С бързи крачки Деби Маккайл се отправи към стаята на своята господарка.В ръцете си държеше красиво изработена бяла порцеланова ваза,на която бяха изрисувани малки лилави панделки с перлен отблясък.Стъпките й отекваха в безлюдния кордидор на втория етаж и бавно заглъхваха в дъното му. Камериерката стискаше вазата и се стараеше да не излива водата,която даваше живот на прелестния букет от орхидеи в нея.Само преди няколко минути кочияшът й бе доверил,че дамите са се върнали от гостуването си при семейство Брентън,затова Деби бързаше да отнесе любимите цветя на лейди Катрин в стаята й. Още от малко момиченце Катрин обожаваше орхидеи.Тя сама се грижеше за тях и отделяше немалко от свободното си време да им се любува.Тези приказни цветя се отглеждаха в градините на всички семейни имоти.Освен ,че красяха и привличаха окото със своята екзотичност,те придаваха на въздуха нежен аромат,който сякаш галеше и омайваше сетивата. Катрин Нортфилд държеше в спалнията й винаги да има свеж букет от бели и розови орхидеи.Още от както постъпи на работа тук, преди пет години, Деби се стараеше да изпълнява стриктно желанията на господарката си.С течение на времето двете станаха много близки и често младата лейди споделяше тревогите си със своята камериерка.Изненадващата новина,че Катрин скоро ще стане виконтеса Лийчфилд беше стреснала,но и зарадвала Деби.Знаеше ,че тя ще бъде чудесна съпруга и майка.Лорд Брентън беше щаствливец,щом получава такова съкровище за жена. Когато достигна до дъното на дългия коридор с мраморен под и просторни прозорци,от които навлизаше свелината на залязващото слънце,Деби повдигна полите си и изкачи малкото стълби,водещи към източното крило на къщата,където бяха покоите на дамите Нортфилд.Веселото настроение,в което беше от сутринта само за миг изчезна,когато видя безжизненото тяло на Елизабет върху студената мраморна повърхност.Писък,последван от трошенето на скъп порцелан изпълни коридора и изпрати ужасяващо ехо,което се разнесе из цялта къща. -Какво беше това? – попита стреснато Катрин и стана от спалнията,където досега наблюдаваше майка си,която старателно прибираше красивата булчинска рокля на Бриана Брентън в не по-малко красива зелена кутия. Доминик тъкмо се канеше да я затвори и да я даде на Катрин,когато чу призрачния писък .Обърна глава по посока на шума,а след това погледна малката си дъщеря уплашено.Треперещите й пръсти изпуснаха капака на кутията и той падна на земята.Сякаш на сън тя изтича и отвори вратата на стаята.Застина на прага,когато съзря Елизабет да лежи на пода със смъртно бледо лице.Коленичи до нея и взе главата й в ръце. -Какво си направила?-изкрещя тя на обляната в сълзи камериерка. -Не съм виновна,милейди – изхълца тя. – Отивах в стаята на лейди Катрин и когато завих по коридора … - неспособна да продължи Деби избухна в плач и скри лице в дланите си. -Бет? – извика ужасено Катрин и се приближи към майка си. -Повикайте веднага доктор Филипс! – кресна с насълзени очи Доминик на камериерката. - Да,милейди. – пошепна тя. Деби беше толкова изплашена,че едва успя да обясни на кочияша ситуацията.Без да губи време той оседла един кон и тръгна към градската къща на семейният лекар. Междувременно бяха дошли няколко слуги от персонала и внимателно бяха отнесли Елизабет в спалнията на майка й. -Всичко е наред, миличката ми. Всичко е наред. – шепнеше успокояващо Доминик и милваше русите къдрици на малкото си момиченце. Катрин стоеше до прозореца,вцепенена от страх и не знаеше как да помогне на сестра си. Сълзите й се стичаха по алабастровата кожа,а красивите виолетови очи бяха замъглени от скръб. Вратата внезапоно се отвори и в стаята влезе Дерек.Притеснен той се взря в нежното лице на Елизабет и бавно се приближи до леглото,където бе седнала съпругата му.Злокобната тишина беше нарушена от дрезгавият му тих глас. -Какво се е случило? Минаха няколко секунди,докато въпросът му достигна до съзнанието й. -Не знаем,Дерек…Намерихме я да лежи отвън в коридора. – с мъка отговори Доминик. Графът въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си.Когато си бе вкъщи той никога не носеше онези неприятни бели перуки. -Къде се бави този проклет лекар,по дяволите? – изкрещя той и закрачи неспокойно из стаята. Беше в кабинета си и преглеждаше важни документи,когато научи за станалото .Сега стоеше в тази стая безпомощен и неспособен да спаси детето си.Бавно се приближи до Доминик и постави ръка на рамото й.Тя обърна насълзените си очи към него и докосна с пръсти ръката му. Сякаш времето се върна назад с години и тя си спомни онзи момент,когато стоеше пред леглото на болната си майка.Тогава обвиняваше Дерек,че я е отвел в Англия и я е откъснал от семейството й.Викаше и крещеше като обезумяла,кореше го и не искаше дори да го погледне.Безмълвната му подкрепа,която бе отхвърлила навремето,сега бе толкова нужна и желана.Искаше да му го каже,искаше той да й прости,имаше нужда от обичта и закрилата му,имаше нужда от него…Съжаляваше за всяка изречена дума в миналото,за всеки гневен поглед и необмислена реплика,с която все повече убиваше чувствата в сърцето му. Преди да успее да каже й дума,Доминик чу шума на приближаваща се карета. -Доктор Филипс…най-накрая – прошепна с надежда тя и изтича при прозореца,за да се убеди,че е той. Когато видя фамилният герб на Нортфилд на каретата,тя си отдъхна успокоена,че кочияшът е успял да открие уважаваният лондонски доктор и да го доведе тук.Но изведнъж в главата й се породи съмнение.Преди двадесетина минути Деби я бе уведомила ,че Уилис – новото момче е оседлал коня си е и е хукнал по павираната улица с невиждана скорост да търси мистър Филипс.Как тогава …? Преди да зададе въпроса си,тя проследи с поглед кочияша,който скочи от капрата и бързо отвори вратичката на каретата.Оттам излезе момиче с разкъсани окървавени дрехи, което му помогна да повдигнат безжизненото тяло на… -Ники… - извика ужасено графинята,притисна ръка към гърдите си и се свлече в безсъзнание на пода.

Уилис яздеше като луд по павираните улици. Въпреки, че работеше отскоро за семейство Нортфийлд, той обожаваше работодателите си и особено мис Елизабет. Прекарваха много време заедно докато се грижеха за конете, дори в момента Уилис яздеше една от новите кобили - Съншайн, която госпожицата бе купила след последното състезание в Уелс. Той беше учуден, но и безкрайно зарадван от отношението на Елизабет към конете...Тя бе толкова добра, а сега бе болна... "По-бързо Съншайн, по-бързо..." - мислеше си Уилис, а тревогата му нарасна, при мисълта, че може да не открие доктора. За един кратък миг, младото момче се разсея, докато завиваше в една от страничните улички и не забеляза, бързият конник, яздещ насреща му. Само навременната намеса на новодошлия предотврати страховит сблъсък, който щеше да бъде фатален. Настана бъркотия конете цвилеха и пристъпваха нервно. Когато успокои дорестата си кобила, джентълменът се обърна към побелялото лице на Уилис: - Какво по дяволите правиш, момче да не си полудяло? - гласът му беше пълен с гняв, породен от невниманието на младежа. - Простете милорд, младата ми господарката...много е зле, трябва да доведа доктор Филипс, простете за неприятностите милорд... - изплашен Уилис, не дочака да му отговорят, пришпори Съншайн и потегли към къщата на доктора, намираща се съвсем наблизо. Девлин Брентън проследи с раздразнение отдалечаването на младока. Само това му липсваше в този ужасен ден...макар че сблъсъка с едър кон, едва ли щеше да бъде толкова неприятен колкото този с нахалната му любовница или опърничавата годеница...Жени! Беше възмутен от проявата на несериозност, но когато забеляза герба, който красеше седлото на непознатия, кръвта му изстина. С майсторско движение, завъртя Челси в обратната посока и препусна към градската си къща, която напусна преди няколко минути. "Катрин..." В бърз галоп, той прекоси краткото разстояние, и зърна брат си, който вече се качваше на оседлания Аякс. - Александър! - извика Девлин и препусна към него. Бъдещият херцог на Евердън се вгледа стреснат в изражението на брат си. - Девлин! Какво става, защо крещиш и яздиш сякаш те е погнал самия дявол... - Мисля, че се е случило нещо лошо... Девлин разказа набързо случката от преди малко, но не впечатли по никакъв начин по-стария си брат. - Не ми казвай, че си притеснен, заради малък конен инцидент, в крайна сметка, нищо не се е случило... - Не е заради това, идиот такъв! Момчето беше от слугите на Нортфийлд. Александър проумя веднага за какво става дума..."младата ми господарка" бе казало момчето. "Елизабет...". - Да вървим! - нареди Алекс. Двамата обърнаха конете в посока, къщата на Нортфийлд и препуснаха, обхванати от мисълта, че каквото и да заварят, няма да е приятно. Дори не подозираха, какво ги очаква. Красивата карета на семейство Нортфийлд се носеше с бясна скорост по уживените улици, и предизвикваше гневните възгласи на минувачите. Но старият кочияш не се интересуваше от ругатните. Знаеше че колкото по-бързо пристигнат толкова по-голям е шанса, да оцелее младият господар. Възрастният човечец с ужас си припомни как натовари безжизненото тяло на господаря в каретата, момичето бе казало че е жив... Дано! Вътре в каретата осемнайсет годишната Даяна Мейсън, усещаше че ще полудее от тревога. Сълзите й се стичаха по красивото лице и мокреха това на спасителя й. Главата му беше настанена в скута й, тя галеше косата му и тихо шепнеше: - Моля те, моля те...дръж се...моля те... Никълъс се бореше с мрака, който го беше обхванал. Търсеше пътя към този прекрасен глас, който умоляваше, но не разбираше за какво. Усещаше влага върху лицето, но не знаеше от къде идва. С неимоуверни усилия, повдигна леко клепачи и отново я видя. Не е била сън...тя е неговият ангел. Силите му се изчерпаха и отново потъна в черната бездна. Секундната радост на Даяна при вида на кристално сините му очи, отново бе заменена от тревогата. Усещаше,че дишането му се забавя, а кървенето намалява, което можеше да означава само едно...вече бе загубил прекалено много кръв. "Изтощен е...ето пак изгуби съзнание!" - Какво да правя...? - питаше се тя, отчаяна от безпомощността си. Терзанията й бяха прекъснати, когато каретата постепенно намали ход. Даяна постави главата на непознатия на тапицираната седалка и пъргаво слезе от каретата, нехаеща за окървавената си рокля. Заедно с кочияшът подхванаха отпуснатото тяло... Александър и Девлин пристигнаха почти едновременно с каретата. Конете им бяха плувнали в пот от бързата езда. Алекс се спусна от седлото готов да се отправи към къщата, когато тихото стенание идващо от каретата привлече вниманието му. Гледката на мъртвешки бледото лице на Никълъс го ужаси. Видя огромната рана на корема, както и младото момиче, което се опитваше да помогне на възрастния кочияш, да го пренесат. Алекс се втурна към тях, подхвана Ники в силните си ръце, и освободи от тежестта му жената и кочияша. С пресипнал глас попита: - Жив ли е? - усещаше само студенината му. Когато момичето кимна, продължи: - Какво се е случило за Бога...- не довърши и се запъти към къщата. Девлин го пресрещна, за да му помогне, но Алекс поклати глава. Дев само кимна, разбираше че е по-добре един човек да го носи, а брат му беше достатъчно силен. Обърна се към младото момиче, цялото в кръв: - Има те ли някакви рани? - попита той загрижено. Даяна поклати глава. - Трябва да повикаме лекар... - Идва насам. - прошепна Дев - Какво се случи, госпожице? - Напданаха ме, и той...той ме спаси...- Даяна отново избухна в плач. Дев искаше да я успокои, но тогава чу викът на Катрин, които разкъса сърцето му. Дерек се втурна към жена си, но не успя да я достигне на време. Доминик падна тежко на земята, но не си удари главата. Дерек обхвана нежно тила й и леко я разтърси, с надеждата че бързо ще дойде в съзнание. Катрин реагира мигновенно: - Деби, бързо...донеси вода и някакви соли. - приклекна и нежно погали челото на майка си. Опита се да успокои баща си, който сякаш се бе състарил с цяло десетилетие. - Татко, недей, не се притеснявай и за нея...сигурна съм че е от нервност, скоро ще дойде в съзнание... Дерек успя само да кимне, повдигна жена си и я постави на малкия диван. Катрин се надигна до го последва и погледът й попадна на прозореца, а гледката, която й се разкри я срази. Тихят й стон почти не се чу в притихналата стая: - Ники...- запретна полите си и като вихър изстича от стаята. Със завидна скорост прекоси помещенията и вече почти пред входната врата забеляза бледото лице и неподвижното тяло на брат си, в ръцете на Александър: - Не, не... - тихият и шепот, прерасна във вик на болка - Ники... Девлин се спусна към нея, страхуваше се че в пристъпа си на отчаяние, може да попречи на Алекс и да навреди на Никълъс. Достигна я навреме, за да спре отчаяния й бяг към братята им. Нежно я прегърна, опитвайки се да я успокои. Шепнеше в ухото й: - Недей мила, недей... Той ще се оправи...Спокойно! - Не, не, не... - блъскаше го Катрин, искайки да се освободи. Но прегръдката му беше толкова успокояваща, постепенно тя притихна, сгуши се в него и цялото напрежение от последния час надви останалата й смелост. Той беше тук, до нея, в този ужасен миг. Риданията й се забиваха като отровни стрели в сърцето на Девлин. Искаше да откъсне болката от нея, да я спаси от отчаянието... Александър ги заобиколи, влезе в притихналата къща и се обърна към уплашения иконом: - Бързо, води ме, към най-близкото легло. А ти - подвикна на една притихнала прислужница - Погрижи се за младата жена, която е отвън, цялата е в кръв и може да е ранена. Алекс тръгна по стълбите, призовавайки на помощ цялото си самообладание. Докато изкачваше стълбите, мисълта му работеше трескаво. Беше видял Катрин, жива и здрава, което означаваше, че Бет е болна. Зави в коридора, по който го водеше иконома, след което влязоха в просторна стая с голямо легло. Постави върху него Никълъс и заповяда: - Донесете топла вода и много кърпи и проверете за лекаря, който са изпратили за госпожица Елизабет. - когато иконома кимна, Алекс зададе въпроса, който го измъчваше: - Какво се е случило с Елизабет? Как е тя? - Не знаем, милорд. Една прислужница я намери в коридора.От около час е в безсъзнание. - Благодаря ви! Сега вървете... Иконома вдървено се поклони и напусна бързо стаята. Александър приседна до Никълъс, разкъса ризата му и се зае да прегледа раната. Огнестрелна...в корема...къде се губи този лекар. Зает с раната, Алекс не забеляза влизането на бъдещия си тъст. Привлечен от суматохата Дерек, напусна стаята на дъщеря си. Доминик постепенно идваше в съзнание и Деби щеше да се погрижи за нея. Следвайки гласовете той се запъти към стаята на Ники. - Господи! - простена той. Очите му се впиха в безжизненото тяло. Нервно прокара ръка през косите си, усети как самобладанието му рухва. Впи поглед в Александър, изпълнен с ужас. - Той... - не можа да довърши. -Жив е! Вие, как се чувствате? - попита Алекс притеснен. Дерек се приближи, но моментната слабост бе изчезнала, а в погледа му се четеше решителност. - Добре съм - заяви уверено по-възрастния мъж - Лекарят ще пристигне всеки момент и всичко ще се оправи... - беше прекъснат от жена си, която нахлу в стаята. Дерек я прегърна през кръста, не й позволи да се доближи, от страх че отново ще припадне. Доминик не повярва на очите си. Момчето й лежеше обляно в кръв, изглеждаше...доре не можа да го помисли. Доминик се сгуши в Дерек и зарида с такава мъка, която почти разруши самообладанието на Александър. Вниманието му бе привлечно от гласовете идващи от стълбището, брат му обясняваше нещо забързано..."Слава Богу...докторът". Побелял човечец с дребна фигура, влезе в спалнята, следван от тъжна процесия, състояща се от Катрин, Девлин и непознатото момиче. Доктор Филипс огледа заобикалящата го обстановка, и с хладен глас се обърна към видимо най-спокойния: - Вие, ще останете, за да ми помагате, всички останали вън...По-късно ще се погрижа за госпожица Елизабет, мисля че при нея става въпрос за нещо доста по-леко. - с тези думи Филипс подаде кърпите, които донесе иконома на Александър и се зае да почиства ръцете си, чакайки стаята да се опразни. Когато всички излязоха, затвори вратата, пое си дълбоко дъх и се подготви за работа... Присъствието на лекаря, доста успокои обстановката. Осъзнавайки, че с нищо не може да помогне на сина си, Доминик се отправи към стаята на Елизабет, дъщеря й имаше по-голяма нужда от нея. Дерек реши да я последва, но в последният момент забеляза младото момиче, което стоеше встрани, цялото обляно в съли и изцапано с кръв. Бързо направи връзката и се обърна към нея: - А вие сте? - запита той. Малко уплашено, момичето го погледна и промълви: - Даяна Мейсън, сър. - Госпожице Мейсън, бих искал да поговоря с вас. Трябва да знам, какво се е случило със сина ми. - Да, сър! - съгласи се Даяна и последва възрастния мъж към дъното на коридора, където беше кабинета на Дерек. След като слугите се разотидоха в коридора останаха само Дев и Катрин. Виконтът я дръпна към малкото канапе, разположено срещу спалнята на Ники. Помогна й да седне и се настани до нея като я привлече в прегръдките си. Не можеше и не искаше да се отдели от нея. Нежно целуваше косите й, галеше ръцете й и скоро тя притихна, успокоена. - По-добре ли си? - попита Дев, а гласът му беше като милувка. Катрин вдигна глава, виолетовите й очи бяха пълни с болка, но вече бе спокойна. - Благодаря ти... - прошепна тя. Дълго време се гледаха в очите и общуваха без думи, всеки запленен от красотата на другия. Девлин не можа да устои на интимността, която се бе създала между тях. Наведе се към нея и докосна устните й със своите. Искаше да й даде само лека целувка, която да я утеши. Докосваше устните й бавно и нежно, сякаш бяха крила на пеперуда. Но забрави желанието, което изпитва към нея. А и Катрин не му помагаше, първоначално стоеше скована в прегръдката му, но няколко секунди по-късно, ръцете и се впиха раменете му и тя го привлече към себе си. Девлин разтвори с език устните й и се впусна в чувствен танц с нейния. Нежността му бе заменена от силна страст и той я притисна толкова силно към себе си, че й причини болка. Но Катрин не разбра. Усещаше единствено силен копнеж. След всичкия ужас от последните часове, чувстваше, че ще умре ако се отдели от пламенната му прегръдка. Девлин осъзна, че плъзга ръце по стройното й тяло, и се отврати от себе си. Възползваше се от емоционалният й срив, за да задоволи нагона си. "Какво съм животно..." - обвини се мислено и с последните остатъци от волята му, реши, че трябва да спре. Съвсем леко обхвана тила й и прекрати леката целувка, която бе прераснала в страстно сливане. Катрин го погледна уплашено, но той не и остави възможност да се отдръпне от него. Целуна я по челото и отново я привлече към себе си. Тя постави глава на гърдите му и така прегърнати, зачакаха новини. Вече в стаята на Елизабет, Доминик се отпусна и отново заплака. Приседна до дъщеря си, галеше я по косата и се молеше поне тя да се събуди скоро. Като че ли в отговор на молитвите й, Бет простена и бавно повдигна клепачи. Погледна уплашеното лице на майка си и проплака: - Ники... Доминик се наведе, целуна я по челото и прошепна: - Детето ми...Брат ти е при нас, ще се оправи... как си миличка, как се чувстваш? Бет поклати глава, сякаш търсеше думите, но не можеше да опише състоянието, в което се намираше. Майка й усети нервността й, целуна ръцете й и каза: - Тихо, миличка, почивай си... Когато лекарят се погрижи за Ники, ще дойде при теб. Бет кимна леко, и вече доста по-спокойна се унесе, като не изпусна ръцете на майка си. Мина цял час, през който паниката отново обхвана семейство Нортфийлд. След разговора си с Даяна, Дерек седеше на леглото на Бет, прегърнал Доминик. Той разказа на жена си за случилото се, но и двамата не успяха да разберат защо, синът им е бил в толкова лош квартал. Тихо почукване, ги извади от меланхолията, беше Девлин: - Докторът...вика ви... Двамата бързо се отправиха към стаята на сина си. Ники лежеше превързан на леглото, а лицето му бе смъртно бледо. Дишаше трудно. Катрин бе коленичила до леглото и държеше ръката му. Доктор Филипс се обърна към графинята и без заобикалко заяви: - Успях да извадя куршума, но беше трудно. Не са засегнати органи, но е изгубил много кръв. Следващите няколко часа ще са критични. Не мога да дам никаква прогноза, остава ни само да чакаме . - доктора избърса ръцете си и продължи: - Постойте няколко минути при него, след което го оставете да почива. Графиньо, вие може да останете за през ноща. Сега, бих искал да се погрижа за госпожица Елизабет. - завърши той и излезе от стаята. Прегледът не се проточи дълго. Доктор Филипс слезе в малкия салон на първия етаж, където се бяха събрали всички, без Доминик, която бдеше над сина си. Всички присъстващи обърнаха глави към него: - Не се тревожете за госпожица Елизабет. Тя е добре. Припадъкът й се дължи на силната връзка, която имат с Никълъс. Типично е за близнаците, трудно е за обяснение, но когато единият е болен, това може да разболее и другият. Мис Нортфийлд - обърна се Филипс към Катрин. - Сестра ви скоро ще заспи, дадох и преспивателно, за да е спокойна. Погрижете с камериерката й, за да я преоблечете и измиете. Сега ще ви помоля да се погрижите за една стая, в която да се настаня, ще остана за през ноща, ако има проблеми с Никълъс. Дерек се изправи и стисна ръката на доктора: -Благодаря ви, господин Филипс! За всичко. - след което повика иконома и нареди: - Уитби погрижи се за господин Филипс. След това приготви стая за госпожица Мейсън, тя ще пренощува тук. - Даяна вдигна изненадано поглед, но не отказа, не можеше да си тръгне, не и преди да разбере съдбата на спасителя си. Графът продължи, като се обърна към Девлин и Алекс: - Момчета, приемете благодарностите ми за помоща ви. Желаете ли да пренощувате тук? Братята Брентън се спогледаха и кимнаха. - Бих искал да видя Елизабет, след което ще изпратя бележка на родителите си, мисля че трябва да знаят за случилото се. - каза Алекс. - А аз ще отида до полицията. Както разбрахме от мис Мейсън, единият от нападателите е избягал. Госпожице, в състояние ли сте да разговаряте по въпроса и да опишете нападателя. - попита Девлин. Даяна кимна. Не желаеше да си спомня случилото се, но Никълъс заслужаваше това малко усилие от нейна страна. Преди да се погрижи за сестра си, Катрин нареди на Уитби да приготвят нещо леко за вечеря, отправи се към стълбите и повика Алекс: - Александър, елате с мен. Ще напишете бележката до родителите си, в кабинета на татко, и след това ще ви заведа при Бет. Всеки от присъстващите се зае със задачите си. Имаха нужда да ангажират вниманието си, за да не мислят за най-лошото. След като прати бележката до баща си, Алекс зачака пред вратата на Бет. Няколко минути по-късно се появи Катрин и го въведе в стаята. Повика Моли и двете тихо напуснаха помещението. Александър се приближи до леглото и приседна до годеницата си. Бет спеше спокойно. Бе облечена в бяла памучна нощница и халат, които подсилваха още повече бледостта й. Не изглеждаше добре, дори напротив. Алекс вдигна ръка и нежно погали страната й. Искаше му се очите й да се отворят, да го заслепи синьо-зеленият им блясък и заядливо да го постави на мястото му. Искаше да чуе мелодичният й глас, докато гу ругае. Алекс се усмихна. Наведе глава и я целуна по челото, с безкрайна нежност, на която не вярваше че е способен. Така седя в продължение на час, гледайки я, а сърцето му се изпълваше с чувство което не познаваше.

Неочакван шум в коридора го изтръгна от мислите му и той с нежелание отиде да провери какво става. Полицаите най – сетне бяха дошли. Намери ги в малката дневна до преддверието задно с граф Нортфилд и момичето. - Както ви казах и преди, бяха трима – чу той пресипналият и от умора глас – сега си спомням, че единият го наричаха Джеф, но не знам дали това е името на този който избяга. Останалите двама май са мъртви и ще ги намерите в глухата уличка зад хотел „ Орхидея” Точно пред него ме нападна единият от тях, запуши устата ми и толкова силно ме стисна, че едва не припаднах, почти ме влачеше за да вървя с него…. - А другите двама кога се присъединиха – прекъсна я единият от полицаите - Почти веднага, след като той ме нападна – изхлипа Даяна – не знам какво повече да ви кажа. Всичко стана толкова бързо…. - Добре, стига толкова – намеси се Дерек – момичето ви каза каквото знаеше, питате я вече за трети път, време е да се размърдате и да намерите нападателя на сина ми.Още утре ще чакам новини от разследването. Алекс, ще ги изпратиш ли до вратата? - Благодаря Ви, господине – въздъхна Даяна и изтри мокрите си бузи – само като се опитам да си спомня и….. - Няма нужда да ми благодариш, момиче – прекъсна я той и тръгна към вратата – за сега ще останеш тук. Може би докато тече разследването и докато синът ми се събуди. Гласът му не търпеше възражение и тя не успя да каже нищо. Останала сама в празната стая Даяна сведе уморено очи и съзря окървавената си униформа. - О, Боже, униформата…. – простена тя и притеснено я огледа. Трябваше да намери начин да я почисти и да си тръгне много рано сутринта. Иначе щеше да загуби работата си, работа на която много държеше. Обхвана я паника, не знаеше нито къде се намира нито как да стигне до къщата на работодателите си. Имаше няколко монети в джоба си, но те едва ли щяха да и стигнат за да наеме карета. О, как мразеше Лондон, мразеше мръсните улици с натрупани купища боклуци по тях, мразеше прихлупените къщи и миризмата която се носеше навсякъде, мразеше гладния поглед в очите на хората, мразеше всичко. Е не всичко, единственото нещо което я крепеше все още да не рухне бе работата и. От пет месеца работеше като бавачка на две много мили дечица, нейните ангелчета – Томас и Лили. Когато преди половин година загуби баща си който години наред устояваше на болното си сърце, единственият и останал жив роднина се оказа братовчетка на майка и. Наложи се веднага да и пише. Дъщеря и Мег работеше като домашна помощница в къщата на търговеца Къмингс и за късмет или нещастие на Даяна по същото време бавачката им напусна за да се омъжи и мястото се оказа свободно. Наложи и се да напусне Хемпшир веднага заменяйки тучните зелени ливади и прекрасна природа с това място на поквара и насилие. Пред очите и се появи малката бяла къща която бяха наели с баща и, лехите с цветя и зеленчуци в които прекарваше голяма част от времето си. В ушите и зазвуча музиката която се носеше през прозорците от пияното му, понякога нестройна и неумела под пръстите на негов ученик, друг път нежна и меланхолична изтръгната направо от сърцето му. Очите и отново се напълниха със сълзи но тя припряно ги изтри. Отдавна си беше забранила да се самосъжалява и страда за нещо което не може да върне. Нервно стана и закрачи из стаята, не можеше да чака повече, трябваше да намери някой в тази голяма къща и да го помоли за помощ. В къщата беше толкова тихо, че чуваше стъпките под краката си. Не знаеше на къде да върви и за това когато видя една от прислужничките да се задава по коридора въздъхна облекчено. - А, ето те къде си била, девойче – за късмет Моли я бе открила бързо и не се наложи да претърсва етажите – господаря ми нареди да ти покажа стаята, съвсем близо до моята е. - Преди това непременно трябва да изчистя тези петна - помоли Даяна – разбираш ли, това е униформата ми и не мога да се появя в този вид на работа утре. -Тц, тц, трудна работа – изсумтя Моли като приближи свеща толкова близо за да разгледа петната, че едва не я подпали – хайде да отидем в кухнята да сложим вода да се топли и после ще ти дам една от моите рокли. Сигурно умираш от глад, съвсем те забравихме с тия тревоги. - Благодаря, но не съм гладна – Даяна уморено затътри крака след нея към кухнята. -Ще те питам нещо, че не ми дава мира – Моли спря внезапно и се вгледа подозрително в нея – като те слушам как говориш ми приличаш на изучена госпожица, а пък какво си правила в такъв лош квартал? - Не съм толкова изучена – усмихна се Даяна – баща ми ми преподаваше в свободното си време. Той беше учител по музика но и много четеше. Не си спомням мама, починала е когато съм била много малка и той ме отгледа. Той ме научи да пиша, да чета, да свиря на пиано. Вечер ми четеше от учебниците по география и история. За съжаление загубих и него. Иначе работя като бавачка и днес ми беше почивния ден. Братовчедка ми Мег, ме помоли да занеса едни пари на майка и и не можах да и откажа. Къщата им е съвсем близо до хотела където ме нападнаха. Това е… Докато я слушаше, Моли и сипа топла супа и сложи вода да се загрее. Момичето не и изглеждаше лошо, по скоро изстрадало. - Сядай да ядеш – нареди и тя и сложи до супата дебела филия с хляб – сега ще отида да донеса една от моите рокли и да видим какво ще направим с униформата ти. И свали това глупаво боне от главата си, че и то е оплескано с кръв. Честно казано изглеждаш доста зловещо.. Когато след известно време се върна, Моли я завари заспала на масата. Беше си изяла всичко до троха. Бонето и се беше свлякло на пода и няколко от къдриците и се бяха измъкнали от стегнатия и кок. „Какъв странен цвят, сигурно за това я крие”, помисли си Моли и се приближи още повече. На светлината на свещите косата и приличаше на разпален огън. Медно червено и златно се бяха преплели като пламъци в дългите и къдрици. Беше необикновена комбинация с наситено зелените и очи, приличаше на екзотично цвете.На някои от тия които отглеждаше г-ца Катрин Сега когато не беше напрегната от съня, чертите и бяха нежни и фини като на ангел. Събуди я с нежелание и двете с общи усилия успяха да отстранят петната. Окачиха униформата и бонето да съхнат край печката и Моли я заведе да си легне, като поне три пъти обеща да я събуди много рано на другата сутрин.

Редактирано 27 август 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Не можеше да прецени дали е в ада или в рая. Споменът за проблясващите зелени очи на младото момиче, което го държи прегръдките си, почти го беше убедил, че е при ангелите, но острата болка в корема му настояваше за обратното. Не, сигурно бе оживял. Дори в ада подобна болка щеше да е прекалена. Лека светлина замъждука върху клепачите му и в същия момент дочу приглушени гласове. Напрегна се, за да чуе разговора, който се водеше до леглото му. Да, определено беше жив. В противен случай едва ли щеше да чува как сестра му Катрин спори с годеника си. - Да не си посмял! – Кат усети, че гласът й потрепера и се прокле за загрижеността, която проявяваше към непоносимия развратник насреща й. – Няма да ти го позволя! Девлин погледна бъдещата си съпруга с насмешка. - Хубаво е да знам, че си кисела сутрин. – Измърмори и уморено разтри врата си. За какъв дявол бе решил, че е добра идея да я види преди да тръгне. Искаше му се да го отдаде на джентълменска учтивост от страна на един годеник, но това беше лъжа. Грозната истина беше, че не можеше да забрави обляното й в сълзи лице, нито целувките, които си бяха разменили. По дяволите, трябваше да тръгне с Алекс, със сигурност щеше да запази душевното си равновесие. Освен това губеше ценно време в спорове, ако искаше да помогне на брат си в малкото им разследване, трябваше да побърза. Трябва да се е побъркал, никога до сега не е споделял плановете си с която и да било от любовниците си, какво го накара да се раздрънка пред собствената си годеница. Катрин изфуча. - Не се прави на остроумен, Девлин Брентън. Стига ми един ранен, за когото да се грижа. Ти, няма да отидеш в онзи проклет квартал и това е последната ми дума. - Разбирам, че си загрижена, скъпа. – Младият мъж се усмихна несъзнателно на тази мисъл. – Но мога да се грижа за себе си. Така че ако ми позволиш... - Не! Не ти позво... Измъчено стенание я накара да замлъкне. Обърнаха се рязко към леглото и забелязаха как Никълъс се опитва да се надигне. - Стой на място, господинчо! – Нареди Кат твърдо, но съвсем нежно го натисна обратно към леглото. – Как се чувстваш? Не се опитвай да ставаш, трябва да си почиваш. Никълъс понечи да отговори, но от устните му се откъснаха само гърлени стонове. - По-добре я послушай, приятелю. – Обади се развеселено Девлин докато наблюдаваше как Катрин се преобрази от разгорещена лъвица до всеотдайна и загрижена за брат си девойка. Младият Нортфилд завъртя очи към тавана в няма молитва, но преди някой да успее да заговори, вратата на стаята се отвори с устрем. - Ще си платиш за това, Никълъс! – Все още бледата Елизабет връхлетя в спалнята на брат си, едва наметнала халат върху нощницата. Доминик дотича след нея, видимо разтревожена, секунди по-късно се появи и Моли. - За Бога, Бет, връщай се в леглото! Но думите на графинята останаха без отзив, нито майка й, нито камериерката й можеха да я спрат. Никълъс се опита да се усмихне и попита с немощен глас. - Как си, сестричке? - И ме питаш? Ако още веднъж ме накараш да се почувствам така като изложиш живота си на риск, кълна се, веднага щом съм в състояние ще те намеря и ще те накълцам на парчета! Аз не припадам, по дяволите, запомни го добре, защото не искам това да се повтаря. Девлин се прокашля и с лек поклон се извини. - Струва ми се, че е по-добре да се оттегля. Не искам да прекъсвам такава сцена на роднинска загриженост. Катрин понечи да го спре, но смехът на брат й я разсея. Никълъс се разтресе от смях, но веселото му настроение бързо бе сменено от измъчен стон. Елизабет забрави яда си. - За Бога, Ники, добре ли си? Виконт Личфийлд остана за момент загледан в милата семейна картинка, но бързо се откъсна от гледката и с решителни крачки напусна помещението, а малко по-късно и къщата. Момчето беше куражлия, не можеше да му го отрече. Доминик въздъхна измъчено. - Ще ме уморите. Елизабет, връщай се в леглото, все още си твърде отпаднала, въобще не трябваше да ставаш. А ти, Никълъс, имаш нужда от почивка. Какво си си мислел, да се изправиш сам срещу шайка разбойници?! Много джентълменско от твоя страна да се притечеш на помощ на госпожица Мейсън, но... - Къде е тя? Никълъс се усмихна, значи красивото привидение, което спаси се казва госпожица Мейсън. А какво ли беше малкото й име? - Почива си. – Отвърна невъзмутимо графиня Уоуфърд. – Същото трябва да направиш и ти. Младият мъж понечи да се надигне, но почти се отказа, когато забеляза критичните погледи на майка си и сестрите си. - Трябва да я видя! - Никакви такива, млади човече. Няма да мърдаш от леглото докато не каже докторът. - Но... - Всичко с времето си, Ники. – Този път се обади Катрин. - Сега поспи. – Продължи Елизабет. – И гледай да не ми докараш пак главоболие. Никълъс не се предаваше. - Тя добре ли е? Дори не знам името й! - Добре е, милорд. – Обади се Моли, която стоеше почтително до вратата. – Помоли ме да я събудя рано, защото трябвало да отиде на работа. - Кажи й, че искам да я видя. – Настояваше Никълъс. - Първо ще си починеш. – Доминик беше непреклонна. – Аз съм ти майка и ще ме слушаш. Няма смисъл да будим момичето, самата тя се нуждае от малко спокойствие, сигурно е травмирана от случилото се. И не ми противоречи, Никълъс. Младият лорд погледна умолително сестрите се за помощ, но и двете бяха скръстили ръце и въобще не се трогнаха от нямата му молба. По дяволите, проклет куршум! Въздъхна и се отпусна върху възглавниците.

Събудиха я бързите стъпки по коридора и приглушените гласове на прислугата.Къде се намираше!?В първия момент мястото и се стори напълно непознато,но веднага след това изникнаха образите на нападащите я мъже,в гърлото и се надигна страх,от това,което щеше да последва...Бе сънувала кошмар,беше цялата в пот и завивките й се бяха увили около краката.Даяна се надигна и разтърси глава,не беше сънувала толкова реален сън от смъртта на баща си,тогава нощ след нощ го виждаше как умира...ох,сърцето й щеше да се пръсне от притеснение и страх,още не можеше да свикне с мисълта,че на косъм се е спасила от - дори не можеше да го изрече...ооо,Боже Никълъс,сигурно му се е случило нещо,докато е спала.Не трябваше да слуша лорд Дерек,трябваше да настоява да остане при него докато се събуди,ами ако...ако,нещо му се е случило докато тя спи,родителите му със сигурност не биха я извикали,нали не е от семейството,даже може би я обвиняваха за състоянието на сина си,ако не й се беше притекъл на помощ какво ли щеше да я сполети..трябваше да го види на всяка цена,отметна завивките и изтича навън,отваряйки вратата й се изпречи Моли,Даяна я видя в последния миг-умислена и притеснена- и двете се сблъскаха -Майко мила,момиче,какво правиш,изкара ми акъла,така ли се излиза ?Аз съм жена на възраст,тц,тц тц - поклати глава Моли и "се хвана за сърцето".В днешно време младите все бързат,ето на госпожица Бет се събуди и веднага изтича при брат си,казавам и аз почивай си,тя не ме слуша.До одеве лейди стоеше до леглото й.Сърцето ми се късаше като я гледах,толкова бледа и притеснена,като след смъртта на майка й,мир на праха й,и тя за кого по напред да се притеснява за дъщеря си,за сина си ли,а и милорд Алекс го извикаха по спешност...Всъщност аз идвах да те събудя,малко рано е,но лорд Ники се събуди и помислих,че ще искаш да разбереш как е,при него е сега семейстовото му и лекаря. -Значи се е събудил,това сигурно е добре,лекарят каза ли нещо. -Не е добре,момиче,раната е много дълбока и кръв е загубил много,може инфекция да развие,нищо не е сигурно,ох, какво ни сполетя,милото ми момче,толкова е добър,пустата му смелост виж докъде го докара..хайде обличай се ето ти униформата и едно петно няма,още като станах ти я изгладих,но не се притеснявай,младият господар ще се оправи,лекарят е способен,а и той е силен мъж,хайде ,хайде не плачи де,че и аз ще се разплача - прегърна я Моли,и започна да я успокоява. -Аз съм виновна,заради мен е толкова зле,ако не се бе спуснал да ме спасява... -ридания разтресоха деликатното й тяло,рядко плачеше,дори и като малка,беше имала щасливо детсво и прекрасни родители,който я обожаваха,беше щастлива и се чувсваше обичана,но сега не можа да спре.От толкова време беше сама и никой не я беше прегръщал и успокоявал,самичка носеше товара,не се оплакваше и продължаваше напред,но се чувсваше безкрайно самотна,ако не бяха нейните малки ангелчета,не знаеше как би оцеляла в този студен и враждебен свят,нямаше си никого,а сега тази напълно непозната жена я прегръщаше също като майка й и й напомняше за любовта,с която я обграждаха те. - Стегни се момиче,не му е сега времето да плачем,трябва да сме силни и да се молим за младия господар - потупа я по гърба Моли и я пусна - и аз имам работа да върша,хайде облечи се и слез да хапнеш за закуска,приготвила съм чуден ябълков пай,госпожица Бет го обожава,приготвих го специално за нея,но горкото момиче е толкова притеснено за брат си,че не му е до пай. - рече Моли и побърза да излезе от стаята. -Дано да се оправи,беше и спасил живота,ако му се случи нещо вината щеше да е само нейна,моля те, Господи, нека той се оправи, дай му сили... промълви Даяна и започна да се облича за работа в сумрачното и дъждовно утро. Отдалече се чуваше тракането на съдовете в кухнята и уханието на току що изпечен пай-откога не съм хапвала нещо топло и вкусно-помисли си Даяна-като се върнеше от работа изморена след дългия ден,прекаран с децата,хапваше на бързо нещо сухо или ако имаше късмет студена яхния и си лягаше,нямаше време да готви,дори в свободния си ден работеше за да може да плаща наема си/измислих го сега какво ще кажете/,а някога обожаваше да готви,от малка събираше рецепти,любими и бяха сладките неща и прекарваше цели часове в малката им кухня за да ги приготвя,най много се гордееше с "кралската" си торта с маслен крем,приготвяше я за всеки празник,но това бяха одавна минали неща,няма да се самосъжалява,всичко е минало и трябва да гледа напред - с тези мисли Даяна пристъпи в голямата и обширна кукня. - Влизай,момиче,рече Моли и я придърпа за ръкава да седне на пейката до масата.- Не гледай така учудено,след малко ще дойдат и тяхна светлост и закуската трябва да е прилична. - Прилична ли,та това ще стигне за половината кралски двор -засмя се Даяна,това беше първата й усмивка от месеци наред. -Негова светлост херцогът е в близки отношения с принц-регента,много пъти той се съветва с него и...ох и аз какви ги приказвам,тава са клюки между слугите - рече бързо Моли и донесе една голяма чиния с пай и други неща.- А сега яж трябвят ти сили,я се виж колко си слаба ще се прекършиш,трябват сили да се справиш с две палави дечица,аз ще отида да видя как е младия господар,дано е по добре. Ааа,забравих да ти кажа Джони отива с мисис Дори - икономката на покупки и ще те откарат до къщата,където работиш,после пак се върни тук,господарят нареди така и пази се!

Редактирано 31 август 200916 г. от lunichkata90 (преглед на промените)

Даяна се насили да хапне малко пай но стомахът и бе толкова свит от притеснение, че едва преглъщаше. Тревожеше се за толкова много неща. Дали младият Нортфилд ще се оправи, какво ще обясни на господарите си,дали нямаше да я задържат още в къщата ... а все по-изсветляващия ден нахлуваше през прозорците.Явно вече бе закъсняла и за работа. Когато най- сетне Моли се върна, притесненията на Даяна намаляха с едно. Никълъс Нортфилд се беше събудил и според лекаря вече бе вън от опасност. Но сега цялото семейство бе край леглото му и не бе удобно Даяна да го посети . Искаше и се да го види но като знаеше че е добре и това и стигаше. Слава богу Мисис Дори се разбърза да тръгва за пазара и Даяна я последва към каретата. Млад слуга на име Джони им помогна да се качат и скочи пъргаво на капрата при кочияша. Седнала до прозореца тя проследи с поглед изчезващата в далечината къща и се запита дали някога ще я ви ди отново, дали някога ще види и човека на когото дължеше живота си... Докато каратата на семейство Нортфилд отнасяше Даяна към предишния и живот, Катрин не можеше да си намери място от притеснение. Реши, че трябва да сподели с някой иначе щеше да се пръсне. - Бет, може ли да вляза - тя надникна в стаята на сестра си и я видя да чете на перваза на прозореца - Влизай сестричке - скочи пъргаво тя и захвърли с досада книгата - днес е такава скука. Да не се е случило нещо с Ники? - Разбира се че не, нали чу д-р Филипс. Ники ще се оправи. Но се тревожа за друго... - Какво се е случило пък сега - Бет я хавана за ръцете и се вгледа тревожно в очите и - в тази къща напоследък няма и миг покой. - Преди да си тръгне Девлин ми каза, че те двамата с Алекс смятат да отидат в онзи квартал и сами да открият третия нападател. - Не може да бъде - извика Бет и лицето и почервеня от гняв - какво си мислят тия двамата. Ники едва оживя. Това да не им е боксова зала. По тези места никой не се бие честно... - И аз се ядосах когато разбрах, но Девлин е толкова упорит, едва ли някой може да го разубеди като си науми нещо-Катрин се отпусна на леглото на сестра си и запрелиства книгата и без дори да я погледне-Но не се тревожи толкова и друг път са се спречквали с бандити, не си ли спомняш. - Разбира се че помня - изпухтя Бет - мислиш ли че бих забравила толкова скоро? -Може би не трябваше да ти казвам - притесни се Катрин - вчера беше толкова зле, не знаеш само как ни изплаши. - Не се тревожи, щом Ники е извън опастност и аз съм добре - усмихна се Бет - но се радвам, че ми каза. - Нали няма да направиш някоя глупост - подозрително я изгледа сестра и. - Че какво бих могла да направя - Бет я целуна успокоително по бузата, но мозъкът и вече щтракаше- Между другото, онова момиче тръгна ли си? - Ако имаш предвид Даяна Мейсън - да, Джони и мисис Дори я отведоха. Моли не ти ли каза? -Не съм се сетила да я питам. Не ти ли се струва странно дето Ники толкова настояваше да я види? - Може би малко - Кат замислено се вгледа в сестра си - Как мислиш, дали ще тръгне да я търси като оздравее? - Със сигурност ще опита - въздъхна Бет - както знаеш, двамата с него много обичаме да си търсим белята. Сега ще си полегна малко, че заради Ники станахме много рано и се изморих, нали нямаш нищо против... - Разбира се сестричке, почини си добре а следобед ще постоим при Ники. Сигурно скоро ще полудее в тази стая. В момента в който Катрин си тръгна Бет нервно закрачи из стаята. Силният и гняв се замени с необяснимо безпокойство. Изобщо нямаше намерение да си почива. Трябваше да намери онзи глупак Алекс и да го спре. Но знаеше, че той няма да я послуша, както Девлин не беше послушал Катрин. Беше толкова твърдоглав, че трябваше да измисли друг начин и на всяка цена да го спре. Не им трябваше още един ранен или не дай си боже убит. Кръвта и изстина във вените а сърцето и лудо заби. Ами ако го убиеха.... Дори за миг не помисли, че довчера не можеше да го понася и търсеше начини да се оттърве от него, че дори на моменти и се искаше сама да го убие... "Трябва да ги проследя и ако се наложи да повикам помощ... или дори сама да им помогна." - Бет се усмихна лукаво при тази мисъл. Малко бяха хората запознати със скритият талант, който споделяше с брат си. Дори като малко момиченце, обожаваше да наблюдава тренировките му, възхищаваше се на изящните движения на учителя му и мечтаеше за възможността, сама да опита. Когато навърши седем успя да убеди родителите си и се включи в чисто мъжкото занимание, за ужас на семейството. Сега, почти тринадесет години по-късно, Бет бе спечелила уважението и възхищението им. След няколко битки между нея и Ники, в които тя излезе победител, всички признаха таланта й. Ники бе невероятен в изкуството на шпагата - шеметно бърз и гъвкав, атаките му бяха силни и точни...никой нямаше шанс срещу него. Никой, освен по-слабичката му сестра, която се оказа по-бърза и по-точна. Годините практика, които си припомни Бет, и вдъхнаха нужния кураж и решението се избистри в главата й. Рязко разтвори гардероба си и започна да рови в него. Търсеше нещо в сиво или черно, нещо ненатрапчиво но все не намираше.Почти се отчая когато напипа стария си костюм за езда. Мислеше, че го е изхвърлила отдавна. За нищо не ставаше, след като падна поне три пъти докато обяздваше една от кобилите си. Беше тъмно син и доста опърпан но щеше да и свърши работа. Облече го припряно, едва се справи с всички връзки и кукички но не смееше да извика Моли. След като уплаши всички вчера с припадъка си, беше сигурна че камериерката и по скоро ще вдигне цялата къща с виковете си отколкото да я пусне да излезе. Косата я затрудни най-много. Оскуба се цялата докато успее да я прибере на стегнат кок под шапката си. Не искаше да се вижда и един рус кичур. За нещастие периферията и не бе достатъчно широка за да скрие добре лицето и но поне не биеше толкова на очи. Преди да тръгне сложи късата си кама в кожен колан на крака си и взе рапирата зад вратата. Искаше да е подготвена за всеки един случай и ако се наложи да се защитава сама. Спусна се тихо по стълбите като се оглеждаше на всички страни. Много щеше да се ядоса ако я разкриеха точно сега. Почти се беше измъкнала когато се сблъска с портиера. - Ако някой ме потърси , отивам да яздя - заяви тихо тя в стрестната му физиономия и хлопна вратата под носа му. Насочи се с бързи крачки към конюшнята и намери Уилис - Уилис, оседлай ми Луна, с нея няма да бия толкова на очи, и побързай - В следващия момент Бет добави, осенена от нова идея - О, и един кон за себе си защото ще ме придружиш. На Уилис дори не му мина през ума да пита къде отиват нито защо е понесла рапирата. Когато г-ца Бет беше в такова настроение знаеше, че е по добре да си мълчи. След броени минути вече яздеха към градската къща на семейство Брентън. Бет не беше сигурна дали братята са си в къщи за това реши щом стигнат да прати Уилис да поразпита. За късмет изобщо не се наложи да го изпраща . Почти стигнаха когато отдалеч съзря Аякс, конят на Алекс .Нямаше как да го сбърка а съвсем до него яздеше и Девлин Късметът продължи да не и изневерява защото двамата яздеха в противоположната посока и не я забелязаха. Бяха потънали в оживен разговор и дори не се оглеждаха. Въпреки всичко Бет спазваше дистанция. Не знаеше от колко време язди скована от напрежение когато постепенно улиците и къщите покрай които минаваха започнаха да се променят. Ако я забележех,а на мига щяха да я върнат в къщи и тогава баща и щеше да я заключи до сватбата. Малко дрипаво момче изникна изведнъж сякаш от нищото и подплаши кобилата и. Едва не го прегази, така се беше съсредоточила да не испусне Алекс и Девлин. Момчето се хвана за полата на костюма и и започна да моли за пари - Моля ви хубава г-це - хленчеше то със заучен глас - мама е болна имам три сестрички които умират от глад , дайте ми поне една монета. Моля ви... Бет затърси припряно по джобовете си но в бързането беше забравила кесията си. - Уилис дай му някакви пари и по бързо - обърна се тя към коняра си - хайде, хайде не се мотай че събрахме тълпа. Докато Уилис успее да намери пари и се отърват от момчето Алекс и Девлин бяха изчезнали. Бет много се ядоса, толкова труд за нищо. Следяха ги от часове и накрая да ги загубят. Изведнъж се сети за името на хотела. Сигурно отиваха там. Накара Уилис да попита един бакалин за хотел "Орхидея" и след като се лутаха половин час най сетне го намериха. Бет вече губеше търпение защото Уилис не беше спрял да мърмори, че господарят му щял да го изгони на мига ако разберял какви ги вършат. Естествено от Алекс и Девлин нямаше и следа а Бет бе доста озадачена какво е правил брат и в този ужасен квартал. - Уилис аз ще отида да попитам за лорд Брентън и брат му в онзи хотел а ти ще ме чакаш тук с конете - Тя пъргаво скочи от коня и изобщо не обърна внимание на Уилис, който естествено не беше съгласен. Според личното и мнение хотелът беше повече от мизерен за да се среща тук брат и с някоя от любовниците си, но пък Ники беше непридвидим. Все пак преди да се върнат в къщи "кой знае как", тя трябваше да направи последен опит да вразуми Алекс. Отново и през ум не и мина, че тя беше тази която някой трябваше да вразуми. Фоаето на хотела беше доста сумрачно и тя се отправи бързо към рецепцията. Един не особено приветлив господин и каза, че нямало свободни стаи и че не искал да се забърква с разглезени госпожици избягали от къщи или нещо от този род. И отказа да и оговаря на всякакви въпроси. Преди да я изкара от търпение и да го нагруби с периферното си зрение видя някой да слиза по стълбите. - Не мога да повярвам - промърмори си тя когато се вгледа по добре - Ама, че неприятно - Граф дьо Монтбар, и какво ли прави тук? Бързо се скри зад близката колона защото в никакъв случай не искаше да го среща. След грандиозният скандал на рождения ден на Девлин чувствата и от досада се бяха променили към непоносимост граничеща с омраза. Докато се опитваше да се измъкне незабелязано към входа, краят на роклята и закачи голяма грозна ваза с изсъхнали цветя и тя с трясък се разби на пода. В тихото фоае шума прозвуча като изтрел и вече нямаше как да остане незабелязана. - г-це Нортфилд, Бет, вие ли сте това - Граф Андре дьо Монтбар вече бе до нея. Едното му око беше все още притворено от побоя и той не беше сигурен дали наистина е тя. Не можеше да повярва на късмета си. Той най-сетне му се беше усмихнал. За разлика от този на Бет - нейният и беше изневерил въпреки, че тя все още не осъзнаваше колко много можеше да загази.

Редактирано 7 септември 200916 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Алекс и Девлин решиха първо да поразпитат по улиците. Знаеха, че един от нападателите се казва Джеф но нямаха представа нито как изглежда нито каде да го търсят. До сега бяха попаднали на три отрепки с такова име . Единият беше пропаднал пияница, другият някакъв бездомник а третият бе търговец от месната бакалия. И тримата обаче бяха готови за няколко жълтици да си признаят и майчиното мляко. След кратко обсъждане на ситуацията двамата братя решиха, че трябва да отидат до хотел „Орхидея” за да поразпитат и там. Все някой щеше да е видял случилото се. Все пак се беше вдигнал доста шум а имаше и убити. Както и очакваха в такъв долнопробен квартал нямаше много хотели. А този който търсеха не се откроявеше с нищо повече от един дървен надпис. От дългогодишния си опит и двамата знаеха, че такива хотели се ползват най вече от леки жени и пропаднали типове извършващи нечистите си сделки . Когато Александър и Девлин влязоха в хотела не бяха изненадани от обстановката . Фоаето беше сумрачно и студено. Посетители почти нямаше с изключение на две ,, дами '' и двама ,,господа''. Едната двойка бе застанала близо до рецепцията а другите двама се бяха уединили в ъгъла навярно за да обсъдят последната цена относно услугите на ,, дамата'' . Алекс и Девлин се отправиха направо към рецепцията . Предполагаха, че и тук както досега с малко пари ще могат да си купят информация . Почти бяха стигнали когато на Алекс му се стори, че жената от по-близката двойка му е смътно позната. Шапката която тя носеше прикриваше част от лицето и но тези усни, тази извивка на брадичката... Нямаше как да ги сбърка. След целувките в градината на бала по случай рожденият ден на Девлин бе сигурен, че ще ги познае навсякаде. Алекс започна да се чуди дали не му се привижда. Предвид всички събития през последните няколко дни вече не знаеше дали да вярва на очите си. Струваше му се, че вижда Елизабет , тази малка проклетница която бе оставил само преди няколко часа да си почива. ,, Боже '' само това му трябваше да започне да бърка реалноста с фантазията . В това време Девлин съзря Монтбар . Не се учуди много, че го вижда в такъв въртеп. От отрепка като него не очакваше нищо добро. Физиономията му беше подута и някак си разкривена от побоя. Стори му се странно обаче, че е дошъл да си търси компания в това състояние. С периферното си зрение видя как по-големият му брат забавя крачка и инстинктивно и той го последва. - Какво става?- попита Дев. - Мисля, че зрението ми не е наред. - Какво имаш предвид Алекс? Какво виждаш? - Струва ми се че Елизабет е ей там, до колоната. - Къде?! Жената с Монтбар ли? Не може да бъде! - Монтбар?! Тази гад пък откъде изпълзя? - Не можа ли да го познаеш, това е Монтбар с някаква жена - посочи Дев. Ясно виждаше графа но жената оставаше в сянка и не беше сигурен дали това е Бет или не. Елизабет беше силно ядосана, че късмета и тотално и изневери . Сега не знаеше какво да каже на граф Монтбар. Как да му обясни присъствието си в този квартал и най-вече в хотела. Компанията на този човек и беше крайно неприятна.След всички неща които и беше казал на бала само добрите обноски и уважението към майка и я спираха да използва острият си език . - Елизабет какво правите тук? – той понечи да я хване за ръката но тя рязко се отдръпна. - Граф Монтбар – поздрави студено тя – не мисля, че е Ваша работа. - Това място не е за теб и къде е придружителят ти? Младите дами с твоето положение не се разхожадат сами в такива квартали . Или си дошла да помагаш на бедните ...... - Естествено, че не съм сама. За каква ме мислите – ядоса се Бет но пък той и беше дал добро оправдание - Моят коняр Уилис е с мен но остана отвън. Наложи се да помогнем на едно момченце изпаднало в беда. - Не знаех че помагаш на бедните. Мислех, че те интересуват само конете ти. - Не Графе , правя много повече от това. Има толкова нещастни хора, които не са родени с превилегии като нас. - А херцога на Евърдън, Александър знае ли за Вашето благотворително дело?- гласът на граф Монтбар прозвуча язвително . Подиграваше се с нея и с титлата на Алекс. Очите му се бяха превърнали в черени дупки на фона на синьото и моравото по лицето му. Бет искаше да прекрати разговора възможно най-бързо. Не можеше да търпи подигравките и намеците му . Добре че поне не виждаше никаде Алекс и брат му , само те и липсваха. Трябваше да се измъкне от тук възможно най-бързо и да измисли какво обяснение щеше да даде на родителите си защото знаеше със сигурност, че графа ще се раздрънка къде я е видял. - Не той не е запознат с благотворителноста с която се занимавам – отговори му тя - Всъщност графе време е да тръгвам, Уилис сигурно се тревожи. Мислех си, че мога да намеря майката на момчето тук, но явно съм сгрешила. - Ще Ви придружа до изхода – предложи той, като отново се опита да я хване под ръка - Дори и тук в хотела е опасно за самотни госпожици. - Няма да се наложи. Аз ще придружа годеницата си.- Гласа на Алекс прогърмя в празното фоае. Вече беше сигурен, че това е Елизабет. Какво по дяволите правеше тя тук? И защо разговаряше с това копеле Монтбар? Това момиче имаше дарба да се забърква само в неприятности .

Редактирано 4 септември 200916 г. от laska (преглед на промените)

Елизабет стрестнато повдигна глава по посока на гласа -този толкова познат, толкова мъжествен но сега толкова сърдит и гневен глас- и се вгледа в също толкова гневните очи на годеника си. - Какво по дяволите търсиш тук? - изсъска в ухото и Алекс като в същото време я хвана за ръката и гневно я притегли към себе си. Елизабет изохка от болка при силната му хватка, не знаеше дали да се сърди на този гневен изблик или да се радва че ги е намерила отново, но във всеки случай нямаше да позволи на този груб и твърдоглав мъж да я малтретира така пред хората. Тъкмо се канеше да отвори уста за да протестира когато подигравателно злобният глас на Граф Монтбар я изпревари: - Я виж ти каква изненада, ето го и годеника херцожето на Евердън, а и малкото му братче- изсмя се той и се опита да направи един подигравателен реверанс но се отказа когато натъртените му ребра -спомен от вчерашния бой- му напомниха за себе си а и подобните на буреносен облак лица на двамата братя не вещаеха нищо добро. - Монтбар, за теб може да е изненада но бъди сигурен че не е и за нас да те срещнем в такава обстановка, съвсем ти подхожда - отвърна с леден глас Алекс - не може да се отмине и без да те поздравим за украсената ти физиономия която пък съвсем е паснала с аксесоарите - кимна той към счупената ваза на пода. - А,а братко - обади се и Девлин - имам чувството че Графа обича по натруфените декори и май мисли че една друга синина няма да навреди на общата гледка - рече той и пристъпи заплашително към Монтбар, който с вроден инстинкт за самосъхранение уплашено отстъпи крачка назад. - Може да си прав братле но като го гледам как се разтрепери май точно сега не му е до декори - отвърна му Алекс и с леко кимване даде знак на брат си да се оттегли. - Достатъчно Евърдън, позволявате си твърде много, не можете да ме обявите за страхливец когато сте двама срещу един, страхливец е този който предизвиква сам и невъоръжен мъж в случая вие - ядосано изсумтя Монтбар. Преди някой да успее да каже нещо Алекс бутна Елизабет настрана и се нахвърли към Монтбар, със стиснати от гняв устни и грабвайки го за реверите на сакото му здравата го разтърси и с ярост заяви: - Tи, червей такъв, мога още сега да те лепна като муха на тази стена и бъди сигурен че няма да имам нужда от подкрепа или оръжие за това! - А така ли, че за какъв се мислиш ти? Kакъв си ти освен разглезан син на херцог? - не престана да го предизвика Монтбар. Грубо отстранена Елизабет не чуваше нищо, само едно стигаше до съзнанието й - щеше да има бой, не можеше да го позволи, не и когато пред очите и изникна спомена за ранения и близнак - Престанете веднага!- извика неочаквано тя и към нея се обърнаха всички погледи плюс тези на няколкото гости в хотела, които усетили разправията се бяха приближили и ги слушаха, a единият от тях -очевидно камериерът му, готов да се намеси в подкрепа на графа. Но за нейно изумление никой не и обърна внимание и разправията продължи - За бога - извика по силно тя - никой от вас ли не ме чу, казах да престанете веднага! - и се нахвърли между двамата мъже с мисъл да ги раздели, като при това се обърна с леден глас към годеника си - Няма да го позволя, няма да се биете тук и сега, забрави ли Никълъс? Не ми трябва още един ранен! - Никълъс? Никълъс Нортфилд е ранен? - изненадано попита Монтбар. Незнайно дали от намесата на Елизабет или от самото й присъствие като свидетелка на тази сцена Алекс се овладя, пусна Монтбар и го отблъсна от себе си. - Да ранен е, но това не ви интересува, освен ако не сте вие виновника за състоянието му - отвърна му Алекс. Монтбар не му отвърна а само погледна към двамата братя с пълни със омраза очи - Не, макар и много да желаеше поне веднъж да излезе победител от двубой с този мухльо Алекс, откритият и честен бой не беше предпочитаният от Андре. Не, не той беше много по умен от този глупав, мислещ се за нещо наследник на херцог, много по умен за да разбере кога да се оттегли, трябваше му план и щеше да го има, само тази болка от натъртванията да минеше! Щеше да му отмъсти за всичко преживяно да сега, за всичко загубено заради него, за унижението което изпита пред собствения си баща когато му съобщиха че са го изхвърлили от поста му в армията - все заради него! Да, щеше да си отмъсти! Но засега му стигаше да знае че онзи разглезен хлапак довел го до това състояние е наказан. Без да продума, но все пак високомерно отвърна глава и се отправи към стълбите. Зяпнала от учудване от безмълвното оттегляне на досадния "лепкав" граф Монтбар Елизабет съвсем забрави за ситуацията в която се намираше и се усмихна развеселено: - О боже, Алекс колко лесно го накарахте да се омете, направо ми домъчня за него - засмя се тя и се опита да се обърне към изхода и да се измъкне. - Накъде мислиш че си се запътила? - спря я гласът на Алекс - Това ли е всичко което имаш да кажеш след преживяното преди малко?! -не можа да повярва той и отново я хвана за ръката. Започнала вече да се съвзема Елизабет се извърна, погледна отново към него и се учуди от това което видя в очите мy. Oсвен гняв в тези красиви очи светеше и нещо друго, какво беше това- желание? изненада? смях? не можа да го определи, че какво можеше изведнъж да го е развеселило толкова? Не се наложи да мисли много по въпроса защото точно в този момент Алекс я опсипа с всичко което светеше в очите му. Наистина развеселен от реакцията на Елизабет и без да обръща внимание на околните той я притегли в обятията си и преди да залепи устни в нейните промърмори през смях: Боже мой, каква лудетина си ми ти Елизабет! Това беше съвсем неочаквано за Елизабет, и преди да успее да реагира Алекс разтвори устните й с език и я повлече в сладосния ураган на целувката. Като насън Елизабет се отпусна в ръцете му, беше толкова зашеметяващо отново да усеща устните му че тя съвсем забрави къде се намираха и защо бяха тук. А изглежда че и Алекс беше го забравил защото обви ръце около кръста й и още по силно я притисна към себе си. Но около тях имаше повече от нужното хора които не го оставиха да се наслади на това стройно и съблазнително тяло - предупредителното прокашляне на Девлин го изтръгна от това упойващо състояние и той с нежелание се отдръпна от нея и погледна към брат си който му намигна с насмешка. - Е, да тръгваме ли вече, или искате да наемете стая тук и да се качите горе? - безсрамно се подигра той с брат си при което Алекс го сръга в ребрата и побутвайки леко Елизабет ги подтикна да излязат навън. Точно това грубо отношение беше това което успя да накара Елизабет да се отърси от сладкото упоение на целувката. - Престани да ме буташ сякаш съм някакъв ти чувал - възмутено възкликна тя и спря насред пътя - и не те ли е срам да ме нацелуваш сред толкова много хора? Няма да ти позволя да ме унижаваш и третираш като някаква лека жена! - Тогава престани да се държиш като такава! - отвърна й раздразнено Алекс - Я се виж в какво състояние си с тази опърпана рокля, огледай къде се намираш - посочи той мизерната обстановка и няколкото полуразголени проститутки навъртащи се на улицата - Като се отвори дума за това кажи ми моля те: Какво по дяволите правиш ти тук?! - почти изкрещя той и я разтърси за раменете - Пусни ме грубиян такъв и казах да престанеш да ме разтърсваш - опита се да се отскубне тя - а ти защо се интересуваш какво правя тук? - Разбира се че ме интересува скъпа, не забравяй че сме сгодени, а аз нямам намерение да позволя годеницата ми да се скита сама в такива квартали! Боже господи сама си нали-без придружител? - потресен от току що установеното едва успя да поеме въздух и изпита страх при мисълта какво можеше да й се случи в такъв долнопробен квартал като този и то в компанията на извратения Монтбар - Не, не съм сама, коняра ми Уилис е с мен - опита се да извърне глава и да потърси Уилис но преди да успее да помръдне страшният "рев" на Алекс я прикова на място - Коняр?! Конярът ти е бил с тебе и ти смяташ това за достатъчно?! A къде беше конярът ти когато беше сама с Монтбар в този хотел? Какво правеше сама с Монтбар Елизабет, да се срещнеш с него ли дойде до тук сама? - Разбира се че не съм дошла тук за среща с когото и да е, как можеш да си помислиш такова нещо развратник такъв! - възкликна обидено тя и стовари стиснатата си в юумрук ръка на гърдите му, но ефекта не беше очакваният, той даже не се помръдна, въздишайки с примирие тя започна да разказва - дойдох тук след вас... - След нас? - Да, проследих ви до тук... - Каквооо?! Какво си направила, какво?! - изкрещя Алекс - Добре де, ако престанеш да ме прекъсваш и да повтаряш това "какво правиш" може и да успея да разкажа какво правя! Чу се гръмкия смях на Девлин което накара и двамата да погледнат към него - Тя ни е проследила до тук и ние дори не сме го усетили големи ми брате, каква недискретност от наша страна! Мисля че няма смисъл да продължаваме да търсим повече, дори и ако сме имали шанс да открием този Джеф то след тази врява която вдигнахме тук, сигурно вече е офейкал или се е скрил в някоя бърлога. Хайде да се връщаме, може друг път да подновим търсенето - предложи той и намигна в знак на брат си посочвайки дискретно Елизабет - Не няма да тръгна от тук докато тя не ми разкаже цялата си скапана история - възпротиви се малко сърдито Алекс - Братко, и аз искам да чуя тази история обаче нека го разкаже на друго място, или на път към къщи - Добре тогава, да вървим - хвана я за ръка и я насочи към своя кон - Ти ще яздиш с мен и ще разказваш - Както желаете ваше височество, та нали аз съм тук да изпълнявам всяко ваше желание! - иронично изсумтя тя, но без повече да се противи го остави да я подхване за кръста и да я повдигне-по точно да я хвърли, както и се стори-върху коня си - така беше по добре, по пътя можеше да го убеди преживяното да остане между тях. Но веднага след като и той се метна на коня зад нея и я притегли между силните си бедра съжали за това прибързано решение. - Какво е това тук? - учудено възкликна Алекс когато ръката му случайно напипа колана с камата скрита под полата й - и понечи собственоръчно да узнае какво е - Стой мирно развратнико - отблъсна ръката му тя - Това е само камата ми - Ти носиш рапира и криеш кама под полата си?! - едва не падна от коня си от изумление - Боже каква жена си взимам за съпруга! - Ох, ако не ти харесва си свободен да разтрогнеш годежа, даже ще се радвам да го направиш - усмихна се тя, нима беше успяла най сетне да го откаже от тази женитба? - Защо? - Как така защо, ами мислех че и ти не желаеш да се омъжиш.. - Не, не питам това, питам те защо ти е притрябвало да си в пълно бойно снарежение - та ти си жена за бога! Можеш ли да боравиш с тях? - усмихна се подигравателно той - Не мислите ли че подценявате женските способности милорд? Може да се учудите с колко много неща умеят да се справят жените, дори по добре от някои мъже - ядосано заяви тя - О не, немисля че подценявам жените мила, лично съм бил подлаган на тези "умения" - нарочно я предизвика той, и като чели съвсем невинно допря устни до голота и плът под изкривената шапка - Ах хайде милорд, занаете че не говоря за уменията от типа за който намеквате - Така ли? А какъв е според теб типът за когото съм намеквал - преведе език по пулсиращата вена на врата и към раковината на ухото й и с задоволство усети как тя потръпна преди да отговори: - Незнам, но мисля че е нещо развратно... ох, престанете с това -едва си пое дъх когато усети зъбите му да ухапват меката част на ухото й - Искате или не да ви разкажа за това как и защо ви проследих до тук? - Ами да, започвай да разказваш - въздъхна той и леко се отдръпна Всъщност това беше последното нещо за което би искала да говори, но в момента то и се стори като спасително въже и тя с последния и останал здрав разум се вкопчи в него и започна да разказва от мига в който Катрин беше дошла в стаята и. - Значи тръгна да ни спреш преди да извършим някоя пакост и да се нараним? - подигра и се Алекс след като бяха изслушали цялата история - Ех, нямах чак пък толкова големи надежди като да спра твърдоглавци- не му остана длъжна тя и го погледна с закачлив поглед- смятах да ви помогна или да извикам помощ при нужда - А как смяташе да ни помогнеш в случай на бой, нима за това беше рапирата?- учудено я попита Девлин - Да, и бъдете сигурен че мога да я използвам при нужда- отвърна му войнствено Елизабет и Девлин се засмя - Ах да беше само рапирата, огнената ми годеница си има и кама скрита под полата! - въздъхна Алекс, и за пореден път се опита да отстрани мислите си от тези части на анатомията им които бяха така удобно прилепнали сякаш бяха създадени един за друг и предизвикваха страстни сцени пред очите му. Какво му ставаше, преди му беше лесно да се сдържа до удобен случай а сега само при мисълта за това девойче загубваше самообладание и без да се съобразява с време и обстановка се нахвърляше върху нея. Та той не беше някой си вчерашен хлапак а мъж с много опит по дяволите! Трябваше да се съвземе, опитваше да се съсредоточи върху разговора който водеха годеницата и брат му, май говореха за сестра й Катрин и нещо за цветя, но му беше трудно. За това отдъхна с облекчение когато пристигнаха у Нортфилд.

Облекчението на Алекс трая точно една минута докато не съзря на входа граф Уоуфърд. Той чакаше да докарат каретата му и с огромна изненада проследи пристигането на дъщеря си сгушена в прегръдките на годеникът и. След тях яздеше Девлин а малко по назад и конярят им Уилис, който дърпаше след себе си коня на Елизабет. Още щом видя господаря си, Уилис сконфузено се измъкна към конюшните.Естествено портиерът не беше посмял да съобщи на графа, че Бет е излязла от къщата без придружител и до този момент той си мислеше, че тя почива в стаята си, където и бе наредено да стои. - Бет, ще ми обясниш ли какво правиш навън без да си ме уведомила – той се опита да не вика, докато Алекс я сваляше от коня си. - Моля те, татенце – погледна го умолително дъщеря му – не може ли да говорим по късно…. - Имам среща с адвоката, после с един от наемателите и не знам кога ще се прибера – сопна се той – не искам до довечера да се чудя какви си ги забъркала този път... - Няма нищо за чудене сър – намеси се Алекс – аз съм виновен за всичко. Помолих Бет да пояздим днес, защото имах чувството, че ще и се отрази добре след всички тези събития и тя не можа да ми откаже. - Не мога да повярвам, че сте толкова безотговорен млади човече – лицето на Дерек се беше зачервило от усилие да се сдържа – изглеждахте силно притеснен вчера, когато Бет припадна и мислех, че ще проявите малко повече загриженост. Тя трябва да лежи в стаята си и да почива. Лекарят нареди – пълно спокойствие. Мислех, че ви е станало ясно… - Много се извинявам, изобщо не помислих, че може да и навреди – Алекс изглеждаше искрено смирен, но вътрешно му идеше да и извие врата на малката лудетина – веднага ще се погрижа да се прибере в стаята си и да не я напуска поне една седмица. - Момент, чакайте малко, имам още един въпрос – той ги спря на прага преди да успеят да се измъкнат – Бет, защо не яздиш своя кон? Мислиш ли, че е прилично да яздите по този начин из цял Лондон? Направо ми омръзна да сме в центъра на всички клюки и скандали . - Преди малко конят и си нарани крака – намеси се отново Алекс – и аз и предложих да язди с мен. Случи се съвсем наблизо, едва преди няколко пресечки и Ви уверявам, че никой не ни видя. - Като е било преди няколко пресечки, защо не използва коня на Уилис – заинати се Дерек – на коняря нищо нямаше да му стане да повърви малко. - Ами, не се сетихме – измънка Бет и запристъпва към вратата. Най-сетне успяха да се изплъзнат от въпросите му и пристъпиха в сумрачното фоайе. - Не се сетили – продължи да мърмори Дерек, но вече дори и Девлин не го слушаше защото беше успял да се измъкне незабелязано – те не се сетили, а баща им трябва да се сеща как да ги измъква от глупостите които сътворяват. Слава богу каретата му най сетне дойде и той замина да върши задачите си. - Никога не съм си мислила, че може да постъпиш толкова благородно и да поемеш вината върху себе си – Бет не смееше да погледне Алекс в очите. Беше и толкова чуждо да се държи мило с него, че сега не намираше думи – Много мило от твоя страна да ме защитиш…. - Ако от тук нататък, някой ще те наказва или ще ти извива врата, то това ще бъда аз – той я поведе към стълбите защото искаше да се увери с очите си, че се е прибрала в стаята си – Честно казано Бет, започвам да се тревожа. Доколкото те познавам, съвсем скоро пак ще се забъркаш в някоя каша и аз пак трябва да те спасявам. Май ще прекараш остатъка от живота си като ми благодариш а аз пък да гледам как косата ми побелява. Все по-често ми се върти една идея за въже или по-скоро за окови… - О, престани Алекс – смушка го тя в ребрата – само не ми казвай, че си се отегчил. Може да съм всичко друго, но не и скучна. Що се отнася до косата ти, вече имаш няколко бели косъма. Днес много добре ги видях докато яздехме.. - Шегуваш се, нали – той стреснато се закова на стълбите и я погледна заплашително - Не, никога не бих се шегувала със суетността ти - тя едва се сдържаше да не избухне в смях – Не се тревожете Ваше височество, толкова сте красив, че дори и да побелеете, дори и с бастун да ходите, жените пак ще припадат при вида Ви… И тук тя не издържа и се закикоти при представата за побелелият и подпиращ се на бастун Алекс и нападалите край него жени. Вместо да се ядоса и Алекс започна да се смее. Да, беше права поне за едно. Никак нямаше да му е скучно с нея. Днес го накара да се тревожи, да крещи, да я целува страстно а сега и да се смее. Точно в момента пък искаше да я люби докато не и избие всички глупости от главата и тя не започне да мисли само за него. Усмивката замръзна на устните му в мига в който осъзна, че бракът с нея вече не му се струва толкова противен. Тази мисъл го обърка и той припряно я изтика назад в съзнанието си. Въпреки всичко все още много ценеше свободата си. - Хайде, престани да се смееш – той я хвана за ръката и я задърпа към стаята и – не си чак толкова духовита. А и ако продължаваш по този начин, съвсем скоро ще се намериш преметната през коленете ми и някои части от теб няма да са много доволни. - Понякога си много досаден Алекс – Бет примирено влезе в стаята си – но въпреки това, не си лош и аз ще ти благодаря още веднъж. Днес можеше да ми навлечеш големи неприятности с баща ми, но не го направи. И кой знае защо, това не ме изненада много. - Благодарностите ти са приети малка маймунке, но сега млъкни и отивай в леглото – той я целуна бързо по носа и се отдръпна преди да надделее желанието му да я последва в стаята - знам, че не може да ти се има много доверие, но искам да ми обещаеш днес да не се набъркваш повече в неприятности.. Имам нужда поне от една вечер в която да се наспя на спокойствие. Отивам да попитам за състоянието на брат ти и си тръгвам. - Добре е – извика тя след него, преди да той да се скрие от погледа и – ако не беше, щях да усетя. Алекс се подсмихна на думите и, но въпреки това реши за по-сигурно да попита някой от къщата. Но явно всички бяха заети с подготовката за вечерята и не се виждаха никакви слуги в коридора. Реши да поговори с портиера преди да си тръгне, когато едва не се сблъска с Доминик. - Простете ми, графиньо – извини се той – бях се замислил. Търсех някой да ми каже как е синът Ви и се радвам, че попаднах на Вас. Ще ми кажете ли, как е Никълъс ? - Добре е, Алекс – успокои го Доминик – както знаеш, вече няма опасност за живота му. Сега най-важното е да успеем да го накараме да лежи в леглото си. Той се усмихна като си представи, как щеше да реагира тя ако разбереше за следобедното приключение на дъщеря си. - Между другото – спря го тя почти до вратата – майка ти и баща ти бяха тук, но си тръгнаха преди час. Сега, когато Ники е добре и се надяваме скоро да се възстанови решихме да не отлагаме дълго бала по случай годежа. Искаме в най-скоро време да потушим клюките и да покажем на обществото, че няма скандал и всичко е наред. - За мен няма значение, дали ще е след месец или след два – заяви Алекс - никой не ни даде право на избор, така че подробностите са без значение. - В живота винаги има избор Алекс – нежно го погледна Доминик – може би избора сте го направили самите вие, много преди да се намесим и да ускорим нещата. Но сте още прекалено млади и живота тепърва ще ви научи, че на този свят нищо не става без причина. Хайде тръгвай, не искам да те обърквам още повече. Алекс си беше достатъчно объркан и без думите на Доминик. Възможно ли бе тя да е права? Нима наистина бяха предизвикали сами събитията? Сега докато яздеше към дома си и връщаше спомените назад си даде сметка, че можеха да бъдат много по-дискретни. До този момент винаги се бе старал да спазва благоприличие поне до там, че баща му да не му трие сол на главата. А сега, за толкова кратко време се беше забъркал в куп неприятности слагащи край и на избора му и на свободата му. Главата го заболя докато се питаше защо напоследък изпитва такава нужда да бъде край Бет и да я защитава. Днес инстинктивно се беше изправил пред баща и и без дори да се замисли го излъга. Това момиче го докарваше до лудост и същевременно предизвикваше странна нежност в душата му. Чувстваше се толкова уморен и объркан. Дали пък причината не бе в това, че напоследък пренебрегваше любовниците си.. Не, че му оставаше време от лудориите на годеницата му, но все пак бе мъж и имаше своите нужди. Почти беше обърнал коня си за да отиде при Розалин но в последният момент се разколеба. Нямаше никакво желание да я вижда, нито нея нито която и да е от другите. Беше му дошло до гуша от всички жени. Имаше нужда само да спи, и ако е възможно поне една седмица.

От един час граф Монтбар се наливаше с долнопробно вино в една още по-долнопробна кръчма и проклинаше съдбата, Алекс, Елизабет, решението си да дойде в Англия, противното време и всичко, което му помагаше да се чувства малко по-добре. Той, един граф, трябваше да понася обиди от разни надути контета и от разуздани хлапета. При всяко движение усещаше болката в цялото си тяло и това още повече засилваше омразата му към бъдещия херцог Евердън. Раните щяха да зарастнат, но унижението не можеше да преглътне. Единствената мисъл в главата му беше как да си отмъсти и то така, че да получи максимално удовлетворение. Още по-лошо бе, че Елизабет като че ли започваше да се увлича по младия лорд. Изгаряше го мисълта за нея, и за това, че с всяка изминала минута се отдалечава все повече от него. Искаше да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Алекс, да го види как страда и се гърчи. Не искаше да го убива, това щеше да е много лесно и нямаше да му донесе много голямо удоволствие. Трябваше да намери начин да разбере какво би засегнало Александър Брентън. Подпря тежко глава на ръката си и стисна зъби от пронизалата го болка. Проклет да е мизерника. Поне брата на Елизабет си беше получил заслуженото, това хлапе... да посмее да застане на пътя му... Сцената на целуващите се Алекс и Елизабет не искаше да изчезне от съзнанието му. Тя беше негова, беше запленен от нея още от първия път, когато я видя, красотата й накара кръвта му да закипи. Не мислеше за нищо друго освен как да я има. Това че имаше богата зестра още повече привличаше вниманието му. Сближи се с майка й, за да си осигури свободен достъп до младото момиче, дебнеше за всеки удобен момент да остане насаме с нея. И почти беше успял, но стария Нортфилд реши да върне семейството си в Англия и обърка плановете му. А сега и това конте му я измъкваше под носа. Погледна към бармана и си поръча нова чаша. Отпи глъдка и сбръчка отвратено чело, питието беше отвратително, как успя да се докара до това положение. Проклетия му баща не трябваше да му оставя толкова малко пари в наследство. С неговия начин на живот и с играта на комар, беше пропилял почти всичко. Отново прокле съдбата и лошия си късмет. Трябваха му пари и то спешно. Не подхождаше на един граф да живее в такива условия. Дори и алкохола не можеше да направи по-поносими болките му. В главата на Монтбар отново се замътяха планове за отмъщение. Пред очите му отново се появи сцената със страстната целувка на двамата млади. И изведнъж в пиянското му помръчение се прокрадна една мисъл. Но разбира се, как можеше да пропусне такава възможност...?!! Подла усмивка разтегна устните му. Щеше да отмъсти на врага си като му откраднеше това, което той иска, както Брентън направи с него. Веднъж загнездила се тази идея започваше да придобива все по-реални очертания. Щеше да отвлече Елизабет и да поиска откуп за нея. Тя щеше да бъде негова, иска или не. Ще прави с нея каквото си иска, а когато й се насити ще му мисли, а можеше да я продаде в робство. Идеше му да подскочи от удоволствие. Перфектното отмъщение. Потри доволно ръце. Само трябваше да изпипа всичко много добре, за да не го заподозрат и да го преследват. Започна да си представя отчаянието на бъдещия херцог и сладостта от целувките на Елизабет. До него на бара настъпи леко раздвижване, но Монтбар не му обърна внимание, осенилата го идея го изпълваше с възторг. Изведнъж в кръчмата настъпи оживление. Двама мъже се оказаха в центъра на схватка. Граф Монтбар извърна любопитно глава. Явно двамата имаха старо познанство, защото започналия спокойно разговор, прерасна в скандал. Единия хвана другия за реверите и здраво го разтърси. - Слушай, Били, не ме интересува какво е станало, важното е че ми дължиш пари, а аз си ги искам. Давам ти още малка отсрочка и после ще дойда и ще ти видя сметката, чу ли ме добре. Имаш една седмица да ми се издължиш иначе ... - и мъжа направи многозначителен жест с ръка, показвайки какво ще се случи с главата на длъжника. Били отпусна рамене и се отправи към бара и седна до граф Монтбар и поръча чаша с уиска на бармана. Глътна я на един дъх и си поръча втора, повтори движението и трета чаша беше поставена пред него. При други обстоятелства граф дьо Монтбар не би заговорил този човек, но нещо му подсказа, че това е неговата възможност за изпълнение на плана си. - Приятелю, да те почерпя с още едно питие, виждам че имаш нужда! Мъжът обърна глава към него и го погледна подозрително. Доброто му облекло не подхождаше на това място. Присъствието му в тази долнопробна кръчма говореше за проблеми или за пари. Вторите му бяха много необходими, сега, когато беше загубил възможността да спечели доста пари, благодарение на едно конте, което се беше появило най-неочаквано и беше осуетило добре замисления им план, че и забавление щеше да падне. - Какво те води на това място, Ваша светлост? - троснато го попита Били. Андре Монтбар се отпусна, явно съдбата бе решила да му се усмихне. Е крайно време беше. - Отмарям в това гадно време - отговори самодоволно графа и поръча по още едно питие за двамата- разбирам че имаш спешна нужда от пари, а на мен ми трябва човек да свърши една деликатна работа... - Изпитателният му поглед се спря на мъжа. Приличаше на уличен разбойник, перфектен за плана му. - Каква точно работа е тази, че не може да я свършат слугите ти? - мъжат продължаваше недоверчиво да се взира в него. - Ще ти платя добри пари, за да отвлечеш една жена. При тези думи на графа, Били подскочи от стола. Рязкото му движение стресна Монтбар, но той се опита да изглежда спокоен. Били го погледна така все едно е излязал от пъкала. Огледа по-добре непознатия, сякаш очакваше всеки момента да види, че той имаше рога и опашка. Не можеше да му се случва такова нещо в един и същ ден. Наскоро едно конте като този беше дошъл при него и приятелите му, за да им предложи същата задача. Някакъв благородник имал дъщеря, но тя взела, че се влюбила в един учител и избягала с него, против волята на баща си. Жената умряла, но оставила една дъщеря, която сега щяла да наследи много пари. Онзи им разказа историята,за да им обясни колко много пари ще спечелят те от това. Искаше да отвлечат и убият момичето, защото явно си бе направил сметка за наследството. Били и приятелите му бяха я хванали, но в последния момент някакъв младок провали възможността им да вземат наградата. А сега и двамата му приятели бяха мъртви, мътните го взели. Дали беше добре да се захваща отново с такова нещо, може би над него тегнеше проклятие. Били не беше набожен, но в този момент му идеше да се прекръсти. - Какво има приятелю, да не би да имаш скрупули, все пак мисля че ти трябват пари, а аз плащам добре.- и за доказателство графът измъкна една кесия от джоба си. Тази странна реакция на мъжа, притесни Андре, но решил веднъж какво да прави, нямаше връщане назад. Гласа на графа извади престъпника от мислите му. Работата беше много странна, но спешно му трябваха пари. Явно късмета му не работеше много добре напоследък. А и сега Джордж Самсън му беше обещал да му пререже гърлото, ако не му се издължи, а той държеше на думата си. Не беше много внимателен напоследък, прокле се на ум Били, иначе нямаше да влезе в територията на Самсън, а с него човек не трябваше да си има работа. Хора умираха само защото не са го погледнали както трябва, а той му дължеше пари, поне имаше още една седмица... Вида на кесията успокои малко Били, той отново седна на стола. - Ще прощаваш, Твоя светлост, но защо реши, че точно аз ще ти свърша работата. - Били посегна към чашата и отпи голяма глътка. - Знам ли, приятелю, като гледам си загазил, но ако не можеш да свършиш работата ще намеря някой друг - Андре огледа многозначително кръчмата. - Все пак не е толкова сложно нещо да отвлечеш една жена. Били изсумтя над чашата си. - Какво ще искаш от мен, Твоя светлост. Граф Монтбар се усмихна самодоволно. Късмета наистина му се усмихваше. Сега оставаше този човек да свърши поставената работа и то така че да не останат никакви следи, и най-важното никой да не го свърже с това престъпление. Андре се облегна на бара и започна да обяснява на Били какво се иска от него...

Редактирано 22 ноември 200916 г. от malkokote (преглед на промените)

Вече дни наред трескавата подготовка за бъдещата сватба се вихреше в имението на семейство Брентън. Лейди Бриана не скъпеше от времето си и отделяше неприлично много внимание на незначителни подробности като цветята, или броя на гостите. Поне така смяташе бъдещата й снаха Елизабет, която отново потисна една особено шумна прозявка. От три часа заедно със сестра й Катрин, майка им Доминик и Бриана умуваха върху огромния списък с гости, чиито имена бяха изписани върху пергамент дълъг поне 3 фута. Отегчението на Елизабет достигаше критичната си точка. За пореден път погледът й се зарея през прозореца, а хубавото време отвън сякаш й се подиграваше. Вместо една превъзходна разходка със Съншайн тя бе затворена между четири стени. Мисълта за ездата я разведри и тя отново си спомни за невероятния Аякс, конят на Александър, същински първокласен жребец. Лъскава черна козина, невероятна грация, силни мускулести крака...А очите му, така сини и привлекателни...Елизабет стреснато разтърси глава, когато осъзна колко бързо мисълта й се прехвърли от коня, към собственика му. Кога този противен, надут, самонадеян...Александър успя да се настани така трайно в мислите й. Вместо да се съсредоточи върху плана си за развалянето на годежа, вниманието й бе ангажирано с приготовленията, а лейди Бриана и грандиозните й идеи бяха същинско предизвикателство. Само до преди няколко дни Елизабет смяташе, че самата сватба ще е истинското изпитание, но наскоро осъзна, че това може би ще е най-лесното нещо в следващите няколко месеца. За разлика от нея, Катрин бе заразена от ентусиазма на Бриана. Елизабет усещаше оживлението й и дори малко й завиждаше за отношението й към цялата тази лудост, наречена годеж. Кат приемаше всичко със спокойствието и примиреността на възрастен и се опитваше да извлече най-доброто от създалата се ситуация, докато Бет от своя страна реагираше като малко дете и го осъзнаваше, но не не можеше да се примири с наложеното й решение. Задълбочените й мисли бяха прекъснати от сладкия глас на Бриана: - Елизабет, скъпа, би ли повикала Александър. Бих искала да уточним неговите гости, приятелите от училище, също така и военните му другари... - Военни?! - Елизабет бе искренно учудена. - Александър е участвал във войната? - Да за огромно мое съжаление, тъкмо прекрачил прага на мъжеството, той избяга от вкъщи, и се включи в английската армия и борбата й с Наполен. Прекара две години на бойното поле... - в гласа на Бриана се прокадна стара болка, която не остана скрита за присъстващите. - Той е на долния етаж, в дъното на коридора, бъди така добра и го повикай. - повтори молбата си тя. - Разбира се... - Бет се изправи рязко и се отправи към вратата, а мислите й бяха заети отново от Алекс, но вместо традиционното раздразнение тя бе обхваната от едно друго чувство...възхищение. След няколко минути Бет плахо почука на масивната дървена врата, зад която най-вероятно годеникът й се криеше от майка си и огромния й списък за гости. Отговор не последва, но тя бе твърдо решила, че няма да е единствената наказана през този следобед, затова смело натисна дръжката на вратата. Гледката, която й се разкри я изненада...неприятно. Александър Брентън се упражняваше в дуелиране с дребен човечец на преклонна възраст. Елизабет, поклати невярващо глава когато съзря невероятната бързина, с която се движеше противника на годеника й. Мъжът атакуваше изненадващо, без да чака, но Алекс посрещаше всеки удар с невероятна ловкост. Очите му бяха присвити, като на котка, сякаш чакаше определен момент...Изведнъж възрастният мъж се изнерви, тръгна напред и атакува. В същия момент Алекс гъвкаво отскочи назад опъна ръката си, а старецът повлечен от собствената си инерция се намушка на защитения връх на шпагата. Бет бе поразена от стратегията на младия мъж, дори самата тя би реагирала по този начин на агресивните атаки на учителя. С опитното око на същински професоналист тя прецени стойката и ловкостта му, а последния отскок намекваше за това колко е бърз. Бет усети притока на адреналин във вените си, както и силното желание да победи Алекс в играта, в която несъмнено бе много добър, но тя бе същински майстор. - Невероятна бързина Антоан! - възкликна Александър. Вече от няколко години френският майстор развиваше уменията му, но не спираше да го изненадва със стратегиите си. - Вие също се справихте чудесно, милорд, просто превъзходно! - изчурулика възрастния мъж. - Радвам се, че не се поддавате на провокациите ми, а реагирате с мисъл и не забравяте че фехтовката е игра не по-малко сложна от шаха. Мисля, че за днес приключихме, сега ако ме извините ще ви оставя насаме с младата дама. - с тези думи Антоан напусна стаята безшумно. Едва сега Алекс забеляза застаналата на прага Елизабет. Красотата й за пореден път спря дъха му. Роклята й от бледолилава коприна се спускаше по стройното й тяло, припомняйки му невероятните й форми. Косата и бе вдигната в непретенциозен кок, който разкриваше лебедовата й шия, която сякаш жадуваше за милувките му. - Елизабет! - усмивката му разтуптя сърцето й. - Каква приятна изненада! С какво мога да ти бъда полезен? - попита той докато сваляше ръкавиците от еленова кожа. Елизабет се приближи, оглеждайки помещението. В дъното на стаята бе разположена голяма дъбова маса, върху която бяха нахвърлени различни книжа. На отсрещната стена, върху далеч по-малка масичка бяха наредени няколко шпаги с различна големина. Някой бяха със стандартно острие, само със две страни, а останалите с триъгълно сечение. Елизабет знаеше добре, че вторият тип бяха с много по-голяма сила. Тя се приближи до Александър и почти с любов погали опасния метал. - Биеш се невероятно... - Това комплимент ли е мис Нортфилд? - запита Алекс, определено поласкан. Неспособен да се въздържи той наведе глава и жадно пое устните й със своите. Целувката бе кратка, но достатъчна за да разпали страстите им. Единствено убеждението, че скоро ще изтрие самодоволната му усмивка и удоволствието, което предвкусваше от бъдещата победа, накараха Елизабет да подмине арогантната нотка, която се съдържаше в собственическият жест на целувката му. Одръпвайки се Бет се примоли със сладък глас: - Научи ме! Александър повдигна скептично вежди. - Моля те! Само няколко движения! - молбата в гласа й бе толкова настойчива, че той не упя да й устой. - Добре...Да видим, избери си шпага. - нареди Алекс със строгия тон на учител. Без да се замисля, Бет пое едно от оръжията с триъгълно сечение, надяна маската на недодялана ученичка и зачака инструкциите му. Алекс застана зад нея, обхвана тънкия й кръст с лявата си ръка придавайки на тялото й необходимата стойка, докато с дясната направляваше движенията й и й показваше основните удари. Скоро Бет осъзна глупостта, която бе извършила. Плътно притисната към силното му тяло, тя усещаше всяко потрепване на идеално оформените му мускули, равномерното биене на сърцето му и невероятния му аромат. Сетивата й се замъгляваха, а собственото й сърце ускори ритъма си. Александър от своя страна се наслаждаваше на всяка една секунда от чувствения им допир, който извикваше изключително живи еротични картини в главата му. - Мисля, че това е достатъчно, за сега... - промърмори Елизабет и се отскубна от силната му прегръдка. - Сега нека проверим, колко добър учител си. - довърши тя иронично и зае атакуваща поза. Инстинктът на Александър му подсказа, че става нещо странно. От цялото тяло на Елизабет лъхаше такава самоувереност, че той се зачуди какъв ли номер му крои отново. Без да се замисля той отвърна на предизвикателството й, нищо не подозиращ какво го очаква в действителност. Така двамата се озоваха в центъра на просторното помещение. След като Алекс зае защитна поза, Бет се спусна към него отблъсквайки го назад с леки удари, които имаха за цел само да отнемат от пространството му, но не и да атакуват защитата му. Това беше грешка от нейна страна защото му даде време да се съвземе от изненадата, че всъщност борави доста умело с шпагата. - Знаех си, че има нещо гнило! Беше прекалено покорна... - заяви Алекс през смях, спусна се бързо към нея и с мощен удар заби шпагата си в нейната. Елизабет дори не трепна, а посрещна оръжието със своето, но в ниската му част, което й позволи да използва тежестта му и го отблъсна назад. - Дяволски добра си! - възкликна Алекс, а в гласа му се четеше същинско възхищение. - Нямаш и идея колко! - заяви самоувурено Елизабет. Алекс очакваше, че тя отново първа ще го атакува, но вярна на максимата "че който бърза, бърка", тя се отдръпна. Младият мъж не дочака втора покана, спусна се към нея и последваха редица от сблъсъци на шпагите, които биха впечатлили всеки наблюдател с невероятната си бързина. Без да го осъзнават и двамата се наслаждаваха от професионалните умения на другия. След поредния сблъсък "тяло в тяло", Елизабет се извъртя и нанесе сечащ удар с незащитения връх на острието, което разкъса огромна част от ризата на годеника й. - Това бе много грубо от твоя страна! - заяви през смях Алекс. Той бе усетил колко силно ще я разгневи реакцията му, вместо да се чувства унизен, той се забавляваше, а това видимо я разтройваше. Елизабет отново приложи бързите атаки, с които го притисна почти до стената и Алекс бе готов да използва маневрата, която му бе донесла победата по време на дуела с учителя, но бе неприятно изненадан от късият удар по диагонал, който изби шпагата от ръцете му. - Туше! - изкрещя Елизабет въодушевена. Алекс погледна невярващо падналата на земята шпага и още по невярващо красивата си годеница. Странно, вместо да се ядоса или засрами той изпита чувство на гордост към нея. Все повече й се възхищаваше, тя не спираше да го изненадва с всеки изминал ден и явно животът с нея щеше да бъде истинско приключение. Безкрайно изненадан от това, как идеята за бъдещият му брак се настанява трайно в мислите му, той разтърси глава, обърна се към нея и заяви искренно: - Невероятна си! Бет не очакаваше такава реакция от негова страна и се почувства леко засрамена от играта си. Постави шпагата на пода и му се усмихна: - Ти също си страхотен професионалист...Съжалявам, че те подведох... - тя замлъкна защото Алекс започна да разкопчава копчетата на съсипаната си риза. - Какво...какво правиш? - възкликна тя ужасено. - Мисля, че това беше целта ти, нали?! Да ме видиш гол! - гласът му бе толкова чувствен, че краката й се подкосиха. - Не мога да те разочаровам! - Разбира се, че не! Как...можа да си го помислиш? - Бет нервно заотстъпва назад, когато той започна да скъсява разстоянието по между им. - Страх ли те е, любима? - Не... - Тогава защо бягаш? - Аз не бягам...вече... - довърши сковано тя, защото тялото й се удари в масивната маса. Алекс се приближи бавно с грацията на хищник, захвърли разкъсаната риза на пода и постави ръцете й на силните си рамене. - Целуни ме, любима... Без да се замисля, Елизабет се повдигна на пръсти, обгърна шията му и жадно го целуна. Цялата страст, която бяха вложили в импровизирания дуел сега се отприщи със страхотна сила и те забравиха, за различията си и привидната си неприязън един към друг. Важен беше единствено настоящия момент... Александър я обгърна с ръце и повдигна, сякаш бе перце. Усещаше я с всяка фибра ня тялото си. Невинността която се четеше в целувката й го подлудяваше, караше го да иска още и още... Елизабет забрави да диша, толкова силна бе реакцията й. Силната му прегръдка й вдъхваше усещането, че е желана и защитена, той бе толкова силен...Допирът до голота му кожа бе приятен и възбуждаш, а устните му толкова нежни. Никога преди не я бе целувал по този начин, с такава пламенност и жар. Неволно в сърцето й се прокадна искрица надежда, че може би за тях двамата все пак има бъдеще... Не смееше да мечтае. Алекс бавно я пусна на земята, без да разхлабва прегръдката си, целуна я за последен път, след което подря челото й със своето взря се в дълбините на очите й и прошепна: - Какво става с нас? - Не зная... Така потънали в съзерцание те не се отделиха един от друг, докато тихо почукване не ги изкара от унеса им.

Двамата бързо се откъснаха един от друг, защото нарушителят на интимността им нямаше намерение да чака. Лейди Бриана нахлу в помещението подобно на ураган от бледосиня коприна и със строг тон заяви: -Къде се губите, вие двамата… - херцогинята замлъкна очевидно смутена от ситуацията. Синът й стоеше като истукан, а голите му гърди се повдигаха учестено, като че ли бе обиколил цялото имение тичайки. Видът на бъдещата й снаха не бе по-добър. Кичури коса стърчаха от кока й, устните й бяха зачервени и подути, а роклята й бе измачкана по начин, който не оставяше място за никакви съмнения с каква точно дейност са се занимавали двамата млади преди да бъдат прекъснати. Бриана леко се извъртя на страни, за да може да прикрие ликуваща си усмивка, когато изведнъж погледът й попадна върху раздраната мъжка риза хвърлена на пода и двете шпаги, правещи й компания. -За Бога! Помислих, че сте се целували, а вие…сте се били! – едва ли щеше да бъде по възмутена, ако й бяха заявили, че са танцували голи върху покрива. - Всъщност, правихме и двете – изтреля Елизабет без да се замисля и в същия момент си пожела земята да се разтвори и да я погълне. Лицето й придоби невероятен червен отенък, а погледът, който отправи към избухналия в гръмък смях Александър мяташе огнени искри. Бриана искрено съжали младото момиче и едва подтискайки смеха си я прегърна през раменете: -Няма нищо скъпа, все пак сте сгодени! – заяви успокоително по-възрастната жена. – А ти, господинчо – обърна се тя гневно към сина си – Имаш изтънчеността и чувствителността на магаре…Сега двете с Елизабет ще изпием по чаша чай, а теб те очаквам след 15 минути в кабинета на баща ти. Трябва да обсъдим някой въпроси… Александър проследи с насълзени от смеха очи отдалечаването на майка си и Елизабет, която в последния момент му хвърли още един отровен поглед, в който той прочете жестока клетва за отмъщение, заради преживяното унижение. Младият мъж не можеше да отрече, че късмета не го напускаше в последните дни, за разлика от този на Елизабет, който явно бе избягал от нея с писъци. Всеки нейн грижливо обмислен и перфектно изпълнен план, целящ неговото унижение се обръщаше в последствие срещу нея. Младият мъж взе съсипаната риза от пода и с весело изражение на лицето се отправи към покоите си на горния етаж. Но щом прекрачи прага, настроението му мигом се смени. Огромното и празно легло сякаш му се надсмиваше. Александър усещаше, че силният му копнеж по Елизабет ще го съсипе. През живота си не бе изпитвал подобно плътско желание. До преди час се бе залъгвал, че единствената причина, всъщност е личният му отказ да има нещо общо с нея. Фактът, че тя беше забранен плод, поне докато не приеме брака си с нея за вариант, това ли беше причината за изгарящата го жажда, за измъчващите го сънища и живите еротични картини, които се появяваха в главата му всеки път когато я погледнеше. Не, не беше само това. Александър усещаше, някъде дълбоко в себе си някакъв животински инстинкт, който му нашепваше, че тази жена означава много повече за него отколкото бе готов да признае. Александър се облече припряно, а мрачното изражение не слизаше от лицето му. Напусна стаята си с нежелание и се отправи към кабинета на баща си. Единствената му утеха бе, че веднага щом пристъпеше прага на стаята, в която животът му бе взел обрат, щеше да си налее щедра порция от качественото уиски, което щеше да притъпи поне за момент обзелото го мрачно настроение. Почука на вратата, а отвътре му отговори веселият глас на баща му. -Влез, синко! Точен както винаги. – усмихна се Кристофър. Баща му стоеше зад внушителното писалище от тъмно дърво с обичайната си строга стойка, но на устните му играеше едва забележима усмивка. Алекс се стегна в очакване. Настроението на стария мъж не предвещаваше нищо добро. Бриана също бе тук, явно за да подкрепи някоя от новите налудничави идеи на херцога. Майка му бе положила нежно длани върху раменете на съпруга си в безмълвен жест на подкрепа и близост, напомняйки на Алекс колко силна бе всъщност връзката между родителите му. Още от деца, двамата с брат му бяха свикнали с интимността между тях, с взаимната им любов, която не криеха от другите. Преди години, когато все още не се бе сблъсквал със суровата действителност, Алекс се бе надявал, че ще срещне жена, която ще обича така както баща му обичаше майка му. Но дългите години прекарани в различни будоари и опитът, който бе натрупал там, бе отворил очите му за истинската същност на "благовъзпитаните" дами. Обожаваше майка си, но не смяташе да позволи на която и да е жена да управлява сърцето и съзнанието му. Александър сам прекъсна мрачните си мисли, обръщайки се към родителите си: -Е, целият съм в слух! Какво успяхте да измислите сега? – попита той докато се настаняваше в креслото срещу тях. -Не ми харесва тона ти, младежо! – заяви Бриана с толкова комично изражение, че Алекс не се въздържа и избухна в смях. - Ето, така вече е много по-добре! – добави на свой ред Кристофър. – Чувствам се малко некомфортно, когато ме гледаш така, сякаш ме обвиняваш за всички злини на света. - Чак за всички не, но поне за една конкретно! – повдигна вежди Алекс, но от тона му личеше, че моментното му лошо настроение се бе изпарило. - Лично аз предпочитам да не наричам годежа ти злина, но щом настояваш, няма да споря! – заяви шеговито Кристофър. – Поводът за този разговор е пряко свързан с годежа ти. С майка ти обсъждаме въпроса от няколко дни и в крайна сметка решихме да го дадем на теб… - Да ми дадете какво… - попита разтревожено Алекс, притеснен каква нова лудост е обхванала обичния му баща. - Успокой се, скъпи – намеси се майка му. – Става въпрос за това – Бриана извади от едно от чекмеджета на бюрото малка кутия, обшита в тъмно лилав сатен. Тя се приближи към него, приседна на облегалката на стола му и отвори кутийката. Вътре бе поставен изключително изящен пръстен. Обковът бе от бяло злато, а в центъра му бе поставен прозрачен диамант в ромбоидна форма. По продължението на обкова бяха поставени още безброй малки скъпоценни камъни, който допринасяха за изключително нежния вид на бижуто. - Пръстен?! – изненадата на Алекс бе пълна. Защо по дяволите, ще му дават пръстен…Кристофър чакаше със стаен дъх сина му да прозре причината. Младият мъж изглеждаше замислен, когато изведнъж гневно скочи от стола: - Не мога да повярвам, че ще ме накарате да направя това! – сърдитият му тон, ясно показваше какво мисли по въпроса. -Алекс, почакай. Нека ти обясня… - започна Бриана. – Този пръстен беше мой, баща ти ми го даде…В семейството е от поколения…И с баща ти смятаме, че е редно да го дадеш на Елизабет… -А не смятате ли, че е редно сам да се реша на такава постъпка. - Синко, мисля че си малко краен в реакцията си…все пак това е само един пръстен… - Кристофър не успя да довърши, прекъснат от новия гневен изблик на по-младият мъж: - Въпросът не е в пръстена, а във факта, че отново ме принуждавате да го направя! – почти крещеше Александър. - За Бога, Алекс, ако знаех, че ще реагираш така, никога не бих настоявала за такова нещо… - Бриана изглеждаше много натъжена от острия отказ на сина си. Посърналият й вид веднага оказа влияние върху него и той бързо се успокои. - Алекс, моля те, как мислиш ще се чувства Елизабет без годежен пръстен, особено след като сестра й скоро ще получи своя. Моля те, направи го заради мен. – Бриана протегна ръката си към него, а върху тясната й длан почиваше малката кутийка. Александър не можеше да й откаже, майка му го знаеше и се възползваше най-безкрупулно от този факт. Младият мъж с неохота пое кутийката и отправяйки се към вратата заяви с твърд глас: -Ще й дам пръстена, но аз ще реша кога… И още нещо – настоявам да не се месите повече! Вече направихте достатъчно! С тези думи Алекс напусна стаята и с бързи крачки се отправи към стълбището, където почти събори брат си, който тъкмо вземаше последното стъпало. -За къде си се разбързал така?! – ухили се Девлин. - Не сега! – озъби се Алекс. -Какво по дяволите те прихваща? - извика ядно Дев. Без да отговаря, Алекс му показа лявата си ръка, с която държеше малката кутия. С ловко движение на палеца той я отвори и отвътре се показа скъпия пръстен. -Признавам, че съм поласкан от предложението… Но не смяташ ли, че заслужавам поне да паднеш на колене - започна шеговито Дев оглеждайки с интерес бижуто. Леко изсвирване изрази възхищението му: - Заради такъв диамант, ще мина и без коленичене… - Стига си се правил на шут! Не е смешно… - Напротив… Александър не изчака театрото на брат му да приключи, а с нарастващ гняв се спусна по стълбите и напусна къщата, търсейки самотно местенце където да обмисли какво да прави със скъпата дрънкулка. Секунди, след като брат му се изгуби от поглед, усмивката на Девлин се стопи с учудваща бързина. Въздъхна тежко и стисна още по здраво кутийката, която бе развалила неговото настроение. Алекс трябваше да се благодари, че не му се е наложило сам да избира годежния пръстен за годеницата си. Дев със сигурност нямаше този късмет. Но разбира се, нямаше намерение да казва това на брат си.

Редактирано 12 януари 201016 г. от hol_back_girl (преглед на промените)

През това време Елизабет стоеше унило на прозореца в дома си и мислеше за бъдещия си брак. Алекс безспорно беше най-красивия мъж, когото познаваше, но също така беше избухлив, непредсказуем и инат като магаре. Добре де и се целуваше божествено. Но нима това беше достатъчно за един брак?Разбира се, че не. Колкото повече си мислеше за предстоящите събития, толкова по-заплетено й се струваше всичко. Имаше моменти, в които го чувстваше толкова близък, като човек, който познава отдавна, а в други наистина го мразеше. Особено когато започне да се прави на надут. „Надут всезнайко!”-помисли си тя и сама започне да се смее. Когато смехът й утихна една безумна идея бавно започна да се оформя в главата й. Дяволита усмивка се прокрадна на лицето й и тя тръгна да търси сестра си. -Каат, Каат, Каат, къде си? -Защо си се развикала така?- се чу от коридора гласа на сестра й. -Имам идея.-Бет приличаше на ентусиазирано хлапе, намислило някоя пакост. -Хайде идвай.-нареждаше наставнически тя, докато дърпаше Кат към своята стая. -Какво става? Исусе Христе за къде си се забързала така…-попита по-малката сестра, която се остави буквално да бъде избутана в празното помещение. -Помисли Кат, хубавичко си помисли. След няколко месеца ние с теб ще се омъжим. Освен съпруги ще станем домакини, а може би един ден и майки. -Ти напълно си смахнала-промълви Бет, докато невярващо гледаше как сестра й снове и нарежда из стаята. -О, не сестричке, много съм си добре дори, но знаеш ли от какво имам нужда? -От какво? -От пазар!-възкликна усмихнато Бет. -Но...но ти мразиш да пазаруваш. -Напротив обичам, особено, когато смятам да разходя бъдещия си съпруг из всички модни магазини в Лондон и хубаво да му поизтръскам джоба. Как мислиш дали ще остана очарован, че бъдещата му жена обича да си купува скъпи и безполезни неща. Мноооого скъпи и мноооого безполезни- в края на думите си Бет вече се заливаше от смях. -Хайде Кат, ще бъде забавно, ти ще хванеш Девлин аз Алекс и ще си направим модна разходка. Катрин гледаше шокирано Бет, дали да не извикат отново д-р Филипс. Сестра й, наистина имаше нужда от преглед. -Бет, защо го правиш? Не разбираш ли, че сватбите са неизбежни, защо се опитваш да провалиш всичко и да разочароваш мама и татко? -Като толкова много харесват Алекс, да се оженят те за него тогава-сопнато отговори Бет и продължи-С теб или без теб, аз ще го направя, няма да се дам толкова лесно. В този момент разговорът на двете момичета беше прекъснат от Моли, която съобщи на младите дами, че майка им ги чака, заедно с бъдещият херцог на Евърдън. Александър изявил желание да покани годеницата си на разходка, за да се опознаят и изгладят недоразуменията. Това поне беше официалната версия, истината естествено доста се различаваше от нея. След като пръстенът вече тежеше в джоба му Алекс просто си търсеше повод отново да се скара с Бет, за да не се чувства хванат в мрежите на родителите си и тази непоносима сватба. Той дори и не предполагаше, че годеницата му, готви капан, който само допълнително ще почерни живота му. Лейди Доминик топло беше посрещнала бъдещия си зет и след като пред него имаше вече чай и цяла купа със сладки доволно му съобщаваше всичките си идеи за сватбата му с дъщеря й. Младият мъж слушаше учтиво и от време на време дори кимваше, за да засвидетелства интереса си, но с всяка изминала минута болката в главата му се усилваше все повече. Ето, защо той направо скочи на крака при появата на Бет, мислейки си, че колкото по-бързо се измъкнат от тук, толкова по-малко ще му се налага да слуша за този кошмар. -Скъпи Алекс, каква приятна изненада.-изчурулика тя от вратата, като шокира напълно майка си и младия мъж. Лицето му напълно замръзнало, съвсем изгуби цвета си като младата дама най-демонстративно го целуна по бузата, за добре дошъл. -Ох, толкова се вълнувам, точно сега си мислех за теб и ето, че ти се появи. Май си започнал да ми четеш мислите хитрецо- довърши смайващото си посрещане Бет. -Аз…-думите не можеха да се подредят в главата на мъжа.Изгубил ума и дума той смотолеви поздрава си, надявайки се, че не изглежда толкова глупаво, колкото се чувства. - Мамо, имам прекрасна идея-очите на Бет искряха от щастие и ентусиазъм- Предстоят толкова много събития, ще трябва да посрещнем толкова много гости около сватбата. Не може всичко с лейди Бриана да свършите сами. Нека и ние поне малко да ви помогнем. Нали скъпи? Трябва да се включим, имам толкова много идеи… Докато Алекс продължаваше да не разбира какво се случва около него, лейди Доминик се усмихна гордо на дъщеря си: -Но разбира се, скъпа. Разходете се с Алекс, вземете всичко, което ви харесва… Майчиното й сърце преливаше от радост, докато гледаше как дъщеря й, хвана под ръка годеника си, за да се качат в каретата му и да потеглят към най-изисканите магазини, където ги очакваха куп любезни продавачи. -Е добре, какво става?- останали сами в каретата Алекс, нямаше търпение да разбере какво се върти в ума на годеницата му.-Как така си промени решението изведнъж, или май не помниш, че ме мразиш? -Разбира се, че те мразя Пухчо, но никога не бих се отказала от една нова рокля-сладко му отговори Бет. Но Алекс, не беше чул нейният отговор, мозъкът му спря да функционира на думичката Пухчо, тази жена беше полудяла. -Пухчо…-заекна той -Да, Пухчо харесва ли ти? Всички влюбени трябва да си имат такива обръщения. Аз ще ти викам Пухчо, защото ми напомняш на черният ни сладък котак вкъщи. С тази красива черна коса…-докато говореше Бет се премести до него и прекара ръка по косите му, след това продължи надолу докосвайки страните му и по-надолу, докато младия мъж хвана ръката й. -Не знам какво се върти в красивата ти главица, но ако си мислиш, че ще се моля за благоволението ти, жестоко се лъжеш!-сграбчвайки я той притисна гневните си устни до нейните. Познатото чувство на огън и страст завладя и двамата. Устните им продължиха ожесточената битка на думите, а телата им се долепяха все по-силно и силно, бесни на тясното пространство, в което се намираха. Докато мислите им се топяха от обзелите ги пламъци, каретата изненадващо спря. Рязкото спиране напомни на Бет къде се намира, тя се опита да се отдръпне от Алекс,бясна на собствената си реакция. Но той не искаше да я пусне, ръцете му я стиснаха още по-силно, докато тя не започна неистово да се дърпа, тогава той отлепи устните си от нейните, погледна я в очите й и каза: -Мъъъъъъъъррррррр… -Глупак!-изсъска Елизабет и без да дочака помоща му слезе от каретата. Докато оправяш измачканите си поли, гневът й мигом се изпари след като погледа й попадна пред магазина до когото бяха спрели. Красиво подредените витрини бяха радост за всяко женско око, невероятните цветове подканяха обречените купувачи да влязат. И Бет имаше точно това намерение. След този магазин посетиха и още един и още един и още и още. Бет твърдо беше решила да вбеси Алекс. Лондон беше голям град и тя имаше намерение да посети всеки магазин, голям или малък. Младата жена влизаше с охота навсякъде допитвайки се до годеника си дали му харесва това или онова гребенче, дали еди коя си ваза ще седи добре в бъдещия им дом, дали да не сложат едни еленови рога над камината си? Или пък да поръчат нови завеси от Париж, а тези носни кърпи не са ли прекрасни? Трябва да си купят комплекти чаршафи, калъфки, завивки, кърпи, които да бъдат бродирани с инициалите на бъдещето семейство. Бърборейки все в този дух младата жена неуморно сновеше между различните видове стоки. Алекс вече се беше примирил, наясно с това, че го очаква един труден и скучен ден, той търпеливо следваше годеницата си. Всъщност и това не беше никак зле. Красотата на Елизабет беше толкова завладяваща, че гледката от суетящата се около него жена беше наистина прекрасна. Загледана в някоя цветна покривка, тя извърташе малкото си вратле, за да го погледне по-отблизо, докато Алекс мислено целуваше всяка от изкараните й на показ извивки. Мадам Стейтън беше пълничка, червенубезеста дама, която винаги посрещаше клиентите си с усмивка. Тя държеше най-елегантния и прочут магазин в Лондон. Нейни клиенти бяха всички дами от цветът на висшето английско общество. Продавачката на платове задоволяваше всички техни прищевки и дори се носеше слух, че някои известни парижки госпожици идваха специално в града заради нейната стока. Ето защо мадам Стейтън беше развила изключителен търговски нюх, който веднага надуши добри клиенти в лицето на влизащата двойка. В този момент умът на Бет трескаво работеше как да вбеси Алекс, който изглеждаше твърде спокоен. За начало тя хвърли поглед на идващата към тях продавачка и чаровно й се усмихна. -Ох, каква приказна стока има тук-възкликна тя и кокетно започна да гледа надолу-нагоре из пъстроцветния магазин. -Виж скъпи, има червено, розаво синьо, зелено, ох каква прелест. -Да, нашите платове идват специално от Индия и са много предпочитана стока-включи се мадам Стейтън и на дълго и нашироко започна да обяснява историята на прекосилите океана чудни десени.-В моят магазин се намира само най-доброто, сигурна съм, че вашата съпруга ще остане доволна от нашите услуги. -Тя не ми е съпруга-отвърна Алекс и веднага беше възнаграден от изненадан, но разбиращ поглед. Мадам Стейтън все пак беше търговец с опит, а в нейния магазин не една или две любовници бяха спирали, за да прилично да поотупат джобовете на своите обвързани завоевания. -Но скоро ще стана-обади се Бет с меден глас-планираме голяма и пищна сватба. И аз разбирате ли трябва да съм подготвена, това дали ще ми отива скъпи?-обърна се тя към Алекс извадила кой знае откъде един топ плат с цвят на тиня. -Ти си прекрасна във всички цветове скъпа-Алекс реши да се включи в прозрачната игра на Бет и да й натрие носа. -Да, но трябва да вземем и за теб, за да си приличаме, все пак хората трябва да бъдат наясно, че сме двойка. Заедно и в добро и лошо скъпи. Мадам Стейтън гледаше объркано младите хора, които не се гледаха никак влюбено -Вижте тук имам прекрасен копринен розов плат, който ще подчертае прекрасните ви руси коси. -Всъщност аз си харесах това и мисля да взема поне 20 метра, о не извинете ще трябва да взема и за Бузанчо, значи поне 30. -За..за кого?- попита учудено Алекс. -Бузанчо скъпи, нашия бъдещ наследник. Бузан Брентън, 4-тия херцог на Евърдън- мило му отговори младата дама. -Но ти…но ние нямаме наследник… -Да, но един ден ще имаме и той ще има едни сладки, малки, пухкави бузки. -Той няма да се казва Бузан, побъркана жено!- троснато отговори вбесения мъж-Що за име е това? От къде го измисли? Чувате ли какво говори тя?-обърна се той към съвсем обърканата вече продавачка. --Кой нормален мъж ще си кръсти детето по този безумен начин-продължаваше да беснее Алекс. -Ами това име е доста интересно…- притеснено се включи Мадам Стейтън-…звучи запомнящо се-додаде объркано подушила зараждащия се скандал, който най-вероятно щеше да подгони всичките й клиенти. -Интересно?Интересно, та това е наказание за Бога-прогърмя гласът на мъжа-Достатъчно търпях, тръгвай Елизабет, за днес приключихме. -Но аз не съм свършила с пазаруването-инатливо се обади младото момиче-Освен това не разбирам какво не ти харесва в името на бъдещето ни дете, на мен това ми харесва и няма да изляза от тук заради теб, аз заповеди не приемам. Като ти се иска да заповядваш, ето ти отвън кочияша и коня. Всъщност защо не заповядаш на коня да ти бие един шут отзад-довърши вече разгневената Бет. -Така било значи…-промълви тихо Алекс и в следващия момент сграбчи шокираната жена и я метна на рамо- Ти имаш нужда от един хубав бой, за да се научиш да уважаваш и почиташ съпруга си… -Ти не си ми съпруг, пусни ме говедо-Бет започна бясно да рита, хапе и драска с нокти, докато младия мъж я изнасяше през вратата. Преди да излезе от нея подметна през рамо на продавачката да доставят от всички видове платове по 30 метра в дома му и да бъдат записани на сметката му. Двамата се превърнаха в истинска атракция на минаващите покрай магазина хора, които за първи път виждаха как благородник носи, дивееща жена. Стоварена грубо в каретата, Бет избълва един куп ругатни по адрес на бъдещия си съпруг. -Как си позволяваш?Ти нищожество такова…ти…ти глупаво магаре…-устните на Алекс заглушиха следващата й обида. Стиснатите юмруци на младата жена бавно се отпуснаха, за да привлекат мъжът към себе си.Гневът бързо се стопи и се превърна в горяща лава, която се разтичаше между младите им тела. Нямаше нищо друго, светът беше замрял. Само неговите и нейните ръце, само неговите и нейните устни, само нейното и неговото сърце...Той се дръпна само за миг, за да прошепне името й, но тя го прекъсна, завладявайки го отново и отново.

Редактирано 30 януари 201016 г. от dindi (преглед на промените)

Няколко седмици по-късно... Непоносима горещина на знойния юлски ден най-после бе заменена от прохладата на нощта. Вечерния хлад освежи гостите на забележителния прием в имението на Евердън. Балът бе организиран по случай двойния годеж на синовете на херцога, а до сватбата на годината оставаше само месец. Никой от поканените не бе забравил грандиозния скандал от преди няколко месеца, който даде материал на лондонските клюкари за месеци напред. Всички оглеждаха с интерес бъдещите младоженци и попиваха всяка информация, която засягаше двете семейства. Говореше се, че през последните два месеца лейди Бриана не е оставила и един свободен ден за бъдещите булки, ангажирайки трайно вниманието им с подготовката за сватбата. Девлин Брентън за пореден път подръпна изнервено шалчето на врата си и си пожела бутилка уиски и самотно местенце, където да се опита да забрави случващото се тази вечер. Сигурно се беше побъркал, щом бе допуснал да се стигне до тук. Сгоден! При това доста официално, след като баща му, херцог Евърдън, бе използвал влиянието си, организирайки бляскав годежен бал, същият на който се намираше в момента. Напълно осъзнаваше, че старецът от години се надява синовете му да се задомят, но се опасяваше, че този път Кристофър Брентън е повече от решен да се наложи. Дали щеше да привлече вниманието, ако напусне празненството? Може би ако замине за известно време, баща му ще преосмисли доводите си и ще прозре колко егоистично е от негова страна да притиска така синовете си? Независимо, че лейди Катрин Нортфилд бе едно изключително красиво и нежно създание... По дяволите! Трябваше да се стегне. Именно заради това, което беше годеницата му – прекалено млада и невинна, тя не заслужаваше подобна участ, да се омъжи за мъж, който никога не ще намери място за любов в сърцето си. Горчивият опит му показа, че този аспект от живота не е за него. И докато брат му Алекс бе по-скоро прекалено свободолюбив, за да се обвърже, то Девлин бе напълно убеден, че никога няма да се ожени. Поне до една злополучна вечер преди няколко месеца, когато ужасният му късмет реши да обърка всичките му планове. И ето го сега, издокаран в черно официално облекло, криещ се в отдалечен тъмен ъгъл от гостите на собствения му годеж. А също и от годеницата си, тъй като бе сигурен, че ако доближи Катрин, отново ще извърши някоя глупост. Колко иронично, имайки предвид годежния пръстен, който като че ли натежаваше в джоба на фрака му. Проклет късмет! - А, ето те и теб, приятелю. Маркиз Аштън прекъсна усамотението на Девлин, като с бодра усмивка побутна в ръцете на виконта чаша уиски. - Изглеждаш като някого, на когото му е нужно питие, Дев. Съветвам те да изтриеш унилата си физиономия и да се поразходиш из залата. В противен случай, опасявам се, че лейди Бриана ще изпрати армия, за да те открие. Отсъствието ти вече бие на очи. Особено след като почти панически избяга от годеницата си след танца за откриване на вечерта. - Остави ме на спокойствие, Тристан. Бог ми е свидетел, че не ме очакват много светли дни. – Изръмжа предупредително виконт Личфийлд, а приятелят му се засмя весело. - Не си се отправил към бесилката, Дев. - Не е съвсем далеч от истината. Веселото настроение на маркиза като че ли се изпари. - Познаваме се от години, Дев. Наясно съм с възраженията ти относно брака, но ако само престанеш да се опъваш като магаре на мост и осъзнаеш, че лейди Катрин Нортфилд въобще не прилича на Жаклин... - Тристан... – Прдупредителната нотка в гласа на Девлин извика нова усмивка на лицето на приятеля му. - Млъквам. Но не и преди да отбележа, че ако скоро не си покажеш очите пред гостите, някой нахален младеж ще ти отмъкне годеницата. Бъди сигурен, че не са малко тези, на които им се иска. Девлин стисна юмруци, усетил абсурдното недоволство, което се надигна у него. Все пак се опита да остане небрежен докато отговаряше на предизвикателството: - Могат да се опитат, но едва ли. Всички в тази зала са наясно, че дамата е сгодена. - Може би не са особено впечатлени от този факт, след като на пръста й липсва годежен пръстен... Тристан с мъка запази сериозното си изражение, когато приятелят му го погледна измъчено. – Просто ме остави да умра на спокойствие, Трис. Катрин ме побърква достатъчно. Въпреки всичко маркизът не успя да удържи смеха си. - Кълна се, Дев, държиш се като отчаяно влюбен хлапак, който трепери пред перспективата да подари годежен пръстен на любимата. - По-скоро като разумен мъж, който не бърза да се обвърже с натрапената му годеница. – Парира Личфийлд. - Но все пак ще се ожениш за нея. – Констатира почти делово Тристан. - Нямам избор, по дяволите. Бащите ни са се заинатили като магарета. - Какво смяташ да правиш с нея, Дев? - Не зная. – Въздъхна младият мъж и прокара нервно длан през кестенявите си коси. – Може би ще я заведа в Личфийлд и след това ще замина. Едва ли ще сме първите съпрузи, които живеят на разстояние. - Горкото дете. Все пак можеш да й обърнеш малко внимание тази вечер. Нов унищожителен поглед блесна в очите на Девлин, но маркизът го подмина с невъзмутимо безразличие, добавяйки: - Няма нужда да бързаш, приятелю. Разбира се, на твое място не бих оставил дамата сама за прекалено... Девлин не чу останалото, проправяйки си път между гостите . Проклет да беше, но за добро или зло, Катрин Нортфилд бе бъдещата му съпруга и нахалните контета наоколко трябваше да осъзнаят това. Катрин оглеждаше залата с невиждащ поглед и в отвратително настроение. Тревогата и разочарованието й нарастваха с всяка минута. Какво всъщност бе очаквала?! Че Девлин ще бъде до нея, ще се разхождат между гостите хванати под ръка, като щастливи влюбени? Не, не беше толкова наивна. Но това надхвърляше и най-лошите й представи. За Бога, годеникът й почти буквално бе избягал от залата след първия им танц, а тя бе принудена да търпи нахалните и съчувствени погледи на гостите. Ако не се лъжеше, току що една достолепна матрона я бе погледнала с такова съжаление, сякаш беше изоставена пред олтара. Стисна зъби, за да възпре проклятията, които напираха на устните й. Девлин Брентън щеше да съжалява за унижението, на което бе подложена, щеше да си плати прескъпо за дързостта си! - Време беше! Възклицанието на лейди Бриана Брентън привлече вниманието на младата жена и Катрин се прокле за възбудата, която изпита, щом проследи погледа на бъдещата си свекърва. Мислите отлетяха от главата й, погледите им се кръстосаха за дълъг почти осезаемо напрегнат момент, докато Девлин скъсяваше разстоянието между тях с уверена крачка. Сърцето й спря за един сладко-мъчителен момент, след което заблъска в гърдите й, причинявайки й почти физическа болка. Проклет да беше, проклета да беше и тя за слабостта си. Младият мъж не бе сигурен дали залата е притихнала или предателските му възприятия се насочиха единствено върху жената пред него. Катрин не откъсваше очи от него и това го накара да се усмихне почти самодоволно, осъзнавайки, че скоро щеше да я има само за себе си. Щом се приближи достатъчно, виконт Личфийлд поздрави с кимване майка си и Елизабет, застанали до годеницата му и побърза да посвети вниманието си на бъдещата си съпруга. Все пак, както отбеляза Тристан, можеше да се наслади на компанията й поне тази вечер, макар бракът им да не предвещаваше нищо добро. - Катрин. – Усмивката му бе подкупваща. – Ще ми подариш ли този танц? Омаята я напусна в мига, в който чу гласа му. Катрин примигна почти объркано, когато фееричния ореол около им се пукна като сапунен мехур и неприятната действителност се откри отново пред погледа й. Недоволството й се възвърна с двойна сила, но тя потисна отказа си и подаде ръка на младия мъж с измамно блага усмивка. Годеникът й нямаше ни най-малка представа с какво се захваща. Лейди Бриана остана загледана в младата двойка с ослепителна усмивка, докато те се завъртяха на подиума за танци. - Това е повече от добър знак. – Промълви тя, по-скоро на себе си. Бет загърби лошото си настроение за пръв път от началото на вечерта. Не бе обягнал от вниманието й опасният блясък в очите на Катрин. Толкова добре познат. Почти съжали по-младия Брентън и с известна неохота опроверга думите на херцогиня Евърдън: - Напротив, лейди Бриана. Катрин е подготвена за война. Девлин привлече Катрин близо до себе си и за пореден път в последните няколко минути мислено се нарече глупак. Защо се бе отдал на мрачни мисли, вместо да се любува на прекрасната си годеница, която сега бе в прегръдките му. Роклята й, направена от тъмнолилав сатен се спускаше по стройната й фигура, сякаш платът галеше нежната й кожа. Наситеният цвят подчертаваше този на очите й и им придаваше още по-голяма екзотичност. Лъскавата й гарваночерна коса бе вдигната в сложна прическа, която разкриваше нежната й шия, а уханието което се носеше от тялото й го омайваше като скъп елексир. За пореден път Девлин се възхити от красотата й. - Каква чест, милорд! Да отделите от ценното си време, за да потанцувате с мен! – Сарказмът в гласа й го изненада. Едва сега забеляза враждебността в очите й и стегнатата стойка. Нежно помилва гърба й, докато беше в прегръдките му по време на една от сложните фигури на танца и с удоволствие усети потрепването на тялото й. Можеше да се включи в играта. - За мен е удоволствие, котенце. - Ти си лицемер, Девлин Брентън! – Просъска младата жена. - А ти, моя годеница. Катрин опита да се откъсне от ръцете му, но той я задържа с желязна, но не и груба хватка. Е, добре, щом така предпочиташе. - Нима си преодолял отвращението си към брака? – Запита накрая с меден глас. Девлин дори не трепна. Малката криеше огнен темперамент изпод маската на възпитано момиче. - Скоро ще разбереш. – Гласеше краткият отговор. - Не си играй с мен, Девлин, не съм някоя от твоите уличници. Запомни това добре! Една вежда се повдигна театрално: - Нима долавям ревност в думите ти? Не се притеснявай за Сюзън, мила моя. Тя отдавна е минало. Нова милувка по гърба й я накара да притвори очи, борейки се с желанието си да се отпусне в ръцете му и да приеме макар и измамната му близост. „Боже, помогни ми да запазя разсъдъка си, не позволявай на този мъж да разбие сърцето ми. Няма да го понеса.” Рязко отвори очи и му се усмихна с усилие. - Сюзън е последната ми грижа. Освен това би било глупост от моя страна да очаквам да се откажеш от забавленията си. Не съм толкова наивна, милорд. Девлин не бе сигурен дали рязката смяна на настроенето й беше в негова полза. До преди миг го стрелкаше със свиреп поглед, а сега говореше хладнокръвно и овладяно. За пръв път осъзна, че не може да я манипулира. Тя бе най-забележителната жена, която бе познавал, външно крехка и ослепителна, а вътрешно – като горяща факла, темпераментна, съобразителна и волева. Играта свърши. - Така е, наивността не ти е присъща. Може би трябва да попитам какво тогава очакваш от брака си с мен, ако не вярност. Катрин премигна объркано и извърна очи. Не искаше той да види копнежа в очите й. Нито абсурдната надежда. Ясно й бе показано, че не представлява интерес за него. С мъка се овладя и вирна брадичка, решена да запази сърцето за себе си, след като скоро тялото й щеше да му принадлежи. - Не много, милорд. Може би известна свобода, за да мога и аз да отдам дължимото на собственото си благополучие. Възклицание се изплъзна от устните й, когато Девлин внезапно я притисна в прегръдките си. Погледът му беше потъмнял и той се поддаде на яростта си. - Много бързо пожелахте свобода, мадам. – Просъска младия мъж. Танцът бе свършил, но той продължаваше да я държи здраво до себе си. За момент Катрин изпита страх, неспособна да разбере какво бе предизвикало подобна реакция. Подпря длани на гърдите му и се размърда неспокойно в ръцете му, забелязвайки с безпокойство няколко чифта любопитни очи, които ги следяха внимателно. - Пусни ме, Девлин. Позволяваш си прекалено много. Нима очакваш, че ще линея по съпруг, който не ме иска. Разбира се, че искам свобода, за да следвам интересите си, да гостувам на семейството си. Не мога да разбера... – Гласът й заглъхна, когато най-накрая осъзна какво си бе помислил той. Господи, нима я бе обвинил в бъдещо прелюбодеяние?! За момент бе толкова изненадана, че забрави да се дърпа. Виконт Личфийлд не бе сигурен дали да се довери на неверието в погледа й. Нима бе приел думите й погрешно? С интерес проследи как очите й се разшириха в изненада, после едва забележимо потъмняха и накрая се свиха с опасен блясък. Внезапно дребната жена в ръцете му просъска с толкова леден тон, че на него не му остана нищо друго освен да се подчини: - Пусни ме! Ръцете му паднаха като отсечени. Катрин се задъха от яростта, която я обля, гърдите й се повдигаха неспокойно докато изцеждаше думите измежду зъбите си: - Може да съм принудена да се омъжа са вас, милорд. Може да съм принудена и да изтърпя унижението на това тържество, но няма да стоя и да слушам обиди, които дори нямат основание! Струваше й много, за да не повиши тон, но не бе сигурна дали ще издържи повече. Затова отстъпи назад. Искаше да се махне от залата, от къщата... Девлин сграбчи ръката й в желязна хватка. - Никъде няма да ходиш, Катрин. - Разбира се, че... Девлин, за Бога, къде ме водиш? Мнозина се обръщаха след тях докато годеникът й я влачеше след себе си. Спря едва, когато останаха сами на една от големите тераси на балната зала. Звездите блещукаха лениво на небосклона и Катрин потрепери от нощния хлад. Този човек се бе побъркал. - Девлин... Не можа да довърши. Устните му завладяха нейните в изпепеляваща целувка, която я свари напълно неподготвена. Притискаше я към себе си и Катрин смътно осъзна, че не можеше да не се наслади на топлината му, на усещанията, които събуждаше в нея, колкото и пагубни да бяха те за чувствата й. Почти простена в протест, когато най-накрая устните им се разделиха. Нужни й бяха няколко мига, за да осъзнае случващото се и да запита с основание: - Какво целеше с това? Не би могъл да се отървеш от нежелана годеница, ако всеки път я компроментираш на публични места. Девлин се усмихна почти хлапашки и леко помилва лицето й, карайки я да замълчи. - Да го кажем така. Ти си моя, Катрин Нортфилд. – Гласът му звучеше дрезгаво и непреклонно. Кат усети неканени сълзи да парят в очите й. Как й се искаш да повярва на думите му, взирайки се в наситенозеленото на очите му. – За добро или лошо, скоро ще бъдеш моя жена и трябва да те предупредя, скъпа, че мога да бъда ужасно ревнив. По дяволите, една сълза се търкулна по бузата й. Но като че ли Девлин не забеляза, продължавайки да я държи в прегръдките си. - Ревността предполага по-дълбоки, чувства, Девлин. – Промълви измъчено младата жена. – А и двамата знаем, че такива не съществуват. Виконтът се усмихна наставнически и внимателно извади от джоба на фрака си малка черна кутийка. Катрин дори не забеляза пръстена, докато той не повдигна внимателно ръката й и не плъзна бижуто на пръста. Кат понечи да наведе глава, но той бързо улови брадичката й с думите: - Приеми го на доверие. Заедно с ревността. Ще можеш ли? – Девлин осъзнаваше, че наистина се държи като влюбен хлапак, за какъвто го набеди приятеля му, учудващо, в момента това въобще не го интересуваше. Младата жена кимна едва забележимо и най-накрая той й позволи да погледне годежния пръстен. Сърцето й се стегна в сладка болка, докато разглеждаше златната халка, на върха на която, бе разположен правоъгълен бледолилав скъпоценен камък. Пръстенът проблясваше на приглушената светлина, обливаща терасата от вътрешността на залата. Нова сълза преля от очите й, заедно с вътрешното убеждение, че сърцето й отдавна не беше нейно, за да го брани. Бог да й е на помощ, но тя обичаше бъдещия си съпруг и макар да знаеше, че да си позволи дори една вечер на надежда е прекалено скъпа цена за щастието й, тя щеше да направи точно това. Вдигна глава и се потопи в зеленото на очите му. - Прекрасен е. – Едва промълви и трепетна усмивка украси устните й. След това побърза да добави. – Не съм ревла, кълна се. Девлин се засмя на недоволството в тона й. - Само, когато ти подаряват бижута може би? Тя се поколеба, но все пак кимна. - Да. Особено такива бижута. Младият мъж отново я притегли в прегръдките си и сведе устни към нейните. - Хубаво е да го знам. – Прошепна, малко преди отново да я целуне и се зарадва, когато тя се сгуши в ръцете му и отговори на ласките му с непринудена прямота.

Спусналия се плътен мрак прикри от любопитни погледи младата двойка. Посветени единствено един на друг те изгубиха представа за времето, за разлика от гостите на бала по случай годежа им, за които часовете не бяха достатъчни за да обсъдят роклите на годениците или украсата на огромната бална зала. Друга основна тема на вечерта беше липсата на дъжд и как това се отразяваше на града и околностите му. Безкрайно проточилата се суша, и съпътстващата я невиждана жега тормозеше лондончани вече два месеца. Не беше рядко срещана гледката на вбесени господа, които с гневен взор вперен в безоблачното небе, проклинаха жаркото слънце, а млади дами жалостиво се молеха за капка дъжд, която да разхлади дните. Положително обикновено мъгливият и дъждовен Лондон, се бе превърнал в горяща пещ, която като че ли тепърва се разгаряше. Далеч по-различни мисли вълнуваха домакинята тази вечер. Лейди Бриана разтревожено следеше с поглед бъдещата си снаха Елизабет, чието лице не оставяше тайна за чувствата, които изпитваше. Младата жена изглеждаше тъжна, и Бриана вече се досещаше защо. Въпреки че по-големият й син, не се бе държал грубо подобно на брат си, и не се бе отделил от годеницата си през цялата вечер, в поведението му се усещаше резервираност, която не можеше да остане скрита за хората, които го познаваха. За причината – Бриана можеше само да гадае. Но какъвто и да беше поводът тя не одобряваше държанието на сина си и беше време той да го разбере. От своя страна Александър сякаш не забелязваше гневните погледи, които майка му отправяше, всеки път когато надигнеше чашата с уиски към устните си. Чувстваше се отвратително, а с напредването на вечерта нямаше изгледи настроението му да се оправи. Причината носеше женско име – Елизабет Нортфийлд, която изглеждаше по-ослепително от всякога. Роклята в прасковен цвят се спускаше нежно по тялото й, подчертавайки всяка съвършена извивка. Косата й бе спусната върху лявото рамо, прихваната на тила със изящна брошка. Меките къдрици с цвят на злато, сякаш галеха голата кожа и Алекс изпита неудържимо желание да зарови пръстите си в тях, за да усети аромата й. Повдигна за пореден път чашата си и отпи щедра глътка. Годежът им вече бе напълно официален. Всеки опит за развалянето му, щеше да предизвика скандал, който и двете семейства нямаше да понесат. Клюките щяха да унищожат Елизабет. Никой лондончанин не би повярвал на идеята, че след близо тримесечен годеж двамата не са консумирали връзката си, въпреки че беше самата истина. Не и с неговата репутация на почитател на плътските удоволствия. Въпреки красотата си, тя нямаше да успее да се сгоди втори път, не и за някоя прилична партия. Алекс усети, че го наблюдават и вдигна инстинктивно глава. Не бъркаше. Само секунда след като отвърна на синьо-зеления й поглед, Бет завъртя гузно профила си, осъзнала че е хваната на местопрестъплението. Въпреки че се стараеше да прикрие чувствата си, Алекс знаеше колко наранена се чувства тя. През последните седмици той я бе избягвал, надявайки се, че по този начин ще преодолее нечовешкото желание, което изпитваше към нея. Уви, експериментът се оказа пълен провал. Не я докосваше, освен в случаите когато се налагаше, не я целуваше и не я предизвикваше. Държеше се като първокласен джентълмен, но какво целеше с поведението си, самият той не знаеше. Младият мъж отново усети погледа й върху себе си. Пресуши чашата си, остави я наблизо и с решителна крачка се отправи към годеницата си. Едва ли няколко минути, прекарани в танц, щяха да разрушат грижливо изграденото му самообладание. Допълнителния прилив на смелост от негова страна бе провокиран, от брат му който току що се бе присъединил към танцуващите заедно с Катрин. -Майко, ще ни извиниш ли за няколко минути – обърна се той към Бриана и Бет, които следяха с поглед другите герой на вечерта – Кат и Девлин. Двойката се носеше плавно по паркета разговаряйки тихо. - Елизабет, ще ми окажеш ли честта? – попита Александър подавайки й галантно ръката си. Бет кимна сковано и го остави да я преведе през тълпата към дансинга, където Алекс я притисна силно до себе си и я поведе в чувствения ритъм на валса. Близо минута нито един от двамата не проговори, но потискана от тишината, Елизабет започна несигурно: - Много си мълчалив… - не успя да довърши, тъй като той й отправи учуден поглед. - Едва ли може да се каже, че и ти си най-добрият събеседник, когото съм имал. – констатира той с хладна учтивост. Но Бет не усети отправеното предизвикателство, подведе се по сериозния му тон и обидата й се изрази с единственото възможно средство – силен гняв. Очите й мятаха огнени искри, а гласът й излезе със свистене през плътно стиснатите устни: -Ти, подъл… - яростната й тирада бе прекъсната от строгият му глас: -Не прави сцени, любима, всички ни гледат. - Мислиш ли? – запита невинно тя. С рязко движение се отскубна от здравата му прегръдка, при което развали ритъма на останалите валсуващи, музикантите спряха да свирят и всички присъстващи отправиха любопитни погледи към тях. -Ето сега всички ни гледат! – гласът й прогърмя като изстрел в потъналата в тишина зала. Без да губи време младата жена се отправи с бързи крачки към изхода, имаше нужда да остане сама, за да подреди мислите си. Алекснадър се отказа от намерението си да я последва, ако го беше направил сега щеше да извива красивото й врътле! Елизабет прекоси няколкото метра, които я деляха от усамотението на парка. Гневът й намаляваше все повече и вече осъзнаваше огромната грешка, която направи. Току що бе съсипала тържеството и бе провалила вечерта на домакините. За пореден път се бе оставила емоциите да я водят, заглушавайки гласа на разума. Поредният капан, поставен от „скъпият” й Александър, който доведе до публичното й унижение. Само при мисълта за него, усети как се възпламенява като фитил и гневът я обзема отново. Заета със задачата да поставя обидни епитети към името на годеника си, Бет не чу приближаващите стъпки. -Какво те прихвана, за Бога?! – възкликна възмутено Катрин. -Аз…съжалявам Кат… - започна да се оправдава Елизабет, но сестра й не бе в настроение да слуша глупавите й извинения. -Отново ТИ, Елизабет, както винаги мислиш само за себе си! Как можа да направиш такъв скандал! Имаш ли представа как изглеждаше лейди Бриана, когато един куп клюкари я наобиколиха, за да я атакуват с въпроси. -Нищо не знаеш, той ме предизвика… -И ти не можа да се въздържиш? За Бога, какво толкова ти каза, за да реагираш по този начин? Бет отвори уста, за да излее целия си гняв върху по-малката си сестра, но изведнъж замлъкна осъзнала колко глупаво е поведението й. Сцената, която разигра преди малко всъщност бе израз на разочарованието, което изпитваше от близо месец. Александър й липсваше. Липсваха й милувките му и забранените целувки, който разгаряха в тялото й пламъци. Липсваше й арогантната му усмивка и нахалните намеци. И най-вече, гневните им разпри, които обикновено започваха от някоя невинна забележка… Бет ахна изумено, когато осъзна, че Алекс просто я бе предизвикал. Нима не го беше правил десетки пъти до сега, нима не й подхвърляше хапливи забележки непрекъснато през последните месеци? Той не мислеше сериозно това което бе казал, но тя бе твърде обидена от поведението му, за да заподозре играта му. И твърде... не, за Бога, не можеше да се е влюбила с годеника си! Катрин наблюдаваше притеснено сестра си, усещайки, че нещо я измъчва. През последните седмици Елизабет бе обзета от необичайна меланхолия, която бе проличала особено тази вечер. Забеляза сълзите, които напълниха очите й, но Бет бързо извърна глава, сякаш почувствала неудобство от чувствата си. - Не можеш да се скриеш, сестричке. - Тихо промълви Кат, в чийто глас не бе останал и помен от гневния изблик. Бързо се приближи и положи успокоително ръка на рамото й. - Време е да ми кажеш какво става в главата и сърцето ти през последните дни. Не приличаш на себе си. - Кат,... мисля, че съм влюбена в Алекс... - Гласът на Елизабет заглъхна ужасено. Сестра й се усмихна снизходително. Подозираше за чувствата между двамата годеници от дълго време. Та те бяха направо прозрачни! - Но, Бет, това е чудесно... - Разбира се, че не е! Та той е женкар, арогантен, освен това е кристално ясно, че не се интересува от мен... вече! - Имаше намерение да продължи тирадата си, но скептичния поглед на Катрин я спря. - Бет, не преставаш да ме удивляваш. Преценката ти е абсолютно грешна. Алекс не свали поглед от теб цяла вечер! Бет я погледна с неприкрита изненада, която разсмя по-младото момиче. - Време е да се връщаме на тържеството. Сигурно вече се чудят къде сме! – констатира Кат и задърпа сестра си в обратна посока. Хванати под ръка двете жени се отправиха към ярко осветената къща. На входа Елизабет се спря и задържа в дланите си ръцете на Катрин. Искаше да й благодари за подкрепата, но мисълта й бе прекъсната от внезапната изненада, когато усети неестествено голям пръстен върху безименния пръст на лявата ръка на сестра си. Бет извърна китката й на светлината и се загледа с любопитство в правоъгълния бледолилав скъпоценен камък. Можеше да се закълне, че никога не е виждала това бижу сред скъпоценностите на сестра й или майка им. - Пръстенът е прелестен, Кат! Отива много на очите ти. Не съм го виждала сред семейните бижута. Неволна усмивка озари лицето на Катрин. - Това не е семейно бижу. - Гласът й потрепери, не можеше да скрие вълнението си, особено след като преди по-малко от час си бе позволила да приеме на доверие думите и действията на годеника си. - А годежен пръстен. - Нима Девлин... - Не се наложи да довърши, тъй като Катрин кимна утвърдително. Бет с усилие се усмихна, връхлетя я опустошаващо чувство на безпомощност и... разочарование. Трябваше да се махне от тук. - Прекрасен е, Кат. Но по-добре върви без мен. Бих искала да проясня главата си преди да се изправя отново лице в лице с Алекс. Страхувам се, че тази вечер се поддавам прекалено лесно на емоциите си. - Но, Бет... Младата жена почти избяга от сестра си, защото не искаше тя да види разочарованието в очите й. Не желаеше да провали прекрасната вечер на Катрин, в която тя бе получила своя символ на обещание за любов и подкрепа от бъдещия си съпруг. Какво от това, че тя не бе получила своя! Бет изпъна лявата си ръка и я погледна с отвращение. Почувства се като пълна глупачка. Наистина ли за момент си бе помислила, че двамата с Алекс могат да имат общо щастливо бъдеще. Е той достатъчно ясно й бе показал, колко малко значи за него тази сватба. Но проклета да е, ако му позволи да разбере, колко много я бе наранил. Скоро успя да открие, кочияша, който ги бе докарал. Не й се наложи да го увещава дълго, за да я откара до дома й. Краткото пътуване изцеди и последните й останали сили. Искаше единствено да заспи и да забрави цялото унижение, на което сама се бе подложила. В същото време Александър напрегнато наблюдаваше входа на балната зала и очакваше завръщането на годеницата си. Вече съжаляваше за начина по който я бе провокирал, но и не успяваше да си обясни бурната й реакция. Имаше нещо странно в цялата случка и младият мъж държеше да го узнае. По възможност – веднага. Уви, тази вечер съдбата не бе на негова страна, защото на празненството се завърна само една от сестрите Нортфийлд, и това не беше годеницата му. Алекс прокара нервно дясно ръка през гъстата си абаносова коса, докато лявата нервно опипваше малката сатенена кутийка, която почиваше в джоба на фрака му. И тази вечер бе пропуснал възможността да даде скъпото бижу на Елизабет и нещо тревожно му подсказваше, че времето през което бе умувал как да постъпи с пръстена, щеше да му струва скъпо. На другият ден… Яркото слънце се бореше с тежките брокатени завеси, за да проникне през тях. Вече минаваше обяд, но нищо в просторната стая не подсказваше, че Елизабет има намерение да се надигне от пухеното легло. Искаше да остане така завинаги, или поне докато Александър Брентън не се затриеше от лицето на земята. За съжаление й предстоеше доста скорошна среща с него – тази вечер двете семейства щяха да посетят Кралския Театър „Друри Лейн”, където най-известната театрална трупа представяше пиесата „Ромео и Жулиета”. Младата жена обожаваше историята на трагичната им любов и докато живееше в Париж не пропускаше представление. Но сега се съмняваше, че би могла да изпита познатото удоволствие от добрата актьорска игра. Не и в присъствието на Александър Брентън, в тясната и като че ли прекалено интимна обстановка на семейната ложа. Самата мисъл за Алекс, изтегнал красивото си стройно тяло на съседното място я плашеше, но бързо я отхвърли, спомняйки си, че всъщност двамата щяха да бъдат придружавани от семействата си. Утехата и намаля наполовина когато в стаята връхлетя Моли, съобщавайки й че Катрин и баща й са неразположени, а скъпата й майка бдяла на леглата им и не възнамерявала да се отдели от тях дори за миг. Но това не трябвало да я спира да се наслади на представлението довечера, заедно със семейство Брентън, предаде възрастната прислужница, съобщението на Доминик. Елизабет се усмихна кисело, прокле наум късмета си и продължи да се крие в стаята си през остатъка от деня. С помощта на Моли се приготви за излизането, но липсата на желание й личеше. А когато напусна стаята си без дори да се погледне в огледалото камериерката поклати учудено глава. Какво ли се случваше в красивата глава на господарката й… В същото време в уютната гостна на Нортфийлд, Александър се бе настанил удобно в мекото кресло и сякаш събираше сили. Предстоеше му тежка вечер – театрално представление със семейството на Елизабет. Изруга наум проклетото неразположение, което бе приковало към леглото цялото му семейство, но него бе пощадило, отреждайки му далеч по-клета съдба. Ако трябваше да бъде искрен от самата мисъл за „Ромео и Жулиета” усещаше пристъпи на гадене… -Защо си сам?! – чу зад гърба си гласа на Елизабет, в който ако не се лъжеше бе доловил остър пристъп на паника. -За Бога, скъпа! Що за посрещане! – възкликна Доминик, влязла след нея в малката стая. – Добър вечер, Александър. – поздрави мило възрастната жена. -Милейди. – Алекс се наведе галантно над подадената ръка. - Е, защо си сам? – попита Доминик, усещайки че се изчервява. - За съжаление всички у дома не се чувстват добре, затова предпочетоха да си останат вкъщи. -Ужасно неприятно. Явно е нещо заразно, защото Дерек и Катрин също се чувстват зле. Е, милички страхувам се, че ще трябва сами да се насладите на представлението. – Доминик се направи, че не вижда стреснатите лица пред себе си. Надяваше се, че Господ ще й прости невинната лъжа. Все още не бе сигурна дали постъпи правилно като послуша по-малката си дъщеря и Девлин Брентън. Двамата млади бяха убедени, че Алекс и Бет се нуждаят от подобна вечер насаме, за да изяснят чувствата си. Нямаше представа как бяха стигнали до подобни изводи, нито как Бриана и Кристофър се бяха съгласили на подобна игра. Но се надяваше всичко това да е за добро. – Сега ме извинете, но трябва да проверя как е съпруга ми. Приятно прекарване, деца! И не стойте до късно. – каза с привидно строг глас, след което напусна стаята подобно на вихрушка в тъмно синя коприна. Александър бързо претегли всички плюсове и минуси в създалата се ситуация и осъзна, че едва ли ще има по-добра възможност за откровен разговор с Елизабет. -Е, ще тръгваме ли? – попита той с невинна физиономия, предлагайки й ръката си. -Ти да не си се побъркал?! – Бет едва позна гласа си, който бе странно изтънял. – Не можем да отидем сами! -И защо не? – попита Алекс. – От вчера сме официално сгодени, след по-малко от месец ще сме мъж и жена, така че едва ли някой ще ни обвини в скандално поведение. Не бива да се притесняваш от клюки, но… разбира се възможно е да има и друга причина за паниката ти… - усмивката му спря дъха й. – Кажи ми, любима, да не би да се страхуваш? Все пак двамата ще сме абсолютно сами в прикритието на тъмната ложа… Гъста червенина покри лицето на Елизабет, когато младият мъж прочете мислите й. Прииска й се да го замери с най-тежкия предмет в стаята, например скъпата китайска ваза на майка й, висока близо метър. Вместо това се опита да успокои дишането си и с вече по-овладян глас заяви: -Разбира се, че не се страхувам, най-малко от твоето присъствие! – излъга най-нагло младата жена. -Тогава какво чакаме? – попита Алекс с присвити очи, сякаш изучаваше непознат враг, застанал на пътя му. Предизвикателството бе хвърлено и проклета да е, ако се оттеглеше с подвита опашка, помисли си ядно Бет. С бавно движение, сякаш се страхуваше да не се изгори хвана годеника си под ръка и двамата напуснаха къщата. Триумфът на младия мъж не трая дълго. Елизабет отбягваше всеки опит от негова страна да завърже разговор, докато пътуваха с луксозната карета на семейство Брентън, с едносрични и отсечени отговори. Малката скандалджийка отказваше да му обърне внимание, нещо, което гордостта му не можеше да приеме: - Явно госпожата се цупи.. - Госпожицата... - поправи го несъзнателно Бет. - Не за дълго, скъпа. - Отвърна с измамна любезност Алекс.. Елизабет усети неистовото желание да се разкрещи в лицето му. Не знаеше още колко дълго ще издържи на това мъчение. Търпението не бе силната й страна, но тази вечер бе твърдо решена да изследва пределите му. Скандалът между двамата млади бе избегнат за пореден път, когато каретата спря пред главния вход на Кралския театър. Елизабет попиваше с поглед всяка подробност от величествената сграда пред себе си, която мечтаеше да посети от дете. Театърът беше най-старият в града, създаден през далечната 1663 година. Девет години по-късно след тежък пожар сградата била построена отново. След още 120 години било взето решението театърът да се събори и на негово място да се построи нов и още по-голям, който да засенчи всичко познато до сега. Бет помнеше как преди 6 години прекрасната сграда бе повторно опожарена, но след заминаването на семейството й за Париж театърът отново бе отворен за посетители. Сега детската й мечта се сбъдваше и Бет нямаше да позволи на нахалния си годеник да съсипе вечерта. Напълно игнорирайки го тя се остави да я преведе през входа към ложата на херцога. Очите й не пропускаха и най-малката подробност, а устните й бяха леко отворени, знак за огромната й изненада. -Това място е вълшебно! – възкликна тя с възхищение докато се настаняваше в тапицираното кресло. Алекс я гледаше развеселено, чудейки се къде беше изчезнал отровният й език. Радостта изписана на лицето й, сякаш се преля в него и той реши да не й разваля удоволствието. Настани се удобно в близкото кресло, подготвяйки се за най-дългия сън в живота си, но когато представлението започна, осъзна че не може да откъсне поглед от красивата си годеница. Бет знаеше всяка реплика от пиесата наизуст и тихо прошепваше любимите си фрази. Лицето й отразяваше всяко чувство искрено, без измама, сълзите които капеха от очите й за фатално завършилата любов между Ромео и Жулиета не бяха фалшиви. За първи път откакто я познаваше Алекс осъзнаваше колко истинска бе тази жена, за първи път бе сигурен в едно – тя бе негова и всеки, който се опиташе да му я отнеме щеше да плати с живота си. Алекс разбра, че представлението е завършило, едва когато огромната зала изригна в бурни аплодисменти. И тогава не отдели погледа си от Елизабет, не беше способен. Младата жена ръкопляскаше силно, а от очите и продължаваха да се ронят сълзи, когато се обърна към мъжа до себе си: -Не е ли прекрасно! – възкликна тя със заразителен ентусиазъм. -Наистина прекрасно! – съгласи се Алекс, но имаше предвид нея, с мокрото от сълзи лице и широко отворени от възхищение очи. Без да мисли я придърпа в силната си прегръдка, забравяйки всяка забрана, която строго си бе наложил. -Алекс… - изписка Бет уплашено. -Шштт… - прекъсна я той, наведе устни и е целуна така както само той умееше. Колко дълго бе копнял отново да усети аромата й, да я почувства така притисната до него. Шумът, който се разнесе когато посетителите започнаха да напускат местата си развали магията. Бет се отдръпна с огромно усилие, но Алекс я задържа: -Почакай… - ръцете му милваха страните й, но младата жена не можеше да го понесе. Всяка негова ласка помяташе подобно на ураган грижливо изградената й защита. Едно негово докосване бе достатъчно, за да забрави всичките му пороци. -Моля те…пусни ме… - молбата й бе измъчен стон. – Недей да ме целуваш, да ме докосваш, да ме гледаш по този начин…не и след като не ме искаш в живота си. Бет се отскубна от него и напусна ложата, искаше да остане сама с всичките си объркани чувства, но Алекс бързо я настигна. Хвана ръката й и окуражително я стисна, когато една възрастна двойка се спря до тях, за да им поднесе поздравленията си за годежа. След по-малко от минута се оказаха наобиколени от цяла тълпа, състояща се от изключително любопитни особи. -Бихте ли ни извинили, но годеницата ми не се чувства добре. – заяви Алекс с глас, нетърпящ възражения. Нежно той придърпа Елизабет към себе си и я поведе през множеството към изхода. Вече настанени в каретата двамата не си проговориха всеки зает с анализ на собствените си чувства. Алекс прехвърляше отново и отново последната минута прекарана в ложата и търсеше обяснение за поведението на Бет. „Не и след като не ме искаш в живота си…” – какво значеше това... Погледът му се насочи към младата жена, която седеше кротко срещу него, но в стойката й се четеше напрежение. „Какво пропускаш, глупако!” – мислеше си гневно Алекс. Неспособен да се терзае повече, той реши да я попита директно: -Какво искаше да кажеш с това, че не те желая в живота си? Гласът му сякаш промени с магическа пръчка жената пред него. Очите й го пронизаха мятайки гневни искри: -Не се прави на глупак! – изсъска тя. -За Бога, не ми казвай че си стигнала до този извод само заради няколкото седмици, през които ръцете ми и устните стояха далеч от теб. Исках единствено да те предпазя, но това не намали по никакъв начин силното ми желание към теб, нещо в което мисля че се убеди съвсем сама преди малко. -Замълчи! Не желая да те слушам… -Трябва да изясним този въпрос... – гласът му не търпеше възражение, но изведнъж замлъкна, откривайки нещо изключително интересно в пейзажа навън. Цветиста ругатня се отрони от устните му, когато установи, че личната му карета се движи в посока, която със сигурност не водеше до дома на Нортфийлд. Току що бяха прекосили пределите на града и с бясна скорост се отдалечаваха от него. - И това, ако не е пример за дяволският късмет, който преследва теб и семейството ти! - Престани да ругаеш… - Щом това дразни чувствителните ти уши, представям си как ще реагираш когато се изправим пред шайката разбойници, която ни отвлече. - Не те разбрах… - гласът и погледът на Бет изразяваха абсолютната убеденост, че мъжът пред нея се е побъркал. - Отвлечени, мадам. Двамата с теб сме плячка, пленници, заложници … - Мисля, че схванах! – заяви с леден тон Елизабет. - Това е просто нелепо. Кажи ми скъпа, да не би да си магнит за неприятности? – той поклати глава, когато тя се опита да заговори. Постави пръст на устните й и изрече: - Моментът не е особено подходящ за караници. Трябва да помисля как да те измъкна от тази ситуация. Елизабет потисна силното си желание да се разкрещи в лицето му. Осъзнаваше, че е прав, затова се отпусна на седалката и зачака със стаен дъх „грандиозния” му план. Алекс прехвърляше вариантите, надявайки се да открие такъв, който ще й осигури необходимото време, за да избяга. Вече беше напълно убеден, че ги грози сериозна опасност, а не просто ограбване, но не искаше да я тревожи. Алекс разбра, че е време да вземе решение, когато скоростта, с която се движеха рязко намаля. Обърна се към Елизабет и подобно на военен й обясни какво трябва да направи: - Щом спрем, трябва веднага да излезеш през дясната вратичка. Гората ще те скрие от погледите им, но за да не рискуваме – бягай, колкото можеш по-бързо, не знам колко време ще успея да ги задържа. Елизабет се опита да оспори плана му: -Наистина ли мислиш, че идеята да се разделим е добра, мога да ти бъда полезна… -За Бога, жено! Поне веднъж не ме влудявай с твърдоглавието си. – избухна не на шега Алекс. - Добре, добре…Ще бягам, бързо… - обеща му тя и мислено добави „За да доведа помощ.” Младият мъж се успокои от думите й, и сякаш искаше да й каже още нещо, но нямаше тази възможност. Каретата рязко спря, при което Елизабет почти се строполи на пода, но Алекс я хвана в последния момент и я избута през вратичката, която отвори междувременно. -Изчезвай от тук! – нареди той с тих, съскащ глас, след което затвори врата под носа й се настани отново на мястото си. Елизабет не се поколеба, и след секунда вече тичаше към вътрешността на гората. Измина сравнително голямо разстояние, когато осъзна, че едва ли ще намери помощ в тази пустош. Спря, за да си поеме дъх и да обмисли какво да прави. Зад гърба й се разнесе изстрел, който накара кръвта й да се смрази. „Алекс не бе въоръжен.” – помисли си тя с все по-нарастваща паника, и без да губи повече време хукна в посоката, от която бе дошла. Алекс наблюдаваше двамата дрипльовци, които бяха дръзнали да похищават каретата му с убийствен блясък в сините очи. Мъжете бяха въоръжени с по една стара пушка, която държаха по начин, който му подсказа, че и двамата не умеят да си служат с оръжието. Наредиха му да напусне каретата, която след като слезе се отправи по пътя, към леговището на разбойниците, предположи той. Александър Брентън, бъдещият херцог на Евърдън, стоеше абсолютно невъзмутим пред двамата мъже, сякаш се бяха срещнали на сбирка в клуба. Но измамното му спокойствие, бе само маска, която трябваше да изнерви нападателите, да приспи бдителността им. Тактиката му беше безпогрешна. Мъжът вляво облиза нервно устните си и намести нескопосано пушката в мършавите си ръце. Това беше моментът, който Алекс чакаше. С почти невидимо движение младият мъж се нахвърли върху крадеца и го повали с тежестта си на земята. След един единствен удар в лицето, от чиято сила ръката му изтръпна, Алекс изпрати нападателя си в царството на сенките. В следващия момент вече беше на крака, с пушката в ръце и се прицели във втория мъж, който от страх да не застреля другаря си бе пропуснал шанса да елиминира Алекс. Изстрелът отекна в далечината и заглуши писъка на разбойника, който се свлече мъртъв на земята. Всичко приключи много бързо, за по малко от десет секунди Алекс се бе освободил от нападателите си. Или поне така си мислеше, докато не чу издърпване на предпазител зад гърба си, съпроводено от думите: -Наистина чудесно изпълнение, ваша светлост! – гласът бе провлачен и със странно звучене, сякаш притежателят му бе чужденец. – Сега без резки движения се обърни към мен, с ръцете на тила, освен ако не искаш да получиш дупка в главата. Алекс изруга наум късмета си, вдигна ръце и бавно се обърна. Пред него бе застанал едър тип с дълга сплъстена коса и брада, който покриваха почти изцяло лицето му. Мъжът стоеше изправен, с леко разкрачени крака, а във вдиганата му дясна ръка, която сочеше сърцето на Алекс, опасно проблясваше сребрист „Колт”. Бъдещият херцог разбра, че този път си има работа с истински професионалист и ако се съдеше по блясъка в очите му, той бе нает за да го убие. -Накъде тръгна жената? – попита чужденеца. -Защо мислиш, че това е въпрос, на който ще ти отговоря? – на свой ред зададе въпроса си Алекс със стоманена нотка в гласа. - Не мога да ви го отрека, смел сте, ваша светлост… Жалко за загубата на семейството ви. Приемете почитанията на граф Монтбар, а колкото до жената и сам ще я намеря. – заяви с примирение чужденеца и показалеца му се насочи към спусъка. Иззад гърба му се разнесе приятният глас на Елизабет, която се бе приближила безшумно от гората: -Е, явно няма да ме търсите дълго. - заяви невъзмутимо тя, след което замахна с примитивно оръжие, дебел клон, с дължина близо метър, който се стовари с цялата си тежест върху главата на непознатия. Мъжът се олюля за секунда, след което падна по лице върху прашния път, загубил съзнание. Алекс се спусна към нея и в следващия миг я вдигна и залюля в силната си прегръдка. -Добре ли си… -Ти добре ли си, чух изстрел и трябваше да се върна… - ръцете й нервно се спуснаха по тялото му търсейки следа от коварен изстрел. - Нищо ми няма. – отвърна Алекс, наведе за да вдигне сребристия „Колт” и я дръпна към вътрешността на гората. – Хайде, да вървим! Не искам да рискувам и да се появи още някоя отрепка. Побързаха да се отдалечат и не спряха да бягат докато изпадналите в безсъзнание мъже не останаха далеч зад тях. Бет приседна задъхана на широк повален дънер, опитвайки се да успокои пулса си, а Алекс се спря до нея и след миг колебание коленичи до краката й. Младата жена го погледна несигурно, докато проследяваше как изражението му се сменя от загрижено, през ядосано, докато накрая не застина в решителна маска. - Благодаря ти. - Проговори най-накрая. - Не ми изглеждаш благодарен, Алекс. - Възрази Бет. - А как изглеждам? - Не съм сигурна... разгневен. Внезапно Брентън я сграбчи за рамене и я разтърси леко. - Казах ти да бягаш! Какво си мислеше като се върна, въорежена с някакъв си изсъхнал клон. Можеше да пострадаш. Какво щях да кажа тогава на семейството ти? Колко твърдоглава и безразсъдна си всъщност? Бет отхвърли рязко ръцете му. - Разбира се, защо ли не съм учудена?! Този изсъхнал клон спаси живота и на двама ни, магаре такова. Така че не е нужно да се тревожиш за чувствата на родителите ми. Може би трябва да съжаляваш, че изпусна шанса си да се отървеш от нежелан брак. - Какво искаш да кажеш, по дяволите? – настръхна младият мъж. - Не е нужно да се преструваш Алекс! Достатъчно ясно ми показа колко малко означавам за теб! – каза Бет с привидно спокойствие. Изправи се с желанието да продължат пътя си, но Александър я дръпна толкова рязко, че тя почти загуби равновесие. -Не можеш просто така да ми заявиш подобно нещо и след това да станеш и да си тръгнеш. Настоявам за обяснение. За Бога, Бет как можа да ти хрумне подобно нещо? – недоумяваше Алекс. - Искаш да го кажа, нали. Да се унижа отново пред теб, като ти заявя колко много ме заболя от факта, че докато Девлин поставяше годежен пръстен на ръката на сестра ми, ти ме отбягваше и странеше от мен. И въпреки очевидното ти пренебрежение, аз продължавах да се надявам, заблуждавах се, че изпитваш нещо към мен, макар и само физическо привличане. Една дрънкулка Алекс, една единствена щеше да е достатъчна, за да продължат да съществуват въздушните ми кули, един проклет пръстен и щях да съм щастлива. – веднъж започнала Елизабет не можеше да спре гневните думи. Сякаш изливаше сърцето си пред Алекс който беше онемял срещу нея. – Не ме гледай по този начин, не искам да се чувствам така, но това е част от мен. Мразя се за слабостта си, затова че завиждам на собствената си сестра и най-вече мразя теб, защото ти си причината животът ми да се преобърне по този начин. – по лицето й започнаха да се стичат дълго сдържаните сълзи. – Харесвам ли такава Алекс? Достатъчно жалка ли съм вече… Александър съзнаваше, че трябва да я остави сама, че този момент бе твърде емоционален и личен и той беше натрапник в него. Но нямаше сила, която да го застави да пусне ръката й, не и след всичко, което му беше казала. И двамата се бяха борили с чувствата си един към друг и бяха загубили отдавна, без дори да го осъзнават. Алекс я придърпа в прегръдката си, галейки косата й, шепнейки успокоителни думи: -Не плачи, любима, недей... – но Бет не го слушаше, единствената й мисъл беше да се махне от него, неискаше той да я вижда такава…слаба. Опита се да се отскубне, но Алекс не й позволи да му се изплъзне, стисна здраво лявата й ръка и падна на колене пред нея: - Аз те изслушах скъпа, сега е твой ред да го направиш. Никога не съм вярвал, че ще срещна жена като теб, интригуваща и влудяваща, красива и импулсивна. Ти ме предизвикваш с всяка дума и с всеки жест. Събуждаш в тялото ми желания, които не мога да контролирам. Побъркваш ме, Елизабет и не вярвам, че съществува по-подходяща жена за мен от теб. Знам, че това не е най-романтичното предложение за брак, но него мога да ти дам. – Алекс бръкна със свободната си ръка в джоба на фрака и извади малката сатенена кутийка, която бе отнела покоя му. Извади пръстена и го постави на левият й безименен пръст. – Нека го направим, скъпа. Но не заради родителите си, или заради обществото. Заради нас! Ще се омъжиш ли за мен, Елизабет? Младата жена погледна невярващо големия пръстен. Наистина ли го бе направил, наистина ли й бе казал, всички тези прекрасни и същевременно толкова влудяващи неща. Бет се взря в очите и разбираше, че е искрен. Това не беше обяснението в любов, за което мечтаеше, но засега й стигаше и може би след време, щеше да получи всичко, което искаше от него. За това тя погали нежно лицето му и каза простичко: -Да! Александър се усмихна по начин, който стопли сърцето й, изправи се и в следващия момент я целуваше страстно като умиращ от жажда. Бет обгърна силните му рамене с ръцете си и го придърпа още по-близо. Сякаш останалият свят престана да съществува, вече не усещаха лекият вятър, нито шумоленето на дърветата, нито бляскавата светкавица, която раздра небето. Последва силен гръм и ситни капки дъжд поръсиха изсушената земя. Постепенно дъждът се усили и за секунди прерасна в дълго чакания порой, който сякаш отмиваше непоносимата горещина и даваше надежда на всяко растение за по-добър живот. Алекс и Бет се откъснаха с нежелание един от друг, лицата им се повдигнаха към покритото с черни облаци небе и смехът им, младежки и заразителен бе понесен от вятъра. Александър осъзна, че ако продължават да стоят така под дъжда, едва ли щеше да се стигне до сватбата им, защото и двамата щяха да са болни от пневмония. За това, проявявайки здрав разум той я придърпа към себе си и каза: -Хайде, трябва да потърсим място, където да прекараме нощта … Двамата вървяха в продължение на около половин час, който се превърна в същинско мъчение. Дъждът се усилваше и скоро роклята на Бет се напои до такава степен с вода, че тя едва се движеше. Алекс вече бе изгубил надежда, че ще открият подслон от стихията, когато на пътя им се изпречи малка ловна хижа, която им заприлича на малък палат насред нищото. Претичаха разстоянието до навеса пред къщата, но първоначалната им радост от откриването им, бързо отстъпи място на разочарованието, когато се сблъскаха със заключената врата. Алекс огледа вътрешното помещение през малкия прозорец, но не откри никакъв признак да е обитавана наскоро. Усещаше, че в него се борят две чувства – нежеланието му да влиза с взлом в чуждата къща и все по-силно нарастващото му безпокойство за Елизабет, която цялата трепереше от студ. Загрижеността му взе връх и той реши да разбие вратата. Засили се и се стовари с цялата си тежест върху масивното дърво, което леко подаде. Вторият удар бе нанесен с ритник, който постигна целта. Бравата изхвърча със свистене навътре в стаята. Алекс влезе пръв, огледа просторното помещение и подсвирна от изненада. Всеки един собственик на странноприемница можеше да завиди на чистотата в тази къща. Въпреки скромността на обзавеждането, всичко бе подредено и лъснато до блясък. Малка камина бе разположена срещу вратата и Алекс веднага се зае със запалването й. Свали фрака си и приклекна до малкото сандъче пълно с дърва. Елизабет последва годеника си в стаята и я огледа с интерес, опитвайки се да не забелязва мускулестия му гръб, който се очертаваше под мократа риза. Обзавеждането се състоеше от голям кухненски шкаф, вероятно предназначен за провизии. Пред него бе разположена малка маса за двама, а в страни голяма кухненска печка. Бет обърна гръб на кухненската част на стаята и продължи огледа си. Вниманието й бе привлечено от дрешника с красиви орнаменти по вратичките, които й подсказваха за финната му изработка. Неволно погледът й се отклони и се спря върху тясното легло поставено в ъгъла. Както всичко в къщата то изглеждаше чисто, а по завивките, които го покриваха не се забелязваше нито една гънка. Но видът му не предизвика чувство на възхищение у Бет, а напротив, тя усети че изпада в паника. Осъзна, че двамата с Алекс бяха сами на това безлюдно място и щяха да прекарат нощта тук…заедно…върху тясното легло… Мисълта й бе прекъсната от строгия глас на Александър, който я попита: -За Бога, какво чакаш? Защо не свалиш тази проклета рокля? – въпросът му бе толкова невинно зададен, че Бет се зачуди дали го е разбрала правилно. Сякаш я бе помолил да свали шапката си по време на някой следобеден пикник в Хайд Парк. Алекс бе учуден от мълчанието й. Сега, след като огънят се бе разгорял, той проследи погледа й и съзря тясното легло. Главата му се изпълни с неприлични мисли, но неприсъщото за него джентълменско чувство, го възпря от коментари. Не желаеше да я притеснява повече. Вместо това той се отправи към дрешника, където както предполагаше се намираха сгънати и приятно ухаещи одеяла. Алекс извади две – едно за себе си и едно за нея и й го подаде: -Ето, след като се съблечеш се увий с него, за да се стоплиш. – въпреки усилията му лицето на Елизабет пламна, затова той продължи с по-твърд глас: -Скъпа, ако не го направиш, съществува опасност да настинеш. – последва кратка пауза, през която той прочисти гласа си. – Кълна ти се – с мен си в безопасност…никога не бих те насилил… -Знам. – отвърна простичко Елизабет. Алекс й обърна гръб, доволен от отговора й и се зае със събличането на мокрите си дрехи. След като се освободи от тях уви долната част на тялото си с одеялото и каза през рамо: -Кажи ми, когато си готова, за да мога да се обърна. Елизабет подскочи като ужилена при звука на гласа му. Тя с ужас осъзна, че не се бе обърнала докато той се събличаше. Напротив с наслаждение бе наблюдавала гледката на загорялото му стегнато тяло, което й се разкри в цялата си прелест. Незнайно защо Бет осъзна, че е странно отмаляла, а устата й е пресъхнала. Реши, че е крайно време да се отърве от мократа си рокля, но опитът й се оказа абсолютно безрезултатен, защото не успя сама да достигне всичките копченца, които се намираха на гърба й. -Алекс… - повика го смутено тя. – Аз…боя се, че имам нужда от помощ за роклята…не мога да я разкопчая сама. Младият мъж се приближи към гърба й и ръцете му посегнаха към сложните закопчалки. Безбройните нощи, прекарани в различни постели го бяха направили опитен, но незнайно защо в момента се усещаше тромав и непохватен. Най-после успя да се пребори и с последното копче. Ръцете му не издържаха в битката с изкушението и с леко движение смъкнаха копринената рокля от раменете на Бет и тя с тих шум се свлече в краката й. Елизабет остана само по корсет и бельо пред него и Алекс усети как желанието го заля мощно и силно както никога до сега. Наведе глава и нежно целуна голото й рамо. Не направи нищо повече, очаквайки реакцията й, но след като такава не последва мъжът реши да изследва до край границите на новопридобитата му свобода. Вече с по-ловко движение дръпна шнура на стегнатия корсет и го разхлаби, докато не се свлече подобно на роклята в краката й. Устните му отново я докоснаха, този път в основата на тила и този пък реакцията й се изрази с по-рязко поемане на въздух, който не й достигаше. Алекс стана още по-смел. Ръцете му обхванаха тънкия й кръст и се спуснаха по ханша й и надолу, достигайки до копринените чорапи, който скоро също се озоваха напода. Като се изключат сатенените й кюлоти Бет бе изцяло гола и срамът й надделя над желанието, което изпитваше. Алекс, сякаш усетил срамът й, нежно прошепна в ухото й, насърчавайки я: -Целуни ме, любима! Желанието в гласа му й вдъхна така желаната смелост и Бет се обърна с лице към годеника си, който тъкмо бе приключил с работата си по разсъбличането й и сега се наслаждаваше на прекрасната гледка. Младата жена се изправи на пръсти, зарови ръцете си в косата му и го целуна жадно. Александър нямаше нужда от насърчаване. В следващия момент вече я прегръщаше и отвръщаше на целувката й сякаш от това зависеше живота му. Ръцете му жадно изучаваха тялото й, галеха я и възпламеняваха цялото й същество. Елизабет се задъхваше от удоволствие, не мислеше за нищо друго освен за силните му мускули, за одеялото което ги разделяше… Сякаш прочел мислите й Алекс дръпна завивката и тя се присъедини към дрехите й на пода. Наведе се, за да я повдигне и я понесе към леглото, което ги бе смутило преди минути, а сега ги привличаше като магнит. Двамата паднаха прегърнати върху него неспособни да се откъснат един от друг. Алекс се опитваше да сдържа страстта си, за да я подготви, но начинът по който Бет се притискаше към него, придаваше нов смисъл на представата му за Рай и Ад. Устните му не оставиха нецелунато място по голата кожа, сякаш маркираха територията му, така че никой друг нямаше право да я докосва по този начин. Елизабет усещаше, че ще полудее от чувствените вълни които я заливаха, но някъде дълбоко в нея гласът на разума й нашепваше, че трябва да изпитва болка и да се страхува. -Алекс… - успя да простене тя между две целувки. – Аз съм…Ти си първият, който ме докосва така… - не можа да довърши, защото устните му отново я въвлякоха във вихъра на целувките. Алекс усещаше как самоконтролът му се руши с всяка секунда. Елизабет се топеше в ръцете му, отговаряйки на ласките с плам и непринуденост, която го замайваше. Нежно разтвори краката й, заглушавайки притеснения й стон с целувка. Ръцете му отново се плъзнаха изучаващо по тялото й, докато не докосна съкровения център на женствеността й, карайки я да се извие в прегръдките му. Помилва вътрешността на бедрата й, знаеше, че тя е готова за него. С плавно движение проникна в нея, помитайки девствеността й и заглушавайки вика й на болка в дълга, успокойтелна целувка.Моментната болка която изпита Елизабет бе пометена във вихъра на страстта. Бързо се пригоди към движенията му, неспособна да сдържа стоновете си, а пръстите й се забиваха в силните му рамене. Алекс се движеше бавно в нея, наслаждавайки се на нежната й кожа, а целувките му заглушаваха виковете й на удоволствие. Устните му се спуснаха към ухото й, нежно го захапа, при което Бет почти го отмести от себе си. Александър се засмя тихо и отново го атакува прониквайки с език във вътрешността на ушенцето й. Всяко прошумоляване на завивките, всеки стон, всяко тихо прошепнато име звучаха безкрайно нежно на фона на дъжда. Страстта им достигна своята кулминация, в която вече не се знаеше къде започват и свършват телата им – бяха се слели в едно. Вълната на оргазма ги заля едновременно и изтощени те се отпуснаха върху леглото, неспособни да се отделят един от друг. Целуваха се с нежност, прегръщаха се, докато изтощени не потънаха в дебрите на съня. Няколко седмици по-късно… Изпълненият със събития ден завърши и лейди Бриана разпусна прислугата, за да си починат след тежката работа. Херцогинята се отправи с желание към спалнята си, където я очакваше съпругът й. Току що бе видяла порядъчно подпийналите й синове да се прибират след скромното си ергенско парти и по всяка вероятност вече спяха, за да бъдат свежи за големия ден. Утре беше сватбата на порасналите й деца и Бриана нямаше търпение, да ги види женени за сестрите Нортфийлд. Последния месец бе протекъл спокойно за двете семейства, на които като че ли късметът най-накрая се бе усмихнал. След последното похищение, от което Александър и Елизабет се бяха спасили като по чудо, двамата млади се бяха сближили. Отношенията между Катрин и Девлин също се развиваха добре и Бриана не можеше да отрече, че набързо скалъпеният план на мъжа й щеше да се окаже същинско чудо. Милейди изкачи последните стъпала към спалнята си и след няколко минути вече беше в прегръдките на съпруга си: -Е, скъпа, заспивай бързо, защото утре е големият ден!

Бет отвори предпазливо едното си око и примигна сънено. Денят още не бе настъпил, но все пак нощта бе изсветляла дотолкова, че да вижда наоколо. Първото което усети бе, че примира от глад и ако не хапне нещо на мига, ще и прилошее. А какъв ден я чакаше само, днес се омъжваше. Направо не и се вярваше.

Тя рязко отметна смачканата завивка, стъпи на пода и се протегна. Вече си представи как се промъква в кухнята и си отмъква парче кейк. Едва не се затича, но почти бе стигнала до вратата, когато стаята изведнъж се завъртя пред очите й и тя се свлече в несвяст на пода.

Когато най-сетне дойде на себе си, незнаеше колко време е минало. Щом отвори очи първото което разбра, бе че стаята около нея вече не се върти и за късмет си седеше на мястото. Седна тромаво на пода и разтърка левия си лакът. Май си беше ударила и главата, защото усещаше тъпа болка в тила. Изправи се внимателно и направи няколко предпазливи крачки. Явно вече беше добре с изключение на глада, който шумно напомни за себе си.

Бет внимателно тръгна по стълбите увита в копринения си халат и се зачуди дали вълнението около сватбата не й бе дошло в повече. Чинията с вкусния кейк, който измъкна от шкафа веднага отклони вниманието й от неприятната случка и тя трескаво затърси нож. Ръцете й направо трепереха от глад докато режеше едно голямо парче. Беше го натъпкала почти цялото в устата си когато я хванаха на местопрестъплението.

- Г-це Елизабет – възмути се готвачката – ама какво правите? – затюхка се тя. – Ами че тия мързеливи слуги дето господин графа им плаща тлъстите заплати за какво са. Може ли господарката им сама да се обслужва, а те да си хъркат доволно в леглата. И къде са се дянали всички, днес е такъв ден, а те още спят. Колко работа ни чака само…

Бет едва не се задави от бързане да преглътне.

- Г-жо Хигинс, моля ви говорете по-тихо – тя вече се измъкваше с едно парче кейк към вратата като ронеше трохи навсякъде – нищо страшно не е станало, просто огладнях, сигурно е от вълнението покрай сватбата. А и все още не се е разсъмнало, защо да притеснявам слугите.

- Те за това са наети, не само да клюкарстват по ъглите… – замърмори г-жа Хигинс, заличавайки пораженията нанесени от Бет върху изрядно чистата и кухненска маса.

Докато тя си мърмореше, Бет изтича по стълбите вече чувствайки се съвсем добре. Стомахът й бе спрял да я измъчва, а от главоболието нямаше и следа. Тихо се промъкна в стаята на сестра си и се сгуши в леглото до нея.

- Бет – промърмори сънено Катрин – краката ти са ледени. Аха, надушвам портокаловия кейк на г-жа Хигинс, няма нужда да ми казваш от къде идваш. Какво става, отдавна не си се промъквала в леглото ми?

- Днес се омъжваме глупаче, забрави ли?

- Как бих могла, да забравя подобно нещо - Катрин съвсем се разсъни и почти седна в леглото.

- Представяш ли си, лейди Бриана ми каза, че херцогът е поканил и краля. А доколкото познавам херцога, щом помоли някого за нещо, няма човек който би му отказал.

- Не мога да повярвам, че самия крал ще присъства на сватбата ни. – развълнува се Катрин.

- Едва ли старият похотливец ще присъства на самата сватба – вметна Бет – най-вероятно ще посети приема след венчавката. Прекрасно място за да се огледа за нова любовница.

- Бет, как може да говориш така – възмути се сестра й. – Все пак става дума за нашия крал.

- И какво от това, всички знаят, че стария Джордж си е екстравагантен любовчия.

За съжаление това бе безспорен факт, но крал Джордж ІV проявяваше своята екстравагантност в много неподходящо за страната си време. Народът му тънеше в бедност и мизерия вследствие продължителните войни с Наполеон и промените причинени от промишлената революция. Беше на трона едва от три години, но се славеше най-вече с многобройните си любовни авантюри и покровителството си към изкуството. Твърде недостатъчни причини за да остане в историята.

- Чудя се как ще издържа цялото това представление днес – протегна се Бет и отметна оплетената си от съня дълга руса коса. Категорично отказваше Моли да я сплита вечер, защото от плитката я болеше главата. Предпочиташе дългото скубане и ресане на сутринта. – Цялата тази помпозност и показност.

- Все пак се омъжваме за синове на херцози. Бет, не съм ти споделила, но от известно време много се притеснявам – Катрин се изчерви смутено.

- Не се тревожи толкова – нехайно и отвърна Бет – Лейди Бри и мама са организирали всичко, от нас се иска само да се оставим в ръцете им и да изпълняваме нарежданията им.

- Не се притеснявам за венчавката, нито за приема – Кат се изнерви от недосетливата си сестра – а от това какво ще се случи след него…

- О, това ли – разсмя се Бет – повярвай ми сестричке, това е единственото нещо заради което си заслужава да изтърпим този цирк…

Вратата се отвори рязко и прекъсна думите й.

Доминик нахлу с гръм и трясък, и в момента в който видя Бет се хвана за гърдите и се строполи на първото попаднало й кресло.

- Бет, някой ден наистина ще ме довършиш – тя започна да си вее с ръка пред лицето, опитвайки да се съвземе. - Представи си ужаса който изпитах, когато не те видях в леглото ти тази сутрин. Ти която трябва да те будим най-малко по три пъти и едва ли не спиш до обяд, да те няма в стаята ти по тъмно. Помислих, че си избягала, като знам колко ненавиждаш мисълта за тази сватба. Само при мисълта за грандиозния скандал и ми се подкосяват краката.

- Маман, престани да си въобразяваш – Бет вече бе до нея и й подаваше чаша вода. – Нищо не е станало, дойдох да си побъбря с Кат.

- Слава богу – майка й отпи глътка вода и стисна ръцете на двете си дъщери. – Моля ви, заради мен и най-вече заради баща ви – обещайте ми днес да се държите прилично. И без това му е толкова трудно. Цяла нощ не е спал. Снощи изведнъж осъзна, че тази сватба ще ви отдалечи от него. Даже започна да се упреква, че ви е подтикнал към нея.

- Добре, маман, обещаваме – извикаха и двете в отговор и я зацелуваха по бузите.

- Но папа, няма нужда да се притеснява, ще се виждаме всеки ден, нали ще живеем само на няколко преки – успокои я Катрин.

- Добре, стига сантименталности – стана майка им от креслото – днес е много важен ден, трябва да ви направим красиви. Имам чувството, че Лондон дълго няма да забрави тази сватба.

И наистина, лейди Бриана и Доминик се бяха развихрили. Бриана, която почти се беше отчаяла, че скъпите й синове никога нямаше да се оженят беше надминала себе си. И ако всичко вървеше по план щеше да се получи най-грандиозната сватба правена в близките години в Лондон. Самият факт, че двама от най-желаните ергени се женеха за две прекрасни сестри също правеше събитието специално. Всички клюки предшестващи дългоочакваното събитие ни най-малко не го помрачаваха, напротив само му придаваха по-голяма пикантност.

Цялата сутрин премина като сън за Бет и Катрин. Лейди Бриана беше изпратила цял взвод от опитни дами, които да ги приготвят за венчавката и последващият я прием.

На Бет по-едно време отново и се зави свят от цялото това суетене около нея и ако не беше обещала на майка си да се държи прилично, досега щеше да се е разкрещяла. За разлика от нея, Катрин беше много развълнувана. Искаше да изглежда прекрасно, когато застанеше до Девлин пред олтара. Искаше той да се гордее с нея. За нейно съжаление лейди Бриана беше решила да държи бъдещите младоженци по-далеч един от друг и в последните дни Девлин много и липсваше. Херцогинята се страхуваше нещо да не се обърка в последния момент и непрекъснато намираше работа на синовете си, естествено колкото може по-далеч от бъдещите им съпруги.

За разлика от сестра си, Катрин нямаше търпение да се омъжи. Вярваше с цялото си сърце, че един ден Девлин ще я заобича почти толкова, колкото тя обичаше него. Щеше да посвети живота си на това.

Венчавката щеше да се състои под сто и единадесет метровия купол на катедралата Сейнт Пол със специалното разрешение на крал Джорд ІV. Огромната катедрала беше напълно достатъчна да поеме стотиците гости на двете видни семейства. Мястото бе свидетел на не една кралска сватба и рождени дни, а сега щеше да добави и още едно вълнуващо събитие към списъка си.

Когато Дерек Нортфилд, петия граф на Уоуфърд застана на дългата обсипана с цветя пътека към олтара, с прекрасните си дъщери от двете му страни и под звуците на прочутия катедрален хор, из огромната зала се понесе шепот на възхищение. Той беше настоял да отведе сам и двете младоженки.

А те бяха наистина прекрасни. Бет с атлазената рокля на майка си и обсипана с прекрасни диамантени бижута беше самото съвършенство. Прелестният воал, не можеше да скрие красотата й, нито дантелата и сатена по роклята й. Напротив, те само я подчертаваха. Катрин ни най-малко не й отстъпваше в прекрасната рокля на лейди Бриана. Заради обсипаната с перли диадема на нежния й дантелен воал тя бе предпочела да сложи перлената огърлица от баща й, подарък за шестнайсетия й рожден ден.

Пътеката към олтара се видя прекалено дълга за Бет и когато най сетне застана пред Алекс и той пое ръката й от баща й тя въздъхна облекчено. Видя отражението си в широко отворените от възхищение очи на бъдещия си съпруг и сякаш се успокои.

От там нататък всичко и се губеше. Думите на свещеника звучаха някак приглушено, по едно време се чу да повтаря след него и да дава съгласието си, но сякаш всичко се случваше насън.

За разлика от нея Катрин преживяваше всяка секунда от дългоочакваното събитие и примираше от удоволствие от твърде честите погледи които й хвърляше Девлин. Той беше оценил по достойнство вида й, а това я правеше неимоверно щастлива.

Когато накрая двете двойки бяха обявени за съпрузи, в цялата зала почти не бяха останали сухи очи. Дерек едва се въздържаше да не се разсмърча, не беше очаквал, че ще му е толкова трудно. Мисълта, че двете му ангелчета нямаше да тичат необуздано из цялата къща и да създават безредие и хаос направо не му даваше мира. Как щеше да понесе дома си без дребните дрязги с майка им, непрестанните им оплаквания от едно или друго, претенциите им за внимание, целувките с които го даряваха с повод или без повод. Въздъхна дълбоко и реши да се вземе в ръце. Нищо не трябваше да помрачава този толкова специален ден.

- Събуди се луничке, вече сме съпрузи – Алекс я целуна под шумното приветствие на гостите и тази целувка, колкото и кратка да беше сякаш я върна в действителността.

- Най-сетне се свърши – прошепна Бет и въздъхна дълбоко.

- Напротив, всичко едва сега започва – опроверга я той преди да потънат в тълпата от близките им, бързащи да ги поздравят.

Всички прегръдки и целувки едва не я накараха да полудее, чувстваше че се задушава и ако не поемеше глътка свеж въздух, отново щеше да припадне.

Алекс сякаш усети притеснението й, защото разбута гостите и започна да си проправя път към малката стая до олтара. Входа на катедралата беше толкова далеч, че нямаше как да го достигнат в близкия час заради морето от хора отправило се в същата посока.

- Как се чувстваш Бет, струваш ми се доста бледа – той пое лицето й в ръце и се вгледа в очите й.

- Вече съм по-добре, благодаря ти – настанена на един стол, тя се огледа наоколо и с облекчение видя кана с вода – би ли…

Той вече беше прочел мислите й и наливаше в една чаша. Водата я ободри, но гладът се завърна с нова сила и стомахът й отново се обади шумно.

- Охо, някой май не е ял в последно време – засмя се Алекс – сигурно ти прилоша от глад. За съжаление ще се наложи малко да изчакаш с обяда скъпа, не виждам нищо за ядене, което да отмъкна за теб в тази света обител.

- Кога ще можем да си тръгнем от тук – Бет се огледа наоколо, малката стая с нищо не допринасяше за подобряване на състоянието й. Имаше нужда от въздух.

Алекс надникна през вратата и видя, че са почнали да се изтеглят.

- Скоро – обърна се той към нея – но ако искаш, ще отида да попитам за друг изход.

- Не е нужно да си правиш този труд – Бет стана от стола и се приближи до вратата – едва ли ще се наложи да стоим тук още много.

- Казах ли ти колко невероятно красива изглеждаш днес, луничке – прошепна той току до ухото й – освен това одеве не успях да те целуна подобаващо.

И преди тя да успее да реагира се намери в прегръдките му. Нежната му целувка подкоси краката й и я накара да се отпусне на гърдите му. Забрави, че се намира в Божи храм под погледите на светците по стените. Но дори и да се беше сетила, те едва ли щяха да имат нещо против. Все пак днес бе денят на сватбата й, и се намираше в прегръдките на собствения си съпруг. Изпита странно чувство на собственост, мисълта да не го дели повече с никой се промъкна в съзнанието й и се загнезди там. Щеше да се бори със зъби и нокти, но Алекс щеше да бъде само неин. Докато смъртта ги раздели.

Тихото покашляне на свещеника ги накара да отлепят устни и да го изгледат гузно.

- Деца мои, имайте малко търпение – усмихна се той – ще имате цял живот за целувки, но сега близките ви чакат.

- Извинете отче – изчерви се Бет – ние…

- Да, благодарим ви за прекрасно изпълнената церемония – прекъсна я Алекс – всъщност точно за това ви търсехме. За да ви изкажем благодарността си.

- Не се и съмнявам, млади човече – подсмихна се възрастния свещеник – желая ви дълъг и щастлив семеен живот. Дано бог ви дари с много деца.

Те благодариха припряно и се измъкнаха в голямата зала. За тяхно учудване тя бе празна, с изключение на десетките църковни служители, които разчистваха купищата цветя и украса. Колко ли време бяха останали в малката стаичка.

Приемът по случай двойната сватба бе в разгара си. За щастие имението на херцог Евъртън не веднъж бе доказало, че може да се справи с предизвикателството от посрещането на много гости. Стотиците карети спрени по дългите алеи пред имението приблизително ориентираха страничния наблюдател за броя на гостите. Но дори и лейди Бриана, вече бе загубила броя им. Преди два дни беше захвърлила неведнъж коригираните списъци и бе вдигнала ръце примирено. Надяваше се, все пак да не се наложи да настанява някои от гостите в сервизните помещения. За по-сигурно всичките им приятели в околността бяха подготвени да се притекат на помощ.

Огромната бална зала никога до сега не беше побирала толкова много коприна, сатен, дантела, атлаз и кадифе. Величествените кристални полюлеи отразяваха блясъка на стотици различни по вид и размер бижута. Блясъка на диамантите на дамите в стаята заслепяваха погледа накъдето и да се обърнеш. От дървения подиум в дъното на залата се носеше прекрасна музика и под нейния съпровод по дансинга се носеха десетки двойки. Залата тънеше в цветя, а украсата и беше толкова фино подредена, че бе задоволила и най-претенциозния вкус. Тази вечер двата странични салона бяха преустроени и господата бяха лишени от стаята си за карти.

Храната и напитките бяха превъзходни. Както винаги френския готвач на херцога не се беше посрамил и въпреки, че се наложи да крещи през повечето време, резултата си заслужаваше. В чест на голямото събитие херцога, не без известни резерви бе извадил драгоценните си запаси от питиета и щедро черпеше гостите си.

Старите лондонски клюкарки за пръв път от много време насам нямаха съществени забележки, и даже може да се каже, че скучаеха през повечето време.

Визитата на краля и свитата му беше всяла известно раздвижване и леко напрежение у домакините, но за техен късмет не продължи дълго. Кралят не изневери на себе си и отправяйки комплименти и пожелания на младите двойки, не спираше да гледа младоженките похотливо.

Тъй-като приема беше в тяхна чест, етикета задължаваше младите семейни двойки да останат заедно и да приемат поздравленията на гостите или да бъдат представяни на тези които не познаваха. А се оказа, че има много такива. Изобщо не си бяха давали сметка, колко изморително може да се окаже това, при условие че продължи с часове.

Единственото им разнообразие беше когато откриха балните танци пред погледите на стотиците гости. Подобна гледка можеше да разчувства и най-коравото сърце. Лейди Бриана и Доминик се бяха хванали за ръце прехласнати от гледката на любимите си същества. Виждайки сватбените си рокли върху двете младоженки, сякаш се върнаха години назад, когато бяха на тяхното място.

Съвсем близо до тях херцога сияеше от щастие. Днес се бе изпълнило едно от най-съкровените му желания. Семейството се бе увеличило с две прекрасни млади дами, а съвсем скоро в дома му щяха да припкат и малки крачета. Беше изпълнил дълга си и съвсем скоро щеше да се оттегли и да се наслади на голямата си страст – градинарството. А доколкото бе чул, една от снахите му споделяше тази му страст. Още по-добре.

- Недей да увесваш нос, стари приятелю – извърна се той към графа – изглеждаш така, сякаш е дошъл края на света.

- Лесно ти е да го кажеш – измърмори Дерек и отпи от превъзходното му уиски – когато ми отмъкна двете най-скъпи същества. Ама, какъв хитрец излезе само…

- Това беше най-умното нещо което съм правил от години – успях да оженя и двамата си синове, още преди да се усетят. И то за какви момичета, такива ангелчета – само ги погледни…

- Не се заблуждавай, приятелю – засмя се за първи път тази вечер графа – дъщерите ми са всичко друго но не и ангелчета. Да знаеш, големи ядове ще берат твоите синове.

- Не бива да се тревожим за това – херцога закачливо тупна приятеля си по рамото – нека ни дарят с внуци, другото ще се нареди от само себе си. Няма да им навреди да посоляват брака си с по някой и друг скандал от време на време. Така страстта се поддържа по-дълго. Не си ли съгласен?

Вечерта, наистина се очертаваше да се превърне в най-изтощителното нещо което бе преживявал Алекс. Дори и на бойното поле не помнеше да е изпитвал такова напрежение и умора. Видя жена си да се носи в поредния вихрен танц и си проправи път към един от високите френски прозорци. Имаше чувството, че се задушава. До сега беше издържал цялата тази суматоха, благодарение на няколко чаши от великолепното уиски на баща си.

Сякаш бяха минали часове от началото на вечерта, когато откриха балните танци с Бет, а все още никой не се канеше да си тръгва. Видя Аделайда да му се усмихва правейки му знаци отдалеч и само при мисълта, да я покани на танц настръхна. Не, че не харесваше компанията й, просто беше много изморен и най-малко от всичко му се танцуваше.

Алекс се направи, че не я вижда и тръгна бавно към един по-малък балкон на балната зала. Вратата към него бе прикрита от дълги завеси и той се надяваше на поне малко уединение. От опит знаеше, че на голямата тераса ще има поне двайсетина двойки и за това се отказа от нея.

Изпитваше отчаяна нужда от глътка чист въздух, иначе спокойната вечер отново щеше да се превърне в скандал. Жалко, че Андре дьо Монтбар го нямаше. Щеше му се да го набие поне още веднъж. Естествено много, много далеч от очите на скъпата си майка.

В момента в който излезе на балкона и вдиша прохладния нощен въздух, някой пристъпи зад него и се изкашля.

- Алекс, скъпи знаех си, че ще се опиташ да се измъкнеш за да останем за малко сами – до болка познатият глас го накара да потръпне от досада.

- Не се заблуждавай, Розалин – прекъсна я той. – В момента нямам нужда от никого. Искам да остана сам, така че…

- Скъпи, знам че имаш нужда от мен – тя игнорира желанието му и вече се беше вкопчила в него като пиявица. – Цяла вечер те наблюдавам. Изглеждаше толкова сериозен, но не мога да разбера защо. Какво би променил един брак?

- Розалин, моля те, за бога. Днес е денят на сватбата ми – той опита да откопчи ръката си, но не успя. – би ли ме оставила, не искам да бъда груб, но…

- Няма да те оставя, разбира се – Алекс беше притиснат в парапета. – Как бих те оставила, когато точно сега имаш най-голяма нужда от мен. О, Алекс, толкова много ми липсваше. Не мога да ти опиша, колко нощи съм копняла за ласките ти. И защо не отговори на бележките, които ти пращах?

- Розалин, в момента нямам отговор на нито един от въпросите ти – той отново опита да я избута безуспешно от себе си. – Ако имаш поне капка разум в главата си, ще ме оставиш на мига. Иначе има опасност да полетиш от втория етаж.

- Шегуваш се както винаги, мили – тя протегна ръка и го погали по бузата. Тежкият парфюм с който се беше поляла щеше всеки момент да го задуши, а главоболието му се усили.

В момента в който обмисляше варианта за хвърлянето на Розалин през балкона, шумно ръкопляскане го накара да я избута донякъде от себе си и да погледне към вратата.

На светлината на фенерите с които беше украсено цялото имение Алекс видя съпругата си. В този момент ако можеше, тя щеше да го убие с поглед.

- Браво Алекс – ехидно се провикна тя – мислех, че имаш по-добър вкус що се отнася до жени, но явно разбираш само от коне.

- И какво му има на вкуса ми, скъпа – той най-сетне се освободи от нахалната Розалин. Чувстваше се толкова невинен в случая, че реши да се позабавлява.

- Мъж като теб, с титла и що годе нормална външност, би могъл да си избере млада и красива любовница.

- И какво не ти харесва в лейди Тортън, любима? Това с „що годе нормалната външност" ще го подмина – Алекс беше започнал наистина да се забавлява. Ревността на Бет гъделичкаше самочувствието му.

- Ами първо, е с дванайсет години по-стара от теб – съпругата му се беше приближила до Розалин и я гледаше ехидно – освен това е грозна и плешива. Виждам една брадавица до носа й, която се е опитала да прикрие като бенка. Освен това…

- Как смееш – изкрещя Розалин и цялата се разтрепери от бяс – Алекс, нима ще оставиш тази глупачка да ме клевети…

- Бет, скъпа – покровителствено я изгледа Алекс – нищо не се е случило, няма нужда да си изливаш лошото настроение върху Розалин и да си измисляш. А ти, не наричай жена ми глупачка. – обърна се той към разгневената си бивша любовница.

- Нищо не си измислям, можеш да попиташ за възрастта й майка си, защото сигурно са ходили заедно на училище. А що се отнася до останалото, мога да го докажа още сега.

Тя посегна към красиво подредените къдрици на лейди Торнтън но тя успя ловко да се измъкне.

- Бет, престани – Алекс опита да застане между тях – няма нужда да правим скандали.

- Вие ме предизвикахте – тропна с крак тя, ядосана както на себе си, така и на Розалин, която се усмихваше с превъзходство. – Или забрави, че ме нарекохте лъжкиня. Ти си виновен Алекс. Можеше поне тази нощ да не ме унижаваш пред хората.

- Какви хора? – той се огледа, но не видя никого, освен Розалин, която преди да си тръгне прокара пръст по бузата на Алекс и прошепна чувствено:

- Може би друг път, красавецо.

- Ето виждаш ли, как смееш да и позволяваш да се държи така пред мен – ядоса се още повече Бет – винаги вадиш на показ най-лошото от характера ми.

- Не е чак толкова лошо, че ме ревнуваш.

- Как пък не – възнегодува тя. – Какво общо има тук ревността. Имах предвид достойнството си, Алекс. Нещо което много държа да запазя. Но явно съдбата ми е отредила живот в който ще трябва години наред да разгонвам любовниците ти.

- Бет, искам да се успокоиш и да ме изслушаш – той хвана ръцете й и не и позволи да се измъкне – Вярно е, че съм имал не една любовна връзка в живота си и не веднъж съм се държал с теб като негодник, но аз наистина се старая да се променя. Що се отнася до сцената преди малко, нищо не се е случило. Излязох да подишам чист въздух и тя ме е последвала. Не се оправдавам Бет, но не искам да ми приписват вина, когато нищо не съм направил.

- Тогава не се оправдавай Алекс – Бет се бореше с желанието си да закрещи – ако се опиташ да се държиш правилно понякога и да не ме унижаваш публично, няма да се налага да го правиш.

- Аз не съм съвършен Бет, но приеми, че и ти не си такава. Та ние почти не се познаваме, за бога.

- О, аз те познавам – горчивината в гласа й му причиняваше болка. – Ти никога няма да се промениш. Нарцисът в теб крещи за внимание и ухажване. Гледам те Алекс, и не виждам нищо друго освен един отявлен женкар.

- Няма да се оправдавам, за нещо което не съм извършил – той я пусна и й обърна гръб, облегна ръце на парапета и се загледа в светлинките на нощта. – Но има един слух за женкарите, Бет, и той е, че от тях ставали най-добрите съпрузи. Може би и аз ще съм един от тях, кой знае…

- Само в сънищата ми – прошепна тя и се опря до него. – Защо винаги, когато се срещнем се караме Алекс? Защо не можем да се държим нормално, както с останалите хора.

- Защото сме предубедени. Ти си ме заклеймила, като развейпрах и женкар, а аз като опърничав воденичен камък.

- Много интересно – разсмя се тя – не бях чувала за такива камъни.

- Те са много специални, и не се срещат често – Алекс се наведе и отметна една къдрица зад ухото й. – Не ми се сърди луничке, сега ще ти призная нещо, а ти ако искаш ми вярвай. Не съм докосвал Розалин, както и никоя друга жена освен теб в продължение на месеци. В моя живот има само една жена. Искам да ме погледнеш в очите любима и честно да ми кажеш, мислиш ли че бих те наранил. И то точно тази вечер.

Бет нямаше избор, вдигна очи и се взря в неговите. Гледа го дълго и видя само искреност, и нито следа от притворство или лъжа. Цялото и същество искаше да му повярва. Това беше нейната вечер по дяволите и тя нямаше да позволи на никой да и я развали. Най-малкото на някоя от бившите му любовници. Беше си обещала да се бори за него, така и щеше да направи.

- Вярвам ти Алекс – прошепна тя тихо и се сгуши до гърдите му.

Алекс се подсмихна в полумрака. Тя никога нямаше да се промени, щеше да му противоречи. Ей, така за спорта. На моменти това го дразнеше, но пък както веднъж му беше казала, с нея никога нямаше да скучае. А ето днес тя му беше повярвала, беше направила първата малка крачка. А той щеше да направи така, че да я преведе през цялата и несигурност и да заличи всичките й съмнения.

- Трябва да се връщаме в залата, скъпа – той се опита да я отдръпне от себе си.

- Не искам – изсумтя тя в прегръдките му – кажи им да си ходят. Омръзнаха ми вече.

Алекс се разсмя и се огледа наоколо. Слава богу, нещата се бяха успокоили. Направо потръпваше като си помисли какво щеше да се случи при един нов скандал. Майка му беше обещала да го одере собственоръчно този път.

Бет най-сетне се отдръпна и започна да оправя смачканите волани на роклята си. Единият и сатенен ръкав се беше смъкнал надолу и тя се зае да го постави на мястото му. В следващия момент някакъв спазъм дълбоко в корема й я накара да се превие на две и тя изповръща всичката храна с която се бе тъпкала през деня върху лъснатите до блясък обувки на съпруга си.

Беше толкова неприятно преживяване, че тя изхлипа и се задави. От очите и потекоха сълзи, а челото и се покри с пот.

- За бога, Бет – извика притеснено Алекс – да не ти е лошо?

- Не знам – простена тя, и отново се хвана за корема борейки се със спазмите. – О боже, мама направо ще ме убие. Съсипах и прекрасната рокля.

- Остави сега роклята – той я отдръпна максимално далеч от неприятната локва, но балкона бе прекалено малък. – Кажи ми как си, ще отида да извикам лекар…

- Не, не ми трябва лекар – тя го хвана за ръкава и вдиша дълбоко въздух – Вече съм по-добре. Май днес от нерви прекалих с храната, а и вълнението ми дойде в повече. Наистина съм по-добре. Само не ме оставяй, моля те.

- Няма да те оставя разбира се – възмути се Алекс – но поне трябва да повикам някой лакей да ни донесе вода и кърпи. Можеш ли да стоиш права сама?

- Ще се справя, казах ти че вече съм добре – тя се изчерви от срам – Алекс, толкова съжалявам, виж си обувките.

- Имам толкова много обувки, че можеш да съсипваш по един чифт всяка седмица до края на годината – засмя се той.

- Да но…

- Не говори, за да не ти стане пак зле – той сложи пръст до устните й – сега се връщам.

Алекс надникна зад дългата завеса зад вратата и едва не извика от щастие когато видя един лакей на една педя от себе си. Той бързо го придърпа на балкона и още преди младия човек да осъзнае какво става му нареди какво да прави. Докато го чакаха да се върне, Алекс извади малката си кърпа от ревера и попи челото и устните на Бет с нея. В интерес на истината обувките му бяха много по-пострадали от роклята й.

Малко вода и чисти кърпи щяха да заличат пораженията. И естествено френския парфюм на майка му, подсмихна се той.

Лакея се оказа не само бърз, но и бе запомнил дословно указанията на господаря си. След около десет минути, Алекс бе преобут в чисти чорапи и обувки, панталоните му бяха изчеткани, а роклята на Бет почистена, доколкото позволяваше приглушената светлина на балкона. На светлината от по-близкия фенер Алекс не можа да открие издайнически петна. За финал, той подреди прекрасните и къдрици и я напръска обилно с парфюма.

- Алекс, престани – извика Бет – иначе пак ще ми прилошее. Този парфюм е направо отвратителен.

- Само да не те чуе свекърва ти – захили се той – направо ще се възмути. Приготвят го специално за нея в Париж.

Когато накрая се появиха в балната зала и двамата изглеждаха малко гузно и се оглеждаха напрегнато, но тези които го забелязаха го отдадоха на сантиментални причини. Спомниха си своята младост и се подсмихнаха съпричастно.

Редактирано 6 февруари 201016 г. от kristi_34 (преглед на промените)

Бледата лунна светлина призрачно се прокрадваше през големите прозорци на спалнята, любопитно изучавайки луксозната обстановка на помещението с настоятелен поглед. Пълноликият, месест лунен кръг сякаш скучаеше в момента на небосклона и тайно отправяше взора си към хорските домове и постели.Вероятно особен интерес за небесното светило представляваха първите няколко съвместно прекарани нощи на новосъздаденото семейство Брентън...и сякаш точно към техния дом крадешком насочваше по-начесто лика си... Алекс се въртеше в леглото, подсъзнателно измъчван от кошмарния си сън. Привидно отпуснатото му лице и тяло вместо да си почиваха кротко биваха тормозени от неприятни спомени, сенки от миналото. Сякаш се пренесе години назад... и се озова отново на бойното поле- въоръжен до зъби, изморен, с почернели от барута и дима страни и трескаво сновящ във всички страни поглед. Французите отчаяно контраатакуваха... Другарите му по оръжие гинеха един след друг в ожесточената битка с неприятеля... Нестройни пушечни изстрели достигаха до изтерзания му слух, съпровождани от мощни оръдейни залпове, дрънчене на кавалерийски саби и цвилене на препускащи коне. Виковете на умиращите се смесваха със стоновете на ранените и огласяха бойното поле. Алекс вдигна пушката си, прицели се мълниеносно в летящия срещу него френски хусар и го простреля смъртоносно в гърдите. Човек и животно паднаха заедно, като конят отчаяно се опитваше да се освободи от мъртвия си вече стопанин... Алекс припряно започна да пълни оръжието си отново с барут, тъй като всяка загубена секунда в тази касапница можеше да е гибелна. Наполеон Бонапарт не бе случаен пълководец и въпреки сериозното числено преимущество на съюзниците победата изобщо не бе сигурна в този напрегнат миг... До него един английски войник, по-несръчен в стрелбата и зареждането, падна мъртъв с пробит череп... "Проклети франсета!", изруга мислено Алекс, гневно надигна отново пушката си и стреля без забавяне. Този път не улучи. Подвластен на емоциите от кървавото сражение, продължителността му и младостта си той пропусна целта. Тогава сякаш времето за миг забави своя естествен ход... Алекс проследи след това втурналите се към позицията им конници на противника, свистенето на размаханите им саби и преди да успее да се защити адекватно падна на земята с окървавена глава... -Не-е-е!- изкрещя Алекс и рязко се надигна в леглото, отмятайки със замах завивките. По челото му бяха избили капки пот, дишаше учестено и бе готов да скочи на крака. Сякаш отровна змия бе заседнала в гърлото му, задушаваше го и се канеше да нанесе фаталното си ухапване... Елизабет отвори стресната очи и бавно се надигна на свой ред в леглото. Все още сънена и леко раздразнена от това неочаквано смущение на нощния им отдих, тя внимателно прегърна съпруга си и прошепна тихо: -Алекс, какво има? Кошмар ли сънува? -Да...- глухо отвърна той, все още опитвайки се да нормализира дишането си. Тръсна глава, притвори очи за секунда и пак ги отвори. Елизабет се притисна в него, опирайки буза в неговата. Алекс обгърна нежно с ръце раменете й, целуна я по златистата коса замислено и зарея поглед в сумрака на стаята. -Това е само един лош сън, скъпи- с успокоителна нотка в гласа си рече тя и го целуна по бузата. -Не е само лош сън, Бет... Войната, в която участвах, бе съвсем реална. Зверствата и хилядите трупове при Ватерло също... Тогава бях все още хлапак, който по чудо не заплати с живота си една дръзка авантюра. Записах се доброволец в армията на Уелингтън, за да задоволя жаждата си за приключения, да изпълня патриотичния си дълг към краля и страната... и за да докажа някои неща на семейството си, на себе си. Оцелях в един истински ад, възмъжах неимоверно... но спомена от този мрачен ден никога няма да ме напусне напълно. -Важното е, че си постъпил правилно, по собствено желание и решение. И си се върнал невредим. Иначе... нямаше да имам човек като теб до себе си, който да ми разнообразява ежедневието и да ми гъделичка по всевъзможни начини душата- се усмихна в мрака с ослепителната си усмивка младата госпожа Брентън. Шегата подейства добре на умисления й мъж и той на свой ред я подкачи леко: -Мда, намери си и ти едно уникално магаре, един шут... Кралският такъв е с ограничен репертоар в сравнение с моите изпълнения. Само внимавай, че този твой палячо владее до съвършенство и други номера... -Като например?- игриво заиграха устните на Елизабет и сякаш инстинктивно скъсиха разстоянието до тези на Алекс. -Като например такива...- отвърна той и нежно отпи от полуразтворените в очакване сладки устни на жена си. Отдръпна се внезапно и в очите му се разгоряха познатите прекрасно на Елизабет закачливи пламъчета... които сигурно щяха да прерастнат в опустошителен летен пожар. Нещо, което първоначално я вбесяваше, огорчаваше, а ето, че вече все повече й допадаше. -М-м-м, интересен номер... Може би ще ми хареса- измърка малко провлачено с нежното си, леко дрезгаво гласче Елизабет. -Хм, явно не съм бил достатъчно убедителен в изпълнението- се засмя развеселен младият мъж и добави: -Да преминем тогава към задълбочаване сложността на програмата... Този път целувката бе доста продължителна. Започна като плах полъх на пролетен бриз, прерастна в опустошителен ураган и завърши като морски прилив и отлив едновременно. Комбинацията от всепоглъщаща нежност и безгранична страст караше двамата влюбени да забравят за съществуването на околния свят, възпламеняваше всичките им сетива и ускоряваше до небесата пулсирането на сърцата им. Ръцете им обхождаха хаотично, но настойчиво телата в изконен стремеж да изучат всички възможни кътчета по пътя си, да не пропуснат нищо. Устните им ту се събираха жадно, ту се разделяха и поемаха по прокарания от пръстите им маршрут. Тънката, ефирна нощница на Елизабет скоро се оказа досадна преграда за разгорещяващата се двойка и бе отстранена от преминаващата към следващото стъпало любовна игра. Тръпнеща от неистов копнеж, с пламнало лице тя притегли към себе си Алекс, изпълнена с желание и в леко нервно очакване. Този истински Аполон и Ерос в едно сякаш я бе завладял напълно, на моменти имаше чувството, че не се познава... И ако преди време цялото й съзнание бе насочвано към това да не се стига дотук, то сега Елизабет бе готова буквално да умре в тези вълшебни ръце. Да му се отдаде с всяка частица на събудилото се най-после от зимен сън за горещи ласки тяло. Онзи образ на женски покорител, с груб и циничен на моменти изказ, арогантно и несериозно поведение, и твърде похотливо подсъзнание все повече избледняваше в очите й. Може би ревностният последовател на Казанова се променяше- с нея, заради нея...? От своя страна Алекс вече не гледаше на половинката си като на импулсивна, капризна, прекалено разглезена от родителите си и постоянно дистанцирана от него госпожица, раздаваща словесни и на моменти физически шамари по самочувствието му. За него Елизабет се превръщаше в жената на живота му и това донякъде го объркваше, смущаваше, не бе свикнал да задълбочава толкова във взаимоотношенията си с жените. Твърде дълго ловецът в него и първичният нагон диктуваха положението във връзките му... ако въобще можеха да се наричат такива. Алекс с изненада откриваше, че досегашният весел, безгрижен, но лишен от стойност личен живот вече не го удовлетворява толкова. Жадуваше за някаква промяна и я намираше в лицето на Елизабет, тя бе коренно различна от всички жени, които познаваше... А те не бяха никак малко. Изпълнен с енергия и огромно желание той потърси пак прелестното й тяло и същевременно внимателно и нетърпеливо проникна в нея. От устните на Елизабет се изтръгна дълбок, тих стон, тя обви ръце около врата му, притегли го още по-силно към себе си и потри бедра в него...сякаш подканяйки го да продължи. Не че Алекс имаше кой знае каква нужда от окуражаване, но тези й действия видимо му харесаха. Телата им се сляха, напълно попадайки в плен на древния езически танц на страстта... Когато всичко свърши двамата лежаха прегърнати и изнемощели приятно. Алекс си играеше с един кичур от слънчевата коса на Елизабет, а тя замислено разхождаше пръсти по твърдия му като скала корем. Мълчаха, отдадени на усещането от мига, радвайки се на взаимната си близост и блажено отпуснати на фона на заглъхващата плавно у тях възбуда. Все повече и повече станалите по странен, почти насилствен начин съпрузи добиваха вяра и оптимизъм за съвместното си бъдеще. Запазваха обаче и двамата част от предпазливостта си като щит пред другия, не искаха да се отпускат напълно, за да не страдат някой ден с предадено доверие и запратени в прахта мечти... Идилията им бе нарушена от появилата се от нищото четиринога гостенка, която незнайно как се бе озовала на перваза на един прозорец. Огряна от лунната светлина, напълно черната котка измяука няколко пъти и задраска енергично с едната си лапа по стъклото. Вероятно негодуваше, че е навън и оставена без внимание. Или пък бе гладна. Алекс и Елизабет се спогледаха...след което леко се разсмяха. -Имали сме си публика май- рече той и се загледа в грациозното създание на прозореца. -Много е сладка обаче... само дано не ни "мине път"- с усмивка отбеляза Елизабет и също се загледа в животинката- Дали да не я пуснем вътре? -Не е много добра идеята, скъпа. Мебелировката няма да понесе подобно изтезание, на което е подлаган в момента прозореца ни- и стана бавно от леглото- Ще я подържим малко, ще я нахраним и ще я пуснем на свобода пак. Хайде, ела. След няколко секунди неочакваната посетителка мъркаше от удоволствие в обятията на Елизабет. Алекс донесе купичка с мляко и котката радостно се облещи. -Виж само, как пие, чак до ушичките си хвърля мляко- се засмя Елизабет. -Жал ми е за нея, но няма как да я оставим... освен ако не я дадем на прислугата, да се грижи подобаващо за нея. Какво ще кажеш? -Чудесно, вече си имаме и общ домашен любимец- рече доволна русокосата нимфа, галейки по гръбчето котката, която лакомо се бе заела да пресуши до дъно купичката си с мляко. -Да се облечем и ще я занесем още сега... Дявол го взел, вече трябва да се грижа за две писани...-пошегува се веднага Алекс и тутакси получи вместо отговор сръчкване с лакът в ребрата.

Скоро младата двойка напусна покоите си, за да потърси подходящ подслон на новият си домашен любимец, а бледите лунни лъчи отклониха взора си, търсейки други кадифени завеси, зад които да надникнат. Само няколко пресечки надолу по улицата се намираше новото жилище на виконт Лийчфилд. Младият мъж бе заплашен с публичен побой от страна на майка си, само ако си позволеше да заведе невястата си в „онзи бордей”, както лейди Бриана наричаше ергенската му квартира. Макар само до преди няколко дни да бе делял една къща с по-големият си брат, Девлин бе запазил уютното жилище, в което водеше любовницата си. Но под натиска на майка си, се бе отървал от него, и ето го сега – без място където да избяга, след катастрофалното начало на брака му с Катрин Нортфийлд. Девлин се бе настанил в „новият” си кабинет и се опитваше да удави угризенията на съвестта си с уиски, но за съжаление до този момент мисията му се проваляше с гръм и трясък. Младият мъж потръпна недоволно, когато споменът за неловката вечеря от преди няколко часа го връхлетя с нова сила. Двамата с Катрин се хранеха заедно през последните няколко дни, потънали в неловко мълчание, а напрежението по между им бе толкова осезаемо, сякаш възможно да бъде докоснато. Почти не бяха разговаряли след злополучната брачна нощ, за която Девлин бе лишен от спомени. Виконтът все още не проумяваше лудостта, която го бе обхванала в нощта на сватбата му, и заради която бе нахълтал в стаята на жена си, пиян и във вид, който едва ли би могъл да бъде описан като приличен. Това беше последното нещо, което помнеше от злополучната вечер. На сутринта, някакво чудо го бе извадило от пиянското му вцепенение. Лежеше гол на леглото, а Катрин се бе свила далеч от него, а в погледът който следеше движенията му се четеше страх и напрежение. Девлин усети, че му се повдига, но не от погълнатото количество алкохол, а причината бе мисълта, за това което бе причинил на младата си жена, за да го гледа по този начин. Изпитваше отвращение и срам от себе си, и неспособен да я попита, за това как се чувства, бе напуснал спалнята им ругаейки цветисто. От тогава не бе прекрачвал повторно прагът на същата стая, но поведението на страхливец не му отиваше и бе крайно време да предприеме нещо по въпроса. Налагаше се да разговаря с Катрин за случилото се, да се опита да успокои страховете й, предизвикани от неадекватното му поведение. „Утре…реши младият мъж – по време на вечерята”. Оставаше му само да събере смелост, за да повдигне така нетипичната тема за разговор. Девлин пресуши на един дъх почти пълната с кехлибарена течност чаша и с леко притъпени сетива се отправи към стаята за гости на втория етаж, в която се бе настанил временно. Поне така се надяваше. Леглото там дори не можеше да се сравнява с това в господарската спалня, бе твърдо и неудобно, а най-същественият дефект се коренеше във факта, че бе празно. Катрин дочу чу със свито сърце тежките стъпки на Девлин, които отново подминаха спалнята и го отведоха в дъното на коридора, където се намираше малката стая за гости. Младата жена бе изгубила съня си за поредна вечер, а причината бе невъзможният й съпруг, който се държеше като абсолютен глупак. След като я бе изплашил до смърт през първата им брачна нощ, Катрин не разбираше защо Девлин се държеше, сякаш е наранила с нещо гордостта му и отказваше да разговаря с нея. Тя усети как я изпълва гняв, когато в съзнанието й изникна спомена за "съпруга" й, който бе нахълтал в нетрезво състояние и само след броени секунди, оглушени от несвързаните му брътвежи, бе изпаднал в безсъзнание, продължило сякаш цяла вечност. Младата жена със свито сърце бе търсила признаци на живот у Девлин, но едва на сутринта, когато почти се беше примирила с мисълта, че е останала вдовица, той ненадейно се бе върнал към света на живите. При това маниерите му бяха направо непоносими. Животинските стонове, предизвикани от неуспешният му опит да се изправи, бяха извикали уплашено изражение на лицето й, което бе заменено със силен гняв, когато виконтът напусна стаята ругаейки. Последните дни преминаха в неуспешни опити от страна на Катрин да проведе смислен разговор, но сякаш всеки път когато се обръщаше към Девлин той бързаше да напусне стаята, като че го очакваха неотложни ангажименти. Това положение бе непоносимо. Катрин се завъртя за пореден път в голямото легло, а малките й юмруци се забиха в неудобната възглавница, сякаш тя бе причината за всичките й нещастия. - До тук с опита да го превърна в любящ съпруг… - помисли си Катрин недоволно. Въпреки че не желаеше да го признае, тя се нуждаеше от помощ, а единственият човек при който можеше да я потърси бе сестра й. Утре щеше да навести Елизабет и да сподели проблема си, който заплашваше да превърне скорошният й брак в абсолютна катастрофа. На сутринта Катрин се събуди в изключително добро настроение, което бързо бе помрачено от лошото време, обхванало града. Сякаш само за няколко часа лятото си бе отишло, отстъпвайки мястото си на дъждовната есен, която щеше да властва над града в продължение на месеци. Лекото ръмене постепенно бе преминало в потоп, който сякаш заплашваше с наводнение лондончани. Докато закусваше в малката дневна на първия етаж, обзаведена с вкус от свекърва й, Катрин непрекъснато се озърташе в очакване на появата на съпруга си. Когато той не благоволи да се появи, решението й да отложи посещението при Елизабет за ден, в който няма да бушува водна стихия, бързо се промени. С решителност, която събираше в продължение на дни, тя се изправи рязко, захвърли ленената си салфетка и с гордо вдигната главата се оправи към антрето. Време беше да направи нещо, за да промени окаяното си положение. Александър Брентън влетя подобно на хала в дома си, в опит да се спаси от бурята, която заплашваше да заличи града. Изминавайки краткото разстояние от каретата до входната врата, той бе усетил пълната сила на дъжда и за пореден път се запита, защо по дяволите бе напуснал топлото си легло в такова дяволско време. За съжаление срещата с адвоката му не търпеше отлагане, но сега когато вече бе у дома възнамеряваше да прекара целия ден със съпругата си, за предпочитане в леглото. Алекс подаде мократа си наметка на иконома и попита: - Къде мога да намеря Нейна Светлост? Икономът прикри умело потръпването си, когато го прониза студа от напоеният с вода плат и отвърна: - Нейна Светлост, нареди да ви съобщя, че ще посети сестра си, милорд. Алекс дори не разбра, че новината е предизвикала намръщването му, сви рамене и решил, че явно не му е писано да прекара деня в леглото се отправи към кабинета си, за да свърши малко работа. Напористо чукане по входната врата го спря и той любопитно реши да изчака, за да разбере сам кой е нетърпеливият гостенин. Икономът със завидна скорост затвори вратата след като в къщата влезе снахата на господаря му, като по този начин попречи на бушуващия дъжд да я последва в уютното антре. Катрин не забеляза, застаналият в подножието на мраморното стълбище Александър и директно се обърна към намръщения иконом: - Повикайте Нейна светлост, въпросът не търпи отлагане. Отговорът на иконома бе спестен от Александър: - Аз ще се погрижа за снаха си Уитби. Сервирай чай в кабинета ми. – след като се разпореди бъдещият херцог се обърна към Кат и я поздрави с искренна усмивка, в която се таеше тревога: - Добро утро, Катрин? Надявам се, че не се е случило нещо лошо. Алекс се приближи до нея, хвана я за ръката и я поведе към кабинета си. Катрин поздрави сковано, и отново повтори желанието си. - Алекс, трябва незабавно да разговарям с Елизабет, моля те, нареди да я повикат. - Всъщност, мислех че жена ми е при теб, но най-вероятно сте се разминали по пътя. Така че ще трябва да се задоволиш с моите услуги, скъпа. – Алекс й се усмихна чаровно и й помогна да се настани в удобното кресло разположено срещу масивното му бюро, изработено от махагон. Кабинетът бе приятно затоплен от запалената камина и Катрин се почувства уютно в непозната й обстановка. Алекс винаги се държеше изключително мило с нея и тя не можеше да не го сравни с брат си. Браковете им ги бяха превърнали в едно семейство, но колкото и да харесваше зет си, Катрин не можеше да си представи, че ще успее да произнесе дори една дума свързана с проблема й. Само при мисълта за това усети как цялата пламва от срам и унижение, и плахо си повя с ръка, за да прогони издайническата червенина. Александър се престори, че не забелязва моментното й смущение, подари й една от усмивките „ала Брентън”, които размекваха женските сърца и се настани удобно в масивното си кресло, в очакване тя да сподели проблема си. През това време им сервираха топъл чай и Катрин мълчаливо се зае да отпива, старателно избягвайки погледа на зет си. Когато мълчанието стана повече от неловко, Алекс не издържа: - Е? – подкани я той. – Хайде Катрин, не бива да се притесняваш от мен. Гледай на мен, като на по-голям брат… - Повярвай ми, брат ми е последният човек, с когото бих споделила мислите си в момента… - прекъсна го Катрин. - Какво е това, което можеш да споделиш със сестра си, но не можеш да говориш за него с брат си? – учуди се Алекс, но когато лицето на Кат се обагри в искрящо червено младият мъж усети, че от предстоящият разговор едва ли ще се почувства особено комфортно. Преглътна смущението си, решавайки че семейното щастие е на първо място и попита директно: - Имате ли…хмм някакви проблеми с Девлин? – сега беше ред на Алекс да се изчерви. - Не! – почти извика Катрин. – Всичко е просто чудесно! – лъжата звънна дори в собствените й уши. Александър усети отчаянието в тона й, напусна мястото си зад бюрото и се настани на облегалката на канапето й. Повдигна лицето й към себе си и я помоли с тих глас: - Хайде, скъпа, разкажи ми какво е направил този негодник! – Катрин не издържа на нежността в гласа му, не и след отвратителното поведение на Девлин през последните дни. Започна да говори, като намеренията й бяха да сподели единствено за неловкото мълчание, което цареше между нея и съпруга й, но Александър не бе глупав и с малкото въпроси, които й зададе успя да измъкне истината за случилото се през изминалата седмица. - По дяволите…изруга тихо Алекс, но когато Катрин го погледна стреснато, побърза да се извини. – Брат ми е същинско магаре, мила…- продължи той. – И не заслужава да се разтройваш, заради…. - Аз… - прекъсна го Катрин – Искам да бъдем истинско семейство! Но той дори не желае да разговаря с мен! Как да го накарам да ми обърне внимание?! Моля те, Алекс, помогни ми… Бъдещият херцог изпитваше силни съмнения относно нежеланието на брат си да контактува с жена си. Явно просто се нуждаеше от малък натиск в определена насока, която да доведе до повратната точка в отношенията им. Погледна към Катрин с намерението да й обясни точно какво трябва да направи, но невинното й изражение не подейства добре на джентълменското му чувство. Усети, че отново се изчервява и проклет да е, не можеше да открие да подходящите думи, с които да й обясни ситуацията. Катрин впиваше очаквателен поглед в зет си, всеки път когато той се опитваше да заговори, но монологът представляваше само с едно дълбокомислено „Хмм…”. Александър бе на път да се откаже, когато прозрението го връхлетя и той почти изхвърча от стаята, нареждайки на Катрин да го изчака. Младата жена се взираше в отворената врата, през която Алекс изчезна, питайки се дали не бе направила голяма грешка, като сподели със зет си толкова лични неща. Но не й бе дадено достатъчно време за размисъл, защото само след няколко минути Александър се завърна запъхтян. Катрин се изправи, за да се сбогува, когато той протегна ръката си към нея и тя забеляза какво държеше. Нежна полупрозрачна материя в мек прасковен цвят…Недоумението на Катрин бе заменено от бързо нарастващо смущение, когато осъзна, че зет й държи нощница, при това не обикновена такава. - Сигурно се шегуваш… - заяви Катрин обидено. - Искаш да привлечеш вниманието му? Е, повярвай ми, с нещо такова няма да останеш незабелязана… - Алекс положи нечовешки усилия, за да преодолее смущението си и й се усмихна. Едва сега Катрин забеляза, колко му е неловко и неподготвеното й съзнание реагира на съвета му. Разбра тънкия намек и му се усмихна благодарно.

Редактирано 8 февруари 201115 г. от hol_back_girl (преглед на промените)