Таз убавиня от кога я издирвам, просто не е истина. Златни сте дами

Тази книга е самостоятелен авторски проект, който аз също очаквам с нетърпение. Но тъй като не Дрийм я прави ще чакаме търпеливо да четем.

Радвам се. И ще чакаме послушно

Приятно ми е Гепард. Още по приятно ми е "гепард заобиколен от страшно много... мечти". Та най вече приятно ми е, че Дрийм отново осъществява една мечта и то перфектно. За вас открехваме завесата, за да се запознаете с един Лорд "Безупречност". Дали пък така го кръстихме?! Е както и да е той е и перфектен, и безупречен, а Лорета Чейз, и ние знаем защо. Вижте и вие:

Глава първа

Египетска зала, «Пикадили», Лондон

Септември, 1821 година

Той стоеше облегнат на рамката на прозореца и предоставяше на всеки присъстващ в изложбената зала прекрасен изглед към чудесно изваяното си тяло облечено в скъп костюм. Скръстил ръце пред гърдите си, мъжът гледаше към улицата, въпреки че през плътното стъкло «Пикадили» изглеждаше странно замъглен и изкривен.

Във всеки случай бе съвършено ясно, че изложбата и всички онези прекрасни неща, които Джовани Белцони* бе открил в Египет не го интересуваха.

[* Белцони, Джовани Батиста (1778-1823) — италиански инженер, знаменит откривател и изследовател на културните паметници на древен Египет, открил в 1817 г. храма Абу-Симбел, колосалната глава на Рамзес II, гроба на фараона Сети I в Тива и много други, които днес се намират в Британския музей. — Б.р.]

Дамата, която го наблюдаваше тайно, реши, че непознатият е идеален пример за отегчен аристократ. Безкрайно самоуверен, от него лъхаше спокойствие и уравновесеност. Бе висок и тъмнокос и, разбира се, безупречно облечен. Той извърна глава и пред погледа й се разкри очакваният съвършен патрициански профил.Това, което не бе очаквала бе собствената си реакция. Дъхът й секна.

Бенедикт Карсингтън, виконт Ратборн, извърна поглед от прозореца и изкривената гледка, към обичайно оживения «Пикадили» с конете, файтоните и пешеходците, която се разкриваше пред него. С дълбока въздишка насочи тъмните си очи към залата, където Смъртта бе изложена на показ.

Изложбата «Гробницата на Белцони» включваше египетските находки на изследователя от преди няколко години, и събуди интерес още с откриването си на 1-ви май. Против желанието си, Бенедикт бе един от хиляда и деветстотинте посетители в този ден. Днес бе третото му посещение макар отново да предпочиташе да е някъде другаде.

Древния Египет не го привличаше така, както бе завладял многобройните му роднини. Дори празноглавият му брат Рупърт се бе подал на магията, може би защото настоящата изложба показваше толкова много опасни ситуации, от които можеш да се измъкнеш на косъм от смъртта. Но не заради Рупърт, лорд Ратборн щеше да прекара още един дълъг следобед в Египетската зала.

Причината за поредното му посещение се намираше в дъното на залата. Именно там седеше племенникът и кръщелник на Бенедикт — тринадесетгодишния Перегрин Далмей, граф Лайл, единственият наследник на зет му маркиз Атертън. Момчето старателно копираше модела на Белцони*, който представляваше вътрешността на известната втора пирамида, чийто вход бе открит от изследователя преди три години.

Според учителите му, старанието и усърдието не бяха сред най-забележителните черти в характера на младия лорд Лайл — факт, който те не спираха да повтарят пред всеки, и най-вече пред баща му. Но щом станеше дума за египетски антики, Перегрин показваше изключително постоянство.

Бяха тук вече два часа, но нямаше никакви признаци, че интереса му отслабва. Всяко друго момче още преди час и половина щеше да скочи и да избяга на чист въздух. Но, от друга страна, ако той бе като всяко друго момче, Бенедикт нямаше да го придружи лично до Египетската зала. По-скоро щеше изпрати някой слуга, да играе ролята на бавачка.

Перегрин определено не приличаше на другите момчета с ведрото си и красиво като на ангел лице, ленено руса коса и сивите си, кристално ясни, невинни очи. Обаче, дори и групата, под ръководство на «Джентълменът Джаксън»*, която бе наета да държи настрана Кралица Каролин** и привържениците й по време на коронацията през юли, би имала проблем с поддържането на реда, когато наследникът на лорд Атертън е наблизо.

[* «Джентълмен» Джон Джаксън (1769-1845) — прочут боксьор от края на 18 век. Спечелил титлата шампион на Англия в битка през 1795 г. След това създал Академия по бокс в Лондон. Клубът на Джаксън бил изключително популярен сред благородниците. — Б.пр.]

[** Взаимоотношенията между крал Джордж IV и кралица Каролин били изключително обтегнати. По време на церемонията кралят наредил да я затворят. — Б.пр.]

Освен тях, и може би едно голямо подразделение на кралската гвардия, единственият смъртен с реално влияние върху младия лорд Лайл, беше Бенедикт — като изключим бащата на Бенедикт, графът на Харгейт. Въпреки че последният имаше способността да предизвика страх у всеки, с изключение на съпругата си, той със сигурност не би се ангажирал да се грижи за момчето, което непрекъснато създаваше неприятности.

«Трябваше да си донеса книга», помисли си Бенедикт. Едва потисна една прозявка и започна отново да разглежда репродукцията на барелефа от гробницата на фараона. Искаше да разбере, по какво толкова се захласва Перегрин, както и всички останали. Взря се в трите реда примитивно нарисувани човешки фигури. Редица от мъже, чиито бради се извиваха в края. Всички те бяха изобразени рамо до рамо и приведени напред. Над главата на всяка фигура имаше колона с йероглифи. На средния ред четирима мъже теглеха други трима в лодка. Няколко дълги змии също присъстваха в сцената и отгоре бяха изписани още йероглифи. Може би тези създания си говореха? Дали това не беше египетският вариант на карикатурите с реплики в балонче над главите на героите, които публикуваха в днешните сатирични издания? Най-отдолу още един ред фигури маршируваха под колони с йероглифи. Те имаха различни лица и прически. Сигурно бяха чужденци. В края на редицата стоеше божеството, което Бенедикт позна — Тот, богът на мъдростта и науката с глава на ибис. Но дори и Рупърт бе способен да разпознае Тот, въпреки че парите за скъпото му образование бяха напълно пропилени. Със същият успех лорд Харгейт можеше да нахрани и козите с тях.

Тайнствената фигура, даваше храна на всяко богато въображение, но Бенедикт държеше както въображението си, така и доста други неща, под строг контрол. Той насочи вниманието си към другия край на залата.Нищо не пречеше на гледката. За голяма част от изисканото висше общество изложбата вече бе изгубила част от привлекателността си. Дори слугите им биха предпочели да прекарат този приятен следобед на открито, вместо да бродят сред експонати от древните гробници.

И тогава я видя. Твърде ясно. За момент даже беше заслепен — като човек, който излиза от пещера в ясен слънчев ден. Тя стоеше в профил, като фигурите на стената зад нея и разглеждаше някаква статуя.

Ратборн видя черните къдрици да се подават под ръба на бледосиньо боне. Дългите й мигли се открояваха на фона на бисерната кожа. Устните й бяха като узрели череши. Погледът му се спусна надолу. Сякаш някаква тежест притисна гърдите му. Дъхът му секна.

Само невъзпитаните, вулгарните и невежите зяпат.

С огромно усилие той се застави да извърне поглед.

Момичето стоеше до рамото на Перегрин. Той се опита да не й обръща внимание, но тя препречваше светлината. Погледна нагоре и после бързо сведе очи обратно към скицника си, но това беше напълно достатъчно, за да види, че тя бе скръстила ръце и със свити устни гледаше втренчено рисунката му. Познаваше това изражение. Беше досущ като на учителка.

Тя изглежда, възприе погледа му като покана, защото започна да говори:

— Чудех се, защо сте избрал за модел пирамидата — каза момичето. — Тя е само ъгли и линии. Толкова е безинтересна за рисуване. Мумията в саркофага е много по-забавна. Но сега разбирам какъв е проблема. Уменията ви в рисуването не са много добри.

Съвсем бавно и преднамерено Перегрин обърна глава и я погледна. И в първия момент, в който я разгледа по-добре се изуми. Очите й бяха толкова сини, че изглеждаха като на кукла, а не като истински.

— Моля? — каза той с ледено любезен глас, който беше усвоил от чичо си. Баща му беше маркиз, пер в кралството, а чичо му, само виконт по право към момента, но се славеше с това, че всява ужасяващ респект сред околните. Говореше се, че може да заледи кипящо олио от петдесет крачки със смразяващата си учтивост.

Обаче, сдържаната вежливост не действаше толкова добре при Перегрин.

— В книгата си, синьор Белцони е публикувал отлично напречно сечение на пирамидата — каза тя, сякаш я беше помолил да продължи да бърбори. — Не бихте ли искал, вместо това да си имате за спомен една от мумиите? Или пък богинята с лъвска глава? Майка ми може да ви направи изключително точно копие. Тя е много добра художничка.

— Аз не искам да имам нещо за спомен — отвърна остро Перегрин. — Ще стана изследовател един ден и ще донеса в къщи купища такива неща.

Момичето спря да цупи устни. Строгият й поглед изчезна.

— Имаш предвид изследовател, като синьор Белцони? — попита тя. — О, това ще е велико.

Въпреки че се опита, доколкото можа, Перегрин не успя да скрие ентусиазма си по начина, по който лорд Ратборн би го направил.

— Велико и още как — каза той. — Повече от хиляда мили по протежението на Нил, чакат да бъдат изследвани. Освен това, хора, които са били там казват, че онова, което се вижда, е като върха на айсберг, тъй като повечето от невероятните неща са погребани под пясъка. И веднъж щом се научим да разчитаме йероглифите, ще узнаем, кой какво е построил и кога. В момента древен Египет ни се струва като тъмното средновековие — истинска мистерия. Аз ще бъда един от тези, които ще разкрият тайните му. Ще бъде като да откриеш цял нов свят.

Сините кукленски очи на момичето се отвориха още по-широко.

— О, колко благородно от твоя страна. Ще хвърлиш светлина върху тъмното средновековие на Египет. Аз също ще търся приключения. Когато порасна ще стана рицар.

Перегрин почти вкара пръст в ухото си, сякаш за да провери дали слухът му е наред. В следващия момент спря, тъй като си спомни за присъствието на чичо си и си представи погледа, който щеше да му отправи, ако се подадеше на импулса си. Вместо това каза:

— Извинявай. Би ли повторила? Стори ми се да казваш, че ще ставаш рицар — с блестящите доспехи и така нататък?

— Точно това казах — отвърна тя. — Като рицарите на Кръглата маса. Храбрият Сър Оливия, това ще съм аз, ще участвам в опасни изпитания, ще извършвам благородни дела, ще поправям неправдите…

— Това е абсурдно — отбеляза Перегрин.

— Не, не е — възрази тя.

— Разбира се, че е — продължи Перегрин търпеливо, защото тя беше момиче и вероятно нямаше никаква представа от логика. — На първо място цялата тази щуротия с крал Артур и рицарите на Кръглата маса е мит. Тук историческите факти са точно толкова, колкото и при египтяните с техните сфинксове и богове с глави на ибис.

— Мит! — големите сини очи се разшириха още повече. — А какво ще кажеш за Кръстоносните походи?

— Не съм казал, че рицарите никога не са съществували — заяви Перегрин. — Съществували са и все още ги има. Но магиите, чудовищата и чудесата са само един мит. Достопочтеният Бийд* дори не е споменавал за Артур.

[*Venerable Bede — автор на «Църковна история на английския народ». — Б.пр.]

Той продължи, позовавайки се на исторически свидетелства за обикновен войн водач, който може да е бил или пък не, легендарния Артур. Перегрин обясни как, романтичната приказка се е развивала през вековете. И историята се е обогатявала с митични същества, чудеса и ред други религиозни асоциации поради огромното влияние на Църквата над всичко.

След това той изложи своята гледна точка относно религията — същите възгледи, заради които бе изгонван от всяко училище. От снизхождение към нейния по-слабо развит и недостатъчно образован женски мозък, обаче, й представи по-опростена и кратка версия.

Когато спря да си поеме дъх тя каза пренебрежително:

— Това е единствено твое мнение. Ти няма откъде да знаеш. Светият граал може да е съществувал. Може да е съществувал и Камелот.

— Знам, че не е имало никакви дракони — каза й. — Така че не може да ги убиеш. Дори и да е имало дракони, пак не би могла.

— Имало е рицари! — извика тя. — Все още мога да стана рицар!

— Не, не можеш — отвърна той още по-търпеливо от преди, защото тя изглеждаше толкова тъжна и объркана. — Ти си момиче. Момичетата не могат да станат рицари.

Тя грабна скицника от ръцете му и замахна право към главата му.

Нещастието можеше да се предотврати, ако Батшеба Уингейт беше посветила цялото си внимание на дъщеря си. Но тя не го бе сторила.

Вместо това, се опитваше отчаяно да държи погледа си далеч от отегчения аристократ… от дългите му мускулести крака, деликатно очертани от финия вълнен панталон… от ботушите, чиито тъмен блясък беше като този в очите му… от широките рамене, изпълващи рамката на прозореца… надменната челюст и арогантен нос… тъмните, опасно отегчени очи.

Батшеба като че ли се бе превърнала в лекомислено шестнадесет годишно момиченце, макар да беше два пъти по-възрастна сериозна дама. А се държеше сякаш никога не беше виждала красив аристократ през целия си живот. Всъщност бе срещала безчет и дори се бе омъжила за един от тях. Явно не бе на себе си, но нито разбираше, нито я интересуваше какво й става.

Опитът й да отклони вниманието си от него и да се съсредоточи върху египтяните й отне време, напълно достатъчно на Оливия спокойно да пресъздаде някоя от най-опустошителните сцени от Апокалипсиса.

Батшеба дори беше забравила, че има дъщеря. Имаше усещането, че е в капан, а сърцето й биеше толкова бързо, че не й даваше нито време, нито възможност да диша. Затова и не забеляза признаците на назряващия конфликт, преди да стане твърде късно.

Трясъкът, гневният вопъл и вика на познатия глас: «Ти си голям тъпак!» развалиха магията и й подсказаха, че е закъсняла. Тя се втурна по посока на шума и грабна скицника от ръцете на Оливия, преди дъщеря й да успее да го хвърли през стаята и, без всякакво съмнение, да счупи някой безценен предмет.

— Оливия Уингейт — каза Батшеба, като внимаваше да не повишава тон и се надяваше да привлече възможно най-малко публика. — Потресена съм, дълбоко потресена!

Това беше абсолютна лъжа. Щеше да е изненадана, само ако Оливия съумееше да прекара половин час сред възпитани хора, без да направи сцена. Тя се обърна към русото момче, последната жертва на дъщеря й. То успя да се завърти и да седне на пода до съборената табуретка и ги загледа предпазливо със сивите си очи.

— Казах, че ще стана рицар, когато порасна, а той каза, че момичетата не могат да бъдат рицари — обясни Оливия с глас, който трепереше от обида и гняв.

— Лайл, явното ти незачитане на едно от основните правила за оцеляване в живота ме удивява — невероятно дълбок глас се разнесе някъде наблизо в дясно от Батшеба. Звукът се разля до основата на гръбначния й стълб след това затрептя на едно извънредно чувствително място на врата й. — Сигурен съм, че съм ти казвал повече от веднъж — продължи гласът. — Един джентълмен никога не противоречи на дама.

Батшеба обърна глава по посока на гласа. О, разбира се. От всички момчета в целия свят, Оливия трябваше да нападне точно неговото.

Тя беше от типа жени, които предизвикват инциденти, само като пресичат улицата, и пред които трябваше да се слагат предупредителни знаци. Дори отдалеч бе поразителна, а сега стоеше съвсем близо до него.

Сега…

Веднъж, по време на една младежка лудория, Бенедикт бе паднал от един покрив и за кратко бе загубил съзнание. Този път сякаш отново падна и, потопен в индигово синьото море на очите й, изгуби съзнание. Светът около него изчезна заедно с ума му и остана само видението с бисерна кожа, устни като узрели череши, бездънното море, в което се давеше… и тогава розово, като при изгрев, обагри фино изваяните скули.

Руменина. Тя се изчервяваше. Разсъдъкът му бавно се връщаше. Той се поклони вежливо и заговори:

— Моля за извинение, мадам. Този млад звяр още е доста далеч от цивилизованото поведение. Стани от пода, сър, и се извини на дамите, които така си разстроил.

Перегрин скочи на крака силно възмутен.

— Но…

— Той няма да направи нищо подобно — каза красавицата. — Обяснявала съм на Оливия хиляди пъти, че физическото нападение не е подходящ начин да се изглаждат разногласия, освен ако не е застрашен нечий живот. Тя се обърна към момичето, луничаво червенокосо създание, което не приличаше никак на майка си, ако тя беше негова майка, като се изключат очите.

— Животът ти в опасност ли беше, Оливия?

— Не, мамо — отговори момичето, а сините й очите пламнаха, — но той каза…

— Младият господин заплаши ли те по някакъв начин? — попита майка й.

— Не, мамо — повтори момичето. — Но…

— Беше просто разногласие?

— Да, мамо, но…

— Ти загуби самообладание. Какво съм ти казвала да правиш, когато загубиш самообладание?

— Да броя до двадесет — отвърна момичето. — И ако не си го възвърна, трябва отново да броя до двадесет.

— Ти направи ли го?

— Не, мамо – въздъхна момичето.

— Извини се любезно, Оливия.

Тя стисна зъби. После си пое дълбоко дъх, издиша и се обърна към Перегрин:

— Сър, смирено моля за извинение — започна тя. — Беше ужасна, неописуема, отвратителна постъпка от моя страна. Надявам се, че неочакваното падане от табуретката не ви е нанесло трайна вреда или обезобразяване. Аз съм толкова дълбоко засрамена. Не само, че нападнах и вероятно осакатих невинен човек, но и опозорих майка си. Виждате ли, това е заради моя буен характер, недъг, от който страдам, откакто съм се родила — падна на колене и сграбчи ръката му. — Можете ли да бъдете толкова добър и щедър, любезни господине, че да ми простите?

Перегрин се смути и вероятно за първи път остана без думи, докато слушаше тази тирада.

Майката възмутено извъртя сините си очи.

— Стани, Оливия.

Момичето държеше ръката на Перегрин, а главата й беше сведена. Той хвърли смаян поглед към чичо си.

— Сега може би разбираш колко е глупаво да се противоречи на дама — каза Бенедикт. — Не очаквай от мен да те спася. Надявам се, че ще ти е за урок.

Безмълвието беше нещо несвойствено за характера на младия граф и той бързо се съвзе.

— О, стани — каза той сърдито на момичето. — Това беше само един скицник.

Оливия не помръдна. С по-умерен тон той добави:

— Чичо е прав. Аз също трябва да се извиня. Знам, че винаги трябва да се съгласявам с всичко, което жените и по-възрастните казват, макар да не разбирам защо. Никой не си направи труда да ми обясни каква е логиката в това. Във всеки случай, ти едва ме удари. Аз паднах, само защото загубих равновесие, когато се наведох. Не че това има значение. Едва ли някое момиче може чак толкова да ме нарани.

Главата на Оливия се вдигна, а очите й проблеснаха смъртоносно.

Момчето продължи, явно не осъзнало този факт:

— Трябва да знаеш, че е нужно да се тренира, нещо, което момичетата никога не правят. Ако тренираше, поне щеше да имаш повече сила в ръцете. Ето защо учителите са много добри в това.

Изражението на момичето се смекчи. Тя се изправи, тъй като явно темата се промени.

— Татко ми е разказвал за английските учители — отвърна тя. — Често ли те бият?

— О, през цялото време — отговори Перегрин.

Тя поиска подробности, а той й ги предостави.

През това време Бенедикт бе възстановил самообладанието си. Или поне така си мислеше. Докато децата сключваха мир, той си позволи отново да насочи вниманието си към поразителната майка.

— Нейното извинение не беше необходимо — каза той. — Въпреки това беше доста… хъм… вълнуващо.

— Тя е ужасна — отвърна дамата. — Няколко пъти се опитах да я продам на циганите, но и те не я искаха.

Отговорът й го изуми. Красотата толкова рядко се съчетаваше с остроумие. В такова положение всеки друг би предпочел да запази мълчание. Бенедикт само направи лека пауза, преди да отговори:

— Тогава, смея да кажа, че няма никакъв шанс да вземат и него. Не че е мой син, за да имам думата. Племенник ми е. Единствената рожба на Атертън. Аз съм Ратборн.

Нещо се промени. По лицето й премина сянка. Той предположи каква е причината. Тя може да беше греховно красива, и да имаше чувство за хумор, но това не означаваше, че не спазва определени правила.

— Може би е добре познанството ни да започне, като някой ни представи един на друг, както е прието — каза той, докато оглеждаше залата.

В момента, наоколо имаше още трима души, но той нито познаваше, нито имаше желание да познава някого от тях. Те извръщаха очи в момента, в който погледа му спреше върху тях.

След това и остатъка от разума му се възвърна и се запита каква щеше да е ползата от официалното представяне. Тя беше омъжена, а той си имаше правила за омъжените жени. Ако познанството им продължеше, щеше да потъпче тези правила.

— Много се съмнявам, че имаме общи познати — каза тя. — Вие и аз се движим в различни кръгове, милорд.

— И двамата сме тук — отвърна той. Явно езикът му предпочете да заобиколи «Правилата-Отнасящи-Се-За-Омъжените-Жени».

— Както и Оливия — каза тя. — Съдейки по изражението й, мога да кажа, че й остават още девет минути и половина, докато й хрумне някоя от нейните «идеи», което ни дава единадесет минути преди да настъпи хаоса. Длъжна съм да я изведа от тук.

Тя се обърна. Посланието беше кристално ясно. Толкова ясно, колкото кофа с ледена вода, хвърлена в лицето му.

— Явно трябва да се оттегля — каза той. — Заслужен отговор за дързостта ми.

— Това няма нищо общо с дързостта — отговори му тя, без да се обръща към него. — Просто е въпрос на самосъхранение.

След което хвана дъщеря си за ръка и си тръгна.

Той почти щеше да я последва навън. Немислимо! Невероятно, но факт!

С препускащо сърце Бенедикт дори бе направил няколко стъпки след нея, когато лейди Ордуей нахлу през вратата и се насочи към него, цялата в потрепващи панделки воланчета и пера. Облеклото и напредналата й бременност създаваха впечатление за квачка суетяща се около пиленцата си

— Кажи ми, че не се сещам, как се наричаха… — каза тя. — Тези неща, които се виждат в пустинята — не оазиси, Ратборн, а когато видиш оазис, който не е там.

Той насочи равнодушен поглед към нейното бодро, глупаво, хубаво лице.

— Предполагам, че думата, която търсиш е мираж.

Тя кимна и воланчетата, панделките и перата на бонето й затанцуваха шеметно около главата й.

Познаваше я от цяла вечност. Тя беше седем години по-млада от него. Преди осем години, за малко да се ожени за нея, вместо за сестрата на Атертън, Ейда, но предполагаше, че и да го бе сторил, това едва ли щеше да доведе до по-щастливи обстоятелства. И двете жени, бяха еднакво красиви, и произлизаха от еднакво добри, състоятелни семейства, имаха добри зестри, и бяха еднакво интелигентни. И отговаряха напълно на всички критерии без последния.

И все пак прекалено малко бяха онези скъпоценни жени, които можеха да предложат истински интелектуален стимул. Във всеки случай, Бенедикт се беше провалил с покойната си жена, и този факт му бе твърде добре познат.

— Стори ми се, че беше мираж — каза лейди Ордуей. — Или пък сън. С всичките тези странни същества наоколо, човек лесно може да си помисли, че сънува — тя посочи с ръка залата. — Но това наистина ли беше Батшеба Де Лус? Или поне се казваше Де Лус, преди да се омъжи и то преди мен. Не че Уингейт някога ще й го признаят. За тях тя не съществува.

— Колко скучно — отвърна той, докато през главата му преминаваха всички познати имена. — Семейства враждуващи заради някаква незначителна случка от миналото, без съмнение.

Бенедикт беше сигурен, че е ходил на училище с някой Уингейт. Това беше семейството на графа на Фосбъри, нали така? А колкото до Де Лус, не можеше да се сети да е срещал някого от тях. Все пак, той знаеше, че баща му беше запознат с главата на семейството, графът на Мандевил. Лорд Харгейт познаваше всеки, който си заслужаваше да се познава и знаеше всичко, което си струваше да се знае за него.

— Това въобще не е маловажно — каза лейди Ордуей. — И за Бога, не ми казвай, че не е християнско да се прехвърлят греховете на възрастните върху децата. В този случай, ако някой приеме децата, с тях приема и възрастните, а както знаеш, те са толкова ужасни.

— Никога досега не съм срещал дамата — отговори Бенедикт. — Не знам нищо за нея. Децата имаха спор и ние бяхме длъжни да се намесим.

Той хвърли поглед към Перегрин, който се беше върнал към рисуването си, сякаш напълно незасегнат от скорошните събития. Младите бяха толкова издръжливи.

Междувременно, Бенедикт все още не можеше да си поеме дъх. Батшеба. Името й беше Батшеба*. Подхождаше й.

[* Батшеба — една от жените на древноеврейския цар Давид и майка на цар Соломон. Според Библията, за да се ожени за нея, Давид изпраща съпруга й Урий на сигурна смърт. — Б.пр.]

Лейди Ордуей също погледна към племенника му. Понижавайки глас, тя обясни:

— Тя произхожда от най-западналия клон на Де Лус.

— Всички ние имаме поне по един такъв в семействата си — отвърна Бенедикт. — Ние, Карсингтън, си имаме брат ми Рупърт, например.

— Ах, този дявол — отвърна тя, със същите усмивка и снизходителен тон, които повечето жени използваха, когато станеше дума за Рупърт. — Ужасните Де Лус са съвсем различна история. Репутацията им е напълно съсипана. Представи си реакцията на лорд Фосбъри, когато вторият му син, Джак, съобщил, че се е оженил за една от тях. Би било същото, ако ти кажеш на лорд Харгейт, че възнамеряваш да се ожениш за циганка. Каквато е самата тя всъщност, въпреки, че се опитваха да я направят дама.

Който и да се бе опитал да превърне Батшеба Уингейт в дама, беше успял. Бенедикт не намери никакъв недостатък в говора или маниерите й. А той имаше много чувствителен слух за нюансите, които биха издали дори добре обучени самозванци и позьори. И беше предположил, че разговаря с представител на собствената си класа. С дама.

— Без съмнение, така са подлъгали горкият Джак да попадне в брачния капан — продължи лейди Ордуей. — Но семейството й не получи очакваното благосъстояние. Когато Джак се ожени за нея, лорд Фосбъри му спря издръжката. Джак и булката му свършиха в Дъблин. Там ги видях за последен път, малко преди той да умре. Детето прилича на него.

В този момент дамата спря за да си поеме дъх и да си повее с ветрилото. Тъй като това не й помогна особено, тя се насочи към близката пейка. Когато го покани да се присъедини към нея, Бенедикт се съгласи без никакво колебание.

Тя беше глупава, носеше прекалено много волани и съвсем рядко казваше нещо, което си заслужаваше да се чуе, а този, с когото разговаряше, просто трябваше да я слуша, тъй като лейди Ордуей беше една от многото, които вярваха, че «разговор» и «монолог» са едно и също. От друга страна, той я познаваше от много отдавна, защото тя беше от неговия социален кръг и съпруга на един от политическите му съюзници. И, което беше по-важно, появата й го възпря да изгуби напълно ума си и да пристъпи всяко благоприличие.

Беше на косъм от това да последва Батшеба Уингейт извън Египетската зала. А после… Бе толкова заслепен, че не знаеше какво би сторил. Дали щеше да продължи да й досажда докато не научи името й и от къде е? Или щеше да падне толкова ниско, че да я проследи тайно? До преди час дори не би допуснал, че е способен на такова грубо поведение. Това беше нещо, което само един неразумен хлапак би направил. В младостта си и той бе имал своите увлечения и се беше държал абсурдно, но отдавна бе надраснал подобни глупости. Или поне така си мислеше. Сега се чудеше колко ли правила би нарушил? Това, че тя се бе оказала вдовица, вместо омъжена жена, нямаше никакво значение. За кратко той не беше на себе си — бе полудял, бе като омагьосан.

Необмисленото поведение бе присъщо на поети, художници и въобще на всички, които не можеха да контролират емоциите си.

В момента, стоеше търпеливо до лейди Ордуей и продължаваше да я слуша, докато тя преминаваше от една безинтересна тема към друга и не спираше да си повтаря, че трябва да й бъде благодарен, защото бе разрушила магията и го бе предпазила от ужасно безразсъдство.

Редактирано 10 юни 201214 г. от Тор (преглед на промените)

Суперскоооо. Хайде давайте все така напред и нагоре!

Еее направо ми потекоха лигите.Исега какво се очаква от нас .Да седим кротко и да чакаме нее ние ще бъдем нахални .ИСКАМЕ ОЩЕ.

Аз лично искам Кралския откуп на Даяна. ( Тайната и Лорд Безупречност ги прочетох, че не ми стигна търпението.) Пуснете някоя и друга глава, да се залъжем с нещо . Моляяя!

Изпълнявам веднага. Е... почти веднага. Ето още Даянка: Глава 2. Бриана не видя повече Ахмед през този ден. Но на следващата сутрин, когато той пристигна в офиса и мина покрай бюрото й, ледения поглед, с който я прикова, предизвика тръпки по цялото й тяло. Тя му отвърна с хладна неприязън. Явно и двамата се ненавиждаха. За Бриана, както и за повечето служители, високия арабин бе загадка. Беше им представен като Ахмед Бен Рашид, високопоставен служител на Арабска република Саудитска Махара. Но той притежаваше арогантността и темперамента на император. «Щом Ланг се навърташе наоколо и ЦРУ взимаше дейно участие в защитата му, значи ставаше нещо. Ахмед беше в офиса вчера, защо е дошъл и днес? Не беше ли рисковано, да го видят на публично място?» — зачуди се на ум младата жена. Ако бодигардът, който непрекъснато го пазеше бе някакъв критерий за това колко го уважаваха в родината му, то правителството на САЩ би трябвало да направи всичко по силите си да го опази невредим, помисли си Бриана. Що се отнасяше до нея, най-добре бе да го затворят в Алкатраз. Тя се опита да си го представи, царствено разположен насред влажната килия и сините й очи светнаха игриво. — Нямаш ли какво да правиш, Бриана? — попита сухо Стивън Райкър зад нея. Тя се обърна към президента и главен изпълнителен директор на Райкър Еър. — О, разбира се, мистър Райкър — заекна колебливо. — Аз бях просто, ъ-ъ, просто… — Той не те харесва повече, отколкото ти него — отбеляза Стивън — Разликата е, че се прикрива по-добре. — Не, не се прикрива — завъртя се сковано Бриана. — Оскърбява ме, разплаква ме… — Сега сте квит — припомни й той, усмихвайки се замислено. — Имаш ли представа колко близо беше до това да предизвикаш международен скандал? — Да, сър — въздъхна тя и се усмихна, като отметна назад късата си черна коса. — Ти си безнадежден случай — промърмори той със смях — Спри да го гледаш толкова свирепо! Той е един от най-добрите ни клиенти. — Купува изтребители, за да убива хора… — започна тя. Стивън вдигна ръка. След брака си с хубавата Мег, беше станал малко по-любезен. — Неговото правителство ги купува — поправи я той. — Няма разлика — втренчи се тя в отдалечаващия се арабин и изстена. — Какво прави тук отново? — Това е тайна — каза шефът й със странен поглед. — Но има общо с факта, че някой взриви самолета му миналата нощ. Очите й се разшириха. — Кой? — Не знаем. За щастие по това време не е имало никой в него. Пилотът е бил на път към хангара. Правителството реши да скрие Ахмед тук, докато хората му у дома, хванат двамата конспиратори, избягали от ареста. Все още мислят, че той е целта. — О, Боже! — възкликна силно Бриана, спомняйки си твърде добре, че съвсем скоро едва не бяха убили Ахмед, Стивън, Мег и личната му секретарка Дафни. — Единственото хубаво нещо е, че те не знаят как точно изглежда той. Мъжете, които биха могли да го познаят, са под строга охрана в Саудитска Махара. — И сега във Вашингтон ли ще го скрият, за да го защитят? — попита тя с надежда. — Защо трябва да го правим? — попита дълбок, развеселен глас. Бриана и Стивън се обърнаха към новодошлия — мургавия, красив Ланг, човекът от ЦРУ — спасил съпругата на Стивън, която за малко да бъде похитена. Райкър все още му беше ядосан заради начина, по който го бе сторил. Известно бе и мнението му, че правителствения служител е безразсъден. — Ако това не е тайна от досадния агент — промърмори той. — Здравей, Ланг. — Срещаме се отново — отбеляза с усмивка мъжа. — Здравей, Бриана, какво ще кажеш да обядваме заедно? Или може би предпочиташ да пропуснем всички формалности и просто да се оженим? — Ти ще избягаш на една миля от тук, ако отговоря с «да». — Вероятно. Можеш да опиташ и да видиш какво ще стане. — Не, благодаря. Имам работа за вършене. — Наистина имаш — каза Ланг и я хвана за ръката. — Ела, Райкър. И ти си замесен в това. — Да, но не ми харесва. — Открихме идеалното място, където да скрием Ахмед — каза Ланг, докато бързаха към офиса на Стивън. — Страхотно е и е безопасно. Най-малко там биха го търсили. — Къде, ако мога да попитам? — поинтересува се Бриана. Ланг замълча, с ръка върху дръжката на вратата. — Ами в лоното на смъртоносния му враг, разбира се. Образно казано — добави и хитро повдигна вежди няколко пъти. Бриана усети как челюстта й увисна. «Той не може да си мисли… в смисъл…» — Влезте и ще ви обясня. Ланг отвори вратата. Ахмед стоеше до прозореца, прилежно кръстосал ръце зад гърба, с рязко откроен аристократичен профил, загледан в паркинга долу. Той се обърна, когато Стивън и Бриана влязоха заедно с агента. Искрящите му черни очи, заплашваха да я възпламенят на мига. — Ахмед — каза Ланг весело — вижте кой съм довел със себе си. Тя е ваша братовчедка по брак, с която ще живеете под прикритие, като беден преселник каубой. Бриана се ощипа, но това не промени нещата. Ахмед се втренчи ужасено в правителствения агент. Стивън Райкър се задушаваше от смях. — Да остана с тази кобра? — попита Ахмед високомерно. — Казах ви вече, по-скоро бих живял в зоологическата градина! — Това ще му подхожда най-добре. Можете да го затворите в клетката със змиите! — изсъска Бриана и изгледа свирепо Ланг. — Аз съм неомъжена и живея сама. Не поддържам връзки с мъже. А точно този мъж изобщо не го харесвам, камо ли пък да живеем заедно — и тя посочи към Ахмед. — Всеки го знае това. Ето защо на никой няма да му хрумне да го търси в апартамента ти. И за да бъде още по-достоверно, ще му издадем документи на мексикански пътуващ работник, твой братовчед от Чихуахуа, който е загубил работата си в Тексас и се нуждае от място, където да си почине и да си потърси нова работа. Какво по-естествено от временен подслон при любимата му братовчедка? — Аз нямам никакви братовчеди от Чихуахуа! — Вече имаш. Късметлийка! — добави Ланг. Бриана стисна юмруци до елегантната си сива пола. Втренчи се разгорещено в надменното лице на Ахмед. — Но мен не ме посещават никакви мъже! Репутацията ми ще бъде унищожена! — Едва ли твой роднина може да заплаши репутацията ти — отвърна й Ланг. — Ще бъдете под постоянно наблюдение, така че ще си в безопасност. По-важното е, че така и той ще бъде защитен. — Не! — осмели се да спори с него. Той се приближи, гледайки я извинително. — Имаш дванадесет годишен брат в кома — каза й тихо. — Той е в интензивното отделение в местната болница, а застраховката ти изтича. Ако не я подновиш, ще трябва да го преместиш и специализираното му лечение да спре. Сърцето на Бриана се качи в гърлото. — Откъде знаеш? — Аз съм таен агент — каза спокойно Ланг. — За мен няма тайни. Тя пое дълбоко въздух, и се взря изпитателно в Ахмед. — Какво целиш с това? — Ако ни помогнеш, и ние ще ти помогнем. Правителството на Ахмед е готово да поеме разходите по лечението на брат ти — хоспитализацията и евентуално рехабилитация, ако и когато е необходимо. Беше прекалено хубаво, за да повярва. Бриана отиде до един стол и се отпусна тежко върху него. Всичките й най-лоши опасения бяха изречени на глас и изтрити като с магическа пръчка. Тад бе всичко, което бе останало от семейството й. Тя го обожаваше. Струваше й се, че сънува. Почти… Присъствието на Ахмед в апартамента й, нямаше да бъде никак приятно. — Мисли за брат си — посъветва я Ланг. — Имаш един ден да го обмислиш, след което ще се свържем с теб. Трябва да разбереш, че нямаме много време за губене. Ако откажеш, ще се наложи да предприемем други мерки. Това ще анулира нашето споразумение за грижите по брат ти. Бриана трепна. Не можеше да откаже. Благосъстоянието на брат й бе най-важно. — Ако той се премести при мен, — започна тя, като погледна неспокойно към Ахмед, чието тъмно лице беше напълно безизразно — колко дълго ще трябва да остане? — Докато не хванем двамата избягали убийци — каза Ланг. — Повече от сигурни сме, че те ще дойдат тук в Уичита да го търсят. Ще чакаме, докато го направят. — И какво, ако не го сторят? — Ще имаш възможност да научиш много за арабските обичаи и сметките на брат ти ще бъдат платени. Тя сведе поглед към пода. Щеше да се разкайва за това. Да живее с човек като Ахмед би било ужасно! — Ще поддържаме връзка — каза Ланг, докато тя мълчеше. — Няма какво да мисля — каза Бриана, и повдигна очи. — Не мога да откажа и ти го знаеш. — Харесва ми, когато плановете ми се осъществяват — отвърна й, кимайки. — Но няма да му бъда лична робиня — добави тя бързо и погледна към Ахмед. Тъмните му вежди се вдигнаха. — Да ме пази Аллах! — каза той пламенно. — Имам много високи стандарти за служителите си. Тя присви очи. — А аз за гостите си. Не желая да ми се налагате и да се намесвате в установения от мен ред. Той сви рамене. — Моите изисквания са скромни. Незнайно защо тя се почувства неловко от начина, по който той го каза. Не се съмняваше, че зад този спокоен израз, мъжът вече бе измислил начини да я компрометира. Беше права. Ахмед се премести в същия ден. Пристигна с цяла свита хора, които носеха мебели, куфари, сандъци и други неща. Придружаваха го Ланг с двама негови колеги. — Страхотно! — промълви свирепо Бриана, докато ги пускаше в апартамента си. Надолу по коридора се отвориха врати и две глави надникнаха любопитно. — Просто чудесно. Защо не вземете да поставите една от тези светещи табели отвън на сградата, за да обявите, че ще живее тук? Ланг се ухили. — Защо мислиш изглеждаме, като бедни каубои? Младата жена ги огледа напрегнато. Е, те по-скоро приличаха на работници. Никой от тях не беше облечен в костюм, включително Ланг, който носеше чифт избелели, окъсани дънки, ботуши и дънкова риза. Изобщо нямаше вид на таен агент. Ланг улови любопитният й поглед и се ухили. — Това е най-новата шпионска екипировка. В този ръкав е телевизионната камера, — обясни той и протегна едрата си дълга ръка — а в другия е миниатюрна управляема ракета. Бриана се втренчи в него. — Това, което ме изумява, е че все още имаш работа! — О, те не могат да ме уволнят — отвърна й безочливо. — Имам леля в Конгреса и чичо в Кабинета на президента. — Впечатлена съм! — каза тя. — Аз също — увери я той — Разказвам на хората непрекъснато за тях, особено на шефовете ми от агенцията. — Защо ли не съм изненадана? — промърмори Бриана, а младият мъж се засмя. Ахмед влезе след последния хамалин. Прокара жилести длани по хълбоците си и с отвратен поглед, презрително огледа обстановката. — Изобщо не съм си мислил, че ще стигна до тук! — промърмори той високомерно. — О Аллах, една палатка би ме задоволила по-добре! — Или може би някой тесен сандък… — започна Бриана. Ланг я дръпна настрана. — Е, хайде сега — взе да я успокоява агента. — Той просто не е свикнал с американските апартаменти. Ще трябва да му дадеш време да се приспособи. Ще видиш, че ще се справи. — Нямам желание — увери го тя, мрачно. — Ще ми трябва всичкото търпение на света, за да изкарам дори седмица заедно с този мъж! — Ще има компенсации — обеща Ланг — Медицинските сметки на брат ти ще бъдат платени и трябва да признаеш, че това си заслужава всичките ти жертви. — Да — трябваше да се съгласи с него. — Не можеш да си представиш колко съм притеснена — спря и си пое дълбоко дъх — Тад е много специален за мен. — Нима името му е Тад? — Знаеш, че е Тимъти Едуард — подкачи го тя и му се усмихна. Почти нищо не убягваше на Ланг — Но аз го наричам за кратко Тад. — Той е на дванадесет, нали? Бриана кимна, извръщайки поглед. — Беше толкова малък, когато… — замълча — Когато загубихме родителите си. — Никога не трябва да губиш надежда! — посъветва я тихо — Виждал съм чудеса. Дори лекарите признават, че те все още се случват. — Предполагам. Но след три години, надеждата намалява. Той я потупа неловко по рамото. — Прекарай добре известно време с нашия приятел — каза Ланг. — Той не е лоша компания — младата жена се втренчи в него, без да мигне. — Дай му шанс, във всеки случай — убеждаваше я агента. Той погледна към един от мъжете, който застана до него с някакво електронно устройство и го попита. — Как е? Колегата му се ухили и поклати глава. — Кристално ясно. Бриана погледна към ръкава на Ланг и се загледа с любопитство в малкия електронен уред. — Пошегувах се за телевизионната камера — засмя се той. — И може би преувеличих малко за ракетата. — Гледах един филм с тези оптически неща — отбеляза тя. — Бях впечатлена. — Следващия път, когато ви дойда на гости, ще нося една — обеща той с дяволита усмивка. — А него как да го наричам? — попита тя смирено. — Ахмед? Ланг извади една чисто нова лична карта, шофьорска книжка, паспорт и зелена карта — всичко, от което се нуждаеше нейният гост. — Педро Ривера — прочете агента. — Възраст тридесет и четири, роден в Чихуахуа, Мексико, професия — селскостопански работник. — Той наистина ли ще работи във ферма? — попита с надежда тя. Усмивката й бе злобна. — Ахмед ли? — напуши го смях. — Не, той е безработен и ще разчита ти да го издържаш. Но ще си търси работа много усилено. Ние ще се погрижим за това. Ще пуснем заявления до всички големи местни фирми, и така нататък. — Бихте могли да му намерите работа като преводач — каза тя. — Ами, не съвсем. — О? — сините й очи светнаха любопитно. — Защо? — Ами, той, ъ-ъ, не говори испански. Лицето й засия триумфално. — Изобщо? Дори съвсем малко? Колко интересно! И това ми било мексикански работник? — Той каза, че испанският предизвикал отвратителен вкус в устата му, когато се опитал да го научи — обясни с гримаса Ланг. — Но говори доста добре френски. — Тогава защо не се представя за французин? — Твърде дълго е, за обяснение. Повярвай ми — добави той. — Това ще проработи. Съвсем безопасно е. — Както било невъзможно «Титаник» да потъне. — Песимистка — обвини я той — Мисли за услугата, която правиш на страната си! — Като давам убежище на високопоставен служител от Близкия Изток? Как ще помогне това на моята страна? Аз не съм арабка — добави тя студено и свирепо погледна към Ахмед, който все още мърмореше за лошата обстановка. — Стратегическото местоположение на страната му има голямо значение за нас — обясни Ланг. — Близкият Изток в момента е като динамит, готов да избухне, заради борбата за контрол между различните фракции. Ние зависим от петрола, който идва от тази част на света. — Не би трябвало — отбеляза тя. — Осъзнавам го — отвърна й. — Но това не променя факта, че зависим от чуждия петрол, иначе нашите технологии отиват на боклука. Трябва да се грижим всички онези хора отвъд морето да са щастливи, за да гарантираме постоянни доставки. И Ахмед е един от тях. — Мислех, че неговата страна си има владетел. Защо не се притесняваме за неговото щастие? — Ако Ахмед е доволен, значи сме ощастливили и краля му — увери я Ланг. Бриана сви рамене. — Добре, от мен да мине. Но заради парите, които ще ми плати — добави тя — него ако ще да го сварят в масло и да го сервират върху канапе от маруля. — Какъв език. А изглеждаш толкова сладка — изкоментира сухо агента. — Бях сладка, докато вие и онзи клонинг на Валентино там не нахлухте в живота ми! Ланг трябваше да прехапе устни, за да не се засмее. Не посмя да покаже забавлението си, особено след като Ахмед я чу и се присъедини към тях, а това предвещаваше проблеми. — Моля? — обърна се арабина към Бриана и блясъка в черните му очи я изплаши. — Казах, че се надявам, да ти бъде удобно тук — излъга тя. — Отивам да сготвя моя специалитет за тази вечер. — Само не барбекю, моля те — процеди Ланг през зъби. Младата жена му хвърли красноречив поглед. — Всъщност, мислех, че нещо испанско ще е подходящо. Чили например — добави тя, усмихвайки се на Ахмед — с люти чушлета и пържен боб. — О, пикантна храна — каза арабина и отвърна на усмивката й. Бриана се поколеба. — Ти… обичаш ли… люто? — Разбира се — съгласи се мъжът веднага. — Ненавиждам безвкусното ядене. Трябваше да го запомни и да му сготви някой път безсолни спагети. — Приключихме ли тук? — попита Ланг своя колега. — Със сигурност — отговори му високия мъж, който влезе тромаво. — Всичко е на мястото си — подслушватели, оборудването за наблюдение, всичко. — Ще ни шпионирате ли? — задави се Бриана. — А защо не — заяви високомерно Ахмед, като я огледа безсрамно от глава до пети. — Или си се надявала, че ще има нещо, което ще им е любопитно да видят? Тя стисна малките си юмруци и се принуди да мисли за платените медицински сметки. — По-скоро ще си изям ноктите — увери го тя. — Не се и съмнявам, с тази уста — съгласи се той учтиво. Ланг стоеше между тях. — Той е твоят обожаван братовчед — напомни й той. — Ти го обичаш. И ще се грижиш прекрасно за него, защото страната ти го иска от теб. — Тогава защо моята страна не живее с него? Ланг разтърси глава. — Повярвай ми, нямам нищо против — каза той с дипломатична усмивка към Ахмед. — Но ми предстои малък отпуск и смятам, да отида до Тексас при брат ми и семейството му. — А защо да не може той — тя посочи Ахмед — да дойде с теб? В Тексас има много повече мексиканци, отколкото в Уичита. — О, не ми се ще да ви лиша от възможността вие двамата да се опознаете по-добре — отвърна й, леко иронично. — Помисли от каква полза ще е това за международните отношения. Освен това, моите планове могат да се променят — изгледаха се студено. Ланг напусна бойното поле и направи знак на колегите си. — Е, вече сте тук — обърна се той към арабина — чувствайте се като у дома си. Сигурен съм, че Бриана ще се погрижи прекрасно за вас. — Сигурен ли си? — попита Ахмед — А моите бодигардове? — Те ще бъдат наоколо. Нашите хора също — успокои го Ланг мрачно. — Просто не предприемайте излишни рискове, за да не се превърнете в мишена. Бихме искали да стоите в апартамента, докато Бриана е на работа. Ако отивате някъде, кажете на глас, че излизате и къде. Ние ще ви проследим. — Това е възмутително — протестира рязко Ахмед. — Не виждам причина защо моите бодигардове да не могат… — Защото сте на американска земя — напомни му Ланг. — В тази страна, ние, държавните служители, сме отговорни за благополучието на чуждите граждани. Така че бъдете така добър да ни оставите да си свършим работата. Става ли? — Ахмед вдигна рамене, отиде до прозореца и се загледа навън, чувствайки се вече твърде ограничен. — И не стойте много време пред прозореца — предупреди го Ланг. — Така сте отлична мишена. Не можем да следим всеки прозорец и всяка сграда в Уичита двадесет и четири часа в денонощието. Ахмед се дръпна навътре в стаята, кимайки в знак на съгласие. Ланг остана последен от групата, при вратата. — Е, аз ще ви оставям. — Един момент — извика след него Ахмед — Кой ще разопакова нещата ми? Нямам служители тук. Ланг се поколеба. Той погледна към Бриана. Тя зае войнствена поза, която никой с нормални възприятия не би объркал. — Ами, ще помислим за това по-късно. Приятен ден. — Моето правителство ми заби нож в гърба — промърмори Бриана, след като той си отиде, а сините й очи хвърляха мълнии към госта й. — Не очаквайте от мен да ви помогна да забиете ножа по-дълбоко. Не съм слугиня. Не разопаковам багажа на гостите си. Имате две съвършено здрави ръце и можете сам да си подредите вещите. Той кръстоса длани зад гърба си и се загледа в нея. Яростният му поглед я изнерви и тя запристъпя към кухнята. — Ще приготвя нещо за ядене. Ахмед хвана края на ръчно плетена покривчица и я заразглежда. — За предястие предпочитам коктейл от скариди — отбеляза разсеяно. — А за мексиканското ядене мисля, че едно Бордо би било подходящо. Бриана излезе от кухнята и го погледна. — Слушайте сега — започна тя. — Аз нямам винарска изба. Пия по чаша сладко шери или бяло вино, от време на време, но не знам нищо за реколти или кой цвят вино с каква храна върви. — Няма проблем — каза той с небрежно махване на ръката. — Ще се научиш. — Нямам желание да се уча, още по-малко искам да слагам зашеметени араби в леглото през нощта — добави, доволна от шокирано повдигнатите му вежди. — Освен това, бюджетът ми не стига за коктейли от скариди. Имам добра заплата, но след като платя сметките, не остава много за екстравагантности. Ще трябва да се задоволите с това, което мога да си позволя. Той въздъхна тъжно и промърмори с многострадален тон: — От хайвер и «Бри», та на това. Mon Dieu, какво огромно падение. Бриана се върна в кухнята, като си мърмореше под нос как самата тя няма нищо против да съдейства за падението му.

Право да си кажа нямам навика да чета прдварително пуснати глави, защото после се побърквам от нетърпение кога ще ги пуснете, за да мога да ги прочета целите книги. Но взех та се изпуснах и прочетох първата, а сега и втората глава на книгата за Бриана, много ми хареса и дано да успеете да я пуснете по-скоро.

С две ръце подкрепям предходното изказване. И аз чакам с нетърпение.

Много благодаря за новата глава! Аз си падам нетърпелива и чета всичко. Но... Специално за "Кралския откуп" съм особено нетърпелива. От главите, които прочетох имам очакване да се забавлявам много с тази книга. Спорна работа!

На тези двамата съм им хвърлила око още преди 100 години. Браво, че сте ги подхванали, звучат много забавно. И спорна работа

Здравейте Дами! Рядко сядам да пиша във форума (въпреки, че прочитам почти всичко, което качвате), но не мога да сдържа въодушевлението, което ме обзема при прочита на поредният шедьовър на Дрийм тийма! "Да съгрешиш с негодник" и "Лорд Безупречност" бяха прочетени на един дъх и напълно оправдаха чакането. Много, много, много благодаря на целия Дрийм тийм за страхотната работа, която вършите за нас читателите! Предполагам, че произведенията в оригинал също са добри, но без вашият превод и редакция резултата не би бил толкова прекрасен! Сега с нетърпение чакам следващите бисери на вашия труд! Продължавайте все така!

Да ви представя още нещо, което да очаквате от нас. Една ПиПиляшка ала Елойза Джеймс

Елоиза Джеймс

Целувка в полунощ

Посвещавам тази книга на майка ми, Каръл Блай, която не се интересуваше много от любовните истории — или поне така твърдеше. Но четеше на мен и сестра ми приказки отново и отново, омагьосваше ни с принцове, препускащи на бели коне и принцеси, чиито златни коси се превръщат в стълби. От нея получих първите си екземпляри на „Анн от Зелените покриви“, „Малки жени“ и „Гордост и предразсъдъци“. Накратко, мамо, вината е изцяло твоя!

Пролог

Имало едно време, не много отдавна…

Тази история започва с карета, която никога не е била тиква, макар че препуска в полунощ. С кръстница, която е занемарила задълженията си, макар да няма магическа пръчица. И с няколкото плъха, които тайно биха се радвали да носят ливреи.

И разбира се, момиче, което не умее да танцува, и не иска да се омъжи за принц.

Всъщност всичко започна с плъховете.

Всички казваха, че са извън контрол. Икономката, госпожа Суалоу редовно се терзаеше заради това:

— Не мога да понеса начина, по който тези пакостници изгризват чифт обувки, когато никой не ги гледа — каза тя на иконома, благодушен господин на име Черидери.

— Знам точно какво имате предвид — отвърна й той с острота в гласа, която не се чуваше често. — Не мога да ги понасям. Острите им носове и джафкането посред нощ, и…

— Начина, по който ядат! — прекъсна го госпожа Суалоу. — От масата, от самите чинии!

— Наистина ядат от чиниите — каза Черидери. — Виждал съм го със собствените си очи, госпожо Суалоу, наистина! Направо от ръката на госпожа Далтри!

Икономката изписка, и ако плъховете не вдигаха такъв невъобразим шум в гостната, сигурно и там щяха да я чуят.

Глава 1

Яроу хаус

Резиденция на госпожа Мариана Далтри, дъщеря й Виктория и госпожица Катрин Далтри

Госпожица Катрин Далтри, позната на почти всички като Кейт, слезе от коня си, кипяща от ярост.

Не й бе за пръв път. Мащехата й я изкарваше от търпение и преди смъртта на баща й, седем години по-рано. Но едва след като го бяха изгубили, а новата госпожа Далтри — носеща това име едва от няколко месеца — започна да раздава заповеди, Кейт научи истинското значение на думата гняв.

Гняв, заради арендаторите на земите им, принудени да плащат двойна рента, или да напуснат фермите, в които бяха живели през целия си живот. Гняв, заради посевите, които вехнеха, заради живите плетове, които обрастваха, защото на мащехата й се свидеха парите, необходими за поддръжката на имението. Гняв, задето ставаше свидетел как парите на баща й се пропиляват за рокли и бонета, и за дрехи с къдрички… толкова многобройни, че мащехата и доведената й сестра не можеха да ги облекат дори по веднъж на година.

Гняв, заради жалостивите погледи на познатите им, които не я видяха на вечеря никога повече. Заради това, че бе изгонена на тавана в стая с износени мебели, които показваха нищожната й стойност в домакинството. Заради отвращението към себе си, защото не можеше да намери сили да се махне. Беше гняв, подхранван от унижението и отчаянието, и абсолютната увереност, че баща й се обръща в гроба.

Тя изкачи предните стъпала, готова за битка, както би казал той.

— Здравей, Черидери — поздрави Кейт, когато милият стар иконом отвори вратата. — Сега на лакей ли се правиш?

— Нейна Светлост изпрати лакеите до Лондон, за да доведат лекар — отвърна той. — По-точно двама лекари.

— Получила е пристъп, така ли?

Кейт внимателно свали ръкавиците си, защото кожата се разшиваше от подплатата около китките. Имаше време, когато наистина можеше и да се зачуди дали мащехата й — наричана от всички Нейна Светлост — не се преструва на болна, но вече не. Не и след години на фалшиви спешни случаи и викове посред нощ за пристъпи… които обикновено се дължаха на лошо храносмилане.

Макар че, както спомена веднъж Черидери, надеждата умирала последна.

— Този път не е за нея, а за госпожица Виктория.

— Ухапването?

Той кимна.

— Устната й е увиснала, така ни каза прислужницата й тази сутрин. Има и подуване.

Колкото и зле да се чувстваше, Кейт изпита известно съчувствие. Бедната Виктория нямаше много преимущества, освен хубавото си лице и още по-хубавите тоалети. Ако останеше обезобразена завинаги, това би разбило сърцето на доведената й сестра.

— Трябва да говоря с Нейна Светлост за съпругата на свещеника — каза тя и подаде палтото си на Черидери. — Или по-точно, за съпругата на покойния свещеник. След смъртта му преместих семейството в отдалечената къща.

— Лоша работа — отвърна икономът. — Особено за него. Свещениците не бива сами да отнемат живота си.

— Остави я с четири деца — отбеляза Кейт.

— Не забравяйте, че не е лесно за един мъж да преодолее загубата на крайник.

— Е, сега те ще трябва да преодолеят неговата загуба — отвърна му хладно. — Да не споменавам, че вчера мащехата ми изпрати документ за отнемане на имуществото на вдовицата.

Черидери се намръщи.

— Нейна Светлост казва, че ще вечеряте с тях тази вечер.

Кейт спря по пътя към стълбището.

— Какво е казала?

— Ще вечеряте с тях тази вечер. Лорд Димсдейл също ще дойде.

— Сигурно се шегуваш.

Но икономът поклати глава.

— Така каза. Освен това, реши, че плъховете на госпожица Виктория трябва да се махнат, но поради някаква причина ги заточи във вашите покои.

Кейт затвори очи за миг. Денят бе започнал зле, но щеше да стане още по-зле. Не харесваше глутницата кученца на доведената си сестра, наричани любящо или не толкова любящо — плъховете. Не харесваше също и Алджернон Бенет, лорд Димсдейл, годеникът на Виктория. Той прекалено лесно се усмихваше. А още повече мразеше идеята да присъства на тази вечеря en famille*.

[* En famille — по семейному, само семейството (фр.). — Б.пр.]

Обикновено успяваше да забрави, че някога бе господарка на това домакинство. Все пак майка й прекара на легло години преди да умре и беше болнава през по-голямата част от живота на Кейт. Тя бе свикнала да стои срещу баща си на масата, да обсъжда менюто с госпожа Суалоу, икономката… Беше очаквала да направи дебюта си, да се омъжи и да отгледа свои деца в тази къща.

Но баща й си отиде, а Кейт да се превърна в обща прислужница, прокудена на тавана.

И сега трябваше да присъства на вечерята в старомодна рокля и да понася любезностите на ухиления лорд Димсдейл? Защо?

Тя се втурна по стълбите, а стомахът й се присви от лошо предчувствие. Мащехата й седеше пред тоалетната си масичка и изучаваше отражението си в огледалото. Следобедната светлина падаше върху рамото й и озаряваше косите й. Имаше блясък в тази ярка руса коса, сякаш кичурите бяха направени от кристали. Носеше сутрешна рокля с плисиран корсаж от лилав тюл, прихванат под гърдите с панделка. Беше прекрасна рокля… за дебютантка.

Но Мариана не можеше да приеме факта, че вече бе прехвърлила тридесетте. Всъщност, така и не бе приела, че вече не е на двадесет, така че се обличаше приблизително както го бе правила на тази възраст. Едно нещо несъмнено важеше за мащехата на Кейт — притежаваше безрасъдна смелост и силно пренебрежение към условностите, отнасящи се до женската възраст.

Разбира се, тоалетите на Мариана не бяха само външен израз на амбицията й, но и убежище от провалите. Защото все още никоя двадесетгодишна дама не можеше да изглежда като нея, когато всъщност бе на четиридесет и дори съблазнителните чувствени рокли не можеха да върнат младостта.

— Виждам, че си приключила със скитането при приятелите си и си благоволила да се прибереш у дома — каза кисело тя.

Кейт огледа будоара на мащехата си и реши да отмести една купчина дрехи от това, което бе почти сигурна, че представляваше стол. Стаята беше отрупана с купища леки памучни дрехи и обсипана с пайети коприна. Бяха нахвърляни на камари по столовете, или поне, там където се предполагаше, че трябва да се намират въпросните мебели. Помещението приличаше на пастелен снежен пейзаж с планини от меки платове тук и там.

— Какво правиш? — попита мащехата й, докато Кейт събираше роклите.

— Сядам — отвърна й тя и пусна дрехите на пода.

Мариана изпищя.

— Не се отнасяй с роклите ми така, глупаво момиче! Тези отгоре бяха доставени едва преди ден-два и са великолепни. Ще те накарам да ги гладиш цяла нощ, ако открия и най-малката гънчица по тях, дори съвсем малка.

— Аз не гладя — отвърна Кейт равно, — не си ли спомняш? Изгорих една бяла рокля преди три години.

— О, от персийската коприна! — извика мащехата й и плесна с ръце също като една деликатна лейди Макбет. — Пазя я… там — тя посочи с дългия си пръст към ъгъла, където се извисяваше купчина дрехи, висока почти до тавана. — Ще поръчам да я преправят някой ден — заяви и седна отново.

Кейт внимателно избута камарата рокли малко по-далеч от крака си.

— Трябва да говоря с теб за семейство Крабтрий.

— Боже, надявам се, че си успяла да изгониш тази жена — отвърна Мариана и запали пуретата си. — Знаеш, че проклетия адвокат ще дойде следващата седмица, за да прецени как управлявам имението. Ако види тази порутена къщурка ще вдигне голяма врява. Последният път говори толкова дълго, че едва не умрях от скука.

— Отговорността да поддържаш къщите в добро състояние е твоя — каза й Кейт и стана, за да отвори прозореца.

Мариана размаха пренебрежително пуретата си.

— Глупости. Тези хора живеят в земите ми на практика безплатно. Най-малкото, което могат да сторят, е да приведат домовете си в приличен вид. Тази жена Крабтрий живее в кочина. Бях там онзи ден и се ужасих.

Кейт отново седна и обходи с поглед стаята, която приличаше на... кочина. Миг по-късно осъзна, че Мариана не бе забелязала мълчаливата й обида, защото в този момент отваряше малък съд и оцветяваше устните си в тъмен, меден нюанс.

— Откакто съпругът й почина — обясни Кейт, — госпожа Крабтрий е изтощена и изпълнена със страх. Къщата не е кочина, просто е разхвърляна. Не можеш да я изгониш. Тя няма къде да отиде.

— Глупости — отвърна Мариана и се наклони по-близо до огледалото, за да види устните си. — Сигурна съм, че вече си е намерила убежище някъде. При друг мъж, най-вероятно. Мина повече от година, откакто Крабтрий сложи край на живота си. Сигурно вече си е намерила някой друг. Ще видиш.

За Кейт разговорите с мащехата й бяха като да ходи по нужда навън в тъмното. Никога не знаеш какво ще изпълзи от черната паст, но си сигурен, че няма да ти хареса.

— Това е жестоко — тя нарочно повиши глас, за да прозвучи авторитетно.

— Те трябва да се махнат — заяви Мариана. — Не мога да толерирам мързеливци. Специално отидох до дома на енорийския свещеник, нали знаеш, на сутринта, след като съпругът й скочи от моста. Поднесох съболезнованията си.

Мариана предпочиташе да избягва всички хора, работещи в имението или в селото, освен в редките случаи, когато развиваше внезапен интерес към ролята на господарка. Тогава обличаше екстравагантен тоалет, замислен така че да обижда обикновените хора, слизаше от каретата и след това тълкуваше смаяните изражения на арендаторите си като израз на мързел и глупост. Накрая инструктираше Кейт да ги изхвърли от домовете им.

За щастие обикновено забравяше за нарежданията си след около седмица.

— Тази жена лежеше върху канапето и плачеше. Отвратително многобройните й деца, бяха пръснати из цялата стая, а тя стоеше там и раменете й се тресяха като на някоя долнопробна актриса. Плачеше. Може би, трябва да се присъедини към пътуващ театър — каза Мариана. — Не е грозна.

— Тя…

Мащехата й я прекъсна.

— Не мога да понасям мързеливци. Мислиш ли, че съм лежала и съм плакала така, след като първият ми съпруг, полковникът, умря? Да ме видя да пролея и една сълза, когато баща ти почина, макар че се насладихме едва на няколко месеца съпружеско блаженство?

Кейт не бе видяла сълзи, но Мариана не се и нуждаеше от отговора й.

— Макар госпожа Крабтрий да няма твоята душевна сила, тя има четири малки деца, а ние сме поели известна отговорност за тях…

— Отегчена съм от темата и освен това трябва да говоря с теб по особено важен въпрос. Тази вечер лорд Димсдейл ще дойде на вечеря и ти ще се присъединиш към нас.

Мариана издуха облаче дим, което заприлича на мъгла, излизаща от малка медна тръбичка.

— Така каза и Черидери. Защо? — тя и мащехата й отдавна се бяха отказали от любезностите. Ненавиждаха се една друга и Кейт не можеше да си представи защо присъствието й на масата бе необходимо.

— Ще се срещнеш с роднините на Димсдейл след няколко дни — Мариана отново дръпна от пуретата си. — Слава на бога, че си по-слаба от Виктория. Можем да преправим роклите й много лесно. Би било по-трудно ако беше обратното.

— За какво говориш? Не мога да си представя, че лорд Димсдейл проявява и най-слаб интерес да вечеря с мен, какво остава да ме представи на роднините си. И освен това чувството е взаимно.

Преди Мариана да успее да изясни заповедта си, вратата се отвори със замах.

— Кремът не действа — проплака Виктория и се хвърли към майка си. Дори не забеляза Кейт, просто падна на колене и зарови лице в скута на майка си, която веднага остави пуретата си и обви ръце около раменете й.

— Тихо, бебчо — изгука тя. — Разбира се, че кремът ще подейства. Просто трябва да почакаме малко. Обещавам ти, мама ти обещава, че ще подейства. Лицето ти ще бъде красиво както преди. Но, за всеки случай, пратих да извикат от Лондон двама от най-добрите лекари.

Кейт започна да проявява слаб интерес към въпроса.

— Какъв крем използваш?

Мариана я изгледа с неприязън.

— Едва ли си го чувала. Направен е от стрити перли заедно с други неща. Действа като магия за всякакви лицеви несъвършенства. Използвам го ежедневно.

— Само погледни устната ми, Кейт! — извика Виктория и наклони глава назад. — Съсипана съм за цял живот — очите й заблестяха от сълзи.

Долната й устна наистина изглеждаше обезпокоително. Беше странно виолетова и подпухнала, което предполагаше инфекция, а устата й съвсем леко се бе изкривила на една страна.

Кейт стана и се приближи, за да огледа по-добре.

— Доктор Бъсби прегледа ли те вече?

— Дойде вчера, но той е стар глупак — отвърна Мариана. — Не може да се очаква да разбира колко важно е това. Нямаше и една единствена полезна отвара или крем, който да ни предложи. Нищичко!

Кейт обърна главата на Виктория настрани, за да може светлината да пада върху лицето й.

— Мисля, че ухапването се е инфектирало — каза тя. — Сигурна ли си, че този крем е хигиеничен?

— Да не би да се съмняваш в преценката ми? — изкрещя Мариана и се изправи.

— Напълно — отвърна й Кейт. — Ако Виктория накрая се окаже с деформирана уста, защото ти си я намазала с някакво фалшиво лекарство, което са те подмамили да купиш в Лондон, искам да е ясно за всички, че вината е твоя.

— Нагла жаба такава! — изрече Мариана и пристъпи напред.

Но Виктория протегна ръка.

— Майко, спри! Кейт, наистина ли мислиш, че има нещо нередно с крема? Устната ми тупти ужасно.

Виктория беше невероятно хубаво момиче, с красива външност и големи, нежни очи, които винаги изглеждаха леко влажни, сякаш току-що е проляла сантиментална сълза или е на път да го стори всеки момент. След като беше проливала сълзи, сантиментални или не, през целия ден, в това имаше смисъл. Сега две от тях се изтърколиха надолу по лицето й.

— Мисля, че може би има някаква инфекция вътре в раната — отвърна Кейт и се намръщи. — Устната ти ще се излекува бързо, но… — тя леко я натисна и Виктория извика.— Ще се наложи да я сцепят.

— Никога! — изрева Мариана.

— Не мога да позволя лицето ми да бъде рязано — каза Виктория и се разтрепери.

— Но не искаш и да имаш деформация — отвърна Кейт търпеливо.

Виктория примигна, докато обмисляше въпроса.

— Нищо няма да се прави, докато не пристигнат лекарите от Лондон — обяви Мариана и отново седна. Тя изпитваше силен възторг от всичко и всеки от Лондон. Кейт подозираше, че това бе резултат от детство, прекарано в провинцията, но след като тя дори не загатваше за миналото си, беше трудно да се разбере със сигурност.

— Е, нека се надяваме, че ще пристигнат скоро — каза Кейт и се зачуди дали една инфектирана устна създава опасност за инфекция на кръвта. Вероятно не. — Защо искаш да се присъединя към вас за вечеря, Мариана?

— Заради устната ми, разбира се — отвърна Виктория, подсмърчайки шумно.

— Устната ти — повтори Кейт.

— Не мога никого да посетя, нали така? — добави Виктория с характерна, макар и подлудяваща липса на яснота.

— Сестра ти трябва да направи много важно посещение при един член от семейството на лорд Димсдейл след няколко дни — намеси се Мариана. — Ако не беше толкова заета да се размотаваш из имението, за да слушаш сълзливите истории на некадърни жени, щеше да си спомниш за това. Той е принц. Принц!

Кейт отново потъна в стола си и изгледа и двете. Мариана бе студена и бляскава, като чисто нова монета. Противно на нея, чертите на Виктория бяха някак по-ненатрапчиви. Косата й имаше прекрасен блед червеникав оттенък, между русo и червенo и се къдреше очарователно около лицето й. Докато тази на майка й бе съвършена — прислужницата й бе прекарала три часа с машата в ръка, за да постигне желания от господарката й резултат.

— Не мога да проумея какво общо има с мен тази отложена визита — каза Кейт, — макар да ти съчувствам за разочарованието, Виктория — и наистина й съчувстваше. Дори да ненавиждаше мащехата си, никога не бе изпитвала подобни чувства към доведената си сестра. От една страна, Виктория имаше твърде мил нрав, за да бъде мразена, от когото и да било. От друга — Кейт я харесваше. Докато самата тя бе оскърбявана от Мариана, любвеобвилността, която мащехата й проявяваше към дъщеря си, според Кейт, бе дори по-лоша.

— Е — изрече Виктория печално, докато сядаше върху купчина рокли с височината на стол, — ще трябва да се престориш, че ти си аз. Отне ми известно време, за да го разбера, но майка е планирала изкусно всичко. И съм сигурна, че скъпият ми Алджи ще се съгласи.

— Изобщо не мога да го направя, каквото и да означава — отвърна равно Кейт.

— Да, можеш — настоя Мариана. Беше изпушила пуретата си и палеше втора от фаса на първата. — И ще го сториш — добави тя.

Ооо, това звучи мноооого интригуващо Нямам търпение просто

Много ми харесва този нов проект ( трябвя ли да казвам, че харесвам приказките?). Дрийм тим ме изненадва с нови за мен и интересни автори! Благодаря! И спорна работа.

прочетох го изглежда доста интересно .Ще чакам с нетърпение .Спорна работа

Чакам с нетърпение новият проект. Спорна работа и от мен момичета. И дано по-скоро ни зарадвате с тази приказка за Принца и Пепеляшка.

Здравейте, искам да попитам какво стана с Тайната на Джули Гарууд, знам че е нахално и не ви се дават обяснения, но нямям търпение да стане готова книгата.

Много интерсен откъс. Ще чакам с нетърпение цялата книжка. Авторката е много добра, страхотен стил.

Здравейте, искам да попитам какво стана с Тайната на Джули Гарууд, знам че е нахално и не ви се дават обяснения, но нямям търпение да стане готова книгата.

В момента търпи последна редакция

Ох! Ох!

В момента търпи последна редакция

Мерси за отговора и за цялата работа която полагата всъщност. Невероятни сте!

Една голяма молба ... Пуснете някоя и друга глава от проектите, върху които се работи. Малко залъгване за изостряне на любопитството така да се каже.

Присъединявам се към молбата, особено ако е от Елоиза

Една голяма молба ... Пуснете някоя и друга глава от проектите, върху които се работи. Малко залъгване за изостряне на любопитството така да се каже.

Предстои пускането на следващият ни по нумеро едно към който стане проект, но ще се погрижа да пуснем и малко задявки от новите ни проекти. Като се огледам кое докъде е ще се чуе.