Браво, Крис! Както винаги вкуса ти е безупречен! Всяка следваща избрана от теб книга е все по-хубава и по-хубава!

Редактирано 7 май 201115 г. от mariet13 (преглед на промените)

Много се радвам, че ви харесва. Но заслугите да я почна, както обикновено са на Боби. Тя е истински търсач на съкровища. Та за превода, почти е на финала и съвсем скоро се надявам да му се радвате в завършен вариант. Честно казано, във всички коментари и руски и английски, прочетох, че книгата е доста по слаба от Как да се омъжиш за маркиз, но след всяка следваща глава се убеждавам, че са равностойни. Просто типажите на главните са различни и уникални по своему. Сега малко съжалявам даже, че ги почнах отзад напред, но нищо. В крайна сметка, поредицата ще е завършена.

Криси, огромни, огрооомни благодарности, мила, че отделяш от ценното си време, за да ни зарадваш с поредния уникален шедьовър на Джулка Куин. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Като четох поредичката за първи път в хронолигичната й последователност, "Как да се омъжиш за маркиз" определено ме грабна и зашемети Но сега, като ги иззобвам в обратен ред, виждам колко много съм подценила книгата за Каролайн и Блейк и колко ужасяващо силно ми въздейства на сетивата и тя. Поне при мен, това че ги чета в обратен ред сега, ми помогна да оценя по достойнство и книгата за Каро и Блейкчо

ся Крис мож ми изхамали един, на за мен Каро е по силна. Може и Бобчо да е права, че сме спазили правилния ред на прочит, а може и аз съм ненормал нещо ама за мен Карото е по силната книга. Това разбира се не означава че Джеймс е свален от трона. Явно двулогията си е силна и аз също ще брагодаря че книга и 2/3 и още малко са вече факт.

И на мен Каро и Блейк ми станаха любимци, та съм уведомила Крис от първите глави още, че повече ми харесват.

Ох ние хубаво запразнихме пак ама си е събота. Та отиваме при Емалийн:

Глава първа

Алекс прекара първия месец в Абатство Седжуик в блажено уединение.

Вместо да го посрещне, баба му реши да остане още един месец в имението на снаха си, най-вероятно защото не искаше да си тръгне, преди да са разнищили и последната семейна клюка. Така лятото му започна без досадни разговори за наследници и безкрайни дискусии за продължителното боледуване на Емалийн. Алекс можеше да продължи с идеално подредения си живот, който Джак имаше дързостта да нарича «скучен».

Накрая баба му се завърна у дома с гръм и трясък, последвана от стадо мопсове. Бе решила, че не може повече да го оставя в самотното му изгнание.

Женевиев Денфорд, лейди Седжуик, бе родена във Франция. Но, въпреки че бе прекарала в Англия повече от шестдесет години, те не успяха да сломят галския й дух ни най-малко.

Дядо му, още един избягващ брака Денфорд, бе предприел пътуване до Париж в края на шестдесетте си години и се завърнал, за ужас на предполагаемите си наследници, със съпруга.

Предвид нейната joie de vivre — любов към живота, Алекс смяташе, че дядо му не е имал никакъв шанс.

Преди години, той бе решил, че това е добър урок за всички неженени джентълмени в Англия. Никога не рискувай отвъд Канала.

Баба му весело го поздрави, когато слезе за закуска и от тогава не бе спряла да говори.

— Представи си шока на Имоджийн, когато й казах… — обясняваше тя от своя край на масата, където седеше заобиколена от кучетата си.

_Беше толкова тихо без нея_, помисли си той, докато тя безспирно го заливаше между хапките си с истории за внуците, и за негов ужас, и правнуците на леля му. Леля Имоджийн имаше безброй наследници и той знаеше, че през следващите няколко месеца го чакат безкрайни намеци и увещания, как той и Емалийн трябва да направят същото — да създадат следващия барон Седжуик.

Трябваше да изпрати бележка до адвоката. Когато съпругата му пишеше следващото писмо от Емалийн, щеше да вмъкне някои женски оплаквания, които, за нещастие, не позволяват такова събитие. Колкото повече, толкова по-добре. Надяваше се, че това ще отклони баба му от непрестанното мърморене.

Вратата на трапезарията се отвори и Бърджис, икономът, влезе колебливо с голям сребърен поднос. Следваше го лакей, с още по-голям поднос, също толкова отрупан с вестници и писма.

— Милорд, тази сутрин заедно с пощата пристигна и чанта от офиса на господин Елиът — каза Бърджис и остави таблата на масата пред Алекс. — Ако трябва да сме точни, бяха три чанти — гъстите му вежди се повдигнаха. — Големи.

Алекс погледна към внушителния куп и ножа и вилицата му замръзнаха във въздуха.

— Какво, по дяволите, е всичко това?

Бърджис, който се славеше като прилежен иконом отвърна:

— Обичайните вестници и периодични издания за нейно благородие, но останалото изглежда са само сметки, милорд.

— Сметки? — Алекс отново погледна към големия куп. Беше поръчал на адвоката си в Лондон да се погрижи за неуредените му сметки. Като се изключи това, този куп изглеждаше като нещо, за което Джак бе отговорен, а не той.

— Не е типично за господин Елиът да бъде толкова невнимателен — промърмори Алекс, когато започна да сортира бъркотията. — А, ето го и отговора. Изглежда съпругата на господин Елиът е наследила имот в Шотландия и трябва да разгледат мястото. Секретарят му ще поеме неговата работа, докато отсъства. Трябва да говоря с него, когато се върне — човекът явно е смесил сметките ми с тези на някой негов клиент пройдоха.

— Какво има скъпи? — попита баба му от нейния край на масата, където хвърляше мръвки на любимите си кучета.

Той махна с ръка към купчината със сметки.

— Просто лондонски вестници и такива неща.

— Вестници! Защо не каза веднага? — тя се надигна и забърза покрай дългата маса. Копринената й шапчица се заклати. Преди Алекс да успее да я спре, тя разбута грижливо подредените купчини, за да се добере до най-важното нещо за нея в този свят — клюкарската колонка в сутрешния «Поуст». Като разлисти страниците със сръчността на фермерска жена, която скубе кокошка, тя бързо сграбчи плячката в лапите си. Настани се в стола до Алекс и се зачете.

_За щастие не на глас_, помисли си той и продължи със сортирането.

Беше възнаграден с близо минута мълчание, след което тя не можа да се удържи.

— Лейди Васар има бебе. Пише, че е момче — тя въздъхна и му хвърли многозначителен поглед. — Наследникът е много важен, не мислиш ли, Алекс?

— Да, разбира се — съгласи се той и погледът му се спря върху една от сметките пред него. Четиристотин паунда за килими. Друг разход за изброени мебели за сто и петдесет паунда. Сметки от производители на платове, дърводелци, бояджии и това беше само началото. Съдейки по безкрайния списък сметки от шапкарки, шивачки, изработка на ръкавици и дантела, изглежда бедният глупак, за когото бяха предназначени тези бележки, беше обзавел не само нова къща, а и съпруга с куп любовници.

— А, най-накрая нещо и за нашето скъпо момиче — каза баба му. — Чуй това:

«Лейди С. бе видяна да пазарува усърдно с помощта на лейди Р., която взе новата си приятелка под крилото си. Лейди С., която толкова дълго отсъства от града, е очарователна и със сигурност ще е най-желаният гост през следващия сезон»

Тя сбърчи устни.

— Крайно време беше да я споменат. Но какво странно изказване. Защо мислят, че е отсъствала дълго от града, след като е прекарала целия си живот там? — тя захвърли вестника и започна още веднъж да преобръща грижливо подредените купчинки на Алекс с шумолене.

— Мадам! — той се изправи и покри сметките с ръце, за да ги предпази от мародерството й. — Какво ви става?

— Просто искам да видя още някои от скорошните колонки — тя наклони глава настрани и отново погледна купчината. Преди да успее да я спре, тя намери плячката си. Хвана друг вестник, издърпа го и се настани в стола си със скорост, която противоречеше на нейните над осемдесет години.

— Мисля, че полудяваш — измърмори той, но носът й вече бе заровен в друго издание на «Поуст» и той се съмняваше, че го е чула. — Не ти ли стигнаха брътвежите по време на посещението при леля Имоджийн?

— Имоджийн не получава «Поуст» — беше студеният отговор.

Това трябваше да е осмото чудо на света, на второ място след Кулата на фараоните. Той не познаваше никой по-пристрастен към клюките от леля Имоджийн — освен баба му, разбира се.

Алекс насочи поглед обратно към сметките в ръката си и започна да отделя настрана тези, които очевидно не бяха негови и няколкото, които имаха нужда от вниманието му.

Баба му разпръсна страниците, докато търсеше любимата си колонка.

— Знаех си!

Беше наясно, че тя ще продължава да го прекъсва, докато не отговори, затова каза:

— Какво знаеше?

— Знаех, че пак ще я споменат. Но не знам дали трябва да ти го чета. Ще се вълнуваш до края на седмицата.

Алекс загуби всякаква надежда за свястна закуска. На спокойствие.

— Давай — каза той. — Или ще пухтиш и ще се цупиш, докато склоня.

— Аз никога не пухтя — каза тя с глас, който звучеше леко нацупено. — Но щом настояваш…

«Хубаво е, че има толкова малко хора в града, защото лейди С. става сензация навсякъде, където се появи. Чудно какво си е мислил баронът, когато е пратил такова съкровище, далеч от зоркия си поглед».

Той протегна ръце и сви рамене.

— И защо това би трябвало да ме «развълнува»?

Тя бутна вестника пред него, сякаш отговорът беше ясен, като отпечатаните букви пред очите му.

— Не виждаш ли? Те говорят за Емалийн. Съпругата ти. Милото ни момиче.

— Емалийн? Абсурд — присмя се той. — Бабо, има още дузина лейди С., които обикалят из града всеки божи ден. Уверявам те, че това не е нашата Емалийн.

— И защо не?

— Защото Емалийн никога не би се държала по начин, който ще представлява интерес за клюкарската колонка. Това е абсолютно невъзможно — Алекс никога не се бе чувствал по-убеден в твърдението си.

Проблемът на увереността беше, че обикновено се намираше нещо, което да я разклати. Барон Седжуик беше на път да бъде разтърсен до корените на знаменитото си, но въображаемо семейно дърво.

— Тогава защо продължават с това? Пише, че от количеството търговци, които идват и си отиват от Хановер Скуеър, движението е затруднено — тя го погледна. — Хм. Колко лейди С. живеят на Хановер Скуеър тези дни, Алекс? Аз се сещам само за една — тя си взе обратно вестника и се върна към четенето.

Алекс отвори уста, за да я оспори, но думите не можаха да излязат от пресъхналото му гърло.

Търговци на Хановер Стрийт? Близо до градската му къща? Достатъчно, за да затруднят движението?

Погледът му се стрелна към купа сгрешени сметки и той сграбчи първата, която му попадна.

Ако гърлото му беше пресъхнало, сърцето му направо спря, когато в горния край на бележката видя издайническото доказателство, което подкрепяше странната теория на баба му.

«Хановер Стрийт, Номер 17»

Как не го бе забелязал преди? Разбира се, защо би го направил? Въображаемите съпруги не ходеха на пазаруване, което бе способно да разори и принц от Изтока.

Той взе да разбърква бележките пред себе си и за негов ужас, всички бяха с един адрес на получател. Неговият адрес в Лондон. И всяка една беше адресирана, като покупка от уважаваната лейди Седжуик.

Не злорадстващата вдовица, наблюдаваща го над вестника си, докато той стигаше до заключението, както надуто го бе определил, като невъзможно. А настоящата лейди Седжуик.

Емалийн.

— Това не може да е вярно! — каза той, като грабна вестника от ръцете й и сам прочете статията.

— О, Алекс, успокой се. На една дама й е позволено да прави някои промени в дома си от време на време. Винаги съм си мислила, че тази къща на Хановер Скуеър е същински мавзолей. Ако дядо ти не беше толкова стиснат, щях…

Но думите й секнаха, когато вдигна поглед и разбра, че говори на празен стол.

Изглежда Алекс си бе тръгнал. _Да се надяваме_, помисли си тя — за Лондон. Обратно при съпругата си.

— Точно, където му е мястото — каза тя на най-близкия мопс, като почеса кучето гальовно.

Пътуването му вероятно бе поставило рекорд, но Алекс не беше на себе си, за да го забележи. Той бе твърде зает да предвижда пълната, абсолютна катастрофа, която го чакаше в Лондон.

Емалийн? Невъзможно, продължаваше да си повтаря той. Но ето, че тя беше в «Поуст» и «Таймс».

Някой беше издал тайната му, но кой? Не можеше да е Елиът или съпругата му, нито Симънс, икономът му в Лондон. Препитанието и на тримата зависеше от него.

Значи оставаше само един заподозрян.

Джак.

Със сигурност, пакостливият му приятел си е мислел, че вдъхвайки на Емалийн живот, му е направил добра услуга.

Но все още имаше много неизяснени въпроси. Как е влязла тя в къщата? Симънс служеше на семейството от повече от четиридесет години и никога не би допуснал такова бедствие да опетни името Седжуик.

Трябваше да помисли още, кой друг е виждал тази измамница. Той потрепери при мисълта, че някой от огромното му семейство е отишъл да се представи, след като е видял публикациите във вестника. Или още по-лошо — да е дошъл в Лондон и да използва градската къща на Седжуик, както обичайно. Той винаги се бе държал щедро в това отношение и предоставяше къщата на разположение на семейството извън сезона. Знаеше, че неговите братовчеди, лели и чичовци често се възползват от тази отворена покана.

Сега тази персона живееше в неговата къща, спеше в неговото легло и се представяше за негова съпруга. Вероятно дори развличаше семейството му.

Той зарови глава в ръцете си. Господи, добре можеше да си представи каква уличница бе наел Джак, за да се въплъти в Емалийн.

Изведнъж развличането на роднините му, прие съвсем ново значение.

Когато каретата зави зад ъгъла към Хановер Скуеър малко след един сутринта, за свое облекчение, той откри, че изисканият квартал е точно такъв, какъвто и преди месец. Достоен и благоприличен. Номер седемнадесет изглеждаше точно както трябва. Дом на уважаван член на обществото.

Трудно беше да се повярва, че вътре го очаква катастрофа.

Каретата отби, за да спре. Той изскочи и се отправи към стълбите и още веднъж си припомни списъка, който си бе съставил.

Първо, щеше да изхвърли тази измамница на улицата. След като свършеше с това, щеше да намери Джак и да му хвърли един здрав бой.

После щеше да се напие до безпаметност и да накара доскорошния си приятел да плати за всяка бутилка, дори ако се наложи да го направи с проклетата си кожа.

Когато стигна до вратата, тя не се отвори веднага, както обикновено ставаше, когато бе в града за сезона. Тъй като държеше само минимален брой прислуга в Лондон през летните месеци, входа бе заключен дори и за него.

Той дръпна камбанката и почука с бастуна си по вратата, сякаш всеки миг бе важен.

Е, така и беше.

Чу приближаването на Симънс. Всъщност, това бяха мърморенето и оплакванията му.

— Кой е? — извика Симънс зад залостената врата.

— Отваряй, Седжуик е.

— Седжуик друг път — извика Симънс. — Негова светлост е в провинцията. Изчезвай и пробвай номерата си другаде!

И тогава, за най-голямо разочарование на Алекс, свещта, която осветяваше входа започна да се оттегля навътре. Той отново заблъска по вратата.

— Симънс! — изрева той. — Отвори тази врата веднага или ще кажа на жена ти за игрите на карти всяка четвъртък вечер.

Отстъпващата светлина бързо се върна.

— Милорд?

— Да, Симънс, аз съм. Сега отвори.

Нещо до вратата се размести, ключалката изщрака и тя се отвори широко.

— Милорд, какво правите тук?

Алекс влетя вътре.

— Ти какво мислиш? Тя е тук, нали? — той осъзнаваше, че крещи, но, по дяволите, не се срещаше всеки ден със съпругата си и с рядкото удоволствие да се отърве от нея.

Икономът погледна нагоре към стълбите и сложи пръст на устните си.

— Шшш, милорд, ще събудите нейна светлост. Тя имаше дълъг ден и се оттегли рано.

Алекс спря с един крак върху стъпалото. Не можеше да е чул Симънс правилно. Защото би се заклел, че е доловил загриженост в гласа на иконома.

Загриженост? За тази измамница? Алекс овладя за момент гнева си и гласът му се снижи.

— Симънс, ти знаеш не по-зле от мен, че който и да е горе, това не е съпругата ми.

Симънс кимна.

— Да, милорд, но никой друг не знае.

Това бе добра новина. Но все още не обясняваше по-важния въпрос.

— Какво си мислеше, когато я пусна в къщата?

Икономът изпусна дълбока въздишка, сякаш от плещите му падна огромен товар.

— Тя пристигна в четвъртък вечер.

Алекс изстена. Разбира се, че е пристигнала в единствената вечер, когато Симънс обикновено си взимаше почивен ден.

— Томас, вторият лакей, беше сам тук — каза Симънс и продължи разказа си. — Той не знаел какво да прави и отишъл да извика госпожа Симънс. Когато се прибрах, нейна светлост бе в леглото, а две от прислужниците — извикани да се върнат на работа — той се наведе. — Не можех да я изхвърля, след като всички се суетяха така около нея. Щяха да тръгнат приказки.

Алекс отново погледна към стълбището.

— Е, колко души са я видели?

Симънс се сепна.

— Достатъчно.

— Какво имаш предвид под достатъчно? Или по-скоро кого?

Икономът отново се смути.

— Ако може да е някакво успокоение, милорд, съпругата ви, изглежда, е много популярна. Толкова, че…

Алекс не искаше да чуе и дума повече. Той заизкачва стълбите. Настанява се в къщата му за не повече от месец и вече е станала популярна. Искаше му се да изстене.

Имаше само едно решение.

Тази лукава нахалница щеше да го направи много доволен вдовец.

Както Симънс бе казал, следобедът в къщата на Хановер Скуеър бе много натоварен. Лейди Седжуик си бе легнала рано и бе потънала изтощена в сън без сънища, в сигурното спокойствие на дома си.

Това беше, преди вратата на спалнята да се отвори широко. Тя се разтърси от пантите и се блъсна в стената с яростен трясък.

Емалийн моментално се изправи и се взря в облечения в плащ непознат, който нахлуваше в нейното убежище, сякаш имаше всички права.

Тя направи това, което всяка благовъзпитана дама би направила, ако честта й е застрашена. Измъкна малък пистолет изпод възглавницата си и го насочи с прецизна точност към натрапника.

Вероятно не беше овладяла напълно ролята на господарка на къщата, но това бе всичко, което можеше да направи.

— Стойте на място, господине, или това ще е последното нещо, което ще направите.

Той напълно игнорира предупреждението й и се приближи. Свещта, която държеше високо хвърляше кръг от светлина около тях. Погледът му се спря първо на лицето й, а след това като всеки очарователен среднощен посетител, се плъзна по-надолу към деколтето на копринената й нощница.

Инстинктивно, тя използва свободната си ръка, за да се загърне и да закрие гледката.

При тази намеса, погледът му се насочи към пистолета в ръката й и той величествено повдигна едната си вежда.

— Разкарай това!

— Няма — каза тя, а ръката й трепереше.

Нямаше намерение да убива никого, но така, както ръката й започна да се тресе, се безпокоеше, че неволно ще застреля мерзавеца. По-лошото бе, че сега, когато той държеше високо свещта, можеше да види колко красив и добре облечен е той.

Едва ли беше някой главорез от Севън Дайълс*.

От властната извивка на устните му, острата линия на челюстта му, до изправената, извънредно твърда стойка, той трябваше да е от благороднически произход. Небеса, вероятно някой пиян женкар, решил да си създаде име, като прелъсти съпругата на Седжуик.

Това показа намеренията му в съвсем различна светлина. Той не изглеждаше като мъж, на който една жена лесно може да откаже.

Включително и самата тя. Винаги бе имала слабост към извънредно красиви мъже, особено към тъмнокосите. Те бяха толкова неустоими, колкото шума от разбъркването на ново тесте карти.

Тя се спря — какво си мислеше? Трябваше да поддържа репутацията си. Сега беше дама. Поне за известно време.

И като дама, неин дълг беше да защитава целомъдрието си. Да, точно това щеше да направи, реши тя, когато погледна със съжаление великолепния мъж пред нея.

— Симънс! Симънс! Помощ! — извика тя.

— Той няма да дойде — каза й негодникът.

Колко жалко, искаше й се да каже, но все още не можеше да остави този арогантен простак да я надвие.

Поне не и без борба.

Тя отново размаха пистолета пред него.

— На съпруга ми няма да му хареса присъствието ви тук.

Мъжът просто се засмя и погледът му я обходи доста критично.

— Не мисля, че той ще има нещо против.

Е, щом Седжуик не възразява… Емалийн изхвърли тази грешна мисъл.

— Уверявам ви, че ще ви убие заради това.

— Съмнявам се.

Самодоволно копеле! Тя се изправи и посочи към вратата.

— Излезте!

Разбира се, когато посочи към вратата, трябваше да пусне нощницата си и тя отново се отвори, предоставяйки му великолепната гледка на гърдите й.

Заповедта й бе напълно игнорирана. Вместо това, той се приближи още повече и застана до крака на леглото. Емалийн изхвърча от матрака, като повлече със себе си чаршафите и ги придърпа до брадичката си.

— Когато съпругът ми се върне от… от…

О, по дяволите, къде беше наследствения дом на Седжуик?

— Уестморланд — предложи дяволът.

— Да, благодаря ви — отговори тя. — Когато съпругът ми се върне от Уестморланд, бъдете сигурен, че ще ви убие.

— Замисляли ли сте се някога, лейди Седжуик, че той вече се е…

— Се е какво? — попита тя и пистолетът отново затрепери в ръката й.

— Се е върнал.

В този момент, Емалийн Денфорд, лейди Седжуик, осъзна, че беше на път да застреля съпруга си.

Тази мисъл я изплаши толкова много, че тя изпусна проклетото нещо и то гръмна.

[* Seven Dials (англ.) Известен Лондонски кварал, проектиран през 1690г., към чиито център водят седем улици. По онова време името му е нарицателно за най-низката градска беднотия, мизерия и престъпност. — Б.р.]

Kiss Me While I Sleep - от Джон Медина (серия) Има ли някаква надежда да бъде преведена?

Kiss Me While I Sleep - от Джон Медина (серия)

Има ли някаква надежда да бъде преведена?

Няма начин, защото има информация,че е преведена от професионален преводач и е дадена на някакво издателство.Но каква й е съдбата от там на татък нямам понятие.Така че повторният труда е излишен.Друг е въпроса дали ще види бял свят, това само Господ и издателството знаят.

Редактирано 8 май 201115 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Този пост трябваше да се появи още вчера, но като се има предвид, че тез дни трепам компютърни технологии наред моля да бъда опростена. Та правилата на играта леко се променят, но има разумно обяснение за това. От екран падат Уинди/ нема кажа защо/ Соша и Непокорните желания, както и девълчо /тук ша кажа защо/.

Соша се оказа мъничко книжле и ако продължа да я представям тук рискувам да я изчетете на парче. Не съм направила темата с такава цел. Книгата е преведена търпи редакция и мисля вече знаете какво може да очаквате скоро. Що се отнася до Непокорните желания уважих желанието на преводача да спрем до тук и да я предоставим цялостно на вашето внимание. Отново ще е скоро защото отново говорим за редакция само. Девъла по дяволития си начин чака да ме изненада съвсем скоро и с направена редакция така че и тук няма смисъл да се чете на парче до края. Така обясних защотата.

Сега да внеса яснота и по още нещо. Книгите няма да бъдат заменени непременно с други в съответния ден. Не искам да ви дразня с книги които няма да станат скоро, а само за идеята ден книга не си струва. Винаги ги избирам по това ще ли скоро или не. Та засега ще заместя само с две. Едната ще е Малъри 10 в ден понеделник, а другата ще обсъдя с екипа си съобразявайки се точно с този критерий. Да я има скоро.

Колко хубаво, че и Малори вече е на линия, а още по- хубавото е, че днес е въпросният ден понеделник, нали? Дет се вика ще се запознаем в близките няколко часа с момъка

Съни, както винаги много ясна , но ние сме оправни схванахме логиката. Определено съм съгласна ииииии, а де, кое време стана, пускай нещо

Редактирано 9 май 201115 г. от Plqsak (преглед на промените)

Съни, както винаги много ясна , но ние сме оправни схванахме логиката. Определено съм съгласна ииииии, а де, кое време стана, пускай нещо

Пък като си рекла да майнем един Ричи я Блекмор я Самбора: Зопознайте се с едно Джули от един дълго чакан десети филм от сериала Малъри на Джо по прякор Линдзи:

Първа глава

Сигурно бе странно да считаш Хайд парк за свой заден двор, но не и за Джулия Милър. Отраснала в Лондон, тя бе яздила там почти всеки ден откакто се помнеше. Най-напред първото си пони, а по-късно през годините и чистокръвните кобили, които го бяха последвали. И всички — от представителите на висшето общество, през чиновниците тръгнали на работа, та до градинарите — всеки ден я поздравяваха и се отнасяха с нея сякаш е една от тях. Висока, русокоса, облечена по последна мода, тя винаги отвръщаше на усмивките и ръкомаханията. В повечето случаи беше приятелски настроена и хората се стремяха да се отнасят с нея по същия начин.

Сигурно още по-странно от факта, че считаше този огромен парк за свой собствен двор, бе положението й в обществото. Бе израсла в аристократичния квартал на Лондон, но не произхождаше от семейство на аристократи. Живееше в една от огромните къщи на Бъркли скуеър, защото не само аристократите можеха да си позволят такива домове. Всъщност семейството й, което се бе сдобило с фамилното си име още в средните векове от един занаятчия, било от първите, които построили дома си на Бъркли скуеър в средата на осемнадесети век, когато е бил построен и площадът. И затова семейство Милър живееха тук от поколения.

Джулия бе доста известна в квартала и всички я харесваха. Най-добрата й приятелка Карол Робъртс, бе аристократка, а познаваше и други дами от висшето общество от частното училище, което бе посещавала. Всички те редовно я канеха на своите сбирки. И не се чувстваха застрашени нито от красивата й външност, нито от пълните й джобове, защото бе сгодена. Едва ли не още от раждането си.

— Радвам се, че те срещам тук — се чу женски глас зад нея. Карол Робъртс се приближи с кобилата си, която яздеше в лек тръст до тази на Джулия.

Джулия се усмихна на своята дребничка чернокоса приятелка.

— Това трябваше да са мои думи, тъй като напоследък много рядко те срещам да яздиш тук.

Карол въздъхна.

— Знам. Хари не одобрява това, особено откакто се опитваме да си имаме дете. Не иска да поемам никакъв риск преди да знаем със сигурност, че съм заченала.

Джулия знаеше, че язденето може да причини помятане.

— Тогава защо поемаш риска?

— Защото не можах да зачена и този месец — каза Карол с разочарована извивка на устните.

Джулия кимна съчувствено.

— Освен това — добави Карол, — толкова много ми липсваха нашите разходки, че съм готова да не послушам Хари през дните, в който съм в цикъл, и не се опитваме да зачена.

— Значи не е бил вкъщи, за да разбере? — предположи Джулия.

Карол се засмя и очите й проблеснаха игриво.

— Не разбира се, а аз ще се прибера преди него.

Джулия не се тревожеше, че приятелката й може да си навлече проблеми със съпруга си. Харолд Робъртс я обожаваше. Те се запознаха и почти мигновено се харесаха още преди първия сезон на Карол преди три години. Така че годежът им, седмица след дебюта й, и последвалата няколко месеца по-късно сватба не бяха изненада за никого.

И двете момичета живееха на Бъркли скуеър и бяха съседки откакто се помнеха. Къщите им се намираха една до друга, отделени само от тясна алея и дори прозорците на спалните им гледаха един към друг. Естествено те двете бяха причина това да се уреди. Затова дори когато не си ходеха на гости, можеха да разговарят без дори да повишават глас. Нищо чудно, че станаха най-добри приятелки.

Карол много липсваше на Джулия. Все още се виждаха често, когато Карол беше в Лондон, но вече не живееше в съседната къща, а през няколко преки. А и прекарваше доста време в наследственото имение на съпруга си в провинцията. Харолд се надяваше да се установят там за постоянно, но Карол все още не бе склонна да се съгласи. За щастие съпругът й не бе властна натура и не би си позволил да пристъпи към толкова крайно решение, без да обърне внимание на мнението на съпругата си.

Продължиха да яздят заедно още няколко минути, но Джулия бе в парка вече от един час, така че предложи да спрат до чайната за сладоледа по пътя за вкъщи.

— Твърде е рано, а и не е достатъчно горещо за сладолед. Обаче умирам от глад, а сутрешните сладкиши на мистър Кейбъл ми липсваха ужасно много. Има ли все още сутрешна закусвалня?

— Разбира се. Нима това би се променило само защото си се омъжила?

— Знаеш, че Харолд отказваше да откраднем твоята готвачка. Умолявах го, поне да опита.

Джулия избухна в смях.

— Наясно е, че не може да си го позволи. Всеки път, когато някой се опита да я наеме, тя идва при мен, а аз й повишавам заплатата. Знае от коя страна е намазана филията хляб.

Джулия вземаше решенията по тези въпроси, тъй като нейният баща Джералд не можеше да го направи. Майка й също не го беше правила, докато бе жива. Хелън Милър така и не пое отговорност в живота си, та дори и за поддръжката на дома. Беше плаха, стеснителна жена, страхуваща се да се опълчи на някого, било то и на прислугата. Почина преди пет години в злополука с каретата си, която превърна Джералд Милър в инвалид за цял живот.

— Как е баща ти? — попита Карол.

— Все така.

Когато и да попиташе отговорът на Джулия си оставаше един и същ. «Има късмет, че е жив» й бяха казали докторите след първоначалния шок от прогнозите им, че Джералд никога няма да бъде същият отново. Главата му беше претърпяла огромна травма по време на инцидента. Когато седем от костите му, счупени през онзи ден, заздравяха, разумът му не се възстанови. Докторите бяха откровени. Не й дадоха никаква надежда, че баща й може да се възстанови. Той заспиваше и се събуждаше нормално, можеше дори да се храни сам, но никога не казваше нещо разумно. Има късмет, че е жив? Джулия често плачеше преди да заспи, и си повтаряше отново и отново тази фраза.

И въпреки това Джералд бе опровергал прогнозите на лекарите. Веднъж, още в годината след инцидента и после на всеки няколко месеца след това, той осъзнаваше, дори и за кратко, кой е, къде е и какво му се беше случило. В началото, когато това станеше, бе изпълнен с толкова много гняв и болка от случилото се, че тези проблясъци трудно можеха да се нарекат благословия. А той си спомняше. В тези мигове бе напълно на себе си — за минути, за няколко часа — но никога не траеше дълго. И никога не можеше да си спомни безумното си състояние извън тези промеждутъци на прояснение.

Докторите не можеха да го обяснят. Според тях не бе възможно той да идва на себе си и все още не даваха на Джулия никаква надежда, че някой ден баща й ще се възстанови напълно. Наричаха тези състояния «чиста случайност» и твърдяха, че няма документиран друг такъв случай и тя не би трябвало да се надява да се случи отново. Но то се случваше.

Сърцето й се скъса от мъка, третия път, когато баща й дойде на себе си я попита:

— Къде е майка ти?

Бяха я предупредили да се старае баща й да бъде спокоен, ако някога се «събуди» отново, а това означаваше да не му казва, че съпругата му е починала в инцидента.

— Днес е на пазар. Знаеш колко много обича да пазарува.

Той се бе засмял. Това бе едно от нещата, които бяха като мания за майка й — да купува неща, от които не се нуждаеше. Но Джулия все още бе в траур и това се оказа едно от най-трудните неща, които бе правила — да се усмихва и да сдържа напиращите сълзи, докато баща й отново се връщаше в онова сиво царство на нищото.

Разбира се, тя се беше консултирала с различни лекари. И всеки от тях я бе уверявал, че баща й никога повече няма да се възстанови, а тя го отпращаше и намираше нов лекар. С течение на времето спря да го прави. Продължи да се консултира единствено с доктор Андрю, който бе достатъчно искрен, за да отбележи, че случаят на баща й е уникален.

Малко по-късно в трапезарията на семейство Милър, Карол носеше пълната си чиния и голяма кошница пълна със сладкиши, когато внезапно спря, забелязала новата придобивка в стаята.

— Мили Боже, кога направи това? — извика Карол, завъртайки се да погледне Джулия с блеснали от изненада очи.

Джулия хвърли поглед на богато украсената кутия върху китайския шкаф, която бе привлякла вниманието на приятелката й. Беше облицована в син атлаз, ръбовете й бяха украсени с камъни, а под стъклото, с което бе покрита, се бе разположила прекрасна кукла. Джулия зае мястото си на масата и се постара да не се изчервява.

— Преди няколко седмици — отговори тя и кимна на Карол да седне. — Отидох при онзи човек, който изработва такива прелестни кутии за неща, които не искаме да се разпаднат с времето. И тъй като не искам тази кукла да се повреди с годините поръчах кутия за нея. Все още не съм решила къде да я сложа, а стаята ми е толкова разхвърляна. Но вече свикнах да я виждам тук.

— Не съм предполагала, че пазиш тази стара кукла, която ти дадох — каза учудено Карол.

— Разбира се, че я пазя. Все още ми е много скъпа.

Беше истина, не защото Джулия ценеше куклата толкова много, а защото ценеше приятелството, което тя олицетворяваше. Отначало на Карол не й бе хрумнало да подари куклата си, но когато получи нова, си спомни, че на Джулия й харесва тази и вместо да я захвърли на тавана й я даде.

Карол се изчерви при спомена за този ден, но накрая се засмя.

— Беше такова малко чудовище тогава.

— Никога не съм била лоша — изсумтя Джулия.

— Беше! Избухваше непрекъснато, отнасяше се лошо с всички и постоянно искаше нещо. Сърдеше се за всичко! За малко да ме удариш по носа, когато се срещнахме за първи път, ако аз не те бях ударила по дупето първа.

— Бях много впечатлена — засмя се Джулия. — Ти беше първият човек, който ми отказваше.

— Е, нямаше да ти позволя да ми вземеш любимата кукла. Не и след като току-що се бяхме запознали. Не трябваше дори да ме питаш за това. Но сериозно — каза изненадано Карол, — никога ли не са ти отказвали?

— Да. Майка ми беше твърде добросърдечна. Никога не е казвала «не» на някого, а още по-малко на мен. Когато бях достатъчно голяма имах пони само защото ги бях помолила да ми купят.

— Аха! Ето защо беше такова малко чудовище, когато се срещнахме. Разглезена до безобразие!

— Не беше така. Е, може да съм била малко разглезена, защото родителите ми не бяха достатъчно строги с мен, а гувернантката ми и прислугата със сигурност не са могли да ме възпитат. Но не бях крещяща и ревлива скандалджийка преди деня, в който срещнах годеника си. Беше омраза от пръв поглед. Не искам никога да го виждам отново. За първи път родителите ми не ми позволиха да реша сама, така че сега можеш да кажеш, че съм изпаднала в гневен пристъп, продължил години наред. Преди да те срещна нямах никакви приятели, които да ми покажат колко съм била глупава. Ти беше тази, която ми помагаше да забравя за него, поне между насила устроените от родителите ни срещи.

— Промени се ужасно бързо, след като се срещнахме. На колко бяхме тогава?

— На шест, и не стана много бързо. Просто се погрижих да не ставаш свидетел на избухванията ми. Е, освен когато годеникът ми не ни беше на гости. Тогава не можех да се удържа дори в твое присъствие.

Карол се засмя, а Джулия се усмихна при спомена. Знаеше добре, че по онова време не й е било никак забавно. Някои от кавгите им бяха доста свирепи. Веднъж дори за малко да му отхапе ухото. Разбира се, вината беше негова. Още от първата им среща, когато Джулия беше на пет и бе сигурна, че ще станат най-добри приятели, той грубо беше разбил надеждите й от омраза, че тя е избраната за него годеница. Всеки път, когато се виждаха, я вбесяваше толкова много, че й идеше да се хвърли и да му избоде очите. Не се и съмняваше, че той предизвикваше тези войни съвсем преднамерено. Глупавото момче знаеше някак си, че тя може да сложи край на годежа, който нито единия от двамата не искаше. Не се съмняваше, че той напусна Англия, когато ясно осъзна, че тя няма да има дума по въпроса с техния годеж и това бе начин да ги спаси от един адски брак. Колкото и да бе странно, изпитваше благодарност към него. Ако не друго, след като бе заминал, вече можеше да види иронията в цялата ситуация и нямаше как да не признае, че се бе държала като ужасна свадливка в негово присъствие.

Джулия кимна към храната пред тях, която вече изстиваше, когато Карол промени темата на разговора им.

— Организирам малко вечерно събиране тази събота, Джули. Ще дойдеш, нали?

Прякорът й бе измислен още когато бяха деца и дори баща й я наричаше така. Винаги си бе мислила, че е срамно да имаш прякор, който е толкова дълъг, колкото истинското ти име, но откакто бе със сричка по-къс нямаше нищо напротив.

Усмихна се на приятелката си над кифлата, от която тъкмо щеше да отхапе.

— Забрави ли, че тогава е балът у семейство Идън?

— Не, само си помислих, че можеш да се вразумиш и да измолиш да бъдеш освободена от тази покана — каза нацупено Карол.

— А аз се надявах, че ти можеш да си промениш решението и да приемеш поканата.

— Никакъв шанс.

— О, хайде Карол — заумилква се Джулия. — Мразя да влача с мен онзи безделник братовчед ми по такива събития. Още щом прекрачим прага и ще се втурне да търси задна врата, през която да се измъкне. На него не може да се разчита да остане. Но ти…

— И за какво ти е? — прекъсна я Карол. — Познаваш всички и не оставаш дори за миг сама. Пък и годежът ти те освобождава от нуждата от придружителка. Брачният договор с граф Манфорд те прави почти омъжена. О, Боже, не исках да подхващам пак това. Съжалявам.

— Няма за какво. Няма защо да шикалкавиш по въпроса. Не и пред мен. Като се има предвид колко се мразехме двамата, най-доброто, което можеше да стори този глупак, бе да се махне.

— Така говореше преди три години, но тогава още не беше на възраст за женене. Не можеш да отречеш, че ще ти е неприятно да те нарекат стара мома.

Джулия избухна в смях.

— Така ли мислиш? Забравяш, че аз не съм аристократка като теб, Карол. Изобщо не ме интересува каква ще ме нарекат. Това, което искам е, да не завися от никого, освен от себе си. Нямаш представа колко е хубаво това чувство. И ще е законно. И семейното богатство, и къщата ще са мои, освен ако този грубиян не се появи отнякъде.

Редактирано 9 май 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Колко ми е странно сега да чета нечий друг превод на Джо...Някак си чак ми се струва нереално. Но след три мои такива, с чиста съвест мога да кажа, браво момичета! Прекрасно начало! А аз много добре знам колко трудно е всяко начало с нея! Продължавайте все така и за напред! Нямам търпение да видя книжката на цяло!

Страхотно Отново среша с моите любимци Малъри Аз също нямам търпение да бъде преведена изцяло

Аз искам да благодаря, че има хора (като вас), които си губят личното време доброволно, за да превеждат и редактират (за мързелите като мен)! Без вас със сигурност нямаше да прочета доста от книжките, щях да си ги гледам и да си викам "еееее! все някой ден ще ми дойде вдъхновението..." Благодаря момичета!

Оредяха ни малко презентациите, но все пак четвъртък си е ден за карти - Колин Бриджъртън 4:

Глава 4

Трудно е да си представим, че може да има други новини от бала на Бриджъртън, освен решителността на лейди Данбъри да разкрие идентичността на настоящия автор, но следните неща трябва да бъдат надлежно отбелязани:

Мистър Джефри Албънсдейл бе забелязан да танцува с мис Фелисити Федърингтън.

Мис Фелисити Федърингтън бе забелязана да танцува с мистър Лукас Хочкис.

Мистър Лукас Хочкис бе забелязан да танцува с мис Хаясинт Бриджъртън.

Мис Хаясинт Бриджъртън бе забелязана да танцува с виконт Бъруик.

Виконт Бъруик бе забелязан да танцува с мис Джейн Хочкис.

Мис Джейн Хочкис бе забелязана да танцува с мистър Колин Бриджъртън.

Мистър Колин Бриджъртън бе забелязан да танцува с мис Пенелопе Федърингтън.

И за да приключим с тази въртележка мис Пенелопе Федърингтън бе забелязана да разговаря с мистър Джефри Албънсдейл. Щеше да бъде прекалено идеално, ако бе танцувала с него, не мислиш ли, любезни читателю?

Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун, 12 април 1824

Когато Пенелопе и Колин влязоха в стаята, Елоиз и Хаясинт вече пиеха чай заедно с двете лейди Бриджъртън. Вайълет, вдовстващата виконтеса, се бе разположила пред сервиза за чай, а Кейт, нейна снаха и съпруга на настоящия виконт Антъни, се опитваше без особен успех да контролира двегодишната си дъщеря Шарлот.

— Вижте на кого се натъкнах на Бъркли Скуеър — каза Колин.

— Пенелопе — изрече лейди Бриджъртън с топла усмивка, — заповядай, седни. Чаят все още е горещ, а готвачката направи прословутите си маслени бисквити.

Колин се отправи по най-бързия начин към храната като едва спря, за да поздрави сестрите си.

Пенелопе се разположи на близкия стол, който й посочи лейди Бриджъртън.

— Бисквити са хубави — каза Хаясинт и й подаде чиния.

— Хаясинт — каза лейди Бриджъртън леко неодобрително, — опитай да говориш с цели изречения.

Хаясинт изненадано погледна майка си.

— Бисквити. Са. Хубави — изви глава настрани. — Съществително. Глагол. Прилагателно.

— Хаясинт.

Пенелопе видя, че лейди Бриджъртън се опитва да изглежда строга, докато порицаваше дъщеря си, но не й се удаваше.

— Съществително. Глагол. Прилагателно — каза Колин и избърса няколко трохи от ухиленото си лице. — Изречението. Е. Вярно.

— Ако си едва грамотен — отвърна Кейт и се протегна за една бисквита. — Тези са наистина хубави — каза на Пенелопе със смутена усмивка. — Това ми е едва четвъртата.

— Обичам те, Колин — каза Хаясинт, без да обръща внимание на Кейт.

— Разбира се — измърмори той.

— Аз лично — високомерно изрече Елоиз, — предпочитам да използвам пълен член, когато пиша.

Хаясинт изсумтя.

— Когато пишеш? — повтори.

— Пиша много писма — каза Елоиз и сбърчи нос. — И си водя дневник, което, уверявам те, е много полезен навик.

— Поддържа дисциплината у човек — намеси се Пенелопе и пое чашата и чинийката от протегнатите ръце на лейди Бриджъртън.

— Ти имаш ли дневник? — попита Кейт, без да я поглежда, тъй като току-що бе скочила от стола, за да спре дъщеря си, преди да се е покатерила върху страничната масичка.

— Боя се, че не — каза Пенелопе и поклати глава. — Изисква твърде много дисциплина за моя вкус.

— Не мисля, че е необходимо винаги да се използва пълен член — настоя Хаясинт, както винаги неспособна да се откаже от спора.

За нещастие на останалите Елоиз бе точно толкова упорита, колкото сестра си.

— Можеш да пропуснеш пълния член, ако имаш предвид съществителното по принцип — каза и прехапа превзето устни, — но в случай, че говориш за конкретни бисквити…

Пенелопе бе сигурна, че чу лейди Бриджъртън да простенва.

— … тогава точно — повдигна вежди Елоиз, — не си права.

Хаясинт се обърна към Пенелопе.

— Сигурна съм, че не използва правилно думата точно в това изречение.

Пенелопе се протегна за още една бисквита.

— Отказвам да се включа в разговора.

— Страхливка — измърмори Колин.

— Не, просто съм гладна — тя се обърна към Кейт. — Наистина са хубави.

Кейт кимна в знак на съгласие.

— Чух слухове — каза тя, — че сестра ти може да се сгоди.

Пенелопе примигна изненадано. Не смяташе, че връзката на Фелисити с мистър Албънсдейл е публично известна.

— Хм, къде го чу?

— От Елоиз, разбира се — равнодушно изрече Кейт. — Тя винаги знае всичко.

— А това, което не знам — ухили се Елоиз, — обикновено го знае Хаясинт. Много е удобно.

— Сигурни ли сте, че нито една от двете ви не е лейди Уисълдаун? — пошегува се Колин.

— Колин! — възкликна лейди Бриджъртън. — Как можа, дори да си помислиш нещо подобно?

Той сви рамене.

— И двете определено са достатъчно умни, за да се справят.

Елоиз и Хаясинт засияха.

Дори лейди Бриджъртън не можа да подмине комплимента.

— Да, добре — прокашля се тя. — Хаясинт е твърде млада, а Елоиз… — погледна към дъщеря си, която я наблюдаваше развеселено. — Е, Елоиз не е лейди Уисълдаун, сигурна съм.

Елоиз погледна към Колин.

— Не съм лейди Уисълдаун.

— Жалко — отвърна той. — Досега щеше да си неимоверно богата.

— Знаете ли — замислено каза Пенелопе, — това може да е добър начин да разкрием самоличността й.

Пет чифта очи се обърнаха към нея.

— Сигурно е човек, който разполага с повече пари, отколкото би трябвало — обясни тя.

— Добра мисъл — каза Хаясинт, — само че нямам представа колко пари би трябвало да имат хората.

— Нито пък аз, разбира се — отвърна Пенелопе. — Но през повечето време имам някаква обща идея — и добави в отговор на неразбиращия поглед на Хаясинт. — Например, ако внезапно си купя диамантено колие, това ще е доста подозрително.

Кейт бутна Пенелопе с лакът.

— Напоследък да си си купувала диамантени колиета? Хиляда лири ще ми свършат добра работа.

Пенелопе завъртя очи, преди да отвърне, защото като виконтеса Бриджъртън, Кейт определено нямаше нужда от хиляда лири.

— Уверявам те — каза, — нямам и едничък диамант. Дори и на пръстен.

Кейт изпухтя от престорено недоволство.

— Е, в такъв случай не ми помагаш особено.

— Въпросът не е толкова в парите — обяви Хаясинт. — А в славата.

Лейди Бриджъртън се задави с чая си.

— Съжалявам, Хаясинт — каза тя, — но какво каза току-що?

— Помислете си за похвалите, които ще получи човека, който най-накрая разкрие лейди Уисълдаун — каза Хаясинт. — Ще е впечатляващо.

— Искаш да кажеш — попита Колин с измамно безразлично изражение, — че парите не те интересуват?

— Никога не бих казала това — отвърна Хаясинт с нахална усмивка.

На Пенелопе й се стори, че от всички Бриджъртън Хаясинт и Колин си приличат най-много. Сигурно бе добре, че Колин прекарва толкова време извън страната. Ако той и Хаясинт някога обединяха усилията си, вероятно биха могли да превземат света.

— Хаясинт — твърдо каза лейди Бриджъртън. — няма да превръщаш издирването на лейди Уисълдаун в цел на живота си.

— Но…

— Не казвам, че не можеш да мислиш по въпроса и да задаваш въпроси — побърза да добави лейди Бриджъртън и вдигна ръка, за да възпре по-нататъшните прекъсвания. — Мили Боже, надявам се, че след почти четиридесет години майчинство, знам достатъчно добре, че няма смисъл да правя опити да те спирам, когато твърдо си решила нещо, дори и да е глупост.

Пенелопе вдигна чашката към устните си, за да прикрие усмивката си.

— Просто си доста… — лейди Бриджъртън деликатно се прокашля, — целенасочена понякога…

— Майко!

Лейди Бриджъртън продължи сякаш Хаясинт не бе отваряла уста.

— … а не искам да забравяш, че първата ти цел трябва да бъде търсенето на съпруг.

Хаясинт отново измърмори «Майко», но този път бе по-скоро стон, отколкото протест.

Пенелопе крадешком погледна към Елоиз, която бе вдигнала очи към тавана и очевидно се опитваше да потисне смеха си. Елоиз бе преживяла години на безмилостно сватовничество в ръцете на майка си и нямаше нищо против да предаде щафетата на Хаясинт.

В интерес на истината Пенелопе бе изненадана, че лейди Бриджъртън изглежда най-накрая бе приела неомъженото положение на Елоиз. Тя никога не бе крила факта, че най-голямата й цел в живота е да види и осемте си деца щастливо задомени. Вече бе успяла с четири от тях. Първо Дафни се бе омъжила за Саймън и стана херцогиня Хейстингс. На следващата година Антъни се бе оженил за Кейт. Последва известна пауза, но и Бенедикт, и Франческа се ожениха в рамките на година — Бенедикт за Софи, а Франческа за шотландския граф Килмартин.

За нещастие Франческа овдовя две години след като се ожени. Сега делеше времето си между семейството на съпруга си в Шотландия и собствените си роднини в Лондон. Когато бе в града, обаче, настояваше да отсяда в Килмартин Хаус вместо в Бриджъртън Хаус или Номер Пет. Пенелопе не я винеше. Ако и тя бе вдовица, щеше да се наслаждава на собствената си независимост.

Като цяло Хаясинт приемаше сватовничеството на майка си с добро настроение, защото, както бе казала на Пенелопе, все пак искаше някога да се ожени. Можеше да остави майка си да свърши цялата работа и накрая да си избере съпруг, когато подходящият се появи на хоризонта.

И точно с това добро настроение, тя се изправи, целуна майка си по бузата и чинно се съгласи, че основната й цел в живота е да си намери съпруг, като през цялото време нахално се усмихваше на брат си и сестра си. Едва бе седнала на мястото си и обяви пред всички:

— И така, мислите ли, че ще я хванат?

— Все още ли обсъждаме онази жена Уисълдаун? — простена лейди Бриджъртън.

— Значи не сте чули теорията на Елоиз? — попита Пенелопе.

Всички обърнаха поглед към нея, а след това към Елоиз.

— Ъъ, каква е теорията ми? — попита тя.

— Беше, хм, не зная, може би преди седмица — каза Пенелопе. — Говорехме за лейди Уисълдаун и аз казах, че не виждам как би могла да продължи вечно, защото рано или късно ще направи грешка. А Елоиз каза, че не е много сигурна, защото вече са минали повече от десет години, и ако е щяла да допусне грешка, нямаше ли вече да го е направила? А аз отвърнах не, все пак тя е само човек. В края на краищата ще сбърка, защото никой не би могъл да продължава вечно и…

— О, сега си спомням! — намеси се Елоиз. — Бяхме у вас, в твоята стая. И мен ме споходи страхотна идея! Казах на Пенелопе, че се хващам на бас, че лейди Уисълдаун вече е допуснала грешка, просто ние сме били твърде глупави, за да я забележим.

— Трябва да кажа, че това не е голям комплимент за нас — измърмори Колин.

— Е, под «ние» имах предвид висшето общество, не само нас Бриджъртън — възрази Елоиз.

— Значи може би — замислено изрече Хаясинт, — за да разкрием лейди Уисълдаун трябва само внимателно да прочетем старите броеве на рубриката й.

Очите на лейди Бриджъртън се изпълниха с лека паника.

— Хаясинт Бриджъртън, не ми харесва изразът на лицето ти.

Тя се усмихна и сви рамене.

— Бих могла доста да се позабавлявам с онези хиляда лири.

— Бог да ни е на помощ — бе отговорът на майка й.

— Пенелопе — внезапно каза Колин, — така и не ни каза за Фелисити. Наистина ли ще се сгодява?

Пенелопе преглътна чая, който отпиваше. Колин имаше навика да гледа хората толкова фокусирано и напрегнато, че човек се чувстваше като единия от последните двама души във вселената. За нещастие на Пенелопе допълнителния ефект при нея бе, че се превръщаше в заекваща идиотка. Ако това се случеше по средата на разговор, щеше да се справи, но когато я изненадваше по този начин и привличаше вниманието върху нея точно, когато тя си мислеше, че чудесно се е сляла с обстановката и е незабележима… тогава бе абсолютно изгубена.

— Ами, да, доста е вероятно — отвърна. — Мистър Албънсдейл намеква за намеренията си, но ако реши да й предложи, вероятно ще трябва да пътува до източна Англия, за да поиска ръката й от чичо ми.

— Чичо ти? — попита Кейт.

— Чичо Джефри. Той живее в Норуич и е най-близкия ни роднина от мъжки пол, макар в интерес на истината, да не го виждаме много често. Но мистър Албънсдейл е голям традиционалист. Не мисля, че ще му е удобно да се обърне към майка ми.

— Надявам се да попита и Фелисити — каза Елоиз. — Често съм си мислила, че е глупаво мъжът да иска ръката на жената от баща й, преди да е попитал нея. Не бащата трябва да живее с него.

— Това отношение — каза Колин с развеселена усмивка, която само отчасти успя да скрие зад чашата с чай, — вероятно обяснява защо все още не си омъжена.

Лейди Бриджъртън изгледа строго сина си и неодобрително изрече името му.

— О, не, майко — каза Елоиз. — Нямам нищо против. Чувствам се чудесно като стара мома — изгледа Колин с превъзходство. — Предпочитам да съм такава, отколкото да съм омъжена за досадник. Както — добави въодушевено, — и Пенелопе!

Изненадана от внезапното махване на Елоиз към нея, Пенелопе изпъна гръб и каза:

— А, да. Разбира се.

Само че не бе толкова твърда в убежденията си като своята приятелка. За разлика от Елоиз, тя не бе отказвала шест предложения за брак. Не бе отказвала нито едно, дори не бе получила такова.

Казваше си, че така или иначе не би приела, тъй като сърцето й принадлежеше на Колин, но дали бе или просто искаше да се почувства по-добре като компенсация за това, че напълно се бе провалила на брачния пазар?

Ако утре някой я помолеше да се омъжи за него — някой мил и приемлив, когото никога не би обичала, но вероятно много би харесвала — щеше ли да каже «да»?

Вероятно.

И това я правеше тъжна, тъй като фактът, че си го признаваше означаваше, че наистина и изцяло се е отказала от всяка надежда за Колин. Означаваше, че не е толкова вярна на принципите си, колкото се бе надявала. Означаваше, че е готова да се примири с не съвсем съвършен съпруг само, за да има собствени дом и семейство.

Стотици жени се примиряваха с това всяка година, но не мислеше, че тя самата би го направила.

— Внезапно стана много сериозна — каза й Колин.

Пенелопе се отърси от размишленията си.

— Аз? О! Не, не. Просто потънах в мислите си, това е.

Колин прие думите й с леко кимване и се протегна за още една бисквита.

— Имаме ли нещо, което ще ме засити? — попита и сбърчи нос.

— Ако знаех, че ще идваш — сухо произнесе майка му, — щях да удвоя храната.

Той стана и се отправи към звънеца.

— Ще звънна за още.

След като го дръпна се обърна и каза:

— Чухте ли теорията на Пенелопе за лейди Уисълдаун?

— Не, не съм — отвърна лейди Бриджъртън.

— Ооо — Хаясинт очевидно бе впечатлена. — Това е много хитро, Пенелопе.

Пенелопе кимна с благодарност.

— Точно каквото би направила и лейди Данбъри — добави Хаясинт.

— Рубриката или предизвикателството? — попита Кейт и хвана колана на Шерлот преди малкото момиченце да се измъкне извън обсега й.

— И двете — каза Хаясинт.

— А и — добави Елоиз, — Пенелопе й го каза. Право в лицето.

Хаясинт зяпна и за Пенелопе стана очевидно, че тя много, наистина много се е издигнала в очите й.

— Иска ми се да бях видяла това! — каза лейди Бриджъртън с широка, горда усмивка. — Честно казано, изненадана съм, че това не се появи в Уисълдаун тази сутрин.

— Не мисля, че лейди Уисълдаун би коментирала теориите на отделните хора за личността й — каза Пенелопе.

— Защо не? — попита Хаясинт. — Би било чудесен начин да отвлече вниманието. Например — вдигна ръка и посочи сестра си с драматичен жест, — да кажем, че аз се съмнявам в Елоиз.

— Не е Елоиз! — възрази лейди Бриджъртън.

— Не съм аз — ухили се тя.

— Но да кажем, че я подозирам — изрече нападателно Хаясинт. — И го кажа публично.

— Което никога няма да направиш — твърдо каза майка й.

— Което никога няма да направя — повтори Хаясинт. — Но от чисто научна гледна точка, да се престорим, че го сторя. И кажа, че Елоиз наистина е лейди Уисълдаун. Която тя не е — побърза да добави преди майка й отново да я прекъсне. Лейди Бриджъртън безмълвно вдигна ръце, че се предава. — Какъв по-добър начин да измами хората — продължи Хаясинт, — от това да ми се присмее в рубриката си?

— Разбира се, ако лейди Уисълдаун наистина беше Елоиз… — замислено каза Пенелопе.

— Не е! — избухна лейди Бриджъртън.

Пенелопе не успя да сдържи смеха си.

— Но ако беше…

— Знаеш ли — каза Елоиз, — сега наистина ми се иска да бях.

— Каква шега би изиграла на всички ни — продължи Пенелопе. — Разбира се, в този случай, не би могла в сряда да се присмееш на Хаясинт в рубриката си, че смята, че ти си лейди Уисълдаун, тъй като всички ще разберем, че си ти.

— Освен ако не си ти — засмя се Кейт, гледайки Пенелопе. — Това вече би било дяволски номер.

— Да видим дали съм разбрала — каза Елоиз през смях. — Пенелопе е лейди Уисълдаун и в сряда в рубриката си ще се присмее на теорията на Хаясинт, че аз съм лейди Уисълдаун само, за да ви подведе да смятате, че аз наистина съм лейди Уисълдаун, тъй като Хаясинт предположи, че това ще е хитър номер.

— Напълно се обърках — каза Колин, без да се обръща към някого конкретно.

— Освен ако Колин наистина не е лейди Уисълдаун — изрече Хаясинт с дяволит блясък в очите.

— Спрете! — каза лейди Бриджъртън. — Умолявам ви — само че всички вече така или иначе се смееха твърде силно, за да може Хаясинт да продължи.

— Възможностите са безкрайни — Хаясинт изтри една сълза от окото си.

— Може би просто трябва да погледнем вляво — предложи Колин и седна. — Кой знае, точно този човек може да е небезизвестната лейди Уисълдаун.

Всички погледнаха наляво, с изключение на Елоиз, която обърна глава надясно… право към Колин.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли — попита развеселено, — като седна от дясната ми страна?

— Изобщо не — измърмори той, протегна се към подноса с бисквити, но ръката му замря във въздуха като си спомни, че е празен.

Само че не срещна очите на Елоиз докато отговаряше.

Дори някой, освен Пенелопе да бе забелязал как се измъкна, не успя да го попита, защото сандвичите пристигнаха и той вече бе зает с друго.

Ох, този Колин... Направо да го изяде човек. Сега остава две поредни книги да съм си мислила, че Пенелопе е мис Уисълдаун, пък да се окаже че въпросната мис всъщност е мистър Чак си обърках запетайките от объркване

Мерси за главите

Редактирано 12 май 201115 г. от Ralna (преглед на промените)

Ох, този Колин... Направо да го изяде човек. Сега остава две поредни книги да съм си мислила, че Пенелопе е мис Уисълдаун, пък да се окаже че въпросната мис всъщност е мистър Чак си обърках запетайките от объркване

Еее, с кашкавааал :) Мис си е

Редактирано 12 май 201115 г. от Il colombo (преглед на промените)

Еее, с кашкавааал :) Мис си е

Еее, с маслоо Сетих се аз, че предните две книги свършват с описанието на млада дама, която пише хрониките, ама се стреснах в първия момент. Щеше да е доста революционно един английски аристократ от 19 век да се крие зад женско име, за да клюкарства, но като се има предвид, че мъжете по- принцип са си по- големи клюкарки от нас- дет се вика що пък не?

Хайде още едно Каро за разкош, но оттук на сетне я чакайте нацяло да не утрепем интригата в книгата:

Глава 6

А-ло-ги-чност (съществително) — качество, противоположно на логиката.

Не ме тревожи толкова алогичността на моето поведение, с изключение, може би на неловкостта, която изпитвам, когато се опитвам да произнеса тази дума.

Из личния речник на Каролайн Трент

Каролайн беше толкова щастлива, задето щеше да остане в Сийкрест Манър, че чак на следващата сутрин съобрази един неприятен факт: нямаше какво да разкаже за Оливър. Не знаеше нищо за незаконните му дела. С други думи беше напълно безполезна.

Блейк и Джеймс все още не разбираха това и вероятно мислеха, че пази всички тайни на Оливър в главата си, но истината бе, че не знаеше нищо.

Единственият начин да им попречи да я изхвърлят, бе да направи нещо полезно. Може би, ако помагаше в къщата или в градината, Блейк щеше да й позволи да остане даже и след като разбереше, че няма какво да предложи на Военното министерство. В края на краищата, не мислеше да остава тук за цял живот. Просто се нуждаеше от дом, където да се скрие за шест седмици.

— Какво да правя? Какво да правя? — мърмореше сама на себе си, докато бродеше из къщата в търсене на подходящо занимание. Трябваше да бъде такова, че да отнеме повече време — няколко дни или дори седмици. Дотогава щеше да убеди Блейк и Джеймс, че е благодарна и полезна гостенка.

Каролайн влезе в притихналата музикалната стая и прокара ръка по гладката дървена повърхност на фортепианото. Съжали, че така и не се научи да свири. Баща й винаги бе настоявал да взема уроци по музика, но бе умрял, без да успее да осъществи плана си. А настойниците й не се интересуваха от възпитанието й.

Тя вдигна капака, удари с пръст по един от клавишите от слонова кост и се усмихна на звука, който се разнесе. Музиката някак съживи утрото. Не защото този звук действително можеше да се нарече музика, без да оскърби слуха на един истински музикант, но Каролайн се почувства по-добре, само защото беше произвела малко шум.

За да съживи утрото наистина, обаче, трябваше да освети стаята. Вероятно днес още никой не бе влизал тук, защото пердетата бяха плътно спуснати. Или по-скоро тази стая се използваше рядко и я държаха тъмна, за да не може слънцето да повреди пианото. Тъй като никога не бе имала свой музикален инструмент, не бе сигурна дали слънцето наистина е вредно за него.

Както и да е, помисли си тя, малко слънце нямаше да му навреди. Тя се приближи до прозореца дръпна тежките сивкаво-червени завеси и занемя от изумителната гледка, която се разкри пред нея.

Рози. Стотици рози.

— Нима се намирам точно под малката си стая? — удиви се тя, като отвори прозореца и се наведе напред. Тук сигурно бяха и розите, които бе видяла от прозореца си.

Един по-внимателен поглед потвърди предположението й. Храстите, с които никой не се бе занимавал бяха израснали, а в един от тях нещо се белееше и подозрително й напомняше на книжна птичка. Тя се облегна силно напред. Хммм. Може би щеше да успее да я вземе.

Минута по-късно с книжната птичка в ръце, тя гледаше розовите храсти от другата страна.

— Определено имате нужда от подрязване — каза тя на глас, като се обърна към розите. Някой някога й беше казал, че цветята обичат да им говориш и винаги бе взимала съвета присърце. Цветята определено бяха за предпочитане пред настойниците й.

Тя се изправи и внимателно се огледа. Мистър Рейвънскрофт не би я изхвърлил от дома си, докато се грижи за цветята му, нали? А дори и Бог й бе свидетел, че те се нуждаеха от грижи. Освен розите, се бяха разрасли и орловите нокти, а лехите отдавна трябваше да се подравнят. А също и на това червено цвете, чието име не знаеше, нямаше да му навреди малко слънце.

Да, градината се нуждаеше от нея.

Когато решението се оформи в главата й, Каролайн отиде да се представи на икономката. Странно, но тя не се учуди на присъствието й. Мисис Микъл решително одобри плана й и даже й помогна да намери ръкавици, лопата и градински ножици.

Каролайн с въодушевление атакува розите, клъцвайки тук и срязвайки там, като говореше ту сама на себе си, ту на цветята.

— Ето. Без тези клончета ще ти е много по-добре — клъц! И ще се почувстваш по-добре ако те изтъня. Ето — клъц!

След известно време, когато градинските ножици доста й натежаха, тя ги остави на тревата, и реши да изкопае червените цветя и да ги премести на по-слънчево място. Но първо трябваше да изкопае дупки. Тя обиколи градината, за да избере подходящо място, такова, че да се вижда от прозореца.

Видя непознато много красиво растение, осеяно с бледорозови цветчета, които точно започваха да се разпукват. Градината можеше да се превърне в истински калейдоскоп от цветове, ако тя поработеше както трябва.

— И на тях им трябва повече слънце — каза на глас Каролайн. И изкопа още няколко дупки. А после и още няколко за всеки случай. — Тези трябва да са достатъчно — тя въздъхна доволно и тръгна да изкопае червените цветя, които първоначално бяха привлекли вниманието й.

* * *

Блейк легна да спи в лошо настроение и се събуди на следващата сутрин в още по-лошо. Последната задача щеше да се окаже по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквал. Кошмар.

И вината за това бе на едно ходещо бедствие със синьо-зелени очи.

Но защо глупавия син на Прюит бе нападнал Каролайн Трент точно в онази нощ? Защо й се бе наложило да избяга от дома си именно тогава, когато бе очаквал Карлота де Леон? И най-важното как да залови Оливър Прюит, докато тя му се пречкаше?

Каролайн беше едно постоянно изкушение и му напомняше за всичко, което в продължение на много години си бе забранявал. Тя беше весела, жизнерадостна и невинна — нещо, от което бе лишавал сърцето си дълго време. Откакто бяха убили Мирабел. Цялата тази глупава ситуация трябваше да му докаже съществуването на някаква висша сила, чиято единствена цел бе да го побърка веднъж и завинаги.

Той излезе от спалнята в мрачно настроение.

— Виждам, че си бодър, както винаги.

Блейк вдигна поглед и видя Джеймс в другия край на дневната.

— Криеш се в тъмните ъгли, за да ме дразниш? — промърмори Блейк.

— Имам по интересни обекти за това от теб, Рейвънскрофт. Просто отивам да закуся.

— Мислех за нея.

— Не съм изненадан.

— Какво искаш да кажеш с това, по дяволите?

Джеймс невинно вдигна рамене.

— Говори де! — настоя Блейк и го стисна за рамото.

— Просто — каза Джеймс и отмести ръката му, — я гледаш по особен начин.

— Глупости.

— Имам много недостатъци, но глупостта не е един от тях.

— Ти си луд.

— Изглежда добро момиче — каза Джеймс, все едно не бе чул думите му. — Може би трябва да я опознаеш по-отблизо?

Блейк ядосано се обърна към него.

— Тя не е от тези, с които трябва да се опознаваш отблизо! — извика той, натъртвайки на последната дума. — Мис Трент е дама.

— Не съм казал, че не е дама. Ама ти какво си помисли, приятелю?

— Ривърдейл! — заплашително произнесе Блейк.

Джеймс махна неопределено с ръка.

— Само си помислих, че ти толкова отдавна не си ухажвал жена, а тя така или иначе е в Сийкрест Манър…

— Нямам никакви романтични планове относно Каролайн — сряза го Блейк. — А ти много добре знаеш, че никога няма да се оженя.

— Никога е много силна дума. Даже и аз не казвам, че никога няма да се оженя, а Бог знае, че имам повече основания от теб, за да избягвам брака.

— Не започвай всичко отново, Ривърдейл — предупреди го Блейк.

Джеймс настойчиво се загледа в него.

— Мирабел е мъртва.

— Мислиш ли, че не зная? Или не си спомням за това всеки ден от проклетия си живот?

— Може би е време да спреш да си спомняш всеки един ден за това. Минаха пет години, Блейк. Почти шест. Престани да се обвиняваш за престъпление, което не си извършил.

— Как да не съм! Аз трябваше да я спра. Знаех, че е опасно. Знаех, че тя не бива да…

— Мирабел си беше своенравна — неочаквано меко каза Джеймс. — Не би могъл да я спреш. Тя сама вземаше решенията си. От край време.

— Аз се заклех да я защитавам — тихо каза Блейк.

— Кога? — попита Джеймс. — Не си спомням да съм бил на вашата сватба.

Само за миг Блейк го опря до стената.

— Мирабел беше моята бъдеща съпруга — процеди през зъби той. — Аз се заклех да я защитавам и от моя гледна точка това е по-силно от клетва пред Бога или пред Англия.

— Мирабел я няма. Но Каролайн е тук.

— Бог да ни е на помощ — внезапно се предаде Блейк.

— Ще се наложи да я задържим в Сийкрест Манър до тогава, докато тя не се освободи от опекунството на Прюит — каза Джеймс, разтърквайки рамото си там, където Блейк го беше хванал. — Това е най-малкото, което можем да направим за нея, след като си я довел тук насила и си я вързал за леглото. Да я завържеш за леглото! Как бих искал да видя това!

Блейк хвърли на приятеля си поглед, който би подплашил и тигър.

— А освен това — добави Джеймс, — тя наистина може да се окаже много полезна.

— Не искам да използвам жена. Последния път, когато се съгласих на това, тя загина.

— Господи, Рейвънскрофт, какво може да се случи на Каролайн в Сийкрест Манър? Никой не знае, къде е и ние не се каним да й поставяме задача. Тук ще й бъде добре. Много по-добре, отколкото ако я изгоним.

— За нея ще бъде по-добре, ако я изпратим при мои роднини — възрази Блейк.

— Нима? И какво смяташ да им обясниш? Първо ще им разкажеш, как стана така, че се грижиш за повереницата на Оливър Прюит, а после ще се надяваш да опазят тайната.

Блейк раздразнено изгледа приятеля си. Джеймс беше прав. Не можеше да направи познанството си с Каролайн публично достояние.

Ако възнамеряваше да я предпазва от Прюит, трябваше да я държи тук в Сийкрест Манър. Или това, или да я пусне да си върви. Потръпна от мисълта какво би й се случило, сама по улиците на Портсмут, закъдето беше тръгнала, когато я отвлече. Беше сив пристанищен град, пълен с моряци — съвсем не най-безопасното място за една дама.

— Виждам, че си съгласен с мен — каза Джеймс.

Блейк отсечено кимна.

— Много добре тогава. Да закусим първо? Нямам търпение да опитам от омлета на мисис Микъл. Можем да поговорим с прекрасната ни гостенка докато хапваме.

Блейк поведе Джеймс надолу по стълбите, но когато стигнаха до долния етаж от Каролайн нямаше и следа.

— Мислиш ли, че се е успала? — попита Джеймс. — Сигурно е била доста изморена след мъчението, на което я подложихме.

— Не беше мъчение.

— За теб, може би. Горкото момиче беше отвлечено.

— «Горкото момиче», както я нарече, ме разиграва няколко дни. Ако някой е претърпял мъчение — каза твърдо Блейк, — то това съм аз.

Докато обсъждаха отсъствието на Каролайн, мисис Микъл влезе в стаята с чиния бъркани яйца.

— О, ето ви мистър Рейвънскрофт — каза тя с усмивка. — Запознах се с новата ви гостенка.

— Тя е била тук?

— Какво чудесно момиче. Толкова възпитано.

— Каролайн?

— Наистина е хубаво да срещнеш млад човек с приятен характер в днешни дни. Добре са я възпитали.

Блейк повдигна вежди.

— Мис Трент е била възпитавана от вълци.

Мисис Микъл изпусна яйцата.

— Какво?

Блейк затвори очи, за да не му се налага да гледа разсипания жълтък по идеално излъсканите си ботуши.

— Исках да кажа, мисис Микъл, че възпитанието, дадено й от групата настойници, които са се грижили за нея, би могла да получи и от глутница вълци.

През това време икономката вече бе клекнала и се опитваше да забърше бъркотията от пода.

— О, бедничката, нямах представа, че е имала толкова тежко детство. Ще й приготвя специален пай за вечеря.

Блейк направо зяпна при мисълта, кога за последно мисис Микъл бе правила нещо специално за него.

Джеймс, който досега стоеше до вратата и се хилеше, пристъпи напред и попита:

— Имате ли представа къде е тя, мисис Микъл?

— Мисля, че работи в градината. Взе със себе си доста инструменти.

— Инструменти? Какви инструменти? — в ума на Блейк се заредиха плашещи картини на отсечени дървета и обезобразени растения. — Откъде ги е взела?

— Аз й ги дадох.

Блейк се обърна и се втурна навън.

— Бог да ни е на помощ.

* * *

Но не беше подготвен за това, което видя.

Дупки.

Големи, зеещи дупки навсякъде по чистата му морава. Или поне той си мислеше, че бе такава. Честно казано, не я беше заглеждал много. Но беше убеден, че преди не изглеждаше така, с буци пръст пръснати навсякъде по тревата. Каролайн не се виждаше, но той знаеше, че е някъде там.

— Какво правиш? — изкрещя той.

Главата й се показа иззад едно дърво.

— Мистър Рейвънскрофт?

— Какво правиш? Всичко си развалила! А ти — каза той, като се обърна към Джеймс, който не бе издал и звук, — престани да се хилиш.

Каролайн излезе иззад дървото, в рокля покрита с кал.

— Оправям вашата градина.

— Ти оправяш моята… Какво? Това ни най-малко не ми прилича на нещо оправено.

— Просто още не съм свършила с работата, но щом…

— Работата? Всичко, което виждам са дузина кладенци?

— Две дузини.

— На ваше място не бих го казал — отбеляза Джеймс, застанал на безопасно разстояние от приятеля си.

Каролайн заби лопатата в земята и се облегна на нея.

— Когато чуете моите обяснения, уверена съм, ще разберете…

— Нищо не искам да разбирам!

— Да — въздъхна тя, — с мъжете винаги е така.

Блейк трескаво въртеше глава в опит да оцени размера на бедствието.

— За да се оправи това, което си разрушила, ще трябва да наема специалисти от Лондон. Мили Боже, тази жена ще ми струва цяло състояние!

— Не говорете глупости. Всички тези дупки до вечерта ще бъдат запълнени. Просто ще пренеса цветята на по-слънчеви места. За тях ще бъде много по-добре. Освен тези — добави тя, като посочи красивите бледорозови цветя, растящи съвсем близо до къщата. — Те растат на сянка.

— Струва ми се, Рейвънскрофт — отбеляза Джеймс, — че ще е по-добре да я оставиш да продължи.

— Тук са изложени на прекалено много слънце — поясни Каролайн. — Пъпките ще изгорят, преди да разцъфнат.

— Изглежда, че тя знае какво прави — обърна се Джеймс към Блейк.

— Не ме интересува, дори и ако има научна степен по ботаника. Тя няма право да разравя градината ми.

Каролайн сложи ръце на кръста си. Започваше ужасно да се дразни от държанието му.

— Бих казала, че едва ли сте отделяли много внимание на градината, до момента, в който не се заех с нея.

— И защо мислиш така?

— Всеки, който разбира поне малко от градинарство ще изпадне в ужас, щом види в какво състояние са розите ви — ядоса се тя. — А живият плет има болезнена нужда от подрязване.

— Да не си посмяла да докоснеш живия плет! — предупреди я Блейк.

— Нямам и намерение. Толкова е пораснал, че едва ли ще стигна до върха. Исках да ви помоля вие да се заемете с него.

Блейк се обърна към Джеймс.

— Наистина ли й позволих да остане?

Джеймс кимна.

— По дяволите!

— Исках само да помогна с нещо — каза Каролайн, жегната от обидите му.

Блейк погледна първо към нея, после към ямите.

— И това е помощ?

— Мислех, че по този начин ще мога да компенсирам пребиваването си в Сийкрест Манър.

— Да компенсираш за пребиваването си? Ще ти трябват десет години, за да компенсираш всичките щети, които ми нанесе.

Каролайн с всички сили се бе опитала да се въздържи от избухване. Даже мислено се поздравяваше, че така дълго бе успяла да запази спокойствие.

Но всичко си имаше предел.

— Вие, сър — избухна тя, като с мъка се въздържа да не го замери с лопатата, — сте най-грубият и лошо възпитан човек на света!

Блейк повдигна вежда.

— Със сигурност можеш да си по-оригинална.

— Мога — изсъска тя. — Но съм в компанията на възпитан човек.

— Нямаш предвид Ривърдейл? — разсмя се Блейк и кимна към ухиления си приятел. — Той е последният човек, когото бих нарекъл изтънчен.

— Независимо от това — прекъсна го маркизът, — бих се съгласил с дамата, за оценката й на твоя характер, Рейвънскрофт. Блейк е истинско животно — обърна се той към Каролайн.

— Бог да ме пази от вас двамата! — промърмори Блейк.

— Най-малкото, което можете да направите — с презрение каза Каролайн, — е да ми кажете, благодаря.

— Благодаря?!

— За нищо — каза бързо тя. — А сега ще бъдете ли така любезни да ми помогнете да пренеса растенията на новите им места?

— Не.

Джеймс направи крачка напред.

— С удоволствие.

— Вие сте много мил, милорд — каза Каролайн с лъчезарна усмивка.

Блейк изгледа мрачно приятеля си.

— Имаме работа за вършене, Ривърдейл.

— Наистина ли?

— Да, много важна работа — повиши глас Блейк.

— Какво би могло да бъде по-важно, от това да помогнеш на жена, която работи под силното слънце?

Каролайн се обърна с въпросителна усмивка към Блейк и го изгледа лукаво.

— Да, мистър Рейвънскрофт, какво може да е толкова важно?

Блейк й хвърли поглед пълен с недоумение.

Тя беше гостенка в дома му — гостенка! — и не само беше разкопала градината му, но и разговаряше с него, като с недорасло момче. А Ривърдейл, когото считаше за своя най-добър приятел, стоеше до нея и се хилеше като идиот.

— Изгубил съм си ума — оплака се той. — Или вие сте изгубили вашия. Или може би, целият свят си е изгубил ума.

— Бих се спрял на първото — отбеляза Джеймс. — Аз съм напълно здрав и не виждам в мис Трент никакви признаци на умствено разстройство.

— Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам — Блейк махна с ръка и се отдалечи мърморейки. — Прекопай градината! Добави ново крило към къщата! Какво значение има мнението ми? Аз само притежавам мястото.

Веднага щом той се скри зад ъгъла, Коралайн се обърна към Джеймс и го погледна загрижено.

— Как мислите, той много ли е ядосан?

— По десетобалната система?

— Ако мислите, че настроението му може да се измери в десет бала…

— Съмнявам се.

Тя прехапа устни.

— Боях се от това.

— Аз не бих се тревожил — отбеляза Джеймс и успокоително махна с ръка. — Скоро ще дойде на себе си. Рейвънскрофт просто не е свикнал да се бъркат в живота му. Той е малко невъздържан, но не му липсва здрав разум.

— Сигурен ли сте?

Джеймс счете въпроса й за риторичен и взе лопатата от ръцете й.

— А сега — каза той, — кажете ми какво да правя?

Каролайн му обясни как да изкопае храстите с пурпурните цветове и се отпусна на колене, за да вижда по-добре, какво ще се получи.

— Внимавайте да не повредите корените — каза тя и почти веднага добави: — Защо според вас, той ми е постоянно сърдит?

Джеймс замислено отпусна лопатата.

— Той не се сърди на вас — каза накрая.

Каролайн се разсмя неловко.

— Очевидно говорим за различни хора.

— Уверявам ви, той съвсем не ви се сърди — Джеймс настъпи лопатата и я заби в земята. — Той се страхува от вас.

Каролайн се закашля толкова силно, че се наложи Джеймс да я потупа по гърба.

— Моля? — измърмори тя, като с мъка дойде на себе си.

Настъпи дълго мълчание.

— Преди време беше сгоден — каза Джеймс.

— Знам това.

— А знаете ли, какво се случи?

Каролайн отрицателно поклати глава.

— Само това, че е умряла.

— Блейк я обичаше повече от самия живот.

За удивление на Каролайн, от думите на Джеймс я заболя сърцето, и тя с усилие преглътна камъка напиращ в гърлото й.

— Те се познаваха от деца — продължи Джеймс. — И заедно работеха за Военното министерство.

— О не! — ахна Каролайн и скри устата си с ръка.

— Мирабел беше убита от предател. Изпълняваше задача вместо Блейк, който страдаше от възпалено гърло или нещо подобно — Джеймс замълча и избърса потта от челото си. — Той й забрани да отиде, наистина й забрани, но Мирабел не беше от тези, които изпълняваха заповеди. Тя само се разсмя и му каза, че ще се видят по-късно вечерта.

Каролайн отново опита да преглътне камъка заседнал в гърлото й, но не успя.

— Най-малкото семейството й може да се утеши с факта, че е загинала в името на Англия — неуверено каза тя.

Джеймс поклати глава.

— Семейството й не узна нищо. Съобщиха им… всичко, което им съобщиха беше, че Мирабел е загинала при ловен инцидент.

— Аз… аз не знам, какво да кажа.

— Няма какво да се каже. Нито да се направи. В това е проблема — Джеймс извърна поглед загледан някъде в далечината и после попита: — Спомняте ли си, когато ви казах, че ми напомняте за някого?

— Да — внимателно каза Каролайн и в очите й се появи ужас. — О не… не и на нея.

Той поклати глава.

— Не мога да разбера защо, но е така.

Тя прехапа устни и сведе поглед. Боже, нима Блейк я бе целунал само заради това? Само защото му бе напомнила по някакъв начин за загиналата му годеница? Изведнъж се почувства много малка и никому ненужна.

— Не е кой знае какво — замислено повтори Джеймс, от когото Каролайн не успя да скрие нещастното си изражението.

— Аз никога не бих поела такъв риск — уверено каза тя. — Не и ако обичам някого — тя замълча. — Не и ако някой обича мен.

Джеймс леко докосна ръката й.

— През последните години сигурно ви е било доста самотно?

Но Каролайн не бе готова за съчувствено отношение.

— Какво се случи с Блейк? — попита тя. — След като тя умря.

— Беше напълно съсипан. Три месеца непрекъснато пиеше. Терзаеше се от чувство за вина.

— Да, мога да си представя. Той е от този тип хора, които се чувстват отговорни за всяко нещо.

Джеймс кимна.

— Но може би, вече е осъзнал, че вината не е негова?

— С разума — да, но не и със сърцето си.

Настъпи дълго мълчание. И двамата гледаха към земята.

— Според вас той наистина ли си мисли, че приличам на нея? — думите й прозвучаха тихо, почти като мъркане.

Джеймс поклати глава.

— Не. Вие съвсем не приличате на нея. Мирабел беше руса, много руса, със сини очи и…

— Тогава защо казахте…

— Защото не ти се случва често да срещнеш жена с толкова силен дух — Каролайн нищо не каза и Джеймс добави с усмивка. — Между другото, това е комплимент.

Тя присви устни — нещо средно между гримаса и измъчена усмивка.

— Тогава благодаря. Но аз все още не разбирам, защо е толкова груб с мен.

— Погледнете ситуацията от неговата гледна точка. Разбирате ли, в началото си е мислел, че сте предателка — като човека убил Мирабел. А после се озова в ролята на ваш защитник, и това постоянно му напомня, как не успя да опази своята годеница.

— Но той не е виновен!

— Разбира се, че не е виновен — съгласи се Джеймс. — Но все още не го е осъзнал. И е съвършено ясно, че ви намира за очарователна.

Каролайн се изчерви и веднага се ядоса на себе си.

— И от това, мисля, го боли още повече. Какво ще стане, ако се влюби във вас? Ще бъде направо кошмарно!

Каролайн не виждаше нищо кошмарно в това, но запази мислите за себе си. Като не знаеше какво да отговори, тя му показа дупката в земята и каза:

— Пуснете растението тук.

Джеймс кимна.

— Нали няма да му разкажете за малкия ни разговор.

— Разбира се, че не.

— Добре.

Двамата се заеха с цветята.

Благодаря за поредната доза Каро и Блейк. Сега остава само да чакам цялата книга.

Значииии сега, като ми минат изпитите, ще имам не една, а цели две невероятни книжки за четене (Каро и Уинди), направо да се чуди човек от коя да започне А да не говорим, че дотогава може и още някоя да е излязла. Само незнам с Емалийн, как ще се разберат и ще си ме поделят

Редактирано 14 май 201115 г. от mariet13 (преглед на промените)

Като Емалийн втора няма..

И тъй като е пак събота, а Съни, за съжаление е ангажирана, от нейно име продължаваме..

Глава 2

Алекс затвори очи и зачака последния си миг. За щастие, куршумът беше профучал покрай него. Това нямаше да е краят на земния му път. Щом се заби в стената зад него, металното топче изпрати дъжд от мазилка надолу.

— О, Боже! — възкликна Емалийн — Това е ужасно — тя изскочи от леглото и се втурна към него.

Трябваше да му се признае нещо на Джак: когато бе избирал Емалийн, се бе спрял на най-неподходящата.

Момичето беше божествено.

Косата й падаше чак до кръста на руси, съблазнителни къдрици. Бе зърнал гърдите й само за миг, но това бе достатъчно. Дългите гъвкави крака бяха пленили въображението му, заоблените форми на бедрата й и пищната щедра извивка на устата й накараха кръвта му да забушува.

Не, наистина Джак бе объркал всичко, когато бе избрал Емалийн.

Тази Емалийн, която винаги си бе представял беше крехка, стеснителна женица с добри обноски. Имаше нещо диво и объркващо в тази жена — и нищо скучно или сериозно. А сега, тя се бе запътила право към него, очевидно за да се хвърли в обятията му и да моли за прошка.

И наистина, какво би могло да навреди, ако я подържеше само веднъж? Да й позволи да го отрупа с целувки и ласки, преди да я изхвърли на улицата?

Все пак, твърдеше, че е негова съпруга.

Но ако си мислеше, че тя бе разтревожена за него, се лъжеше. Емалийн профуча край него толкова небрежно, колкото и куршума от пистолета й.

— Виждаш ли, какво направи? — каза тя и пръста й посочи обвинително зейналата дупка в стената. — Виж това! Имаш ли представа, колко скъпа е тази хартия? — тя въздъхна тежко и поклати печално глава. — Целият ми труд. Съсипан е. Безвъзвратно съсипан. Цялата атмосфера на стаята е изгубена — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

Трудът й бил съсипан? Тя почти бе пръснала главата му, а се притесняваше за проклетите тапети?

Той вдигна свещта и я загледа, като се чудеше дали Джак не я е намерил в Бедлам*. Не, макар и разярена, тя изглеждаше с ума си.

[* (англ. Bedlam, от Bethlehem — Витлеем; официално название на Витлеемска кралска болница — англ. Bethlem Royal Hospital) Създадена през 1547г. в Лондон, тя е най-старата в света специализирана психиатрична болница. Първоначално се е наричала — Болница «Св. Мария Витлеемска». Названието Бедлам става нарицателно, от начало като синоним на лудница, а по-късно и като дума за обозначаване на страшен безпорядък. — Б.р.]

Точно като всяка съпруга, която намира новообзаведения си будоар съсипан. Седжуик се сви и си припомни, че тя не му е съпруга, а това не е нейната стая.

Той отново погледна към тапета. Чисто нов, заедно с нови сини завеси, нов шкаф в ъгъла и списъка продължаваше с мебели, картини и старинни фигурки, които красяха стаята. Не бе виждал преди нито едно от тях. Над камината, където преди висеше намусения Холбайн, единадесетия барон, бе закачен прекрасен акварел на Абатство Седжуик. Прелестна, възхитителна интерпретация на обичния му дом.

— Какво си направила със спалнята ми? — изрева той, като наблегна на «ми», за да се увери, че тя разбира, че това не е нейната стая.

— Не е ли чудесно? — потупа го тя по гърдите и той усети дланта й топла и близка през сакото. — Знаех си, че ще ти хареса — тя се отдръпна и се върна при леглото, като взе една дантелена връхна дреха и я метна върху нощницата си. Това леко я прикри и само подчерта женствеността й. — Нямаш нищо против, нали? Беше толкова тъжно място, направо не знам, как изобщо сме прекарвали спокойно нощите си тук. Приличаше на мавзолей.

Истината бе, че отстраняването на единадесетия барон значително бе освежило стаята. Той не можеше да си представи, как роднините му са изпълнявали съпружеските си задължения в спалнята, докато сърдитото лице внимателно бе наблюдавало процедурата.

Нищо чудно, че бароните Седжуик от толкова поколения всячески се опитваха да избегнат женитба. А сега някаква непозната бе захвърлила един от предците му на боклука. Не бе много сигурен, че това му харесва.

— Мадам, искам да се махнете от тук — каза той, връщайки се на належащия въпрос.

— Без формалности, Седжуик — каза тя, като се плъзна около него като хитра котка. — Това съм аз, Емалийн, скъпата ти съпруга.

— И двамата знаем, че това не е името ти.

— О, така ли? — усмихна му се тя и плъзна ръце по бедрата си. — Според мен ми пасва идеално, не мислиш ли?

— Позволяваш си твърде много — каза той и ръката му се протегна, за да улови китката й, преди да успее да отстъпи. Той я затегли към вратата с намерението да я изпрати да си събира нещата.

Вън от къщата, вън от живота му.

Но Емалийн имаше друго на ум. Тя заби токчетата си в килима.

В новия килим, отбеляза той.

— Седжуик, какво ще си помислят съседите, ако ме изхвърлиш на улицата посред нощ? — тя се задърпа от хватката му. — Няма да си тръгна тихо.

— Ще го направиш, ако ти завържа кърпа около устата.

— Не би посмял — запени се тя. — Аз съм твоя съпруга.

Той повдигна вежда.

— Считай това за края на брака ни.

Не го бе излъгала, нямаше да се даде лесно. Хвана се за рамката на вратата и увисна с издръжливостта на улична котка.

— По дяволите, Седжуик, това не е забавно.

— Напълно съм съгласен — каза той и я пусна.

Тя се изправи и приглади робата си.

— Сега, ако само ме изслушаш, вярвам, че можем…

Той не искаше да слуша нищо от това, което имаше да му каже. Тя бе преобърнала идеалния му живот с главата надолу. Вероятно бе съсипала и посрамила доброто му име и със сигурност бе пробила такава дупка в семейното богатство, за която щяха да са нужни няколко поколения да я запълнят.

Без да се споменава, стореното с единадесетия барон.

Така, вместо да стане жертва на красивите й молби, той я сграбчи през кръста и с едно бързо движение я метна на рамо. Приятно закръгленото й задниче се настани точно до лицето му, а останалата част от нея висеше надолу по гърба му.

Гърдите й се притискаха в него, а див екзотичен парфюм атакуваше сетивата му. Тялото му реагира инстинктивно, призовавайки го да не изхвърля това изобилие от женска прелест през вратата, а да я метне на леглото и да предяви съпружеските си права.

За щастие, той не се подчиняваше на чувствата си. Семейният дълг и отговорността винаги бяха на първо място. Но трябваше да признае, че за първи път собствените му цели и задължения взеха да стават не толкова кристално ясни както обикновено.

— Оууу — изцвърча тя. — Пусни ме долу, простак такъв! — юмруците й забарабаниха по гърба му.

Мислеше го за простак? Никога преди не го бяха наричали така и изобщо не му хареса. Като се наслаждаваше на новата си роля, той реши да й покаже точно какъв грубиян може да бъде и силно я плесна по задника.

— Оу! Това боли.

— Да, точно като чувството, което изпитах, когато видях сметките за всички поразии, които причини в живота ми.

— Това не ти дава право да ме малтретираш — оплака се тя.

— Мадам, смятам да те вържа и да те захвърля в каретата.

— Не би посмял…

Отговора му беше още един удар по задника й. След като бе поел по пътя на низкото и просташко поведение, той го намери за много освежаващо. Тръгна надолу по стълбите, а погледът му бе прикован върху входната врата. Щеше да я хвърли в каретата, да каже на Хенри да я закара до най-лошата част на Севън Дайълс и да я пусне сред другите като нея.

Сигурно там щеше да намери цял квартал със съблазнителни, премебелиращи лисици, на които да съчувства.

— Това не е редно — каза тя. — Аз съм твоя съпруга.

— Съмнявам се, че съдията ще се съгласи — каза той докато проучваше пътя напред. Още три стъпки, после през преддверието, в каретата и щеше да се отърве от нея.

След което, щеше да намери Джак и да го убие.

— Ще има много да обясняваш, нали? — оспори го тя. — Не можеш да докажеш, че не съм Емалийн Денфорд.

Трябваше да й признае, че има кураж. И беше права. Той не можеше да отиде при властите. Но това не означаваше, че ще стои кротко, докато тя трупа сметки и се показва сред обществото.

Не, единствения начин да прекрати тази комедия бе, да се отърве от Емалийн. После щеше да се оправя с последствията.

И въпреки че този план изглеждаше най-добрия според обстоятелствата, дори след като ботуша му стъпи на мрамора в преддверието, надеждите му за бърз край на този брак се изпариха. Входната врата се отвори и Алекс погледна натам, като си мислеше, че ще види Хенри, който идва, за да получи нареждания. За негов ужас, на прага стояха братовчеда Хюберт Денфорд и съпругата му лейди Лилит, зяпнали необичайната гледка.

Не и Хюберт, на Алекс му се прииска да изстене. От всичките му роднини, защо трябваше да са точно Хюберт и лейди Лилит, които пристигаха сега? Останалите му ненаситни братовчеди и разсипни роднини лесно можеха да бъдат купени, но не и Хюберт.

— Опитах се да ви кажа, милорд — каза Симънс от мястото си до вратата.

Лейди Лилит изкудкудяка неодобрително при шокиращата гледка пред нея, докато Хюберт се бореше със същото смайване като съпругата си, въпреки че нямаше да се задоволи само с едно по-дискретно оглеждане на голите крака и закръгленото задниче на Емалийн. В очите му гореше същата алчност, както когато приемаше за сигурна титлата на барон Седжуик.

В крайна сметка, Хюбърт беше следващият в родствената линия и обичаше да напомня този факт достатъчно често. Неговата безочливост бе една от многото причини Алекс да си измисли съпруга, дори и само за да попречи на роднината си да се чувства твърде удобно в крехката си позиция на наследник.

Докато очите на Хюберт обхождаха Емалийн, Алекс почувства нова ярост. Жената не беше наистина негова съпруга, но Хюберт не знаеше това.

Като пусна Емалийн на земята, той бързо я избута зад себе си. Надяваше се, че е добре скрита.

— Братовчеде — започна Хюберт, — не знаехме… това е… не сме искали да прекъснем… това е…

Емалийн изчурулика иззад Алекс.

— О, братовчеде Хюберт, казах ти и преди, че скъпия Седжуик няма да има нищо против, ако вие с лейди Лилит останете с мен. Все пак семейството си е семейство. Нали така, любими?

Тя постави ръка на рамото на Алекс. Това беше жест, говорещ за съпружеска интимност, от който той нямаше нужда точно сега.

Особено, когато гъвкавата й фигура се притискаше в него. Ако тя си мислеше, че женския й чар и извивки ще я спасят, се лъжеше жестоко.

Той безразлично наложи малко дистанция между тях.

— Как беше операта, братовчеди? — попита Емалийн. — Бях толкова притеснена, че отхвърлих милата ви покана.

Братовчеди?, помисли си той, като хвърли един поглед към нея. Колко дълго бяха Денфорд в къщата?

— Ти можеше да я направиш поносима — каза й Хюберт. — Винаги е хубаво да има някой наоколо, нали, Лилит? Не разбрах по-голямата част от това мяукане и…

Лейди Лилит не беше склонна да се подмазва. Тя мина направо към въпроса.

— Седжуик, ти не трябваше да си тук.

— Не, не трябваше — каза той. — Както и да е, една нова сделка ме върна неочаквано.

Очите на Хюберт светнаха от интерес.

— Нова сделка? Нещо против да споделиш с мен, Седжуик? Винаги търся подходяща възможност.

Да ми се качиш на гърба и да затвърдиш мнението, че си напълно негоден, вероятно, беше отговорът, който Алекс сдържа.

Вместо това каза:

— Страхувам се, че не е нещо, което се очаква да донесе печалба — за това той получи сръчкване в гърба си, което не беше никак женствено. Той залитна напред и Емалийн просто сви рамене към братовчедите, сякаш нямаше нищо общо с неудобството на съпруга си.

Буйните вежди на Хюберт се сключиха подозрително и съсредоточено и Алекс знаеше, че братовчед му само ще се постарае още по-усилено да се промъкне в тази загадъчна перспектива. Единствената му надежда беше да намери някоя възможност, която да му подхвърли като кокал и да прати човека в грешна посока.

Докато междувременно го държи възможно най-далеч от Емалийн.

След още няколко мига на неловко мълчание, лейди Лилит взе нещата в свои ръце.

— Страхувам се, че ви прекъснахме и трябва да ви оставим да… да…

— Малка среднощна вечеря? — опита Емалийн. — Седжуик пристигна прегладнял.

Начинът, по който каза думата, с провлачен, мъркащ тон, я накара да прозвучи така, сякаш храната, която съпругът й търсеше, няма да бъде намерена в кухнята.

— Тогава трябва да ви оставим да се… нахраните — предложи Хюберт, като хвана съпругата си за ръка.

Лейди Лилит хвърли още един унищожителен поглед към двойката пред тях и прибра полата си възможно най-близо, докато минаваше покрай тях. Дъщеря на обеднял граф, лейди Лилит притежаваше надменната сдържаност на херцогиня едновременно със способността да сплетничи, като продавачка на риба.

Алекс затвори очи. Сега цялата фамилия не само щеше да мисли за тази жена, като за неговата съпруга Емалийн, но и целия свят щеше да слуша истории за предполагаемите им сладострастни игри.

«В самото фоайе, представяте ли си!», можеше да чуе той, как лейди Лилит казва със скандализиран глас. «Пред слугите!» — най-малко.

— Ще ви видим ли на закуска? — извика след тях Емалийн весело.

— Така мисля — каза Хюберт, кискайки се дебелашки. — Въпросът е, дали ти и братовчед ми ще бъдете там.

Лейди Лилит подсмръкна и издърпа съпруга си до последната стълба, а после изчезнаха от погледа им.

Когато Алекс погледна надолу към нея — е, всъщност я изгледа гневно — веждите й се повдигнаха в невинна извивка, сякаш нямаше ни най-малка представа, какво е влошило толкова много настроението му.

— Ъ-хъм — изкашля се Симънс в ъгъла. Алекс бе забравил, че той е още там. — Ако няма нищо повече, което ще искате, милорд…

— Не, не — каза му Алекс. — Лягай си. Мога да се справя с това сам.

Икономът избяга от преддверието, движейки се с подобаваща бързина.

Щом останаха насаме, Алекс се обърна към Емалийн, все още обмисляйки да я изхвърли. Тя разумно пое по стълбите, а ръката й упорито се бе вкопчила в парапета.

— Искаш ли нещо за хапване, Седжуик? — тя побутна пода с голия си пръст и погледна към него изпод русите си мигли. — Или има нещо друго, от което се нуждаеш?

— Видя ли я? — издърдори тя по пътя към стаята за гости в задната част на къщата.

— Да, видях я — отговори Хюберт твърде ентусиазирано.

Той бе възнаграден със силен удар с ветрило. За да избегне втори, не каза нищо повече, а отвори вратата на стаята им и остави съпругата си да влезе.

— Разхожда се наоколо, гола както майка я е родила. За бога, какво си мисли Седжуик, да я разнася като някой дивак, пред погледа на всички? — Лилит свали жакета си и се отпусна в един стол.

— Много смущаващо — побърза да се съгласи Хюберт.

Лилит го погледна така, сякаш обмисляше, дали има нужда от още един удар.

— Не съм повярвала нито за миг, че просто са слезли за среднощна вечеря.

— И аз това си помислих — каза Хюберт. Ако и той имаше толкова красива и очевидно изпълнена с желание съпруга, като Емалийн, храната щеше да е последното нещо, за което щеше да мисли.

— Мили Боже, това е катастрофа — оплака се Лилит. — Тази жена може да зачене наследник. Това би съсипало всичко.

По дяволите, Лилит беше права. Хюберт не бе помислил за това. Той още се възстановяваше от гледката на Емалийн в това неглиже.

Въпреки, че женитбата на братовчед му с болнавата Емалийн отначало изглеждаше като дар, особено след като Седжуик не показваше никаква загриженост за състоянието на съпругата си, сега изглежда заедно със здравето й се бе подобрил и интереса му към нея.

Лилит стоеше до бюрото и тършуваше из чекмеджетата. След известно време изкара един топ с листи и приготви мастилница и перо.

— Пиши незабавно на баба си. Тя ще е в състояние да оправи нещата.

Хюберт знаеше, какво точно има предвид съпругата му и кимна в знак на съгласие. Никой не умееше да предизвиква кавги, така както баба му. За нула време щеше да направи така, че Седжуик и възхитителната Емалийн отново да заживеят по отделно.

Долу, на Емалийн й се искаше да върне назад прелъстителните думи, които й се бяха изплъзнали.

Или има нещо друго, от което се нуждаеш?

Полудяваше ли? Тя познаваше мъжете и знаеше, какво означава, когато този поглед се появи в очите им. А точно сега, горещият огън, пламнал в твърдия поглед на барона ясно прозираше желанието му да предяви съпружеските си права. Нямаше как да сбърка одобрителния начин, по който очите му обходиха цялото й тяло и погледа, отклонил се към гърдите й, като прегладняла милувка.

Не за първи път мъжете я оглеждаха с възхищение, но повечето я гледаха с копнеж. Жадуваха за вниманието й точно както Хюбърт. Седжуик сякаш не копнееше за нищо. Той бе мъж, който знаеше какво иска и бе свикнал да изисква, ако не просто да си го взима директно.

О, по дяволите! Къде бе сериозният скучен мъж, за който бе слушала толкова много? Този Седжуик нямаше нищо общо с репутацията си. Не, начинът, по който я гледаше казваше, че ако и тя го желае, ще бъде незабравимо.

Една наистина незабравима нощ. Тя килна глава и още веднъж го огледа. Дори една нощ и един ден, с очевидната му издръжливост.

Кротко, Емалийн, каза си тя. Запомни, ти си вече благоприлична дама. Имаш нужда само от две седмици. Две седмици и ще получиш наградата на живота си.

Въпреки това, погледът й още веднъж се насочи към изсечените черти на лицето му и твърдите стиснати в строга линия устни, които обещаваха спиращи въздуха, омайващи целувки. Ето това беше начин да убиеш времето. Не беше трудно да си представи, какво биха представлявали две седмици, прекарани в леглото с този мъж.

Тишината в преддверието бе станала извънредно неловка, но за щастие той я наруши.

— Ще изясним това още сега — Седжуик я хвана за ръката и я задърпа нагоре по стълбите.

Тя здраво стисна устни. Небеса, можеше само да си представи какво своенравно предложение може да се изплъзне от устата й — смутена и подкрепена от сигурната му ръка.

Той я дърпаше нагоре по стълбите. По-добра алтернатива, отколкото към улицата, както й беше обещал по-рано.

Но фактът, че се представяше за Емалийн Денфорд не означаваше, че заедно със задълженията към дома трябва да приеме и тези към господаря на къщата.

Това щеше да усложни нещата. Напълно и безвъзвратно. Тя продължаваше да се убеждава, докато той я дърпаше нагоре по стълбите.

Не, че нямаше да го направи с охота, но не искаше да изглежда твърде нетърпелива.

— Е, това вече е голяма каша — замърмори той, когато стигнаха до спалнята и затвори вратата след нея. — Да се самопоканиш на закуска.

— Аз живея тук — възрази тя, като спря пред леглото. Наистина, не бе избрала това място нарочно. Не съвсем.

Какво й ставаше? Той беше просто мъж, при това арогантен благородник. Тя се отвращаваше от такива. Напълно.

Но защо трябваше очите му да са толкова зелени… раменете му толкова широки и внушителни? Той напълно спираше дъха й с великолепната си мрачност и достойнство.

Достатъчно, Емалийн, каза си тя. Имаш задача за изпълнение. Като вирна нос, тя каза:

— Не мислиш ли, че братовчедите ти ще намерят за странно, ако не сляза сутринта?

— Там е работата, че ти не трябва да си там! — погледът му се премести от нея към леглото и обратно. Челюстта му се движеше напред-назад. Той я хвана за ръка и я затегли през спалнята към уединения хол оттатък.

— И защо не трябва да съм на закуска? — попита тя. — Аз съм твоя съпруга.

Той процеди през стиснатите си зъби:

— Въпросът е, че не си.

— Не съм поканена на закуска? — попита тя сдържано, като се настани на канапето. Не бе прекарала цял живот, в опити да избегне да бъде изгонена, без да се научи как да сменя темата. Освен това, ключа към всяка измама бе, да вярваш напълно в образа си. А тя нямаше да се откаже от този. Не и когато й даваше шанс да захвърли завинаги живота на хитрости и измами. — Трябва да има домакиня, а кой би бил по-подходящ от скъпата ти съпруга?

— Ти не си ми съпруга.

Тя се облегна и почука брадичката си с пръст.

— О, сега това е проблем, нали? Ако аз не съм лейди Седжуик, тогава къде е тя?

Той я изгледа гневно. Свирепото му държание го направи още по-красив.

— Съпругата ми не е твоя работа — каза й той, докато крачеше из стаята с ръце, сключени зад гърба.

— Аз мисля, че е.

— Добре, ще си получиш закуската — предложи той, — но после трябва да си тръгнеш.

— Утре? — тя поклати глава. — Страхувам се, че това няма да стане. Манифактуристът ще идва с платове за балната зала.

Седжуик затвори очи.

— Мадам, няма да има повече манифактуристи или сметки, нито повече прахосване. Времето ти като Емалийн Денфорд приключи.

— Не мисля, че трябва да отменяш работата на манифактуриста. Той изпрати бележка, че е намерил идеалния китайски брокат, който ще пасне на новите килими.

Той скръсти ръце на гърдите си и острия му зелен поглед се заби в нея.

— Колко?

Тя вдигна поглед от ноктите си.

— За килимите или за завесите?

Този път тя забеляза една вена отстрани на челото му, която изглеждаше готова да експлодира.

— Не — каза той. — Колко ти платиха, за да съсипеш живота ми? — думите бяха придружени с нетърпелива гримаса.

— Не мисля, че няколко промени и джунджурийки ще съсипят живота ти.

— Колко ти платиха? — повтори той.

Е, трябваше да му се признае едно нещо. Беше упорит. Но колкото и да искаше да си замине, тя имаше всички причини да остане.

— Нищо — каза тя. — Една съпруга прави тези неща безвъзмездно, за да превърне къщата си в дом за скъпия си съпруг.

— Но ти не си ми съпруга.

— Ето, отново започваш да влошаваш още повече ситуацията — каза тя, като се надигна от канапето и се запъти към него. — Наистина, Седжуик, ако знаех, че си толкова намусен човек, никога нямаше да се омъжа за теб.

— Въпросът е, че не си.

Тя се усмихна.

— Докажи го.

Този път се надцени. Би трябвало след толкова дълго време на поемане на подобни рискове, да се е научила, кога да прибере картите и да бяга. Само след миг, Седжуик я сграбчи в обятията си и я придърпа близо.

— Би ли искала да го направя? — попита той. — Да го докажа?

Притисната към гърдите му, Емалийн бе атакувана от спомени. Спомени за това, какво един мъж с малко чар и умения може да стори на жена.

Как е възможно? Какво стана със скучния тесногръд барон, който й беше обещан? Защото този мъж, не само бе способен, а сякаш се наслаждаваше да вземе нещата в свои ръце.

Без значение, колко изкушаващо бе да докаже отдадеността си към работата, тя се бе зарекла да не се поддава на такива изкушения. Те само водеха до провал, а тя се опитваше да избегне точно това.

Разбира се, тя се бе зарекла и да стои далеч от залагане, пиене и подобни пороци в даден момент…

— О, не — каза му тя, като натискаше солидния му гръден кош, в опит да се изплъзне от мускулестите му ръце. — Ако мислиш, че можеш просто да предявиш своите… своите…

— Съпружески права — каза той, като я гледаше, сякаш имаше всякакво право, че и повече.

— Да, това — каза тя, след кратко мълчание. — Това едва ли ще помогне на твърдението ти, че не съм твоя съпруга.

— Да, но може да задоволи любопитството ми.

— Не са ми платили да…

Той сви вежди.

— Искам да кажа, че не съм такава жена.

— Жена, която се представя за нечия съпруга, трупа огромни сметки за дрехи и екстравагантности, а после отказва да компенсира статуса си на съпруга?

За нейно голямо огорчение, той я пусна.

— Звучи така, сякаш не съм дама.

— А ти си…?

— Тук, за да помогна — каза тя, докато приглаждаше нощницата си и наместваше панделките на робата си. Ако можеше само да заличи начина, по който тялото й тръпнеше и крещеше да се върне в чистия мъжествен рай на прегръдката му.

Той се засмя.

— Да помогнеш? Как? Като ме вкараш в същата килия в Бедлам, от която идваш и ти?

Тя вирна брадичка.

— Не съм недъгава.

— Там е въпросът — каза й той. — Емалийн е. Съпругата ми е болна, недъгава, и най-важното, неразположена.

Емалийн въздъхна и му се усмихна.

— О, но аз се излекувах. Считай го за чудо.

Той размаха пръст.

— В живота ми няма място за чудеса или за съпруга.

— Боя се, че не съм съгласна — тя сложи ръце на бедрата си.

— Ще се съгласиш — изстена той отново. — Въпросът е, че искам да се махнеш и ще направиш точно това…

— Не виждам, какво би могъл да ми предложиш, за да ме склониш да си вървя — тя стана на крака и се взря в него.

— Възможност да избегнеш пренасяне — каза той и убийствен блясък просветна в очите му.

Емалийн бе научила някои неща през живота си и едно от тях беше, че когато някой е жертва, той е готов да преговаря. Седжуик определено беше в тази позиция, въпреки външната му увереност.

Той не можеше просто да я изхвърли. Не веднага. И двамата го знаеха.

Ето за това беше добре, че умееше да залага. Със силна ръка, като нейната, тя знаеше, че най-добрият й шанс за победа е да играе директно и да сломи противника, преди да е успял да постави залозите.

— Не бих могла да си тръгна, докато Денфорд още са в къщата — каза тя. — Ще станат подозрителни, ако замина толкова внезапно.

Той сбърчи чело, сякаш също знаеше това.

— Нека стигнем до споразумение — предложи тя. — Докато те са в къщата, аз ще мога да остана.

Той наклони глава и се вгледа в нея.

— Просто така?

Тя кимна.

Той изглеждаше изненадан от това, но бързо се съвзе.

— Ще се отърва от тях на закуска и тогава очаквам да спазиш обещанието си.

Емалийн използва всяка частица от престорено примирение, която притежаваше, за да сведе поглед и да изглежда благодарна.

— Ако мислиш, че така е най-добре.

— Да, така мисля. И не искам да слизаш за закуска. Изпрати извиненията си и извести слугите, че не се чувстваш добре.

— Съмнявам се Денфорд да повярват, че съм болна.

— Те са моя грижа. Просто стой в тази стая, докато си тръгнат — той й отправи последен поглед, сякаш преценяваше някаква възможност и поклати глава. — Сега трябва да се погрижа за нещо друго — каза той, преди да изхвърчи от стаята и отново да я остави в уединението на будоара.

Тя се усмихна на празното пространство.

Значи, той си мислеше, че това бе всичко? Ако Седжуик смяташе, че Хюберт и лейди Лилит могат да бъдат отпратени толкова лесно, го очакваше изненада. Двойката бе пристигнала по-рано същия ден и им бе отнело по-малко от пет минути да започнат да се суетят около скъпите промени в къщата и да я засипват с порой от явно насочени и прекалено любопитни въпроси.

Не, тази двойка планираше нещо и Седжуик щеше да си създаде доста работа, докато ги накара да се оттеглят от Хановер Скуеър.

И още нещо… Можеше да се обзаложи, че на него му предстои да увеличи дела си с изненади, ако си въобразяваше, че тя ще си тръгне, преди да са изтекли двете й седмици.

Тор, голямо благодаря, че ме отмени. Надявам се да не се налага отново те мъча и в четвъртък, сиреч Господ /разбирай хората от сервиза/ се смили и ме обзаведе с читава техника