Премини към съдържанието
  • Добре дошли!

    Добре дошли в нашите форуми, пълни с полезна информация. Имате проблем с компютъра или телефона си? Публикувайте нова тема и ще намерите решение на всичките си проблеми. Общувайте свободно и открийте безброй нови приятели.

    Моля, регистрирайте се за да публикувате тема и да получите пълен достъп до всички функции.

     

Препоръчан отговор

  • Отговори 1,7k
  • Създадено
  • Последен отговор

Потребители с най-много отговори

Потребители с най-много отговори

Популярни публикации

Здравейте... Спешно ми трябва есе на тема: "Културата на един народ определя отношението и поведението му към природата". МОЛЯ някой да ми помогне! Благодаря ви предвалително.!.!.

Тук е мястото да потърсите есе на темата, която Ви трябва и ако не намерите да публикувате Вашия въпрос. Ако есето Ви е върху дадено произведение, по-добре първо потърсете дали няма вече отделна тема

Здравейте! Трябват ми идеи за есе на тема "Нещо ме тревожи". Благодаря предварително!

Публикувани изображения

Търся есе на някоя от тези теми :

1. В какво намираме утеха.

2. Споменът

Редактирано от ALkiSS (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

търся есе за някоя от тези теми, свързани с разказа "Дервишово семе"

1. Светът на миналото - "добро старо време" или "отесняла дреха"

2. Жертва ли е Руфат ?

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
търся есе за някоя от тези теми, свързани с разказа "Дервишово семе"

1. Светът на миналото - "добро старо време" или "отесняла дреха"

2. Жертва ли е Руфат ?

Здарвейте отново!:)

Ето нещо по първата тема, по втората не открих нищо!sad.gif

”Мигът – граница и вечност”

Времето се дели на минало, настояще и бъдеще. Миналото е историята, бъдещето е това, което ще се случи, но какво е настоящето?

Ако се опитам да дефинирам настоящето с една дума, то тя със сигурност ще е ”миг”. Това е времето, което е точно на границата между миналото и бъдещето. Но колко трае то? Бихме могли да кажем, че мигът сам по себе си е частица от секундата, но и също така той е вечен.

Всеки човек описва настоящето по различен начин. Някои, като мен, вярват, че то е един миг или секунда, други казват, че то е малка част от миналото и малка част от бъдещето. Но ако им се зададе въпроса колко точно трае, те не могат да отговорят, използвайки часове или дни. И в двата случая определено зависи от разбиранията на човека и най-вече на това как той чувства нещата. Именно заради тези чувства е трудно да се обясни какво точно е настоящето, защото всеки човек възприема нещата по различен начин.

Може би най-точната дефиниция на настоящето е, че то е на границата между миналото и бъдещето. То е точната среда между двете. Ако изобразим времето като права линия и я разсечем посредата, отляво ще бъде миналото, а отдясно – бъдещето, като разделителната линия ще показва настоящето, което ще докаже теорията, че настоящето е миг. Защо тогава се появава другото обяснение? Защото за хората е трудно да си представят мига като отрязък от време, поради неговата изключително малка стойност. Всеки има нужда от обяснение за нещата и това, което не може да се изкаже с думи, просто се чувства. Повечето чувства са трудни за обяснение, което е причина за неточното определение и объркването.

От друга страна никой не знае кога започва и кога свършва един миг. Тук втората теория изглежда по-достоверна, защото за да се определи началото и краят, трябва да се използват миналото и бъдещето, което ще значи, че мигът е не само средата помежду им, а и част от тях.

Но къде всъщност живее човекът спрямо времето? Той не би могъл да живее в миналото, защото тогава нямаше да съществува, не може да живее и в бъдещето, защото то още не е настъпило. Следователно той живее в настоящето. Ако, както е според първата теория, то е миг, би трябвало да е вечен, защото иначе няма да има живот. Ако той живее според втората теория, пак би трябвало това време да е вечно.

Ако трябва да обобщим всичко дотук, та настоящето е един вечен миг, който се намира между миналото и бъдещето, но и взима част от тях.

2.

На пръв поглед твърдението, че историята е за миналото изглежда тафтологично. За какво друго да е историята, ако не, за да представя миналото? Ако помислим повече, отношението между история и минало все пак става проблематично. Във всекидневния език ‘миналото’ означава нещо, което е било, но вече не е. Онова, което е, е настоящето, не миналото. А историята е. Историята е сегашното разбиране за това какви са били някога нещата. Така че няма никакво противоречие, ако се каже, че историята постоянно тече, тя непрестанно бива пренаписвана и тъкмо затова постоянно се променя, защото е, докато миналото вече е било и не може да бъде променено.

Накъде отвеждат тези разграничения между историята и миналото? На такъв въпрос е трудно да се отговори, защото той се опитва да хвърли съмнение върху обичайно ни схващане за света. Идеята, че можем да познаваме миналото, повече или по-малко се приема за ясна от само себе си. Но може ли действително да имаме такова познание?

Трудно можем да се справим с въпроса за отношението между ‘е’ и ‘било е’; той съвсем не е нов. На тази характерна трудност се натъква. например прочутата сентенция на Августин за естеството на времето. ”Какво е времето?”, пита Августин, ”Когато никой не ме пита, знам: но когато се налага да го обясня на някой, който би ме попитал, наистина не знам”.[1] И той се впуска в размишления дали времето е категория на ‘сегашното’, или е разпределено в три категории на ‘минало’, ‘сегашно’ и ‘бъдеще’. Изводът му е, че нито той, нито кое да е човешко същество не може да се справи с тази трудност. Вместо това, той смята, че естеството на времето е възможно да се схване единствено от вечно присъстващия всевишен Бог. Доколкото да се уталожи проблемът се намира отвъд нас като времеви човешки същества, то Августин смята, че трябва да размишляваме и да провеждаме волята на безвремевия Бог. Но какво става, ако няма Бог, на който да се позовем, обмисляйки естеството на времето? Дали това би означавало, че разграничението между ‘минало’ и ‘настояще’ ще се срине в хаос и че всички форми на причинно следствие биха се показали като чиста граматическа структура или просто илюзии?

Проблемът е как нещо тук-и-сега може да представя нещо там-и-тогава; как едно нещо може да стои за друго нещо, ако не съществува точка на позоваване. Какво ще означава да се каже, че историята е за миналото? При опит да се даде отговор на този въпрос, се забелязва проблем в конвенционалната историография, доколкото по традиция се предполага, че историята трябва да е в състояние да пренася знание от било към е, от минало към настояще. Но въобще възможен ли е подобен пренос? Проблемът се усложнява още повече от обстоятелството, че понякога историята се разглежда като идентична с ‘миналото’, а друг път като представяне на ‘миналото’. Така например да се изучава историята, може да означава, както да се изучава миналото, така и да се изучава разбирането на миналото. Тъй като понятията ‘идентичност’ и ‘репрезентация’ не са синоними, може да се допусне, че ту става дума за нерешен проблем в историописа.

Целта на това есе е да се разсъждава върху парадоксалното отношение между ‘история’ и ‘миналото’, както и тези между ‘идентичност’ и ‘представяне’ в историописа. Аргументацията ще вземе като отправна точка телевизионния филм от Питър Грийнауей Смърт в Сена, 1988.[2] Причината за такъв избор е, че макар в този филм Грийнауей да използува извори, каквито би приело всяко историческо изследване, все пак ако се разглежда като детайлна работа на историописа, то той може да бъде използуван както, за да обсъжда обичайната историография, в традиционното й схващане, така и като пример как да се пише история по алтернативен маниер, каквото и да се разбира под алтернатива (видео наместо печатан текст например). Филмът на Грийнауей може да се разглежда като катализатор на една вътрешна криза на общоприетото схващане за историопис.

Редактирано от mihael (преглед на промените)

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

търся едно от тези есета

1. ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ но не от разказа преди да се родя индивидуално есе(съмняваме за това да се намери нещо но все пка) :)

2. БАЩА МИ В МЕН

3. БАЩИНАТА КЪЩА

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Здравейте,търся есе на тема "Бял сняг ще има само в градините,където са играели деца"

Заглавието не есето е цитат от стихотворението "Сняг" на Атанас Далчев

С Уважение:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Моля помогнете!!!

Трябва ми аргументативен текст на една от тези теми:

Езиковата култура и духовният облик на човека;

По дрехите посрещат , по думите изпращат;

Речта скрива и показва нравите на хората.

Това са темите !!!!Трябва ми спешно за днес!!!Моля помогнете бързо!!!

Не искам и не трябва да е дълго !!!На една от тези теми!!!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Речта скрива и показва нравите на хората

Думите са мощно оръжие в ръцете на човека. Чрез тях ние изразяваме чувствата си, мислите си, намеренията си. Не случайна е поговорката : ”По дрехите посрещат по ума изпращат”. Защото езикът е отражение на вътрешната ни същност. Общуването между хората е част от ежедневието на всеки от нас. Ние си взаимодействаме и си влияеме чрез думите. Те да се хвърлят безцелно в пространството, защото те носят в себе си отговорност. Човек непрестанно попада в словесни ”сблъсъци”, сблъсъци в които отстоява мисленето си и защитава казаните от него думи. Речникът на всеки от нас е мощен показател за ума на притежателя си. Бораването с разнообразни думи, словосъчетаниия, метафори прави общуването с даден човек по интересено. Много от тийнейджърските изрази съществуват благодарение на тези понятия. Нека си спомним незабравимото тийнейджърско лафче родено на базата на сравнението: ”Ще те отнеса като цунами японски бряг”. Това, което искам да кажа, е че богата палитра от думи в речника ни може само да разнообразява и улеснява нашата комуникация с обкръжаващия ни свят. Речта ни прави тъжни, щастливи, безгрижни, агресивни. Думите могат да ни поласкаят или наранят. Ето защо те са важни защото се едни от основните знаци, по които се ръководим когато си избираме хората, с които предпочитаме да си общуваме.

В крайна сметка думите са противоречиви именно поради своята наситеност. Едно и също нещо казано с различен тон може да носи взаимноизключващи се послания. Понякога иронията убива комплимента, а шегата – обидата. В този смисъл спокойно можем да кажем, че освен вербалната комуникация също толкова важна е и невербалната. Освен езика, ние използваме богат репертоар от несловесни знаци, чрез които предаваме съобщения на човека отсреща. Мимики, жестове, контакт с очите, положение на главата и тялото, походка, начин на обличане – това са част от средствата, чрез които подаваме информация за себе си, за мнението ни по конкретен въпрос. И въпреки всичко речта си остава най – директния подход за изразяването на мислите ни. Лошото е обаче когато говорим не това, което мислиме и създаваме погрешни впечатления в събеседника си. Когато бъдем разкрити ни обвиняват в лъжа. Ето защо понякога се съмняваме в истинноста на думите, защото този, който ги ползва злоупотребява с тяхното значение и нашето доверие. Така виждаме как речта разкрива страшно много от нас самите, но в същото време като, че ли ние сами правим подбор на това, което искаме да бъде разкрито от нас. В този смисъл ние показваме, но и скриваме.

Има един израз: ”Понякога е по-добре да си държиш устата затворена, за да те мислят за глупак, отколкото да я отвориш и да го докажеш”. Думите са нож с две остриета те могат да ни издигнат в лицата на околните или завинаги да оставят негативни впечатления за нас в тях.

Мноооооооооого ти благодаря!!!!

:P:wors::wors:;););):wors::wors::wors::wors:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Здравейте на всички!!Спешно ми трябва есе на поне на една от тези три теми по психология:

1.Да живееш значи да бъдеш обичан.

2.Любовта е игра,в която винаги лъжат.

3.Истинската любов е като вярата в призраци:всички говорят за тях,но малцина са ги виждали.

Мерси предварително!!!

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Здравейте на всички!!Спешно ми трябва есе на поне на една от тези три теми по психология:

1.Да живееш значи да бъдеш обичан.

2.Любовта е игра,в която винаги лъжат.

3.Истинската любов е като вярата в призраци:всички говорят за тях,но малцина са ги виждали.

Мерси предварително!!!

Любовта е онова чувство, което те кара да летиш в облаците и да чувстваш нещо което никога не си чувствал нещо красиво,нежно,мило,сладко,неописуемо с прости думи,което те кара да се усмихваш дори само при мисълта за човека в когото си влюбен,а когато го видиш да грееш по-силно и от слънцето.

Любовта променя хората.В нея се сабират добротата и искренноста на един човек който знае как да обича...

Любовта ми помага да надделявам над злобата и завистта

Чрез любовта откривам хората, заради които си заслужава да живея тук.

Истинската любов е като вярата в призраци: всички говорят за тях, но малцина са ги виждали!

За всеки думата любов има различно значение, за повечето хора тя

означава наи-висша форма на щастие, защото превъплъщаванашето желание

да бъдем обичани, да усещаме сигурност, подкрепа и да не сме самотни.

"Любовта е онзи признак, за когото всики говорят, но никои не е

виждал"-така са стояли нещата за поета Шекспир, и може би можем да му

дадем право.

Реално погледнато щастие не съществува, така както и не съществуват

перфектни неща. Но полъхът на щъстието е толкова чест и толкона скъп,

че за човек тои се е превърнал във висша цел.

Дълбоко във своята душа всеки човек се чувства и е самотен. Западната

пропаганда към населението на Земята го подканва да се опитва да се

самодокаже всеки като индивидуална личност. Така от млади човеците

започват да се стремят да приличат на тези преуспели хора,

пропагандирани от мас медията. И неизвестно как те губят чувството си,

че принадлежат към нещо цяло и така изведнъж те се озовават самотни,

без приятели, без близки. И тогава се настанява чувството за отчаиваща

самота и като единствино спасение изглежда любовта. Желанието да

претижават, да бъдат част от нещо тласка хората към нея. Но това

идеализиране води до разочарование. Няма нищо перфектно. Всичко е

въпрос на гледна точка.

В сърцето на самотният човек отново бива пропагандирано, че любовта е

спасение. Тои си мисли, че чувстваики се обичан, усещаики сигурнаст, ще

бъде по щастлив, но това е поредната мисъл, измислена от чичко с

материални интереси.

Дълбоката истина е, че любов не съществува, тя е просто пропаганда, тя

е измислена, за да топли сърцата на т.нар. безволеви овце, които не са

достатъчно силни да се справят сами. Вярно, наличието на човек до теб

осмисля живота ти, но колкото да ти прави компания, защото истинската

любов не съществува. Съществуват стимулирането на мозъка от хормони и

илюзорните чувства. Всъщност и горното не е вярно, понеже никои не знае

какво е любовта...Шекспир е бел толкава прав-"Любовта е онзи признак,

за когото всики говорят, но никои не е виждал"...защото просто няма кои

да ви каже...любовта по природен закон си завършва нещастно...но от

това, което знам за нея тя е наи-голямото зло...

Общо взето това намерих. Има и още тук http://otkrovenia.com/main.php?action=show...e&value=ese

тук също http://referati.com/component/option,com_s.../prev_next,prev

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

еи хора трябва ми есе на една от следните 2 теми- "Вяра и разум","Вяра и съмнение"!!!есетата са по философия 10х предварително :hush:,ТРЯБВАТ МИ ЗА УТРЕ sad.gif

Редактирано от mladenjc (преглед на промените)
Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
еи хора трябва ми есе на една от следните 2 теми- "Вяра и разум","Вяра и съмнение"!!!есетата са по философия 10х предварително :hush:

Ето нещо, което надявам се ще ти помогне....

Анселм Кентърбърийски (1033-1109г.)

Отношение вяра – разум – учението на Анселм Кентърбърийски следва схващанията на Августин. Разумът изхожда от положенията на вярата. Неговото предназначение е да разгърне и задълбочи това съдържание. За спасението вярата е достатъчна сама по себе си, но във вътрешния опит човек е съхранил споменът за това предшестващо грехопадението състояние, когато е съзерцавал в пълнота Божието битие. Между вяра и разум няма противоречие. Най-висшето в човешката природа е разумът. В този живот човек не може да съзерцава пълнотата на Божието битие, но пази спомена за това съзерцание и с разума се достига до частично познание за Бог.

Анселм взаимства постановката на Августин като търси разбиране. В съчиненията си Августин се позовава на Исая (7:9), където се казва: “Не вярвай в което не разбираш!\". И от тук Августин въвежда Платоновото учение за умопостижимия свят, противостоящ на света на опита в християнството и обвързва истинската вяра с разбирането на умопостигаемите истини. Така се стига до взаимопроникване на вяра и разум. От една страна вярата е разумна, от друга разумът – сакрален. Действията на разума се изпълват с религиозно съдържание.

Истината бива истина на волята. Волята е истина, когато е правилна, когато е това, което трябва да се прави. В същинския смисъл е и истина на действието. Истина на волята и действето имат като ориентират същностите, природата на нещата, а тя зависи в своята истинност от Божествените първообрази. Най-висшето са промислителните идеи, които имат религиозен и нравствен смисъл.

В европейската философия Анселм остава преди всичко със своите доказателства за битието на Бога. Те са изложени в монолога и прослогиума.

В монолога има две доказателства. И двете с платонически произход.

1. Изхождане от наблюдението за съществуването на отделни благи неща и на благост. От тук и заключението за съществуването на Благо като такова.

2. За съществуване на различни степени на битие. Заключаваме за съществуването на Битие като такова.

В прослогиума се съдържа т.нар.онтологическо доказателство. То изхожда от понятието за Бога като всесъвършенно същество. Това понятие Анселм взаимства от Августин. Бог е това, от което нищо по-голямо не може да се помисли. Това понятие фиксира религиозния опит на християнството, изхождайки от него заключаваме, че Бог съществува. Признакът съществуване принадлежи на самото понятие за Бога като всесъвършен. От времето на Кант, този тип доказване е подложен на критика за некоректност. Извършва се преход от мисъл към съществуване. Още Гауниум критикува Анселм за прехода от мисъл към съществуване и публикува критиката си като допълнение към Прослогиума на Анселм. Оборва го с привеждане на пример: нека имаме идеята за най-прекрасния остров в океана. Този остров непременно съществува по логиката на Анселм, но той не съществува. Отговора на Анселм е, че Гауниум подхожда към Бога по мерките на сенсуализма. Тъй като идеята за Бога е несъизмерима с някакъм сетивен опит, Гауниум заключава, че е само в мисленето. Този начин на мислене е краен, същност и съществуване са наистина разделени.

Следвайки Платоновата традиция, Анселм посочва, че мисълта изразява едно по-висше битие от опита. Действителния ред на нещата не е като на Гауниум. Опитът съответства на мисълта, а не обратно.

Поздрави...

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Здравейте пак, незнам дали ставам малко нахална обаче ако може да ми намерите и едно есе на тема : Пътят на една капка вода.Пак благодаря предварително!!! :hush::wors:

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Ако може някой да ме насочи към литературно есе на тема ирония-съпоставка между разказите "преди да се родя" и "дервишово семе"...

За първи път ще пиша лит есе и моля за помощ

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

еи хора трябва ми есе на една от следните 2 теми- "Вяра и разум","Вяра и съмнение"!!!есетата са по философия 10х предварително :),ТРЯБВАТ МИ ЗА ДНЕС

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
еи хора трябва ми есе на една от следните 2 теми- "Вяра и разум","Вяра и съмнение"!!!есетата са по философия 10х предварително :wors:,ТРЯБВАТ МИ ЗА ДНЕС

Виж дали това ще ти помогне-http://search.pomagalo.com/%E2%FF%F0%E0%20...3%EC&page=2

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Ако може някой да ме насочи към литературно есе на тема ирония-съпоставка между разказите "преди да се родя" и "дервишово семе"...

За първи път ще пиша лит есе и моля за помощ

Няма да се намери готово, отиди в темата за Ивайло Петров - преди да се родя, там има интерпр. съчинения-сравнения - коментар 40, харесай си някое, орежи цитатите и доразавий със собствени мисли. Ако правилно разбрах, че Иронията е темата на есето ти, просто не знам какво точно ще изводиш от Дервишове семе, защото там иронията като похват не е обсъжсана много, не знам доколко ще намериш нещо, зла ирония е, че Силвина е продадена за пръчове, но не мисля, че това ще ти е достатъчно, пък и това е ирония на съдбата, не мисля, че като похват иронията е използавна толкова в Дервишово семе, че да има разсъждения за есе или ЛИС.

Здравейте пак, незнам дали ставам малко нахална обаче ако може да ми намерите и едно есе на тема : Пътят на една капка вода.Пак благодаря предварително!!! :):)

Виж това можеш да се облегнеш на идеята за град сътворен от капка вода, като използваш някои факти от статията и доразвиеш с още интересни хрумвания.

Трябва ми есе по психология на тема "Защо проявата на нетолерантност е нечовешка?" Ако някой може да помага. :)

Това е формулирано със заглавие Толерантността, но се обръща достатъчно внимание на нечовешките последици от липсата на толерантност - войни, инквизиция, жертви...

За толерантността (и криворазбраната такава)

Има един библейски разказ за човек, който стигнал края на дните си и погледнал назад, за да види следите си в пясъците на живота. И до тях имало други – следите на Господ. Но в мигове на най-голяма нужда едните стъпки изчезвали. Мъжът вдигнал очи към Бог и го попитал: ”Защо си ме изоставял в най-тежкото?” – ”Никога не съм те оставял!” – рекъл Всевишният. – ”А защо изчезват едните дири?” – ”Тогава те носех” – усмихнал се Бог... Като оставим настрана красотата и многозначността на тази притча, от някаква гледна точка библейският текст ни отвежда към класически пример за толерантност (от лат. ”tolerans” със значение търпимост, снизходителност, позволеност). Още римляните считат, че ”толерантен” е онзи, който е търпелив към други народности и вярвания. А толерирането предполага и покровителстване. Интересното е, че този мотив изгражда моралната основа на почти всяка теоцентрична митология. От древна Индия, през Християнството, до Исляма – внушението за търпимостта към другите е основен етичен пласт на религията. Но доколкото ние все още живеем в една европейска християнска цивилизация, можем да направим тъжната констатация, че в нейната история ”дирите” на тази цивилизация са съпътствани от нетолерантност. ”Не убивай!” – категорично гласи Божията заповед. А Средновековието почва да избива всички, които не познават въпросната заповед – езичници, еретици... червенокоси и албиноси... И това никак не ни учудва.

Древните гърци изграждат една хуманистична култура, родила античната демокрация. А тази демокрация дава равни права на всички – с изключение на робите, жените, децата, чужденците и инакомислещите. В една своя книга Тери Пратчет с откровена ирония коментира ”толерантността” на краля, който дал право на глас всекиму ”който е с име неопетнено, пол мъжки, четиридесет лета е прехвърлил и притежава къща, за която дават цена поне три кози и половина”. И продължава ”имаше ли смисъл да постъпва глупаво, като даде право на глас на хора, които са бедни, престъпно настроени, смахнати, или жени?”... А нали злите езици твърдят, че литературата била художествено отражение на реалността...

Ренесансът поставя началото на исторически процес, който глобализира идеите на Хуманизма... и жестокостта на конфликтите. Първата Световна война взема повече жертви, отколкото цялата военна история на човечеството, а Втората Световна война взема повече жертви от Първата. След живожарищата на този световен катаклизъм нацизмът е заклеймен като абсолютно зло. Само няколко десетилетия по-късно, бръснатите глави на неонацистите започват да отразяват светлината на прожекторите и да проблясват в телевизионните хроники. Домораслите нашенски подражатели патетично крещят ”Хайл Хитлер!”, рисуват обърнатата свастика по стените и са в състояние да наритат до смърт някой нещастен клошар... Стига да са повечко и да е тъмно. ”Циганите – на сапун!” – пищи възторжено малолетен юнак, който рядко използва сапун, не познава химическия процес за получаване на въпросното съединение, изобщо не е сигурно дали знае азбуката и най-вероятно е убеден, че земята е плоска. Трябва да признаем, че обществото ни е подозрително толерантно към подобни прояви – ”остави го, то е малко и глупаво!”. Но когато на обществената сцена се появи феноменът ”Атака”, политическите анализатори започнаха да си припомнят какво е ставало в Германия, Австрия или Франция. Руснаците би трябвало най-добре да си спомнят, че техният Джугашвили (носещ популярното прозвище Сталин) унищожава в концентрационните лагери повече свои съграждани, отколкото избива войната (не че Шиклгрубер, известен с гръмкото име Хитлер, не върши нещо подобно). А и днес пред паметта на тези ”велики” убийци се прекланят стотици хиляди фанатизирани ”фенове”. Но не за този абсурд става дума... Нали някога насилниците са били деца? И дали околните не са били толерантни към първите прояви на насилието, което не би могло да отсъства от живота на тези деца? Може би ”Малкият диктатор” не е бил особено толерантен към другите, но затова пък е бил толериран от тях.

Днес вървим по коридорите на прогимназията, примерно, и усещаме как сквернословието буквално оцветява въздуха: ”Педаааааал!” – крещи третокласник. ”Мангааааал!” – гласи отговорът на другарчето от другия край на коридора. А околните срамливо отвръщат поглед. Нали не те произнасят въпросните думи! Но третокласникът става деветокласник, например, и вече му е много лесно в дребнава злобичка да дави собствените си проблеми. Той мрази отличниците (”зубърите”), защото могат повече от него и злорадства над двойкаджиите, защото са по-слаби от него; презира ”цайсите”, защото носят очила и е преизпълнен с възхищение към повтарача, защото е силен и ”може да ги пребие всичките”.

В условията на обществено мутрафонизиране, култът към бръснатата глава и надипления врат, на който висят няколко кила ланци, добива особено застрашителни размери. В дивата ирационална злоба и бруталното отхвърляне на каквито и да е ценности, в отвращението към всичко различно от твоето мнение, в сладката мисъл, че всички са маскари, се крие най-краткия път към бягство от собствените проблеми. Дори естественият опит да бъдеш различен и да имаш своя идентичност се изражда в брутално надуване и примитивна грубост... А околните отново извръщат поглед. Нали те не са такива! И какво толкова?... Това съвсем не значи, че трябва да се съгласим с пенсионерската максима за ”лошите млади” (”ех, какви бяхме ние!”), защото тя е перифраза на същия психологически модел. Това просто ни отвежда към най-страшното – безразличието. Онова, което жаргонът с нежност нарича ”непукизъм”.

Безразлични сме към злото около нас, защото то е мъничко, битово зло, някак можем да си го обясним. Само че като не му обръщаме внимание, то не изчезва. И притежава свойството да нараства в геометрична прогресия. А когато ни затрупа като лавина, най-отдолу ще останат онези, които са отмествали поглед от снежните склонове...

Или, както казва ”поетическата мистификация” Трендафил Акациев:

Пустата бомба атомна,

отгоре как ще разбере

кой е на трона, кой е в яхъра?

Отдалеч как ще различи

захарта от нишадъра?

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

одисея - есе

Пътят на Одисей - изпитание на човешкия ум

Светът на чуждото - огледало на своето

Образът на чуждото като изкошение и заплаха

МОГО МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ СПЕШНО МИ Е sad.gif

Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гост
Тази тема е заключена за нови отговори.
×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване