Ахахахахаа. А така. Гепвам бирата и тортата ша гледам лошо, че ша ми излезе име, че ям сладко инак. И докато пийвам да си оправя аз реномето на доказана вещица и да поздравя всички, които празнуват празника на Вси Светии. Трик ор трийт бъдис? Аз съм по триковете та да видим какво ще извадя от ръкава в тази празнична нощ:

Няква нощна стража ми се разхожда тук. Я се запознайте с Яков:

Нощна стража

Яков

Глава първа

Колко изключително лесно и просто би изглеждало да им причини болка.

Високо над тях, той ги гледаше с нетрепващи мрачни очи, как вървят по затъмнената улица. Мъжът бе толкова погълнат от флирта с жената, че едва ли щеше да успее да я защити, ако ги нападнеха. Какво щеше да стане ако изведнъж скочеше между тях в целия си ръст?

Въпреки че, в този случай, думата изненада едва ли бе най-подходяща. Нито пък самоотбраната, която щеше да последва би била особено полезна. Един обикновен човек срещу някой от неговия вид.

Яков Пазителя се засмя язвително.

Червенокосата жена бе избрана случайно, реши той. Никой уважаващ себе си мъж не би изложил партньорката си на подобна опасна авантюра, в такава забранена нощ. От една страна бе пълна с мистични поличби, а от друга, улицата, по която вървяха бе твърде известна с лошата си слава. Опасните сенки, които наподобяваха плъзгащите се през променливата светлина на луната облаци, се превръщаха в невидима заплаха за сетивата на обикновения човек.

Двойката вървеше под него, неосъзнаваща скритото му присъствие. Нито приближаването на другите.

Яков наклони глава, внимателно отчитащ все още далечното им присъствие. Въпреки че чертите му бяха вцепенени и не изразяваха най-добрите чувства на Пазителите, той все още бе в състояние да проследи напредването им с лекота. Младият, не толкова опитен демон бе станал твърде лекомислен, и фокусът му бе прикован изцяло към неговата жертва.

Жената.

Яков разпозна глада му, чувстваше го като вихрушка вътре в себе си, остър и мъчителен, придружен от миризмата на необуздана похот. Младият демон известен под името Кейн прекрачваше всички граници на своето съществуване с настъплението си към червенокосата жена. Неговото нехарактерно самостоятелно развитие го превръщаше в единак. Той нямаше представа, че Пазителите са след него, и че вече бе издадена присъда.

Внезапно Кейн се появи на тротоара под него в експлозия от виещ се дим и характерна миризма на сяра. Той бе няколко метра зад непозната двойка, и появяването му остана напълно незабележимо, въпреки впечатляващата демонстрация.

Яков чакаше, с изопнати от напрежение нерви. Въпреки че изпитваше желание да се намеси, беше негов дълг да остави демона да достигне целта си. Само тогава щеше да има правото да приведе закона на техния вид в действие. Междувременно щеше да се моли на съдбата, Кейн да успее да възвърне контрола си и да продължи напред.

След като Яков реши да му даде шанс да промени решението си, седна на един твърд камък. В същия миг видя как Кейн дръзко застана на пътя на двойката. Младият демон премина под невидимата позиция на Пазителя, въпреки молитвата му да мине от другата страна на улицата. Яков се изстреля нагоре, отскачайки леко и въздушно от единия електрически стълб на другия, който беше на няколко метра надолу по улицата. Не се чу никакъв звук при приземяването му върху студения метал, а дрехите му дори не прошумоляха, когато се наведе надолу в перфектна балансираща позиция. Единствената улика издаваща присъствието му бе внезапното трепване на блещукащата светлина. Отне му само миг да балансира, и да внуши на хората под него да възприемат всичко като напълно нормално. Само светлината продължаваше да проблясва с нарастващи изблици на протест.

Той прикри мислите си зад защитна стена. Знаеше, че ако се осланя само на инстинкти, Кейн би го усетил, ако вече не бе. И все пак този шепот дълбоко в ума му, отново молеше Пазителя в него, само веднъж, само този път да направи грешка. Една малка грешка, нашепваше той, и Кейн, който ти е толкова скъп ще усети твоето присъствие, и ще прочете мислите ти. Остави го да използва шанса, който не даде на толкова много други.

Никой до сега не знаеше, че Яков отказва да жертва този коварен глас. Но въпреки настойчивата му молба, не можеше да се отрече от дълга си.

Вместо това той наблюдаваше как Кейн изпраща своите мисли към уязвимата двойка. Внезапно, без да осъзнава какво прави, мъжът се обърна и се отдалечи от партньорката си, изоставяйки я без причина. Червенокосата жена се завъртя обратно, за да посрещне приближаващият се демон. Когато се обърна към светлината Яков забеляза, че тя е доста красива със стройно, но същевременно сочно тяло и с дълги червеникавокафяви къдрици, стелещи се по гърба й. Беше напълно очевидно, защо Кейн бе привлечен от нея. Не Пазителя в Яков бе този, който му позволи една малка усмивка, бегло извиване на краищата на устните му, които по принцип бяха сурово стиснати.

Кейн се приближи до жената и посегна да я докосне по лицето, напълно убеден в силата на влиянието си над нея. Яков можеше да види подчинението в очите й. Манипулирането на ума й я правеше мека и отстъпчива, караше я да извърне лицето си към тази нежна ласка.

Това влечение беше лъжа. Щеше да започне с нежност, но нямаше да завърши с нея. Такава беше първичната природа на създанията, каквито бяха. Беше неизбежно. Точно за това вече нямаше намерение да предупреждава Кейн, на когото бяха давани вече стотици… не… хиляди предупреждения.

Беше видял достатъчно.

Той скочи леко във въздуха и дългото му тяло потръпна грациозно, докато се приземяваше безшумно зад червенокосата жена, разкривайки невидимото си присъствие толкова внезапно, че Кейн успя само стреснато да си поеме въздух. И замръзна, при вида на Яков. Младият демон беше на ясно, че по-възрастния мъж знае точно какви мисли минават през главата му.

Пазителят бе дошъл да го накаже.

Осъзнаването на това бе достатъчно да го накара видимо да преглътне. С рязко движение, все едно че се бе изгорил, дръпна ръката си от лицето на жената и влиянието му над нея изчезна. Тя премигна, внезапно осъзнала, че се намира притисната между двама непознати, без ясната представа как се е отзовала там.

— Поеми контрол над ума й отново Кейн. Не влошавай повече нещата, като я плашиш.

Кейн мигновено се подчини и очарователната жена се отпусна отново, напълно покорно, усмихвайки им се меко, все едно бяха стари приятели от една и съща компания:

— Яков, какво те накара да излезеш навън в такава нощ?

Нехайното държание и лекомисленото изражение на Кейн не можаха да го убедят толкова лесно в невинността му. Пазителят вече бе наясно, че този демон е злонамерен отвътре. Все още бе твърде млад и не достатъчно опитен и като се вземеха предвид специфичните условията на тази нощ, бе твърде лесно да бъде подведен от коварната си природа.

Но в този момент това не променяше дадените обстоятелства. Кейн буквално бе хванат да бърка в буркана със сладки. И страхливия му опит да спаси живота си, от предстоящото наказание, бе съвсем разбираем. Щеше да започне с шеги и да продължи със всички останали хитри методи от своя арсенал.

— Ти знаеш защо съм тук — каза Пазителят, отрязвайки всичките му опити със смразяваща резервираност, която предупреди по-младия демон да не изпитва силата на темперамента му.

— Може и да е така — отстъпи Кейн, като сведе тъмните си очи надолу и прибра ръце в джобовете си. — Нямаше да й сторя нищо лошо. Просто бях… малко неспокоен.

— Виждам. За това ли си мислеше, че можеш да прелъстиш тази жена? За да успокоиш безпокойството си? — директно попита Яков, като скръсти ръце на гърдите си. Държанието му наподобяваше сцена на родител каращ се на непокорното си дете. Това би било даже забавно, помисли си Кейн, макар да бе на прага на второто си хилядолетие. Но сега нещата бяха твърде сериозни, за подобен вид шеги:

— Нямаше да я нараня! — протестира Кейн отново.

Яков осъзна, че младия демон напълно вярва в думите си:

— Нима? — парира го той. — А какво точно смяташе да правиш? Да я попиташ учтиво дали би желала доброволно да се наслади на жестокото ти присъствие? Ще ми обясниш ли, как точно би го направил?

Кейн запази упорито мълчание. Знаеше, че Пазителят бе разбрал намерението му още в мига, в който реши да дебне плячката. Само щеше да влоши ситуацията, ако започнеше да отрича или да спори. Освен това доказателствата за неговото престъпление, все още стояха между тях двамата. За един кратък, страстен момент, мислите на Кейн се изпълниха с ярката картина от това какво би могло да стане. С мъка потисна греховната тръпка на тялото си, и очите му жадно се спряха на жената, стояща като красива сирена пред него. Само ако можеше Яков да пренебрегне за кратко своята дразнещо перфектна съвест и ако бе дошъл половин час по-късно…

— Кейн, това е труден период за нашия вид. И ти като всички останали млади демони се поддаваш лесно на тези ненаситни желания — продължи непреклонно той. Беше прав, въпреки че само Яков можеше да прочете мислите му, както и на всички останали наоколо. — Остават ти още две години докато станеш възрастен. Не мога да повярвам, че ме принуждаваш да те преследвам, все едно си някой похотлив младок. Помисли си само какво би станало, ако сега не бях тук да те спася от самия теб.

Изразителните черти на Кейн се покриха с червенина от картината, която Яков умишлено описваше. Пазителя изпита облекчение при вида на реакцията му. Това му подсказа, че съвестта на младия демон функционира отново и усещането му за морал се възвръща.

— Съжалявам Яков, наистина съжалявам — успя да каже той, но този път напълно откровено, без да прави опит отново да омилостиви Пазителя. Този път Яков беше сигурен в неговата искреност, защото най-накрая Кейн бе спрял да гледа червенокосата така, все едно бе нещо сладко, и сервирано на сребърен поднос пред него.

След като силното, енергично присъствие на Пазителят възвърна отново принципите му, Кейн осъзна, че възприема Яков в съвсем различна светлина, която щеше да постави граници на тяхното приятелство завинаги. Младият демон стисна зъби, и остро чувство на разкаяние, като нож премина през него. То бе толкова непреодолимо, подобно на ужаса, който растеше в душата му. Бе предал свещените закони на техния народ, и заради това трябваше да бъде наказан. С наказание, което караше всички същества от техния вид да си поемат дълбоко въздух и да бягат далеч, когато видят, че Пазителите са наблизо. Внезапно Кейн усети силата на тежестта от срещата си с Яков, това засили съжалението му и той почувства болка в гърдите:

— Ще изпратиш тази жена безопасно до дома й, като извикаш обратно придружителя й и се увериш, че тя няма да помни нищо от срещата си с теб — меко го инструктира Яков, като наблюдаваше внимателно емоциите, които преминаваха през лицето му. — След което ще си отидеш вкъщи. Наказанието ти ще бъде изпълнено по-късно.

— Но, аз не съм направил нищо нередно — протестира Кейн, с глас покачващ се от неизбежен страх.

— Но щеше, Кейн. Не влошавай нещата като се самозалъгваш. Така само ще убедиш себе си, че съм същия негодник, за какъвто ме мислят и другите. А това ще причини болка и на двама ни.

Още една вълна на вина премина през Кейн, щом осъзна тази истина. Като въздъхна решително той затвори очи и се концентрира. Секунда по-късно, приятелят на червенокосата жена закрачи надолу по улицата, като я извика по име и каза през смях:

— Хей! Къде се изгуби? Завих зад ъгъла, когато осъзнах, че те няма.

— Съжалявам. Разсеях се от нещо и не осъзнах, че си тръгнал, Чарли.

Чарли прегърна младата жена през раменете, без изобщо да осъзнава факта, че два демона са само на един дъх разстояние от него, и я отведе.

— Добре — одобрително каза Яков. Просто и по същество. Явно с натрупването на годините младия демон бе станал по-способен.

Въздишката на Кейн прозвуча ужасно тъжно:

— Тя е толкова красива. Видя ли тази усмивка? Всичко, за което можех да мисля, е колко много искам тя да ми се усмихне така, когато… — той се изчерви, и погледна към Пазителя. Яков бе напълно убеден, че не само усмивката й го е подбудила да действа. — Никога не съм мислил, че това ще се случи и с мен, Яков. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

Яков се поколеба. За първи път показваше на Кейн, че вътре в него се води ужасна битка за положението, в което бе изпаднал младия демон, независимо колко добре демонстрираше обратното:

— Не се притеснявай, Кейн. Аз знам какво представляваш в действителност. Знам, че за всички нас е трудно да се преборим с това проклятие. Сега — продължи той с по-твърд тон, — се прибери в къщи, където ще те чака Абрам.

Този път младия демон успя да прикрие нарастващото си безпокойство от уважение към Яков. Знаеше, че това ще го нарани дълбоко, въпреки че мислите му бяха твърде добре скрити, за да може той да ги прочете:

— Ти изпълни своя дълг така както би постъпил с всеки друг. Разбирам това, Яков.

Кейн кимна леко на Пазителя в знак на приятелство. И след като се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава, се телепортира в експлозия от дим и сяра.

Яков продължи да стои на улицата, а сетивата му останаха напрегнати докато се увери, че Кейн наистина се е прибирал в къщи. Не беше безпрецедентно за демон да се опитва да бяга, и да се крие от страх, поради предстоящото наказание. Но Кейн беше избрал правилния път, за разлика от толкова много други.

Той се обърна и погледна нагоре по улицата в посоката, по която беше поела двойката. Никога нямаше да спре да се удивлява от липсата на инстинкти у хората. Въпреки модерната им цивилизация и напреднали технологии, те наистина бяха загубили нещо ценно, загърбвайки животинската си интуиция. Тази жена никога нямаше да разбере, колко близо до опасността се бе намирала. Да срещнеш своенравен демон в тъмнината, под прокълнатата луна, бе нещо, с което никой смъртен не би пожелал да се сблъска. Яков се освободи от земната гравитация и се издигна във въздуха, предизвиквайки лек повей. Неговото дълго и атлетично тяло цепеше нощта като добре наточен меч. Той се извиси покрай няколко високи сгради, от прозорците на които все още блещукаше светлина, и се скри в ясното нощно небе. Тук Яков спря. Загледа се в светлата, гладка луна и не успя да потисне смръщването си. Такива луни имаше единствено в седмиците преди и след пълнолуние на Белтейн през пролетта и на Самхейн през зимата. Демоните наричаха тези дни свещени, но в същото време те ставаха и център на тяхното проклятие. През следващата седмица, с приближаването на пълната луна безпокойството сред неговите хора щеше да нарасне още. Щяха да се появят все повече заблудени, както сред младото, така и сред възрастното поколение. Дори контрола на възрастните биваше засегнат.

Имаше причина Яков да бъде избран за Пазител. Той притежаваше неконтролируеми сили. Дори Монархията на демоните бе по-податлива на лудостта по време на пълнолуние, отколкото той. Доказателство за това бе, че Яков никога не бе принуждавал Ноа, кралят на демоните да се съмнява в него, дори през своите четиристотин години като Пазител. За което бе благодарен. Силите, които притежаваше Ноа, не бяха нещо, срещу което би тръгнал доброволно. Техния крал не бе извоювал позицията си, базирайки се на кръвни връзки, което бе характерно за човешката раса. Не, Ноа бе извоювал позицията си, единствено с качествата си на водач и превъзходство на силите. Докато продължаваше да лети напред, мислите му станаха по-философски. Кое беше по-трудно, да бъдеш Пазител или крал, който избира Пазители, както Ноа бе избрал Яков? Сигурно, когато Ноа бе направил своя избор е знаел, че има голяма вероятност един ден да се изправи лице в лице с Пазител. Той беше смел лидер, който все още правеше правилния избор, знаейки, че един ден би могъл да съжалява за него.

Ноа вдигна поглед от книгата си — силната вихрушка от енергията на Яков достигна до него още преди самият Пазител да мине през прозореца под формата на кълбо от пясък. Кралят на Демоните разбираше, че Яков позволява да усети присъствието му, както винаги бе правил, от уважение към него. Ако искаше, Пазителят можеше да прикрие пристигането си, до момента, в който пясъка щеше да започне да се материализира под формата на добре оформено атлетично тяло, както ставаше и в момента. Ноа наблюдаваше другия демон, който сега се носеше над пода, възвърнал човешката си форма. Яков се остави на земната гравитация, като стъпи на пода с плавна грация, която беше характерна за неговите естествени движения. Кралят се облегна назад, а масивната му фигура изпълни дъбовата рамка на стола му с висока облегалка. Там където Яков беше оформен с бърза и подвижна сила, Ноа изпъкваше със здрава мускулатура и масивна структура. Това лесно можеше да се забележи под плътно прилепналите му кожени бричове и копринената му риза, специално ушита, за да обхване широчината на рамене му. Но все пак Ноа притежаваше свой собствен стил, който ясно пролича, когато вдигна обвития си в черен ботуш глезен и го кръстоса на другото си коляно. За няколко минути той седеше мълчаливо и измерваше старателно Пазителя с поглед:

— Предполагам, че си намерил твоя по-млад брат и си го спрял, преди да е предизвикал някакъв хаос?

— Разбира се — отговори Яков презрително, прекъсвайки незабавно усилията на краля да подхване тема, която не бе готов да обсъжда в момента.

Ноа разбра посланието пределно ясно и благосклонно отстъпи. Той проследи с поглед как Яков отива да си сипе питие, но изведнъж се спря и подуши съдържанието в чашата, след което се обърна към него и повдигна едната си вежда в неизречен въпрос:

— Мляко — отговори Ноа.

— Знам това — нетърпеливо каза Яков. — Откъде?

— От крава. Мляко от Канада, непастьоризирано и без консерванти.

— Виж ти. Очаквах нещо по-добро от теб Ноа.

— Децата бяха тук. Ако имах нещо по-добро, то щеше да се окаже твърде силно за тях. Тогава те щяха да се напият и ти да се окажеш в положение, в което да преследваш шестте пияни размирника на моята сестра. Сигурно си спомняш, какви пакости правеше тя, когато бе на тяхната възраст? Представи си тогава енергичността на нейните потомци.

Яков се засмя на тази представа, след което вдигна чашата до устата си и опита млякото. Решил, че ще го освежи достатъчно той изпи половин чаша:

— Твоята сестра Хана — спомни си Яков, — едва успяваше да си поеме въздух, преди да се забърка в нови неприятности. Ако това ще помогне, ще се постарая да стоя по-далеч от роднините ти — той вдигна тост към краля, с безочлив жест. — Разбира се, като изключим Лейна, която някак си се е спасила от лошото влияние на гените ти — великодушно добави той.

— Разбира се — сухо отговори Ноа.

— Как са децата все пак? Сестра ти сигурно вече е полудяла, заради опитите си да ги държи под контрол, като се имат предвид и обстоятелствата — отбеляза Яков и по навик вдигна глава нагоре, сочейки луната, която и двамата не можеха да видят в момента.

— Ти как смяташ, защо Хана ги доведе тук? Със сигурност се е надявала присъствието на великия им чичо да й помогне да ги контролира — Ноа посегна да разтрие врата си. — Трябваше да използвам помощта ти. Представи си само, колко добре щяха да се държат ако бяха видели Пазител да влиза през вратата.

Яков знаеше, че Ноа се шегува, но той самият не виждаше никакъв хумор в това. Пазител, в света на демоните, бе думата, която майките използваха, да плашат децата си, за да ги накарат да се държат добре. Той бе необходимото зло, което възпираше младите демони да се забъркват в големи неприятности. Но това не означаваше, че Яков бе съгласен с всичко това. Пазителите в повечето случаи живееха един доста аскетичен живот. В действителност децата на демоните, които ставаха първо пълнолетни, а после възрастни, никога не се отърсваха от страха си от Пазителите. Това разбира се доста улесняваше работата му. Беше по-скоро вид забавление. Можеше да накара и най-здравия стомах да се свие. Всичко което трябваше да направи за да възвърне самоконтрола им, бе да се появи. Бе наистина изненадан, че това свърши толкова добра работа и при собствения му брат. Кейн беше известен с твърдението си, че е отгледан от Пазител, и че изобщо не се страхува от тях. Това очевидно не беше истина и Яков бе объркан. Да изпитва благодарност, че не се наложи да се бие с по-малкия си брат? Да, разбира се. Но в никакъв случай не бе доволен, че той чувства ужас от него, както всички останали.

— Научи ли вече нещо полезно? — Яков посочи голямата, прашна книга, която лежеше полуотворена на масата на Ноа.

— Всъщност, не — кралят направи пауза и присви нефритовозелените си очи към Яков. Ирисите му бяха толкова бледи, че в контраст със загорялото му лице изглеждаха като горящи въглени. Втораченият му поглед ясно показваше, че не е пропуснал ловкото сменяне на темата. — Като древен народ, какъвто претендираме да бъдем по култура и обичаи, тези книги показват само колко модернизирани сме всъщност. Все едно четеш на чужд език.

— Езикът е нещо живо. Ти като учен, със сигурност осъзнаваш, че дори и древен език като нашия, търпи развитие с течение на времето.

— Така е, но това не ми помага кой знае колко. Точно сега ние сме насред бързо задълбочаваща се криза и аз не съм по-близо до намирането на решение, отколкото бях преди това.

— Тогава просто трябва да продължаваме да правим това, което винаги сме правили до сега — тихо каза Яков. Добре модулирания му глас целеше да уталожи раздразненото неудовлетворение на Ноа.

Темперамента на краля беше десет пъти по-буен отколкото на сестра му Хана, въпреки че той успяваше да налага десет пъти по-строг контрол над него. Той твърдо вярваше, че никоя индивидуалност не може да властва над останалите, ако не може да контролира емоциите си:

— Постоянно ми се налага да се срещам с всичко, което можеш да си представиш, Ноа. И докато все още дишам, няма да допусна никой да пострада или да бъде ранен.

— Но става все по-трудно, нали? — Ноа вдигна глава и погледна остро Яков. — Всяка година наблюдавам как ставаш все по-зает и обезсърчен. Всяка година виждам как някои от най-добре подготвените възрастни демони губят контрол, все едно отново са се върнали в първото си хилядолетие. А сега ми кажи, че греша.

— Не мога — тежко въздъхна Яков и прекара пръсти през гъстата си тъмно кафява коса. — Само преди едно десетилетие ми се наложи да приложа закона върху Гидиън. А винаги съм смятал, че той, като водач на демоните е имунизиран срещу тази лудост. Гидиън, древният демон, който стоеше над всички останали. Гидиън! — Яков поклати глава, останал без думи, спомняйки си смущаващите емоции и смразяващите спомени от ужасната им среща.

— Той все още ближе раните си, не е излизал от своя затвор повече от осем години.

— И със сигурност няма да излезе, докато положението продължава да се влошава — Яков се намръщи сурово и седна на стола срещу Ноа. — Неговото място на масата в Съвета събира прах и ни оставя някак… незавършени.

Ноа беше наясно с чувството му за вина, относно този случай, но не искаше да го оставя да се задълбочава още:

— За момента това е най-доброто решение — отбеляза той. — Не мисля, че идеята да се сблъскаш още веднъж с него, те привлича.

— Не, не ме привлича. Но съм съгласен, че е много по-добре да се изолираш сам и далеч от другите, отколкото да участваш в още един опустошителен сблъсък, както този между мен и Гидиън.

Кралят усети горчивината в гласа му. Досега не беше срещал друг мъж с такова чувство за отговорност, лоялност и морал, каквито притежаваше Пазителя. Единственото нещо, което би могло да го принуди да отстъпи, бе Смъртта. Докато все още дишаше той винаги щеше да служи като Пазител.

Но от известно време нещо с него не беше наред. Година след година, бе принуден да изпраща все повече възрастните демони в ада, когато лудостта ги завладяваше за кратко. Това малко по малко го дърпаше надолу както психически, така и духовно. Според Ноа, най-тежкия случай бе конфронтацията му с Гидиън. Преди нея, Яков бе единствения, който се считаше за нещо като приятел на древния демон. Тази връзка свърши в мига, в който Пазителят трябваше да избира между приятелството и закона. В действителност, избор никога не бе имало. Не и за Яков. Законът беше в кръвта му. Пазител с толкова високо ниво на преданост и чувство за дълг, като неговите, по-скоро сам би се унищожил психически, отколкото да загърби закона. Ноа беше убеден, че ако самият той изгубеше контрол, над съзнанието си, по време на някой от дните на свещеното пълнолуние и се наложеше Яков да го третира като непослушно дете, щеше да му е трудно да не обвинява Пазителя в себе си. Със сигурност, това щеше да е добро както за него, така и за цялата им раса и най-вече за беззащитните хора, с които съжителстваха. Но по-възрастните демони бяха много горди, а Ноа не правеше изключение. Достатъчно лошо бе да станеш жертва на лудостта, още по-лошо да направиш един Пазител свидетел на тази лудост, но да го принудиш да те накаже брутално, както повелява закона, бе наистина непоносимо. Не, Ноа ни най-малко не завиждаше на положението на Яков.

Точно тогава обектът, който бе ангажирал мислите му, вдигна тъмната си глава и се напрегна, а полуотпуснатото му тяло се стегна. Ноа почувства как косъмчетата по врата му настръхват, когато сетивните сили на мъжа срещу него изпълниха стаята. Всеки демон притежаваше специални способности, с които доминираше, а хищническите инстинкти на Яков бяха по-силни от неговите:

— Мари-Ан идва — каза Яков, като стана и остави чашата си на масата срещу Ноа. — И е изключително възбудена.

В същия момент двете огромни врати в края на стаята се отвориха със силен трясък. Вихрушка от тъмен пясък и вятър нахлу в стаята и за миг приближи двамата мъже, въртейки се като малко торнадо. С едно последно, рязко завъртане започна да се материализира в красива жена, с мека и сребристо бяла като облак коса. Нейните обикновено сини очи, сега бяха почти черни от разширените й зеници, пълни с неизказан страх:

— Ноа! — извика тя, търсейки сляпо краля. Паниката й предизвика вибрираща вълна от енергия, която изпълни въздуха и възпламени всяка свещ в стаята. — Той беше взет! Трябва да ми помогнеш! Не мога да го загубя! Той е всичко за мен!

— Тихо, сега — меко я приласка Ноа, като заобиколи масата и я взе в прегръдките си. — Успокой се Мари-Ан — нежно каза той. — Предполагам, че говориш за Саул?

— Беше ужасно! — изплака младата жена, като сграбчи ризата му. — Той се разпадна под собствените ми ръце! Ноа трябва да ми помогнеш!

Двамата замръзнаха, и очите им се срещнаха над светлата й глава. Дори и без думи знаеха какво мисли другия, можеха да усетят взаимното си безпокойството и ускореното си дишане:

— Какво имаш предвид с това той се разпадна? — внимателно попита Яков.

— Искам да кажа, че беше призован! Пленен! — извика тя, като се завъртя в ръцете на Ноа и погледна Пазителя с гняв и ужас. — В един момент беше с мен, докосваше ме, галеше нероденото ни дете, което се движеше вътре в мен — тя вдигна инстинктивно ръце към закръгления си корем, сякаш се страхуваше, че то ще бъде следващото нещо, което ще й отнемат, — и изведнъж лицето му се изкриви от невъобразима болка… Дано съдбата да се смили! Той започна да изчезва, първо краката… във водовъртежа на най-ожесточения и противен дим, който някога съм виждала — тя се обърна отново към краля, като сграбчи отчаяно ризата му, а ноктите й раздраха коприната. — Той крещеше, Ноа! Ако знаеш само как крещеше!

— Моля те, Мари-Ан, седни — меко се опита да я утеши той. — Трябва да се успокоиш, иначе ще родиш преждевременно. Постъпила си правилно, като си дошла първо при нас. Двамата с Яков ще разберем какво става.

— Но ако е пленен… — силно потръпна тя. — Как е възможно да се случи това? Защо? Защо Саул? — гласът й се снижи до задъхан и изпълнен с паника шепот. Двамата мъже едва успяваха да проследят обърканите й обяснения.

Можеше ли това да бъде вярно? Възможно ли бе тя да греши? Демони не бяха призовавани повече от век. Веднъж, тяхната раса едва не бе заличена от този ужасяващ акт на поробване. Това беше някакво магьосническо умение, черна магия, изгубила се с появата на християнството, науката и съвременните технологии. След това бе настъпило спокойствие. Единственото изключение бяха необузданите периоди на лудост, настъпващи по време на свещените луни. Време, в което се скитаха безмилостни ловци на глави и влизаха в битка с другата раса — расата на Нощната стража.

Откакто свят светува, съществува и Нощната стража. Създания на нощта, които дишат нощен въздух, хранят се на лунна светлина и носят прокълнатия кръст на слънцето да спят през деня — Демони, Вампири и Ликантропи. Създания, които притежаваха сходен характер, поведение и убеждения.

Откакто има Нощна стража, съществуват и тези, които ги преследват. Хора, въоръжени с незнание и фолклор, дебнещи в тъмнината, за да ги убият. Хора, които се страхуват от това, което не разбират, обсебени от фанатичната идея да избавят света от тъй наречените създания на чистото зло. Но освен ловците на глави, от които демоните не се вълнуваха особено, съществуваха и тези, които използваха магия. Създания, познати под името магьосници. Техните заклинания вещаеха съдба по-лоша дори и от смъртта за демоните, които биваха заловени.

Обвинението на Мари-Ан можеше да означава абсолютното разрушение на баланса на техния свят. Което довеждаше до мисълта, че тази неразгадаема магическа заплаха по някакъв начин бе възродена отново. Някои биха казали, че това е невъзможно, след засиления интерес на хората към различните култове и черна магия през последните няколко години. Но сега тази теория беше далеч по-приемлива, от ставащото в момента. Магьосник? Историята на Мари-Ан превръщаше страховете им в реална заплаха:

— Ноа погрижи се за Мари-Ан. Аз ще проследя Саул.

— Не! Моля ви, не! — извика тя.

Тя скочи обезумяла към Яков, който успя да се измъкне от протегнатите й ръце и започна да се издига бавно нагоре, с твърдото намерение да изпълни още веднъж своя дълг. Неочаквано, почувства мощното завъртане на въздуха из стаята, причинено от силния страх и яростната съпротива на жената:

— Нямаме време, Мари-Ан — рязко каза Яков, докато се снижаваше. Силният му глас спря истерията, струяща от измъчените й гърди. Въздухът се сгъсти и престана да се върти, щом тя насочи вниманието си изцяло към него. — Ако успея да го намеря навреме, сигурно ще мога да го спася. Но в противен случай, знаеш, че трябва да изпълня дълга си. Повярвай ми, предпочитам да го доведа жив и здрав при теб и бебето — след което той изчезна, оставяйки след себе си само тънка ивица пясък.

— Той ще го убие! Ще убие моя Саул! — проплака тя, а риданията разтърсваха цялото й тяло.

— Ако това се случи Мари-Ан — тихо проговори Ноа, — значи този Саул, който ние обичаме, е умрял отдавна.

Изабела се обърна с гръб към прозореца при шума от ключовете на сестра:

— Хей, Кор, забавлява ли се? — посрещна я тя и се завъртя отново към звездите.

— Горе-долу — отговори тя, хвърли ключовете на масата и си свали якето. — Той е добро момче. Може би прекалено добро.

Изабела завъртя очи, като търсеше помощ от звездите:

— Как може мъж да бъде прекалено добър в такъв ден и на такава възраст?

— И това го казва великият експерт по срещи — язвително отвърна Корин, като сви рамене, напълно неразбираща необщителността на сестра си. Не можеше да си спомни, Изабела някога да е имала срещи, дори и в училище.

Изабела спря да съзерцава луната и се обърна:

— Би ли ми обяснила тогава, какво значи прекалено добър според теб?

— Добре, нека да видим… — замисли се Корин, като се приближи до нея и също се загледа в Октомврийската нощ. — Изключително добър, много учтив и напълно предсказуем. Предполагам, че това искам да кажа. Той е добър, но не е много интересен. Може би ти трябва да излезеш с него?

— Ти да не би да ме обиди току-що? — засмя се сестра й, а очите й бяха пълни с хумор.

— Не, в никакъв случай — усмихна се Корин, и я прегърна здраво през раменете. — Просто желая да те видя с някое добро момче. Дори и то да е прекалено добро. Макар да не смятам, че точно този тип мъже ще се приспособят към нещата, които излизат от устата ти понякога. А, и да не забравя, да го предупредя, че може аз да съм червенокосата сестра, но ти си тази, която притежава плашещ характер.

— Ха! Да не би да бях аз, тази, която плашеше мама с бунтарския си пубертет, по дяволите.

— Не. Нито пък някоя от нас, плашеше татко с характера на мама.

Те се засмяха, изпълнени със съчувствие. Всяка една от тях знаеше от кого бяха наследили прямотата и упоритостта си, генетиката си казваше думата:

— Е, благодаря ти все пак за предложението да се възползвам от твоя беден приятел — усмихна се Изабела, — но смятам да пропусна.

— Както желаеш — сви рамене Корин, и отиде в кухнята, за да надникне в хладилника.

Изабела се обърна отново към прозореца и продължи да изучава луната. Винаги имаше нещо около нея, нещо, което й носеше прилив на енергия.

Напоследък се чувстваше неспокойна, копнееща за… нещо. Само че не знаеше какво е то. Ако продължаваше да седи затворена в къщи щеше да полудее. Това, което наистина искаше, бе да излезе навън и да обикаля наоколо. Да бяга.

Мислено поклати глава. Да бягаш след полунощ из недотам безопасните части на Бронкс? Нищо чудно, защо хората смятаха, че пълнолунието може да доведе човек до лудост. Ако сега някой можеше да прочете мислите й, нямаше да може да познае спокойната и пристрастена към четенето Изабела, която всички обичаха. Ако знаеха това, най-вероятно щяха да я проснат на земята и да я завържат, в името на собствената й безопасност.

В действителност тя доста често се питаше, дали наистина хората, които я познаваха и обичаха, я разбират напълно? Как можеха да твърдят, че я познават толкова добре, когато тя самата започваше да се съмнява дали изобщо е наясно със себе си?

Живееше скучен и удобен живот, по-точно казано патетично стереотипен за една самотна библиотекарка. Притежаваше дори и двойка котки. Обожаваше книгите си. Те съдържаха изключително богатство от информация, толкова много знания за учене, толкова много истории за разказване. Интересът й към тях, никога до сега не бе спадал, още от деня, в който се научи да чете. Най-вероятно беше преминала през толкова много информация, колкото човек не можеше да прочете през живота си. Все пак, въпреки че книгите винаги са били ключа към нейното доволство, сега се чувстваше някак си… незадоволена.

Изабела посегна към прозореца. Отвори го бързо и се надвеси навън в студената и ясна нощ. Всичко изглеждаше толкова различно, когато луната светеше ярко, подобно на слънце. Но за разлика от златната светлина, която струеше от него, тя осветяваше само в бяло и сребърно. Сенките бяха издължени и тайнствени, а черния скучен асфалт се превръщаше в главен път от ярко сиво:

— Ако паднеш и си счупиш главата, напълно ще си го заслужиш — саркастично отбеляза Корин зад нея. — Мислех, че вече си сложила решетка на този прозорец?

— Не каза ли преди малко, че отиваш да си лягаш? — попита Изабела, без да си прави труда да се обърне.

Чу как сестра й раздразнено въздъхна зад нея. Това беше отговора й за всичко, на което не можеше да отговори достатъчно бързо:

— Добре. Отивам да си лягам. Провери пак дали си заключила вратата, преди да си легнеш. И не зяпай звездите прекалено дълго, нали каза, че утре трябва да ставаш рано за работа.

— Да, знам. Лека нощ — каза Изабела, и й махна с ръка, без да я поглежда. Не видя, как Корин завъртя очи нагоре, преди да излезе в коридора и да тръгне към спалнята си.

Изабела се наведе напред, надвесвайки се още повече през прозореца. Като се подпря на двете си ръце, сгънати под гърдите й, тя погледна пет етажа надолу. Косата й се плъзна леко покрай раменете, движейки се като копринена черна змия над гърдите й, докато провисна свободно във въздуха. Очите й шареха безцелно наоколо, докато не съзря мъж, облечен изцяло в черно, който идваше право към нейната сграда. Стъпките му отекваха меко в нощта, а походката му беше бавна и уверена. Не беше сигурна как, но дори и от неудобната си позиция можеше да каже, че небрежността му заблуждава. Имаше нещо в тази гъвкава мъжка фигура, което те караше да застанеш нащрек… нещо много безмилостно...

Лелелеле..................

Мнооооого Благодаря!

Сега ПАК започвам с чакането............

Здравейте момичета! След божествените преводи на Линда и Лора Лей (за които благодаря от сърце ) дали скоро може да се очаква малко Лей Гринуд?

Ехааа!Пак се заформят разни интрижки,с гарантирано забавление...! Ще чакам с нетърпение продължението... Благодаря,Cheeta !!!!!

Здравейте момичета!

След божествените преводи на Линда и Лора Лей (за които благодаря от сърце ) дали скоро може да се очаква малко Лей Гринуд?

Очаква се от доста време, но за съжаление известни технически спънки бавят редакторката към момента. Ама се надявам скоро да се появи и бат Солти.

Здравейте! Много съм развълнувана и любопитна от поредния нов, страхотен превод. Мога ли да попитам как се казва авторът на книгата за Яков? Това ми е напълно ново, като жанр и ще ми е интересно да науча повече. Предварително благодаря за книжката, защото ми се струва супер интересна! Продължавайте все така! Ако не сте Вие, много рядко ще се докосваме до толкова много и различни книги!

Здравейте! Много съм развълнувана и любопитна от поредния нов, страхотен превод. Мога ли да попитам как се казва авторът на книгата за Яков? Това ми е напълно ново, като жанр и ще ми е интересно да науча повече.

Предварително благодаря за книжката, защото ми се струва супер интересна!

Продължавайте все така! Ако не сте Вие, много рядко ще се докосваме до толкова много и различни книги!

Авторката се казва Джаклин Франк. В линковете там където са ни преведените вече има и резюме ако ти е любопитно.

Много благодаря за бързия отговор и със сигурност ще прегледам повече, докато чакам книжката с нетърпение...

Направо нямам търпение да се докопам до поредния уникат, който сте решили да ни подготвите!

ОГРОМНО Благодаря!

Редактирано 1 ноември 201114 г. от mim4ity (преглед на промените)

Очаква се от доста време, но за съжаление известни технически спънки бавят редакторката към момента. Ама се надявам скоро да се появи и бат Солти.

Благодаря! Ще чакам с нетърпение следващият прекрасен резултат от труда на Дрийм тийма!

Аууу, прекрасни същества ... благодаря за страхотната книжка за котките, която чакахме толкова дълго. Де да можеше да ги правите толкова бързо, колкото се четат. Сега ще се настроя да съм търпелива и да чакам следващата ... Е, търпението не е от добродетелите ми, вероятно скоро ще почна да досаждам Но сега съм доволна и мога само да кажа, че сте невероятни и да Ви благодаря - продължавайте все така!

Оооо, стига с тези вкусотии, че ми се прияжда!

Ето една и от мен.......

http://4.bp.blogspot.com/_QjLqcP52EC4/SxWtNVPvR2I/AAAAAAAAA-w/g9Ppzqkvj_k/s400/PeachMelba.jpg

Да ви е сладко!

ахахахаха ау че сме корумпирани

Важно е редакцията на бат Девъл да върви

Ето и за теб нещо разхлаждащо....

Ихаааааааааа я прибрал ама наблегни на сладкото що се отнася до девъла. А аз ще ви представя нещо на което налетях и много харесах. Пускам го в тази тема защото знам че любопитното във вас ще наделее и ще хвърлите око. А какво е точно. Ами ще кажете вие, ама аз харесал и чакам още отзиви:

Толкова години далеч от дома. Имението не му бе липсвало особено. За него то представляваше единствено символ на далечното бъдеще. Някой ден щеше да го наследи, заедно с титлата граф и да поеме отговорността следваща тези придобивки. Дали щеше да се оттегли от градския живот и да се посвети на по-спокойното съществуване в провинцията, подобно на своя баща. Вероятно не. А и сега не бе времето да се отдава на мисли за бъдещето. Ерик Слейнт Клер живееше с поглед насочен единствено към настоящето.

Бе така погълнат от мислите си, че не забеляза кога каретата спря. На алеята пред красивото старинно имение се беше строил целия персонал. Вероятно, за да го посрещне. Мразеше подобни условности.

— Скъпи мой най-после пристигна — със сълзи на очите графиня Ростън прегърна единствения си син. Тя бе красива жена в началото на своите четиридесет години. Твърде нежна и деликатна. Точно такава, каквато трябва да бъде съвършената аристократка. Точно такава, каквато щеше да бъде и следващата графиня Ростън. Бъдещата съпруга на Ерик.

— Добре дошъл у дома сине — граф Ростън бе в края на своите петдесет години. С високото си и масивно телосложение, той излъчваше мъжественост и сила на характера, които винаги вдъхваха респект сред околните. В негово присъствие Ерик все още се чувстваше като невръстен хлапак.

— Сър, радвам се, че съм си у дома. Сега осъзнавам колко ми е липсвал Фъмд Оук.

Баща му го потупа по рамото и бързо го поведе покрай изрядния строй на прислугата.

Тогава я видя.

Погледът му бе прикован от чифт искрящите очи с цвят на печено кафе, плъзна се по линията на малък нос и се спря върху влажни плътни устни, които се разтеглиха в ослепителна усмивка. Почувства се объркан — това ли е глупавия дребосък с дълги плитки, който вечно му се пречкаше?! Усети как дишането му се учестява. Смути се като осъзна, че точно в този момент изпитва натрапчива необходимост да протегне ръка, за да погали шията й, искаше да вдиша от аромата на красивата й коса. С цвят на канела, помисли си, или на ароматен турски тютюн. Като тъмен опияняващ ром. Трябваше да я докосне.

Поздравът на жената до нея прекъсна опасната насока на мислите му. Той я познаваше — това бе мис Елизабет, неговата гувернантка, или по-точно настоящата икономка на Фъмд Оук.

— Добре дошли милорд.

— Мис Елизабет! Мина много време от последната ни среща. Искрено се радвам да ви видя отново!

Лиза силно се изчерви, мислейки си как е възможно — малкия проклетник, който навремето непрестанно й създаваше проблеми, само за миг да спечели сърцето й. Но можеше ли някоя жена, дори на нейната възраст, да устои на по момчешки чаровната му, леко дяволита усмивка. На искреността, която струеше от погледа му. Вроденият й инстинкт, подсказваше, че връщането на младия господар, след цели девет години, ще предизвика неприятности. Тя забеляза интереса, с който Ерик наблюдаваше племенницата й. Това не беше обикновен любопитен поглед. Мислено си отбеляза, че ще е най-добре по-късно да поговори с Мели за границите в отношенията между персонала и работодателите.

Мелиса се почувства объркана. Той бе най-красивия мъж, който някога е виждала и тя просто не успя да сдържи усмивката си. Но когато усети ласката на черните му очи непозната тръпка премина през тялото й. Искаше веднага да избяга, но вместо това просто сведе поглед и не посмя да го погледне отново.

Ерик изчезна в имението, обграден от своите родители, а всички членове на персонала се забързаха, следвайки задачите си. Тази вече Ростънови даваха прием по случай завръщането на своя син. Щяха да присъстват най-видните семейства от околността. Всъщност тази практика щеше да се повтаря през следващите седмици, тъй като за никого не беше тайна, че графинята възнамерява да задоми сина си с някоя от младите дами, които живееха в съседство.

Според графиня Ростън, тази цел не търпеше отлагане, тъй като тя знаеше, че когато синът й замине за Лондон за сезона, богатството на предоставения му избор, може да се окаже в противоречие с нейните изисквания. А тя беше твърдо решена да избере най-подходящата жена за единствения си син. Поради тази причина заплануваните приеми и посещения на околните имения, трябваше да се осъществят възможно най-скоро. Колко прекрасно, че синът им реши да ги изненада с подранилото си пристигане. Той им бе писал едва преди седмица, че се е отегчил от живота в столицата и усеща копнеж към родния дом.

Истината бе, че Ерик се беше забъркал в малък скандал, засягащ репутацията на млада дебютантка. И въпреки че той не беше пряк участник в събитията довели до развръзката на неприятната случка, бе поел ролята на секундант на своя най-добър приятел Александър, който от друга страна, бе изцяло отговорен по отношение на отправените му обвинения.

А именно — той беше прелъстил сестрата на млад лорд, и след като я убеди да избяга с него за Гретна Грийн, по средата на пътя, реши, че любовта, която изпитва не е достатъчна, за да го обвърже с тази капризна, макар и неземно красива девойка. Добре поне, че поради голямата зестра и външността на дамата, родителите й бързо съумяха да я сгодят, а дуелът завърши с леко нараняване в лявото рамо на Алекс.

Нощта бе влажна и задушна. Балната зала, рядко използвана през последните години, сега беше препълнена с гости. И там въздуха, ако изобщо можеше на се нарекат по този начин изпаренията, които присъстващите вдишваха, беше наситен с миризмата на цветен парфюм, алкохол и пури. И в този смисъл задушната звездна нощ предлагаше глътка свежест на онези, които се решаха да я потърсят.

Амбициите на графинята не останаха скрити за нито една матрона от околността. В резултата огромните размери на балната зала и салоните в имението, се оказаха абсолютно недостатъчни за гостите на скромния, както графиня Ростън го наричаше, прием.

В началото на вечерта Ерик с въздишка се гмурна в неспокойното море от коприна, тафта и сатен, потискайки скуката от цялото шумно веселие, със сивкав цигарен дим и умерено големи количества бренди. След твърде многото запознанства със срамежливи девици и елегантни вдовици, към средата на вечерта, Ерик реши да си почине от провинциалното очарование на събитието, отбелязващо завръщането на незадомения бъдещ граф. Той се измъкна през една от вратите, водещи към парка на имението и реши да потърси уединение, насочвайки се към източната фасада на сградата, където се намираха част от спалните на прислугата. Защо се насочи натам? Той прекрасно знаеше отговора, но упорито отказваше да го признае. И въпреки всичко осъзнаваше, че очаква да я види, или поне да намери спалнята й. През целия ден я търсеше с поглед, но хората, работещи в имението отлично спазваха основното си задължение — да бъдат невидими за господарите. Явно и тя не правеше изключение. Чудеше се какъв ли е станал гласът й. Какъв е вкусът на устните й. Ще стене ли, ще шепти ли името му, докато целува и докосва тялото й…

За миг Ерик застина в сянката на огромен гниещ дъб, наклонен към стените на старинното здание. Тя бе седнала в рамката на прозореца към една от спалните в крилото на персонала. Очите й бяха затворени, гърдите й плавно се повдигаха, вдишвайки нощния аромат, а вятърът развяваше разпуснатите й коси. Тънката нощница се бе надигнала, разкривайки стъпалата и глезените й. Приличаше на видение от друга реалност. Сигурно от сега на татък ще я сънува точно такава, каквато я виждаше в този момент. Нежност, страст и нетърпение изпълниха тялото му. Изпита егоистично желание или да наруши покоя й, или да се присъедини към нейния свят, все едно, стига да усети тялото й до своето.

Обикновено, когато графът и графинята посрещаха гости, Мелиса обичаше да се крие в сенките на някой от ъглите на балната зала и да наблюдава танцуващите двойки. Но тази вечер се чувстваше много объркана от мислите, които я преследваха, откакто видя сина на графа. Сега си припомняше картини от миналото — младия господар и новия му жребец. Тя беряща полски цветя в летните утрини. Онзи следобед, когато си беше изкълчила глезена и не можеше да се прибере до имението — плака часове наред, сгушена в дънера на един кестен, докато младият Сент Клер не я беше намерил, на връщане от разходката с новите си хрътки. Тогава я пренесе на ръце в имението, превръщайки се в неин герой. Няколко месеца по-късно родителите му го изпратиха в Итън и не го видя повече. Но за сметка на това непрестанно слушаше за него от разговорите между родителите му, те бяха горди с постиженията на единственото си дете и възлагаха огромни надежди за неговото бъдеще.

Откакто го видя днес следобед, образът му не напускаше съзнанието й. Той бе най-великолепния мъж, който някога е виждала, или си е представяла, че ще види. Бе изключително висок и широкоплещест като баща си — графът, но неговото тяло изглеждаше по-мускулесто и гъвкаво. В лице приличаше изцяло на графинята. Бе наследил изтънчената й красота, заедно с фините правилни черти — красиво изписани устни, прав нос и омагьосващи черни очи. Вероятно точно погледът му го правеше да изглежда така мъжествен и загадъчен, въпреки красивото му лице. Помисли си какво ли би почувствала ако зарови пръсти сред медните кичури на кестенявата му коса, или ако проследи с показалец, съвсем леко, линията на челюстта му…

Трябва да престане с тези романи, празните мечти, както казва леля Лиза, са загуба на ценно време и умствен потенциал. По-подходящо би било да отвори някой от учебниците струпани на пода до леглото си и да се заеме с нещо полезно, щом е решила да будува… Все още със затворени очи Мели тръсна глава — как пък не, учене посред нощ, по-добре веднага да си ляга. Да — така ще е най-добре.

Сигурна във взетото решения тя отвори рязко очи и сърцето й трепна от ужас, в сянката под старото дърво се раздвижи нещо, за малко да изкрещи и сигурно щеше да го стори ако преди това не усети, че залита и тялото й се насочва към влажната трева под прозореца.

— Добре ли си? Не исках да се стряскам? Как си Мели?… Мелиса, чуваш ли ме?

Тя се взираше в дълбините на очите му. На лунна светлина те бяха придобили някакъв синкав оттенък, сякаш нощен воал се бе спуснал над тях, за да прикрие катранения блясък, придавайки им лек мастилен нюанс. Усети собствената си въздишка. Наистина е време да престане с романите и да се насочи към нещо по-полезно. Постепенно започна да се опомня. Лежеше на тревата под прозореца си, младият лорд Сейнт Клер беше коленичил над нея и… я милваше?… Не — удряше й леки шамари, явно се опитваше да я свести. Но защо — тя беше в съзнание и… и само по тънката си нощница! Неусетно се надигна и за малко да повали него на тревата, цялата почервеня от смущение, но въпреки това събра всичкото самообладание, на което беше способна и успя да смотолеви едно:

— Простете сър. Аз… аз веднага си лягам.

Ерик не можа да сдържи смеха си. Нея я беше срам, че вследствие на неговия шпионаж, тя бе паднала полугола на земята. Мислено се поздрави се за прекрасната идея да се поразходи. Но когато видя объркания й поглед, се почувства гузен, че само той оценява смешната страна на ситуацията и затова просто добави:

— Стига си ме съросвала Мели, откога стана толкова важна, че започна да обръщаш внимание на етикета.

— Откакто не поздравявате прислугата, която ви посреща в двора милорд. Както вие, така и аз сме длъжни да следваме етикета, наложен от социалното ни положение.

За миг Ерик остана с отворена уста, дивото зверче, освен в красавица, се е превърнала и в многознайка. Усети как нова вълна на смях го залива, но в същия момент видя скръстените пред гърдите й ръце, долови лекото потропване на малкия й крак по мокрия тревен килим и реши, че трябва да е пълен глупак ако отново й се изсмее. Вместо това привидно примирено я предизвика:

— Предполагам, че този път жабите в ботушите ми за езда ще бъдат заслужени.

— Ти си знаел за жабите?!

Видял почудата в погледа й, вече нямаше как да сдържи смеха си, едва си поемаше въздух, но въпреки това успя да отговори:

— И не само за тях, а за мишката в бомбето и боята по козината на Хънтър. И не ме гледай толкова изненадано, въпреки че не те харесвах, никога не бих се оплакал от терора на една малка дама, била тя и с полуразплетени плитки и кал по бузите — отново избухна в смях.

— Но не ми го и върна — защо?

— Ако ми позволиш да ти припомня, бях цели две години по-голям от теб и с повече опит, така че знаех, че след време ще се откажеш да ми се пречкаш. Не че сега бих имал нещо против, ако поискаш да се помотаеш около мен… — последните думи произнесе полугласно, и после продължи да се смее. — Мелиса защо ми изглеждаш леко сърдита хайде сега, ако се позамислиш миналото си беше доста весело.

Със съвсем сериозен тон, Мели реши да уточни:

— Аз ти правех всички тези номера, защото бях бясна, че отказваш да ми обърнеш внимание. Ти имаше всичко, а аз… аз — нищо, и единственото, което исках, бе някой, с който да играя и да се смея. За съжаление ти беше единственото дете на близка до моята възраст, с което можех да общувам. След многократното ти пренебрежение, проумях, че ти си един надут графски син, който не вижда по-далеч от носа си. Дори по едно време те намразих… за кратко. И ако ми позволите, сър — сега сте станали дори по-непоносим и от преди. С ваше позволение — последва престорен реверанс — лека нощ.

Тя се извъртя рязко и с това си действие даде начало на опитите да се покатери обратно в стаята си, но ръцете й бяха станали хлъзгави от мократа трева, а в яда си въобще не съобразяваше да ги подсуши в нощницата. Затова просто повтаряше безсмислените си опити отново и отново, самоубеждавайки се, че той се е обърнал и си е тръгнал и въобще не е свидетел на случващото се.

— Мели!

Една гореща длан докосна рамото й.

— Обърни се към мен!

Другата му длан обхвана талията й и я завъртя.

— А сега ме погледни! Погледни към мен Мели!

Пръстите му хванаха брадичката й.

— Искрено съжалявам и тържествено обещавам никога повече да не се държа като такъв глупак. Би ли простила детското ми високомерие?

Тя се смути от сериозния му тон и топлата усмивка. Какво й ставаше, че не може да продума нищо?! Почувства се леко замаяна, искаше той да изчезне, но повече предпочиташе да не престава да усеща близостта му. Пое си дълбоко въздух, за да пропъди безсмислените мисли и изстреля, може би малко по-високо от колкото бе необходимо:

— Да, приемам извинението ти, а сега бързо ми помогни да се кача до рамката на прозореца и се връщай в имението си.

— На практика аз съм в него.

Тя се намръщи и отново се зае с опитите да се прибере в стаята си.

— Мели, какво правеше на прозореца толкова късно?

— Чаках да ме стреснеш.

Той се усмихна на неприкрито раздразнения й тон. Но не възнамеряваше да я остави да се изплъзне така лесно. От отегчение или от чисто любопитство, а може би, защото се бе превърнала в толкова прекрасна млада жена, най-вероятно последното, той искаше да проникне в нейния свят, да я опознае, поне малко. А после… Не биваше да има после, никакви подобни истории в имението на родителите му. Но все пак един невинен разговор, а може би и няколко вкусвания на тези малки плътни устни, не биха били особено пагубни както за неговата, така и за нейната репутация.

— Нека опитам да отгатна — слушаше музиката от салона — той се усмихна победоносно — познах нали?

— От другата страна на парка. В старата беседка.

— Какво? — за миг през тялото му премина сладка тръпка… За миг.

Тя въздъхна пораженчески, погледна го отегчено и започна да обяснява с равен наставнически тон:

— Музиката се чува най-добре от там, а гостите не знаят за мястото, нали е обградено от розовите храсти на графинята, не се вижда и не рискувам да попадна на някоя усамотила се двойка. Когато искам да слушам музиката, ходя там. Сега очевидно не бях нали?! — и о чудо, ръцете й успяха да се задържат на рамката, тя подскочи и се озова от другата страна на прозореца.

Преди да разбере какво става и да я спре, Мели се бе озовала обратно в стаята си. Ерик изруга на ум, ако не се беше загледал в заобленото й дупе, вероятно щеше да реагира навреме, но сега съдейки по победоносното й изражение бе ясно, че няма никаква възможност да я върне обратно навън. И въпреки това, той направи един-единствен опит:

— Мелиса, като наследник на титлата граф Ростън, бъдещ господар на имението и бъдещ твой работодател, те моля да се върнеш обратно… ако обичаш — не това се бе надявал да каже, нито бе очаквал, че ще прозвучи толкова сухо и отчаяно, но явно имаше някакъв ефект, Мели стъписано примигна три пъти и усмихвайки се му пожела лека нощ.

Глава 2

Беше задушен мрачен следобед. Слънцето бе скрито от тежки индигово сивкави облаци, които се бореха със силния сух вятър. За Мели това бе прекрасен ден да избягаш от имението и да се скиташ сред летните полски цветя, или да се скриеш под клоните на някое дърво и да позволиш на въображението да те поведе далеч отвъд границите на всичко познато.

Точно така и постъпи. В минутата, в която приключи и с последното си задължение, тя побягна през огромния парк, насочвайки се към своето любимо кътче — най-големия дъб, който някой някога е виждал. Тежките му клони падаха много ниско надолу и на практика, ако човек се облегнеше на масивното стъбло, можеше да се превърне в невидим за околния свят. Или поне на Мели така й се струваше. Но по онова време тя все още бе вярна на навика си да придава особен смисъл на заобикалящото я.

Когато най-после стигна, от небето все още не бяха започнали да се сипят дългоочакваните дъждовни капки и тя мислено се поздрави за късмета, че ще успее да ги посрещне именно на това място. Разположи се на земята, облягайки главата си на дървесната кора и се загледа в плътните буреносни облаци, предоставяйки възможност на мислите си да се реят свободно. Но напоследък тяхната свобода беше силно ограничена, тъй като неизбежно достигаха до една и съща точка, или по-точно обект, концентрирайки се изцяло върху него.

След вечерта на пристигането му не бяха разговаряли отново, но тя непрекъснато долавяше силата на дълбокия му поглед, съсредоточен върху нея. Което от своя страна предизвикваше преминаването на силни тръпки през цялото й тяло, а това усещане въобще не й допадаше. Не й харесваше и факта, че постоянно го търсеше с поглед, а когато се окажеше в една стая с него не можеше да събере сили да го погледне. Всяка сутрин се будеше безкрайно уморена, тъй като по цели нощи се бореше с опасната насока, към която се впускаше въображението й. И всичко заради един мъж, който упорито отказва да напусне мислите й, а дори не е бил канен в тях! Най-добре въобще да спре да мисли и да започне да отделя всяка свободна минута за четене на дебелите учебници на леля Лиза! Но нека не бъде от днес, такова сумрачно и приказно време не заслужава да се похабява в полезни занимания. Точно сега по-добре да предпочете слабостта на волята пред скуката.

— Довечера ще има малко, както го нарича майка ми, празненство. Нов прилив на млади срамежливи дами, които са твърдо решени да изпреварят лондонския си дебют. Ти защо си тук, а не помагаш в приготовленията?

Ерик не можа да сдържи ослепителната си усмивка. Предпазливото му приближаване, или по-скоро промъкване бе постигнало точно очаквания ефект. Красивото лице на Мели плавно почервеня цялото, очите й се уголемиха двойно и като че ли твърдо отказваха да примигнат поне веднъж, а сладките плътни устни, за които непрестанно се сещаше, бяха застинали изобразявайки едно неизказано «о». Сега трябваше просто да се възползва от моментното й объркване и да продължи с плана си.

— Мелиса, само не ми казвай, че избягваш съвестното изпълнение на задълженията си. Не клати глава — очевидно е, че е точно така, затова сега се чувствам длъжен да… — усети малкия й юмрук да го удря по гърдите, втори, трети път. Тя се беше изправила и по лицето й се четеше силна ярост — но защо, той бе решил просто да се пошегува малко.

— Ако още веднъж се промъкнеш така, кълна се — графът ще остане без наследник. Какво те прихваща по дяволите! Да не би да си започнал да се развличаш стряскайки хората?!

— Мелиса, не ругай.

— Аз никога не ругая.

— Току-що го направи — отбеляза той с полушеговит тон. — Хайде седни си пак в калта и не ми се сърди повече.

— Къде да седна? — Мели объркано се огледа, после бавно осъзна смисъла на думите му, и нацупено се върна на предишното си място, твърдо решена да игнорира надутия натрапник.

Планът на Ерик претърпя пълен провал, а той вече няколко дни обмисляше как да заговори Мели насаме, за да си уредят среща. Тази вечер беше най-подходяща и той не можа да повярва на късмета си, когато я видя да бяга през парка в посоката на детското й убежище. Беше сигурен, че ще я намери сред клоните на стария дъб, но незнайно защо си я представяше покатерена нависоко, както я бе виждал в миналото, а не полуизлегнала се сред свежите листа. Сега, след като за няколко минути бе успял да я стресне, ядоса и накрая обиди, и очевидно подходът му се бе оказал крайно неправилен, трябваше да опита с друга тактика.

— Мели, тази вечер бих искал да те науча да танцуваш. Нека се срещнем в старата беседка в полунощ.

— Няма нужда сър. Аз мога да танцувам — тя упорито не поглеждаше към него — но и да имах нужда от помощ в придобиването на това умение, вие сте последния човек, когото бих помолила за съдействие.

Ерик не обърна внимание и на половината от това, което му каза, защото докато се караха бе започнало да вали и сега дъждовните капки бяха попили в плата на тънката лятна рокля на Мели. В резултат тя бе полепнала по тялото й, разкривайки малката подробност, че младата дама бе пропуснала да сложи корсета си, или по-скоро го бе свалила, преди да се впусне в буйно препускане към уединението, което предлагаха кичестите клони на дървото. Цялото внимание на Ерик бе насочено към силуета на гърдите й и затова не отговори нищо на заядливите й думи. Поради същата тази причина и не забеляза, че мълчанието се е проточило твърде много. Достатъчно, за да накара Мели да се извърне към него, след това да проследи погледа му и повторно на почервенее, този път от срам.

— Лорд Ерик Сейнт Клер — скачайки на крака, тя изкрещя в лицето му — веднага се махнете от тук! — ръцете й се стрелнаха, за да прикрият обекта на неприкритото му внимание. След което тя започна да го залива с порой от неразбираеми за него словосъчетания.

Тази нейна реакция, го изтръгна от приятния унес и силно го раздразни. Прииска му се да хване ръцете й и да ги върне обратно на мястото, където бяха — спокойно положени на тревата, а не обхващащи бюста й, макар че сега като се замислеше и тази гледка не бе за пренебрегване. Но защо продължаваше да вика и да ръкомаха пред лицето му — да не би да очакваше от него да започне да я слуша или да й отговаря?!

— Мели какво си се разкрещяла и спри да държиш гърдите си, да не се опитваш да ме съблазниш. Предупреждавам те, може да съм благородник, но с държанието си в момента не предизвикваш и капчица от вроденото ми благородство.

Потопът от думи заседна в гърлото й, тя първо скри ръцете зад гърба си, после ги върна отново пред гърдите си. След това повтори същото движение още няколко пъти, докато накрая просто се завъртя с гръб към него и с лице към стебло на дъба. По този начин пред Ерик се разкри нова интригуваща гледка и той едва потисна смеха си. Като прочисти гърлото си обяви:

— Ще те чакам довечера и имай предвид, че присъствието ти е задължително, защото всяка млада дама трябва да умее да танцува.

— Колко пъти трябва да ти повторя, че аз умея…

— Лъжеш! Кой те научи?

— Сама се научих, като гледах гостите на родителите ти. Трябва да отбележа, че за бъдещ граф си доста недосетлив.

— До сега танцувала ли си с нещо различно от въображаем партньор?

— И какво ако не съм — да не мислиш, че не мога да запомня няколко елементарни стъпки.

— С риск да оставя любопитството ти незадоволено, ще си позволя да не отговарям на този въпрос — отвърна сериозно Ерик, след което добави със заговорническа нотка в гласа — не ми се започва нов спор точно сега.

Все още с гръб, Мели изстреля своя язвителен отговор:

— Спорите вие, не аз милорд. Персоналът никога не противоречи на господарите!

— Съвсем правилно Мели — затова сега най-добре се връщай в имението. Дъждът започна да се усилва. И не закъснявай довечера — персоналът винаги трябва да бъде точен — каза той отдалечавайки се.

— Персоналът е невидим за господарите, така че не се учудвайте ако не ме видите — извика след него, след което си пое дълбоко въздух и се качи върху един от ниските клони на дървото.

Събу обувките си, хвърли ги на калната земя, разположи се по-удобно и се загледа в пиещата дъждовен еликсир природа. Заслуша се в равномерния ритъм на падащите капки, а след това усети силните удари на сърцето си — той можеше да чака колкото реши, но със сигурност нямаше да я дочака.

Нощта беше много по-хладна от обичайното за сезона и вероятно поради тази причина небето бе щедро отрупано със звезди. Те дръзко конкурираха пищното си сияние със загадъчната красота на луната. Мели пристъпваше несигурно по заобиколната алея, водеща към старата беседка. От време на време се спираше, за да погледне към пълната луна, след това назад към спалнята си, после бавно продължаваше към розовата градина.

Половин час преди полунощ, тя се въртеше в леглото повтаряйки си, че най-вероятно Ерик въобще не е отишъл до беседката. Улисан сред веселието на празненството е забравил. Или дори и да си е спомнил се е отказал, избирайки компанията на красивите млади дами в залата. Разбира се, че той нямаше да отиде, а и тя също бе решила да не ходи.

Половин час след полунощ, Мелиса скочи през ниския прозорец на стаята си и се запъти към него. Студеният вятър рошеше разпуснатите й коси, ушите й бучаха и тя не чуваше прекрасната музика идваща от балната зала на Фъмд Оук. Въздухът бе наситен с цветно тревен аромат, но тя забеляза единствено упояващата му влажност, която дразнеше и без това накъсаното й дишане.

Вероятно нямаше да е там, сигурно се е отегчил да я чака и се е върнал при гостите си. При тази мисъл пулсът й се успокои, тялото й се отпусна и тя започна да диша по-равномерно. В следващия миг се озова пред беседката, неспособна да направи и крачка повече. Ерик седеше на една от пейките и се взираше в нея. Изглеждаше ядосан. Не, направо бесен. На Мели й се прииска да си бе останала на сигурно място в стаята, както беше решила от самото начало.

— Закъсня — една издайническа нотка в гласа му подсказа, че се опитва да контролира раздразнението си.

Мели мълчаливо го разглеждаше. На меката светлина на лунната нощ, той бе повече от великолепен. Черният вечерен костюм перфектно прилягаше върху мускулестото му тяло. Не носеше шалче и горните копчета на ризата му бяха разкопчани. Леко вълниста му коса с цвят на изсъхнали лешникови листа, бе разрошена от силния вятър и един особено непокорен кичур падаше точно над лявото му слепоочие.

— По дяволите Мелиса, няма ли да кажеш нещо! Чакам те от цяла вечност. Какво толкова те забави? И ти предлагам да е било нещо наистина важно. Нещо неотложно.

Избухването му успешно я изтръгна от мислите й, тя си пое дълбоко въздух и изстреля първото, за което се сети:

— Не знаеш ли, че не е възпитано да се ругае в присъствието на дама.

— Не и когато цялата пола на дамата е опръскана с кал.

Мели погледна надолу към жълтата си памучна рокля — той беше прав, оказа се цялата опръскана с големи кафяви петна. Направи сравнение между елегантните дрехи на Ерик и собствената й семпла изпоцапана рокля. Изведнъж я обзе срам. Прииска и се да се обърне и да избяга от него. Точно това и направи. Но секунди след като побягна, две силни ръце обхванаха талията й и я принудиха да спре. Горещият му дъх опари ухото и тила й:

— Съжалявам Мели. Моля те не си тръгвай — гласът му бе тих шепот. — Ела с мен — той хвана ръката й и мълчаливо я поведе обратно към беседката.

Дари й най-очарователната си усмивка и с мек тон я подкани:

— Нека проверим танцувалните ти умения.

Мелодия на валса достигаше до тях приглушена и нежна в лятната нощ. Поклониха се един на друг. Ерик умело я придърпа в обятията си… И още през първите няколко секунди красивата му партньорка успя да го настъпи поне дузина пъти. Наложи си да е търпелив — не искаше да я засрамва, но чашата преля, когато за малко не го спъна:

— За бога, ти си най-ужасната танцьорка на света! Всъщност, ти въобще не умееш да танцуваш! И само да си посмяла да ми се обидиш!

— Някога да съм твърдяла обратното.

— Би ли повторила?! Не си ли спомняш надутия тон, с който днес следобед заяви, че…

— Много добре си спомням. Казах ти, че знам стъпките. От къде обаче мога да знам, че когато започнем да танцуваме ще ги забравя!

Ерик осъзна, че този спор няма да доведе до нищо добро, затова с усилие се престори, че не обръща внимание на изключително глупавите, по негово мнение, обяснения и започна да й показва стъпките. Мели го гледаше концентрирано, кимайки енергично с глава.

Следващия път, когато започнаха да танцуват, тя безупречно следеше за всяка стъпка и точно се канеше да предизвика едно похвално признание от Ерик, когато той я изпревари с думите:

— Няма ли вече да престанеш да зяпаш в краката си?! Всичко е наред, няма да ти позволя да ни спънеш… отново. Хайде скъпа, отпусни тялото си и ме остави да те водя!

Мелиса съсредоточи погледа си към катранените дълбини на очите му, пое си дълбоко въздух и се отдаде на противоречивите усещания, които започнаха да я заливат. Валсът я накара да забрави всичко наоколо. Изчезнаха дърветата, розовите храсти, звездите, луната… умът й също се изгуби някъде и тя си пожела времето да спре точно сега, за да може завинаги да застине в прегръдките на Ерик.

Да я държи в обятията си и да вдишва нежния й аромат, тази мисъл го преследваше още от мига, в който я видя в двора на Фъмд Оук. Разликата между лондонските красавици, с които бе имал краткотрайни връзки, и неосъзнатия чар на Мели го порази. Не беше привлечен единствено от красотата й, както реши първоначално. А и трябваше да признае пред себе си, че тя не беше най-великолепната жена, която е виждал. Мелиса го омагьосваше с неподправения си темперамент, с искреността на думите и спонтанността на действията си. В нея нямаше нищо изкуствено и превзето, и точно поради тази причина той нямаше право да се възползва от нейната невинност или дори мислено да омърсява чистотата й. Тази щеше да бъде първата и последна близост, която споделят.

Мисълта за това предизвика неочакван импулс в него — той я притисна силно към тялото си, тя изгуби равновесие, краката й се преплетоха в неговите и в следващия миг двамата се озоваха на земята.

Силен смях се изтръгна от гърлото на Ерик. С едната си ръка прегърна Мели, а с другата се зае да отделя шоколадовите кичури, които се бяха разпилели по обърканото й лице.

— Не разбирам, какво е толкова смешно — тросна му се тя.

— Сега вече и двамата сме с кални петна по дрехите — весело обяви той. — Мели, не се цупи де, така напомняш на блатното чудовище, за което ни разказваше стария коняр. Помниш ли? Как му беше името…

— Приличам ти на чудовище?! — тя го изгледа изумено. — Никак не е джентълменски от твоя страна да правиш такива сравнения — и свивайки малкия си нос, добави замислено — винаги съм мразела онази история. Всеки път, след като Бен ни я разказваше, сънувах кошмари.

— Млъкни Мели!

Ерик нежно погали с пръсти шията й. Погледът му бе съсредоточен в нейния, сякаш търсеше отговора на неизказан въпрос. Ръката му се плъзна нагоре, за да докосна контура на челюстта и след това бавно обхвана тила, придърпвайки лицето й към своето. Много внимателно целуна влажните й устни. Знаеше, че това е първата й целувка и затова упорито се бореше със страстта, която заплашваше да го подлуди. Искаше му се грубо да нахлуе в нейния свят, да отпива от нейния вкус, да се слее с нея, но предпочете да се потопи в сладката агония на плавното покоряване.

Когато усети меката ласка на устните му, пулсът й запрепуска буйно, дишането й се накъса и притваряйки очи тя се отдаде на новите усещания, които се събуждаха в нея. Ерик внимателно проследи линията между устните й, разтваряйки ги с език, после пое долната между своите и леко я засмука. Сърцето на Мелиса забрави да бие, когато езикът му се сля с нейния и започна да го гали. Първо нежно, а след това опияняващо нетърпеливо. Усети колко силно се притиска тялото й към неговото, но въпреки това не достатъчно. Ръцете й се плъзнаха по раменете му и го притеглиха още по-близо. Лек стон се изтръгна от гърлото й, когато почувства как дланите на Ерик се плъзгат по гърба й.

До слуха им достигна приближаването на напевен кикот, придружен от плътен нисък глас. Тази вечер още една двойка бе решила да потърси усамотение сред благоуханните розови храсти.

Глава 6

Мели не запомни нищо от пътуването до Лондон. Дори не обърна внимание на другите пътници. Спомняше си, че спираха да починат и пак тръгваха. Природните пейзажи се сменяха едни и същи в непрогледната тъмнина, а след това под утринното сияние и сред булото на ситния дъжд. Всяка измината миля рисуваше дълбока резка върху раненото й сърце, скицирайки карта на обратния път към дома. Тя никога нямаше да забрави онези безкрайни часове и колко болезнено бе да усеща как мечтите се откъсваха от нея, една след друга, като умиращи есенни листа. Докато накрая не остана само празнотата. Докато умората не надви тъгата и не я приласка в сладката прегръдка на забравата.

Глава 8

Месеците минаваха неусетно. Сякаш времето в големия град течеше много по-бързо отколкото в спокойните покрайнини на Фъмед Оук. А може би интензивната работа — дългите и натоварени дни и спокойните вечери у дома, изпълнени с напевното дърдорене на Кити, караха времето да тече така неусетно, че на Мели й беше все по-трудно да осъзнае кога се бе пренесла в новия си дом… своя нов живот, и кога се бе превърнала в част от всичко заобикалящо я. Чувстваше се така, все едно винаги е била там. А миналото… то бе просто сън — спомен от отдавна приключил, изплъзнал се блян… Спомен по нещо безвъзвратно изгубено… съществувало единствено във въображението й — мечта по наивна илюзия. Болката бе вече притъпена, реални бяха единствено спомените от детството й — леля Лизи и Бен, и персонала и графа и графинята и… Ерик. Нищо не беше забравено и болката все още я имаше… Беше и притъпена и осезаема. Беше се превърнала в част от нея — дишаше, живееше и сънуваше винаги с нея. Мели не се оплакваше — бе се научила да съжителства с миналото и да се наслаждава на настоящето. Отново се смееше на глас. Радваше на малките удоволствия, които й предоставяше сегашното й положение. И беше щастлива… посвоему. Благодарна — от сърце.

Глава 9

— Никога не си изглеждала по-зле!

— И аз се радвам да те виня Сю.

— Не отклонявай темата. Да не си болна Мели? Не. В тези случаи лицето ти придобива жълтеникав цвят като на пиле или увехнал нарцис, ако предпочиташ това сравнение — Сюзън се усмихна широко и продължи с опитите да развесели приятелката си. — Не се мръщи де, ако трябва да бъда не съвсем честна, харесвам сенките под очите ти.

— Доста се потрудих над тях. Придават меланхолични нотки на иначе романтичното ми излъчване.

— Както и набързо увитата в кок заплетена коса. Никога не си била особено сръчна с прическите, но тази сутрин надминаваш и най-смелите ми фантазии. Мели, колко пъти трябва да ти напомням — ръцете на Сю започнаха да се движат забързано около главата й, в опит да илюстрира своето обяснение — първо решеш, а после оформяш.

Мелиса изпусна една шумна въздишка, наля си кафе и се настани на едно кресло срещу подранилата си приятелка. След случилото се вчера, не беше в настроение за разговори. Тази сутрин едва не се подаде на изкушението да си остане в леглото и да продължи със самосъжалението, на което се отдаде миналата вечер. Но това нямаше да доведе до никъде, така че в крайна сметка реши да потърси спасение в ежедневието.

Сега главата я болеше от силното бренди на Кити. Очите й бяха подути и едва си налагаха да стоят полуотворени, тъй като цяла нощ не успя да мигне. А тялото й бе схванато от позата, в която беше прекарало часовете между полунощ и изгрева на слънцето, а именно — свито в рамката на отворения прозорец на стаята й. Най-прекрасното от всичко в тази есенна сутрин беше, че незнайно защо Сюзън се държеше като навита на пружина — ставаше от стола си, сядаше на някой друг и после пак ставаше. Подскачаше и се въртеше из стаята, говореше много по-шумно от обикновено, отказвайки да забележи пасивните реакции на приятелката си.

— Мелиса Стърлинг, ти слушаш ли ме изобщо!

— А имам ли друг избор, защото ако е така…

— Това на устните ти усмивка ли е. Стой мирно. Възнамерявам да проведа важен разговор с теб и за целта ми трябваш в добро настроение.

— О скъпа, настроението ми днес може да се опише по безброй начини, а «добро» е възможно най-неподходящия от тях.

— Напротив — отново стана и започна да обикаля малкото помещение — тази сутрин се чувстваш прекрасно и сега ще слушаш внимателно, без да ме прекъсваш, защото миналата вечер много старателно се подготвих за този разговор. — Сюзън зае грациозна поза върху бюрото на Кити и произнесе с напевен глас — Хайде!

— Хайде какво?

— Разтегли си устните настрани, както преди малко. Не мога да започна, ако не се усмихваш.

Мели й подари една кисела усмивка обмисляйки колко време ще издържат мускулите на лицето й в това състояние. Със сигурност няма да е повече от минута, две.

— Така добре ли е?

— Ако трябва да бъда честна, било е и по-добре, но ще свърши работа… това на лицето ти, имам предвид. Никога, запомни — никога не бива да правиш това пред други хора. Изглеждаш като…

— Към въпроса Рейнфорд.

— За бога Катрин! Какво се е случило?!

— Добро утро и на вас — Кити бързо свали пелерината и шапката си — Сю, веднага слез от там. Мели, мила моля те подай ми чаша кафе.

— Веднага ще пратя Пати да извика лекар. Не ме гледай така, може да имаш треска — Сюзън отново започна да кръжи из стаята — Ти. Тук. По това време!

— Когато прекаля с брендито, ставам рано. И ти много добре го знаеш.

— Това обяснява всичко — Сю отново зае позата си върху малкото бюро. — Днес определено имам късмет, защото ти,скъпа Кити, ще бъдеш моя съюзник срещу Мелиса.

— Нямам никаква представа за какво говориш, но по-добре седни върху нещо, което тежестта ти не може да счупи.

— Дървото на предишното бюро беше изгнило.

— А онова преди него?

— То беше старо и грозно. Стига сме се отклонявали от темата.

— Каква тема?

— Сега ще разбереш, но първо Мелиса трябва да разтегли устата си.

— Защо й е да прави подобно нещо?

— Хайде Мели.

— Разполагаш с две минути.

Мелиса демонстрира нещо между усмивка и оголване на зъби, получи се точно «онова, което никога не бива да прави пред други хора».

— Скъпа моя, тъй като съм няколко месеца по-зряла от теб считам, за свой дълг да насоча вниманието ти към един въпрос, който ти твърде дълго избягваш.

— И какъв би могъл да бъде той?

— Обеща да не ме прекъсваш — Сюзън пъргаво скочи на крака, след това застана зад бюрото и облягайки ръцете си върху него, прикова поглед в младата мис Стърлинг.

— Покорно моля за извинение.

— Не разбираш ли, че това, което ти казвам, е много, много важно!

Катрин се изкашля, в опит да прикрие смеха си и опита да уточни:

— Скъпа, ти все още не си казала нищо.

— Не започвай и ти Кити. И без това вече забравих половината от нещата, които бях подготвила, но накратко — искам двете с Мелиса да заминем за Грей Парк. Планирам да дам няколко вечери, на които поне дузина от съседите ни да си изгубят ума по нашата Мели.

— Пред нас стои една решителна чернокоса сватовница! И как мислиш ще реагират тези влюбени господа, когато разберат, че тя няма нито зестра, нито благородническо потекло?

— Част от тях ще се откажат разбира се. Така ще направим възможно най-правилния избор, като знаем кои са истински влюбени в нея.

— Вие?

— Катрин, като по-зряла и с по-богат опит в обществото, аз ще напътствам Мелиса и разбира се, ще й помогна да избере най-достойния сред ухажорите й.

— Какви ухажори? Тя все още няма такива.

— Но те ще се появят, когато заминем за Грей Парк.

Сюзън се беше изправила пред тях и ръкомахайки започна да описва в детайли плана, който бе съставила предната вечер. План за успешното задомяване на приятелката й. Катрин ту кимаше, ту клатеше глава и й възразяваше. След десетина минути Мелиса съвсем спря са чува думите им и се отдаде на мислите си. Сватбата на Ерик беше другата седмица, ако замине щеше да е по-добре за нея. А и изпитваше необходимост да се махне от това място за известно време. Грей Парк беше на няколко часа път от Лондон, така че ако Кити имаше нужда от нея, щеше да се върне бързо. Мели затвори очи. Безумната идея на Сю не би могла да доведе до нищо, но беше най-доброто, което да стори в този момент. Далеч от тук възможно най-скоро — отвори широко очи, като в същото време си пое въздух:

— Кога можем да заминем?

В стаята настъпи мълчание. Сюзън изглеждаше така, все едно току-що се е задавила… с езика си.

— Не мога да повярвам! Каня те там от години, а ти никога не си се съгласявала. Имаш ли представа колко се упражнявах за този спор. Подготвих цял списък с доводи за това, защо е абсолютно необходимо да дойдеш в Грей Парк!

— Сю не викай.

— Как няма да викам! Следващия път, когато ще се съгласяваш с някое мое предложение, искам да ми кажеш предварително, за да не си губя времето с глупости.

— Дадено, ако обещаеш да отпътуваме възможно най-скоро.

— Веднага след като Кити приключи с новия ти гардероб. Ще са необходими поне десет дни.

— Невъзможно, не мога да чакам толкова. Не ми трябват нови дрехи, моите са си много хубави.

— Никой няма да се влюби в теб ако те види облечена така.

— Тя е права Мели. Ще са ти необходими поне две дневни рокли, костюм за езда…

— Аз не яздя.

— Това няма значение. Две вечерни рокли, една бална…

— Определено ще й е необходима бална рокля, защото получих покана от съседното имение. След три седмици…

— Но това ще отнеме цяла вечност!

Мелиса погледна умолително към леля си, надявайки се, че тя ще се досети каква е причината, племенницата й да желае да напусне града толкова бързо. Красивите очи на Кити й казаха всичко, което й беше необходимо да знае. Тя кимна разбиращо и започна да планира:

— Мога да преработя някои от готовите поръчки на други клиентки. Ще постъпя абсолютно непрофесионално.

Страните на Катрин порозовяха и тя започна да се кикоти като малко дете. В този миг Сю пое командването.

— Мели ти слез долу и започни да правиш… с каквото там се занимаваш. Ние с Кити, ще обсъдим детайлите по новите рокли и ще те повикаме, когато сме готови. Хайде побързай! Считано от днес имаме на разположение два… не за два е невъзможно… три, най-много четири дни на разположение.

Мелиса бързо се оттегли на долния етаж — в момента кабинетът на Кити, не беше безопасно място.

Глава 18

— Ти шпионираш!

Престорено възмутената забележка, беше придружена от енергични, леко тромави стъпки.

— На това ли са ви учили в прехваления Итън. Никак не прилича на мъж с твоето положение да…

— Млъкни по дяволите! Или още утре те пращам в манастир.

Девлин не успя да прикрие раздразнението си. Вечерта се беше оказала пълен провал. На бюрото го очакваше цял куп кореспонденция и документация, на която нямаше никакъв шанс да обърне внимание, защото Мелиса беше решила да бере цветя в градината, към която гледаха прозорците на кабинета му. И той като малодушен глупак, вместо да се качи на горния етаж, за да приключи със задълженията си, се криеше зад една от завесите и — проклети да са всички, наистина я шпионираше. За капак сега сестра му реши да се появи, за да лази по и без това опънатите му нерви.

Чернокосата Сю послушница в някой далечен манастир, заедно с мис Стърлинг. Идеята му се стори дяволски добра.

— Къде се отнесе Рейнфорд?

— Обмислях бъдещето ти — хвърли й лукав поглед, придружен от още по-лукава усмивка. — Току-що осъзнах, че черното е твоя цвят.

— Нямам абсолютно никакво желание да разбера какво имаш предвид.

— Изчезвай от тук!

— Не и преди да ми отговориш.

— Нали реши, че не искаш да знаеш за какво мисля.

— Въобще не говоря за това.

— Казвам ти абсолютно честно и с искрена братска загриженост — ти си най-отвратителния събеседник!…

Сюзън не обърна никакво внимание на безсмислената забележка. Стовари се на един от столовете до бюрото, скръсти ръце и крака и зачака края на словоизлиянията му.

— В заключение, ти си нахална, шумна и думите ти не следват никаква логическа връзка.

— Е?

— Какво е?

— Защо шпионираш Мели?

— Правилният въпрос е — защо след малко ще ти извия врата.

Сю усилено започна да цъка с език и да клати глава. Напомни му за старата им гувернантка мисис Паркър. Винаги, когато направеше някоя беля, тя реагираше по същия отвратително изнервящ начин. Отвратително изнервяща беше и цялата му проклета сутрин.

— Плюй си на петите Рейнфорд или не отговарям.

Сестра му въобще не се трогна, нито от думите, нито от суровия поглед, който ги придружи. Откакто се помнеше Девлин й го отправяше по различни случаи, поне дузина пъти на ден. Сега щеше да й изръмжи едно — марш.

— Не чу ли какво ти казах — марш!

— Не! — Сю тропна с крак и се нацупи. — Тя ми е приятелка и е още много млада. Не разбираш ли, че аз отговарям за нея! — последните думи бяха придружени от драматичен жест на ръцете.

— Тя е просто една стара мома, също като теб.

— Ти пък си женкар и грубиян.

— Ласкателствата няма да подобрят настроението ми.

Девлин й хвърли поредния смъртоносен поглед, преди да й обърне гръб и да заеме мястото си, гордо изправен… зад завесата.

Единствено в тази градина бяха останали малко късни есенни цветя и очевидно Мелиса беше излязла, за да ги унищожи. Внимателно оглеждаше всяко едно от тях и след обстоен преглед избираше най-красивите и ги късаше. Събираше ги в малка грозна кошница, която за капак беше ужасно прашасала от стоенето по земята и оставяше сиви петна по полата и палтото й. А той глупакът, се спотайваше и гледаше в захлас. Какво безумие!

Природата очевидно реши да прекъсне унижението му, защото изведнъж от небето се изля порой от едри дъждовни капки. Но вместо да се отправи бързо към къщата, Мелиса просто пусна грозното приспособление за събиране на цветя в разкаляната пръст, вдигна ръцете си високо към облаците с дланите нагоре, като че ли искаше да улови сипещия се дъжд и започна да се върти. Когато вдигна лице към небето, очите й се затвориха и една прелестна усмивка озари лицето й. Сякаш глупавата буря беше най-прекрасното нещо, което й се е случвало. Девлин усети как устните му се разтягат в недоумяваща усмивка. Щастието й му подейства заразително. Той поклати глава, но не успя да си наложи да извърне поглед от нея. Гласът на Сюзън долетя някъде зад гърба му.

— Тя е необикновена.

— Знам — отговорът му го учуди, но не толкова колкото следващите му думи. — Затова възнамерявам да я направя своя съпруга.

Беше взел решението още предната нощ, когато легна до нея. Някак си се чувстваше отговорен, не толкова за случилото се, на практик между тях никога не е имало нищо, но за нея самата. Можеше да види бъдещето й. Първо негова метреса, после нечия друга. С времето щеше да изгуби честния си, непринуден характер. За да оцелее щеше да стане пресметлива и фалшива. А от него се изискваше да й помогне в първите крачки към този самотен, недостоен живот. Защото Девлин знаеше, че веднъж продала се, за Мелиса няма да има никакво значение вече. Тя не беше създадена за онзи свят. Той щеше да я употреби, стъпче и захвърли, още преди да осъзнае каква грешка е направила.

Трябваше да постъпи като истински джентълмен, да я задържи известно време, но без да я докосва, след това да я напусне оставяйки я с впечатлението, че е изплатила дълга си към него. Можеше да го направи. Манипулирането на другите беше един от най-големите му таланти.

Никога нямаше да го направи. Тялото му я искаше твърде силно. След дългогодишно отбягване на брака се спря на възможно най-неподходящата жена. Студена към него, влюбена в друг. Той беше най-извратеният кучи син, който познава. И вероятно един от най-глупавите.

— Пак ли не ме слушаш?!

— Ти още ли си тук?!

— А къде другаде мога да бъда! Наистина ли мислиш това, което каза? — беше застанала до него и го разтърсваше по рамото в опит да привлече вниманието му.

Той се обърна и нервно я изблъска обратно към предишното й място. Тя тупна в стола и продължи с упоритите си въпроси.

— Ще се ожениш ли за нея? Това шега ли е, или наистина го мислиш? Девлин, ти да не си се побъркал, предложи ли й брак? Говори или аз самата ще полудея.

— Ти досадно, многословно… създание! Бих дал половината си богатство на някой нещастен американец, който да те изнесе от острова и никога повече на да те докарва обратно. Ако млъкнеш, може и да ти отговоря по дяволите. Да — искам я за съпруга. Не — тя още не знае, че ще се женим.

Сюзън изпусна една въздишка на облекчение. След това скочи и се хвърли на врата му. Девлин побърза да я отлепи от себе си и тя отново тупна на стола. Лицето й преливаше от щастие.

— Кога ще й кажеш?

— Много преди ти да успееш, гарантирам ти.

— Никога не бих го направила!

— Защо ли не съм толкова сигурен — измърмори тихо.

— Какво каза?

— Нищо.

Една лукава усмивка си проправи път върху устните на Сюзън. Не искаше да го дразни, но просто нямаше как да се сдържи:

— Тя може и да не приеме.

— Глупости! Как въобще ти хрумна.

— Мели е различна, за нея социалната разлика ще е проблем.

— Не ме интересува. Като моя съпруга, тя ще стои много по-горе от повечето хора в обществото ни.

— Ще се приспособи трудно, повечето от онези глупаци ще се отнесат жестоко.

— Само някой да посмее — тъмна сянка забули погледа му, Сю се усмихна още по-широко — ще си има работа с мен. А те уверявам, скъпа сестричке, че никой с поне малко мозък в празната си глава не би искал ме превърне в свой враг.

— Ами ако не те обича?

— Ами ако аз не я обичам?

— Нямаше да се омъжиш за нея, ако не изпитваш чувства.

— Нямаше да слушам глупостите ти, ако не ми беше роднина.

— Сестра.

— Още по-зле.

— Какъв кален градински гном.

Мели тъкмо беше влязла в къщата и подаваше мръсното си палто на Джорч, когато гласът на Девлин я сепна. Леко объркана, тя поздрави:

— Добро утро виконт Рейнфорд.

— Добро утро мис Стърлинг — направи лек поклон в отговор на реверанса й. — Може ли да отбележа, че изглеждате много… изключително… По дяволите, приличаш на проклет градинар!

Избухването му я стресна, тя цялата почервеня и бързо се насочи към трапезарията.

— Простете… бях в градината, когато заваля.

— Много добре си личи къде си била, но къде си мислиш, че отиваш сега?

Мели се закова на място. Явно все още не й беше простил за снощната реакция. Не можеше да го обвинява. Търпение — каза си на ум. Повтори го, а после го потрети, преди да му отговори с плаха усмивка.

— Набрах тези красиви цветя — посочи калната кошница в ръката си — и исках да ги подредя на масата преди…

— Спри на място Стърлинг или ще превърнеш цялата къща в блато. Да не искаш персонала да те следва по петите, за да чисти след теб!

— Не милорд! Разбира се, че не.

— Мели дай ги на мен — Сюзън се появи от нищото и грабна кошницата от ръцете й. — Аз ще се погрижа за тях. Много са красиви — и набързо я целуна по бузата.

— Сю добре ли се чувстваш тази сутрин?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами изглеждаш някак… — Мели тръсна глава, вероятно приятелката й просто беше развълнувана от предстоящия бал и затова се усмихваше така… невъобразимо широко.

— Мис Стърлинг, бих желал да поговоря с вас.

— Сега ли — попитаха и двете в един глас.

Мели премести учудения си поглед от виконт Рейнфорд към Сюзън. Изражението на Девлин открито показваше на сестра му, че едва се сдържа да не я убие. Тя вдигна рамене, изгледа ги един след друг, все така невъобразимо широко усмихната, завъртя се и изчезна по посока на трапезарията.

— Не сега разбира се. След като се изсушите и преоблечете. Ще ви чакам след час в библиотеката.

Час и половина по-късно, Мели отиде при него. Температурата рязко спадна, проливният дъжд се беше обърнал в сняг, и бързо натрупваше върху измръзналата земя. Природата осъществяваше плавното си преобразяване, обличайки меки пластове от искрящо бяла премяна. Силният вятър завърташе ситните снежинки, засилваше ги и те се блъскаха в прозорците на Грей Парк. След първия час прекаран в библиотеката, Девлин изгуби представа за времето. Сега, когато чу тихите и неуверени стъпки, спокойно се обърна към нея.

— Простете, че закъснях.

— Няма нищо — приближи се към нея, хвана ръцете й и я настани на едно кресло между високите прозорци и още по-високите рафтове, отрупани с книги. — Исках да обсъдя един въпрос с теб.

— Знам какво ще ми кажете.

Девлин кръстоса ръце пред гърдите си и вдигна вежди нагоре, изобразявайки престорено учудване:

— Така ли?

— Да, и моля ви недейте. Не прибързвайте с решението си. Обещавам, че случката от снощи няма да се повтори повече.

Тя се изправи, застана срещу него и внимателно обви ръце около врата му. Погледът й беше смел и решителен. Девлин гледаше като омагьосан как тя бавно се повдига на пръсти и леко докосва устните му със своите. Той не реагира, затова Мелиса засили натиска приплъзвайки езика си към неговия.

Целуваше го за първи път. Беше плаха и в същото време настойчива. Очите й бяха затворени, лицето — горещо срещу неговото. Девлин призова цялата си воля, за да обуздае страстта си и в същото време да й отговори. Тя се притискаше малка и мека срещу него. Ръцете й бавно се приплъзнаха по раменете му, преди да се отдръпне, съвсем малко, но това отстъпление беше достатъчно, за да предизвика контрола му.

Той силно я притисна обратно към себе си и нахлу в сладката й уста. Вкусваше я прегладняло. Лакомо. А ръцете му се спускаха по гърба, към талията й и по-надолу, а после обратно нагоре. Тихи въздишки излизаха между устните на Мелиса, докато той вкусваше шията, брадичката и страните й. Искаше я тук. Веднага. Но дълбоко в себе си усещаше, че тя отново ще го отблъсне.

Един глас, му прошепна — Не по този начин. Скоро… когато те пожелае истински.

Той бавно се отдели от нея. Нежно прихвана брадичката й и се загледа в замъглените й очи. Заговори й нежно, като на дете:

— Сладка Мели, не искам да бъдеш моя любовница. Искам да станеш моя съпруга. Искам да се оженя за теб.

Мелиса помисли, че не е чула правилно, но въпреки това от устните й се отрони едно:

— Не — и след него — Това не е възможно. Не можете. Не!

— Не? Защо не? — все още я държеше в обятията си. Тялото му отказваше да я освободи, за да й даде пространство да обмисли думите му.

Пусна я с огромно нежелание, което учуди и самия него. Мели започна да крачи из стаята.

— Нямам титла.

— Майка ти е била дъщеря на барон.

— И съм бедна.

— Не ме интересува.

— Не ме обичате.

— Но те желая, а това със сигурност е много важно — отправи й една момчешки палава усмивка. Сякаш й доверяваше за някоя своя пакост.

— Не, не можем.

— Ако ми откажеш, значи си по-глупава, отколкото мислех.

Мелиса продължаваше да кръстосва из стаята, клатейки енергично глава с поглед — упорито забит в пода.

— Дойдох тук, за да бъда ваша метреса, не съпруга.

Думите й противоречаха на всяка логика. Девлин изстена.

— Да разбирам ли, че предпочиташ живота на куртизанка, вместо на дама — започваше да губи търпение.

— Не разбира се! — очите й се втренчиха в него с непресторен ужас. — Аз ще имам връзка само с вас и тя ще бъде запазена в тайна.

— А след като се разделим ти отново ще заживееш както преди — опита да я иронизира, но тя въобще не го разбра, иначе защо ще му кима утвърдително. — И това е последната ти дума?

— Да. Ако ме извините — Мели му обърна гръб и се насочи към вратата, докато все още говореше — бих искала да…

— Да не си посмяла да излезеш! — почти й изкрещя. — Още не сме свършили.

Мелиса спокойно се обърна към него и се върна в креслото, в което я беше настанил преди малко. Седна и го погледна с цялото достойнство, което можеше да изобрази на лицето си.

— Съмнявам се, че джентълмените крещят така на метресите си.

— Ти не си ми метреса — изръмжа на среща й.

— Но нашата уговорка…

— Любил ли съм те?

— На практика не — смотолеви съвсем тихо и цялата почервеня.

— В такъв случай, считам този въпрос за приключен. Сега — ще се омъжиш ли за мен? — в гласа му имаше много заплаха и нито следа от въпрос.

— Не мога да се омъжа за вас. Как ще погледне обществото на подобен брак!

— Ще погледне така като аз искам да погледне.

Той си пое шумно въздух. Трябваше да се успокои. Или всеки момент рискуваше да я хване за изпънатата шия и да я прекърши на две. Направи няколко крачки из библиотеката, като мислено благодари, че тя проявява благоразумие и си държи езика зад зъбите. След това приклекна до нея с престорено смекчен поглед. Внимателно хвана ръцете й в своите и тихо й заговори.

— Мели, ти знаеш какво се случва между мъжа и жената, когато са любовници нали?

Тя кимна.

— Вярвам, усещаш колко силно е желанието ми към теб.

Ново кимване.

— Като моя метреса, аз често ще претендирам за твоето внимание… и ласки — направи кратка пауза, преди да добави — Много често.

Вече не можеше да го гледа в очите, затова отклони поглед към пода. Въпреки че според нея най-добре щеше да е да застане с гръб или най-добре — да излезе от стаята.

— Колкото по-чести са визитите ми, толкова по-голям ще е шансът да заченеш мое дете.

Това определено привлече вниманието й, тя рязко вдигна глава към него. Девлин съвсем ясно видя ужасът, изписан на лицето й. Лека усмивка се плъзна по устните му — точно на такава реакция се беше надявал.

— Ти не искаш децата ни да се родят извънбрачни нали?

Мели започна енергично да клати глава. Не можеше да повярва — как е възможно, да не се сети за тази възможност! Тя не искаше незаконни деца. Не можеше да обрече своя плът и кръв на подобна съдба. Разбира се, ако забременее би могла да махне бебето. Но дълбоко в себе си Мелиса знаеше, че никога няма да има смелост да постъпи по този начин. Мекият глас на виконт Рейнфорд я изтръгна от мислите й.

— Бях сигурен, че не искаш. Затова Мели — ръката му леко погали бузата й — довери ми се и кажи да.

— Не разбирам защо искате да се ожените за мен. Доводите ви нямат никакъв смисъл. До сега не сте предлагал брак на любовниците си… нали?

Гръмкият му смях я подразни.

— Не скъпа. Не съм.

— Не виждам нищо смешно във въпроса си.

Той положи усилие да прикрие веселата нотка в гласа си и да й отговори откровено. Доколкото може, защото и самия той не беше съвсем наясно с мотивите си.

— Ако трябва да бъда честен, нямам никаква представа. От една страна — искам да те спася от самата теб, а и от мен… Ти ще си прекрасна съпруга, сигурен съм. Умна, мила и открита — качества, които все по-рядко срещам в представителките на твоя пол.

Приближи лицето си към нейното и леко целуна устните й. След това бръкна в джоба си и изкара малка брошка във формата на цветна плетеница.

— Нямам годежен пръстен, но мисля, че това е много по-ценно. Беше на майка ми, а преди това е принадлежала на баба ми.

— Много е красива — Мели внимателно погали релефната повърхност. Усмихна се, когато камъните одраскаха върха на пръстите й.

— Сега ще я носиш ти — Девлин се наведе и закачи малкия накит за роклята й. — Майката на децата ми.

Горскозелените му очи преливаха от топлина. Тя сякаш се изля в Мелиса и я накара да почувства покой. Отпусна се в силната прегръдка на Девлин и за известно време двамата останаха загледани в снежната буря. Зимният вятър въртеше в буен танц безброй искрящи снежинки. А долу, земята почиваше под пухкава снежна завивка.

Глава 21

Четири седмици след сватбата си, Мелиса беше абсолютно сигурна относно няколко неща. Първо — висшето общество я възприе според очакванията й. Младите жени я гледаха със злоба, по-възрастните — също, а мъжете или с похот, или въобще не я забелязваха. Всички се държаха лицемерно, подтиквани от респекта или по-скоро страха от Девлин. За щастие имаше и малка група дами, тези от литературния кръжок на Сюзън, които наистина й симпатизираха. Второ — съпругът й беше много по-различен от мъжа, за който го смяташе. Беше суров и заплашителен към всички, с изключение на хората, които наистина харесва. А те не бяха много. Към нея беше нежен и грижовен. Мелиса обожаваше времето, което прекарват заедно. И накрая — бе абсолютно уверена, че силната страст, която изпитва към Девлин не е нормална. Въпреки това, нито за момент не се опита да я потисна. Подозираше, че дори и да опита, няма да постигне особен успех.

Тази вечер присъстваха на бала в градската къща на Джеймс, маркиза на Стоун Корт. Въпреки огромните й размери и прецизния подбор на гостите, беше много трудно да се чувстваш комфортно. Девлин й обеща, че ще останат не повече от два часа, което според изчисленията на Мелиса означаваше, че всеки момент трябва да се отправят към каретата. Проблемът се състоеше в това, че съпругът й все още не се появяваше. Мели би тръгнала да го търси сама, но беше абсолютно сигурна в неуспеха си да го открие в цялата тази навалица. Примири се със скучния разговор, в който се оказа въвлечена и мислено си отбеляза, че никога повече не трябва да позволява на лорд Хочкинс да танцува с нея. Старият глупак й беше пуснал ръка! При спомена, Мелиса потръпна от отвращение. Успокои я мисълта, че когато спомене това пред Девлин, отвратителният Хочкинс никога повече няма да посмее дори да я заговори.

Познат глас я изтръгна от мислите.

Ерик стоеше пред нея. Дълбоките му черни очи я гледаха настойчиво. Тя все още не беше подготвена за тази среща. Това не биваше да се случва сега!

Той учтиво я покани на танц, използвайки новото й фамилно име. Нямаше как да му откаже. Не и сега, когато четирите чифта очи на досегашните й събеседници се взираха в тях. Наложи си да се държи непринудено. Спокойно прие поканата му и двамата, хванати под ръка, се присъединиха към другите танцуващи двойки.

Музикантите свиреха валс. Ерик умело я поведе, без да проронва и дума. Едната му ръка леко придържаше нейната. Другата бе внимателно разположена върху основата на гърба й. Мелиса си забрани да мисли за смущаващата му близост. Все някога музиката щеше да свърши и тогава, тя щеше бъде свободна да си тръгне.

— Започнала си да танцуваш по-добре. Частен учител, предполагам.

Тонът му беше студен. Мелиса реши да му отвърне по същия начин.

— Съпругът ми ме учи.

— Доколкото познавам характера на Рейнфорд, ти представляваш много лесно предизвикателство.

— Това обида към мен ли беше, или комплимент към него?

— Нито едното.

— Разбирам.

— Така ли! Искаш ли да ти кажа аз какво не разбирам?

— Очаква ли се да кажа да?

Той пренебрегна враждебния й отговор.

— Защо жената, с която се обичаме, реши да продаде тялото си. Вероятно, защото никога не е била тази, за която я смятах. Не можа да се ожениш за глупавия влюбен виконт, затова реши да оплетеш в мрежите си друг.

От думите му, сърцето й се сви. Той нямаше право да казва подобни неща. И което беше по-лошо, не можеше да си представи, че наистина ги мисли.

— Кажи ми Мелиса — произнесе името й с подчертано отвращение — какво е чувството всяка вечер да отдаваш тялото си на мъж, който не желаеш?

Не му отговори.

— А може би статута на законна метреса ти допада? Чудя се, колко ли любовници са минали през леглото ти, откакто бяхме заедно. Вероятно вече си привикнала да се отдаваш без чувства. Само не знам, как не го забелязах при последния ни разговор — пръстите му силно се впиха през роклята й — Образът ти тровеше ума ми. Сега осъзнавам, че момичето, което обикнах не съществува. Вече не представляваш нищо. Освен чувствата, успя да омърсиш и спомните ми.

Мели опита да се отскубне от него. Той я стисна още по-здраво.

— Танцът още не е свършил. Ще те пусна, когато аз реша. Не преди това. Презирам те. Презирам деня, в който те пожелах. Презирам мига, в който се влюбих в теб.

— Сейнт Клер! До колкото си спомням, съпругата ми беше запазила този валс за мен — в любезния тон на Девлин прозираше зле прикрита агресия.

Ерик рязко пусна Мелиса.

— Цялата е твоя.

И после се загуби сред тълпата.

Мелиса усети как й прилошава. И което бе дори още по-лошо, очите й започнаха да парят. Трябваше веднага да излезе от тук. Опита да се обърне по посока на един отворен френски прозорец, но Девлин властно я придърпа към себе си и я поведе в интимния ритъм на валса.

— Знам, че искаш да се махнеш от тук. Кълна ти се, в момента, в който оркестърът престане да свири, ще те отведа у дома. Но сега Мелиса, искам да бъдеш силна. Ако прекъснем танца сега, ще започнат клюки. Знаеш ли как те гледаше онзи негодник?!

— Думите му бяха жестоки — болката победи опита й да овладее гласа си — Аз не съм такава.

— Знам мила.

— Той не би могъл да го мисли. Нямаше право да го изрича.

Тонът на Девлин прозвуча смразяващ, когато й каза:

— Щях да го извикам на дуел, ако не бях сигурен, че ще ме намразиш за това.

Устата му за секунда погали слепоочието й.

— Сега искам да се фокусираш върху погледа ми — притисна я по-близо към себе си. — Така е добре. Не мисли за нищо. Гледай към мен и ме остави да те водя. Точно така скъпа.

Преди да й помогне да се качи в каретата, Девлин я прегърна силно и й прошепна — «Тази вечер беше много смела. Гордея се с теб.» А след това я целуна. Много… Много нежно.

Глава 25

Пет дни след погребението имението бе все така мрачно и притихнало, както в нощта, когато пристигнаха. Нито Девлин, нито Сюзън говореха за странните думи, които си размениха покойния граф и Мелиса. Тя самата отбягваше да мисли за тях. Имаше много по-важни неща, върху които да фокусира вниманието си.

За щастие Сю не се затвори в себе си, както Мели се беше опасявала. Напротив, прекарваше цялото си време в компанията на приятелката си и на мисис Прюдънс. Сякаш искаше да си наложи рутината на отминалите дни и по този начин да преодолее скръбта. Девлин прекарваше дните извън имението. Винаги се прибираше навреме за вечеря, а след това отново излизаше.

Сюзън представи Мелиса на персонала в имението. Двете с мисис Прюдънс се заеха да й разяснява основните й задължения, в ролята на новата графиня на Мисти Хилс.

Не искаше да е графиня. Не искаше да е съпруга на Девлин. Щеше да си тръгне оттук в минутата, в която се убедеше, че Сюзън наистина е добре. Щеш да загърби миналото и да се отдаде на новия си живот. Далеч от всичко. Далеч от него и бездушния му, жесток поглед.

Мели стоеше на перваза на прозореца, загледана в ясната нощ. Обилните дъждове бяха събудили природата наоколо, вливайки й живителна сила. Въздухът миришеше на пролет и свежест. Погледът й спря върху руините на стария замък, разположени недалеч от имението. За пореден път опита да си представи живота на обитателите му. С техните радости и мъки. Величественото здание, представлявало техен дом, сега бе просто купчина камъни, обрасли с мъх. А съдбата им — отдавна заличен спомен за отминал триумф и падение.

Беше взела решение. След няколко дни щеше да напусне това място. Щеше да го забрави, сякаш никога не е съществувало.

Мелиса пресуши пълната с портвайн чаша на един дъх. Наметна копринен резедав халат, върху тънката си нощница, взе полупразната бутилка и се отправи към призрачните отломки.

Нощта беше светла и хладна, но тя не усещаше студ. Тялото й изгаряше от необяснимата нужда да се слее с пробудената природа. Да погълне силата й и с нейна помощ да се събуди за нов живот. Имаше нужда от нещо, което да я изтръгне от пасивната рутина, която твърде дълго упражняваше контрол върху дните и нощите й.

Когато най-после стигна до студените каменни блокове, тя се отпусна върху влажната земя, облягайки глава на една порутена стена. Затвори очи и започна да се бори с пристъпа на внезапно сърцебиене. Знаеше какво предизвиква тези й състояния. Знаеше, че не може да се пребори с причините за тях и затова бе твърдо решена да признае поражението си и да избяга. Не от страх, а от невъзможност да понесе повече от болката, която непрестанно стягаше сърцето й.

Чу шум от приближаващ ездач. Пред затворените й очи изникна съвсем ясен образ. Девлин с разрошена коса и обветрено от бясното препускане лице. Горните копчета на ленената му риза бяха разкопчани и откриваха мускулестите му гърди. Ръкавите — навити до лактите, разкриваха силните му ръце. Твърдите му бедра облечени в тъмнокафяви бричове притискаха гърба на жребеца. Носеше високи кожени ботуши. Главата му беше високо вдигната. Погледът фокусиран и устремен напред, сякаш целия свят му принадлежи. Сякаш съществува единствено по негова воля и затова е длъжен да му се подчинява. Шумът се усили. Мели отвори очи и пред нея се разкри копие на образа, който въображението й бе нарисувало само преди миг.

Той спря коня си. Суровото му изражение се впи в умореното й лице. После бързо обходи тялото, спря се върху стъклената бутилка в тревата и отново се върна към очите й.

Мелиса си пое един дълбок дъх. Беше й омръзнало от подобни сблъсъци. Нямаше желание отново да среща омразата му. Представи си как той я подминава и си тръгва. Как я оставя намира с цялата безмилостна тежест на мислите и чувствата й.

— Какво търсиш тук? — както обикновено, когато се обръщаше към нея, гласът му беше рязък и властен.

— Наслаждавам се на замъка — отвърна му спокойно, като се надяваше, че безразличието му към нея, бързо ще сложи край на безсмислената им среща.

— Забранявам ти да се разхождаш в този вид. Ти си графиня за Бога!

— Всички слуги са в леглата от часове Девлин. Няма кой да ме види. Не и тук.

Гласът й звучеше така спокоен, че тя не се изненада, когато той започна да крещи насреща й.

— Няма да позволя да излагаш името ми. Няма да търпя подобно държание в дома си.

— Тогава направи услуга на двама ни и просто ме отпрати.

— Не.

— Не? Да не мислиш, че можеш да ме спреш?! Ако реша…

— Ти не решаваш нищо. Ако аз реша, мога да те затворя тук, за да прекараш остатъка от дните си на тази проклета земя.

— Това би ти харесало нали? Да не ти се налага да ме видиш никога повече.

— Представа си нямаш колко много.

Думите му я нараниха. Не искаше да го признае, но нямаше как да не го направи. Това вече беше без значение. Вече нищо тук нямаше значение.

Той рязко дръпна китката й, като по този начин я накара да се изправи. Мели издърпа ръката си като опарена. Докосването му наистина й причини физическа болка.

— Да се връщаме в имението.

— Никъде няма да се връщам с теб.

— Ти безразсъдна глупачке! Ще умреш от треска, ако още малко останеш на този студ.

— Неотдавна каза, че искаш да ме видиш мъртва.

— Казах, че искам аз да те убия.

Мели седна обратно върху земята.

— Ставай веднага от там и тръгвай, защото в противен случай, ще те метна на седлото като проклет, ненужен товар. Предупреждавам те Мелиса, търпението ми е на изчерпване!

— Това и сама го виждам. Просто ме остави Девлин! Върви си и ме остави сама!

Дъхът й спря, когато съпругът й се наведе към нея. Той сграбчи портвайна, отпи голяма глътка и после захвърли бутилката. Във въздуха отекна трясък от сблъсъка между стъкло и камък.

Когато отново се обърна към Мелиса, очите му хвърляха тъмни искри. Тя много добре познаваше този дяволски поглед. Беше го виждала няколко пъти и вече имаше благоразумието да се страхува от него… Тялото й инстинктивно трепна. Само веднъж, и тя бързо го овладя.

Поне когато Девлин й заговори, гласът му звучеше по-обуздан.

— Аз съм единствения, който раздава заповедите тук, графиньо.

— Не искам да съм графиня. Не искам и да съм твоя съпруга!

— Разбира се, че не искаш! Да ти издам ли една тайна? Готов съм да продам душата си на дявола, стига той да те заличи от живота ми.

— Тя вече му принадлежи.

Девлин я издърпа от земята, вдигна я през кръста и се отправи към коня.

— Пусни ме! Веднага ме пусни!

Мелиса се извиваше в ръцете му. Риташе с крака. Удряше го. Той въобще не се трогна от нито едно нейно действие. Пусна я едва, когато тя с всичка сила заби лакътя си между ребрата му.

Мелиса бързо се отдръпна от него. Девлин стоеше превит на две и се опитваше да си поеме нормална глътка въздух. Без да губи повече време, тя се обърна и побягна. Но само след няколко удара на сърцето, съпругът й отново я държеше здраво. Мели ловко се извъртя, замахна и го зашлеви. Когато замахна отново, той хвана китката й, а след това и другата. Гласът му наподобяваше ръмжене.

— Никога, никога повече няма да правиш това.

Събори я на земята. И я целуна. Хищнически. С яростта на ловец, който прекалено дълго е гонил плячката си. Твърдите му студени устни се впиха в нейните. С много повече желание да я наранят, отколкото да изпитат някакво удоволствие. Отлепиха се от нея само, за да прошепнат:

— Ти си отровна Мелиса.

И след това отново я завладяха.

Мели отвърна на целувката му. Не защото искаше да го накаже, както онази нощ в Лондон. А защото това щеше да е последния път, в който вкусва устните му. В който тялото й поглъща топлината на неговото.

Когато отново се отдръпна от нея, беше ред на Мелиса да заговори, или по-точно да прошепне дълго потискания въпрос:

— Какво се промени между нас? — трябваше да знае. Не можеше да си тръгне, без да узнае истината.

Редактирано 9 ноември 201114 г. от cheetah (преглед на промените)

Съниииииии,ти НЯМАШ сърце!!!!!!!!

ай сега кажи как да си легна ?!?!

ми аз съм в някаква еуфория и върло любопитство............

супер е,но какво е -събуди любопитството ми с тези откъси и двамата влюбени мъже-дано само не се заформя триъгълник

хъммм,нещо ми е съмнителна любовта на Ерик...........

щом Сънчо,пусна мухата,най-вероятно скоро ще се докопаме до цялата история

О, това нещо го очаквам с нетърпение да го видя с линк в темата с Дискусиите. Заинтригувахте ме страшно много. Ще стискам зъби сега да разбера коя е книжката. Само историята с този Ерик, ще видим как ще се развие. Нещо странно се мъти, май. Давайте, видял се е края й на книжлето.

Аз прочетох само първа глава и си казах - Край, повече няма да чета! Но само и единствено, защото се надявам да получим цялата книга и да не си развалям кефа, като съм прочела половината предварително. От коментарите разбрах, че се заформя триъгълник, е на мен тия не ми пречат. Колкото до стила, е и той доста ми допадна, пак подчертавам, впечатленията ми са от прочетената първа глава, но е написано много увлекателно, интересно и с щипка чувство за хумор. Изглежда, като нещо различно и нестандартно, а аз обожавам точно този тип романи. Който и да е писателствал, да продължава все така и да пуска цялата книга, защото изобщо не е честно само ди на дразни така.

Толкоз то, Съни, все на най-интересното място ще спреш

Много, много ми хареса това чудо. Умирам си да разбера:

"— Какво се промени между нас? "

Нямам търпение да разбера заглавието и автора на книгата. Много е интересно, а този Ерик ме дразни! Девлин е моя фаворит

Искате ли тортичка?Сокче?Бат Девъл??