О, мили мои, и на мен ми се иска още утре да я имате книжката, щото е голяма разкошнотия.Туй инатливо магаре Кит, държи главния до края на книгата изправен на кътни зъби . Ама пусто му време, все не ми стига. Е, може и да не е март, може и малко по-рано, ама там някъде.Въоръжете се с търпение!

Аууу, ама как тази разкошотия ще я държите толкова дълго далече от нас

Хубав ден понеделник. Начало на нова седмица и мой любим ден. Ми така де родена съм в понеделник, че и чавето си пръкнах тогаз. Какво по-хубаво от това да поставя едно ново начало на една дълго чакана книжка. За несведущите ще кажа само Ли Сан Тер и любимата ни Джо Линдзи. Хайде да идем до Кистран да видим кви ги върши новата ни любимка Тедра.

Първа глава

Кистран, 2139 С.К (След Колонизацията)

Демонстрацията срещу избиването на боскрати продължаваше вече трети ден. Студентите маршируваха пред лабораторията Фаня Сайънс, проекторните им банери мигаха с неонова светлина, протестирайки срещу унищожението на един цял животински вид в името на науката. Очакваното стълкновение не се състоя, така че сега наоколо бе пълно с хора, които се присъединяваха към отегчените и разочаровани граждани на Фаня, в търсене на малко вълнение и на нещо, с което да се разтоварят от напрежението.

В това бяха замесени само трима еколози, които сега протестираха пред арт форума и не се очакваше да създадат никакви неприятности. Местната Стрес Клиника обаче беше затворена миналата седмица за реконструкция и разширение и гражданите на Фаня, които не бяха в двойно съжителство, станаха малко по-невъздържани от обикновено.

— Ако не правят секс поне веднъж на ден в клиниката, започват да мислят, че светът е към своя край — бе казал Ръководителят на научните във Фаня, на Директора на Кистран — Гар Се Бернн. — Тези млади хора нямат представа какво беше преди да създадем Стрес Клиники във всеки по-голям град.

— Нито пък ние — бе отвърнал сухо Директорът, и въпреки това изпрати най-добрия Охранител от Служба за сигурност 1, за да успокои разтревожения мъж.

Тедра Де Ар беше «щастливият доброволец», на който Фаня възложи да отговаря за местния Отдел за сигурност. Още след първия си час там, тя разбра, че ако нарастващата тълпа излезе от контрол, не би могла да направи много, без да нанесе сериозни щети на живота или крайниците на замесените.

Отделът за сигурност на Фаня не бе нищо повече от група млади охранители, които не бяха в състояние да различат пулсарно оръжие от комуникаторите си, и причината за това бе, че никога не им бяха давани истински задължения. Така че ако гражданите решаха да станат настъпателни, докато спасяват малките грозни боскрати, тя не виждаше как би могла да ги спре с подкреплението, което можеше да получи в този малък град.

С едва четиридесет охранители на разположение и с поне сто цивилни, чукащи на входната им врата, Тедра започна да обмисля възможността за тихо измъкване през задния вход. За това бяха виновни страхливите учени; нея въобще не я бе грижа за люспестите малки гадини, които я бяха оставили да защитава. Защита, как не! Тя самата не можеше да трае тези отвратителни животинки. Защо си мислеха, че би искала да ги защитава?

Без да споделя мислите си с мъжете, които я бяха избрали за тази временна длъжност, Тедра повдигна закачената на колана й компютърна свръзка и се свърза с Марта — нейният личен компютър Мок II.

— Знаеш каква е статистиката, Марта, а те са почти на прага ни. Каква е вероятността някой да грабне боскрат и да хукне да бяга?

— Около шестдесет към едно — от малкия ръчен комуникатор се чу изключително женственият глас на Марта. — Ако Стрес Клиниката не бе затворена…

Тедра я изключи буквално с ръмжене и върна комуникатора на колана си.

— Проклет секс — измърмори тя. — Откога се превърна в лекарство за всичко. «Без него не мога, иначе ще се разпадна или ще стана агресивен».

— Каза ли нещо, Охрана 1?

Тедра се обърна към детето зад себе си. То наистина бе дете, едва ли беше на повече от осемнадесет години. Разбира се, когато самата тя бе на осемнадесет, бе най-добрата в класа си, работеше активно от година, макар, че още продължаваше обучението си, и вече бе ненадмината в своята сфера на работа. А това беше преди цели пет години. Преди четири години Тедра бе заслужила личният ранг Охрана 1, най-високият възможен за оръжеен експерт и специалист в ръкопашния бой.

Младата жена, която я заговори бе най-много Охрана 5. Това бе най-ниският ранг, а се очакваше, че това дете ще й помага. Трябваше да им бъде забранено да работят, преди да придобият достатъчно опит, но разбира се, нямаше начин човек да каже това на Администрацията, особено при този недостиг на охранители. Голяма част от новите студенти предпочитаха да се обучават в по-перспективни и по-малко опасни за живота кариери, особено на планета, която не бе във война и членува в Лигата на планетите, посветени на мира и печелившата търговия.

— Не, не съм ти казала нищо, Охрана 5, но сега ще ти кажа. Ще оставим гражданите да правят каквото си поискат, защото не вярвам, че си заслужава да умрем заради една сграда пълна с грозни, вонящи боскрати. Стой настрана от пътя им и се надявай всичко това да приключи бързо. В случай, че се приближат към теб, стреляй със зашеметяващото оръжие и ако това не помогне, тичай колкото ти държат краката. И запомнете добре, че имате право само да ги зашеметите. Ако има дори един мъртвец, когато всичко това приключи, ще отговаряте лично пред мен.

Не добави, че ако се стигне до това, ще им се иска те да са били на мястото на умрелите. Охранител 1 не беше човек, който би могъл да подцениш. Най-малкото, което щеше да направи, бе да избърше пода с теб и останалите Охранители знаеха това.

За жалост сред тълпата, която най-после премина и последната врата на огромната сводеста лаборатория, имаше и няколко еколози. Те бяха свободни граждани, лишени в продължение на цяла седмица от дневната си доза секс терапия. Горките те! И сега използваха проклетите боскрати, за да изразходят част от натрупания стрес по най-старомодният начин, прибягвайки до насилие. Нарушителите се насочиха директно към оборудването и започнаха да блъскат и трошат всичко, до което успяваха да се докопат. Използването на зашеметяващите оръжия не постигна особен успех с първите нападатели.

Тедра Де Ар прекара следващия половин час в трошене на кости и разбиване на лица. Този следобед местният Медицински център, щеше да има доста работа, но поне никой не беше сериозно ранен. Въпреки това, тя все още бе дяволски ядосана. Не й харесваше да слуша как мъжете пищят докато троши костите им. Не и когато ставаше въпрос за някакви пролети боскрати. Добре поне, че повечето жени припаднаха по мебелите и лабораторните маси, иначе щеше да се наложи да слуша и техните писъци, а тях ги мразеше много повече от тези на мъжете. Тедра определено не се нуждаеше от допълнителни фактори, които да влошават настроението й.

Цялата тази история бе просто едно фиаско и истинско похабяване на таланта й. Тя все още бе ядосана, когато се върна във временната стая, която й бяха дали. Хлапето, онова, за което смяташе, че няма никаква работа на тази длъжност, бе успяло да се простреля в крака със собствения си пулсар. Какво ли не би дала да остане насаме с инструктора му само за пет минути, след това нямаше да си позволява да освобождава студенти, преди да са напълно подготвени.

Тя стигна до вратата си и плесна длан върху разпознавателния панел за отключване, без дори да забави ход. В следващия миг се блъсна в затворената врата. Тедра разтърка удареното място и си наложи да се успокои, а после сложи отново ръка на панела и зачака да преминат условните две секунди, необходими за разпознаването й. Вратата се плъзна безшумно встрани, отваряйки се пред ядосания й поглед.

Въобще не се бе успокоила.

Следващия път, когато на Гар Се Бернн му хрумнеше, че би оценила някое от допълнителните назначения, които й е уредил, щеше да му каже, точно какво да направи със себе си, без да се интересува дали всички на планетата ще я чуят или не.

Тя бе Охрана 1 и нейно задължение бе да брани и закриля лидерите на планетата, а не да бъде давана под наем на някакъв проклет треторазреден департамент. Работата й бе най-високо заплатена и трябваше да се определя от Правителствената сграда и то от самия Директор.

Гар Се Бернн знаеше, че наскоро си е купила къща в покрайнините на града и вероятно смяташе, че се нуждае от допълнителни средства, за да я изплати. Може би е решил, че й прави услуга. След като се успокоеше, вероятно би могла да обмисли и идеята да му благодари, когато се върне в Галион Сити, но все пак трябваше да почака да се успокои.

Поемайки си дълбоко дъх, тя отиде до санитарната стена в ъгъла на квадратното едностайно помещение, натисна активатора на стената и започна да се съблича. Междувременно стените започнаха да я заграждат и тя се озова в едно помещение широко пет стъпки. Светлините се включиха автоматично, когато новосъздадената стая в стаята се затвори с леко щракване. Появиха се тоалетна чиния, в случай, че се наложеше да я използва, съоръжение за смяна на цвета на косата и очите, както и чекмедже, пълно с лосиони, парфюми и няколко мъжки одеколона, останали след последния обитател. Но в момента, Тедра се интересуваше единствено от банята.

Тя изхлузи униформата си, състояща се от една част, направена от зимен соларен памук в сребристосив цвят, отговарящ на ранга й. Тялото, което се отрази в огледалната стена от ляво бе дългокрако със здрави мускули и идеални пропорции. Личеше си, че е силна, но без изпъкнали мускули, които да нарушават женствените извивки на тялото й. Това тяло бе резултат от петнадесет години интензивни тренировки и обучение, които го бяха превърнали в бойна машина. Тедра все още съжаляваше, за трите пропилени години, които бе прекарала в програмата «Откриване на света», това беше вторият й избор за кариера, преди да стане достатъчно висока, за да й позволят да започне обучението си там, където искаше от самото начало.

Спря, когато зърна отражението си в огледалната стена и видя, че лицето й е изкривено в намръщена гримаса. Нуждаеше се от нещо, което да я освободи от натрупаното напрежение и знаеше, че банята няма да помогне. Имаше нужда от масажора си, но тези машини бяха рядкост и не влизаха в стандартното оборудване на стаите. Използваха се само на няколко места в цял Кистран. В този апартамент бе открила някои от удобствата, които притежаваше собственият й дом, но за жалост масажорът не бе едно тях.

Знаеше, какво щеше да й каже Марта и се радваше, че Стрес клиниката на Фаня не работи, защото за пръв път в живота си, наистина беше изкушена да я посети. Резултатът щеше да бъде просто раздвижване на тялото, подобно на това, което бе упражнила по-рано днес. С тази разлика, че за това упражнение щеше да има повече желаещи, отколкото за предишното. Въпреки високия си ръст, тя привличаше мъжете и само рангът й на Охрана 1, ги възпираше да не я преследват постоянно. Често се чудеше, колко ли по-лошо щеше да бъде, ако беше малко по-ниска. Но тя бе над средната височина, като дори надвишаваше с два и половина сантиметра средната височина за мъжете от сто седемдесет и пет сантиметра. Най-високият ръст достиган от кистранците бе сто и осемдесет сантиметра, и всеки подобен гигант бе привличан в Службите за сигурност. Което за нея щеше да е добре, ако се интересуваше от тези неща, но тя не се интересуваше.

Тедра вярваше, че някога ще се появи мъж, когото да не може да направи на пух и прах и тогава щеше да се радва, че тялото й е стройно и с приятни хармонични пропорции, че гърдите й щедро изпълват шепите, талията й е по-тясна от тази на повечето жени, а бедрата й са заоблени, а не кокалести и изпъкнали. Кожата с цвят на златна праскова, огромните бадемови очи, аристократичният нос, и меката коралово розова уста също не бяха за подценяване. Правата кестенява коса и цветът на очите й, не бяха естествените й, но заедно с тялото й образуваха много добра комбинация. Беше доволна от начина, по който изглежда. Всъщност никога не бе намирала причина да оценява нещо друго в телосложението си, освен високия ръст, който бе основната причина да получи пост в Службите за сигурност.

Остави униформата си на пода, защото знаеше, че веднага щом стените се спуснат, роботът чистач щеше да се погрижи за нея. Никой не би обвинил Тедра, че е прекалено подредена. Ако не беше такава роботите чистачи щяха да обикалят из стаята през голяма част от времето и ужасно да я разглезят, като поддържат всичко искрящо чисто, хигиенично и на мястото му. Машината на височина достигаше до бедрата й, движеше се тихичко и никога не се пречкаше из краката на човек. В интерес на истината, Тедра почти не я забелязваше, докато тя шеташе около нея. Домашният й робот дори бе програмиран да й носи закуската в леглото, ако я домързеше или нямаше сили да се изправи, за да натисне копчето на доставчика за храна и да си поръча закуската сама. По дяволите, проклетото нещо дори щеше да измие зъбите й, ако му бъде наредено.

Соларната баня бе по-малка от тази в дома й, ваничката за краката бе поне с тридесет сантиметра по-тясна, а и едва успяваше да я побере на височина. Когато стъпи и с двата си крака вътре, плъзгащата се врата на банята се затвори бавно, и цилиндричното помещение се изпълни с червена светлина. След три секунди светлинният лъч се изключи, а вратата се отвори автоматично, мълчаливо предлагайки й да излезе навън. Тедра излезе от банята почистена от глава до пети, като дори изкуствено оцветената й в кафяво коса, блестеше от чистота.

Тя не знаеше на какъв принцип работят соларните бани. Те бяха навлезли в употреба преди петдесет години по времето на това, което сега се наричаше «Великия недостиг на вода», но продължаваха да се използват и сега, тъй като бяха много по-ефективни. Домашната й баня, бе много по-нов модел и соларната й светлина можеше да почиства и дрехите. Униформата й бе тънка и достатъчно удобна, за да спи с нея, което й спестяваше време за преобличане, освен ако не се наложеше да ходи другаде, освен на работа. Само няколко цивилни граждани все още помнеха какво е да си вземаш душ по стария начин.

Назначението й приключваше днес, така че когато излезе от банята тя реши да облече панталона и блузата, доставени й по-рано днес, заедно с останалите вещи, които бе донесла за краткия си престой във Фаня. Едва миналата седмица се бе напарфюмирала с любимия си аромат, затова не се налагаше да го прави отново. Малкото грим, който използваше, тънка черна линия, подчертаваща миглите й и лек руж, имаха голяма трайност, така че не се налагаше да се занимава и с тях.

След като работата й тук бе приключила, Тедра можеше да се отърве от безличния цвят на косата си. Тя прекара следващите двадесет секунди, за да го смени. Спря се на енергично лимонено жълто, което не изглеждаше добре с нищо друго, освен с кафяви сенки за очи. Стегнатият кок, в който бе завързана косата й по време на работа, трябваше да бъде развален заради почистването и боядисването. Използва машата за коса, за да навие бретона си, така че да не пада пред лицето й. За всичко това й бяха необходими по-малко от пет минути.

Роботът чистач вече бе започнал да се труди, още когато стените се отвориха и изчезнаха по местата си.

— Събери багажа ми, миличка — каза тя, без да си дава труда да измисли име на временния си компютърен помощник, защото знаеше, че домашният й компютър ще ревнува, ако това се случеше. И макар, че не бе свободно мислещ компютър, като Марта, тя не искаше да рискува да обиди малката машинка, която управляваше стаята.

Докато чакаше да съберат и опаковат вещите й, тя поиска аудио-визуална конзола, за да се обади на шефа си и да му докладва колко щастливо бе завършила мисията й. Всички боскрати бяха изнесени от лабораторията, докато студентите еколози събраха приятелчетата си натръшкани по пода. Всъщност, в действителност, тя не се бе провалила, сградата все още бе цяла, нямаше мъртви и бяха нанесени минимални повреди на оборудването в лабораторията. Никой не й бе казал, че трябва да попречи на боскратите да напуснат загражденията си.

Тедра седна на приспособяващия се стол, който незабавно зае формата на тялото й и се обърна към конзолата. Тъкмо се канеше да активира далекообхватния канал, за да се свърже с отдалечения на хиляда и петстотин километра Галион Сити, когато големият, широк три метра екран активира сам и пред нея се появи лицето на мъж, който й се стори смътно познат. Ръката на младата жена застина във въздуха и тя се облегна назад, изненадана, че екранът не извести, че има входящо повикване и се включи, без да е подадена гласовата команда «Отговори». Хората не се свързваха така без разрешение с аудио-визуалните конзоли, тъй като връзката бе двупосочна и човек лесно можеше да наруши чуждото уединение. И все пак мъжът бе там, гледаше я, седнал зад бюрото, което със сигурност познаваше. То се намираше в офиса на Директора на Кистран. Но мъжа определено не беше Гар Се Бернн.

Шокът й се разсея, когато осъзна, че мъжът от екрана не можеше да я види. Очевидно това бе многократно предаване, което в момента бе гледано и от много други хора. Тя знаеше, че това може да бъде направено, че всеки аудио-визуален приемник може едновременно с много други да улови електронна вълна, предавана на цялата планета, но тъй като никога до сега не бе правено, никой не можеше да я осъди, че малко се бе стреснала. Но шокът се завърна, когато мъжът започна да говори.

— Поздрав, Граждани — гласът му бе компютърно модулиран. Изглеждаше като щастлив мъж, и ако можеше да се вярва на съобщението му, бе точно такъв. — Някои от вас може би ме помнят от абдикацията ми от Директорския пост през 2134 година след колонизацията… преди пет години.

Вече знаеше къде го бе виждала, с тази негова кафява коса, малко по-тъмно мускусна, отколкото бе нейната допреди минути и със сивите, подобни на разтопена стомана очи. Преди да бъде преместена в Управляващата сграда, докато рангът й все още беше Охрана 2, беше имало борба за Директорския пост. Тя помнеше добре, колко свирепи бяха гражданите към опитите на този мъж да купи гласовете на Съвета на деветте. По онова време те притежаваха най-голямата власт, и само на девет години, по време на предизборните кампании, не вземаха значимите решения. През станалото време, властта над планетата бе в техните ръце.

— Може би ме помните, а може би не, това не е важно — каза той, сякаш бе прочел мислите на Тедра. — Това, което трябва да знаете, е, че аз съм Кред Се Моер и съм новият ви Директор…

— Какво, по дяволите, говориш! — изкрещя тя и за малко да пропусне останалата част от речта, тъй като той не спря, за да уважи гнева й.

— … по силата на най-силния. От този ден аз поемам контрола над Управляващата Сграда и нямам намерение да се предавам. Превратът бе осъществен с минимални жертви. И вярвам, че ще се радвате да узнаете, че предишният ви Директор няма да бъде наранен, освен ако някой не се опита да го освободи от Управляващата Сграда, където той ще се наслаждава на гостоприемството ми. И ако покажете доброто си поведение и не ми създавате проблеми през годините, в които ще управлявам, той ще остане жив и здрав. Нека ви уверя, че при моето Директорство няма да има никакви значими промени. Работата и животът ви, добри граждани, ще продължат както до сега, с изключение на Службите за сигурност. От днес те имат нов Директор, който ще ви води към мир и просперитет, нов Директор, когото да защитават и почитат. Аз съм този Директор, Крeд Се Моер.

Екранът почерня, а в мислите на Тедра избухна вихър от възмущение и недоверие. Това бе шега, и то една от най-лошите, които бе чувала. И все пак думата «почитат» продължаваше да ехти в съзнанието й. Той изискваше почит? Това бе крайно деспотично. Гар Се Бернн бе обичан и уважаван, той нямаше нужда да изисква почит от народа си. По силата на най-силния? Охранител срещу Охранител? Не! Невъзможно!

Ами, ако бе истина?

Тя активира далекообхватния канал и се свърза директно с Управляващата сграда. Пръстите й се отпуснаха на облегалките на стола, докато чакаше екранът да се включи отново. Охраната в Управляващата сграда бе най-добрата. Как е възможно да са били победени? Подкуп? Разплата? Възможно ли бе да работи с тези мъже толкова години и да не ги познава? По дяволите! По дяволите! Защо не бе там? Можеше и да успее да направи нещо, да промени случилото се.

Екранът остана черен отказвайки да отговори.

Веднага опита друг район, докато сигналът все още бе отворен. Срещу нея се появи лицето на най-близкия й приятел — Рурк Се Дел, шефа на Реликвената Зала.

— Благодаря на звездите, Тедра, страхувахме се, че те… — той замълча и закри за миг с ръка сините си очи, показвайки ужасна умора или облекчение. При тази негова реакция сърцето й отново затуптя лудешки и тя зачака да чуе най-лошото. — Слушай, сладурче, и не ме прекъсвай! Ако си видяла същото, което видяхме и всички ние, трябва да знаеш, че е истина, или поне факта, че са превзели Управляващата Сграда и са се барикадирали вътре. Директорът все още е жив, поне доколкото знаем. Всичко останало е една огромна лъжа. Няма да повярваш какви неща чухме… проклетата тиня се е разплискала навсякъде… толкова много промени, и всичко това, ще му се размине.

— Просто ми кажи как, Рурк.

— Ще го направя, веднага щом дойдеш тук…

— Рурк!

— Няма време, Тедра! — каза той с раздразнение и тревога, каквито и самата тя изпитваше. — Ще оставя тази линия отворена за Слейкър. Той твори магията си в компютърната лаборатория. Когато не успях да се свържа с теб, предположих, че все още си във Фаня и писах, че си загинала при вчерашните размирици, така че те няма да те търсят. В момента изработваме новата ти самоличност, но има някакви проблеми в архивния компютър. Вероятно вече са се досетили, че някой е проникнал в данните и сигурно са сложили парола на файловете. Но Слейкър работи по въпроса, а ти знаеш колко е добър.

— Да, аз…

— Просто се върни тук възможно най-скоро, Тедра, и ела направо при мен. Дори не си помисляй да отидеш в Управляващата Сграда, в Охранителния Комплекс или в новото си жилище. Не говори с никого и се опитай да не се тревожиш. Двамата със Слейкър все някак ще те изведем от планетата.

— Да ме изведете от планетата? — каза тя с тих, невярващ глас. — Трябва да напусна планетата?

— Това, или нещо по-лошо, сладурче. Кред Се Моер е намерил начин да плати на наемниците си. И първата вноска е всяка жена Охранител, която успеят да заловят.

Тедра се олюля.

— Наемници за Охранители? Кои са?

— Ша-Ка'арци.

Но Ша-Ка'арците са воини, които се бият с мечове, бе последната й мисъл преди екранът пред нея отново да потъмнее.

мЪ просто нямам търпение.................

И не си единствената. Тази поредица ми е една от любимите. И с удоволствие ще я прочета. Благодаря на екипа! ( И един нагъл въпрос. Кога да чакаме още?)

Досега не ми беше попадала книга с фантастична тематика на Джоана Линдзи,но началото е многообещаващо.Ще чакам с нетърпение продължението...А сега един друг въпрос:какво става с Яков и нощните стражи?Ще има ли скоро нещо ново за тях? !!!!!

Вече го сънувам тоз бат Девъл... Че и рИдакторката се мярка

Ам... ся ша си проличи, че не съм на бач. Румовата Кит отново е на линия да видим:

ГЛАВА 3.

Тази нощ Кейн принуди Кит да спи в една малка спалня на втория етаж, вместо в нейната, пълна с прах и пропита с мирис на кожа, стая над конюшната. Заповедите му бяха кратки и точни. Докато не вземеше решение какво ще прави с нея, тя нямаше да се грижи за конете. И ако се опиташе да избяга, щеше да я лиши завинаги от Райзън Глори.

На следващата сутрин, Кит избяга обратно в конюшната, и се сгуши нещастно в един ъгъл с книгата Охолният живот на Луи XV, която бе измъкнала от библиотеката, няколко дена по-рано. След известно време се унесе в дрямка и засънува гръмотевични бури, бонета и краля на Франция, който яздеше с любовницата си Мадам дьо Помпадур през памучните полета на Райзън Глори.

[* Жан-Антоанет Поасон, маркиза дьо Помпадур - известна като мадам дьо Помпадур е официална любовница на Луи XV от 1745 до смъртта си през 1764]

Когато се събуди, се почувства дори още по-зле. Ръцете и краката й тежаха. Седна унило, пред бокса на Аполон, с ръце отпуснати върху скритите под мазни панталони колене. При подготовката на плана си бе пропуснала да вземе предвид, какво ще е усещането, когато погледне в очите на невъоръжен човек, преди да дръпне спусъка.

Вратата на конюшната се отвори, пропускайки слабата светлина на облачния следобед. Мерлин притича през коридира, хвърли се върху Кит и почти събори шапката й в порив на възторжено обожание. След него бавно вървеше Магнус. Крака, обути в ботуши спряха до нея. Но тя упорито отказа да вдигне глава.

- Сега, не съм в настроение за разговори, Магнус.

- Не мога да кажа, че съм изненадан. Майорът ми разказа, какво се е случило снощи. Трябва да е било някакъв трик, това което сте направили, мис Кит!

Именно така се обръщаха към нея у дома й, но в неговата уста прозвуча като обида.

- Това, което се случи през нощта е само между мен и майора. Не е твоя работа.

- Неприятно ми е, когато неправилно оценявам хората. Така че, занапред ще се постарая да се държа, колкото се може по-надалеч от вас – той взе една празна кофа и напусна обора.

Кит захвърли книгата, взе една четка и отиде в бокса на червеникавокафявата кобила Саратога. Изобщо не я интересуваха заповедите на Кейн. Ако не се занимаваше с нещо, щеше да полудее.

Точно прекарваше ръцете си по задните крака на коня, когато чу да се отваря вратата. Потръпна от изненада, обърна се и видя Кейн, който стоеше по средата на коридора и я гледаше с твърд като гранит поглед.

- Моите заповеди бяха ясни, Кит! Никаква работа в обора!

- Добрият Бог ми е дал две силни ръце – възрази тя. – Не съм свикнала да лентяйствам.

- Грижата за конете не е подходяща работа за млада дама.

Тя се втренчи злобно в него, опитвайки се да разбере, дали й се присмива, но не можа да разчете изражението му.

- Щом има работа, някой трябва да я свърши. Изнеженият живот не ми е по вкуса.

- Стой далеч от конюшната! – каза твърдо той. Тя отвори уста за да протестира, но Кейн я изпревари. – Никакви спорове! Искам веднага да се измиеш и след вечеря те чакам в библиотеката, за да поговорим.

Той се врътна на пети и закрачи към вратата на обора с мощните си, дълги крака. Походката му бе твърде изящна за мъж с неговите размери.

Вечерта Кит се появи първа в библиотеката. В знак на подчинение на нарежданията на Кейн, бе измила част от лицето си, но така се чувстваше твърде уязвима, за да направи нещо повече. Сега бе нужно да е силна, а не като някакво беззащитно момиченце.

Вратата се отвори и Кейн влезе в стаята. Бе облечен в обичайния си домашнен костюм – светлобежов панталон и бяла риза с отворена на врата яка. Очите му я пронизаха.

- Мисля, че ти казах да се изкъпеш.

- Нали си измих лицето?

- Това не е достатъчно. Как можеш да се понасяш толкова мръсна?

- Не обичам да се къпя.

- Струва ми се, че има много неща, които не обичаш. Но ще се изкъпеш, преди да прекараш още една нощ тук. Едит Симънс заплашва да напусне, и да бъда проклет, ако заради теб загубя икономката си. Освен това, цялата къща вони. . .

- Не е вярно!

- Как ли пък не, по дяволите! От сега нататък, аз съм твой временен настойник и ти си длъжна да ми се подчиняваш!

Кит замръзна.

- За какво говориш, янки? Какво имаш в предвид, като казваш настойник?

- А, аз си мислех, че във всичко си успяла да си завреш носа!

- Отговори ми! - помисли си, че вижда проблясък на съчувствие в очите му. Но то изчезна бързо, когато започна да обяснява условията на завещанието и задълженията му, като неин настойник и разпоредител на попечителския й фонд.

Кит почти не помнеше баба си, която й бе оставила тези пари. Попечителският фонд се бе оказал постоянен източник на негодуванието на Розмари, и тя непрекъснато принуждаваше Гарет да се консултира с различни адвокати, с надеждата да се възползват от него. Въпреки че Кит предполагаше, че трябва да бъде благодарна на баба си, парите бяха безполезни. Те й бяха необходими сега, а не след пет години или когато се омъжеше, което не възнамеряваше да направи никога.

- Настойничеството е последната предсмъртна шега на Розмари – заключи Кейн.

- Проклетият адвокат не ми каза нищо за това. Не ти вярвам.

- Вече видях на какво си способна в гнева си. Интересно, ти даде ли му шанс да ти обясни?

Със свито сърце, тя си спомни, как бе изгонила адвоката от къщата, след като й бе съобщил за наследството на Кейн, макар служителят да се бе опитал да й каже, че има още подробности.

- Какво имаше предвид, като каза временен настойник?

- Нима си въобразяваш, че ще допусна да бъда отговорен за такова бреме, каквото си ти в продължение на цели пет години? – героят от _Мисионери Ридж_ видимо потръпна. – Утре рано сутринта, тръгвам за Южна Каролина. Някак си трябва да оправя тази бъркотия. Мисис Симънс ще се грижи за теб, докато се върна. Това ще трае не повече от три-четири седмици.

Кит скри ръцете зад гърба си, за да не може той да види, как затрепериха.

- И, как смяташ да се справиш с положението?

- Ще се опитам да ти намеря друг настойник, ето как.

Тя заби нокти в дланите си, ужасена да зададе следващия въпрос, макар да знаеше, че рано или късно ще настъпи време за него.

- А, какво ще се случи... с Райзън Глори? – попита, докато разглеждаше върха на ботуша си.

- Ще я продам.

Нещо като ръмжене се изтръгна от гърлото й.

- Неее!

Кейн вдигна глава и погледите им се кръстосаха.

- Съжалявам, Кит. Така ще бъде най-добре.

Тя усети стоманените нотки в гласа му и почувства, как последните крехки връзки, свързващи я с обичния й, познат свят, рухват завинаги. Дори не забеляза, че Кейн излезе от стаята.

Кейн трябваше да се подготви за игра с високи залози в един затворен за посетители салон на ресторант „Астор хаус“, но вместо това, безцелно гледаше през прозореца на спалнята си. Дори поканата за нощно посещение, която бе получил от известна оперна дива, не повдигна настроението му. За това бяха необходими твърде много усилия.

Мислеше си за хлапето с виолетови очи, живеещо под покрива му. Когато й бе казал, че ще продаде плантацията, тя изглеждаше така, сякаш я бе прострелял.

Размишленията му бяха прекъснати от звука на счупено стъкло и писъците на икономката му. Ругаейки, той се втурна надолу.

Банята бе в пълен хаос. Около медната вана бе посипано със счупени стъкла, а по целия под бяха разпръснати дрехи. В мраморната мивка бе разсипана кутия с талк и тънък слой от него покриваше черната орехова ламперия. Само водата във ваната бе чиста и сияеше със светлозлатисти отблясъци, на светлината от газената лампа.

Кит държеше на разстояние мисис Симънс с помощта на огледало. Бе стиснала дръжката му в юмрука си и го размахваше, като сабя. С другата си ръка придържаше кърпата, обгърнала голото й тяло и хищно настъпваше към нещастната икономка, избутвайки я към вратата.

- На никой не давам да ме къпе! Махай се!

- Какво става тук, по дяволите?

Мисис Симънс се втурна към Кейн и се хвана за раменете му.

- Тази мъжкарана се опита да ме убие! Хвърли по мен бутилката с течния сапун и за малко не уцели главата ми! – тя потърка лицето си и изстена. – Чувствам, как започва пристъпа ми на невралгия.

- Идете да си легнете, Едит – нареди Кейн и прикова с поглед Кит. – Аз поемам от тук.

Икономката бе прекалено разстроена, за да протестира срещу нарушаването на благоприличието, като го остави сам с голата му повереница, и забърза надолу по коридора, като мрачно си мърмореше нещо за невралгията и наглите безсрамници.

Зад цялото перчене на Кит, Кейн прозря, че е уплашена. Искаше да се отнесе по-меко с нея, но знаеше, че така няма да й направи услуга. Светът бе опасно място за жените, и двойно по-коварен за малките наивни момичета, които смятаха, че са силни, колкото мъжете. Тя трябваше да се научи да се огъва или щеше да се пречупи, и сега той, можеше да й даде един урок.

Кейн бавно откопча копчетата на маншетите си и започна да навива ръкавите на ризата. Кит мълчаливо наблюдаваше играта на мускулите по загорелите му ръце. Тя остъпи крачка назад с поглед прикован в тях.

– Какво мислиш да правиш?

– Казах ти, че трябва да се изкъпеш.

Устата й пресъхна. Клепачите на очите й се затвориха от самосебе си. Беше достатъчно трудно да гледа Байрън Кейн, когато бе облечена, а сега, само с кърпа увита около тялото й, се почувства толкова уязвима, колкото никога в живота си. Ако не бе скрил револвера й, без колебание, отново би натиснала спусъка.

Облиза устните си.

– Ти... по-добре, спри, веднага!

Неумолимите му очи се впиха в нея.

– Казах ти да се изкъпеш, и сега ще го направиш!

Кит вдигна огледалото направено от черупка на костенурка.

– Не ме приближавай! Когато хвърлих бутилката по мисис Симънс, преднамерено пропуснах! Сега, няма да го сторя!

– Време ти е да пораснеш! – каза много тихо той.

Сърцето й заблъска в гърдите.

– Не се шегувам, янки! Нито крачка повече!

– Ти си на осемнадесет, достатъчно възрастна, за да се държиш като жена, а не като улично хлапе. Едно е да нападаш мен, а съвсем друго – човек, който не ти е направил нищо.

– Тя ме разсъблече, докато се бях замислила! И... и тогава ме довлече тук!

Кит все още не можеше да разбере, как мисис Симънс бе успяла да я вкара в банята. Сигурно, защото бе останала вцепенена, слад като Кейн бе обявил, че ще продаде Райзън Глори. Щом старата дама бе започнала да дърпа дрехите й, Кит бе дошла на себе си.

Кейн отново заговори със спокойния си, тих глас, който я притесняваше много повече от силния му рев.

– Би трябвало да си спомниш за добрите маниери. И тъй като не го направи, ще те вкарам сам във ваната.

Тя хвърли огледалото към стената, за да отвлече вниманието му и се стрелна покрай него. Хвана я, преди да е успяла да направи и три крачки.

– Не искаш да се научиш на нищо, така ли?

– Пусни ме!

Без да обръща внимание на стъклата хрущящи под подметките на ботушите му, той я грабна в обятията си и заедно с кърпата я пусна във ваната.

– Ти мръсен, вонящ...

Преди да успее да продължи, той натисна главата й под водата. Плюейки, Кит се надигна и извика злобно.

– Ти мръсен...

Озова се обратно под водата.

– Ти...

Кейн го направи отново.

Кит не можеше да повярва на случващото се. Той не я държеше под водата достатъчно дълго за да я удави, но не това бе важно. От значение бе унижението. И ако не се укротеше, той щеше да я потопи отново. Втренчи се в него с ненавист, но все пак успя да усмири езика си.

– Достатъчно ли ти е? – попита я кротко.

Тя изтри очите си и каза с достойнство:

– Поведението ти е инфантилно!

Кейн започна да се смее, но изведнъж, забравил за всичко, очаровано се взря надолу във ваната. Твърде късно Кит съобрази, че е загубила кърпата. Бързо събра коленете си, за да се прикрие.

– Излизай, веднага! – над ръба на ваната плисна вода, когато се опита да извади хавлията от дъното й.

Той бързо пристъпи назад към вратата, след това спря. Наблюдаваше я, как се бори с подгизналата кърпа. Неловко прочисти гърлото си и попита.

– Ще можеш ли... ъъъ... сама да се измиеш?

Кит почувства как по бузите й се разля червенина. Кимна смутено и издърпа тежката хавлия.

– Ще ти донеса една от моите ризи. Но ако намеря дори петънце мръсотия, когато приключиш, започваме всичко отначало.

Той изчезна без да затвори вратата. Кит изскърца със зъби и си представи как орел кълве очите му.

Два пъти се изтри, премахвайки мръсотията, която, от известно време, удобно се бе разположила по цялото й тяло. След това изми косата си и накрая удовлетворена от резултата, уверена, че дори Божията майка не може да намери никакъв пропуск, посегна да вземе суха кърпа. Тогава видя, че ваната е заобиколена от парчета счупено стъкло, като средновековна крепост - от защитен ров.

Ругаейки, тя се зави с подгизналата хавлия и извика към отворената врата.

– Ей, янки! Трябва да ми донесеш суха кърпа, но си дръж очите добре затворени. Иначе ще те убия докато спиш, ще те нарежа на парчета и ще изям черния ти дроб за закуска!

– Колко е хубаво да разбера, че сапунът и водата не са развалили нежния ти нрав – той се появи на вратата с широко отворени очи. – Бях започнал да се притеснявам за това.

Кейн взе една кърпа от рафта в банята, но вместо да й я подаде, прокара поглед по разбитите стъкла.

–“Полученото удоволствие от всеки подарък се превръща в наказание, ако злоупотребиш с него” – Ралф Уолдо Емерсън, в случай, че не знаеш от кого е цитата.

Едва след като й подаде кърпата, Кит се почувства достатъчно в безопасност, за да му отговори.

–Мистър Емерсън също така е написал: „Всеки герой, рано или късно става безинтересен“. Не знам, как е било наистина, но си мисля, че ти си го вдъхновил за тези думи.

Кейн се засмя, доволен да разбере, че духът й не е пречупен. Тя беше тънка, като кобилка, само костеливи ръце и дълги слаби крака. Дори тъмният триъгълник, който успя да зърне, за малко, бе все още детски.

Но обръщайки се, си спомни малките й гърди с коралови връхчета, които съвсем не изглеждаха невинно. Представата за тях го смути и той проговори по-грубо отколкото имаше намерение.

– Подсуши ли се вече?

– Да. Доколкото това е възможно в твое присъствие.

– Прикрий се! Обръщам се!

– Жалко, тъкмо си мислих, колко е хубаво, когато не виждам грозното ти лице!

Вбесен, той пристъпи напред.

– Би трябвало да те оставя, да стъпиш боса върху стъклата!

– По-добре да изтърпя болката, отколкото нахалната ти компания!

Той я грабна от ваната, изнесе я в коридора и грубо я остави да стъпи на краката си.

– Оставих ризата в твоята спалня. Утре мисис Симънс ще те изведе, за да купите прилични дрехи.

Тя го изгледа подозрително.

– Какво по-точно разбираш под прилични дрехи?

Той знаеше какво ще последва и се приготви за бурята.

– Рокли, Кит.

– Да не си полудял?

Тя изглеждаше толкова възмутена, че Кейн се усмихна. Но не бе глупак. Време беше да й стегне юздите.

– Чу ме. И докато ме няма, ще правиш това, което мисис Симънс ти каже. Ако създаваш проблеми, съм наредил на Магнус да те заключи в стаята ти и да изхвърли ключа. Не се шегувам, Кит. Когато се върна, бих искал да чуя, че си се държала добре. Имам намерение да те предам на новия ти настойник, чиста и почтено облечена.

Емоциите, които се изписаха върху лицето й варираха от възмущение, до гняв, докато не взе превес нещо, което напомняше на отчаяние. Водата, капеща от краищата на косата й, падаше, като сълзи върху тънките й рамене, а гласът й съвсем изтъня.

– Наистина ли ще го направиш?

– Разбира се, че ще ти намеря друг настойник. Трябва да се радваш на това.

Тя с такава сила стисна краищата на кърпата, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

– Не това имах предвид. Наистина ли ще продадеш плантацията?

Кейн застина от страданието, изписано върху малкото й лице. Нямаше намерение да се обременява с разорена памучна плантация, но тя не би го разбрала.

– Няма да взема парите за себе си, Кит. Ще ги вложа в попечителския ти фонд.

– Не ме е грижа за парите! Не можеш да продадеш Райзън Глори!

– Налага се. Някой ден, може би ще разбереш.

Очите на Кит потъмняха, като бурно море.

– Най-голямата грешка, която направих е, че не ти отнесох главата!

Цялата й малка, увита в хавлия фигура изразяваше достойнство, когато мина покрай него и силно затръшна вратата на спалнята.

Хайде пак малко Кит този път решена в стил шапка с вид на сосиера. Приятно дразнене от мен:

ГЛАВА 4.

– Искате да ми кажете, че няма никой в цялата община, който да се съгласи да поеме настойничеството над мис Уестън? Дори и ако платя всички разходи? – попита Кейн, изучавайки преподобния Роулинс Еймъс Когдел от Ръдърфорд, Южна Каролина, който от своя страна, също го оглеждаше.

– Трябва да разберете, мистър Кейн. Всички ние познаваме Катрин Луиз, много преди вас.

Роулинс Когдел се молеше на Бог, да му прости удовлетворението, което изпитваше, поставяйки прът в колелото на този янки. Героят от Мисионери Ридж, в действие! Обидно му беше, че е принуден да разговаря с този човек. Но какво можеше да направи? В днешно време, сините униформи на окупационните войски бяха навсякъде, и дори Божият служител трябваше да внимава да не ги обиди.

На вратата се появи съпругата на свещеника – Мери – с чиния, в която имаше четири малки сандвича, намазани отгоре с тънък слой ягодов конфитюр.

– Да не ви прекъсвам?

– Не, не. Ела, мила моя. Мистър Кейн, моята съпруга ви е донесла специална почерпка. Жена ми е известна с ягодовия си конфитюр.

Конфитюрът бе от дъното на последния буркан, който Мери бе направила преди две години, когато все още имаше захар, а хлябът бе отрязан от самуна, който трябваше да ядат до края на седмицата. И все пак, Роулинс бе доволен, че има какво да предложи на госта си. Той по-скоро би гладувал, отколкото да позволи на този човек да разбере, колко бедни бяха всички.

– За мен не, мила моя. Няма да си развалям апетита. Заповядайте, мистър Кейн, вземете си два.

Кейн, въпреки мнението на преподобния Когдел, не беше глупав и веднага съобрази каква жертва правят, за да му поднесат тази почерпка в нащърбената порцеланова чиния със синя украса в китайски стил. Той взе един сандвич, който никак не желаеше и направи необходимите комплименти. По дяволите, всички южняци! Шестотин хиляди дущи бяха загинали заради непреклонната си гордост.

Кейн считаше, че гордостта им бе продукт на робовладелската система. Плантаторите бяха живяли в своите владения, подобно на всемогъщи крале, и притежаваха пълна и безгранична власт над своите роби. И осъзнаването на това бе породило тяхната ужасна самоувереност. Считаха, че са всесилни и поражението не бе променило почти нищо в тях. Южняшкото семейство можеше да гладува, но щеше да предложи, дори и на презрения си гост, чай и сандвичи.

Преподобния Когдел покани жена си.

– Заповядай, седни, мила моя. Може би ще съумееш да ни помогнеш. Мистър Кейн има някои затруднения.

Тя направи това, което съпруга й поиска от нея, изслуша го, когато подробно описа връзката между Кейн и Розмари Уестън, и как техният гост желае да прехвърли настойничеството си върху Кит на някой друг. Когато накрая, свещеникът свърши, Мери поклати глава.

– Страхувам се, че това, което искате, е невъзможно мистър Кейн. Има много семейства, които биха били много щастливи да вземат Катрин-Луиз в детските й години. Но вече е твърде късно за това. Мили Боже, та тя е на осемнадесет!

– Като че ли е престаряла – сухо отбеляза Кейн.

– Стандартите на поведение в Южна Каролина се различават от тези на север – меко обясни жената. – Момичетата от добрите семейства още от раждането си се възпитават в установените традиции, характерни за южняшките дами. Но Катрин-Луиз не само че никога не показа склонност да следва тези традиции, но на всеслушание се присмиваше над тях. Семействата от нашата общност ще бъдат притеснени от влиянието, което Катрин би оказала на дъщерите им.

Кейн почувства жалост към Кит. Не й е било лесно да расте с мащеха, която я мрази, баща, който я пренебрегва и общност, която не я одобрява.

– Нима в този град няма някой, който да изпитва поне малко привързаност към нея?

Малките ръце на Мери запърхаха във въздуха.

– Милостиви Боже, мистър Кейн, не ме разбрахте правилно! Всички ние много я обичаме. Катрин-Луиз е щедро и добро създание. Благодарение на ловните й умения, на масите на най-бедните семейства има храна, освен това счита за свой дълг да ободрява падналите духом. Но това не променя факта, че поведението й надхвърля всички граници на общоприетите норми.

Кейн отдавна играеше покер, за да разбере кога е претърпял поражение. Уилард Ритер му бе дал представителни писма за четири ръдърфордски семейства, но те всички отхвърлиха предложението му. Той дояде проклетия сандвич и си тръгна.

Докато яздеше обратно към Райзън Глори на кокалестата кобила, която бе наел от една конюшна в Чарлстън, Байрън бе принуден да признае пред себе си неприятната истина: дали му харесва или не, оставаше с Кит.

Пред погледа му изникна къщата на плантацията. Тя бе красива двуетажна сграда, построена от тухли и измазана отвън. Извисяваше се в края на входната алея, обрасла цялата в бурени. Въпреки запуснатия вид, олющената боя и счупените капаци, си оставаше стабилна постройка. Бе боядисана в топъл нюанс на сметана, с тухли и кирпич, подаващи се под циментова замаска. Високи дъбове, натежали от испански мъх, растяха около четирите краища на къщата и хвърляха дебела сянка върху керемидения й покрив. Азалии, орлови нокти и бодлива зеленика, подаваха цветове от обрасли лехи, а восъчните листа на магнолиите надничаха от високата трева на предния двор.

Когато пристигна преди два дни, Кейн изобщо не бе обърнал внимание на къщата. Вместо това, прекара един ден, изучавайки руините на изгорелите стопански сгради, разгледа разбитите селскостопански машини, разходи се в пустото поле, като от време на време спираше за да вземе в шепата си от плодородната почва. Тя се плъзгаше през пръстите му, като топла коприна. Отново се замисли за Ню Йорк Сити и за живота си там, който бе започнал да го задушава.

Кейн хвърли юздите на Ели, прегърбен старец и бивш роб, който бе излязъл насреща му с пушка, когато за първи път прекрачи в плантацията.

– Не мърдай! – бе го предупредил. – Мис Кит ми е наредила да стрелям по всеки, който стъпи в Райзън Глори.

– Крайно време е някой да нашари задника на мис Кит – бе отвърнал Кейн, без да споменава, че вече е свършил тази работа.

– Имате право – неочаквано се съгласи негърът. – Но въпреки това, ще трябва да стрелям по вас, ако приближите още.

Кейн би могъл да обезоръжи стареца без затруднение, но имаше нужда от неговата подкрепа, затова си направи труда да обясни каква е връзката му с Розмари Уестън и Кит. И когато Ели разбра, че младият мъж не е един от предателите, които слугуваха на северняците, а сега ограбваха селските райони, бе свалил пушката и го бе приветствал в Райзън Глори.

В средата си, къщата бе извита като полудъга. Кейн влезе в широк централен коридор, който бе направен така, че да пропуска прохладния бриз. Стая за гости, музикален салон и библиотека, всичко занемарено и потънало в прах. В трапезарята имаше красива маса от тиково дърво, по която личаха скорошни следи от остър предмет. Войските на Шърман я бяха изнесли в двора и я бяха ползвали за да колят на нея останалите в плантацията животни.

До Кейн достигна миризмата на пържено пиле. Ели не умееше да готви, а доколкото знаеше, в къщата нямаше никой друг. Бившите роби, подлъгани от обещанието за четиридесет акра и муле, бяха тръгнали след Съюзническата армия. Чудеше се, дали мистериозната Софрония не се е завърнала. Старият негър бе споменавал на няколко пъти за готвачката на Райзън Глори, но Кейн все още не я бе виждал.

– Добър вечер, майоре!

Кейн застина, когато малка, много добре позната фигура се появи в края на коридора. Тогава започна да ругае.

Кит нервно стискаше палци. Щеше да е по-добре да се държи на разстояние от него, докато свикнеше с присъствието й.

Бе напуснала къщата му в Ню Йорк по същия начин, по който бе влязла – прескачайки задната стена. Бе взела своя вързоп и книгата за живота на Луи XV, която я бе вдъхновила за отчаяния план, който измисли след отпътуването на Кейн от града.

Сега бе изобразила такава широка усмивка, та чак бузите я боляха.

– Надявам се, че сте огладнели, майоре. Има пържено пиле и топли бисквити, които се топят в устата. Дори почистих масата в трапезарията, така че би могъл да ядеш там. Разбира се, малко е издраскана, но е по-хубава от Шератън. Чувал ли си за Шератън, майоре? Той е бил англичанин, и то баптист. Това не ти ли се струва странно? Изглежда, само южняците трябва да са баптисти. Аз . . .

– Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя разбира се знаеше, че той ще се ядоса, но не до такава степен! Честно казано, не бе сигурна, че може да понесе предстоящата буря. Бе издържала мъчителното пътуване с влак, обратно до Чарлстън, безкрайно дългото клатушкане във фургона, а последните петнадесет мили измина пеша, от което получи слънчево изгаряне и разкървавени мехури по стъпалата си. Последните й пари отидоха за продукти за днешната вечеря. Дори успя да се изкъпе в кухнята и да се преоблече в чиста риза и панталони, така че от нея се носеше миризма на сапун. Беше изненадана да открие, че й харесва да бъде чиста. Банята, в края на краищата, не се бе оказала толкова лоша идея, дори това да означаваше, че трябва да вижда голите си гърди.

Опитваше се да кокетничи, като южняшките красавици, макар че от това й се гадеше.

– Как, какво, майоре. Приговила съм ви вечеря. Това е всичко.

Той изкърца със зъби.

– Не, приготвяш се да умреш! Защото сега ще те убия!

Тя не му повярва, но нещо в гласа му, издаваше сериозните му намерения.

– Не ми викай! Ти на мое място би направил същото!

– За какво говориш?

– Нима би останал в Ню Йорк, докато някой се готви да ти отнеме единственото, което ти е най-скъпо? Не би седял в разкошната си спалня да четеш книги и да пробваш глупави рокли, докато всичко ти се изплъзва. Би се върнал в Южна Каролина толкова бързо, колкото можеш, точно като мен. И би направил всичко, за да запазиш това, което е твое!

– Май разбрах, какво си намислила.

С две големи крачки, той преодоля разстоянието между тях и преди Кит да успее да отскочи, зашари с ръце по тялото й.

– Спри!

– Не, докато не те обезоръжа!

Тя ахна, когато нетърпеливите му пръсти докоснаха гърдите й. Все едно я порази мълния, но на Кейн изглежда, не му направи впечатление. Със същото внимание удостои талията и бедрата й.

– Спри!

Той намери ножа, привързан към крака й.

– Беше планирала да използваш това, когато заспя ли?

– Щом нямах смелостта да те убия с револвера, едва ли щях да го сторя с ножа, сега!

– Може би, го носиш със себе си, за да отваряш консерви?

– Ти ми взе оръжието. Не можех да пътувам без никаква защита.

– Виждам! – и той постави ножа далеч от нея. – Тогава, след като не си планирала да ме убиеш, какво имаш на ум?

Всичко ставаше не така, както се бе надявала Кит. Искаше да му каже да се отдръпне по-далеч от нея, но не бе такава глупачка, че да го предизвиква толкова скоро.

– Защо първо не вечеряме, а след това да поговорим? По тези места, храната се намира трудно. Няма смисъл да оставяме всичко да изстине.

Кейн се замисли.

– Добре, ще ядем. Но после ще проведем сериозен разговор.

Кит кимна и забърза към кухнята.

– Идеално, ще сложа масата за минутка.

Кейн би трябвало да я разпита веднага, но бе прекалено гладен, дяволите да го вземат! Не бе ял истински, откакто напусна Ню Йорк!

Скри ножа и отиде в трапезарята. Кит се появи с поднос с пържено пиле, който постави на масата и той най-накрая забеляза нещо, което не си бе направил труда да види по-рано. Всичко по нея беше чисто. Късо постриганата й коса, карираната риза, на която липсваха копчета на врата, и тъмнокафявите панталони, висящи свободно около тънките й бедра, бяха чисти. Лицето й сияеше, като нова монета! Дори и през ум не му минаваше, че може да я накара по собствена воля да се изкъпе. Явно бе решила да използва драстични мерки, за да го умилостиви. Не, че щеше да постигне някакъв успех! Все още не можеше да повярва, че се бе върнала сама. Впрочем, защо не? Тя не разбираше смисъла на думата предпазливост.

– Сядай и яж, майоре! Сигурна съм, че си гладен.

Кейн трябваше да признае, че е добра готвачка. Пилето беше със златиста препържена коричка, а когато отви бисквитите, от тях се вдигна апетитна пара. Дори салатата от глухарче бе много вкусна.

Когато се наяде, със задоволство се облегна на стола.

– Само не казвай, че си приготвила всичко сама.

– Разбира се, че сама. Ако Софрония беше тук, щеше да ми помогне, но тя още не се е върнала.

– Софрония – това е готвачката?

– Освен това, тя се грижеше за мен, докато растях.

– Явно не се е справила достатъчно добре с тази задача.

Виолетовите й очи се присвиха.

– Което ме навежда на мисълта, че аз също бих могла да кажа нещо за твоето възпитание.

Ситата вечеря го бе умилостивила малко, така че този път тя не получи достоен отпор.

– Всичко беше много вкусно.

Кит стана да донесе бутилката бренди, която бе оставила по-рано на бюфета.

– Розмари я беше скрила преди да дойдат янките. Помислих си, че може би ще искаш една чашка, за да отпразнуваш пристигането си в Райзън Глори.

– Напълно в стила на майка ми. Да се погрижи по-добре за алкохола, отколкото за доведената си дъщеря.

Той взе бутилката, за да извади тапата и любопитно попита:

– Как плантацията е получила името си? Много е необичайно.

– Това се е случило малко след като дядо ми построил къщата – започна Кит и се облегна на бюфета. – На вратата почукал баптистки проповедник и помолил да му дадат храна. И въпреки че баба ми е била строга методистка, го нахранила. Поговорили, и когато разбрал, че плантацията е нова и все още няма име, им казал, че трябва да я нарекат Възкръснала слава, тъй като след няколко дни бил Великден. Така и направили. Става дума за това, че когато Исус е възкръснал, славата му се е възродила с пълна сила.

– Ясно – кимна той и извади парченце корк от чашата си. – Мисля, че е време да ми кажеш какво правиш тук.

Стомахът й се сви. Наблюдаваше го докато преглъща поредната глътка бренди, без да сваля поглед от нея. Той никога не пропускаше нищо.

Кит пристъпи към отворената врата, която водеше от трапезарята към обраслата с бурени градина. Отвън бе тихо и тъмно и тя можеше да подуши аромата на орловите нокти носен от нощния бриз. Обичаше всичко това толкова много. Дърветата и потоците, гледката и ароматите. Но най-много от всичко обичаше да гледа танца на памука в белите полета. Скоро всичко щеше да бъде отново по старому.

Бавно се обърна към Кейн. Всичко зависеше от следващите няколко минути и нямаше право на грешки.

– Дойдох да ти направя предложение, майоре.

– Излязох в оставка. Защо не ме наричаш просто Байрън?

– Ако за теб е едно и също, предпочитам да си остана на майор.

– Предполагам, че е по-добре, отколкото другите прозвища с които си ме наричала – отново се облегна назад в стола. За разлика от истинските джентълмени-южняци, той не носеше вратовръзка на масата и яката на ризата му бе отворена. Без сама да осъзнава, Кит се загледа в силните мускули на шията му. Когато се усети, се принуди да отвърне очи.

– И така, в какво се състои твоето предложение?

– Ами... – опита да си поеме въздух. – Както може би си предположил, част от сделката ще бъде, да запазиш плантацията, докато бъда в състояние да я откупя от теб.

– Така и предположих.

– Няма дълго да се мъчиш – побърза да добави тя. – Само пет години, докато получа парите от фонда.

Той я изучаваше. Кит нерешително прехапа долната си устна. Предстоеше най-трудната част.

– Знам, че очакваш нещо в замяна.

– Разбира се.

Мразеше тази искра на забавление в очите му.

– Това, което искам да ти предложа е... малко необичайно. Но ако добре си помислиш, ще видиш, че е напълно справедливо – преглътна задавено.

– Продължавай.

Кит стисна очи, пое дълбоко дъх и продължи.

– Готова съм да ти стана любовница.

Кейн се задави.

Тя изрече останалото на един дъх.

– Знам, че това те изненада, но дори ти трябва да признаеш, че съм по-интересна компания, отколкото тези жалки пародии на жени, които си принуден да срещаш в Ню Йорк. Не се кикотя и не пърхам с мигли. Не бих могла да флиртувам, дори и да исках, и не забравяй, че от мен никога няма да чуеш да говоря за мопсове. И най-важното: няма повече да ти се налага да се притесняваш за глупавите балове и вечери, които повечето жени харесват. Вместо това, можем да прекарваме времето си в лов, риболов и езда. Ще видиш, ще ни бъде добре заедно.

Кейн избухна в неудържим смях.

Кит искрено пожела, ножът й да е отново у нея.

– Можеш ли да ми обясниш, какво толкова смешно казах, по дяволите?

Най-накрая, той успя да се успокои. Остави чашата на масата и стана от стола.

– Кит, знаеш ли, защо мъжете имат любовници?

– Разбира се. Четох за живота на Луи XV.

Той я изгледа въпросително.

– Мадам дьо Помпадур – обясни тя. – Била е кралска любовница. Когато прочетох за нея, ми дойде тази идея.

Тя не каза, че мадам дьо Помпадур, освен това е била и най-влиятелната жена във Франция. Умна и проницателна, тя е държала в ръцете си не само краля, но и цялата страна. Кит не бе така честолюбива, но щеше да успее да се справи с плантацията, ако майорът се съгласеше да я направи своя любовница. Освен това, нямаше какво друго да му предложи, освен себе си.

Кейн се опита да каже нещо, спря, поклати глава и глътна на екс останалото бренди. Видът му беше такъв, сякаш всеки момент щеше да се взриви. Въпреки това, обясни спокойно:

– Да бъдеш любовница, включва много повече от лов и риболов. Имаш ли някаква идея за какво ти говоря?

Кит усети, как бузите й почервеняват. За тази част от сделката не се бе замисляла, а и в книгата нищо не пишеше.

Тъй като в плантацията отглеждаха животни, знаеше как се размножават, но не се бе задълбочавала в подробностите, а Софрония категорично бе отказала да отговаря на подобен род въпроси. Кит знаеше, че най-важните детайли й се изплъзват, но бе научила достатъчно, за да разбере, че целия процес е отвратителен. И все пак, това трябваше да стане част от сделката. Поради някаква причина, чифтосването беше важно за мъжете, и от жените се очакваше да го приемат, макар да не можеше да си представи, как мисис Когдел позволява на преподобния да се покачи на гърба й, както жребците постъпваха с кобилите.

– Знам за какво говориш. И съм готова да ти позволя да се чифтосаш с мен – неохотно промърмори Кит, – макар че няма да ми хареса!

Кейн отново се разсмя, после изражението му помръкна, като се замисли, дали да не й хвърли още един бой. Извади пура от джоба си и излезе в градината да я запали. Кит го последва. Кейн стоеше до старата ръждясала пейка загледан към овощната градина. Тя чакаше той да каже нещо и когато не последва отговор, попита:

– Е, какво ще кажеш?

– Това е най-нелепото нещо, което някога съм чувал.

Огънчето от пурата, хвърляше трепкаща светлина върху лицето му. Обхвана я паника. Това бе единствения й шанс да запази Райзън Глори! Трябваше да го убеди!

– Защо да е нелепо?

– Защото е.

– Можеш ли да ми обясниш?

– Аз съм ти доведен брат!

– Мислиш ли! Това не означава нищо, чисто юридическо понятие.

– Също така, все още съм твой настойник, тъй като не успях да намеря никой в цялата общност, който да се съгласи да поеме тази отговорност. И като съдя по днешното ти поведение, предполагам, че това не е странно.

– Ще се поправя! Освен това съм наистина добър стрелец, така че на масата си винаги ще имаш месо.

Кейн отново избухна в ругатни.

– Когато си избират любовница, мъжете не търсят някой да им осигурява месо на масата, дявол да го вземе! Те искат жена, която изглежда, действа и мирише като жена!

– Но аз мириша наистина добре! Ето виж! – Кит поднесе ръцете си за да може сам да се убеди. Но той кипеше от ярост.

– Те искат жена, която знае как да се усмихва, да говори хубави неща, да прави любов, от което ти и понятие си нямаш! За това се страхувам, че си вън от играта!

Момичето преглътна и последната си капчица гордост.

– Мога да се науча.

– О, за Бога! – и той закрачи към другата страна на покритата с чакъл пътека. – Вече реших!

– Моля те! Не...

– Няма да продам плантацията!

– Няма да я продадеш... – едва си пое дъх от огромната вълна щастие, която я заля.

– О, майоре! Това е... това е най-прекрасното нещо, което съм чувала!

– Спри да се радваш! Имам едно условие.

Кит мигновено настръхна, а сърцето й се сви от лошо предчувствие.

– Никакви условия! Не се нуждаем от условия!

Той пристъпи в кехлибареното езеро на светлината идваща от трапезарята.

– Трябва да се върнеш обратно в Ню Йорк и да постъпиш в училище.

– Училище?! – погледна го недоверчиво. – Аз съм на осемнадесет години и съм твърде стара за училище! Освен това, през целия си живот съм се самообразовала.

– Не в такова училище. В пансион. Място, където изучават етикета и добрите маниери, и всички женски добродетели, от които ти и понятие си нямаш.

– Пансион? – беше ужасена. – Това е най-тъпото, най-инфантилното...

Кит забеляза буреносните облаци, които промениха изражението на лицето му, и мигновено смени тактиката.

– Позволи ми да остана тук. Моля те. Няма да ти създавам проблеми. Кълна се в Исус. Мога да спя в бараката и дори няма да усетиш, че съм наоколо. Мога да ти бъда полезна, защото познавам тази плантация най-добре от всички. Моля те, позволи ми да остана!

– Ще направиш, каквото ти казвам.

– Не, аз...

– Ако мислиш да ми се противопоставяш, ще продам Райзън Глори толкова бързо, че няма да разбереш, какво се е случило. Повярвай ми, тогава няма да имаш и най-малката надежда да си я получиш обратно.

Прилоша й. Омразата й към Кейн се стегна в по-твърд и здрав възел.

– Колко... колко дълго се налага да остана в този пансион?

– До момента, в който можеш да се държиш като дама, така че предполагам, всичко зависи от теб.

– Но ти може да ме оставиш там завинаги.

– Добре, нека кажем – три години.

– Но това е прекалено много време! Тогава ще бъда на двадесет и една.

– Имаш много да учиш. Впрочем, избора е твой.

Кит го изгледа горчиво.

– И какво ще стане тогава? Ще мога ли да откупя плантацията от теб с парите от фонда?

– Ще го обсъдим, когато му дойде времето.

Той имаше власт да я държи далеч от Райзън Глори в продължение на години, далеч от всичко, което обичаше.

Кит се обърна и се втурна в трапезарята. Беше се унизила да му предложи себе си и спомена за това, непоносимо я терзаеше. Когато изгнанието й приключеше и си върнеше плантацията обратно, той щеше да си плати за всичко.

– Какво ще кажеш, Кит? – попита я той внезапно появил се в стаята.

Тя с труд произнесе думите.

– Все едно ми остави някакъв избор, янки?

– Е, добре, добре.

Женски глас, гърлен и съблазнителен се разнесе от коридора.

– Виж ти, какво ми е довело моето момиче от Ню Йорк!

– Софрония! – Кит бързо прекоси трапезарята и се хвърли в прегръдките на жената, която стоеше на вратата. – Къде беше?

– В Ръдърфорд. Джексън Бейкър е болен.

Кейн се вторачи в новодошлата с изненада. Значи това беше Софрония! Не си я бе представял така. В мислите му бе стара, пълна негърка, а тя бе някъде в началото на двадесетте и най-красивата и екзотична жена, която някога бе виждал. Слаба и стройна, тя се извисяваше над Кит. Имаше високи, изваяни скули; кожа с цвят на карамел и леко скосени, златисти очи, които бавно се повдигнаха към него, докато той я изучаваше. Погледите им се срещнаха и застинаха над главата на Кит.

Софрония се освободи от прегръдката на възпитаницата си и тръгна към Байрън с ленивата грация на пантера. Дори простата памучна тъкан на роклята, изглеждаше върху тялото й, като най-скъпа коприна. Когато стигна до него, спря и подаде тънката си ръка.

– Добре дошли в Райзън Глори, господарю.

Във влака, по целия обратен път на север, Софрония се държа отвратително. Казваше само да, сър, не сър на Кейн, като му се усмихваше ласкаво и нито веднъж не застана на страната на Кит.

– Така е, защото той е прав – заяви Софрония, когато Кит окончателно загуби търпение. – Време е вече да започнеш да се държиш, като голяма жена. Не можеш да промениш своята същност.

– А на тебе ти е време да си спомниш, с кого си живяла заедно и с кого си по-близка.

Софрония и Кит се обичаха искрено, независимо, че едната беше бяла а другата – черна. Което не означаваше, че не спореха. А тези спорове ставаха все по-разгорещени, колкото повече приближаваха Ню Йорк.

Минути, след като Магнус съзря Софрония, започна да се движи унесен като в мъгла, а мисис Симънс не спря да превъзнася достойнствата й. След три дни на Кит й бе втръснало до смърт. След това, вече лошото й настроение, се срина още повече.

– Приличам на истинска идиотка!

Сивокафявата й филцова шапка, нахлупена върху рошавата коса, приличаше на сосиера. Жакетът й с цвят на охра бе от качествена материя, но й бе твъде широк в раменете и грозната кафява рокля се влачеше по земята. Изглеждаше, като престаряла неомъжена леля.

Когато Софрония видя това безобразие, предизвикателно постави ръце на хълбоците си.

– А, ти какво очакваше? Казах ти, че дрехите, които е купила мисис Симънс са ти прекалено големи, но така и не пожела да ме чуеш! Ако искаш да знаеш, си го заслужаваш, защото си си въобразила, че си по-умна от другите!

– Само защото си три години по-голяма от мен и се намираме в Ню Йорк, не означава, че можеш да се държиш, като някоя кралица!

Елегантните ноздри на Софрония се разшириха.

– Мислиш си, че можеш да ми говориш всичко, което си поискаш? Е, аз не съм ти повече робиня, Кит Уестън! Разбираш ли ме? Вече не ти принадлежа! Не принадлежа никому, освен на Бог!

Кит не желаеше да нарани чувствата на Софрония, но понякога тя можеше да бъде много упорита.

– А ти знаеш ли думата благодарност? Научих те да смяташ, четеш и пишеш, макар това да бе против закона. Скрих те от Джеси Овъртуърф в нощта, когато искаше да те замъкне в леглото си. А сега, при всеки удобен случай, взимаш страната на този янки!

– Ти ли ми говориш за благодарност? Колко години се старах да те държа по-далеч от очите на мисис Уестън! И всеки път, когато те хващаше и те заключваше в килера, аз бях тази, която те пускаше, а после получавах камшик! Така че, не искам да чувам нищо за благодарност! Ти си, като примка около шията ми! Задушаваш ме! Ако не беше ти...

Внезапно Софрония спря, когато чу стъпки приближаващи отдвъд вратата. Мисис Симънс се появи и обяви, че Кейн чака Кит долу, за да я отведе в пансиона, който беше избрал.

И изведнъж, двете воюващи страни се озоваха заключени в прегръдките си. Накрая Кит се отдръпна, вдигна грозната си, приличаща на сосиера шапка и отиде до вратата.

– Пази се, чуваш ли? – прошепна тя.

– Не позволявай на никой да те нарани в това модерно училище! – отвърна й Софрония.

– Няма.

Очите на младата негърка се напълниха със сълзи.

– Ще бъдем отново заедно, преди да се усетиш!

Благодаря на екипа. Весело посрещане на Новата година.

Редактирано 30 декември 201114 г. от tuleva (преглед на промените)

ИИИИИИИИИ една предновогодишна порция Тедра. Амама аз се скатавам вече прая капама да ме не биете хихи.

Втора глава

Връщането в Галион Сити с четириместния кръстосвач отне на Тедра по-малко от двадесет минути. За паркирането му обаче й бяха необходими няколко часа, тъй като апартаментът на Рурк се намираше в центъра на града. Откриването на място за паркиране на въздушен кръстосвач винаги е било трудна задача, а днес се оказа почти невъзможна. Искаше й се да бе посмяла да отиде до дома си в предградията и да замени кръстосвача с по-малкия Флайтуинг II, с който обикновено пътуваше из града, но след изричното предупреждение на Рурк щеше да е истинска лудост да го направи. Тя все още не знаеше, какво по дяволите се бе случило в Управляващата Сграда, и докато не разбереше всичко, щеше да изпълнява нарежданията му.

След като направи още една обиколка на паркингите по покривите на сградите, откри свободно място на три блока разстояние от апартамента на Рурк и приземи кръстосвача, преди някой Флайтуинг да профучи и да го заеме.

Вероятно излъченото от Крад Се Моер съобщение бе виновно за това ужасно задръстване. Тедра нямаше търпение да научи какво се случваше в действителност.

Мислите й продължаваха да се въртят около това, в което според нея нямаше никакъв смисъл. Бе чувала много малко за Ша-Ка'арците, но в компютърните файлове трябваше да има тонове информация, тъй като Кистран търгуваше със Ша-Ка'ар още откакто малката планета бе открита в далечния северен сектор на Звездната Система Сентура преди няколко години. Всичко, което знаеше, бе, че са смятани за раса на гиганти, които все още държат на остарели вярвания и обичаи. Пленяваха хора, поробваха ги, и въпреки това, тези варвари бяха пожелали да се възползват от по-напредналите технологии на другите светове, за да подобрят начина си на живот. Последното, което бе чула за тях, бе, че все още използваха роби и се биеха с мечове. Точно в това нямаше никакъв смисъл… освен ако Се Моер не ги бе обучил и не им бе предоставил модерни оръжия, за нападението над Управляващата Сграда.

В мига в който стигна до този извод, пред очите й буквално изникна опровержението на теорията й под формата на двама мъже със затъкнати в коланите мечове. Бяха се качили на една от транспортните ленти, които придвижваха хората три пъти по-бързо в желаната посока, отколкото ако ходеха пеша. Тя, от своя страна, бе предпочела да повърви в опит да стои настрани от претъпканите ленти, защото непрекъснато си напомняше предупреждението на Рурк – «Не разговаряй с никого!»

Мъжете се движеха сред множеството, извисявайки се над всички наоколо. Видът им бе достатъчен, за да накара адреналина да запулсира в кръвта й, и макар да знаеше, че са смятани за гиганти, тя осъзна, че досега дори не си е представяла истински колко едри са те в действителност. Измежду мъжете на Кистран, макар и рядко, се срещаха и високи екземпляри, но нито един от тях не беше толкова мускулест. Двамата Ша-Ка'арски воини бяха огромни. Единият надвишаваше сто осемдесет и пет сантиметра, а другият беше поне десет сантиметра по-висок. И двамата бяха изключително мускулести. Повечето хора можеха само да си мечтаят за такива тела. Звезди небесни, дали всички мъже от расата им са такива?

Небеса, те носеха мечове! Все още не намираше смисъл в това. Изправени срещу един пулсар, те все едно бяха невъоражени. Нейните оръжия бяха в сака й, но тя едва ли щеше да успее да се добере до тях достатъчно бързо, ако й се наложеше. Макар че, ако се изправеха срещу нея само с мечовете си, нямаше да се нуждае от оръжие. Не напразно бе получила ранг Охрана 1. Бе усъвършенствала бойните си умения в продължение на години, а тренировъчната програма, която бе съставила сама, я правеше по-смъртоносна от което и да е оръжие. Рурк, който работеше в Реликвената Зала, я снабдяваше с всички записи от които имаше нужда. Той я бе увлякъл по всеобщата древна история, която бе станала нейната втора страст, след работата.

Дори да бе мислила, че няма да почувства нищо при вида на воините, бумтящият в кръвта й адреналин доказа противното. Много скоро те застанаха пред нея. Явно я бяха забелязали заради височината. Тъй като и двамата бяха много високи и широкоплещести, беше невъзможно човек да мине покрай тях, освен ако не излезе на релсите по които се движеха различните превозни средства. Те бяха застанали на пътя й с определена цел. Тедра си помисли, че една гоненица сред натовареното движение не е точно забавата, която би предпочела в момента, особено сега, докато се стараеше да не се набива на очи.

Те се хилеха нагло и изглеждаха така, сякаш тя бе нещо, което са изгубили отдавна, и най-после са намерили отново. А после заговориха на някакъв странен език, вероятно Ша-Ка'арски, което бе наистина грубо от тяхна страна, тъй като очевидно не се бяха постарали да научат някои от кистранските символи, за да могат да се разбират с хората на планетата, с която търгуваха. Дори да не бяха дошли подготвени за комуникация, езикът би трябвало да им е бил даден още през първата им нощ на планетата. Те все пак спяха, нали? Повечето хуманоиди се нуждаеха поне от няколко часа сън на ден, а те определено бяха хуманоиди, при това дяволски привлекателни.

Носеха униформи, подобни на тези на охраната — комбинезони с дълги ръкави и крачоли, изработени от някаква странна тъмносиня материя, която тя не успя да разпознае. Предположи, че е по-плътна, защото създаваше илюзията че мускулите им са толкова големи, че всеки миг ще разпорят дрехата. Ботушите им бяха от стандартен материал, същият, от който се правеха и тези на Кистран, но коланите им бяха много по-различни от техните. Очевидно бяха създадени да носят само и единствено меча им.

Въпреки странния им говор, те й направиха толкова голямо впечатление, колкото и тя на тях. Безсмислиците им обаче започваха да я дразнят. Тя можеше да говори всеки от седемдесет и осемте езика в Планетарния Съюз на Лигата Сентура в Звезната Система Сентура. Кистран, дванадесета по значение планета в Лигата, беше най-големият износител на луксозни стоки – соларани бани, уреди за смяна на цвета на косата и очите, приспособяващи се столове и легла, въздушни одеала, всички тези дребни неща, които правеха живота по-лесен и удобен. Поради тази причина в Кистран пристигаха много посетители от Лигата Сентура, но Ша-Ка'ар не беше член на Планетарния Съюз. Нямаше причина да преспиват в Суб-Лим, ако Кистран не притежава файл за техния език.

Тя тъкмо щеше да спомене нещо за грубостта им, когато по-високият от двамата проговори. Той изговаряше думите бавно и старателно, сякаш не бе уверен, че този нов език наистина се намира в главата му, което ако се замисли човек, беше много смешно. Твърде малко хора от далечните светове вярваха, че биха могли да научат нов език само за няколко часа, особено, когато не се налага да си буден, докато учиш. В началото винаги бяха настроени скептично, не се доверяваха на новите думи в подсъзнанието си и се нуждаеха от известно време, за да привикнат. Освен това бе необходимо малко по-дълго време, за да започнеш да мислиш на новия език.

— Ти си от Охраната нали така, жено?

Звезди, дали я бяха разпознали по стойката й? Беше готова да ги нападне, ако направеха и едно погрешно движение. Или пък я разкриха заради височината й? Всъщност те само предполагаха. Тя просто трябваше да ги накара да размислят.

— Охрана? Аз?! Сигурно сешегувате, сладурчета. Наистина ли ви приличам на Охранител?

Тя разпери ръце, блузата й се повдигна и разкри голия й корем. Надяваше се, че така ще успее да отвлече мислите им от идеята, че е охранител.

— Аз съм програматор към Износ и Обмен —добави, в случай че те все още изпитваха подозрения. — Бях преместена преди цели три години, но още не съм свикнала да живея в града. Звезди, удобствата над всичко! Отразяват се пагубно на тялото, ако се сещате какво искам да кажа. Трябва да се махна за почивните дни или ще полудея.

— Почивни са дните в които не работят — каза единият воин на другия.

Нито един от двамата обаче не бе напълно сигурен в това. Когато учиш нов език винаги срещаш думи или изрази, в които не намираш никакъв смисъл, защото такава дума не съществува в собствения ти език. Такива думи изискваха малко обяснения, ако се налагаше да използваш този език за по-дълъг период от време.

— Не сте тукашни, нали?

Предположението й беше съвсем уместно. Все пак Се Моер не беше споменал Ша-Ка'арците, така че никой обикновен гражданин не би заподозрял, че тези воини имат нещо общо с преврата. Освен това, Тедра предполгаше, че им е наредено да не осведомяват обикновените граждани кои са и какво правят, а те не биха отговорили на този въпрос, ако я смятаха за охранител. Тя бе отрекла, че принадлежи към Охраната и се надяваше, че ги е подвела успешно.

По-високият от воините пристъпи към нея, което я принуди да отметне глава назад, за да запази зрителния контакт. Подобно нещо не й се беше случвало досега. Беше малко плашещо. Никога не се беше налагало да изпробва уменията си върху човек с подобни размери. Разбира се, височината и теглото на противника не бяха от особено значение за движенията й, но винаги имаше малък шанс опонентът й да извади късмет. Ако ръцете и краката й не бяха свободни, силата можеше наистина да изиграе решителна роля. Обучението й бе такова, че да не позволява на врага да се приближи достатъчно близо, че да използва силата си върху нея, но ако отстъпеше сега те можеха да станат подозрителни.

— Радваме се, че времето ти е свободно, жено. Нашето също е свободно, затова ти ще го споделиш с нас.

Не каза «искаш ли» или «какво ще кажеш да», а — «ще». Току-що бе научила още един важен факт за Ша-Ка'арците. Те бяха невероятно арогантни. А тя очевидно бе изиграла прекалено добре ролята на безгрижна снежинка и те не се чувстваха застрашени от нея.

Тедра ахна изненадано, когато по-високият от двамата плъзна ръка под блузата й и притисна голямата си длан към корема й, давайки й недвусмислено да разбере, какви са намеренията му за времето, което очаква да прекарат заедно.

Тя използва това като оправдание и отстъпи назад, преструвайки се на обидена.

— Да споделим? Тримата?! За каква ме вземате, по дяволите, за работничка в Стрес Клиника ли?

Той бе невероятно бърз и я хвана за китката преди да успее да се отдръпне на безопасно разстояние. Можеше да се освободи за по-малко от две секунди, но тогава щеше да се разкрие и с малкия й маскарад щеше да бъде свършено.

— Хей… — започна тя, но я прекъснаха.

— Избирай тогава.

О, значи можеха да бъдат разумни, стига поне единият от тях да получи това, което желае. Е, това беше добре. Или поне беше по-добре от първоначалната им идея. Вече бе допуснала грешката, да се държи приятелски с тях, така че сега не можеше изведнъж да промени отношението си. Съдейки по погледите им либидото им вече се бе покачило извънредно, и дори да сменеше тона нямаше да има никаква полза. Тя трябваше да остане с единия воин и докато положението не се променеше, щеше да й се наложи да играе на сигурно.

Тедра се обърна с усмивка към воина, който бе само с няколко сантиметра по-висок от нея, надявайки се, че с него ще успее да се справи по-лесно.

— Толкова ли си добър, колкото изглеждаш, бебчо, или след това ще ми се наложи да изпробвам и приятелчето ти?

Тя направи избора си и беше освободена на момента, но само след секунда избранникът й пристъпи напред и обви с ръка талията й.

— Ако си толкова добра, колкото изглеждаш… бебчо, никой от двама ни няма да остане разочарован.

Нищо не се получава така, както й се искаше, помисли си тя и се насили да се усмихне.

— Тогава какво чакаме? Апартаментът ми е малко по-надолу по улицата.

Мъжът отново каза нещо на грамадния звяр, използвайки езика, който оставаше неразбираем за нея. Тедра имаше чувството, че все още възнамеряват да си я споделят, тъй като след като я бяха «открили» очевидно я считаха за общо притежание, но все пак се разбраха да се разделят. Е, това бе едно притеснение по-малко. За нейно голямо облекчение по-едрият се изгуби в тълпата, но другият й проблем остана и по всичко личеше, че не желае да я освободи от силната си хватка. Изненадващо на мъжа му хрумна нова идея.

— Ще бъде много по-… лесно… ако отидем на кораба ми.

«Как ли пък не», едва не изкрещя тя, но си спомни, че Рурк й бе казал какво заплащане е било обещано на тези мъже. Опасяваше се, че за тях това е постоянна практика. Все пак Ша-Ка'арците бяха поробители.

В жаркия поглед, който му хвърли не се отрази нито частица от нарастващия й гняв.

— Сигурно си се объркал, сърчице. Космическото пристанище е чак в другия край на града. Наистина ли искаш да чакаш толкова дълго?

Той я стисна така, че едва не строши ребрата й.

— След това ще дойдеш да видиш кораба ми.

— По-вероятно е да съм изтощена до смърт — каза тя неопределено, — но ще видим.

Вероятно мъжът реши, че това е най-доброто, което ще успее да измъкне от нея в момента, затова кимна и тръгна в посоката, която му бе посочила. Тедра отново можеше да диша спокойно и започна да планира как да извади от строя този сто осемдесет и пет сантиметров уверен, арогантен, влюбчив, силен воин. Техниката й Фримера май щеше да бъде най-подходяща. Той дори нямаше да разбере откъде му е дошло.

И наистина не разбра. Когато стигнаха до апартамента на Рурк, тя постави ръка върху разпознаващата конзола, в която бе запаметен отпечатък на дланта й. Вече бе обвила другата около врата на воина. Оставаше само да сложи пръстите си на точното място и да упражни премерен натиск, докато той гледаше отварянето на вратата.

Само че войнът не се срина веднага на земята. Дори успя да се обърне, за да я погледне и за четири ужасяващи секунди, тялото й се обля в студена пот. След това обаче, започна да се свлича и най-после падна на пода. Значи за мъж с неговите размери бе нужно малко повече време, вероятно заради дебелите мускули на врата му.

Звезди, как само се изплаши! Уплахата й обаче бледнееше пред ужаса, с който я гледаше Рурк, докато преминаваше през вратата, повлякла след себе си изпадналия в безсъзнание Ша-Ка'арски воин.

Искам си Луцифер,начи :sobbing:

Де е Луциферчо????

Мърче, сладурко моя, разбирам нетърпението на всички ви и повярвайте преводачката е най-нетърпелива от всички да си види разкошното бебе, но тъй като сме в течение на причините Девълчо да го дава по Дяволски още сме търпеливи и си чакаме. Ама метай по една бира и за мен ве. Кви са тез шоколади. Ван ша земе се търкаля вече. Не стига че вчера яде истинска, не я е срам хихи.

cheetah специално за теб :

И да подсладим нещата :

Редактирано 12 януари 201214 г. от viki_kati (преглед на промените)

Да ти е сладко,Съни

И за Луциферчо....

За Съни:

Мисля,че търпеливо трябва да изчакаме появата на книгата,а не постоянно да притесняваме екипа--все пак темата е за откъси ,а не за кулинария,от няколко страници е пълно с картинки-не знам как някой досега не е предприел нещо. Когато те са готови ще я пуснат,а колкото и постове да правиш това няма да стане по-бързо.Не искам да има обидени,но всеки път като влезна тук вместо откъс гледам торти,бири и сладки,не че е лошо,но лично на мен ми омръзна и мисля,че трябва да има отделна тема за подмазване или както там го наричате.Мисля,че ако беше някой друг досега 100 пъти да му е направена забележка и постовете изтрити.

А така lunichkata90! И аз влизам с нетърпение и си мисля..." Урааа! Нова глава!" и гледам със съжаление картинки! То не, че е лошо, но ... хайде стига де ( това ако бях бременна щях да пометна от толкова сладко!). И моето предложение е, тази тема, да си остане за нетърпеливите, като мен, просещи за нов превод, а не ( доста грубо, знам), отдел кулинарни изкушения.

(Аз обичам сладко, но всъщност влизам в тази тема, защото съм нетърпелив читателл)

Толкова малко можем да направим с което да покажем благодарността си към неуморния труд на нашите преводачки! Тази закачка с кулинарните изкушения е нещо с което да покажем, че ценим трудът и усилията им. Нека не бъдем само консуматори.

То хубаво да им благодарите,но тук вече се превръща в запълване на старниците с ненужни картини поствани всеки ден-при явна липса на какъвто и да е откъс-така че нека не бъркаме нещата

На мен адски много ми хареса книгата на Кит и Кейн. Прочетените дотук глави са страхотни и се надявам скоро да имаме и цялата книжка преведена.

Мисля,че търпеливо трябва да изчакаме появата на книгата,а не постоянно да притесняваме екипа--все пак темата е за откъси ,

а не за кулинария,от няколко страници е пълно с картинки-не знам как някой досега не е предприел нещо.

Чакам,но мазоли хванах.Никой от екипа не се е оплакал все още,че ги притеснявам....,

ОК,без торти.

.Мисля,че ако беше някой друг досега 100 пъти да му е направена забележка и постовете изтрити.

Това не го разбрах.......

Редактирано 20 януари 201214 г. от MuryGiz (преглед на промените)