В пълната тишина винаги има умисъл и причина, а тя е, че се готвим отново да ви забавляваме. Ми тъй де празници минаха и чудо. И зимния сън май ша свършва. Та ето нещо, което смятаме, че ще ви допадне доста:

Да съгрешиш с негодник Кара Елиът - със скромното работно "аве тоз Хадли..."

Първа глава

Убийство.

Отпечатана на хартия, думата изглеждаше доста зловещо. Лейди Кийра Шефилд затвори за миг очи и си напомни, че произнесена звучеше още по-зле.

Убийство. Въпреки че я изрече едва доловимо, ехото сякаш разби тишината в стаята. Когато разследването приключи официално, тя реши, че случаят е останал в миналото. Но очевидно бе грешила дълбоко.

Кийра остави „Mорнинг газет” настрана, но шумоленето на хартията обезпокоително й напомни за злобните слухове. Месеци след неочакваната смърт на съпруга й, в салоните на Мейфеър се вихреха клюки, и всяка бе по-възмутителна от предишната.

Поне в статията от тази сутрин не я наричаха вещица, а й бяха оказали честта да нарекат заниманията й ‘научни’.

Закуската бе изстинала и докато чаят нагарчаше в устата, пръстите й стриваха на трохи препечената филийка. Обществото нямаше ли да се умори да предъвква стария скандал? Тя въздъхна и отново погледна косо към колонката във вестника. До сега всички слухове и намеци трябваше да са отминали от само себе си.

О, как само ненавиждаше да е обект на клюки. Но може би, с малко повече късмет, нейната история щеше да изчезне от заглавните страници. Особено ако скандалния лорд Хадли продължаваше с непристойните си постъпки. Колкото и да презираше безделниците по принцип, Кийра се улавяше, че почти харесва този мъж заради абсолютното му безобразие и поквареност. Нямаше начин последните му лудории да не отклонят вниманието на клюкарите от спокойния й живот. Усамотеното ежедневие на една вдовица не би допринесло за разпродажбата на вестника толкова, колкото похожденията на един развратен граф.

Не че изпитваше интерес да разбере безсрамните подробности точно от това събитие. Решена да пренебрегне сензационните писания на автора, Кийра се пресегна за тетрадките си. И все пак не се стърпя и се зачете в следващите няколко реда...

Мили Боже, писателят със сигурност преувеличаваше доста.

Но продължи да чете против волята си. Въпросният фонтан й бе познат, но не и развратницата, която явно се бе съгласила да влезе в ролята на Леда за Хадли, който пък бе превъплътилия се в лебед Зевс[1]^. Според описанието, голата жена била много по-скована от мраморна скулптура, но за сметка на това доста по-гласовита. Както изглежда половината Бъркли скуеър се събудил от писъците й, когато графът се подхлъзнал и успял да потопи и двамата до гърдите в ледената вода.

Това със сигурност е охладило страстите им, помисли си мрачно Кийра. Да не споменаваме и за нанесените трайни щети. Намекваше се че графът е насинил доста добре най-чувствителните области от анатомията си.

Без съмнение му се е искало фразата железни топки, да не бе само метафора.

Изведнъж вестникът изпращя. Въглищата изсвистяха и пламъците се извисиха, за да погълнат смачканото руло хартия. Да върви по дяволите лорд Хадли, че и лондонското общество дори. Нека си играят проклетите игри. Беше ставала свидетел на достатъчно злонамерени интриги и безумна поквара, които й стигаха за цял живот. Не намираше нищо от това за шокиращо, напротив - беше ужасно отегчително.

Кийра избута чинията си настрана, взе тетрадките си и напусна стаята за закуска.

* * *

- По дяволите! Още едно попадение – право в центъра на картата!

Проклет късмет, Лукас Бингъм, граф на Хадли присви очи срещу блясъка на сутрешното слънце. Беше безупречен стрелец, но след три или по-скоро бяха четири - бутилки портвайн, които бе изпил през последните няколко часа, дори и неговата безпогрешна ръка можеше да пропусне.

- О, сър - една от знойните леки жени, които той и приятелите му бяха наели за пътуването, прокара ръка под ризата му. – Мерникът ви е безпогрешен. Какво ще кажете да презаредите и да опитате да се прицелите в нещо друго?

Преди графът да успее да отговори, лорд Фарнъм подсвирна тихо.

– Проклятие, Лукас. Заклевам се, че би могъл да уцелиш и фардинг[2] на върха на нечий член, без да го нараниш.

– Особено ако е твоя, Фреди - обади се барон Грийли. – Дори и Хадли не може да уцели онова, което не се вижда.

Фарнъм се присъедини към неприличния смях, преди да отговори:

– Аз, от своя страна, нямам никакъв проблем да забележа дебелия ти задник Джорджи. Особено в рискованата поза, в която е в момента. Дръж си любезния език зад зъбите, ако не искаш да усетиш пълната сила на ботуша ми.

Хубавицата на Грийли се бе подпряла на една от градинските статуи, а баронът бе потънал в прегръдката й и целият му гол задник бе изложен на показ.

– Хайде, хайде, господа - извика тя. - Нека да не си говорим за насилие, а само да се забавляваме. Ръцете й се спуснаха надолу и свлякоха бричовете на Грийли. – Събрали сме се тук, за да си прекараме добре, в края на краищата.

– Пия за това! - Фарнъм отвори още една бутилка шампанско. – Тост за Лукас - нашата луда глава – задето ни осигури тази добра възможност да се гмурнем в провинцията и да се махнем за малко от града. Сезонът започна да доскучава. Имахме нужда точно от развлечение в отдалечено имение, което да поддържа доброто ни настроение докато пуританите забравят за среднощните ти лебедови приключения.

Забравят.

Лукас трепна когато думата се вряза в замъгленото му от вино съзнание.

По дяволите. До този момент обещанието, което бе дал на чичо си, се бе изплъзнало напълно от ума му. Нямаше да му е за първи път да разочарова Хенри. Ни най-малко. Напоследък нехайството му се превръщаше в навик и ако се случеше да не се появи някъде навреме, никой не се изненадваше.

Факт, който задълбочи леките пробождания на вината. Дори Мари, или Маргарет - както и да бе името й - не можа да прогони усещането с ласките си.

Чувстваше се ужасно неловко. Освен това бе изморен, тъй като бяха пристигнали в имението на Фарнъм едва на зазоряване, след като бяха прекарали половината от нощта в едно от по-непристойните места за хазарт в Сейнт Джайлс. Лукас хвърли пистолета си настрана, грабна току що отворена бутилка и отпи голяма глътка с надеждата да удави множеството малки кинжали, пронизващи плътта му. Вместо това, дребните безмилостни негодници усилиха атаката си.

– Дявол да го вземе - измърмори той, като притискаше с пръсти пулсиращите си слепоочия. – Току що ми напомни за един спешен ангажимент, Фреди. Опасявам се, че трябва да се завърна незабавно в града.

– Оттърви се от него, cheri- мадмоазел М започна да си играе с колана на бричовете му. – Както и от бричовете. За къде си се разбързал, можем да поиграем на пошляпване и гъделичкане?

– Не мога - отговори той и направи гримаса докато внимателно отместваше ръката й. Точно тази част от анатомията му не се чувстваше много... игрива в момента. Смътно си спомни за среднощното приключние, което включваше студена вода и много твърд камък. – Работата е там, че чичо ми ме очакваше вчера.

– Но cheri- тя нацупи устни предизвикателно. – Ако си тръгнеш сега, ще се обърка бройката.

– На някой ще му се наложи да повтори - Лукас видя, как Фарнъм отпи от виното и се завря между бедрата на компаньонката си. – Фреди изглежда има желание да завърти ръчката още няколко пъти.

Жената присви очертаните си с черно очи.

– С други думи, това е като да изтегля късата клечка. Не съм била път чак до тук, за да седя и да кърша ръце. Уговорката бе да получа теб.

Главоболието му сякаш се засили. Лукас извади пачка с банкноти от сакото си и ги подхвърли.

– Ето, докато ги броиш, поне ще има с какво да занимаваш чевръстите си пръстчета.

– Недей да ни разваляш удоволствието, Хадли - извика Ингълс. Той се бе проснал на тревата и пушеше пура. – Едва ли още ден-два ще са от значение за чичо ти, а и той не се е запътил за никъде.

Останалите му приятели намериха остроумието за безкрайно забавно.

– Бих казал, че това бе доста добра шега, Фитц - обади се Грийли, който бършеше сълзите от смях от бузите си. – Не се е запътил за никъде! Ха ха ха.

Небрежната жестокост, засягаща немощта на чичо му, го зашлеви като плесница. Лукас усети как в него се надига топка ярост и за секунди се изкуши да я отприщи, размазвайки усмивките им. Но Хадли си даде сметка, че ако някой заслужаваше да бъде пребит, то това бе самият той. Останалите трима просто следваха примера му, както правеха още от ученическите им години в Итън.

Лудата глава бе твърдо решен да издигне изкуството на непристойното поведение до незнайни висоти.Безупречно прецизен в преследването на удоволствия. Изведнъж се смръщи. Наистина ли бе такъв самодоволен и егоистичен пияница? Безрасзъден развратник, вонящ на алкохол и секс?

Размърда се в опит да се отърси от мрачните си размисли. Падането във фонтана явно бе засегнало не само топките а и ума му. Обикновено не се подлагаше на толкова задълбочено душевно самонаблюдение.

– Изобщо не си в състояние да пътуваш - обади се Грийли и погледна към приятеля си с премрежени очи. – Всъщност, изглеждаш като парцал.

– Въпреки това възнамерявам да тръгна за Лондон след час - измърмори той.

–О, я стига - Фарнъм започна да го придумва. – Не е в твой стил да изоставяш приятелите си.

– Поне изпий по още едно с нас - добави Ингълс.

- Ами... - в крайна сметка, рано сутрин е, помисли си Лукас. – Може би само още едно.

Маргарет се усмихна и прокара нежно ръката си по вътрешната страна на бедрото му.

Е, каквотолкова, по дяволите?

* * *

Работното й помещение, нейното убежище, й осигуряваше място, в което да избяга от отровните думи и болезнената реалност на външния свят. Високи прозорци изпълваха стаята с ярка светлина. Кожените подвързии на книгите й бяха обвити в мека топлина с цвят на отлежало шери, богато допълнение към отблясъка от гладкото стъкло. Акуратно наредените епруветки и стъкленици напълно отразяваха прецизно подредените й научни инструменти. Микроскопи, измервателни уреди, лупи....

Тук истината не бе изопачавана, за да отговаря на нечии желания. Емпиричните данни подлежаха на измерване. Рационалната мисъл властваше над първичната емоция. И въпреки това с длани, долепени до бузите си, Кийра с изненада установи, че те все още горят от възмущение.

И може би малко страх.

– По дяволите - измърмори, ядосана, че позволява на последните заглавия да я обезпокоят. Нима имаше значение, ако името й се появяваше на страниците с клюки? Следствието за смъртта на съпруга й бе приключило и семейство Шефилд трябваше да се примири с този факт. – Опасността отмина - добави тя, сякаш изречено на глас, това щеше да придаде по-голяма достоверност на думите.

Не живей с миналото. Невръстният й син бе в провинцията и тези две седмици трябваше да бъдат приятна почивка за нея. Достатъчно време да навакса с научните си изследвания, а не да се тревожи за усилията на роднините на покойния й мъж, да очернят репутацията й.

Тя отвори тетрадката си и започна да пише. Ароматът на къкрещите на огъня билки и подправки се разнесе из стаята. Най-ранната рецепта - отвара за облекчаване на болката в ставите, причинена от подагра - идваше от средновековен ръкопис, който бе открила на тавана на Шефилд Манър. Тя нанесе някои промени, като се уповаваше на собствените си познания.

Розмарин, екстракт от хвойна, смрадлика... Кийра отмяташе по списъка и си отбеляза да добави смирна след един час. Това щеше да й осигури достатъчно време да организира бележките си за седмичната среща на Кръга на Вещите. Устните й се накривиха в тъжна усмивка. Това бе официалното име на групата, но помежду си бяха възприели името Кръга на греха. В крайна сметка интелектуалните занимания не се считаха за подходящи за една дама. Но общественото мнение не бе успяло да ги разколебае. Петте дами от клуба бяха сериозни учени, които споделяха общ интерес към природните науки. И въпреки разликата във възрастта и положението им, онова, което ги свързваше здраво, бе необичайното им приятелство.

Кийра подреди листовете си в изрядна купчинка. За Бога, тя не знаеше как би оцеляла през последните шест месеца без преданата им подкрепа. Сама признаваше, че отбягва светските кръгове на Лондон. Въпреки това ужасните лични нападки след внезапната смърт на съпруга й я бяха зашеметили.

Пое дълбоко дъх и си наложи да преглътне спомена за страха и объркването.

Роднините на Шефилд бързо започнаха да подхвърлят грозни намеци. След като подозренията се разраснаха застрашително и тонът на разследването загрубя, собственото й семейство се скри от задаващата се буря на скандала. Оставиха я да се изправи сама срещу острите езици на магистратите и изпитите лица на следователите.

Законът изискваше подробно разглеждане на обстоятелствата около внезапната смърт. Нямаше значение, че съпругът й бе разхайтен мъж, който вероятно се бе докарал преждевременно до гроба благодарение на системно препиване. По думите на всички, в нощта на смъртта бил пресушил поне половин дузина бутилки с бренди. Въпреки това, тя бе принудена да изслуша показанията на семейството му както и на техните приятели. Говореха за злия й нрав, навика й да се усамотява и най-вече за тайната й бърлога пълна със странни отвари.

Кийра затвори очи и се опита да не си представя лицата на съдебните заседатели, докато изслушваха свидетелите. Бе видяла страха и омразата, когато очите им срещаха нейните. Тя бе сигурна, че щяха да я обявят за виновна за смъртта на съпруга й и да я предадат на властите за да си получи заслуженото.

Въпреки това, някакси успя да намери сили и да преживее ужасното изпитание. Не заради себе си, а заради Перегрин. Би умряла хиляди пъти, преди да позволи на семейство Шефилд да спечели попечителство над сина й. Те се опитваха всячески да го сторят. Не се отказваха, въпреки че следователят обяви с неохота, че не разполагат с достатъчно улики, за да я подведат под отговорност за убийство. Дори и сега продължаваха да разпространяват истории, за това как свръхестествените й интереси и неуравновесен разсъдък я правеха негодна за майка.

Още повече лъжи и долни инсинуации.

Тя присви ръце. Правеше всичко възможно да защити сина си. В началото от непостоянните настроения на баща му, след това от мръсните подробности по следствието, а сега от вихрушката на скандала, който все още обгръщаше името й.

Но дали това което правеше, бе достатъчно?

Кийра вирна брадичка и отказа да се предаде на отчаянието. Щеше да се бори до последен дъх и нямаше да позволи на семейство Шефилд да я победят. До момента не бяха успели да предоставят и най-малкото доказателство в полза на твърденията си. Без съмнение, щяха да продължат с опитите, но с напредване на времето щеше да става все по-трудно да претендират, че разполагат с реални доказателства за престъпление.

Нека продължават със злите слухове. Нека разпространяват отвратителни лъжи. Думите бяха единственото им оръжие, а те не можеха да я наранят. И въпреки това, Кийра почувства, че гърлото й се свива. Не можеше да каже същото за Перегрин. Той бе толкова малък и чувствителен...

Трябваше да благодари на Бога за приятели като Алесандра де ла Джиамати.

Маркизата, която също бе вдовица и член на Кръга на греха, имаше дъщеря на годините на сина й. Преминала през низ от неприятности в Италия, Алесандра правеше всичко възможно да включва момчето в ежедневни занимания, които караха живота да изглежда … нормален за едно дете.

В момента тримата бяха отседнали за две седмици в Бат, където наскоро бяха открити древни римски руини. Кийра се усмихна леко. Алесандра бе експерт по археология и химия и нямаше търпение да съблюдава отблизо разкопките. Децата също.

Свежият въздух и играта на открито щяха да се отразят много добре на Перегрин. Колкото до нея....

Часовникът удари точен час и я извади от унеса. Кийра остави миналото си настрана и се втурна да добави последната съставка в къкрещата отвара преди да се отправи към срещата. Протегна се за шала си и погледът й се спря на малкото червено тефтерче, което се подаваше изпод копринените ресни.

Грабна го набързо и го сложи в плетената си чанта.

Не беше ли Хипократ този, който бе написал, че хуморът е най-ефикасното лекарство, известно на човечеството? Следвайки обичайния дневен ред на срещата, приятелките й можеха да намерят за забавни последните й добавки към това странично научно изследване.

Беше изминал много повече от час, преди Лукас най-накрая да се изправи с олюляване и да затегне колана на бричовете си.

– Наистина трябва да тръгвам - измърмори той и грабна измачканото си палто и шалче. Обърна се към терасата и кимна за довиждане на приятелите си. – Наслаждавайте се на провинцията. Опасявам се, че в Лондон ще е много скучно без компанията ви.

- Остани тогава - обади се Грийли.

Лукас поклати глава

- Не, трябва да откупя всичките си скорошни грехове и пренебрежения, като посетя чичо си днес.

Фарнъм го настигна по стълбите.

– Ъм, виж Лукас, сигурен ли си, че няма да имаш нищо против ако запълняпразнината на Матилд... така да се каже?

- Ама разбира се, природата ненавижда вакуума - отвърна Хадли с нотка на цинизъм.

– Ъм... - Фарнъм го погледна учудено

- Няма значение. Това е едно от многото научни наблюдения, които чичо ми обича да изтъква. – Лукас ускори крачка, нетърпелив да нареди да натоварят чантата му и да впрегнат конете. – Моля, наслади се на компанията на мадмозаел М.

– Това е ужасно мило от твоя страна - Фарнъм се усмихна и снижи гласа си до заговорнически шепот. – Признай си, версията с чичо ти е измишльотина. Връщаш се за по-апетитен залък, нали?

Лукас нямаше желание да разкрие истината.

– Ти как мислиш? - попита провлачено.

Приятелят му подсвирна възхитен.

– Имаш дяволски късмет с жените.

Или бе проклятие? Понякога се питаше, дали нещата не бяха прекалено лесни за него. Истината бе, че липсата на предизвикателство го отегчаваше до смърт. Бързо отхвърли неприятните мисли, изтръска една прашинка от ръкава си и попита Фарнъм:

- Искаш ли да ти дам непоискан съвет?

- Има си хас!

- Тайната е да не даваш и пет пари - отвърна Лукас.

- Ъъ, за какво?

- За всичко.

[1] Леда и лебедът (гръцка митология) - Зевс се явявал нощем в покоите на Леда, преобразен като лебед, за да я прелъсти

[2] Фардинг – стара английска монета

Редактирано 1 март 201214 г. от Тор (преглед на промените)

Много любопитно започваща история. Ще я следя! Пожелавам ви спорна работа с превода!

Хайде малко за едни нетърпеливи търпеливо очакващи Даш или казано инак Вълкът на Елизабет на Лора Лей. Знам че я чакате отдавна, о дано това ви направи още по нетърпеливо търпеливи да я направим:

ПРОЛОГ

Писмото дойде в този момент от живота му, когато битката в душата му бе най-разгорещена и може би тъмната страна вътре в него щеше да вземе връх.

Войната срещу тероризма все още се водеше, бяха изминали години от започването й, но в някои области в Близкия изток, беше същински ад. На войника от Специалните части, Даш Синклер, му беше заповядано да стои там в продължение на една година, да работи заедно с останалите, всеки един от екипа им да стане част от живота на другия, да зависят един от друг. До деня, в който превозът им бе унищожен от една добре насочена ракета. При експлозията загинаха седемте мъже от екипа му. Когато спасението пристигна, Даш беше на крачка от смъртта.

По онова време той дори не беше сигурен какво го поддържа жив. Беше уморен. Уморен от битките, уморен от криенето, просто уморен да бъде сам. Тези седем мъже, бяха единствените близки на Даш, никой друг не му бе толкова скъп, колкото те, а сега си бяха отишли, оставяйки в него само мисълта за неутешимата празнота в живота, който му предстоеше.

Седмици по-късно, с превързани очи и бинтовани рани, той лежеше в полусъзнание, предизвикано от медикаментите опиянение, а животът му висеше на косъм. Част от душата му виеше от ярост, тази неспокойна, копнееща част, която сякаш още се измъчваше от непрекъснатата битка за оцеляване. Защо той бе останал жив, след като другите бяха погубени?

Тогава неговият командващ офицер беше отишъл при него.

— Имаш една почитателка, синко — нещо вътре в него, една примитивна, инстинктивна част от съзнанието му се бе успокоила, чувайки това. Изтласка назад болката, спомените за кръв и смърт, и стана бдителна. Чакаща.

Той нямаше почитатели, нито приятели или семейство. Беше загубил отряда си. Беше дяволски уморен да се крие, да се бие, а те не го оставяха дори да заспи. И сега, тази част от него, която той винаги се бе опитвал да отхвърли, се бе пробудила отново. Инстинктивно, Даш знаеше, че най-голямата му битка тепърва предстои.

— Едно мило, малко момиче, на име Каси Колдър. Позволи ми да ти прочета набързо писмото й. Аз ще й отговоря, докато се почувстваш достатъчно добре, за да го направиш сам. Но имам чувството, че това малко момиче наистина ще се ядоса, ако евентуално не й отговориш…

«Когато учителят ни ни даде списъка, аз харесах най-много твоето име. Даш Синклер. Звучи много приятно, така мисля. Мама каза, че е много доблестно и хубаво име, и се обзалага, че и ти го харесваш много. Аз смятам, че звучи като име на някой татко. Обзалагам се, че имаш много малки момиченца и че те са горди с името ти. Аз нямам татко, но ако имах, бих искала да се казва така.»

Даш сам бе измислил името си. Много отдавна. Създавайки го, той се бе надявал да скрие миналото си. След това, също като името, бе опитал да промени и себе си. Но нямаше никакви малки момиченца и не беше татко. Думите, които командирът му прочете, проникнаха в съзнанието му и една непреодолима нужда започна да изпълва душата му.

«Моята майка се казва Лизбет. Има кафява коса, подобна на моята и хубави сини очи. Моите очи също са сини. Имам наистина прекрасна майка, Даш. Прави ми бисквитки и дори одобрява това, че говоря с феята, която живее в моята стая с мен. Мама е много добра.

Тя казва, че си много смел човек. Че се биеш, за да бъдем ние в безопасност. Иска ми се да си тук с нас, Даш, защото понякога мама е много уморена.»

Въпреки болката и полусъзнанието, в което се намираше, в него се надигна едно чувство за тревога. Можеше да усети страха в това просто изречение, молбата за закрила. И той започна да се бори. Трябваше да живее. Трябваше да спаси Каси и нейната майка.

Даш видя Каси пред себе си, малка и деликатна, ридаеща от страх, а в по-ярки, наситени цветове, видя майка й — отчаяна, изплашена, застанала пред дъщеря си като вълчица, ръмжаща от ярост. Защо виждаше това? Защо имаше чувството, че този образ го обвинява?

Понякога той бе измъчван от гледката на майката, която го наблюдаваше, очите й бяха полуотворени от ленива страст, тялото й беше голо, стройно и грациозно под неговото.

Каси Колдър беше тази, която му бе написала писмото, но с всеки ред за майка й, всяко описание, всяко изречение съдържащо «мама», която изглеждаше като нея, караше желанието на Даш да нарасне. Чувството му за притежание, вроденото съзнание, че някак си, по някакъв начин, Елизабет и Каси му принадлежат, започна да набира сили вътре в него.

Да. Името Даш беше добро за баща. За баща на Каси. Но беше също така и хубаво име за половинка. За половинка на Елизабет. И отново, вроденият инстинкт на животното надигна глава. Сетивата на мъжа се изостриха, докато се бореше с мъглата от болката и опиянението от лекарствата. Въртящи се сенки от насилие и тъмни кървави петна на смъртта започнаха да изплуват и да се сливат около Каси и нейната майка. Те бяха негови и бяха в опасност. Той трябваше да живее.

«Мама казва, че сигурно си много добър човек, а добрите хора не нараняват малки момиченца, нали?»

Толкова невинно формулирано и все пак пълно със смисъл. Мъжът се напрегна в мрачната агония, която го изпълваше, бореше се срещу наслоената болка, за да се върне в съзнание, да се излекува. Да живее. Каси и нейната «мама» имаха нужда от него.

«Мама казва, че в действителност не съществуват феи, но няма проблем, ако аз мисля, че има. Защото нищо не съществува, ако не вярваш в него. А ако вярваш, то е истинско като слънчевата светлина. Аз вярвам в теб, Даш…»

Защо той продължаваше да чува плач? Плачът беше в главата му, женски сълзи и приглушени ридания. Но думите на детето, които майорът му четеше бяха тези, които го накараха да се бори, да се върне към живота. Една битка, която Даш често се страхуваше, че ще изгуби.

«Мама казва, че леприконите би трябвало да са истински. Това злато в края на дъгата звучи наистина хубаво. Кълна се, Даш. Познавам истинска фея. Казах на мама, а тя се усмихна и рече да я попитам дали иска бисквитки и мляко. Аз й отговорих, че феите не ядат бисквитки с мляко. Те всъщност обичат шоколадови лакомства… Феята накрая, трябва да ги сподели с Каси.»

Но Даш отново чу потиснати женски ридания.

* * *

Писмата на детето се превърнаха в спасително въже по време на дългите мъчителни моменти на възстановяване. Те му даваха нещо, за което да се задържи. Даш си нямаше никого. Беше сам на света и смяташе, че иска точно това, докато писмата на едно малко момиченце не докоснаха душата му.

Те често бяха подправени със забавни, сладки, дребни прояви на привързаност към майката, която очевидно много обичаше дъщеря си. А дъщерята заливаше него с любовта, която тя й даваше.

«Понякога, мама е тъжна. Стои сама в нашата стая и се взира през прозореца, а когато я погледна в очите, мисля, че виждам сълзи. Смятам, че тя също се нуждае от татко, не мислиш ли?»

Войниците, които придружаваха майора този ден, се пошегуваха с Даш при тези думи. Но майор Томас бързо ги накара да замълчат и продължи да чете. Даш вече беше в съзнание, но все още бе прекалено слаб и му предстоеше още много дълъг път, докато се възстанови напълно. Но той се бореше. Бореше се като животното, което бе, заради сълзите на жената и страховете на детето.

«Исках да ти изпратя един невероятен подарък за Коледа, но мама отвърна, че нямаме пари тази година. Може би за рождения ти ден, така каза тя, ако ми кажеш кога е той. Вместо това пратих писмо на Дядо Коледа. Описах му какво точно да ти донесе, но се обзалагам, че другите малки момиченца вече са помисли за това. Аз искам велосипед, но мама каза, че Дядо Коледа може да не го донесе тази година. А аз й отговорих, че ще го направи. Тази година той ще знае, че съм достатъчно голяма за велосипед. На седем години съм. Седем години са добра възраст за велосипед, така смятам аз.»

Тя проникна в сърцето му със своето свежо остроумие, с хумора си, с вярата си във всичко добро по света. Даш искаше Каси да получи проклетия велосипед. Дядо Коледа се грижеше за добрите малки момиченца, които спасяваха безполезни кожи като неговата. Искаше тя да разбере, че той идва за нея. Даш й изпрати велосипед. Така детето щеше да се чувства щастливо, докато той пристигне. Така нямаше да се страхува…

Но малката палавница беше сватовник. Майор Томас вече започна да чете писмата й в отсъствието на другите мъже, които го посещаваха. А Даш вече можеше да говори и най-сетне успя да й напише писмо в отговор. То беше кратко. Мъжът лесно се изморяваше, но искаше детето да разбере какво означават писмата му за него.

«Получих велосипеда си, Даш. Мама наистина се изненада. На сутринта на Коледа бях сигурна, че Дядо Коледа ме е забравил. Велосипедът ми не беше под елхата. Тогава звънецът на входната врата звънна и когато мама отвори, там беше моят блестящ, червен велосипед. На него стоеше моето име. Беше само за мен и беше чисто нов. Имаше и каска. И малки ръкавици. И налакътници. И наколенници. Дори имаше подарък за мама от Дядо Коледа. Можеш ли да повярваш, Даш? Това беше най-хубавата Коледа от всякога. Дядо Коледа си спомни дори за мама.»

Разбира се, че добрият старец се бе сетил за майка й. Даш се усмихна и благодари с пресипнал глас на майора, задето се е погрижил да изпълни тази негова молба. Дългата роба щеше да пази топло на майката, докато той получеше възможността да я стопли със собствените си ръце. Каси бе споменала, че на Елизабет често й е студено…

* * *

След това писмата спряха. Един месец по—рано Даш бе изписан от болницата, зрението му се бе възвърнало, краката му отново функционираха правилно, силите му бяха почти във върховата си форма, но писмата спряха. Обезпокоен от това, той бе помолил командир Томас да провери какво се е случило. Да разбере какво е станало с духовитото, жизнерадостно малко момиченце, чиято майка го бе отгледала с такава огромна любов.

«Майор Томас, със съжаление ви информирам, че преди няколко седмици малката Каси Колдър и нейната майка, Елизабет, са починали при пожар, избухнал в сградата, където се е намирал апартаментът им. Телата са били обгорени до неузнаваемост, но няма съмнение, че са били те, които заедно с още няколко човека са били хванати в капана на пламъците. Имаше известни проблеми с майката и детето, слухове, които дочух, свързани с живота им. Моля да ме уведомите, ако искате да получите повече информация…»

Факсът беше пристигнал от частния детектив, който беше наел.

Командир Томас го провери незабавно. Съседите бяха чули писъци, бяха видели апартамента да експлодира, а пламъците го бяха обхванали за минути. Даш усети как светът му се разпада на хиляди парчета. Малкото момиченце, което го бе спасило, което му бе дало воля за живот, вече го нямаше.

В продължение на дни, Даш не проговори на никой, само стоеше и се взираше замислено в тавана над себе си. От толкова дълго време бе сам. Всеки ден се бе събуждал с мисълта, че си няма никого. Всяка вечер бе заспивал с чувство на загуба. И все пак, докато лежеше на прага на смъртта, Бог му бе изпратил два ангела. Само за да му ги отнеме отново. Това бе ужасен удар за душата, мислеше си мъжът, която бе изсъхнала преди години. Той познаваше само кръвопролитието и смъртта. Никога преди не се бе докосвал до невинността, докато не бе открил Каси и нейната майка, Лизбет. Незрелият, детински почерк, с който бе изписано името, се загнезди в съзнанието му. Елизабет. Неговата Елизабет.

През тридесетгодишния си живот Даш никога не бе смятал някой човек за жизненоважен за него. Беше израснал с мисълта, че оцеляването му не зависи от никого, с мисълта че е различен, знаейки колко е наложително да крие тези различия. Беше си създал свой собствен път в живота, буквално се бе отгледал сам, по най—добрия начин, по който би могъл, докато стане достатъчно възрастен, за да се присъедини към армията.

Беше направил войската свой дом. Хората, заедно с които се сражаваше, въпреки че не му бяха много близки, му бяха дали една основа за това как да взаимодейства, да изостри интелекта си, да се научи да ръководи. И в продължение на дванадесет години бе правил точно това. Ръководеше. Беше се изкачил в йерархията, присъединявайки се към Специалните части и там бе доказал на какво е способен. Смяташе, че не се нуждае от нищо повече.

Сега осъзна колко е грешал.

Смъртта на Елизабет и Каси беше отворила рана в душата му, която не можеше да си обясни. Никога не бе докосвал жената, никога не бе прегръщал дъщерята. Елизабет не беше негова половинка, нито Каси негова дъщеря, и все пак сърцето му крещеше друго. Душата му виеше заради загубата и някакъв инстинкт, някакво вродено знание, отказваше да позволи на Даш да отхвърли връзката, която съществуваше между него, майката и детето.

— Даш, трябва да преодолееш това — командир Томас седна до болничното легло, зелените му очи бяха мрачни и напрегнати. — Такива неща се случват, синко. Не можеш да ги обясниш или да намериш смисъл в тях. Поне имаш част от нея за спомен.

Младият мъж потисна воя, който се надигна в гърдите му. Нямаше нищо. Купчина крехки писма не бяха достатъчни. Изобщо не бяха достатъчни.

Пръстите му се забиха в чаршафа, докато се взираше безмълвно в мръснобелия таван. Всички си мислеха, че е изпаднал в депресия. Че е изгубил желанието си да се бори. Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Той имаше да води една последна битка, преди да даде на душата си така необходимото й спокойствие. Отмъщение. Това караше кръвта да се движи във вените му и сърцето да бие в гърдите му.

Даш дари командира си с дълъг, мрачен поглед.

— Искам да разбера какво се е случило.

Майор Томас въздъхна уморено, поклащайки глава.

— Какво значение има, Даш? Тях ги няма.

Младият мъж усети как яростта го поглъща. Имаше значение. Имаше значение, защото той възнамеряваше да потърси справедливост, по своя си начин.

— Искам да знам. Свържете се с детектива. Искам информацията преди да ме изпишат.

Даш имаше план. Детективът можеше само да му осигури информацията, от която се нуждаеше, но след това той щеше да довърши работата.

— И какво смяташ да направиш? — командир Томас се облегна назад в стола си, гледайки го намръщено. — Ще бъдеш назначен в ново поделение…

— Беше ми дадена възможността да се върна в Съединените щати и да напусна активната служба — Даш направи всичко възможно да не изръмжи. — Няма да се върна в армията, майоре. Преживях достатъчно.

В очите на другия мъж проблесна изненада и Даш знаеше защо. Той беше във войската откакто навърши осемнадесет години. Нито веднъж не бе и споменавал за напускане. Беше отдал дванадесет години от живота си първо на армията, а след това на Отделите на Специалните части. Даш Синклер беше един от най-добрите, роден водач и безмилостен боец. Но беше преживял достатъчно. Отрядът, с който се бе сражавал в продължение на повече от една година, го нямаше. Малкото момиченце и майката, които му бяха вдъхнали сили, въпреки желанието му да умре, ги нямаше. Даш искаше справедливост. Нуждаеше се да уравновеси везните и след това трябваше да открие онази част от себе си, която бе крил през по—голяма част от живота си.

Командирът въздъхна уморено, преди да кимне.

— Тази вечер ще се обадя на детектива. Ще получиш това, което ти е необходимо.

Той се изправи на крака, загледан в Даш за няколко дълги, мълчаливи секунди.

— Саморазправата е престъпление. Знаеш това, нали, Даш? — попита внимателно.

Другият мъж се усмихна. Бавно оголи зъбите си, които знаеше, че командирът ще разпознае. Даш беше един от най—добрите поради една причина — знаеше какво прави. И знаеше как да го направи правилно.

— Трябва първо да те хванат — каза той тихо.

Докато чакаше информацията, Даш работеше върху възстановяването си. Все още беше слаб. Постоянно раздвижваше тялото и ума си, за да е сигурен, че са във върхова форма. Когато дойде съобщението, че информацията е изпратена в Съединените щати на адреса, който Даш бе избрал, той опакова багажа си и се приготви за тръгване.

* * *

Няколко дни преди освобождаването му, когато силите му се възвърнаха, а умът му беше погълнат от предстоящото завръщане в Съединените щати, въоръжен с достатъчно информация да започне бавен, спокоен лов, пристигна едно писмо с неизвестен подател. Даш познаваше почерка, но не и името. Сърцето му спря, когато прочете писмото, поставено в обикновен плик.

«Знам, че сигурно имаш много други момиченца, които да обичаш. Мама казва, че сигурно си женен с деца и не се нуждаеш от нас. Но аз имам нужда от теб, Даш. Моля те, помогни на мен и на мама, преди лошите хора да ни хванат отново. Аз съм Касиди Колдър, но мама казва, че сега името ми е Каси Уокър. Уокър е хубаво име, предполагам. Това е шалчето на Бо Бо. Така че знаеш, че съм аз. Мама казва, че ще си помислиш, че сме загинали. Това я наранява, но сме добре. Моля те, помогни ни, Даш.»

Редовете бяха надраскани набързо и това изпрати тръпка на ужас надолу по гръбнака му. Вътре беше медальонът, който Даш й бе изпратил за осмия й рожден ден, а в него имаше нейна снимка и на майка й. Елизабет приличаше на човек, който е преследван. Големите й сини очи гледаха стреснато към фотоапарата, докато момичето се усмихваше очарователно.

Тясното червено шалче беше увито около врата на малкото плюшено мече, което Даш бе помолил майор Томас да поръча за нея. Бо Бо, така го бе кръстила Каси. Младият мъж можеше да подуши уханието й върху него. Бебешка пудра и невинност. Но там имаше и друг аромат, този на Елизабет, и той накара хормоните му да забушуват. Чиста женска съблазън. Тъмна и сладка, като летен дъжд.

Очите му се присвиха върху снимката, а тялото му се разтърси от ярост при мисълта, че някой би посмял да ги нарани. Те бяха негови. А никой нямаше да докосне нещо или някой, който принадлежи на Даш Синклер. Преди да успее да се сдържи, един тътен от чиста заплаха отекна в гърдите му и от гърлото му се откъсна ръмжене, което обещаваше възмездие. Ловът беше на път да започне. Даш щеше да тръгне след врага по-късно. Първо… Първо трябваше да намери семейството, над което бе предявил претенциите си в тъмнината на болката. Половинката, която се нуждаеше от топлина и детето, което имаше нужда от закрила. Първо щеше да ги открие. А ако по пътя няколко от враговете му намерят смъртта си, много лошо. Щеше да има няколко врагове по-малко за убиване.

Уауу,страхотна е,грабна ме веднага.С нетърпение я очаквам--а знае ли се кога ще е готова

Отговорът на този въпрос си го знаете: Ами... ъъъ... скоро...

Разкошно! Не знам как ще дочакам цялата книга. Спорна работа на целия екип.

Вълк значи този път Дерзайте, дами, спорна работа. Ще чакам с нетърпение

Благодаря на екипа от преводачи и редактори, които отново ще ни зарадват с нов бисер. Ще чакам "търпеливо".

Това с търпеливото чакане ще бъде много трудно,но ще се опитам някакси да се справя .Спорна работа !

Аз се чудя дали има някаква информация за Джули Гарууд?? Нали се редактираше една нейна книжка

Ми редактира си се. Като наближи да се появи ще се чуе.

Аз бих искала да ви попитам кога да очакваме "Кой би повярвал" на С. Е. Филипс? Ще бъде ли този месец или може да закъснее?

Страшно се радвам на проявеният интерес към точно тази книга. Да видим сега. Дядо Коледа мина. Ми ся на кой ривем снесе. Ми на добрата фея разбира се. В случая фея Рум. Да видим дали ще ни чуе и ще ни я осигури с една вълшебна пръчица още този месец.

Аз бих искала да ви попитам кога да очакваме "Кой би повярвал" на С. Е. Филипс?

Ще бъде ли този месец или може да закъснее?

Страшно се радвам на проявеният интерес към точно тази книга. Да видим сега. Дядо Коледа мина. Ми ся на кой ривем снесе. Ми на добрата фея разбира се. В случая фея Рум. Да видим дали ще ни чуе и ще ни я осигури с една вълшебна пръчица още този месец.

Милички, поемете дъх, пренощувайте и от утре следете в ескейпа, кога ще се появи.

Редактирано 17 март 201214 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Кой друг шедьовър да очакваме след "Кой би повярвал" на С. Е. Филипс? Благодаря предварително!

Ам отговорът е малко "нинам". Няколко са на финална права та да видим с кво ще се изненадаме следващото път. За сега мисля имате какво да ви позабавлява от днес.

Новобранец.Всичко много ми харесва . Хиляди благодарности.

Нетърпеливите, не съм ви забравила. Ама тук се омотах с едни валета купа и докато си преведа She's got the jack и са получи наш Джако. Помните ли го кви ги натвори в Емалийн. Ми ето какви:

Пролог

Лондон, Англия, 1801

— Е — нацупи се лейди Оксли, — предполагам, че има и по-лоши неща от това, благородник като сина ми да се ожени за дъщерята на някакъв буржоа, но лично аз не мога да се сетя дори за едно. Това ще опетни името на рода ни завинаги.

Херцогинята на Шевертън, която седеше до нея изрази съгласието си.

— Напълно те подкрепям, скъпа. Наистина.

— Учила е при мис Емъри, ако това може да бъде някаква утеха —неохотно призна лейди Оксли.

— При мис Емъри, казваш? — херцогинята се завъртя и погледна въпросното момиче. Огледа я внимателно от глава до пети, сякаш измерваше качеството на топ коприна. — Малко е млада, не мислиш ли? Бих казала, че е чиста и невинна.

— О, тя изглежда достатъчно невинна — заяви лейди Оксли, пренебрегвайки гневните погледи на седящите в другите ложи, които се опитваха да следят операта. — Може пък да има някаква надежда. Небеса, повлеканите, които ни пробутват тези търговци като свои дъщери са просто ужасни. Най-големият ми страх е, че Оксли ще се ожени за нея и ще открие, че е компрометирана. Би било срамота!

Компрометирана!

Думата се понесе от ложата на Оксли и достигна до всички наоколо.

Мис Миранда Мабърли, обектът на тези презрителни нападки, си пожела да е на хиляда мили от тук. Бузите й горяха от срам и неудобство, не толкова от обидите на бъдещата й свекърва, колкото поради факта, че родителите й бяха настояли да седи тук и да слуша, как умишлено се опитват да опетнят доброто й име. Изведнъж си пожела наистина да беше компрометирана.

Девойката пое дълбоко дъх и опита да се концентрира върху изпълнението на сцената, а не върху представлението, което лейди Оксли изнасяше в частната си ложа. Не за пръв път дамата се оплакваше от годежа на сина си на публично място, а навярно нямаше да бъде и за последен.

И все пак тази дума кънтеше в ушите й — компрометирана.

Не напълно компрометирана, реши Миранда, тъй като това би било крайно неблагоприлично. Все пак тя бе почтена млада дама, въпреки жлъчните подмятания на лейди Оксли. А и изобщо нямаше представа какво означава да бъдеш напълно компрометиран.

Майка й я побутна и й прошепна:

— Бъди добра, дете, усмихни се! Следващата седмица ще бъдеш графиня.

Миранда даде всичко от себе си, за да повдигне поне ъгълчетата на устните си, но й беше трудно, въпреки че майка й се усмихваше сияйно. Подобен съюз далеч надминаваше плановете на мисис Мабърли за дъщеря й, а мистър Мабърли, обикновен гражданин, макар и богат като Мидас*, бе избрал за единственото си дете възможно най-високомерния съпруг.

[* фигура от древногръцката митология. Фригийски цар, получил от бог Дионис дарбата да превръща всичко, което докосне, в злато. — Б.пр.]

И все пак по време на цялото сватосване, планиране и уговаряне на този брак никой не си направи труда да вземе под внимание какво мисли Миранда по въпроса.

Нейният брак, искаше й се да напомни на своите копнеещи за титла родители, на лорд Оксли и на всички адвокати, банкери и безбройните кредитори на графа, които уреждаха този благословен финансов съюз. Нима никой не осъзнаваше, че именно тя ще трябва да се омъжи за Оксли? Да вземе името му. Да живее в дома му. Потръпна при мисълта за следващата логична стъпка — да сподели леглото му.

Не, че имаше нещо против да се омъжи за граф. Тя бе посещавала Академията за благородни млади дами на мис Емъри, и бе наясно какъв е дългът й към семейството и Родината. Но Миранда намираше съюза с точно този мъж за изключително противен. Очакваше графът да бъде елегантен, изискан и чаровен. Да бъде истински джентълмен, а освен това и… мъничко героичен. Толкова много ли искаше?

За жалост граф Оксли изобщо не беше такъв. Докато майка му се оплакваше от недостойния му годеж, той седеше до бъдещата си булка и се хвалеше на всеки, който имаше желание да го изслуша, с двойката първокласни коне, които си бил купил от Татърсол, след като вече притежавал своя собствена богата кобилка. Миранда затваряше очи и стискаше устни, за да не изкрещи на този глупак, че не бива да приготвя тигана докато рибата е все още в морето, тъй като не бяха женени. Все още не.

О, ако можеше да бъде само мъничко компрометирана, помисли си Миранда. Само колкото Оксли да се откаже, а тя да има шанса да срещне мъжа на мечтите си — рицар в блестящи доспехи, който да я обича не само заради богатството й. Почтен джентълмен, който да я целува нежно и любящо, и да кара пръстите на краката й да се свиват в пантофките, а сърцето й да препуска лудо.

За жалост подобна съдба й се струваше недостижима. Когато запалиха осветлението тя се оказа до своя „герой”, който я зяпаше похотливо, сякаш беше комбинация от зряла праскова и кофа, пълна със злато. От близостта до него стомахът й се преобърна — за кой ли път. Реши, че би предпочела да се омъжи дори за скучния лорд Седжуик, но той вече бе щастливо женен за прелестната Емалийн.

Ех, само ако лейди Седжуик бе дошла с тях в операта… Тя щеше да съумее да постави лейди Оксли на мястото й по своя неподражаем начин и да приповдигне сломения дух на Миранда. Вместо това разчиташе само на компанията на лорда, а той бе крайно загрижен за някакъв проблем, съдейки по дълбоките бръчки, набраздили челото му. Дори и да не изглеждаше толкова притеснен, Миранда знаеше, че би било твърде неблагоприлично да излее сърцето си пред сериозния барон, независимо от твърденията на лейди Седжуик за неговата изключителност. Ето защо, когато започна антракта, се извини на майка си и излезе бързо от ложата, пренебрегвайки протестите на добрата жена, че не трябва да оставя „бедния Оксли” сам. Имаше нужда от местенце, където да се скрие, дори и само докато отново изгасят светлините.

Откри една ниша в дъното на коридора, далеч от разхождащите се из фоайето дами и господа, които показваха новите си тоалети и обсъждаха последните клюки. Скрита в своя тъмен ъгъл се обля в твърде неприличен порой от сълзи. Спря да плаче едва когато звънецът извести, че е време да се върнат отново по местата си. Отново зарида унизена, осъзнавайки, че не струва повече от която й да е кобила в Татърсол.

Но кръвта и потеклото наистина имаха значение, а майката на Миранда произхождаше от добро и благородно семейство със славна история, за каквато лейди Оксли можеше само да мечтае. Ето защо момичето изтри от лицето си издайническите доказателства за своето отчаяние и призовавайки цялата си гордост изпъна рамене, готова да понесе остатъка от вечерта. Всъщност… готова да понесе остатъка от живота си.

Който внезапно пое в съвсем различна посока.

— Жизел, богиньо моя, колко се радвам да те видя — прошепна в ухото й мъжки глас, а притежателят му улови ръката й и я завъртя.

Миранда полетя към гърдите му и преди да успее да изрече и дума, той пое устните й в изгаряща целувка. Тя се бореше с негодника, извиваше се в обятията му, а свитите и в юмручета ръце барабаняха по раменете му.

О, небеса!

Очите й се отвориха широко. Това беше лорд Джон Тремонт! Боже, не знаеше ли той, че да я целува така е изключително неприлично?!

Очевидно не, тъй като устните му дразнеха и нападаха нейните, а когато отвори уста, за да протестира, езикът му докосна нейния, изпращайки непозната тръпка към крайниците й. Тръпка, каквато дори не би могла да си представи, и която караше пръстите да се присвиват в пантофките й. Нищо чудно, че го наричаха „Лудият” Джак Тремонт, защото тази магия — тази омая, която разпръскваше над нея — си беше чиста лудост!

Миранда продължи да се бори — знаеше, че така трябва — но, „Лудият” Джак прилепи бедра към нейните и я притисна към стената, показвайки й ясно, че няма да допусне да му избяга. Тя ахна когато тялото му покри нейното и той се притисна към нея интимно, твърдо и настоятелно. Най-лошото бе, че искаше да го усеща — целувката, докосването, допирът на тялото му — те я изкушаваха и тя копнееше да се притисне към него. О, но това съвсем не беше прилично.

Тя беше сгодена. За друг мъж, чието име не можеше да си спомни в момента, дори животът й да зависеше от това. Беше сигурна, че той никога нямаше да я целуне така. Нямаше да предизвика езика й да си поиграе с неговия, да подръпне със зъби долната й устна или да задълбочи целувката, докато от нея не се откъсне меко стенание.

За един удивителен момент се притисна към него и се отдаде на целувката. Позволи на ръката му да погали бедрото й и да спре в извивката на талията. Докосването му бе греховно и толкова изкусително, че напълно забрави за опазването на невинността си.

Компрометирай ме, помоли мислено тя. Компрометирай ме напълно.

Тогава пръстите му забродиха по-високо, покриха гърдите й и закръжиха около зърното. Докосването му изпрати разтърсващи вълни по цялото й тяло, накара я да стисне бедра, да закопнее за него. Младата жена пое дълбоко дъх и се повдигна на пръсти.

О, небеса, не издържаше!

Опита се да протестира, да побегне обратно към годеника си, но опитните, талантливи пръсти на лорд Джон разкопчаха корсета и докоснаха гърдите й. Възползвайки се от голотата й той заброди с устни по меката, копринена плът. Коленете на Миранда се подкосиха, а зърната й се втвърдиха и набъбнаха.

— Е, сладката ми, покажи ми, къде можем да се усамотим — прошепна той, а мирисът на бренди замъгли сетивата й. — Обещавам ти, че ще се погрижа да си напълно задоволена, преди да вдигнат завесата.

Имаше и още?!

_О, небеса, как е възможно?_ Можеше ли да понесе още от това мъчение?

Оказа се, че не й бе съдено да разбере, защото в този миг, само на няколко крачки от тях забеляза майка си и бъдещата си свекърва. Лейди Оксли ахна шокирано, а майка й изглеждаше така сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Пусни ме!

Миранда се дръпна назад и се опита да се освободи. За беда, дантелата на ръкава й се закачи за едно от копчетата му и я задържа в прегръдката му достатъчно дълго, за да чуе гласа на лейди Оксли. Оглушителните писъци на дамата сложиха край на годежа на Миранда и най-сетне тя бе наистина, напълно компрометирана…

Глава 1

Академия за млади дами на мис Емъри, Бат, Англия, 1810

– Не разбирам, защо необходимо да пускат този човек в Академията – енергично заяви лейди Филипа Ноулс пред братовчедка си мис Фелисити Лангли, докато слизаха по задното стълбище на училището.

— Пипин, братът на херцог Паркъртън е изпратен тук с поръчение от особено деликатен характер – обясни Фелисити. – Не може просто да затръшнат вратата в лицето му. Дориако той наистина е толкова непочтен и ужасен…

— Развратник – допълни Талия, близначката на Фелисити, която вървеше последна в тяхната тихо промъкваща се групичка.

Тали не ценеше особено изтънчения изказ и се вълнуваше силно от възможността зърне мъж с подобна слава. Думата женкар й даваше безброй възможностти да мечтае, също както и пират, разбойник или контрабандист. Мисълта, за забраната на мис Емъри ученичките да не излизат от стаите си, докато “посетителят” не си тръгне, за нея бе просто непоносима. Развратник при мис Емъри? Това беше исторически момент, който бе невъзможно да изпусне.

— Наистина –продължи тя, – нима мис Емъри очаква от нас да се научим да разпознаваме мъжете от този тип, без да сме видяли поне един от тях?

Фелисити с готовност се съгласи. Пипин се колебаеше повече от дръзките си братовчедки, но в крайна сметка отстъпи и се присъедини към тях, макар и само заради любопитството, което изпитваше към особата на порочния женкар лорд Джон Тремонт.

— Коя млада дама, беше компрометирана от лорд Джон? – попита Пипин.

— Мис Миранда Мабърли – отвърна Фелисити без колебание. – Казват, че я целунал неприлично в операта.

Информираността на Фелисити по отношение на събитията, протичащи в лондонското Общество никога не преставаше да изумява Пипин, още повече, че допреди две години сестрите Лангли дори не бяха стъпвали в Англия. Те бяха прекарали целия си живот обикаляйки света с баща си, лорд Лангли — виден член на Министерството на външните работи.

— О, Боже – възкликна Пипин, – а защо просто не се е оженил за нея?

Наложи се Тали да завърши историята, тъй като в този момент Фелисити изчакваше точния момент, в който да слязат. Трябваше да се увери, че няма да се натъкнат на директорката или на някоя от преподавателките, особено на мис Портър — преподавателката им по благоприличие.

— Мис Мабърли била сгодена за граф Оксли по онова време – зашепна Тали. – Оксли анулирал годежа, веднага щом разбрал, какво се е случило.

— А мис Мабърли? – попита Пипин. – Какво се е случило с нея?

Тали сви рамене.

— Не знам със сигурност. Вероятно обичайното при такава ситуация. След подобно пагубно унижение навярно е била отритната от обществото. Не че има значение, все пак е била напълно компрометирана, а нима има нещо по-лошо от това?

— Колко тъжно! – прошепна Пипин.

Фелисити, която не би позволила историята да бъде разказана без нейно участие, добави:

— Предполагам, че след това мис Мабърли се е озовала в някой източен харем или се е омъжила за някой търговец от Колониите.

Тя смяташе и двете възможности за еднакво позорни. Беше насочила брачните си стремежи най-малкото към херцог, което й бе спечелило прякора „херцогинята”, още, когато беше много малка. Момичето хвърли последен поглед надолу и щом се увери, че коридорът е чист, направи знак на придружителките си да я последват.

Те се промъкнаха безшумно и се наблъскаха в близкия килер. По-рано през деня, Фелисити бе симулирала мигрена, за да може да напусне часа на мис Портър и да изнесе кофите, парцалите и метлите, които обикновено изпълваха тясното пространство.

Натъпкаха се вътре, а Тали огледа малкото им убежище и въздъхна.

— Предполагам, че това е най-доброто, с което разполагаме – каза тя, и свали долу четвъртия член на тяхната групичка – своят вечен спътник Брут.

Фелисити и Талия получиха малкото черно кученце като подарък, при завръщането на баща им от Австрия. Брут се влюби в Тали в мига, в който тя го взе в ръце. Тя нямаше нищо против — или поне не много. С големите си кръгли очи и смешно висящата на масури козина, кучето приличаше на миниатюрен клоун. Тя обичаше да казва, че Брут има сърце на лъв и че въпреки дребния си ръст е безстрашен и лоялен. Кученцето незабавно започна да проучва скривалището им, надуши силните, неприятни миризми в килера и недоволно заклати маймунската си глава.

Джаф!

— Тали! – изсъска Фелисити. – Усмири го! Ще провали всичко с това душене и джафкане. Продължавам да смятам, че трябваше да го оставим при бавачката Герта. Истинско чудо е, че мис Емъри позволи да го вземем с нас.

Тали вдигна Брут и го притисна към себе си, отправила гневен поглед към сестра си. Херцогинята отмина недоволството й с царствена грация, каквато само една бъдеща съпруга на пер може да притежава.

Правилата не позволяваха кучета в Академията на мис Емъри, но известният с чара си лорд Лангли бе убедил обикновено неотстъпчивата дама да позволи на Тали да задържи любимото си куче. Все пак, родословието на Брут можеше да бъде проследено до любимия афенпинчер на самата Мария Антоанета. Величествените му предци им помогнаха да преборят дори строгите правила на мис Емъри.

— Сигурни ли сте, че мис Емъри ще накара лорд Джон да мине по задното стълбище? – попита Тали, която не харесваше много тъмните, тесни пространства. В погледа й започваше да се прокрадва паника.

— Да – отвърна Фелисити с обичайната си самоувереност. – Едва ли ще му позволи да използва главното стълбище, защото всеки, който реши да надзърне през някоя от вратите ще може да го види – тя отвори леко вратата на килера, и пропусна малко светлина заради сестра си. – Освен това стаята на Бела е в задната част на къщата, така че това е най-рационалния маршрут.

А рационалността беше от особено значение.

Лейди Арабела Тремонт – дъщеря на херцог Паркъртън и племенница на лорд Джон, беше изпаднала в немилост. Тя бе първата ученичка, в цялата история на Академията, допуснала непредпазливо да бъде заловена, докато се целува с едно от конярчетата. И естествено това предизвика скандал. Младата дама щеше да бъде отстранена от училището и изпратена в дома си тайно и дискретно, доколкото това бе възможно при къща, пълна със склонни да клюкарстват млади дами.

Тали огледа скривалището им и притисна Брут по-силно. Имаше чувството, че се намира в затворническа килия.

— Херцогиньо, не знам колко дълго още ще…

Думите й секнаха, когато звънецът над входната врата издрънча силно. Скоро след това се разнесе и потропването на твърдите ботуши на мис Емъри. Надзъртайки през открехнатата врата момичетата затаиха дъх и напрегнаха слуха си, като се молеха да успеят да зърнат своята плячка.

— От тук, милорд – каза мис Емъри.

Сега оставаше предсказанието на Фелисити да се сбъдне и Директорката да поведе лорд Джон към тях.

И разбира се, стана точно така.

— Огледай го добре – прошепна Фелисити в ухото на Тали. – Искам да го нарисуваш за Хрониките.

Хрониките на Херцогинята представляваха изключително подробен журнал, който съдържаше описания на всички приемливи ергени в Англия, просто в случай, че не успее да открие своя херцог. Което разбира се беше малко вероятно. Тя се обърна към братовчедка си:

– Пипин, ти също! Имаш набито око за детайли и ще имаш грижата Тали да пресъздаде образа му правилно.

И ето че моментът настъпи.

През процепа на вратата четири чифта очи се вторачиха в необичайната гледка. Негодникът буквално прелетя покрай скривалището им и те успяха да видят само гърба му, докато се изкачваше по стълбите към спалнята на Арабела.

— Аз никога… – пророни тихо Тали.

— Нито пък аз – добави Пипин.

Фелисити запази мълчание, втрещена от това, което бяха видели. Лорд Джон изобщо не изглеждаше така, както си го представяха.

— Мислех, че ще бъде…

— Не, аз бях убедена, че ще е…

Фелисити го каза най-кратко:

— Та той е ужасен!

Редактирано 21 април 201214 г. от cheetah (преглед на промените)

Хайде да ви разкрия и една тайна. Защо е тайна ли? Ами тайна:

Пролог

Англия, 1181

Сприятелиха се още преди да пораснат достатъчно, за да разберат, че би трябвало да се мразят. Бяха съвсем малки момиченца, когато се запознаха на летния фестивал, който се провеждаше на границата между Шотландия и Англия.

Лейди Джудит Хамптън за първи път се откъсваше толкова надалеч от изолирания си дом в Англия, за да присъства на шотландските забавления и се вълнуваше толкова много, че едвам се насилваше да затвори очи по време на задължителната следобедна дрямка. Имаше да прави и види толкова много неща, а и да направи какви ли не бели.

Също както Франсис Катрин Къркоуди, която в момента съжаляваше за стореното, защото татко й я бе плеснал доста силно и я бе понесъл през поляната на рамо, подобно на чувал с картофи. Накрая я остави да седне на е един гладък камък, недалеч от певците и танцьорите, като й нареди да не мърда оттам, преди да дойде да я вземе. Заповяда й също да остане самичка и да се разкае за греховете си.

Но тъй като Франсис Катрин нямаше ни най-малка идея какво значи думата „разкайва” реши, че не е нужно да се подчинява на тази заповед. Донякъде това бе добре, защото й даде възможност да се съсредоточи върху жуженето на една пчела, кръжаща около главата й.

Джудит видя бащата да наказва дъщеря си и веднага изпита съжаление към смешно изглеждащото момиченце, чието лице бе поръсено обилно с лунички. Знаеше, че на нейно място щеше да реве с цяло гърло и да се оплаква, че чичо й Хърбърт я е плеснал по дупето, но червенокосото момиченце дори не направи гримаса, когато баща му го нашляпа. Решена да поговори с детето тя изчака докато бащата спря да размахва заканително пръст и след като го видя да обръща гръб и да тръгва на някъде, повдигна поли и се затича към скалата. Когато стигна се скри отзад и вместо поздрав каза:

- Моят татко никога не би ме напляскал.

Франсис Катрин дори не обърна глава, за да види, кой й говори. Не смееше да откъсне поглед от пчелата, която беше кацнала на камъка, близо до лявото й коляно.

Мълчанието й обаче не успя да обезкуражи Джудит.

- Моят татко е мъртъв – обяви тя. – Умрял е още преди да се родя.

- Тогава от къде знаеш, дали би те напляскал или не?

Джудит сви рамене.

- Просто знам, че не би го направил – отвърна тя. – Говориш смешно, сякаш нещо е заседнало в гърлото ти. Така ли е?

- Не – отвърна Франсис Катрин. – И ти говориш смешно.

- Защо не ме поглеждаш?

- Не мога.

- Защо не можеш? – попита Джудит. Тя започна да усуква подгъва на розовата си рокличка, докато чакаше отговор.

- Трябва да гледам пчелата – отвърна Франсис Катрин. – Иска да ме ужили. Трябва да съм готова да я ударя.

Джудит се наведе по-близо. Забеляза пчелата, която кръжеше около лявото коляно на момичето.

- Защо не я удариш още сега?

- Защото ме е страх – отвърна Франсис Катрин. – Може да не я улуча. Тогава със сигурност ще ме ужили.

Джудит се намръщи и за една дълга минута обмисли дилемата, пред която бяха изправени.

- Искаш ли аз да я ударя и да я прогоня вместо теб?

- Би ли го направила?

- Може би – отвърна тя. – Как се казваш? – попита докато събираше смелост да прогони пчелата.

- Франсис Катрин. А ти?

- Джудит. Как така имаш две имена? Никога не съм срещала някой, който да има повече от едно.

- Все това ме питат – каза Франсис Катрин, въздъхвайки драматично. – Франсис е името на майка ми. Тя е умряла, докато ме е раждала. Катрин е името на баба ми, и тя е умряла по същия начин. Не е било позволено да ги погребат на свещена земя, защото според Църквата те не са били чисти. Татко се надява, че ще започна да се държа както подобава и когато отида на небето Господ ще чуе двете ми имена и ще си спомни за мама и баба.

- Защо Църквата смята, че не са били чисти?

- Защото са умрели докато раждат – обясни Франсис Катрин. – Нищо ли не знаеш?

- Знам някои неща.

- А аз знам абсолютно всичко – похвали се Франсис Катрин. – Или поне татко казва, че смятам, че знам всичко. Дори знам как бебета влизат в коремите на майките. Искаш ли да чуеш?

- О, да.

- Щом жените се омъжат, татковците сипват вино в чашите си и карат майките да отпият голяма глътка. В мига, в който майките преглътнат виното, бебето се озовава в коремите им.

Джудит изкриви лице при тази странно неприятна информация, но точно когато реши да попита още нещо, Франсис Катрин изскимтя тихо. Тя се наведе към нея и също изхленчи. Пчелата бе кацнала на обувката на приятелката й. Имаше чувството, че колкото повече гледаше пчелата ставаше все по-голяма. Всички мисли за бебета и раждане се изпариха от ума й.

- Ще я прогониш ли? – попита Франсис Катрин.

- Приготвям се.

- Страх ли те е?

- Не – излъга Джудит. – Не ме е страх от нищо. И не мисля, че ти си страхливка.

- Защо?

- Защото не заплака, когато татко ти те напляска. – обясни Джудит.

- Той не ме удари силно – обясни Франсис Катрин. – Никога не го прави. А и него го боли повече отколкото мен. Или поне така казват Гавин и Кевин. Казват също, че татко постоянно се занимава с мен и ме глези ужасно, защото ме е обещал на един могъщ мъж, за който ще се омъжа като порасна.

- Кои са Гавин и Кевин?

- Моите полубратя. – обясни Франсис Катрин. – Татко е и техен баща, но от друга майка. Тя е умряла.

- Да не би и тя да е умряла докато ги е раждала?

- Не.

- Как тогава?

- Просто се е предала – обясни Франсис Катрин. – Така ми каза татко. Сега, ако ще гониш пчелата аз ще затворя очи.

Тъй като Джудит искаше да впечатли новата си приятелка, реши повече да не мисли за страховете си. Вместо това се пресегна и удари пчелата. В мига, в който крилцата на насекомото докоснаха дланта й, тя инстинктивно сви юмрук. След секунда вече плачеше. Франсис Катрин скочи от скалата и помогна на приятелката си по единствения начин, който знаеше — и тя се разрева. Джудит се затича около скалата, плачейки с пълно гърло като едва успяваше да си поеме дъх. Новата й приятелка тичаше след нея, пищейки също толкова силно, по-скоро от съчувствие и страх, отколкото от болка.

Бащата на Франсис Катрин се появи тичешком от другия край на поляната. Първо хвана дъщеря си и след като тя му разказа какъв е проблема, хукна след Джудит. Само след две минути двете момиченца бяха утешени. Жилото беше извадено и раничката беше покрита със студена влажна кал. Бащата на приятелката й, нежно изтри сълзите от бузите на Джудит с края на вълнения си плейд. След това седна на скалата и постави дъщеря си на едното си коляно и Джудит на другото. Досега никой не се бе суетял толкова около нея и Джудит доста се засрами от вниманието, което получаваше. Но въпреки това не отказа утехата и дори се притисна леко към мъжа.

- Вие двечките сте жалка гледка – обяви бащата, когато момичетата спряха да хълцат, за да могат да го чуят. – Пищяхте по-силно от тромпетите, които оповестяват започването на игрите за хвърляне на борови колове, и тичахте наоколо като кокошки с отрязани глави.

Джудит не можеше да разбере дали бащата е ядосан или не. Гласът му бе груб, но не се мръщеше. Франсис Катрин се изкиска, и затова Джудит реши, че мъжът се шегува с тях.

- Нея много я болеше, татко – сподели Франсис Катрин.

- Сигурен съм – отвърна той. След това погледна към Джудит, която също вдигна глава. – Много смело от твоя страна да помогнеш на дъщеря ми, малко девойче. Но следващият път се опитай да не хващаш пчелата. Става ли? — Джудит кимна покорно. Таткото на Франсис Катрин погали ръчичката й. — Ама колко си красива само! – възкликна той – Как е името ти, дете?

- Тя се казва Джудит, тате, и ми е приятелка. Може ли да вечеря с нас?

- Е това зависи от родителите й – отвърна баща й.

- Татко й е мъртъв – съобщи Франсис Катрин. – Това е много жалко, нали, тате?

- Да, наистина – съгласи се той. Ъгълчетата на очите му се повдигнаха, но успя да не се усмихне. – И има най-хубавите сини очи, които съм виждал.

- А моите очи не са ли най-хубавите, които си виждал, тате?

- Да, Франсис Катрин. Ти имаш най-хубавите кафяви очи, които някога съм виждал. Наистина.

Франсис Катрин бе толкова доволна от думите на баща си, че стисна рамото му и започна да се кикоти отново.

- Татко й е умрял още преди да се роди – продължи след малко. Току-що си бе спомнила тази информация и бе сигурна, че баща й ще иска да знае.

Той кимна и каза.

- Сега, дъще, искам да пазиш тишина докато поговоря с приятелката ти.

- Добре тате.

Той насочи вниманието си към Джудит. Почувства се неловко, защото тя го наблюдаваше много съсредоточено. Бе толкова мъничка и сериозна, всъщност много по-сериозна отколкото би трябвало да бъде на тази възраст.

- Колко си голяма, Джудит?

Тя му показа четири пръста.

- Тате виждаш ли? Тя е на моята възраст.

- Не, Франсис Катрин, не е точно на твоята възраст. Джудит е на четири годинки, а ти си вече на пет. Не помниш ли?

- Помня, тате.

Той се усмихна на дъщеря си, след което се обърна отново към Джудит.

- Не се страхуваш от мен, нали?

- Тя не се бои от нищо. Сама ми го каза.

- Замълчи дъще. Искам да разменя няколко думи с приятелката ти. Джудит майка ти тук ли е?

Момиченцето поклати глава, после започна да навива на пръст една от светлорусите си къдрици, издавайки, че е нервна, но въпреки това не откъсна поглед от него. Лицето му бе покрито с червена брада и когато говореше мустаците му мърдаха. Прииска й се да може да докосне брадата, за да почувства каква е на допир.

- Джудит? Майка ти тук ли е? – отново попита бащата.

- Не, мама остана при вуйчо Текел. Двамата не знаят, че съм тук. Това трябва да си остане тайна, защото ако разберат, няма да ми позволят да се върна на фестивала. Леля Милисънт ми го каза.

Щом започна да говори, тя реши да му каже абсолютно всичко, което знаеше.

- Вуйчо Текел казва, че е като мой баща, но всъщност е единственият брат на мама и аз никога не седя в скута му. Не бих го направила и ако можех, но тъй като не мога, това е без значение, нали?

На бащата на Франсис Катрин му бе трудно да проследи обяснението, но дъщеря му нямаше никакъв проблем с това, а беше и доста любопитна.

- Защо нямаше да го направиш, ако можеше? – попита тя.

- Неговите крака са счупени.

Франсис Катрин възкликна.

- Тате, това не боли ли?

Баща й въздъхна. Едва успяваше да следи разговора.

- Да, със сигурност е много болезнено. – съгласи се той. – Сега, Джудит, щом майка ти е в къщи, ти как се озова тук?

- Със сестрата на мама – отвърна Джудит. – Бих искала да живея с леля Милисънт и чичо Хърбърт през цялото време, но мама вече не ми позволява.

- И защо така? – поинтересува се Франсис Катрин.

- Защото ме чу да казвам на чичо Хърбърт „татко”. Беше наистина бясна и ме удари по главата. После вуйчо Текел ми каза, че трябва да живея с него и с мама през следващите шест месеца, за да знам на кого принадлежа, и че леля Милисънт и чичо Хърбърт ще трябва да живеят без мен. Точно това каза Текел. Мама не обича да съм далеч дори за половин година, но тъй като вуйчо Текел не беше започнал още да пие, тя знаеше, че ще запомни какво е казал. Той винаги помни, когато не е пиян. Мама отново беше много ядосана.

- Майка ти е била бясна, защото ще й липсваш през шестте месеца, когато не си при нея? – попита Франсис Катрин.

- Не – прошепна Джудит. - Мама казва, че създавам само грижи.

- Тогава защо не иска да заминаваш?

- Тя не харесва чичо Хърбърт – отвърна Джудит. – Заради това се противи.

- А защо не го харесва – поиска да узнае бащата на Франсис Катрин.

- Защото е роднина на проклетите шотландци. – отвърна Джудит повтаряйки думите, които майка й бе изричала безброй пъти. – Мама казва, че дори не трябва да разговарям с тях.

- Тате, аз проклета шотландка ли съм?

- Със сигурност не.

- Ами аз? – попита Джудит.

- Ти си англичанка, Джудит. – отвърна бащата на приятелката й.

- Проклета англичанка ли?

Мъжът изглеждаше истински раздразнен.

- Никой не е проклет! – настоя той. Понечи да каже още нещо, но неочаквано избухна в смях и големият му корем започна да се тресе.

- Най-добре да запомня да не говоря нищо пред вас двете, ако не искам да го повторите.

- Защо тате?

- Няма значение.

Той се изправи, държейки дъщеря си с едната ръка и Джудит с друга. И двете момиченца изпищяха развълнувано, когато се направи, че ги изпуска.

- Най-добре да намерим леля ти и чичо ти, преди да са се притеснили. Джудит, покажи ми къде е вашата палатка?

Детето веднага се изплаши. Не можеше да си спомни къде е палатката им. А тъй като все още не познаваше цветовете, нямаше как и да я опише на бащата на Франсис Катрин.

Опита да не се разплаче и прошепна със сведена глава.

- Не помня.

После го зачака да избухне. Смяташе, че ще се вбеси също както вуйчо й Текел, без значение дали е пил или не, ако реши, че е сторила нещо, което не бива да прави.

Ала бащата на Франсис Катрин не се ядоса. Тя повдигна лице, за да го погледне и съзря усмивката му. Страховете й напълно се изпариха, когато й каза да не се тревожи, защото той щял да открие роднините й.

- Ще им липсваш ли, ако не се върнеш? – попита Франсис Катрин.

Джудит кимна.

- Чичо Хърбърт и леля Милисънт ще плачат за мен – каза тя на приятелката си. – Понякога ми се иска те да бяха мои мама и татко. Наистина ми се иска.

- Защо?

Джудит сви рамене. Не знаеше, как да го обясни.

- Няма нищо лошо да желаеш нещо – каза бащата на Франсис Катрин.

Джудит бе толкова доволна от одобрението му, че склони глава на рамото му. Топлината му, стопли бузата й. Миришеше на гора. Помисли си, че той вероятно е най-добрия татко на света. И тъй като той не гледаше надолу реши да задоволи любопитството си. Пресегна се и докосна брадата му. Косъмчета погъделичкаха пръстите й и тя се изкиска.

- Тате харесваш ли новата ми приятелка? – попита Франсис Катрин, докато пресичаха поляната.

- Разбира се, че я харесвам.

- Може ли да я задържим?

- В името на… Не, не може да я задържим. Тя не е бездомно кученце. Но може да бъдете приятелки – побърза да добави преди дъщеря му да възрази.

- Завинаги ли татко?

Тя зададе въпроса на баща си, но вместо това, отговори Джудит.

- Завинаги – прошепна уверено.

Франсис Катрин се пресегна през гърдите на баща си и хвана ръката й.

- Завинаги – обеща тя.

И така започна всичко.

От този момент нататък двете момиченца станаха неразделни. Фестивалът продължи цели три седмици, тъй като постоянно прииждаха воини от различни кланове и състезанието бе насрочено за последната неделя на месеца. Джудит и Франсис Катрин обаче не му обърнаха особено внимание. Бяха заети да разкриват една на друга тайните си. Приятелството им беше най-доброто, което би могло да съществува. Франсис Катрин най-после бе намерила някой, който иска да я слуша, а Джудит откри някой, който иска да говори с нея.

И двете, обаче, се оказаха истинско изпитание за роднините си. Франсис Катрин бе започнала да използва „проклет” след всяка своя втора дума, а Джудит използваше думата „жалко” дори още по-често. Един следобед, когато се предполагаше, че трябва да спят следобедния си сън, те взаимно си отрязаха косите. Когато леля Милисънт видя какво са сторили, тя започна да пищи и не ги пусна докато не оформи неравно отрязаните кичури и на двете. Беше бясна и на чичо Хърбърт, тъй като се предполагаше, че той трябва да наглежда момичетата, и вместо да се чувства засрамен, задето не е предотвратил катастрофата, той се хилеше като умопобъркан. Тя го накара да ги отведе през поляната до камъка за наказание, където да постоят и да се разкаят за срамното си поведение.

Момичетата наистина доста помислиха, но не върху поведението си. На Франсис Катрин й хрумна прекрасната идея и Джудит да има две имена, точно като нея. Отне им доста време, докато измислят името Елизабет. Решиха Джудит да се превърне в Джудит Елизабет и да отказва да отговаря, ако не я наричат и с двете й имена.

Измина цяла година преди да се срещнат отново, но те се държаха, сякаш са се разделили преди няколко часа. Франсис Катрин нямаше търпение да остане насаме с Джудит, защото бе открила нов, изумителен факт, който трябваше да сподели с приятелката си. Беше разбрала, че все пак не е нужно жената да бъде омъжена, за да има дете. Знаеше го много добре, защото една от жените в клана Къркоуди носеше бебе в корема си, а не беше омъжена. Момиченцето сподели шепнешком, че някои от по-старите жени, започнали да замерят горката жена с камъни, но татко й ги бил спрял.

- А хвърляха ли камъни по мъжа, който й е сипал от питието си? – поинтересува се Джудит.

Франсис Катрин поклати глава.

- Жената не каза кой го е направил – отвърна тя.

После Франсис Катрин продължи, като заключи, че всичко било съвсем ясно. Щом пораснала жена пие от чашата на мъж, дори и да не й е съпруг, тя ще се сдобие с бебе, което ще расте в корема й. Накрая накара Джудит да обещае никога да не прави нещо подобно. Джудит от своя страна накара и Франсис Катрин да обещае същото.

В последвалите години спомените на Джудит станаха доста неясни и й бе трудно да проумее защо шотландците и англичаните се мразят. Знаеше много добре, че майка й и вуйчо й Текел мразят шотландците, но предполагаше, че е просто защото не ги познават. Нали омразата в повечето случаи бе предизвикана от невежество. Или поне така твърдеше чичо й Хърбърт. А тя вярваше на всяка негова дума. Той бе толкова мил и любящ, че когато Джудит предположи, че Текел и майка й никога не са били в компанията на шотландското семейство за по-дълго време и за това не разбират колко добри и сърдечни хора са те, чичо й Хърбърт я бе целунал по челото и й бе казал, че вероятно това е самата истина.

Но по тъгата в очите му, момичето бе разбрало, че той се съгласява с нея, само за да й достави удоволствие и да я предпази от ненужните предубеждения на майка й.

Когато стана на единадесет години и бе на път за фестивала, тя разбра истинската причина майка й да мрази шотландците. Оказа се, че всъщност самата тя се бе омъжила за такъв.

Мали, малииии, какви жадувани красоти се задават на хоризонта Чак ченето ми изтръпна от необозрим кеф

Прекрасна тайна. Чакам я с нетърпение! Наистина се задават прекрасни книги!

Защо не успявам да си сваля книга, някой да ме светне?

Редактирано 23 април 201214 г. от Тор
2.1 Писането на български език с кирилица е задължително. Като за първо нарушение просто редактирам поста ти - следващия път ще бъде изтрит без предупреждение. (преглед на промените)

za6to ne uspqvam da si svalq kniga.Nqkoi da me svetne

Трябва да се регистрираш в тракера ни - escape-bg.net и без проблем ще си ги свалиш

Редактирано 23 април 201214 г. от Тор (преглед на промените)

Ихаааааааааа я прибрал ама наблегни на сладкото що се отнася до девъла. А аз ще ви представя нещо на което налетях и много харесах. Пускам го в тази тема защото знам че любопитното във вас ще наделее и ще хвърлите око. А какво е точно. Ами ще кажете вие, ама аз харесал и чакам още отзиви:

Толкова години далеч от дома. Имението не му бе липсвало особено. За него то представляваше единствено символ на далечното бъдеще. Някой ден щеше да го наследи, заедно с титлата граф и да поеме отговорността следваща тези придобивки. Дали щеше да се оттегли от градския живот и да се посвети на по-спокойното съществуване в провинцията, подобно на своя баща. Вероятно не. А и сега не бе времето да се отдава на мисли за бъдещето. Ерик Слейнт Клер живееше с поглед насочен единствено към настоящето.

Бе така погълнат от мислите си, че не забеляза кога каретата спря. На алеята пред красивото старинно имение се беше строил целия персонал. Вероятно, за да го посрещне. Мразеше подобни условности.

— Скъпи мой най-после пристигна — със сълзи на очите графиня Ростън прегърна единствения си син. Тя бе красива жена в началото на своите четиридесет години. Твърде нежна и деликатна. Точно такава, каквато трябва да бъде съвършената аристократка. Точно такава, каквато щеше да бъде и следващата графиня Ростън. Бъдещата съпруга на Ерик.

— Добре дошъл у дома сине — граф Ростън бе в края на своите петдесет години. С високото си и масивно телосложение, той излъчваше мъжественост и сила на характера, които винаги вдъхваха респект сред околните. В негово присъствие Ерик все още се чувстваше като невръстен хлапак.

— Сър, радвам се, че съм си у дома. Сега осъзнавам колко ми е липсвал Фъмд Оук.

Баща му го потупа по рамото и бързо го поведе покрай изрядния строй на прислугата.

Тогава я видя.

Погледът му бе прикован от чифт искрящите очи с цвят на печено кафе, плъзна се по линията на малък нос и се спря върху влажни плътни устни, които се разтеглиха в ослепителна усмивка. Почувства се объркан — това ли е глупавия дребосък с дълги плитки, който вечно му се пречкаше?! Усети как дишането му се учестява. Смути се като осъзна, че точно в този момент изпитва натрапчива необходимост да протегне ръка, за да погали шията й, искаше да вдиша от аромата на красивата й коса. С цвят на канела, помисли си, или на ароматен турски тютюн. Като тъмен опияняващ ром. Трябваше да я докосне.

Поздравът на жената до нея прекъсна опасната насока на мислите му. Той я познаваше — това бе мис Елизабет, неговата гувернантка, или по-точно настоящата икономка на Фъмд Оук.

— Добре дошли милорд.

— Мис Елизабет! Мина много време от последната ни среща. Искрено се радвам да ви видя отново!

Лиза силно се изчерви, мислейки си как е възможно — малкия проклетник, който навремето непрестанно й създаваше проблеми, само за миг да спечели сърцето й. Но можеше ли някоя жена, дори на нейната възраст, да устои на по момчешки чаровната му, леко дяволита усмивка. На искреността, която струеше от погледа му. Вроденият й инстинкт, подсказваше, че връщането на младия господар, след цели девет години, ще предизвика неприятности. Тя забеляза интереса, с който Ерик наблюдаваше племенницата й. Това не беше обикновен любопитен поглед. Мислено си отбеляза, че ще е най-добре по-късно да поговори с Мели за границите в отношенията между персонала и работодателите.

Мелиса се почувства объркана. Той бе най-красивия мъж, който някога е виждала и тя просто не успя да сдържи усмивката си.

Ми аз да попитам за тази книга:има ли някакво"движение"по нея.И по-важния ми въпрос коя е книгата?Наистина съм много любопитна още откакто пуснахте този откъс...

Тази книга е самостоятелен авторски проект, който аз също очаквам с нетърпение. Но тъй като не Дрийм я прави ще чакаме търпеливо да четем. Аз обаче вече станах нетърпелива и защото шило в торба кога е стояло да ви представя една моя любима поредица дето заблудил са и мислил че едно арлеке пък тооооо. Амама за мой разкош едно съкровище при това кралско на Даянка не е преведено та да си припомним една сладурка Бриана дето меташе преспапиета по шейхове. Глава 1 Това бяха най-дългите три седмици в живота на Бриана Скот. Имаше достатъчно грижи покрай дванадесетгодишния си брат Тед, който от три години беше в кома, след автомобилната катастрофа, в която трагично загинаха родителите им. Пръстите на Бриана се отпуснаха върху клавиатурата, след като съхрани писмото в паметта на компютъра. Не обичаше да мисли за това колко дълго можеше да остане брат й в кома. Пълното му име беше Тимъти Едуард, но за нея бе просто Тед. С десет години по-голяма от него, тя го хранеше и сменяше пелените му още от първия ден. Здравето на майка й по принцип си бе разклатено и раждането влоши допълнително състоянието й. Слава богу, че Бриана винаги беше наоколо, иначе появата на новото дете в семейството можеше да доведе до истинско бедствие. С нейна помощ майка им успя да се възстанови и да се заеме с грижите за малкото момче. — Изглеждаш замислена — отбеляза Мег Шанън Райкър, когато доближи бюрото заедно с Дафни, секретарката на своя съпруг. — Просто си мислех за нещо — каза Бриана и се усмихна на красивата руса жена, която се бе омъжила за изпълнителния директор на Райкър Еър, само преди два дни. Беше я ухажвал дълго и бурно затова бракът им не изненада никого. Начинът, по който Стивън Райкър и Мег се гледаха можеше да възпламени огромни фойерверки. — Излизаме с Дафни за обяд — каза Мег. — Ще се справиш ли сама? — Ако той не е наоколо — отговори мрачно младата жена. — Стивън го заведе на обяд — увери я Мег. — После вероятно ще се върне в хотела. Цяло чудо е, че остана жив след престрелката, която преживя преди известно време. Докато не се оправи тази бъркотия със Стив не можем да заминем на меден месец. — Аха — каза Бриана весело. — Много го мразиш, нали? — Не съвсем — засмя се Мег. — Той е много мил. — Не мисля — отвърна бързо Бриана. — Той ме гледа. — Ами ти си много хубава, знаеш го — каза Мег, отбелязвайки изящния вид на Бриана и големите й сини очи, обградени от къса, права, черна коса. — Нямах това предвид — поправи се тя. — Той… гледа ме мрачно. Хвърля ми погледи, сякаш забива кинжали в мен. — Разбирам… Е, все пак ти хвърли преспапие по него — отбеляза Мег. — Той ме обиди — промърмори по-младата жена. — Не беше по моя вина! Обичам барбекю. Всички обичат барбекю. От къде да знам, че неговите колеги, които са министри от Саудитска Махара, са мюсюлмани и не ядат свинско? — Ние не ти казахме, така че можем да си поделим вината — усмихнато предложи Дафни. — Съжалявам. Смятах да ти напомня, но бяхме много заети. — Никога преди не сме имали толкова работа — съгласи се Мег. — Този нов договор за реактивните самолети със Саудитска Махара е една голяма досада, макар че не обвинявам Ахмед за него. Радвам се, че имаме работа. Това означава стабилен доход за компанията за години напред. — Знам — каза Бриана тихо, — но… — очите й потъмняха. — Това не е ли Ланг? — попита тя. — О, Господи, не позволявай на Стивън да го види! — извика Мег, щом сама съзря високия, едър правителствен агент. Ланг беше добре сложен, в началото на тридесетте и достатъчно привлекателен, та хората да обръщат глави след него. Ала беше много див и Стивън Райкър не харесваше безгрижното му отношение към всичко и всички. — Какво прави тук? — почуди се Дафни. Ланг забеляза трите жени втренчени в него и се запъти към тях с усмивка на лицето, отразена в тъмните му очи. Беше безупречно облечен в тъмен костюм, бяла риза и консервативна вратовръзка, но скромният му вид подвеждаше, защото той живееше по свои собствени правила. — Знам, че не можеш да ми устоиш — кимна Ланг. — Сега си омъжена жена, Мег. Контролирай поривите си. Съпругът ти вече предложи на шефа ми подкуп, за да ме изпрати до Антарктида на проучвателна мисия. — Във вътрешността на кит, ако си спомням правилно — отбеляза Мег. — Защо си тук? — попита разтревожено Бриана. Той избегна пронизващия й поглед. — Ще разберете много скоро — обеща Ланг. — Чакам съпруга ти! — добави, обръщайки се към Мег. — Стивън не е споменал, че ще идваш — полюбопитства Дафни. — Аз го помолих. Ние сме шпиони — обясни той. — Когато не знаеш, отпада риска да си развържеш езика необмислено. — Има ли общо с Ахмед? — попита хладно Бриана — Хайде, излъжи ме, че няма. — Той се опитва да предотврати собственото си убийство — припомни й Ланг — Ахмед е високопоставен чужденец и ние сме дали клетва да го защитаваме. Не можем да допуснем някой да го убие тук, в Уичита. Ще е лошо за репутацията ни — добави накрая. — Не можеш ли да го изпратиш вкъщи при собствените му хора, те да го защитават? — попита тя жално. — Не съвсем. Двама от ръководителите на терористичната група, които заловихме, са на свобода и на път към Саудитска Махара. Техните съратници организират втори опит за преврат до няколко седмици. Това ще бъде взривоопасен въпрос, докато не го разрешим. — Но аз си мислех, че Ахмед се върна обратно в родината си — започна Мег, ала Ланг поклати глава. — Твърде рисковано е. Намерихме начин да запазим самоличността му в тайна и да защитим него и кралството му. Поставихме човек в «Хилтън», който да се представя за владетеля, а целият етаж е под въоръжена охрана. Няма да напуска стаята, така че ако направят опит, той ще пострада. Естествено, мъжът е един от нашите — добави агентът с гримаса. — Получава кралско внимание. Опашки от омари всяка вечер. Обилна закуска, сервирана в леглото всяка сутрин. Бог ми е свидетел, че бях готов доброволно да го заместя, без да мисля за риска, но казаха, че съм твърде нетърпелив — промърмори той с отвращение. Жените се опитаха да не се засмеят. Ланг изпъна широките си рамене: — Както и да е, отивам да поработя. Като говорим за работа, познайте кой влиза в момента? Стивън Райкър и Ахмед бен Рашид бяха еднакви на височина, с тъмни коси и тъмна кожа. Очите на Стивън, бяха светлосиви, а лицето на Ахмед показваше арабското му наследство и за разлика от спътника си имаше мустаци. Той се усмихна на Мег и Дафни, но погледът, който хвърли към Бриана, би могъл да изпържи яйце. Тя му го върна с лихвите. — С Дафни сме тръгнали на обяд… — започна Мег. — Отивай, скъпа — каза нежно Стивън и я придърпа по-близо, за да я целуне. — Зает съм все още. Имаме някои въпроси за обсъждане. — Ти няма ли да тръгваш? — обърна се внезапно Ланг към Бриана. Тя се поколеба минута, стресната от въпроса му. — Е, не, все още не е… — Добре — той се обърна към Стивън: — Тогава да приключваме с това. — Добре. Ще се видим довечера, сладурче — каза Стивън на Мег и усмивките, които си размениха, накараха Бриана да им завиди. Тя се зае с работата си, докато двете жени се сбогуваха, а Ланг се отправи със Стивън към офиса му. — Да? — обърна се гневно Бриана към Ахмед — Искате ли нещо? — Вие сте противна и без да говорите — каза й рязко — В моята страна вечно ще живеете на хляб и вода, с такова отношение. — Предпочитам хляб и вода, отколкото да седя на една маса с вас и да ям омари! — усмихна се злобно тя. — Като че ли някога ще получите покана от мен — извърна се той с презрение. — Имам богат избор на жени. — Арабски шейх — измърмори под носа си младата жена. — Моля? Тя повдигна очи. — Надявам се, да се наслаждавате на пътуването си към дома, когато си тръгнете, и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Той остана безразличен към коментара й. — Жена с език като вашия едва ли може да се надява дори на най-обикновен разговор с мъж. Сигурен съм, че не сте омъжена. — Да, не съм! — съгласи се с радост тя. — Щастливият ми израз ли ме предаде? Той се намръщи. — Да ви предаде? — Необузданото ми блаженство ли издаде положението ми? — поправи се Бриана. Мъжът изглежда не намери коментара й за забавен. — Жените в моята страна с удоволствие се омъжват и създават деца. — А в моята жените не трябва да се омъжват и да имат деца, ако не желаят. Те не се забулват, не живеят в харем и не са собственост на съпрузите си — сладко му отвърна тя. Той погледна към нея. — Държите се оскърбително. Този невъздържан език един ден ще провали всяка възможност да имате добър брак. — Е, винаги мога да се надявам — съгласи се тя с въздишка. Мъжът каза нещо на собствения си език, което звучеше музикално и… обидно. Бриана го изгледа свирепо. — Ъъъ, Ахмед, може ли за момент? — Ланг се опита да предотврати сблъсъка. Арабинът погледна за момент към него после пак се обърна към Бриана. Все още стоеше сковано до бюрото и се колебаеше дали да напусне бойното поле. Жената го дразнеше повече от всеки друг, когото познаваше в тази страна. Смъртните заплахи и опитът за убийство му се струваха като детска игра в сравнение с начина, по който тя се държеше и пълното неуважение, което демонстрираше към положението му. Обикновено жените се опитваха да привлекат погледа и вниманието му. Тази тук само го обиждаше и му се подиграваше. Не помнеше някога да е изпитвал такъв гняв. — Ахмед? — повика го Ланг отново, по-настойчиво. — О, добре де! — тросна му се арабинът. И още мъничко с тайнствата на джула горска по прякор Гаруд. Не пускам цялата, че ще залепнете за"екрана" хихи, но пускам достатъчно да ви стане интересно. А и се заклевам, че не съм зла. Само обичам джулитата били те горски или не. Та Тайна: Шотландия, 1200 сл.Хр. Иън Мейтланд се превръщаше в истински зъл кучи син, ако го ядосаха, а точно сега беше ядосан. Настроението му се бе помрачило в мига, в който брат му Патрик му разказа за обещанието, което бе дал на милата си съпруга Франсис Катрин. Ако Патрик бе целял да изненада брат си, със сигурност бе успял. Обяснението му бе оставило Иън безмълвен. Но не за дълго. Гневът бързо бе успял да погълне всички други емоции. Всъщност, вбеси го не толкова нелепото обещание, което Патрик бе дал на жена си, колкото фактът, че брат му бе свикал съвета на клана, за да поиска мнението им. Ако знаеше какво е намислил, Иън щеше да попречи на брат си да замесва старейшините във въпрос, който засягаше само семейството. Но той се бе впуснал да преследва копелетата от клана Маклейн, които бяха устроили засада на трима от воините на Мейтланд, и когато се прибра у дома като победител, вече бе твърде късно. Както винаги, оставиш ли Патрик да вземе някакво просто решение, той задължително забъркваше голяма каша. Очевидно дори не се бе замислил за последиците, които биха произтекли от прибързаните му действия. От Иън, който неотдавна бе определен за леърд на клана, щеше да се очаква да отложи задълженията и лоялността си към своите близки и да действа единствено като съветник на старейшините. Той нямаше да може да оправдае очакванията обаче. Щеше да застане в подкрепа на брат си, въпреки съпротивата на останалите. Нямаше да позволи на Съвета да го накаже. Бе готов дори да се бие с тях, ако се наложеше. Иън не сподели това с брат си, единствено защото искаше Патрик да се поизмъчи от съмнения. Надяваше се, че премеждието, през което преминава сега, ще го накара за в бъдеще да бъде по-внимателен, когато взима прибързани решения. Петимата съветници вече се бяха събрали в голямата зала, за да чуят молбата на Патрик, когато Иън привърши със задачите си и се отправи към хълма. Брат му чакаше в центъра на вътрешния двор. Изглеждаше готов за битка. Беше застанал с разкрачени крака, отпуснатите му отстрани на тялото ръце бяха свити в юмруци, а намръщеното му лице беше свирепо като завихрящата се над главите им буря. Иън въобще не се впечатли от войнствено му изражение. Избута го от пътя си, когато се опита да препречи пътеката и продължи към крепостта. — Иън — изкрещя Патрик, — питам те сега, за да знам позицията ти, преди да влезем вътре. Ще ме подкрепиш ли или ще бъдеш срещу мен по този въпрос? Иън спря и бавно се обърна. Целият гняв, който изпитваше бе изписан на лицето му, но въпреки това, гласът му бе мек, когато проговори. — А аз искам да знам Патрик, умишлено ли се опитваш да ме провокираш, като ми задаваш такъв въпрос? Патрик видимо отпусна напрегнатата си поза. — Не исках да те обидя, но ти съвсем наскоро стана леърд и Съветът все още те изпитва, особено що се отнася до такъв личен въпрос. Едва сега осъзнах в какво неловко положение съм те поставил. — Да не би да размисли? — Не — отвърна с усмивка Патрик и се приближи към брат си. — Знам, че не искаш да замесвам съвета, особено сега, когато се опитваш да ги убедиш да влязат в съюз с Дънбарс срещу Маклиънс, но Франсис Катрин е решена да спечели благословията им. Тя иска приятелката й да бъде приета тук. Иън не възрази срещу пояснението и Патрик продължи: — Но също така осъзнах, че ти не разбираш причините ми, да дам това обещание на жена си. Един ден, когато срещнеш правилната жена, ще разбереш за какво е всичко това. Иън раздразнено поклати глава. — Господ ми е свидетел, Патрик, никога няма да те разбера. Правилна жена не съществува. Всички са еднакви. Патрик се засмя. — И аз мислех така, преди да срещна Франсис Катрин. — Говориш като някоя жена — изсумтя Иън и отново закрачи към входа на крепостта. Патрик не се обиди на коментара на брат си. Беше наясно, че Иън не може да разбере любовта, която той изпитваше към жена си, но с божията благословия, един ден щеше да намери някоя жена, на която да отдаде сърцето си. И когато този ден настъпеше, с удоволствие щеше да му напомни за циничните му приказки в момента. — Дънкън намекна, че може би ще искат да разпитат жена ми — смени темата Патрик, връщайки се към главния проблем. — Смяташ ли, че старейшината се шегуваше с мен? Иън не се обърна, когато каза: — Старейшините никога не се шегуват. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. — По дяволите, аз съм отговорен за това. — Да, така е. Патрик не обърна внимание на категоричното му съгласие. — Няма да позволя на съвета да разстрои Франсис Катрин. Иън въздъхна. — И аз няма да го позволя — обеща той. Брат му беше толкова изненадан от думите му, че спря да се мръщи. — Те смятат, че ще ме накарат да размисля. Искам да знаеш, че каквото и да сторят, положението няма да се промени. Дадох думата си на Франсис Катрин и смятам да я спазя. Господ ми е свидетел, Иън, ако се наложи, ще мина през адските огньове заради жена си. Иън се обърна и се усмихна. — Засега ти стига и само една разходка до голямата зала — кисело каза той — Хайде, да свършваме с това. Патрик кимна и забърза пред брат си, за да отвори двойните врати. — И един съвет, Патрик — каза Иън. — Остави гнева си зад тези врати. Ако видят колко си разстроен, ще ти прегризат гърлото. Постарай се да изложиш позицията си със спокоен глас. Нека разумът те направлява, а не емоциите. — А после? — Аз ще се погрижа за останалото. След тези думи, затръшна врата след себе си. След десет минути, Съветът изпрати да доведат Франсис Катрин. Задачата бе възложена на младия Шон. Той завари жената на Патрик да седи до огнището в къщата и й обясни, че трябва незабавно да отиде до крепостта и да изчака отвън докато съпругът й излезе, за да я въведе в голямата зала. Сърцето на Франсис Катрин щеше да изскочи от гърдите й. Патрик й беше казал, че има възможност да я повикат да се яви пред съвета, но тя не му бе повярвала. Беше немислимо една жена да изкаже мнението си пред Съвета или пред леърда, по какъвто и да е официален въпрос. И фактът, че новият леърд бе по-големия брат на съпруга й, изобщо не я успокояваше. Според нея тази роднинска връзка едва ли щеше да й помогне. В ума й се състезаваха една след друга безброй плашещи мисли и не след дълго тя цялата трепереше от тревога. Съветът очевидно я мислеше за малоумна. Беше сигурна в това. Досега Патрик вероятно им бе казал всичко за обещанието, което й бе дал и причината да я викат в залата бе, че искат да чуят и нейното обяснение. Явно искаха да се уверят с очите си, че тя се е побъркала, преди да я затворят в някоя тъмница до края на дните й. Единствената й надежда бе в леърда. Франсис Катрин не познаваше много добре Иън Мейтланд. За двете години, откакто бе омъжена, едва ли бе разменила повече от десетина думи с него, но Патрик я бе уверил, че Иън е мъж на честта. Той щеше да признае, че молбата й е справедлива. Но първо щеше да й се наложи да се справи със Съвета. Тъй като срещата бе официална, четиримата старейшини нямаше да говорят директно с нея. Те щяха да зададат въпросите си, на най-главния старейшина — Греъм, и той трябваше да изтърпи унижението и да говори с нея. Все пак тя беше жена, външен човек, тъй като беше родена и отгледана на границата на Англия и Шотландия, а не в планините. Франсис Катрин всъщност бе облекчена, че точно Греъм щеше да я разпитва, защото от всички старейшини той я плашеше най-малко. Възрастният воин беше спокоен мъж и целия клан го почиташе. Бе техен леърд почти петнадесет години и се бе оттеглил от поста едва преди три месеца. Греъм нямаше да се старае да я изплаши, или поне нямаше да го направи умишлено. Но щеше да направи всичко възможно, за да я накара да освободи Патрик от обещанието си. Тя се прекръсти и започна да се моли, докато изкачваше стъпалата към входната врата на крепостта. Убеждаваше се, че ще премине лесно през това изпитание. Без значение какво щеше да се случи, тя нямаше да отстъпи. Патрик Мейтланд й бе дал своята дума, в деня, преди да се съгласи да се омъжи за него, и Господ й беше свидетел, щеше да направи каквото е нужно, за да го накара да изпълни обещанието си. От това зависеше един скъпоценен живот.

Редактирано 5 юни 201214 г. от cheetah (преглед на промените)