"Цигански любовник"-Кони Мейсън

"Цигански любовник"-Кони Мейсън

Аха,точно тя е Давай напред

Пф, знаех си, че съм я чела.. ;д

Eто нов цитат от любим исторически роман: "Отдавна вече бе превалило полунощ. Беше сам в спалнята си, компания му правеше единствено любимата му хрътка. Пред очите му непрекъснато се сменяха екзотичния образ на +++++++ и бледото, деликатно лице””””””””. Измъчваха го ужасни угризения, ужасно объркване. Не можеше повече да бяга от истината. Нито една жена не бе обземала мислите и сънищата му така, както+++++++. Нито една жена не бе разпалвала у него такава огромна страст. Нито една жена не го бе карала да се държи толкова отвратително и позорно. Беше разярен на себе си, задето се бе отнесъл към нея по този начин, задето си бе позволил да се отнесе към нея по този начин. Херцогът стана от леглото, наметна голото си тяло с кадифен халат с индийски мотиви и отиде до камината. Хрътката радостно замаха с опашка. ????????? се наведе и потупа голямата глава на %%%. — Вече не зная кой съм — призна му той. Всеки миг, прекаран с+++++++, бе пред очите му, преповтарян от жестоката му памет за хиляден, милионен път. Беше същинско мъчение. Мъчение и за душата, и за тялото. Дали в крайна сметка не бе като баща си? Може би и ---------- е бил толкова обсебен от копнеж по младите си любовници, че не е можел да се въздържи и да не изневерява на майка му. Може би и него са го измъчвали угризения. Може би баща и син си приличаха повече, отколкото можеше да се предполага на пръв поглед. Ако имаше причина да избягва+++++++, тя бе точно тази — страхът му, че ще се превърне в копие на баща си, мъж, когото още можеше да мрази без никакви угризения. Ясно бе, че в него има и тъмна страна, която очевидно бе наследил от --------- и която трябваше на всяка цена да подтисне. — Проклета да е! — каза той на кучето и на огъня. След това смръщи вежди. — Не, вината не е у нея, аз съм си виновен. Сега +++++++ се опитваше да влезе отново в обществото и да си намери съпруг.??????? знаеше, че не може да й се сърди, че стремежите й са напълно естествени. При все това обаче изпитваше гняв. Пулсът му тревожно се учести. Крачеше все по-забързано, а хрътката го наблюдаваше с очакване и любопитство. Огънят в камината вече едва тлееше. Херцогът обаче не усещаше студа, нахлуващ в стаята. Беше твърдо решен да не търси обяснение на собствените си реакции, за нищо на света да не се рови в душата си." +++++++-Главната ””””””””- Годеницата ????????? – Главния ------------ - Бащата на главния %%% - кучето на главния

Скандална любов, Бренда Джойс http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Една от най-любимите ми книги от авторката

Давай, ти си!

Отначало Главния изпита желание да отдръпне ръката си и да обясни на момичето, че се е побъркало.

Успя да потисне този пръв порив, но много по-трудно му бе да се въздържи да не се засмее на глас.

След това обаче реши да се възползва от настроението й. Той я дари с най-неотразимата си усмивка и постави длан върху нейната, за да й обясни с треперещ от страст глас:

— Имам чувството, че ви познавам много, много отдавна.

Главната сведе поглед. Страните й бяха пламнали и сега тя бе по-червена от последната лятна роза насред букета от челебитки.

— Моля, пуснете ми ръката! — прошепна тя.

— Разбира се. — Сега, когато отново се чувстваше господар на положението, Главния се подсмихна вътрешно. Скромността й говореше за необикновена добродетелност, а това му харесваше. Не познаваше никоя друга жена, която да прилича на нея. Скоро щеше да разпръсне тайната, която я обгръщаше, и да узнае странната й съдба.

След вечеря той отведе Главната до едното от креслата пред камината и седна в другото. След това протегна дългите си крака и я погледна в очите.

— Хареса ли ви „Животът на светците“? — попита той с блестящи от задоволство очи.

— Честно казано, намирам живота им за прекалено разтърсващ, за да мога да я чета — отвърна Главната, която не искаше да отговаря на въпроси за книга, която не бе в състояние да прочете.

— Наистина ли? — Главния повдигна вежда.

— Мъчениците не ме привличат — обясни тя. — Ненужните мъчения и страдания ме отвращават.

Главния кимна и се вгледа в огъня, давайки си вид, че е потънал в мисли. С крайчеца на окото си наблюдаваше гостенката и видя как тя се въртеше, сякаш седеше на тръни, и потриваше краката си един в друг.

— Какво ви е на краката? — попита той

— Без чорапи ботушите убиват.

— За бога. — Главния стана и се приближи към нея. Главната потръпна, когато мъжът коленичи пред нея и издърпа ботушите й. Когато започна да масажира дясното й ходило, тя напълно загуби самообладание. — Не е трябвало да ги събувате — смъмри я той, без да я погледне.

— Аз… не можах да ги открия — тихо призна Главната. — Много бързах и не предполагах, че ще остана толкова дълго.

Когато започна да масажира дясното й ходило, Главния я стрелна с поглед и реши да я подразни:

— Отпуснете се. Няма да ви ухапя.

— Това е най-малката ми грижа — неволно се усмихна Главната.

Отново сериозен, Главния попита:

— Разкажете ми за другите, скъпа моя.

Моментът за признанието бе настъпил.

— Мъжете, ограбили ви в Шропшир, са Братовчедите — изтърси тя.

— Зная — усмихна се Главния, озадачен от откровеността й.

Главната бе толкова развълнувана, че не чу думите и не видя усмивката му. Тя трескаво търсеше оправдание за братовчедите си

— Този обир е глупава случайност. Попаднали сте на неподходящо място в най-неподходящия момент, а освен това сте се държали високомерно. Ако бяхте малко по-отстъпчив… Братовчедите са били загрижени за мен… В края на краищата са ви оставили талисмана, карнеола… за да ви пази. Нищо лошо не е станало… значи… Какво казахте?

Ако пладнешкият грабеж не бе толкова тежко престъпление, Главния би се засмял на изненаданото й изражение.

— Казах, че зная, че Братовчедите Ви са били онези, които ме нападнаха.

— Откъде знаете? — извика Главната.

— Братовчедите ви са некадърни дръвници. Първо, не бяха маскирани, и второ, продали са коня ми на моя собствен коняр.

— Защо не наредихте да ги арестуват? — недоверчиво попита Главната.

— Това ли е, което желаете?

— Не!

— Отначало исках да ги видя на бесилото — призна Главния. — Но след това ви видях с тях в гостилницата.

— Не разбирам.

Главния се наведе към нея, очарователното му лице бе само на педя от нейното.

— Никога не бих сторил нещо, което да те нарани — страстно прошепна той.

След това нежно я прегърна. Омагьосана от погледа му, Главната бе неспособна да устои на блясъка на смарагдено зелените му очи.

Любимецът на кралицата - Патриша Грасо

Любимецът на кралицата - Патриша Грасо

Аха, "Любимецът на кралицата" или "Жрицата", това е книгата. Давай напред

Ето и нещо съвременно Сега ТОЙ отново се беше заключил и нямаше да излезе, докато ТЯ е в „Ранчото“. Бе сигурна в това, както и че не възнамеряваше да седи със скръстени ръце. Обичаше ТОЙ прекалено много, за да си отиде и да се преструва, че между тях не се е случило нищо. След вечеря, когато масата беше прибрана и кухнята безукорно почистена, ТЯ отиде в стаята си и се залови с неприятната задача да си приготви багажа. С надежда да го примами да излезе от хамбара, тя изнесе багажа си навън и шумно започна да товари всичко в своя джип. Беше й трудно — имаше опасност да завали дъжд, затова натъпка всичко на предната седалка в тясната кабина. "ТОЙ, не ме отпращай така, без нито една дума, с пълно мълчание. Обади ми се. Дай ми шанс." В отговор проехтя само една лятна гръмотевица. ТЯ отиде до тоалетката, отвори кутията, която ТОЙ беше резбовал за нея и извади керамичното парче. Беше хладно, твърдо и гладко, сякаш времето се беше сгъстило в ръката й. Дълго стоя неподвижна, вливайки в древната глина живата топлина на своето тяло. Държеше отломъка, сякаш бе талисман срещу най-дълбоките й страхове. Накрая нежно го постави обратно и сложи кутията в несесера си. ТЯ лежеше и слушаше със стиснати отстрани ръце, цялото й съзнание бе завладяно от безмълвна молба: „Ела при мен, ТОЙ. Веднъж, само още веднъж, не можеш ли да дойдеш при мен?“ Стъпките тръгнаха по коридора и отминаха спалнята й, след толкова кратко колебание, че тя не беше сигурна дали това не беше плод на въображението й. Стълбите изскърцаха и й подсказаха, че той отиваше в кухнята. Отдалечаваше се от нея. Тя продължи да чака, но стъпките не се върнаха! Обзе я гняв толкова внезапно, колкото бурята, която се беше извила над земята. Рязко отметна завивките и стана, трепереща, изпълнена с решимост. Ще го накарам да ме изслуша. ТОЙ не беше в кухнята, както очакваше, а в столовата. Бе седнал настрани от масата, с опрени в коленете лакти, а върху масата изстиваше чаша забравено кафе. Беше бос, с полузакопчани джинси и нищо под тях, освен желанието, направило съня невъзможен. Когато очите им се срещнаха, сякаш се изви волтова дъга. — Върни се в леглото, момиче. Върни се веднага. — Трябва да поговорим. — Защо? Бременна ли си? — попита той, изричайки мисълта, която го преследваше — за неговото бебе, което растеше в тялото на ТЯ, за това как отново се повтаряше тъжната история на „РАНЧОТО“, след като се беше заклел, че тя ще свърши с него. — Не е това — нетърпеливо каза ТЯ, решена да не говори за това, което ставаше между тях. — Става дума за твоя отказ да… — Тогава защо си тук? — студено попита той. — Искаш още секс? Забрави го. Имах дяволски късмет, че не забременя. Не съм глупак, за да се хвана два пъти в капана. Сексът не си заслужава това. — Това не беше секс — рече тя. — Това беше любов. — Беше секс — свирепо се противопостави ТОЙ. — Това е всичко, което мъжете и жените чувстват един към друг. Обикновена стара похот, момиче. — Някои мъже. Някои жени — съгласи се ТЯ. Бавно тръгна към него, пръстите й леко трепереха, докато разкопчаваше горното копче на черната риза, после второто, след това третото… Цялото й тяло тръпнеше с настойчивост, която беше другата страна на желанието. Трябваше да го накара да разбере. Просто трябваше. — Не всички са такива. Аз те обичам, ТОЙ. — Така ли? Тогава се закопчай и ме остави на мира. — Но ти няма да бъдеш спокоен. Ще те боли. Ти ме желаеш. Не можеш да го отречеш, ТОЙ. Доказателството е пред теб, можем да го видим и двамата. Той изруга. Тя тъжно се усмихна. - В общи линии е така, но в нашия случай се нарича правене на любов. — Аз не те обичам. ТЯ трепна, но не спря. Събра кураж и продължи да върви към пумата. — Не ти вярвам — рече тя. Когато пръстите й разкопчаха последното копче, ризата се отвори и разкри женствените й извивки. ТОЙ се задъха, когато при всяко движение дългата разкопчана риза показваше и скриваше тялото й. Опита се да отмести поглед, но не можа. Тя беше неговата мечта, която идваше към него, призоваваше го, гласът й беше част от него, от душата му. — Не прави това, момиче! — Ти си голям, силен мъж — рече Карла и коленичи между дългите му крака. — Ако не ме обичаш, докажи го. Спри ме!

Редактирано 4 октомври 201015 г. от Sianaa (преглед на промените)

"Огън и дъжд" Елизабет Лоуел

"Огън и дъжд" Елизабет Лоуел

да

Госпожица ............... изведнъж спря да се разхожда. — Така ли ще свърши всичко? — попита тя. Перото й изсвистя във въздуха като сабя. — Така изглежда — отвърна Главния. Като изруга по един не особено женствен начин, тя се обърна към Лошия, на когото бяха позволили да се изправи на крака и му нанесе удар с юмрук в лицето, доста неприсъщ за жена, Деймиън се строполи на земята, смаян. — Това пък за какво беше? — попита той, опитвайки се да стане на крака. — Не съм изминала целия този път, за да си стискате ръцете — отвърна госпожица .............. с дрезгавия си глас. Искаше ми се да видя малко кръв. Напрежението, което бе завладяло всички през последните петнайсет минути, се отприщи от всеобщия смях. .......................... — Съгласен съм с тази скандална жена — каза той и посочи госпожица ................. — Нямаше никакъв бой. Това беше истинска измама. — Със сигурност не си струваше бясното препускане по тези черни пътища — оплака се Брат. — Смятам да се върна обратно с влак. — Но не беше чак толкова лошо — каза Брат. — За първи път сме заедно от доста време. — Всички, с изключение на малък Брат — отбеляза Брат. — И по-добре. Един бог знае какво щеше да направи това джереме. Сигурно нечия глава щеше да хвръкне от ръката му и всичките да ни застрелят. — Не би направил нищо такова — изрече госпожица .............. с глас, който стана съвсем дрезгав по средата на изречението. Брат я погледна смаяно и в очите му заиграха игриви пламъчета. Госпожица ............ бавно се приближи до Брат, хвана го под ръка и се усмихна предизвикателно. — Ти си един много красив мъж — изгука тя. — Точно мой тип. Здрав и едър. Какво ще кажеш да се качим за малко в стаята ми и да ми разкажеш за себе си? Докато братята му се заливаха от смях, Брат правеше отчаяни опити да се изплъзне от перото, което гъделичкаше носа му. Снаха не бе толкова тактична. Тя дръпна ръката на госпожица ............ от Брат и я блъсна доста грубо за една дама. — Долу ръцете от съпруга ми, нарисувана проститутка такава, преди да съм натикала това перо в носа ти! Госпожица .................. прие атаката й доста философски. — Този зает ли е? — попита тя и посочи друг Брат — Изглежда ми опасно чаровен. — Женен е и е баща на три деца, а четвъртото е на път. Госпожица ............. изцъка в знак на неодобрение и каза: — Такава загуба. И този прилича на женен — каза тя като посочи намръщилия се Брат. Този пък изглежда студен като камък — последното се отнасяше за Брат. — Мисля, че тези Семейство от Тексас не са чак толкова хубави. Освен ако нямате други братя. — Един — каза Брат. — Най-лошият. — Не бих казала така. Той май че направи каквото можа, за да ви помогне днес. След като изрече тези думи, госпожица ............. спокойно свали перуката от главата си и се поклони пред смаяните погледи на присъстващите. Брат одобрително изръкопляска. — Кучи син! — извика Брат — Малък брат! Ще ти счупя проклетата глава След толкова много "имена" едва ли ще ви затрудня особено, но сцената е забавна ...

Неустоимата госпожица Катарина от чудесния финал на Лаура на бате Лей. Еййй какъв мил спомен мие това книжле. Изключително нежно. Ама то щото аз си падах по Хен и Зак още сначале.

Мдааа. Давай.

Малко множко настана / а аз исках дори ощи хихи/ ама... Надявам се да ви припомня един много любим мой исторически роман, който сигурна съм ще познаете за нула време. Главният слезе от мостчето върху каменния кей и се извърна, за да помогне на новозакупената си прислужница. Главната погледна крадешком протегнатата към нея ръка, която изглеждаше току-що измита, и веднага си даде сметка колко мръсни са собствените й ръце. И все пак преди малко мъжът бе прегледал дланите й, така че явно напълно съзнаваше на какво се подлага. Сконфузена от яркия контраст, тя неохотно пое ръката му и откри, че е покрита с груби мазоли от усилна работа, и че има тънки и силни пръсти. Изненадващо обаче, кожата му беше съвършено гладка, сякаш намазана със странно масло или мехлем. Веднага щом стъпи на кея, Главната закопня да се върне върху дървеното мостче. Камъните под босите й нозе бяха леденостудени, а и ветровете, които фучаха по някакви невидими пътеки между закотвените в пристана кораби и околните складове, изглеждаха дяволски свирепи. Никак не беше подготвена за този суров климат и за тези вилнеещи вихри, които грубо и безжалостно проникваха през дрехите й. Нямаше къде да се скрие и можеше само да трепери и да трака със зъби под смразяващия им порив. Напразни се оказаха и отчаяните й усилия да придържа непокорните си поли. Оръфаните им краища плющяха по слабите и прасци и сегиз-тогиз неудържимо литваха нагоре, сякаш се бяха превърнали в немирни пакостници, които изпитваха истинско удоволствие да я тормозят. Главният винаги се бе възхищавал от добре оформените женски глезени и сега не пропусна възможността да задоволи тази си склонност. В края на краищата, от доста време не му се беше случвало да попадне на гледка, която да си заслужава. И все пак не беше съвсем сигурен кое привличаше вниманието му повече — изящните й, тънки прасци или издайническите белези, причинени от дългото триене на железните вериги. Освен тях в долната част на крака й имаше и тъмни синини, свидетелстващи за по-скорошно нараняване. Внезапно малките боси пръсти на нозете й се свиха нервно, което го накара да осъзнае смущението на момичето и неохотно да вдигне очи, за да срещне колебливия й зелен поглед. — Нямаш ли обувки? — попита той. Искрено се надяваше, че няма да му се наложи да се раздели с още една част от оскъдните си средства, за да й купи обувки. Самата мисъл за това го накара да смръщи вежди, питайки се как ли би се справил с подобен нов разход. Главната приглади назад разбърканите кичури коса, които се вееха пред лицето й и се взря в новия си господар. Навъсеното му изражение й се стори толкова зловещо, че й се прииска да побегне. — Съжалявам, господин Главен— прошепна тя, ужасена от неудържимия трепет в гласа си. — Откраднаха ми ботушите в Нюгейт, малко след като бях арестувана. — Напомни си, че не бе сторила нищо, с което да заслужи ареста си и униженията, на които я бяха подложили. Но това ни най-малко не намаляваше притеснението й. Не го намаляваше и присъствието на няколко възрастни двойки, които току-що бяха пристигнали на кея. Но независимо от нахалните им, любопитни погледи и от бесния вятър, който я пронизваше като леден меч, тя намери сили да обясни, макар и с неуверен глас: — Уверявам ви, сър… дълбоко съжалявам за загубата на ботушите. Бяха уникални и много хубави… Баща ми плати солидна сума на един бижутер, за да гравира инициалите ми върху два малки златни медальона, и на обущаря — за да намери начин да ги прикрепи към всеки ботуш на нивото на глезена. Но ми се стори, че ще е по-мъдро да ги отстъпя, без да протестирам. Двете жени, които настояваха да им ги дам, бяха двойно по-едри от мен и дяволски силно желаеха да ги продадат срещу малко джин… Убедена бях, че ако не се съглася, рискувам живота си. Като видях какво се случи с ботушите, благодарих на бога, че костюмът ми за езда се скъса и се изцапа по време на залавянето ми. Иначе можеше да им се стори изгодно да продадат и дрехите ми, и тогава щях да стоя тук напълно разсъблечена. Блестящите му кафяви очи, напръскани с кехлибарени точици, я огледаха от глава до пети, без ни най-малко да издадат мислите му. — Жалко наистина. — Сър? — Двусмислеността на думите му накара Главната да настръхне уплашено. — Загубата на ботушите ми ли окайвате, или факта, че съм напълно облечена? На устните му трепна една доловима усмивка, която така и не успя да сгрее строгите му черти. — Загубата на ботушите, разбра се. Внезапно Главната се запита що за човек е новият й господар. Дали зад загадъчната сдържаност, която демонстрираше сега, не се криеше подъл негодник? Дали нямаше да бъде използвана от Главния по същия начин, по който възнамеряваше да я използва и капитан тътъръ? Дали пък изпод тази надменна необщителност не надничаше крадешком едно закачливо чувство за хумор? Във всеки случай, той явно добре знаеше какво иска от живота. Вече бе доказал своята непоколебимост и способност да постига целите си, без да обръща внимание на това какво мислят и говорят другите за него. Със сигурност не беше дал ухо на брътвежите, които започнаха веднага, щом боцманът обяви по каква причина се е качил на кораба. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен и от нахалните, втренчени погледи, на които бе изложен в момента. Очевидно беше мъж, свикнал да говорят за него. Главният протегна ръка и леко докосна ръкава на Главната, там, където се бе отпрал от корсажа. — Освен ако на мода не са излезли дрипите, моето момиче, не съм склонен да се съглася, че си напълно облечена. Главната придърпа раздрания ръкав върху голото си рамо. Прекрасно съзнаваше, че има вид на дрипава скитница. — Да, сдобихте се с една злощастна и мръсна слугиня, господин Главен. Кафявите му очи отново се взряха съсредоточено в нейните, сякаш проникваха до самата и душа. В зениците му нямаше топлина, но нямаше и хлад. — Като се има предвид къде отидох да си търся слугиня, Главна, се считам за късметлия, че се връщам с такъв безценен трофей. Тя го погледна изненадана и объркана. — Не съжалявате ли, че платихте толкова скъпо за мен, господин Главен? Главният се присмя на предположението й. — Дойдох тук днес с определена цел и я постигнах, а аз не съм човек, който съжалява за действията си, освен ако не се окажат пълна глупост. Ти се познаваш най-добре, главна. Смяташ ли, че си дадох парите напразно? — Искрено се надявам, че не сте, сър — каза тя със слаб и несигурен глас. — Зависи на какво ще държите най-много. Няма да е хвалба, ако кажа, че ще мога да науча сина ви да пише добре, да смята наум и да чете с лекота. Но за съжаление е факт, че ако бяхте купил Приятелката или някоя от другите жени, щяхте да се сдобиете с много по-способна икономка, бавачка и готвачка. Най-сетне Главния погледна скупчените наоколо зяпачи и навъсеното му изражение ги накара веднага да се защурат припряно, бързайки да прекосят мостчето и да се качат на кораба. Без да им обръща повече внимание, той отново се обърна към прислужницата си. — Ти ми изясни липсата си на умения още преди да те купя, Главна. Не бих могъл да твърдя, че съм измамен. Няма да се откажа от теб.

"Като цвят по течението" Катлийн Удиуиз

"Като цвят по течението" Катлийн Удиуиз

Ииих, че бързо ама не е изненада. Естествено, че е тя. Ти си слънце.

— Никога преди теб не е имало друг — промълви тя тихо. — Макар да съм искала да има, опитвах се, защото се страхувах да съм сама. Сега се научих да бъда сама, да вярвам в себе си, да се харесвам. Няма да се изправя пред теб слаба и немощна, готова да направя каквото и да е, за да не създавам проблеми. Сърцето му ликуваше. Леко прокара пръст по счупения си нос. — Тази част от отношенията ни ми е ясна, скъпа. Тя се засмя, но всъщност не съжаляваше ни най-малко. — След като те приема веднъж, Главен, няма да има друг. Протегна му и другата си ръка. — Завинаги, Главен, или никога. — Завинаги. Пое ръцете й и ги поднесе към устните си; после коленичи пред нея. — Какво правиш? — Правя го както трябва и окончателно. Няма място за никаква гордост. — Гледаше я с обожание. — Не разполагам с торба скъпоценни камъни, взети от слънцето, за да ги разпилея в краката ти. Разполагам единствено с това. — Бръкна в джоба и извади пръстен. Беше износен и стар. Диамантът в центъра улови случаен слънчев лъч и заблестя помежду им. — Принадлежал е на майката на майка ми, а и камъкът е малък, изработката — семпла. Но е пазен с любов. Искам да го приемеш — него и мен, — защото обичта ми към теб е безкрайна. Принадлежи ми, Главна, така както аз ти принадлежа. Изгради живот съвместно с мен, на равна нога. Какъвто и да бъде, ще бъде наш. Тя се насилваше да не заплаче. В този момент желаеше очите й да са бистри. Мъжът, когото обичаше, коленичеше в краката й и й предлагаше… всичко. Падна на колене до него. — Приемам и него, и теб. Високо ценя и двете. Ще ти принадлежа, Главен, така както ти ми принадлежиш. Протегна ръка, за да му позволи да надене пръстена като обещание, че сърцето му ще й принадлежи завинаги. — И животът, който ще изградим заедно, започва от този момент. Докато нанизваше пръстена, облаците се разсеяха и небето засия като скъпоценен камък. Коленичили сред разцъфналите цветя, не забелязаха нито фигурата, която ги наблюдаваше от прозореца, нито копнежа с който ги гледаше. Приближиха се един към друг. Устните им се срещнаха. Когато го заболя, Главния сепнато си пое въздух. — О, боли те. — Главната се отдръпна. Милвайки бузата му, се постара да не се разсмее. — Хайде да влезем вътре. Ще ти дам лед за носа. — Сещам се за по-добър лек. — Изправи се и я взе в обятията си. — Просто трябва малко да внимаваме — това е всичко. — Сигурен ли си, че е счупен? Хвърли й кос поглед. — Ако става въпрос за моя нос — да, сигурен съм. И няма защо да си толкова самодоволна. — Целуна я по челото, когато спряха при вратата. — И ми мина през ума — сега е подходящият момент да ти напомня, Главна, че ми дължиш двеста лири. — Сигурна бях, че няма да ги забравиш. Но нещо ми подсказва, че си струва да платя. Вдигна ръка и се загледа как малкия диамант проблясва на слънчевата светлина. После сама отвори вратата. Романът е съвременен.

— Никога преди теб не е имало друг — промълви тя тихо. — Макар да съм искала да има, опитвах се, защото се страхувах да съм сама. Сега се научих да бъда сама, да вярвам в себе си, да се харесвам. Няма да се изправя пред теб слаба и немощна, готова да направя каквото и да е, за да не създавам проблеми.

Сърцето му ликуваше. Леко прокара пръст по счупения си нос.

— Тази част от отношенията ни ми е ясна, скъпа.

Тя се засмя, но всъщност не съжаляваше ни най-малко.

— След като те приема веднъж, Главен, няма да има друг. Протегна му и другата си ръка. — Завинаги, Главен, или никога.

— Завинаги.

Пое ръцете й и ги поднесе към устните си; после коленичи пред нея.

— Какво правиш?

— Правя го както трябва и окончателно. Няма място за никаква гордост. — Гледаше я с обожание. — Не разполагам с торба скъпоценни камъни, взети от слънцето, за да ги разпилея в краката ти. Разполагам единствено с това.

— Бръкна в джоба и извади пръстен. Беше износен и стар. Диамантът в центъра улови случаен слънчев лъч и заблестя помежду им.

— Принадлежал е на майката на майка ми, а и камъкът е малък, изработката — семпла. Но е пазен с любов. Искам да го приемеш — него и мен, — защото обичта ми към теб е безкрайна. Принадлежи ми, Главна, така както аз ти принадлежа. Изгради живот съвместно с мен, на равна нога. Какъвто и да бъде, ще бъде наш.

Тя се насилваше да не заплаче. В този момент желаеше очите й да са бистри. Мъжът, когото обичаше, коленичеше в краката й и й предлагаше… всичко.

Падна на колене до него.

— Приемам и него, и теб. Високо ценя и двете. Ще ти принадлежа, Главен, така както ти ми принадлежиш.

Протегна ръка, за да му позволи да надене пръстена като обещание, че сърцето му ще й принадлежи завинаги. — И животът, който ще изградим заедно, започва от този момент.

Докато нанизваше пръстена, облаците се разсеяха и небето засия като скъпоценен камък.

Коленичили сред разцъфналите цветя, не забелязаха нито фигурата, която ги наблюдаваше от прозореца, нито копнежа с който ги гледаше.

Приближиха се един към друг. Устните им се срещнаха. Когато го заболя, Главния сепнато си пое въздух.

— О, боли те. — Главната се отдръпна. Милвайки бузата му, се постара да не се разсмее. — Хайде да влезем вътре. Ще ти дам лед за носа.

— Сещам се за по-добър лек. — Изправи се и я взе в обятията си. — Просто трябва малко да внимаваме — това е всичко.

— Сигурен ли си, че е счупен?

Хвърли й кос поглед.

— Ако става въпрос за моя нос — да, сигурен съм. И няма защо да си толкова самодоволна. — Целуна я по челото, когато спряха при вратата. — И ми мина през ума — сега е подходящият момент да ти напомня, Главна, че ми дължиш двеста лири.

— Сигурна бях, че няма да ги забравиш. Но нещо ми подсказва, че си струва да платя.

Вдигна ръка и се загледа как малкия диамант проблясва на слънчевата светлина. После сама отвори вратата.

Романът е съвременен.

Норчето - Даровете на слънцето /Сага за Ирландия/

Точно тя. Давай, ти си.

@@@@ вдигна чашата си и отпи от коняка. С величествена походка тя вървеше право към терасата, прекоси я, за да избегне срещата с него, и се загледа към градината. Запалените фенери опасваха като огърлица пътеките, а луната хвърляше отблясъци сред шумящите фонтани. С лека усмивка @@@@ остави чашата си и се насочи към нея. Тя го усети и се обърна, очите й заблестяха — от любопитство или от възмущение, той не беше сигурен. Всъщност това нямаше особено значение, защото той вече бе постигнал първата си цел. — Добър вечер… >>>>. С нескрита изненада тя плъзна поглед по черния фрак и бялата му вратовръзка, като преценяваше модната и безупречна кройка. Изглежда, го одобряваше, въпреки че споменаването на името й я завари малко неподготвена. — Съжалявам, — каза тя — но не мисля, че се познаваме. — Така е, но аз знам коя сте вие… а мисля, че и вие знаете кой съм аз. Тя извърна учудено глава. Никой мъж не й бе говорил така предизвикателно, но той беше успял да привлече вниманието й и да я примами в мрежите си. — Вие сте г-н Фамилията на @@@@. По тона й личеше, че знае много истории за него, повечето от които верни. Явно обаче нямаше представа кой всъщност беше той. — @@@@ — поправи я той и се приближи. Друга на нейно място би се отдръпнала, но не и >>>>. — Забелязах, че от две седмици ме наблюдавате. Какво всъщност искате? — Нищо повече от това, което желае всеки нормален мъж. Вие сте красива жена, >>>>. Той бе толкова близо до нея, че усещаше парфюма й — нежното ухание на люляк — и долавяше лека неувереност в красивите й зелени очи. — Истината е, че вие ме заинтригувахте. Отдавна не ми се беше случвало подобно нещо — каза тя и замълча за момент. — Съжалявам, лорд Фамилията на @@@@, не знам какво точно очаквате от мен, но мога да ви уверя, че не си струва всичките тези усилия от ваша страна. Той повдигна леко крайчеца на устата си. — Така ли?… Е, може би по-нататък, ако ми позволите. Историческа е.

Това е една адски яка книжка на Кат Мартин - Откупът.

Браво, ти си!

ГЛАВНАТА постави ръка над очите си и погледна нагоре - там сякаш се водеше борба между чистото синьо на небето и навъсеното оловно сиво на облаците, идващи откъм изток, които носеха усещането за приближаваща буря.

Тя въздъхна и се запъти към замъка. Трябваше да посети още едно място.

ГЛАВНАТА влезе в семейната гробница и се спря пред гробовете на родителите си. Изведнъж се почувства толкова самотна, нямаше кой да й даде съвет за бъдещето й.

Нежно докосна студения камък и излезе навън. Утре щеше да тръгне за ЗАМЪКА НА ГЛАВНИЯ.

Изведнъж чу стъпки и се извърна - беше ГЛАВНИЯТ. Той я улови за ръката, като че искаше да се увери,че е реална.Не се беше върнала в замъка след изпращането на БРАТ Й и той се изплаши,че отново му е избягала.

-Трябва да се прибираш. Много е студено.

ГЛАВНАТА му позволи да я поведе към замъка.

-Не съм забелязала.

-Трябва да мислиш за детето,ако не искаш да мислиш за себе си.

Тя се вгледа в очите му.

-Ти мислиш ли за това?

-Точно по тази причина съм тук,запомни това.

-Разбира се.Заради детето.

Той извърна поглед.

-То в връзката помежду ни, ГЛАВНА.

Тя изведнъж усети колко е студено...студът беше проникнал чак до сърцето й.

Редактирано 6 октомври 201015 г. от The Duchess (преглед на промените)