Благодаря , започвам поредицата , но ми е много любопитно има ли книга за брата на Кейти - Брендън ?

Разкошни са историйте й - няма нейна книга, която да не съм прочела, почти всичките ги имам и на хартийка, ще чакам новичката с нетърпение ... обожавам поредиците й и ги препоръчвам горещо, особено тези с магични и приказни елементи Но сега съм на вълна Дара Джой и Лора Лей - вече е крайно време да се появи нещичко ..., а ?!?!

Ооо,стахотно начало... !!!!!!Отдавна чакам нещо на Нора - тя е една от любимките ми. Благодаря за удоволствието !!!!!!!!!!!

Нора Робъртс е сред най-любимите ми писатели. Чета всяка нейна книга на един дъх и с огромен интерес. Все още не съм чела поредицата Станиславски, но със сигурност ще го направя. А колкото до това, че липсва страст - прочетете поредицата В смъртта. Това между Ив и Рурк ако не е убийствена страст, то тогава не знам какво е.

Здравейте момичета! Снощи на един дъх изчетох "Относно Кейт"!!! Чела съм почти всички книги от поредицата за Станисласки преведени на български, но тази книга е невероятна. Зная, че голяма заслуга имате и вие от Дрийм тийма и ви благодаря! Няма как да не се усети разликата между вашите преводи и тези на издателствата. Всичко преведено от вас е толкова пълно с живот, страст, всяка дума е на мястото си и текста е толкова интригуващ, че четейки се чувствам като участник в повествованието! Стархотни сте!!! Успех с бъдещите проекти! Ще ги чакам с нетърпение!

Здравейте момичета!

Снощи на един дъх изчетох "Относно Кейт"!!! Чела съм почти всички книги от поредицата за Станисласки преведени на български, но тази книга е невероятна. Зная, че голяма заслуга имате и вие от Дрийм тийма и ви благодаря! Няма как да не се усети разликата между вашите преводи и тези на издателствата. Всичко преведено от вас е толкова пълно с живот, страст, всяка дума е на мястото си и текста е толкова интригуващ, че четейки се чувствам като участник в повествованието! Стархотни сте!!!

Успех с бъдещите проекти! Ще ги чакам с нетърпение!

Направо ме остави безмълвна след такава оценка. Но наистина всяко момиче от екипа заслужава тези думи защото аз най добре знам какво им коства да правят това. Знам също обаче че го правят с огромно удоволствие. Удовлетворението идва и когато прочетем такива мили думи, за които покорно благодаря и лично и от името на екипа.

А и чакайте скоро нова изненада. Някой спомена нещо Лора Лей. Знам ли звездите мълчат за ся... ама те винаги ми говорят хихи. Ша са чуй.

Здравейте момичета!

Снощи на един дъх изчетох "Относно Кейт"!!! Чела съм почти всички книги от поредицата за Станисласки преведени на български, но тази книга е невероятна. Зная, че голяма заслуга имате и вие от Дрийм тийма и ви благодаря! Няма как да не се усети разликата между вашите преводи и тези на издателствата. Всичко преведено от вас е толкова пълно с живот, страст, всяка дума е на мястото си и текста е толкова интригуващ, че четейки се чувствам като участник в повествованието! Стархотни сте!!!

Успех с бъдещите проекти! Ще ги чакам с нетърпение!

Благодаря, като част от екипа по книгата за мен е голямо удоволствие да видя, че всичко, което сме ви приготвили си е струвало всяка минута!

Колкото до Нора и липсата на страст - поредицата Станисласки е пълна с много хумор, много прекрасни моменти и много много страст!

П.С. Да не говорим за останалите й книги

Оооо, аз съм готова да чета Дара Джой и Лора Лей ... изтеглих си на английски на Лора Лей поредицата от 1 до 21 книжки, но не е същото удоволствие като да чета Вашите преводи ...

Здравейте отново на всички почитатели на нашата сговорна дружина. Пиша защото имам няколко новини да споделя. Ще започна с първата, която е, че решихме десетата от поредицата Малъри да се пуска на малки дози но редовно. Говоря за цялата книга, а не както правя с останалите да пусна четири пет да ви ориентирам и своевремено да предложа цялата книга. Този път така ще се чете. И тъй като знам, че това може да се окаже голям дразнител и да не се понрави на доста от вас избрах друго място това да се случва. Тук е мястото да благодаря на Ечо за възможността да провеждам тези си експерименти. Ечо не мога ти запомня ника вече три години така че ша прощаваш ама сигур и още три няма да успея. Та останалите проекти ще си бъдат представяни тук по познатата схема. Впрочем утре или други ден очаквайте една Лора Лей и един Тайбър. Като за начало само първа глава. Който обаче иска да проследява Ричард и Джули в компанията естествено на семейство Малъри моля да заповяда http://www.escape-bg.net/forums.php?action=viewtopic&topicid=272

Второто, което искам да направя е да ви поканя на кафе с Дрийма. Местенце където и ние да зададем някой въпрос и където вие също ще може ни разпитвате за всичко, което ви хрумва. Така де да побърим отблизо. Сега то аз са размрънках що на кафе ама се оказа че съм малцинство и ще си пия бирата докато редим сладки приказки на кафе или каквото всеки си поръча хихи. Мястото на срещата е http://www.escape-bg.net/forums.php?action=viewtopic&topicid=271 Заповядайте.

Редактирано 7 октомври 201114 г. от cheetah (преглед на промените)

Аз скорострелно се "записах" и на двете места и съм много,амЪ много доволна

Обичам цалата тайфа около Молори и вярвам,че ще е страшно забавно.

На мен не ми пречи "дозирането"на книгата,дори ми е интересно

и така мога след всяка глава да споделя мнение.

По този начин и преводачите ще имат "пряка"връзка с нас четящите.

Много Благодаря за /предчуствам/страхотните емоции

И понеже обещаното е като завещано да предоставя първа глава от втората книга на поредицата на Лора Лей за породите. Хич не мога им заповни имената. Тази за мен си е Тай. Приятно четене

ПОД ПОВЪРХНОСТТА НА ЗВЯРА

ПРОЛОГ

Санди Хоук, Кентъки, месец юни

— По дяволите, Рони, в каква беда успя да се забъркаш този път?

Рони Андрюс се опита да потисне усмивката си, когато чу гласа на Тайбър да ехти по коридора на килиите в окръжния затвор. Тя се облегна назад на неудобното легло и опита да изглежда равнодушна. Нямаше начин да му позволи да види колко много е успял да я изплаши. А момчето можеше да бъде страшно.

Повече от шест фута високо, тялото му бе оформено със силни мускули, изражението му често бе диво и резервирано, но той можеше да накара сърцето й да тупти едновременно от страх и възбуда. Рони успяваше да се справи със страха. Възбудата бе тази, с която често имаше проблеми. За пръв път я връхлетя, когато навърши шестнадесет. Беше се засилила преди няколко месеца, след двадесет и втория й рожден ден. Имаше нощи, когато изгаряше за него и това я ужасяваше.

Рони приветства усещането на студения камък зад гърба си, който малко облекчаваше задушаващата горещина, която я заобикаляше. Топлина, която се надигаше и вътре в нея. Климатикът се бе повредил тази нощ и килиите бяха задушни. За щастие, старият Морт, тъмничаря, отвори прозорците, за да не се мъчи.

Силният звук от ботушите на Тайбър върху каменния под я накара да трепне. Той ходеше така само когато е ядосан. Рони внимателно изобрази на лицето си израз на отегчено веселие. Нямаше да му позволи да разбере, че се плаши до смърт от него, когато е ядосан.

Не че Тайбър щеше да я нарани. Знаеше инстинктивно, че той няма да вдигне ръка срещу нея. Но имаше нещо в него, когато се вбесяваше. Нещо първично, хищническо. Той не беше човек, когото би могла да рискува да дразни често.

За съжаление, бедите като че ли просто я намираха и често й се налагаше Тайбър да я измъква от тях по един или друг начин. Младата жена се страхуваше, че един ден той ще се умори да бъде нейният рицар в бляскави доспехи и ще я отпише напълно.

След секунди Тайбър вече стоеше пред вратата на килията, ръцете му се подпряха на слабите бедра, а гордото му, потъмняло от слънцето лице бе намръщено. По дяволите, караше я да иска да потрие тялото си в неговото, като котка. Беше висок и мускулест, с широки рамене, а мощните му гърди се стесняваха в плосък, стегнат корем, който я изкушаваше да го докосне.

Дългите му силни крака бяха обвити от плътно прилепнали дънки и нямаше начин тя да позволи на погледа си да се плъзне… о, мамка му! Издутината между бедрата му изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска. Рони бързо вдигна погледа си обратно към лицето му. Сега очите му бяха присвити към нея, нефритено зелени, блестящи и просветващи от ярост. Младата жена преглътна мъчително. Той не беше особено доволен от нея тази сутрин.

— Не съм направила проклетото нещо! — избухна Рони и позволи на всички емоции, които той успя да предизвика у нея, да подпалят собствения й гняв. — Просто стоях там, Тайбър. Честно. Този шериф си е изгубил ума.

Тя се опита да прикрие, че се забавлява. Разбира се, той знаеше, че го лъже. Винаги разбираше кога го прави.

— Трябва да те оставя да изгниеш тук — Рони обичаше това ръмжащо нещо, което правеше, когато е ядосан. Гласът му се снижаваше и само вибрираше… като на котка. А тя имаше слабост към котки.

Младата жена извъртя очи, въпреки че мускулите на корема й потрепнаха в отговор. Буквално можеше да почувства как при този звук гърдите й набъбват, а зърната й се втвърдяват и знаеше, че Тайбър не е пропуснал реакцията й.

Внезапно изражението му се смекчи. Без гняв, без ярост. Като проклет робот. Всичко по лицето му изглеждаше толкова изопнато, толкова хладно, че я накара да потрепери. Мразеше, когато правеше така; мразеше, когато криеше всеки отговор, който вероятно я касаеше.

— Смяташ да ме освободиш или какво? — избухна тя, наранена от отстъплението му. — Тук е ужасно горещо, Тайбър, и става още повече — по повече от един начин.

Той въздъхна, клатейки глава, сякаш проблема, в който се намираше тя, е не по-голям, отколкото е очаквал рано сутринта. Поне не беше толкова иронично, както погледа от типа «Не те познавам», който тя така презираше.

— Би трябвало да ти нашаря задника — Тайбър се отмести, когато тъмничарят, който бе около петдесетгодишен, се ухили многозначително към Рони и отключи вратата на килията.

Рони не успя да потисне тръпката, която премина през тялото й при мрачния звук на гласа му. Може да ме пляска всеки ден, помисли си тя. Щом я докосваше. Може би той ще целуне удареното място и така щеше да направи болката по-търпима? Собствените й мисли потиснаха усмивката й, както и трепетния й отклик.

— Напляскай ме, татенце — провлече леко тя, като се надигна от леглото и тръгна към отворената врата.

Тайбър изсумтя възмутено.

— Баща ти очевидно е занемарил възпитанието ти докато е бил тук, иначе нямаше да ме изкушаваш толкова.

Рони мина покрай него и се приближи до мястото, където шерифът бе захвърлил чантата й миналата вечер — на бюрото на стария Морт. Тя обърна гръб на Тайбър, извивайки кръста си, за да я вдигне. Усети погледа му върху задните си части като ласка.

Когато се изправи, Рони преметна дръжката на рамото си и се обърна към него с лъчезарна усмивка.

— Готова съм, когато и ти. Мислиш ли, че Шера ще ми позволи да остана при нея за известно време? Тази стара къща става скучна през лятото.

Ако трябваше да бъде честна, бе по-скоро ужасяваща. Рони не знаеше кой си прави тези малки шеги с нея напоследък, но щеше да разбере. Можеше да сгреши веднъж или два пъти за това кои са виновниците, както стана миналата вечер, но рано или късно щеше да разбере.

Твърдият поглед, с който я стрелна, я увери, че дори тази малка лъжа не е убягнала от вниманието на Тайбър. Той знаеше дяволски добре, че тя няма да иска да остане при сестра му, ако не е изплашена до смърт.

Рони обмисляше дали да го помоли да й позволи да остане в неговия дом, но знаеше слабостта си към него и се страхуваше, че ще го помоли да я докосне. Тихото уединение и интимност на дома му щеше само да разбие самоконтрола, за който се бореше толкова силно. Не искаше да моли за докосването му. Не искаше да рискува да разбие сърцето си, когато той я отхвърлеше.

Тази реакция към него бе излязла извън контрол, призна младата жена. Обвиняваше за това липсата си на социални умения и страхът си от срещи през годините. Никога не знаеш кога един човек наистина иска да излезе с теб или кога се опитва да намери начин да се добере до баща ти. За съжаление, тя така или иначе често плащаше за безбройните престъпления — както дребни, така и углавни — които баща й, Реджиналд, бе извършил.

— Шера е извън града тази седмица — Тайбър улови ръката й здраво, когато тя се опита да мине отново покрай него. — От колко време не си яла?

Рони знаеше, че е отслабнала през последния месец. Страхът и тревогата бяха повлияли на апетита й.

— Ами… от вчера — тя се опита да се измъкне с тази лъжа, но по стягането на пръстите му върху горната част на ръката си разбра, че се е провалила. — Хайде, Тайбър, спаси ме като добро момче, сега просто ще се прибера вкъщи и ще щракам с пръсти няколко дни, докато преодолееш гнева си. Имам ли още работа? — Рони погледна назад към него, когато тази мисъл я удари. Нуждаеше се от тази работа.

— Трябва да се върнеш на училище, а не да работиш в този мръсен гараж — озъби се Тайбър, извеждайки я навън към пикапа си. — Кога ще се върне баща ти?

— Проклета да съм ако зная — въздъхна тя, изпитвайки съжаление при мисълта за колежа. Не че не искаше да отиде, по дяволите. Но трябваше и да се яде. Двете неща не вървяха добре заедно. — Оставил е бележка, че ще се обади. Оттогава не съм го виждала.

Не че й пукаше наистина дали ще го види скоро. Дори когато баща й си беше у дома, тя бе самотна. Освен ако той не се нуждаеше от пари, а тя нямаше никакви. Тогава нещата наистина ставаха интересни.

Тайбър отвори вратата на камиона без да изпуска ръката й. Рони погледна към него, преглъщайки трудно при израза в очите му. Те бяха по-тъмни от обикновено, блестяха от някаква емоция, която накара възбудата да плъзне по тялото й, бедрата й да изтръпнат, а вагината й да се свие. Поне веднъж, мъжът я виждаше като нещо повече от досадно малко дете.

— Какво се случи миналата вечер? — о-хо. Тайбър използваше този тон когато държеше на всяка цена да научи нещо. Този тон, който разтуптяваше сърцето в гърдите й и караше кръвта й да препуска силно и бурно във вените й.

Рони сви небрежно рамене.

— Някакви момчета си правят шеги, най-вероятно. Знаеш какви са.

Тайбър запази мълчание няколко дълги секунди.

— Какво-се-случи? — отново се появи този шибан грохот.

Тя потрепери.

— Някой се опита да проникне в къщата — младата жена понечи да се дръпне, но нямаше начин да се освободи от него. — Гоних ги до главния път, преди да успея да стрелям. След това стрелях. За съжаление, или преподобния стар Грегъри бе този, който се опита да влезе в дома ми, или аз стрелях по грешната кола. Още не мога да разбера как успяха да избягат от мен.

Тя не бе стреляла с намерението да убие някого. Искаше само да ги осакати малко. За щастие преподобният изглежда имаше чувство за хумор и настоя само за една нощ в затвора, за да я накара да си научи урока. Това не бе първата й нощ там. И се съмняваше, че ще е последната.

— Стрелба? — по дяволите! Сега наистина се вбеси. — Защо просто не ми се обади, Рони? За какво, по дяволите си взела пистолета? — гласът на Тайбър постоянно се понижаваше. Това никога не бе добър знак.

— Знам как да го използвам — тя се отскубна от хватката му, но беше повече от наясно, че я е пуснал, защото така е решил той, а не тя. — По дяволите, Тайбър, уморих се от тези копелета, които се опитват да ме измъчват. Всеки път, когато Реджиналд го няма, те правят същите глупости.

Бяха я изплашили. В телефонните разговори с Тайбър не бе споменавала за това. Рони не би могла да му разкаже за кратките, потресаващо описателни бележки. Младата жена пребледня само при мисълта за тях. Бяха красноречиви, подробни и ужасяващи.

— В камиона!

Никога преди не бе чувала този тон. Заплахата отекна около нея и тръпката, която премина през тялото й нямаше нищо общо с възбудата и всичко свързано с глупавия страх.

Рони направи каквото й заповяда Тайбър, въпреки, че го наблюдаваше внимателно. Вратата се затръшна след нея и той продължи да я преследва, да, да я преследва, нямаше друга дума за това — около предницата на превозното средство и към шофьорското място.

— Какво е направил този път? — Рони предположи, че има предвид баща й.

Тя сви рамене сдържано.

— Не знам. Дойде в края на миналата седмица, хвърли малко дрехи в една чанта, каза ми да остана при приятели и тръгна.

— А ти още си в къщата. Защо? — изръмжа Тайбър.

Господи, той е като животно, когато е ядосан, помисли момичето тревожно. Този дълбок глас обаче я караше да полудява.

— Къде да отида? — смехът й бе самоироничен. Не че имаше много възможности. — Позвъних на Шера, но тя не отговори. Звъннах на теб, веднъж или два пъти, но ти не беше наблизо. Така останахме пистолетът и аз. Пистолетът винаги е тук.

Рони не хареса погледа, който й хвърли Тайбър. Яростен и… гладен. Изглеждаше така, сякаш търси храна и изведнъж я е видял като хубав дивеч. Той разтърси глава, а в очите му проблесна удивление.

— Сигурно си полудяла — въздъхна най-накрая мъжът. — Освидетелствана луда. По дяволите, Рони, защо не остави съобщение?

— Колко искаш да оставя? — извика му тя. Не беше спала от една седмица, бе гладна и отвратена от това, че се страхува. — Звънях три дни поред, Тайбър, и оставях съобщения. Защо не провериш шибания телефонен секретар. Още по-добре, отиди да ръмжиш така на онези проклетници, които все още не са осигурили покритие на мобилните телефони в този окръг. Телефонът ти не отговаряше, след това се уморих да те моля за помощ — което не бе необичайно в малкия, планински район, в който живееха.

Тайбър се усмири, а ръцете му стиснаха волана.

— Не е имало съобщения.

Опасен и ръмжащ, гласът му само бе станал по-яростен.

— Значи някой от братята ти ги е изтрил — каза му момичето, също ядосано. — Оставих съобщения, Тайбър. Изненадах се, че дойде тази сутрин. Когато шерифът каза, че е трябвало да пусне съобщение…

— Нямаше съобщение — гласът му се сниши още повече. — Шерифът ме срещна в гаража, където отидох тази сутрин.

Рони изсумтя.

— Ето къде си бил. Каза ли ти, че е оставил съобщение снощи?

— Не. Но ще го попитам — щеше да разбере по тона му.

Погледът на момичето се отмести от него, когато той се взря внимателно в нея. Очите му бяха тъмни и напрегнати. Изразът им й напомни, че тя е жена и я накара да закопнее за неща, които често я оставяха изчервена, когато само си помислеше за тях. Той рядко я гледаше по този начин. Като го направи сега, напълно разруши равновесието й.

— Можеш да останеш в моето жилище, над гаража — Тайбър запали двигателя и потегли, докато говореше. — Има хубаво легло и малка кухня. Никой няма да те притеснява там.

Но Рони не искаше да бъде сама. Беше й писнало от това.

— Виж, просто ме закарай у дома. Сигурна съм, че Реджиналд ще се върне скоро.

Мъжът изсумтя.

— Нямам време да те измъквам от затвора всяка сутрин, Рони. Ще отидем да ти вземем нещата и ще се преместиш над гаража. И тази есен ще се върнеш на училище.

— Не разполагам все още с пари…

— Аз ще платя — изръмжа Тайбър. Погледът му я разкъса, яростта му сега бе почти осезаема. — Млъкни, по дяволите, и ме изслушай за разнообразие, преди да те убият заради този твой луд баща.

Гласът му се засилваше с всяка дума. Рони погледна към него предпазливо. Никога не го бе чувала да повишава тон.

— Не се нуждая от милостинята ти — тя скръсти ръце на гърдите си, поглеждайки отново през предното стъкло, а гърдите й се стегнаха от гняв и болка. — Аз съм възрастна, Тайбър. Всичко, от което се нуждая, е шибана работа.

— Ти си на път да направиш нещо, за което ще съжаляваш и със сигурност не е необходимо.

Главата на Рони се разтърси, когато камионът спря рязко зад гаража. Тайбър губеше самообладание, тя можеше да го усети. Подобно на електрически ток, напрежението между тях започна да пращи, като я удряше и почти отнемаше дъха й.

Все още беше ранно утро. Имаше часове преди гаража да отвори. Задната част, оградена с висока ограда, бе пуста, и ги оставяше скрити от чуждите погледи. Интимността на ситуацията се срути върху Рони като един тон тухли. Изведнъж младата жена се напрегна, болезнено усещайки мъжа до себе си. Той я гледаше с онзи поглед, който винаги я бе възбуждал. И сега не бе по-различно — беше възбуда. Рони бе девствена, но не и глупачка.

— Ще съжалявам ли? — думите се откъснаха от устните й, преди да успее да ги спре.

Лицето й пламна и тя се извърна бързо от него, поклащайки глава. Чувстваше се толкова незряла и глупава, каквато знаеше, че е сега.

— Забрави — тя поклати глава и се взря в пустия паркинг. — Със сигурност нямах предвид това.

Но беше точно така. Бе достатъчно честна, за да го признае пред себе си.

— Рони… — сега гласът на мъжа бе мек, изпълнен със сила и гореща емоция, които накараха сърцето й да затупти три пъти по-бързо.

— Виж, не се нуждая от никакви лъжливи приказки — каза тя, опитвайки да скрие унижението си. По дяволите, кога щеше да се научи да държи устата си затворена? — Защо просто не ме закараш у дома и да забравим, че някога съм казала…

— Мислиш ли, че не искам да те отведа в леглото си? Да ти дам това, което и двамата желаем?

Рони се вцепени. И изскимтя. О, Господи, този жалък, малък звук не бе излязъл от нейното гърло. Тя се обърна да го погледне, чувствайки как отчаянието, което бушува вътре в нея извира на повърхността.

То бе там, върху неговото лице. Тъжни сенки на съжаление, на глад, които Рони зърна случайно в очите му.

— Но няма да го направиш — прошепна тя, а сърцето й се разкъса. — Нали?

— Погледни се — каза Тайбър нежно, въпреки, че гласът му бе груб. — Ти си толкова невинна и сладка, че нямаш ни най-малка представа за животното, което се опитваш да освободиш.

— Ти няма да ме нараниш — тя го знаеше. Знаеше, че ако му се отдаде, той може да разбие сърцето й, но никога няма да я нарани физически.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това, Рони — Тайбър вдигна ръка от волана и се протегна да докосне бузата й.

Топлината на загрубелите върхове на пръстите и докосването на палеца му по устните й, бяха достатъчни, за да изтръгнат от гърлото й ридание, породено от нарастващото й желание. Трябваше да го докосне, да го вкуси. Езикът й се подаде, докосвайки плътта му. И двамата простенаха. Звуците бяха горещи, жадни и изпълниха вътрешността на камиона с напрежение, което изопна всяка клетка в тялото й.

— Караш ме да те желая толкова силно — Рони не можеше да сдържи думите или копнежа си. — Понякога не мога да го понеса, Тайбър, толкова много се нуждая от теб. Обичам те.

Двамата бяха приятели от години. Неговата къща се намираше недалеч от нейната и той присъстваше в живота й от толкова дълго, че тя се питаше дали би могла да живее без него.

Тайбър преглътна мъчително.

— Не знаеш какво говориш.

— Обичам те откакто навърших единадесет, Тайбър. Откакто ме взе от проклетата планина и ме заведе обратно в къщата на майка си. Не знаеш ли, че ти принадлежа? — Рони мразеше тази мисъл. Мразеше колко много се нуждае от него, колко много я боли за него. — Толкова ли съм ужасна, че дори не ме искаш, Тайбър?

Дали онези почтени, спретнати, лицемерно скромни жени, които я осъждаха, заради действията на Реджиналд, бяха прави? Беше ли опетнена по някакъв начин? Недостойна за любов? Мисълта за това прободе душата й.

Очите му пламнаха от жажда, сякаш думите й освободиха нещо вътре в него, което не можеше повече да сдържа. Надеждата се надигна в Рони. Възбудата й се разпали допълнително, изгаряща вече влажните дълбини на влагалището й.

— Не те искам? — Тайбър почти изръмжа след това. — По дяволите, Рони, ще се изплашиш, ако имаш някаква представа от това, което искам от теб.

Нямаше нищо, което би могъл да поиска от нея, и тя да не му даде.

— Тогава е твое — прошепна тя, докато палеца му се плъзгаше по челюстта й, придвижвайки се бавно към устните й. — Всичко, Тайбър. Ще умра за теб.

— Ти си още едно дете — простена мъжът, палецът му притисна устните й, докато тя не го прие в топлината на устата си. — Боже, Рони… — тя го захапа, задържайки го там, а езикът й докосна грапавата кожа.

Рони винаги бе мразила липсата си на контрол, жадното желание, което често я караше сама да се наранява, и да разкрива емоциите си по начин, който позволяваше на другите да я наранят. Беше жадна и гладна за Тайбър така, както никога не е била за някой друг. Сега се нуждаеше от него повече, отколкото от въздуха, който я поддържаше жива.

— Хайде — прошепна Тайбър, а другата му ръка я придърпа по-близо. — Да видим дали не мога да напълня устата ти с нещо много по-приятно.

Преди Рони да осъзнае какво става, мъжът я прикова към седалката, надигна се над нея, като дръжката под седалката, за да я плъзне по-назад и да си направи повече място. Момичето изскимтя, взирайки се в него със замаяно недоверие, докато той се настаняваше между бедрата й, а твърдата гореща топлина на покрития му пенис се намести съвършено към тялото й.

— Тайбър… — тогава утробата й се сви. Почувства желанието като удар в долната част на корема си, който открадна дъха й и я остави без въздух.

— Почувствай ме, Рони — нареди мъжът дрезгаво, притискайки се към нея. Очите му потъмняха още повече, когато тя усети как влагата се излива между бедрата й. Да го почувства? Как би могла да направи нещо друго?

Чувството бе прекалено силно. От гърлото й се отрони накъсан вик, когато се изви към него, усещайки пулсирането на гърдите си, набъбването на клитора. Ръцете й го уловиха за раменете, Тайбър се стегна над нея, а изражението му се превърна в болезнена гримаса, когато погледна надолу.

— Обзалагам се, че си толкова тясна, че няма да издържа и минута вътре в теб — гласът му бе дрезгав, възбуждащ сетивата й по начин, по който тя никога не би могла да си представи.

— Разбери… — Рони едва намираше сили да диша, камо ли да говори, но се насили да произнесе думата. Сега се нуждаеше от него с опустошаваща жажда, която не можеше да прогони.

Едно докосване. Това бе всичко, което й трябваше. Само едно негово докосване, за да унищожи целия самоконтрол, който имаше.

Ръцете й се спуснаха на кръста му, уловиха тениската и я издърпаха от дънките, в отчаяно желание да го докосне, да го вкуси. Искаше да прокара пръсти надолу по гърдите му, да изследва твърдите мускули на корема му, да събуе дънките му и да види дали пенисът му е толкова голям и твърд, както го усещаше.

— Вътре — мъжът наведе глава към шията й, устните му се плъзнаха в долната част, дъхът му бе горещ и тежък срещу плътта й. — Отказвам да те чукам в проклетия пикап като някакъв хлапак.

— Имам нужда да те докосна — ръцете й се притиснаха към кожата му, пръстите й се извиха срещу топлината му, сетивата й се изостриха до крайност от коприненото усещане на малките нежни косъмчета, покриващи това, което тя смяташе за обезкосмени гърди.

Тайбър потрепна и от гърлото му се изтръгна чисто първично ръмжене, когато ръцете й се плъзнаха към корема му, а след това и към колана на дънките му. Пръстите й напипаха широката катарама, а погледът й прикова неговия, докато измъкваше кожата през металната тока.

— Не. Не по този начин — ръката му покри нейната, въпреки, че бедрата му се притискаха силно към женствеността й. — Не по този начин, Рони. Разкарай задника си към онзи гараж и помисли за това. Помисли внимателно и задълбочено, бейби, защото ти обещавам, че след като вляза в теб, така ще те чукам… Силно и дълбоко, без милост. И проклет да бъда, ако ти позволя някога да си тръгнеш от мен, след като го направя. Така че е по-добре да си напълно сигурна, че искаш това.

Тайбър се отдръпна от момичето, като изпъшка от усилието, което му костваше. Желаеше я. Мисълта нахлу в съзнанието й, както удоволствието разпали тялото й. Рони погледна нагоре към него, изумена и малко изплашена, но повече от готова да му даде това, което искаше от нея.

— Трябва да се махнеш оттук, преди да те изнасиля — мъжът се върна обратно на своята седалка, без да я изпуска от поглед, докато тя сядаше отново. — Отвори гаража вместо мен. Ще се върна по-късно. И направи каквото ти казах, Рони. Бъди сигурна. Защото след като те взема, няма измъкване. Запомни го добре. Това е последният ти шанс, бейби. Няма да имам сили да ти дам друг.

— Аз не искам да бягам — Рони обеща на себе си, че няма да се моли, но Бог знаеше, че я делят секунди от това.

Тайбър дишаше тежко и затруднено. Лицето му бе зачервено, а очите му блестяха от силна, безсрамна похот.

— Ще се върна тази вечер. Ако ще става това, искам да го направим по правилния начин. И да бъдеш абсолютно сигурна.

Рони се обърна да отвори вратата, за да излезе от кабината на камиона. Преди да направи нещо повече от това, Тайбър я хвана през кръста и притисна устата си към врата й.

— Тайбър! — цялото й тяло омекна, очите й се затвориха от усещането за мъжа зад гърба й. Ръцете му се обвиха около нея, а езикът му погали кожата.

— Трябва да те вкуся — само по гласа му Рони можеше да усети борбата, която се водеше вътре в него.

Езикът му бе грапав, груб, почти като на котка, и я накара да изтръпне от чувственото удоволствие, което потече по тялото й. Облиза долната част на шията й, където се срещаше с рамото. Когато зъбите му я одраскаха, от гърлото й се откъсна приглушен стон, а когато я захапа малко по-грубо, болезненото удоволствие я порази и почти я погуби.

Ръцете му се стегнаха под гърдите й и я придърпаха здраво към него, докато засмукваше нежно кожата й, след което облиза мястото с дрезгаво ръмжене от удоволствие.

— Боже, колко си прекрасна на вкус — прошепна в ухото й. — Ще бъдеш ли толкова прекрасна, когато оближа влажната ти женственост, Рони? Дали твоята сладост ще ме накара да полудея от желание по теб?

— О, Господи! — главата й падна назад върху рамото му, когато устните и езикът му продължиха да дразнят чувствителната кожа.

— Най-добре си почини днес — прошепна Тайбър и я освободи бавно. — Почини си добре, Рони, защото ако още си тук, когато се върна, може да изминат дни, преди да спиш отново.

Тя се бореше за въздух. Бореше се да намери сили да излезе от камиона. Не искаше да го пуска да тръгне, не искаше да поема риска той да промени решението си и да я остави така възбудена завинаги.

— Няма нужда да мисля — Рони не погледна към него, защото се страхуваше, че ако го направи, ще започне да го умолява да я вземе. — Искам те сега, Тайбър.

— Тогава това няма да се промени за няколко часа — гласът му бе приглушен и дрезгав. — Върви. Преди да изгубя контрол.

Младата жена слезе бавно от камиона, преди да се обърне назад и да го погледне.

— Ще се върнеш ли? Със сигурност?

— О, ще се върна — каза той тихо. — Може и двамата да съжаляваме по-късно, но ще се върна.

Рони затвори вратата и отстъпи, за да може Тайбър да тръгне, оставяйки я да мисли и очаква предстоящата нощ.

Нощта дойде, но Тайбър — не. На следващата сутрин се появи неговият брат, Дейън, и в ръцете си държеше оръжието, което унищожи всичките й мечти. Писмото, което Тайбър й бе изпратил, разби всичко в нея.

«Ти си още само едно дете, Рони. Аз съм мъж. Зрял мъж, който се нуждае от жена, която да удовлетвори нуждите му. Някоя достатъчно възрастна, за да разбира тези нужди, а не забавна малка девственица. Върви си вкъщи. Ти си просто едно малко момиченце, което си играе с нещо, с което и двамата знаем, че не може да се справи. След дълъг размисъл, реших, че е най-добре да прекратим нашето приятелство. Писна ми да те спасявам. Писна ми товарът, да те защитавам. Научи се да се защитаваш сама и порасни. Аз нямам представа как се отглежда дете и не искам да започвам с теб.

Тайбър»

Рони се върна в дома си. Тишината, страховете и жаждата за Тайбър бяха нараснали в почти болезнени размери. И ярост. Чиста, гореща ярост препускаше в тялото й, както към Тайбър, така и към самата нея. Малко момиченце. Думите я преследваха. Той може да не я бе изчукал, но със сигурност я бе накарал да порасне бързо.

Един ден, закле се тя, той щеше да си плати за това.

Редактирано 8 октомври 201114 г. от Тори (преглед на промените)

ОООООООО,сърцето ми!!!!!!!

БОЖЕ,БОЖЕ,БОЖЕ............

Страст, чувственост, напрежение..........ярост,мъка......

и ВСИЧКО това само в ЕДНА глава!!!!

Еми в очакване до Умопобъркване съм!!!!

Ех,Тайбър,какво ли те чака.........................

Началото на книгата за Тайбър и Рони е страхотно! Превода е както винаги страхотен. Благодаря ви и очаквам книгата с голямо нетърпение!

УАУ! Просто останах без дъх.......Толкова чувства,толкова емоции.......Едва ще дочакам продължението.

Аз направо си я чакам с нетърпение. Дано само излезне в почивните дни, че иначе ще се будува!

Страхотни сте, благодаря Ви. Но нали знаете, че така ставаме ненаситни ... малките дози удоволствие довеждат до пристрастяване.

Малка порцийка от любимата ви Линда благодарение на Рум и Дрийм-а. Този път един Разбивач на сърца - последната непреведена книга от поредицата "Кел Сейбин". Заповядайте началото:

ГЛАВА 1.

Тя намери документа докато сортираше личните вещи от бюрото на баща си.

Мишел Кабът с любопитство разгърна листа, така както бе разгъвала десетките други досега, но едва бе прочела първото изречение, когато усети как гърбът й се скова, а ръцете й затрепериха. Шокирана, започна да чете отново. Очите й ужасено се разшириха от прочетеното.

Всеки друг, но не и той! Мили Боже, само не той!

Тя дължеше на Джон Рафърти сто хиляди долара.

Плюс процентите, разбира се. Интересно, колко ли правеше това?

Нямаше сили да продължава да чете по-нататък, затова захвърли документа на бюрото, покрито със сметки и потъна назад в очукания стар кожен стол на баща си. Затвори очи, почувства гадене от ужаса и сковаващото усещане за безнадеждност. И така, бе почти разорена, а този дълг заби последния пирон в капака на ковчега.

Защо именно на Джон Рафърти? Защо не на някоя банка?

Крайният резултат щеше да бъде един и същ, разбира се, но поне нямаше да се унижава. От мисълта, че трябва да се срещне отново с него, всичко дълбоко вътре в нея, дори там, където пазеше и най-съкровените си чувства и мечти, започна да трепери. Ако Рафърти някога заподозреше за тяхното съществуване, тя щеше да е загубена. В пълна безизходица, с разбити надежди и разрушени мечти.

Загубена гъска. Пълна глупачка. За каквото и сравнение да се сетеше, все й подхождаше.

Ръцете й продължаваха да треперят, когато отново вдигна листа, за да прочете и вникне в подробностите на финансовото споразумение. Джон Рафърти беше дал на баща й, Лангли Кабът, личен заем от сто хиляди долара, при лихва, два процента по-ниска от установения пазарен курс, който е трябвало да бъде изплатен още преди четири месеца. Почувства се много зле. Знаеше, че баща й не бе успял да изпълни това задължение, защото беше изучила подробно счетоводните книги в опита си да спаси нещо от обхваналата ги финансовата катастрофа след смъртта му. Бе ликвидирала безмилостно почти всичко, за да изплати настоящите им дългове, като остави само ранчото, което бе мечтата на баща й, а сега нейното единствено убежище.

Тя не бе харесала Флорида още тогава, преди десет години, когато баща й продаде домът им и я принуди да замени добре установения, удобен и богат живот в Кънектикът за топлината и влажността на животновъдната ферма в Централна Флорида. Но оттогава минаха години и нещата сега бяха различни. С течение на времето, всичко се променяше. Ранчото и сега не олицетворяваше нейната любов, нито пък мечтата на живота й, но беше единственото място, където можеше да се върне. Това, което правеше тогава нейния живот сложен и нещастен, сега, когато беше въпрос на оцеляване, изглеждаше лесно и разбираемо. Но дори и при тези условия не можеше просто така да се предаде и да се остави на неизбежното. Още от самото начало знаеше, че ще бъде почти невъзможно да запази ранчото и да го направи отново платежоспособно, но поне бе длъжна да опита. Нима би могла да живее спокойно, ако беше избрала по-лекия път и се бе предала без борба? Сега, в крайна сметка, трябваше да продаде или ранчото, или всичкия добитък, за да изплати тези сто хиляди долара. Чудно, защо Рафърти все още не бе изискал възстановяването на дължимата сума. Ако продадеше наведнъж всичкия добитък, какво щеше да стане с фермата? Тя зависеше от развъждането му и без ежедневните постъпления, така или иначе щеше да й се наложи да я продаде.

Беше й болно да мисли за това точно сега, когато почти повярва в своите сили, и тази вяра й помагаше да се спаси от отчаянието и самосъжалението. В началото се страхуваше дори да се надява, но с течение на времето в душата й започнаха да се появяват слабите лъчи на оптимизма. Бе претърпяла неуспех и в това така, както и във всичко останало в своя живот. Не бе успяла нито като дъщеря, нито като жена, а сега и като собственик на ранчо. Дори и Рафърти да й дадеше отсрочка на заема, което се съмняваше да направи, нямаше никакъв шанс да погаси дълга при следващия падеж. Цялата истина бе, че сега нямаше абсолютно никакви шансове да го направи. Единственото, което й оставаше, бе да се държи докато й стигнеха силите.

Щеше ли да спечели нещо ако отлагаше решаването на проблема? Все едно, рано или късно трябваше да говори с Рафърти и тази вечер беше най-подходящо за това. Часовникът на стената показваше, че няма още девет и половина и той би трябвало да е още буден. Потърси в указателя номера му и побърза да го набере, докато не се бе отказала. Още преди да чуе първия сигнал, с такава сила стисна слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха, а сърцето й заби бързо и тежко, като че ли бягаше от някаква опасност. Напрежението стисна стомаха й в здрав възел. О, по дяволите! Нямаше да бъде в състояние да произнесе нито една дума, ако не се овладееше!

На шестото позвъняване някой вдигна слушалката отсреща и това й даде време да се успокои и да се настрои за разговора. Когато икономката каза: „Резиденция Рафърти”, и Мишел помоли да разговаря с Джон, гласът й бе напълно овладян, дори студен.

— Съжалявам, но в момента го няма. Желаете ли да оставите някакво съобщение?

Това можеше да се счита за отсрочка, ако не беше мисълта, че трябва отново да мине през същото това изпитание.

— Предайте му моля да позвъни на Мишел Кабът, — отговори тя и продиктува номера си. А след това добави: — Очаквате ли да се прибере скоро?

След кратка пауза икономката отговори:

— Не, мисля, че ще бъде доста късно, но не се притеснявайте, ще предам вашето съобщение, утре сутринта.

— Благодаря ви, — промърмори Мишел и затвори. Трябваше веднага да се досети, че той няма да прекарва вечерите си в тишината и самотата на дома си. Рафърти беше много известен, по-добре бе да се каже печално известен с многобройните си любовните похождения и силния си сексуален апетит. Всичко можеше да се промени през тези години, само не и разпуснатия му начин на живот. Според клюките, които достигаха до нея от време на време, той притежаваше все още същия темперамент и сексуалност, а пронизващия поглед на загадъчните му тъмни очи още предизвикваше трепет и вълнение в много женски сърца. Да, около него винаги имаше много жени, но Мишел никога не стана една от тях. Още при първата им среща, преди десет години, се бе появила враждебност, която никога не изчезна, и погледнато в най-добра светлина, отношенията им представляваха въоръжен сблъсък. Само баща й успяваше да бъде буфер между тях, но сега беше мъртъв и тя очакваше най-лошото. Рафърти никога не вършеше нещата на половина.

Явно, тази вечер не можеше да направи нищо повече по въпроса за заема, а като мислеше за него нямаше желание да продължава да сортира останалите документи на баща си.

Взе бърз душ. Макар болката в мускулите й да се нуждаеше от повече време под топлите струи, трябваше да се икономисва електричеството. Водата идваше от кладенец, изпомпвана с електрическа помпа, затова трябваше да пренебрегне малките луксове и да се съсредоточи върху по-важното, като храната например.

Въпреки умората, която чувстваше, не успя да заспи. Мисълта за предстоящия разговор с Рафърти я измъчваше отново и отново, а сърцето й ускоряваше ритъма си. Опитваше се да диша бавно и дълбоко. Винаги се чувстваше така, когато мислеше за него, да го види лице в лице беше дори още по-лошо.

Само да не беше толкова едър! На ръст сто деветдесет и три сантиметра и около деветдесет килограма мускулеста мъжественост, пред него всички други мъже бледнееха. Всеки път, когато беше наблизо, Мишел се чувстваше застрашена, а мисълта за него я караше да се задушава. Никой друг в света не я караше да реагира по този начин, никой друг не можеше така да я ядоса, никой друг не я вълнуваше толкова силно физически.

Всичко започна от момента в който се срещнаха за първи път преди десет години. Тогава тя беше на осемнадесет, наивна и упорита тийнейджърка. Как можа да се влюби в него? Такава глупост… На всички беше известна репутацията на Джон Рафърти и Мишел беше решена да му покаже, че не може да бъде причислена към всичките онези жени, които въздишаха по него. Все едно, той едва ли би се заинтересувал от едно толкова младо момиче, иронично си мислеше тя, докато се въртеше в леглото. Какво дете беше! Глупаво, разглезено, уплашено. Защото Джон Рафърти я плашеше дори с това, че практически никога не й обърна внимание. Още повече се страхуваше от собствената си реакция. Тогава той бе на двадесет и шест — мъж, който успя да превърне малкото ранчо в процъфтяваща империя със своето силно упорство и години робски труд. За първи път го видя, докато разговаряше с баща й за добитъка и чувството, което изпита тогава я бе изплашило до смърт. След толкова години още помнеше това отнемащо дъха й усещане — изведнъж й стана трудно да диша, сякаш бе получила силен удар в стомаха. Те бяха застанали до коня на Рафърти, едната му ръка лежеше върху седлото, а другата бе опрял небрежно на бедрото си. Сто деветдесет и три сантиметра покоряваща властност, твърди мускули и сила, които доминираха дори и над огромния му кон. Мишел беше чувала много за него: мъжете усмихвайки се го наричаха жребеца, и в думите им противно на волята им се усещаше възхищение, жените също го наричаха така, но с развълнувани и треперещи гласове. Ако някоя жена излезеше един път с Джон, можеше да се счита за дружба, но появеше ли се втори път с него, вече се знаеше, че спят заедно.

По това време Мишел не се замисляше, че репутацията му може би е преувеличена. Сега, когато бе по-възрастна и по-опитна, продължаваше да вярва на всички клюки за него. Имаше нещо в начина по който изглеждаше Рафърти, което я караше да вярва на всичко, което се говореше за него. Но дори репутацията му не я подготви за истинския мъж, за силата и енергията излъчвана от него. При някои хора жизнената енергия беше много силна и ярка, и Джон Рафърти беше един от тях. Той беше тъмен огън, доминиращ над обкръжаващите го хора с неговата височина и мощна структура, със силната си и безмилостна личност.

Дъхът й спираше при вида на тази мъжествена красота. Слънцето проблясваше в черната му коса, тъмните му очи се присвиваха под черни вежди, гъсти черни мустаци оформяха покровителствено линията на горната му устна. Кожата му бе силно загоряла, тъй като работеше много часове навън, независимо от сезона. Тя наблюдаваше как тънка струйка пот се спусна от високата бронзова скула, надолу през бузата, за да капне от квадратната челюст. Синята му риза на няколко места беше потъмняла от пот. Но дори потта и мръсотията не можеха да намалят аурата на силния сексуален самец, напротив — още по-силно я подчертаваха. Мишел погледна ръката му лежаща на бедрото, след това очите й като магнит бяха привлечени от мощните му бедра, дългите му крака, които дънките обгръщаха като втора кожа. Внезапно устата й пресъхна, сърцето й почти спря да бие, кръвта горещо запулсира из цялото й тяло. Беше само на осемнадесет, твърде млада, за да се справи със сигналите на собственото си тяло, и тази чувствена реакция към мъжа я изплаши. Поради това замаскира емоциите си с високомерие, когато приближи до баща си, за да ги запознае. Уви, това беше злополучно начало на отношенията им и за двамата. Тя бе вероятно единствената жена, изправяла се някога на пътя на Рафърти, която си бе позволила да влезе в противоречие с него и това не се бе променило и до сега. Така или иначе, Мишел предпочиташе да му демонстрира своята неприязън, отколкото истинските си чувства. Враждебността, която използваше в отношенията им, беше като защитна мярка.

Тръпка премина през тялото й, докато лежеше в леглото и мислеше за него. Поддаваше се също толкова успешно на чара му, колкото и легиона жени, които падаха в краката му. Щеше да бъде в безопасност дотогава, докато той не осъзнаеше нейната уязвимост от мъжката му красота. С наслада щеше да използва властта си над нея, за да си отмъсти за всичките години, през които тя го дразнеше и правеше неща, които го вбесяваха. За да се защити, тя трябваше да потисне чувствата си и да ги замаскира с враждебност. Но плановете й изглеждаха прекалено смешни, при положение, че сега се нуждаеше от добрата му воля, за да оцелее финансово. За съжаление, Мишел се бе отучила да се смее, с изключение на необходимата в някои случаи светска усмивка и лъжливата маска на жизнерадостна млада жена, която се налагаше да носи заради социалното си обкръжение. Сега, в тъмнината на собствената си спалня, насаме със себе си, тя почувства как крива усмивка разтегна устните й. За нея, да подобри отношенията с Рафърти беше по-сложно, отколкото да работи на пасището, да копае яма или да събира оборски тор, защото й носеха много по-малко проблеми.

На следващата сутрин Мишел дълго се ослушва за обещаното позвъняване, обикаляйки около къщата, но домакинската работа и добитъка не можеха да чакат повече. Най-накрая се отказа и се отправи към плевнята; умът й бе ангажиран вече с милионите ежедневни проблеми на ранчото. Имаше няколко полета с трева, които трябваше да се окосят и да се балира сеното, но й се бе наложило да продаде трактора и балиращата машина. Единствената възможност да се справи, беше да предложи част от сеното на някой срещу косене и балиране. Вкара пикапа в плевнята и се промъкна в сеновала, за да преброи оставащите бали сено. Количеството им бе значително намаляло и спешно трябваше да вземе някакви мерки.

Силите не й достигаха да вдига тежките бали, затова бе разработила собствена система за справяне с тях. Спираше автомобила точно под капака на сеновала. Оставаше й само да избута сеното до отвора и то само падаше в каросерията на пикапа. Но и бутането не беше лесно, защото балите тежаха около петдесет килограма всяка, а някои дори повече и едва успяваше да ги помръдне на сантиметри. Самата тя беше с няколко килограма по-лека от тях, а и напоследък бе доста отслабнала. Ако продължаваше така в скоро време нямаше да може да се справи и с това.

Седна отново зад волана на пикапа и подкара към пасището. Чули шума на двигателя, животните завъртяха глави, тъмнокафявите им очи погледнаха познатия автомобил и цялото стадо се отправи към нея. Мишел спря и се качи в каросерията. Бе невъзможно сама да хвърля балите, затова разхлаби връзките на крайните и с вилата започна да избутва навън големи купчини сено. После седна в пикапа и подкара надолу по пасището. Спря на следващата хранилка и повтори процедурата. Продължи по същия начин докато не изпразни каросерията и когато приключи мускулите на раменете й изгаряха от болка. Ако стадото й не бе намаляло, може би нямаше да се справи сама, но ако пък стадото й бе многочислено, припомни си, сега нямаше да е в това отчайващо състояние. Когато си помисли, колко работници са необходими, за да върви работата в ранчото нормално, я заля вълна на безнадеждност. Каза си, че е напълно логично да не може да се справи с всичко сама. Но каква логика, пред лицето на жестоката действителност? Трябваше да се справя с всичко сама, защото нямаше вече никой друг. И нямаше възможност да наеме помощници. Понякога си мислеше, че с този жесток урок, живота твърдо искаше да я научи: че може да разчита единствено на себе си, без да се доверява и да чака помощ от някой друг, на когото да се облегне в тежки моменти. От време на време изпадаше в отчаяние от чувството за самота и празнота, след като баща й умря и тя нямаше друг близък човек.

Но си имаше и положителни страни — помисли си Мишел. Не очакваше нищо от хората, така че нямаше разочарование и не трябваше да се старае да отговоря на техните очаквания. Просто правеше това, което можеше, и продължаваше да го прави, колкото и да й бе трудно. Най-малкото, сега беше свободна и не се страхуваше да се събужда всеки ден.

Уморено се влачеше около фермата, като автоматично отбелязваше на ум работата, която трябва да се свърши. Стараеше се да не обръща внимание на болката, като най-лесния начин, за да го постигне бе да игнорира протеста на мускулите си.

Нито един от старите й приятели не би повярвал, че Мишел Кабът е в състояние да използва нежните си ръце за груба физическа работа. Понякога се забавляваше, като си представяше каква ще бъде реакцията им ако я видят в това положение. Мишел Кабът беше винаги готова за забавления, за пазаруване, за екскурзия до Сен Мориц, за круиз на нечия яхта. Мишел Кабът винаги се смееше, дразнеше ухажорите си, изглеждаше добре с кристална чаша скъпо шампанско в ръка и с диамантени обеци на ушите. Златното момиче, така я наричаха. Сега златното момиче беше принудено да ухажва добитъка, да суши сено, да поправя огради и това беше само върха на айсберга. Беше й нужно още много да учи, иначе нямаше да се справи сама. Малко знаеше за кравите: кастрация, жигосване, оплождане… Като започнеше да мисли за това, я обземаше безнадеждност, затова и не го правеше много често. Изживяваше всеки ден, като последен, бореше се да прави почти всичко, стигайки до предела на силите си. Това беше оцеляване и тя щеше да стане добра в него.

В десет часа вечерта, Рафърти все още не беше позвънил и Мишел се приготви да го набере за втори път. Отново отговори икономката и тя потискайки въздишката си се запита, дали Рафърти прекарваше поне една вечер в къщи.

— Аз съм Мишел Кабът. Бих искала да говоря с Рафърти, моля. Той в къщи ли си е?

— Да, в конюшнята е. Сега ще прехвърля разговора.

Така, той имаше телефон и в конюшнята! За миг си позволи да му завиди за постигнатия успех, докато в ухото й се чу щракване от прехвърляне на връзката. Мислите й за ранчото му я отвлякоха за малко от препускащия й пулс и учестеното й дишане.

— Рафърти. — Дълбокият му нетърпелив глас проглуши ухото й и тя подскочи, като стисна здраво слушалката и затвори очи.

— Аз съм Мишел Кабът — стараеше се да говори възможно най-спокойно и да не издаде вълнението, което я завладя. — Бих искала да говоря с вас, ако имате време.

— В момента нямам време. Една кобила се жребчи, така че казвай по-бързо.

— Притеснявам се, че разговорът ни ще отнеме доста време. Бих искала да си уговорим среща. Ще бъде ли удобно да дойда утре сутринта?

Той се засмя кратко и без чувство за хумор.

— Това е работеща ферма, захарче, а не социално събитие. Няма да имам време за теб утре сутринта. Времето ми е ограничено.

— Тогава кога?

Той промърмори нетърпеливо едно проклятие.

— Виж, сега нямам време за теб. Ще мина утре следобед на път за града. В шест.

Той затвори, преди тя да се съгласи или да откаже. Но добре разбираше, че не бе в положение да капризничи. Слава Богу, неприятното позвъняване беше вече зад гърба й и имаше на разположение двадесет часа, за да се подготви за срещата им. Щеше да се наложи утре да приключи по-рано, за да вземе душ, да си измие косата, да се гримира и напарфюмира, да облече белия ленен панталон и бялата копринена блуза. Защо да разочарова Рафърти, който беше свикнал да мисли за нея като за глезена и безполезна глупачка?

Беше късен следобед, температурата стигна до тридесет и осем градуса под лъчите на палещото слънце и добитъка стана неспокоен. Рафърти беше разгорещен, потен, прашен и раздразнителен, също като хората си. Бяха изгубили прекалено много време в преследване на отлъчилите се от стадото животни, вместо да жигосват и ваксинират, а сега дълбокия заплашителен тътен на гръмотевиците предвещаваше лятна буря. Мъжете побързаха да приключат работата си, преди тя да се е разразила.

Облаци прах се вдигаха във въздуха, неспокойния рев на животните и воня на изгоряла плът се разнасяше навсякъде. Рафърти работеше наравно с другите, без да пренебрегва мръсната работа. Това беше неговото ранчо, неговия живот.

Животновъдството беше трудна и мръсна работа, но той съумя да го направи печелившо, когато другите претърпяха крах. Беше го постигнал със собствената си пот и твърда решителност. Майка му не бе издържала на този живот и бе предпочела да напусне фермата, която тогава беше по-малка от империята, каквато бе сега. Баща му и ранчото не бяха в състояние да обезпечат живота, който тя искаше да води. Понякога Рафърти чувстваше горчиво удовлетворение, знаейки за съжалението, което изпитваше майка му за прибързаното си решение, да зареже сина и съпруга си преди много години. Не изпитваше към нея омраза, не искаше да хаби сили за това. Просто не желаеше да има работа с нея, както и с някой друг от богатите, разглезени, отегчени и безполезни хора, които тя наричаше свои приятели.

Нев Лутър приключи с последното теле и стана, триейки потта от челото с ръкава на ризата си, след това погледна нагоре и присви очи срещу слънцето и черните облаци, които предвещаваха буря.

— Е, това беше, — изсумтя той. — По-добре да приключим с натоварването, преди това нещо да се развилнее — след това погледна към шефа си. — Ти не трябваше ли да се срещнеш днес с онова момиче Кабът?

Нев се намираше в конюшнята, когато Рафърти разговаряше с Мишел и затова бе чул всичко. След бърз поглед към часовника, Рафърти прокле на глас. Бе забравил за нея и не беше благодарен на Нев, че му напомни. Малко хора на този свят можеха да го раздразнят така силно, както Мишел Кабът.

— По дяволите, предполагам, че е по-добре да отида, — каза той неохотно.

Знаеше за какво го търси. Беше изненадан, че въобще му бе позвънила, вместо да продължава да игнорира дълга към него. Най-вероятно щеше да хленчи за това, колко малко пари са й останали и да му съобщи, че едва ли ще съумее да събере необходимата сума. Мисълта за нея го накара да пожелае да я сграбчи и добре да я раздруса. Или още по-добре, да вземе колана и да я напердаши. Тя беше точно това, което най-много мразеше: разглезен, егоистичен паразит, който не беше работил нито един ден през живота си. Баща й се беше разорил, плащайки нейните удоволствия, но Лангли Кабът винаги е бил малко глупав, когато ставаше въпрос за любимото му единствено дете. Само най-хубавото за скъпата малка Мишел.

Жалко, че любимата Мишел беше едно прекалено разглезено дете. По дяволите, тя го дразнеше! Дразнеше го още от първия момент, в който я видя, минавайки покрай него, докато разговаряше с баща й. Изглеждаше така, като че ли бе подушила неприятна миризма. Е, може би имаше право. Потта беше продукт на физическата работа, а явно тази миризма й бе непозната. Тя го погледна, като че ли виждаше червей, а след това го отхвърли, като нещо маловажно, не заслужаващо нейното внимание и започна да пита нещо баща си със своя очарователен маниер на златно момиче.

— Ей, шефе, ако не искаш да се видиш с това фантастично малко нещо, ще бъда щастлив да го направя вместо тебе, — предложи Нев и се засмя.

— Звучи съблазнително, — кисело отвърна Рафърти и погледна отново часовника си.

Можеше да се прибере в къщи и да се измие, но тогава щеше да закъснее. Сега се намираше недалеч от ранчото Кабът и не бе в настроение да шофира обратно до дома си, да взима душ и отново да изминава целия път само, за да не обиди тънкото обоняние на мис Кабът. Не, тя трябваше да се примири с това, което представляваше той — мръсен и потен — в края на краищата щеше да го моли за услуга. Беше настроен да настоява за изплащането на дълга, знаейки прекрасно, че тя не може да го изплати. Чудеше се с язвителна усмивка, какво щеше да стане, ако му предложеше да плати по друг начин. И ако той се съгласеше да участва в играта, сигурно тя щеше да откаже да му предложи лъскавото си тяло. В края на краищата той беше груб, мръсен и работеше, за да живее.

Докато отиваше към пикапа и сядаше зад волана, не можа да се избави от образа на Мишел лежаща под него. Представяше си стройното й голо тяло, светлозлатистите й коси разпръснати по възглавницата му, докато проникваше в нея. В отговор на тази провокираща картина усети тежест в слабините си и прокле. По дяволите, и тя, и самия той! Прекалено много години бе изгубил да я наблюдава, да мечтае за нея и да я желае. Като в същото време искаше да я отучи да бъде толкова разглезена и толкова егоистична.

Другите хора не я познаваха в тази светлина, в която я познаваше той. Тя можеше да крие своята същност от тях, да се преструва на добра и очарователна и да забавлява с наивността си. Всички съседи, фермери и земеделски производители си общуваха помежду си и всеки уикенд организираха барбекю и приеми, на които практически мъжете ядяха от ръката на Мишел. Тя се шегуваше и кокетничеше с всички, само с него — никога. Танцуваше с всеки, само с него — не. Той я наблюдаваше, защото беше нормален мъж със здраво либидо. Не беше в състояние да спре да реагира физически на стройното й гъвкаво тяло и пленителна й усмивка, макар след това да се презираше. Не искаше да я желае, но само един поглед към Мишел и сексуалния му глад се събуждаше.

И другите мъже я наблюдаваха с гладни очи, включително Майк Уебстър. Рафърти не мислеше, че някога ще й прости за това, което причини на Майк, чийто брак бе нестабилен още преди Мишел да се появи на сцената с постоянното си флиртуване и искрящия си смях. Майк не можеше да се съпротивлява и бързо се оказа в краката й, забравяйки за жена си и задълженията си. Когато Мишел се прехвърли на следващата си плячка, Уебстър остана без нищо и със съсипан живот. Младият фермер загуби всичко, за което бе работил и продаде ранчото си заради развода. Той беше просто още един мъж разорен от егоизма на Мишел, причина и за разоряването на баща й. Дори когато Лангли бе имал сериозни финансови проблеми, бе продължил да обезпечава скъпият живот на дъщеря си. Бе затъвал все по-дълбоко в дългове, а тя бе продължавала да настоява за коприна и скъпоценности, а също и за ваканция на ски в Сен Мориц. Тя беше като пиявица, здраво впита във всеки богат мъж изпречил се на пътя й.

Мисълта за това, че сега и той щеше да стане един от тези мъже го преследваше с тревожно постоянство. Без значение колко ядосан, раздразнен и отвратен се чувстваше от нея, не можеше да контролира физическата си реакция към Мишел. Имаше нещо в нея, което го караше да се протегне и да я вземе. Тя изглеждаше разкошно, миришеше възхитително и имаше мелодичен глас; и той до болка искаше да узнае, дали копринената й кожа бе така нежна, както в мечтите му. Искаше да зарови ръце в слънчевата й коса, да вкуси плътните й меки устни, да прекара върховете на пръстите си по съвършените й скули, да вдиша нежния аромат на кожата й, от който всичко в него се стягаше. Спомни си деня, когато я видя за първи път, спомни си нежния аромат на скъпия парфюм излъчван от косата и кожата й. Беше прекалено недостижима за Майк Уебстър и прекалено изтънчена за бедняка, за когото се омъжи. Дори за баща си се бе оказала прекалено скъпа. Рафърти искаше да се потопи в целия този разкош. Това беше чистият примитивен инстинкт на самеца, реакция на мъж към красива жена.

Може би Мишел не забелязваше, че дразни мъжете, но определено изпращаше сигнали, които ги караха да й налитат като пчели на сладък цветен нектар.

В момента беше сама, но той знаеше, че скоро щеше да си намери нов обожател. Защо той да не бъде този мъж? Беше му омръзнало неудовлетвореното желание, което всеки път избухваше в него, когато я видеше. А също и да гледа, как отвръща от него малкия си нос. Нямаше да може да го върти на пръста си, както правеше с другите мъже. Това беше цената, която щеше да й се наложи да заплати за скъпите си вкусове.

Рафърти присви очи срещу дъжда, започнал да удря по предното стъкло. Мислеше си какво удоволствие щеше да изпита, да властва над Мишел изцяло, тя да зависи от него за всичко, дори за това, което яде и облича. Това беше яростно примитивно удоволствие. Щеше да задоволи изгарящия го физически глад за нея, но нямаше да я допусне близо до себе си, или да позволи да замъгли разума му. Никога по-рано не бе плащал на жена за удоволствието и никога не бе ставал покровител, но ако само по този начин можеше да има Мишел Кабът, щеше да го направи, защото не беше желал друга толкова силно, колкото нея.

Изведнъж се изви силен вятър, понесъл пелена от дъжд, която наводни предното стъкло и наруши видимостта му, въпреки добрата работа на чистачките. Поривите на вятъра се блъскаха силно в пикапа и Джон трябваше да се бори, за да го задържи стабилно на пътя. Видимостта беше толкова лоша, че той едва не пропусна отбивката за ранчото Кабът, въпреки че познаваше пътищата, като линиите на собственото си лице.

Беше мрачен и в лошо настроение, когато пристигна пред къщата и отвращението му нарасна още повече, щом се огледа наоколо. Дори през дъжда се виждаше, че мястото е в упадък. Дворът беше буренясал, плевнята и конюшнята имаха окаян вид от пустотата и липсата на грижи. Пасищата, които някога бяха пълни с едър рогат добитък порода Брахман, сега пустееха празни. Малкото царство се разпадаше пред очите на неговата царица.

Въпреки че паркира пикапа близо до къщата, той се измокри до кости, докато стигна до верандата. Удари няколко пъти сламената си шапка по крака, за да изтърси водата от нея. Вдигна ръка да почука, но вратата се отвори, преди да има шанса да го направи. На прага стоеше Мишел, и го гледаше с привичното си презрение на студените зелени очи. Тя се поколеба само миг, сякаш не желаеше да намокри килима с капещата от него вода, после отвори широко вратата и каза:

— Влизай.

Джон си представи, как се изяжда вътрешно от необходимостта да бъде любезна с него, защото му дължеше сто хиляди долара. Мина покрай нея, и забеляза, че тя се отдръпна, за да не я докосне. Само почакай, помисли си яростно той. Скоро щеше да направи нещо повече от това да я докосне, по дяволите, нещо, което щеше много да й хареса. Сега можеше да извръща носа си от него, но нещата щяха да бъдат по-различни, когато се окажеше гола под него, обхванала с крака кръста му, гърчеща се в екстаз. Не искаше просто да използва тялото й, нужно му беше и ответно желание. Искаше да я види също толкова гладна и обсебена, както се чувстваше самият той. Това щеше да бъде справедливо наказание, след всичките мъже, които бе използвала.

Почти искаше тя да го нагруби, за да има повод да постави дланите си върху нея, въпреки гнева си. Желаеше да я докосне, независимо от причината, искаше да я усети топла и мека в ръцете си, искаше да я накара да му отговори със същото желание, което изгаряше и него.

Но тя не го засегна с думи, както обикновено правеше. Вместо това каза:

— Нека да отидем в кабинета на татко, — и го поведе надолу по коридора, а след нея се разнесе аромата на парфюма й, който го раздразни. Тя изглеждаше недосегаема в строгия бял панталон и бялата копринена блуза, които нежно обгръщаха съблазнителната й фигура, но въпреки това го сърбеше да я докосне. Блестящата й светлозлатиста коса беше опъната назад и прихваната на тила с широк златен клипс. Нейното изтънчено съвършенство беше в пълен контраст с грубия му вид, и той се чудеше какво щеше да направи Мишел, ако я докоснеше, ако я притеглеше към себе си и изцапаше и намокреше копринената й блузка. Той беше мръсен, потен и миришеше на коне и добитък, а в допълнение и целия мокър.

Не, нямаше начин да му позволи да я докосне.

— Моля седнете, — каза тя и посочи с ръка един от кожените столове в кабинета. — Мисля, че знаете защо ви се обадих.

Изражението му стана още по-язвително.

— Предполагам, че знам.

— Открих документ за заем, когато разчиствах бюрото на татко миналата нощ. Не искам да си мислите, че се опитвам да избегна неговото плащане, но в момента не разполагам с пари…

— Не ми губи напразно времето, — посъветва я Джон, като я прекъсна рязко.

Мишел погледна внимателно към него. Той не беше седнал на предложения му стол, а стоеше прекалено близо, извисявайки се над нея. Погледът на черните му очи я караше да трепери.

— Какво?

— Това са празни приказки и аз няма да си губя времето с тях. Знам какво ще предложиш и съм готов да го приема. Отдавна искам да вляза в панталоните ти, скъпа. Просто не прави грешка да си мислиш, че ще приключим само след няколко бързи скачания в леглото, защото това няма да стане. Убеден съм, че парите ми трябва да се изработят напълно.

Редактирано 12 октомври 201114 г. от cheetah (преглед на промените)

Еееее,Съни Сега отивам на работа....бива ли така да ме дразниш,начииии...

Еееее,Съни Сега отивам на работа....бива ли така да ме дразниш,начииии...

Мииии, аз ако не уцеля кой хихи. Лек бач мила

Линдааа, и то дори книга от страхотно страхотната поредица Кел Сейбин. Беше много интересен откъса и само как свърши Нямам търпение да прочета повече. Леко и бързо превеждане на преводачката.

Момичета разкашни сте. Много благодаря.Но апетита страшно ми се изостри и за Линда и за Лара.

А аз точно си мислех да си лягам! Да... Прекрасни сте, така възбуждайки ни апетита за тези книги. Благодаря! Само така мога да кажа!

Румкааааа,ПРЕКРАСНА си!!!!!

Бузите ми са порозовели от радост,възбуда и неописуемо щастие!!!!!!!!

Всичко се свежда до ЕДНА дума - ЛИНДА!!!!!!

Откъса е лелеле-божестнвен,напрегнат,чак"помирисах" Джон.............

Прекрасна работа и нали си знаеш -ВЕЧЕ чакам

Боже, треса се от щастие! Първо Нора със свадбената агенция, после невероятната изнанада на Тиара Букс, а сега и Линда.Просто нямам търпение.Но.... ще чакам кротко.Почти. Моля, да бъда извинена за невъобразимия ми правопис!