой до захлас да се смея и на деня с някой да кажа "Здравей!" Какво толкова смешно ти казах? Много наивно ли прозвуча? Искам някой съня ми да пази. Аз съм една уморена жена! В нощи безсънни себе си питам: Нежна кукла, или силна жена? (Сякаш някой, пък дал ми е избор!) Та това си е просто мойта съдба! Звън!... И отново в студената стая, тихо "Здравей!" отронвам сама. Кафе, грим и без да мечтая, днес пак ще бъда силна жена! Geni-Liso (Гени )

Омръзна ми всеки от мен да очаква да бъда любезна, добра, примирена... да кимам послушно и да не разплаквам не ви обещавам - не съм съвършена! И моите нерви не са от желязо, и мойто търпение има предел! Отказах се да се раздавам напразно - животът достатъчно ми е отнел! Не се оправдавам, че станах директна, не се извинявам, че действам така, не чувствам вина, че говоря конкретно, достатъчно дълго отлагах това! Не мога да казвам на черното бяло, не искам да бъда непременно добра, на всичко, което до днес съм търпяла настъпи моментът да сложа черта! Защото ми писна да бъда на прицел от хора брутални и деградиращи, такива без цел, без посока и смисъл във своя живот път и бряг ненамиращи... автор : Таня Батаклиева

Искам и ти да стискаш...каквото докопаш

Другата в мен Своенравно е мойто сърце. В него зло и добро се пресичат. Ту те гали с вълшебно перце, ту - със сабя на две те разсича. Днес съм влюбена в теб. Затова изиграй свойте карти разумно. Докато ме държи любовта, да спечелиш съвсем не е трудно. Докато заслепена от страст съм готова на всичко за тебе, ползвай правилно своята власт. Че и другата в мене те дебне. Позволиш ли си стъпка встрани, оскърбиш ли доброто момиче, срещаш лошото. То не търпи да го лъжат безсрамно в очите. То отвръща на злото със зло. То в сърцето със нож те пронизва. Пожелавам ти само, дано да не го опознаеш отблизо. Васка Мадарова

Искам да спреш да буташ, туй е работа на темата. Тя да бута. От теб се изисква да стискаш едни палци там...

Още само мъничко побутване, моля

Докато дишам Не ме търси сред другите жени! (Тълпата поначало ме отблъсква.) Аз винаги съм някъде встрани - различна, независима и дръзка. Не мога да се впиша в общество от сладки захаросани девойки. Сред тях изглеждам странно същество, попаднало в графа - дефектни бройки. Не ми понася стадният модел - да върша нещо без да влагам мисъл. Създадена съм с по-различна цел - да давам пример Бог ме е орисал. Над пошлост и поквара да летя и вярата в доброто да възвръщам. На страх, двуличност, фалш и суета - вратата безпардонно да затръшвам. Не ме търси в еднаквите лица! На моето с големи букви пише - достойнство, чест, любов и свобода. Докато съм Жена. Докато дишам. Васка Мадарова

"Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание." - Блага Димитрова

На мене ми прищрака и напълних киндъла с българска литература...

Жена ли е, не струва и петаче, наречена да бъде тъжна сянка, безименно и кротко да се влачи на някой мъж след гордата осанка. Жена ли е, теглете и куршума! Че току-виж за миг ви е предала. Една жена не дава мъжка дума, щом ябълката змийска е изяла. Жена ли е, пред нея треперете! Че тайната си векове е крила и няма как да разберат мъжете - във слабостта е истинската сила. автор: Ники Комедвенска

За пореден път ще призова постващите в тази тема, моля ви посочвайте авторите на произведенията, които слагате тук !!! Не посочвайки автор, вие представята това произведение за свое !

И ще взема да хвана гората Нещо взе, че ми кипна под веждата и сега ще затръшна вратата, ще си метна на рамо надеждата и ще взема да хвана гората. Нека всички си хапят езиците и протестно да клатят главата, във фонтан ще си хвърля жълтиците, а пък после - ще хвана гората. Който ще да ми мие чиниите и полива във къщи цветята, колелото ще яхна, ще видите - още днеска! И хващам гората. Да завъдят молци и хлебарки панталонът, сакото, полата... Аз коприва ще ям с манатарки, само нека да хвана гората. Не ми трябва ни грим, ни прическа, ето - пуснах си вече косата. Статус "Дим да ме няма", от днеска! Който пита за мен - съм в гората! Павлина Соколова

Ще плачеш за децата си, Българийо, макар че днес ги гониш със презрение! От гаврата над хората измамени, изчезна вече цяло поколение! Децата ни Родината намразиха, прокудени без капка уважение. Бащината клетва, те не спазиха. Изчезна вече цяло поколение. Ще плачеш за децата си, Българийо, щом детските площадки са история. Родината е болка неизказана. На картата сме вече територия. Ще плачеш за децата си, Българийо, че тука днес е раят на мръсниците . Изсякохме горите си до корени, от тук ще си отидат даже птиците . Ще плачеш за децата си, Българийо, за последно щом забият пак, камбаните. Кой ще ни изпрати във отвъдното? С обич кой ще ни превърже раните ? автор: Пейо Пеев

Безкрайно благодарна съм на Бога не за пари, късмет и красота, а за това, че с Божа помощ мога да съм щастлива с малките неща. Опива ме ухание на цвете вълнува ме осанка на дърво, неказаните думи на ръцете, които ме докосват със добро. Един изпълнен с благодарност поглед, една красива песен за любов, един заслон в снега с дърва за огрев, молитва за кураж във пътя нов. Безкрайно благодарна съм на Бога, че усет ми е дал за красота и с нея пребогата съм щом мога, да я намеря в малките неща. Жива Кюлджиева

Не ми пресичай пътя със омраза. Ако не ме харесваш – отмини. Ехидната усмивка на лицето ти душата ми ранява и боли. Животът ти от моя не зависи. Аз хляба ти на масата не ям. Не ми доказвай своите си истини и моите на теб не ще ги дам. Върху ми не изливай с думи ядни безсмислени и страшни бесове. Светът е свят – пред Бога с теб сме равни, за всеки има слънце, хляб – небе. Не трябва даже и да ме обичаш. И тебе няма аз – щом ти не щеш, но стане ли ти тъжно – сам самичък пред моята врата – ела и влез. Аз няма да те съдя – и приятел ще те наричам – всеки Божи ден. Сега не ме ранявай със омраза - иди си и бъди благословен! Maргало

Взел ме Дявол На клади колко горях зарад тебе, Дяволе ! Душата си обещах – да те любя, Дяволе ! Юнаци колко затрих, че на теб се правеха. Небесни кули руших, че в тях теб те нямаше. Подметки колко изтрих да те диря, Дяволе ! Отрова колко изпих да те чакам, Дяволе ! Но с вятъра се сдружих – да те гоним двамата. И вдън земя се скрих, и накрая хванах те ! Затвора ти съградих във сърце ми, Дяволе ! За тебе там нагласих трон Господен, Дяволе ! И дяволски се гордях, че затворих Дявола. Но скоро се поболях – любовта ми няма я. Та вържа ли те за мен, аз убивам бляна си. Предаден и укротен, за какъв дявол си ми ? По дяволи си върви, Дяволе ! Завинаги те заричам Да не взимаш мен, Дяволе, че после кой ще обичам ! автор: Мадлен Алгафари

Присетих се за този малък герой...

— Де са хората? — обади се най-сетне малкият принц. — В пустинята човек се чувствува малко самотен… — Човек е самотен и между хората — каза змията. Малкият принц-Антоан дьо Сент Екзюпери.

То в постовете на въпросната персона, никога не се посочват автори. Да не говорим, колко постове има не по темата.

Денят беше топъл и прекрасен. Усмихнах се на слънцето срещу мен и попих лъчите му.Беше толкова спокойно и хубаво, нооо...Изведнъж хоризонта притъмня. Черни, плътни облаци, скриха слънцето от очите ми. Задуха силен вятър. Срещу мен блесна светкавица и след секунда изтрещя. Бурята беше толкова близо. Не, не близо – тя беше точно тук, до мен. Заваля. Посипаха се хиляди миниатюрни, прозрачни капчици. Тряс, нещо издрънча и в душата ми. Като че ли се счупиха стъкла. Приседнах на тротоара вслушвайки се в ритъма на часовниковия си механизъм. Тряс, тряс, тряс, беше единственият звук който чувах. Някъде, нещо се рушеше безпощадно. От бурята ли ? Светът около мен ли се сриваше или вътре в мен ? В този момент часовниковият ми механизъм прескочи един удар. Опитах се да си поема въздух и усетих някакво пробождане там, леко в ляво. Когато опипах с ръка мястото от което идваше болката, открих парченца кристал забили се в сърцето ми. Върху пръстите ми имаше капчици червена кръв. Вятърът разнесе аромат на гузна съвест. Близнах пръстите си – беше блудкаво и горчиво. Това вкусът на моята кръв ли беше или вкусът на предателството?! Всеки край идва така внезапно, като гръм от ясно небе. Като бурята преди малко, изневиделица в най-топлия и най-хубав момент. Тряс – продължаваха да падат гръмотевици около мен. Тряс – хвърчаха парченца кристал вътре в мен. Болеше и щеше да продължава да боли. Такива рани никога не зарастват, а и още няма измислен лек за тях. Болката там, леко в ляво щеше да си остане за цял живот. Но този живот, така или иначе продължаваше и трябваше да се живее. Земята нямаше да спре да се върти, само защото някой, някъде те е предал...няколко пъти. Всяко едно приятелство е кристална кула в човешката душа. Всяко предателство – хвърлен камък срещу тази кула. Въпрос на оцеляване е обаче, да свикнеш със звука на счупен кристал, с хилядите миниатюрни парченца, които се сипят около теб и с неизменната болка там, леко в ляво !

СЛЕД ВСЕКИ КРЪСТ Ще те разпъват с ярост и от страх. На кръста сам - самичък ще се качваш. И думите си ще превръщаш в прах, която сам ще газиш и оплакваш. Ще имаш сто причини да си звяр. И още сто - да милваш и прощаваш. Ще си залагаш нощите на зар, а дните ще купуваш и продаваш. И много често само шепа пръст ще имаш, сине, за да оцелееш. Но вярвай ми, след всеки кръст ще бъдеш по – голям от вчера. автор: Мария Лалева

...едно обаждане !

Констатация Нито един миг не се повтаря. Нито едно време не се завръща. Врати преминати – се затварят. Реки прекосени – не са същите. Думи изказани – не се забравят. Хвърлени камъни – тежат на място. Дадена прошка всичко прощава. Обич без сметка е равна на щастие. Топла прегръдка – значи приятел. Сълза да пророниш – ще се избърше. Синьото винаги е простор за душата. Всичко започва. И неизменно свършва. После се ражда, така, отначало. Пък самотата е вярна другарка. Колко сме взели и колко сме дали? Само сърцето ще ни е мярка.. Мира Дойчинова - irini