Ооо, ама това е поредица, много ги обичам. Може ли малко повече инфо за самата поредичка?

Една от най-любимите ми поредици въобще - от ранга на Малъри, Бриджъртън, Хатауей, написана с много хумор и едновременно с това изпълнена с толкова затрогващи моменти, дет карат сърцето ти да се разлопа учестено.

Поредицата е Bachelor Chronicles:

1. Something About Emmaline (2005)

2. This Rake of Mine (2005)

3. Love Letters From a Duke (2007)

4. Confessions of a Little Black Gown (2009)

5. Memoirs of a Scandalous Red Dress (2009)

За съжаление съм чела само първите тринки, но и те бяха достатъчни, за да лудна бясно по авторката и невероятно свежарския й разкошен стил

Ако искаш хвърли едно очо тук, за съжаление не съм докопала 4-та и 5-та книжка от поредичката все още, те са за сестрата и братовчедката на главната от 3-тата книга http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Ох, голяма мъъъъъка ще падне в борба с неистовата ми жажда по таз поредичка

Ети, мила, въоръжавам се с нечовешко търпение и с много любов в очакване на поредната доза Елизабет Бойл.

Определено ме зариби с тази поредичка. Обичам когато историческите книги са подплатени с известна доза хумор, не си падам по драматичните и тежки истории, които някои авторки предпочитат. Мислех да помоля за линк към руските книжки, но този път смятам да проявя търпение и да изчакам превода на момичетата от Дрийм тийма.

Много ми хареса Вашата идея за тези малки късчета ,които пускате от книгите, над които се трудите.изборът на книги е много интересен.Скоро ми попадна една поредица на Дж. Р. Уорд - Братството на Черния кинжал.Прочетох първите 2 книги от поредицата,но за съжаление само тях намерих преведени.Някоя от Вас дами да е чела някоя от тези книги и имали впечатлиния от тях? Надявам се че ако някой от Дрийм тийма е чел, може ако Ви остане време и желание да се заемете и с тях.Книжките интересни и има доста забавни моменти в тях.Хиляди благодарности, че се наслаждаваме на БГ-преводите от Вас.

Мила, ако си беше направила труда да изпишеш името на поредицата в гугъл, щеше да разбереш, че издателство Ибис се е заело с превода. До тук са издали първите 4, и предполагам ще издадат и останалите. Така че, не виждам смисъл да превеждаме нещо вече преведено. Щом си прочела първите две и проявяваш интерес към останалите, можеш да ги намериш в почти всяка книжарница, защото са прекалено нови, а тук имаме правило - докато не мине година да не сканираме нови книги.

Ооо, ама това е поредица, много ги обичам. Може ли малко повече инфо за самата поредичка?

Тя Бобчо беше доста изчерпателна, аз само ще допълня, че при мен на английски са 7 книги (и под секрет да ви кажа, имам амбицията да ги преведа всичките)

Тя Бобчо беше доста изчерпателна, аз само ще допълня, че при мен на английски са 7 книги (и под секрет да ви кажа, имам амбицията да ги преведа всичките)

А ние приветстваме твоята амбициозност!

А ние приветстваме твоята амбициозност!

Никва амбициозност докато не си вземе изпита, че и спирам книгите веднаги

Амчи, то и без туй за 2 седмици няма как да преведа 7 книги След изпитите ша е. Пък и нали съм послушно дяти

Понеделника си е "ветровит" напоследък. Ама ми се дава отгоре, че може скоро ни отвее нацяло. Е за сега само за пети път:

Пета глава

— Прекрасна къща — каза Джак, когато го поведоха, все още с вързани ръце, през парадния вход на Белгрейв. Той се обърна към старата дама. — Вие ли го обзаведохте? Навсякъде се забелязва превъзходен женски вкус.

Грейс вървеше зад тях, но той успя да чуе как сподавя смеха си.

— О, отпуснете се, госпожице Евърслей — извика й той през рамо. — Много по-добре е за организма ви.

— Насам — нареди херцогинята и даде знак да я последва надолу по коридора.

— Да се подчиня ли, госпожице Евърслей?

Тя не отговори, беше умно момиче. Но той бе твърде ядосан, за да прояви благоразумие, така че продължи да нахалства.

— Ехо! Госпожице Евърслей! Чухте ли ме?

— Разбира се, че ви чу — гневно се сопна херцогинята.

Джак спря и погледна баба си с наклонена глава.

— Мислех, че не сте на себе си от радост, след запознанството ни.

— Така е — отсече тя.

— Хммм — той се обърна към госпожица Евърслей, която ги бе настигнала, докато говореха. — Не мисля, че звучи прекалено радостна, госпожице Евърслей. А вие?

Очите й се преместиха от него към работодателката й и отново към него, преди да отговори:

— Вдовстващата херцогиня няма търпение да ви приеме в семейството си.

— Добре казано, госпожице — похвали я той. — Проницателно и все пак благоразумно — обърна се към баба си. — Надявам се, че й плащате добре.

Две червени петна се появиха върху бузите на възрастната жена, в такъв рязък контраст с кожата й, че той би се заклел, че е използвала руж, ако не бе видял със собствените си очи как се появяват.

— Може да си вървите — нареди тя, без дори да поглежда към компаньонката си.

— Така ли? — престори се той на неразбрал. — Прекрасно — после вдигна вързаните си китки. — Имате ли нещо против?

— Не вие, тя — баба му стисна зъби. — Много добре знаете.

Но Джак не бе в настроение да се държи сговорчиво и в този момент дори не си направи труд да поддържа обичайния си духовит маниер. Така че я погледна в очите. Неговите зелени срещнаха нейните ледени, леденосини и докато говореше, почувства, че преживява дежа-ву. Все едно отново се намираше на Континента и участваше в битка. Раменете му се изпънаха и очите му се присвиха, докато посрещаше врага.

— Тя остава.

И тримата замръзнаха, а очите на Джак не се отместиха от тези на херцогинята, докато продължи да говори:

— Вие я въвлякохте в това. Тя ще остане до края.

Почти очакваше госпожица Евърслей да протестира. По дяволите, всеки с ума си би избягал колкото може по-далеч от предстоящия конфликт. Но тя стоеше напълно неподвижна, с изпънати от двете страни ръце, и единствено гърлото й се раздвижи, когато преглътна.

— Ако ме искате — каза той тихо, — ще изтърпите и нея.

Херцогинята си пое дълбоко и гневно дъх през носа и рязко изви глава настрани.

— Грейс — излая тя, — алената гостна. Сега.

Името й беше Грейс. Той се обърна и я погледна. Кожата й бе бледа, а очите й — широко разтворени и преценяващи.

Грейс. Харесваше му. Отиваше й.

— Не искате ли да знаете името ми? — извика той към херцогинята, която вече вървеше надолу по коридора.

Лейди Уиндъм спря и се обърна, както знаеше, че ще направи.

— Името ми е Джон — обяви, наслаждавайки се на начина, по който кръвта се отцеди от лицето й. — Джак за приятелите — той погледна Грейс с натежали от съблазън очи, — и за приятелките.

Би могъл да се закълне, че усети как тя потрепери, което му достави удоволствие.

— Такива ли сме? — промърмори той.

Устните й останаха разтворени цяла секунда, преди тя да може да издаде и звук.

— Какви да сме?

— Приятели, разбира се.

— Аз… аз…

— Ще оставите ли компаньонката ми на мира! — излая херцогинята.

Той въздъхна и поклати глава към госпожица Евърслей.

— Тя е толкова властна, не намирате ли?

Момичето се изчерви. Наистина, това бе най-хубавото розово, което някога бе виждал.

— Жалко за тези въжета — продължи той. — Ние двамата изглежда сме уловени в този романтичен миг, като изключим неприятното присъствие на работодателката ви, и ще е много по-лесно да поставя една деликатна целувка върху дланта ви, ако ми бе възможно да я поема в една от своите.

Този път бе сигурен, че тя потрепери.

— Или устните ви — прошепна той. — Бих могъл да целуна устните ви.

Последва прекрасно мълчание, нарушено доста грубо от:

— Какво, по дяволите, става тук?

Госпожица Евърслей подскочи крачка назад, а Джак се обърна, за да види един невероятно гневен мъж да се насочва към тях.

— Този мъж безпокои ли те, Грейс? — поиска да знае той.

Тя бързо поклати глава.

— Не, не. Но…

Новопристигналият се обърна към Джак с гневни сини очи. Гневни сини очи, които доста приличаха на тези на херцогинята, като се изключат торбичките и бръчките й.

— Кой сте вие?

— Вие кой сте? — контрира го Джак и веднага не го хареса.

— Аз съм Уиндъм — каза рязко той. — А вие сте в дома ми.

Джак примигна. Братовчед. Новото му семейство ставаше все по-чаровно с всяка следваща секунда.

— Е. Ами, в такъв случай, аз съм Джак Одли. Преди бях от Армията на Нейно Величество, към днешна дата съм от прашните пътища.

— Кои са семейство Одли? — поиска да знае херцогинята, като отново се приближи — Вие не сте Одли. По лицето ви е изписано. По носа и брадичката, и по всяка проклета черта, освен по очите ви, които са с погрешния цвят.

— Погрешният цвят? — отвърна Джак, правейки се на обиден. — Наистина ли? — той се обърна към госпожица Евърслей. — Винаги са ми казвали, че дамите обичат зелени очи. Погрешно ли съм информиран?

— Вие сте Кавендиш! — изрева херцогинята. — Вие сте Кавендиш и аз настоявам да знам защо не съм информирана за съществуването ви.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Уиндъм.

Джак си помисли, че не е негово задължение да отговаря, така че с удоволствие запази мълчание.

— Грейс? — попита Уиндъм, обръщайки се към госпожица Евърслей.

Джак наблюдаваше размяната на реплики с интерес. Те бяха приятели, но бяха ли приятелски настроени? Не можеше да бъде сигурен.

Госпожица Евърслей преглътна с очевидно неудобство.

— Ваша светлост — каза тя, — може би е по-добре да поговорим насаме?

— И да ни отнемете удоволствието? — напевно се включи Джак, защото след като той щеше да е обектът на разговора, изобщо не възнамеряваше да го позволи. И тогава, за да ги раздразни още повече, допълни: — След всичко, което преживях…

— Той е твой братовчед — обяви херцогинята рязко.

— Той е разбойникът — каза госпожица Евърслей.

— Не съм — добави Джак и се обърна, за да покаже вързаните си ръце, — тук по свое желание, уверявам ви.

— Баба ви помисли, че го е разпознала миналата нощ — каза госпожица Евърслей на херцога.

— Знаех, че съм го разпознала — рязко каза възрастната дама. Джак устоя на желанието да се наведе, щом тя посочи с ръка към него. — Само го погледни.

Той се обърна към херцога.

— Носех маска — защото наистина не биваше да поема вината за това.

Усмихна се жизнерадостно, докато наблюдаваше с интерес, как херцогът вдига ръка към челото и притиска слепоочията си с достатъчно сила, за да смачка черепа си. И тогава, просто така, ръката му падна и той изрева:

— Сесил!

Джак тъкмо щеше да отправи остроумна шегичка за поредния си изгубен братовчед, когато един лакей — очевидно с името Сесил — се появи от дъното на коридора.

— Портретът — кратко каза Уиндъм. — На чичо ми.

— Този, който току-що качихме в…

— Да. Занесете го в стаята за гости. Сега!

Дори очите на Джак се разшириха от яростния гняв в гласа му.

И тогава — почувства го като удар в корема — видя госпожица Евърслей да поставя длан върху ръката на херцога.

— Томас — меко каза тя, изненадвайки го с употребата на малкото му име, — моля те, позволи ми да обясня.

— Ти знаеше ли за това? — настоя да разбере Уиндъм.

— Да, но…

— Миналата нощ — каза той ледено. — Знаеше ли за това миналата нощ?

Миналата нощ?

— Да, но Томас…

Какво е станало миналата нощ?

— Достатъчно — отсече той. — В гостната. Всички.

Джак последва херцога и после, след като вратата се затвори зад тях, вдигна ръцете си.

— Мислиш ли, че е възможно…? — попита той. Направи го доста непринудено, според него.

— В името на Божията любов — измърмори Уиндъм. Той грабна нещо от писалището близо до стената и после се обърна. С един гневен удар разряза въжетата със златен нож за отваряне на писма.

Джак погледна надолу, за да се увери, че не кърви.

— Добра работа — промърмори той. Нямаше дори драскотина.

— Томас — каза госпожица Евърслей, — наистина мисля, че трябва да ми позволиш да говоря с теб за момент преди да…

— Преди какво? — сопна се Уиндъм, обръщайки се към нея с нещо, което сметна за несправедлива ярост. — Преди да ме информират за друг отдавна изгубен братовчед, чиято глава може да е или да не е издирвана от Короната?

— Не от Короната, според мен — каза Джак благо. Трябваше да мисли и за репутацията си, все пак. — Но със сигурност от няколко магистрати. И един-двама викарии — той се обърна към херцогинята. — Кражбите по пътищата обикновено не се смятат за най-сигурното препитание.

Лекомислието му не се оцени от никой, дори и от горката госпожица Евърслей, която бе успяла да понесе яростта и на двамата Уиндъм. Доста незаслужено, по негово мнение. Той мразеше грубияните.

— Томас — повтори госпожица Евърслей умолително, а тонът й отново накара Джак да се запита какво точно имаше между тези двамата. — Ваша светлост — поправи се тя с нервен поглед към херцогинята, — има нещо, което трябва да знаете.

— Именно — сопна се Уиндъм. — Кои са истинските ми приятели и доверени хора, например.

Госпожица Евърслей се присви, все едно я бяха ударили и в този момент Джак реши, че това е прекалено.

— Аз предлагам — каза той, а гласът му прозвуча небрежно, но уверено, — да говорите с госпожица Евърслей с по-голямо уважение.

Херцогът се обърна към него, а очите му бяха толкова изумени, колкото и мълчанието, което настъпи в стаята.

— Моля?

Джак го мразеше в този миг, мразеше всяко горделиво малко аристократично зрънце в него.

— Не сме свикнали някой да ни говори като на мъж, а? — присмя се той.

Въздухът се наелектризира и Джак знаеше, че вероятно трябваше да предвиди какво ще стане. Но лицето на херцога определено се бе изкривило от ярост, а Джак някак си не можа да помръдне, когато Уиндъм се хвърли напред, сграбчи го за гърлото и двамата се стовариха на килима.

Като се проклинаше и се наричаше глупак, Джак опита да избегне удара, но юмрукът на херцога се заби в челюстта му. Чистият животински инстинкт за оцеляване се събуди в него и той стегна стомаха си. С едно светкавично и бързо движение, той изнесе напред торса си и използва главата си като оръжие. Чу се задоволително пукане, щом удари челюстта на Уиндъм и Джак се възползва от зашеметеното му състояние, за да се преобърне и да размени местата им.

— Никога… повече… не ме удряй — изръмжа той. Беше се бил в канавките, по бойните полета, за страната си, за живота си и никога не бе толерирал мъжете, които първи нанасяха удар.

Пое удара с лакът в корема и тъкмо щеше да отвърне с коляно в слабините, когато госпожица Евърслей се намеси в боя, вмъквайки се между двамата мъже без никаква мисъл за благоприличие или собствената си безопасност.

— Спрете! И двамата!

Джак успя да избута горната част на ръката на Уиндъм точно навреме, за да парира юмрука му, насочен към бузата й. Щеше да е нещастен случай, разбира се, но тогава щеше да се наложи да го убие, което си беше престъпление, наказуемо с обесване.

— Трябва да се срамувате от себе си — скара се госпожица Евърслей, с поглед насочен право към херцога.

Той само повдигна вежда и каза:

— Може би ще е добре да се отдръпнете от моя, ъ… — той погледна надолу, малко под кръста си, където се опираше Грейс.

— О! — тя скочи на крака и Джак би защитил честта й, но трябваше да признае, че би казал същото, ако той бе под нея. Да не споменаваме, че тя все още стискаше ръката му.

— Ще се погрижите ли за раните ми? — каза той и разшири очи, а зеления му поглед преливаше от най-изкушаващата съблазън на света. Което, разбира се, означаваше: Нуждая се от теб. Нуждая се от теб, само се погрижи за мен и ще се откажа от всички други жени, ще се разтопя в краката ти и вероятно ще стана червив от пари, и дори царски богат, ако пожелаеш, и то само с един прелестен замах.

Винаги вършеше работа.

Освен, очевидно, сега.

— Вие не сте ранен — сопна се тя, отблъсквайки го настрани. Погледна към Уиндъм, който се бе изправил на крака до нея. — Нито пък вие.

Джак тъкмо щеше да направи коментар за естествената доброта, но точно тогава херцогинята пристъпи напред и удари внука си — внука, за чийто произход всички бяха сигурни — по рамото.

— Веднага се извини! — сопна се тя. — Той е гост в нашия дом.

Гост. Джак се почувства поласкан.

— Моят дом — сопна се херцогът в отговор.

Джак наблюдаваше старата дама с интерес. Нямаше да приеме това добре.

— Той ти е първи братовчед — каза тя твърдо. — Предвид липсата на близки роднини в семейството ни, се предполага че ще си нетърпелив да го поздравиш за добре дошъл сред нас.

О, да. Херцогът просто преливаше от радост.

— Някой би ли — изръмжа Уиндъм, — ми направил услугата да ми обясни как точно този мъж се озова в гостната ми?

Джак изчака някой да обясни, но след като никой не изяви желание, предложи своята версия:

— Тя ме отвлече — каза, като присви рамене и посочи към херцогинята.

Уиндъм бавно се обърна към баба си.

— Вие сте го отвлякла — повтори той, а гласът му бе равен и странно лишен от съмнение.

— Именно — отговори тя. Брадичката й се вдигна във въздуха. — И отново бих го сторила.

— Вярно е — каза госпожица Евърслей. И тогава тя го зарадва като се обърна към него и каза: — Съжалявам.

— Приемам извиненията ви, разбира се — каза Джак мило.

Но на херцогът не му беше смешно. До такава степен, че горката госпожица Евърслей почувства нуждата да защити думите си:

— Тя го отвлече!

Уиндъм не й обърна внимание. Джак наистина започна да не го харесва.

— И ме принуди да участвам — измърмори госпожица Евърслей.

Тя, от друга страна, бързо се превърна в един от любимите му хора.

— Разпознах го миналата нощ — обяви херцогинята.

Уиндъм я погледна невярващо.

— В тъмното?

— И с маска — отговори тя с гордост. — Той е копие на баща си. Гласът му, смехът му, всичко в него.

Самият Джак не би помислил това за особено убедителен аргумент, така че бе любопитен да види как ще реагира херцогът.

— Бабо — каза той с нещо, което Джак трябваше да предположи, че е удивително търпение, — разбирам, че все още скърбите за сина си…

— Вашият чичо — прекъсна го тя.

— Моят чичо — той прочисти гърлото си. — Но изминаха тридесет години от смъртта му.

— Двадесет и девет — поправи го остро старицата.

— Дълго време — каза Томас. — Спомените избледняват.

— Не и моите — отговори възрастната дама надменно, — и определено не и тези, които имам за Джон. Вашият баща бях повече от доволна напълно да забравя…

— За това всички сме съгласни — прекъсна я Уиндъм, оставяйки Джак да се чуди за тази история. И след това с поглед, който ясно показваше, че все още иска да удуши някого — Джак би заложил на херцогинята, защото вече бе минал по реда си, — Уиндъм се обърна и изрева: — Сесил!

— Ваша светлост! — дочу се глас от коридора. Джак загледа как двама лакеи се бореха да прокарат масивната картина около ъгъла и през вратата на стаята.

— Сложете я където и да е — нареди херцогът.

С малко сумтене и един рискован момент, по време на който изглеждаше, че картината ще се срути върху това, което според Джак бе изключително скъпа китайска ваза, лакеите успяха да намерят свободно място и да поставят картината на пода, подпирайки я внимателно на стената.

Джак пристъпи напред. Всички го последваха. А госпожица Евърслей първа каза:

— О, Боже мой.

Това бе той. Разбира се, че не бе той, защото бе Джон Кавендиш, който бе починал преди около тридесет години, но в името на Бога, изглеждаше точно като мъжа, който стоеше до нея.

Очите на Грейс се ококориха толкова, че я заболяха и местеше поглед ту към единия, ту към другия, ту към единия, ту към другия…

— Виждам, че сега никой не ми противоречи — каза херцогинята самодоволно.

Томас се обърна към господин Одли, сякаш бе видял призрак.

— Кой сте вие? — прошепна той.

Но дори господин Одли стоеше безмълвен. Той просто се взираше в портрета и не можеше да откъсне поглед, лицето му бе побеляло, устните разтворени, а цялото му тяло се бе отпуснало.

Грейс задържа дъха си. След известно време той щеше да си възвърне гласа, а когато го стореше, със сигурност щеше да им каже това, което бе казал и на нея предишната нощ.

Името ми не е Кавендиш.

Но някога беше.

— Името ми — запъна се господин Одли, — рожденото ми име… — той спря, преглътна конвулсивно и гласът му потрепери, когато каза: — Пълното ми име е Джон Роло Кавендиш-Одли.

— Кои бяха родителите ви? — прошепна Томас.

Мистър Одли — мистър Кавендиш-Одли — не отговори.

— Кой беше баща ви? — гласът на Томас бе по-висок този път и по-настоятелен.

— Кой по дяволите си мислиш, че беше? — сопна се Джак.

Сърцето на Грейс се блъскаше в гърдите. Погледна Томас. Изглеждаше блед и ръцете му трепереха, и тя се почувства като предател. Можеше да му каже. Можеше да го предупреди.

Тя беше страхливка.

— Вашите родители — каза Томас с нисък глас, — бяха ли венчани?

— Какво намеквате? — настоя мистър Одли и за момент Грейс се побоя, че отново ще се стигне до удари. Той приличаше на пленено животно, блъскано и мушкано, докато не можеше да търпи повече.

— Моля ви — каза девойката умолително, отново заставайки между тях. — Той не знае — продължи тя. Мистър Одли не можеше да знае важността на това да е законороден. Но Томас знаеше и бе така застинал, че Грейс си помисли, че ще се разпадне на парчета. Тя погледна към него и към баба му. — Някой трябва да обясни на мистър Одли…

— Кавендиш — сопна се херцогинята.

— Мистър Кавендиш-Одли — каза Грейс бързо, защото не знаеше как да се обърне към него, без да обиди някого в тази стая. — Някой трябва да му обясни, че… че…

Погледна към другите за помощ, за насока, за каквото и да е, защото със сигурност това не беше нейно задължение. Грейс бе единственият човек сред тях, у когото не течеше кръвта на Кавендиш. Защо тя трябваше да дава всички обяснения?

Впери взор в мистър Одли, опитвайки се да не вижда портрета в негово лице и каза:

— Баща ви — мъжът на картината, тоест — ако приемем, че той е баща ви, — той беше… по-големият брат на бащата на Негова светлост.

Никой не каза нищо.

Грейс прочисти гърлото си.

— Така че, ако… ако родителите ви са били наистина законно венчани…

— Такива бяха — рязко каза господин Одли.

— Да, разбира се. Нямам предвид, разбира се…

— Това, което има предвид — прекъсна я рязко Томас, — е, че ако наистина сте законен наследник на Джон Кавендиш, тогава вие сте херцогът на Уиндъм.

Това беше. Истината. Или ако не истината, тогава възможността за истината — и никой, нито дори херцогинята, не знаеше какво да каже. Двамата мъже — двамата херцози, помисли си Грейс в истеричен пристъп на смях — просто се взираха един в друг, премерваха се един друг и тогава, най-накрая, ръката на мистър Одли се протегна. Трепереше, като тази на херцогинята, когато се опитваше да намери опора, и щом пръстите му се добраха до облегалката на един стол, той здраво го стисна. С очевидно нестабилни крака, той седна.

— Не — каза той. — Не.

— Вие ще останете тук — нареди херцогинята, — докато този въпрос не се уреди по мое усмотрение.

— Не — каза той с повече убеденост. — Няма да го направя.

— О, да, ще го сторите — отвърна тя. — Ако не го направите, ще ви предам на властите, като крадецът, който сте.

— Не бихте го направила — избъбри Грейс. И се обърна към мистър Одли. — Тя никога не би го направила. Не и ако вярва, че сте неин внук.

— Млъкнете! — изръмжа херцогинята. — Не знам какво си мислите, че правите, госпожице Евърслей, но не сте от семейството и нямате място в тази стая.

Мистър Одли се изправи. Поведението му бе решително и самоуверено, и за първи път Грейс видя войника, който е бил някога. Когато заговори, думите му бяха премерени и отсечени, напълно различни от ленивото провлачване, което бе започнала да очаква от него.

— Не й говорете по този начин, никога повече.

Нещо в нея се разтопи. Томас я бе защитавал от баба си преди, наистина — той отдавна бе неин защитник. Но не и по този начин. Той ценеше приятелството им, тя го знаеше. Но това… това бе различно. Тя не чу думите.

Усети ги.

И докато се взираше в лицето му, очите й се плъзнаха към устата му. Припомни си… докосването на устните, целувката, дъхът му и горчиво-сладкия шок, когато се бе отдръпнал, въпреки желанието й да не спират… и тази целувка никога да не свърши.

Настъпи съвършено мълчание, сякаш всички замръзнаха, като се изключи това, че очите на херцогинята щяха да изскочат. И точно тогава, когато Грейс осъзна, че ръцете й започнаха да треперят, тя се сопна:

— Аз съм ви баба.

— Това — отвърна мистър Одли, — тепърва ще се уточнява.

Устните на Грейс се разтвориха от изненада, защото никой не би се усъмнил в произхода му, не и с доказателството, подпряно на стената на гостната.

— Какво? — избухна Томас. — Да не се опитвате да ми кажете, че вие не мислите, че сте син на Джон Кавендиш?

Мистър Одли сви рамене и за миг стоманената решителност в очите му изчезна. Отново бе разбойникът-мошеник, безгрижен и напълно безотговорен.

— Честно казано — отвърна той, — не съм сигурен, че искам да вляза във вашия очарователен малък клуб.

— Нямате избор — каза херцогинята.

— Толкова сте любяща — каза мистър Одли с въздишка. — Толкова грижовна. Истинска баба за пример.

Грейс притисна с ръка устата си, но въпреки това не можа да сподави смеха си. Беше толкова неуместно… крайно неуместно… но бе невъзможно да го подтисне. Лицето на херцогинята бе станало пурпурно, а устните й толкова стиснати, че бръчките от гняв се плъзнаха до носа й. Дори Томас никога не бе предизвиквал такава реакция, а Бог знаеше, че бе опитвал.

Момичето погледна към него. От всички в стаята, със сигурност той имаше най-много какво да загуби. Изглеждаше изтощен. И объркан. И бесен. Не бе за вярване, но като че ли бе на път да се разсмее.

— Ваша светлост — каза тя колебливо. Не знаеше какво иска да му каже. Вероятно нямаше нищо за казване, но мълчанието бе просто ужасно.

Той не й обърна внимание, но тя знаеше, че я е чул, защото тялото му се стегна още повече, после се разтърси, когато изпусна дъха си. И тогава херцогинята — о, защо никога не спираше да тормози хората — извика името му все едно викаше кучето си.

— Млъкни — сопна се той на свой ред.

Грейс искаше да протегне ръка към него. Томас бе неин приятел, но освен това беше — и винаги е бил — с много по-високо положение от нея. А ето я сега, стоеше тук и се мразеше, защото не можеше да спре да мисли за другия мъж в стаята — този, който можеше да открадне самоличността на Томас.

Така че не направи нищо. И се намрази дори повече.

— Налага се да останете — каза му Томас. — Ние ще трябва…

Грейс задържа дъха си, щом Томас прочисти гърлото си.

— Ние ще трябва да разрешим този въпрос.

Всички чакаха отговора на мистър Одли, който изглежда преценяваше мъжа срещу себе си. Грейс се молеше да осъзнава, колко трудно бе за Томас да се държи цивилизовано в този момент. Със сигурност би отговорил любезно. Тя силно се надяваше, да се окаже добър човек. Беше я целунал. Беше я защитил. Толкова много ли бе да се надява, че под повърхността му се крие рицар на бял кон?

Редактирано 2 май 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Страхотна глава! Жалко, че свърши на най-интересното.

С радост бих отпрала един на бабет и с удоволствие бих прочела и историята на Томас

Тя Бобчо беше доста изчерпателна, аз само ще допълня, че при мен на английски са 7 книги (и под секрет да ви кажа, имам амбицията да ги преведа всичките)

Мамоооо, Ети, ти нямаше ли си друга работа Олеееее, то с таквиз кански мъки са устисквах досега да не завия мощно с пълно гърло от нетърпение, а ся вече с чиста съвест най-спокойно ша му пусна края - зверско нетърпение ме е захапало, та знай ли се

Спокойно, Боби, на 17ти ми е последния изпит и след това слагам гащите с перката и с пълна газ се хвърлям да превеждам

Спокойно, Боби, на 17ти ми е последния изпит и след това слагам гащите с перката и с пълна газ се хвърлям да превеждам

Таз дата ще я запомним и после ще има да питаме...

Упс, май сама си наврях главата в торбата

Упс, май сама си наврях главата в торбата

Кой каквото сам си направи..... http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/laugh.gif

За съжаление, човек и добре да живее и правилно да стопанисва, рано или късно технологиите го изоставят. Извинявам се на всички почитатели на "Непокорни желания", но днес глава по технически, и в последствие психически, причини няма да има. Очаквайте ни утре щото се съюзих пак с дявола и "пу пу" ако не мине котка път...

Ден сряда. Време е за среща с рогатия пак:

Пета глава

De Poenis Inferni*

Събудих се бавно и лениво. Събуждане, подходящо за официален почивен ден. Джана изпълваше прегръдките ми, а лицето ми бе заровено в косите й. Вдишах аромата й, оставих го да завладее съзнанието ми и въздъхнах.

Задоволството внезапно и пронизващо, се превърна в паника. Всеки мой мускул се напрегна, а аз се борех с порива да избягам, да я изхвърля през вратата, през прозореца — каквото и да е — само да съм далеч от нея.

Какво правех? Защо тя все още беше тук? В цялата тази история имаше нещо изкривено още от самото начало.

Можех да й кажа, че че съм много зает и, че ще й се обадя по някое време; реплика, която обикновено биваше последвана от сълзи на разочарование и затръшнати врати. Тази перспектива не ми хареса, но алтернативата беше дори по-лоша.

Джана се протегна, издърпа ръката ми от талията си и целуна върховете на пръстите ми.

— Добро утро — прошепнах аз.

Тя не отговори. Този дребен жест на нежност беше изпълнен в съня й, несъзнателен знак на привързаност. Нещо в мен се преобърна и умря.

Още един ден с нея нямаше да навреди, помислих си. Може би дори още един ден и една нощ.

Станах от леглото, облякох халата си и отидох във всекидневната. Небето беше натежало от облаци. Излязох на балкона, за да прочистя съзнанието си в мразовития въздух.

Вместо да се прояснят обаче, мислите ми се върнаха към предишната нощ и се предадоха на пропитите със сладост спомени за тялото на Джана. Имаше нещо прямо и открито в нея, и в същото време останало непроучено, което молеше да бъде изследвано. Никога не бях бягал от загадки досега, а парчетата от този пъзел все още стояха неподредени в съзнанието ми. Трябваше да ги събера и да намеря отговор на въпроса, който все още не можех да формулирам.

Върнах се вътре, седнах пред пианото и засвирих приглушено.

Няколко минути по-късно почувствах една ръка върху рамото си и спрях. Джана седна до мен на скамейката, а аз с благоговение осъзнах, че тя изглеждаше още по-красива на дневна светлина.

— Утрото ти отива — казах.

— На теб също — тя постави ръка върху пианото. — Свириш много хубаво.

— Просто безцелна мелодия. Не исках да те будя.

— Вече съм будна, така че спри безцелно да мъчиш клавишите и изсвири нещо сериозно.

— Може би по-късно — казах аз. — Точно сега съм прекалено спокоен, за да изсвиря каквото и да било с енергията, която заслужава — бавно засвирих една прелюдия от Шопен. — Рядко съм в такова настроение, така че може да поискаш да ме снимаш.

— Искам — тя слуша, докато не свърших. — Знам, че не се перчиш, но това беше съвършено.

— Такова, каквото трябва да бъде.

Погледнах я.

— Това не е ли моята риза?

— Да. Не можах да понеса мисълта да се напъхам в онази вечерна рокля. Надявам се, че не възразяваш.

— Ни най-малко – отговорих аз. — Мисля, че изглеждаш много секси в моите дрехи, отчасти заради собствения ми нарцисизъм.

Тя повдигна яката до лицето си.

— И ухае на теб.

— Мисля, че сега ти носиш моя аромат, а аз — твоя.

Притиснах устни до врата й, докато едната ми ръка лежеше върху талията, а с другата милвах тялото й през меката материя на ризата.

— До тук беше с неудобството на следващата сутрин — каза тя.

— Не мога да си представя отново да се чувствам неудобно с теб, Джана –отместих една къдрица от лицето й. — Имам усещането, че сме надникнали един в друг.

Джана изглеждаше изненадана. След това се отдръпна и тръгна към кухнята.

— Имаш ли някакво кафе? — попита тя.

— Зърната са във фризера.

Тя изчезна, напълно скривайки се от погледа ми. А начинът да я примамя обратно, беше точно под носа ми.

Пианото оживя, докато атакувах третата част от Лунната соната на Бетовен. Когато стигнах до края на първото петолиние, можех да видя Джана с крайчеца на окото си да стои на вратата на кухнята.

Седем яростни минути… и последната нота се разтвори във въздуха подобно на призрак. Вдигнах поглед към нея и присвих рамене.

— Помоли ме да изсвиря нещо сериозно.

— Луис… това беше удивително! — тя се промъкна към мен. — Как правиш това с толкова малка разгрявка?

— Ръцете ми загряваха цяла нощ — отвърнах.

Седна до мен.

— Защо не си професионалист?

— Не ме интересува вниманието им. Поне не на милионите. Но твоето ще приема.

— Имаш го — каза тя. — Изсвири нещо друго.

— Какво например?

— Каквото и да е. Не, чакай – още нещо от Бетовен. Падам си по трагични герои.

— Ами по трагични антигерои?

— Каква е разликата?

— Ще видим — ръцете ми се понесоха по клавишите. — Добре, ще изсвиря алегрото от Пети концерт, но ти ще трябва да изпееш партията на оркестъра. На немски.

— Не зная немски.

— Нито пък аз – казах й. — Просто го измисли.

— Добре, давай.

Горкият Лудвиг! Животът му никога не е бил лесен, а тази сутрин един от най-големите му шедьоври беше немарливо заклан като квичащо прасе. Обзалагам се, че той никога не би написал песен за Чък Бери**.

След закуска закарах Джана до апартамента й на Кънектикът Авеню. След като излязохме от асансьора на нейния етаж, тя каза:

— Трябва да те предупредя, че е много малък. Но на мен ми е напълно достатъчен.

— Само това има значение, нали?

— Не ме покровителствай.

— Ако сега изпитваш завист заради апартамента си, това е между теб и твоя дом. Вината не е моя.

Джана отвори вратата и влезе пред мен, за да включи осветлението.

«Мъничък» не би могло да опише дома й, функционален апартамент с кухня, баня, преходен килер и комбинация от всекидневна-спалня, разделени от параван.

— Бих те развела, но току-що видя всичко — каза Джана.

— Интригуващо е — отвърнах. — Има нещо много секси и разсейващо, когато леглото е винаги пред погледа ти. Как изобщо успяваш да свършиш нещо?

— Обикновено съм сама. Като изключим Антигона.

— Кой?

— Ето те и теб! — Джана повдигна смачканата покривка от неоправеното си легло, за да открие дебела черна котка, спяща свита на кълбо. — Горката Тиг, съвсем е изтощена от цяла нощ бездействие — вдигна котката и я целуна зад ухото. — Антигона О'Кийфи, искам да се запознаеш…

Котката ме забеляза и изрева като хваната натясно пума, а ушите й се прилепиха към главата. Откъсна се от ръцете на Джана, после приклекна на пода, несигурна дали да атакува или да побегне.

— Исусе Христе! Лу, съжалявам. Досега никога не се е държала така, кълна се.

— Всичко е наред — казах аз. — Просто току-що я събуди, а аз съм един доста висок непознат.

Коленичих пред канапето и се втренчих в очите на котката. Тя внезапно спря да ръмжи, наостри уши и на свой ред ме погледна. След още миг Антигона беше по гръб в краката ми, с лапи вирнати във въздуха, мъркайки. Почесах я по корема.

— Това е странно — каза Джана. — Какво си ти, укротител на змии?

— Не, просто имам дарбата да успокоявам.

— Късметлия. На мен дори не ми дава да я почеша по корема.

— Ревнуваш ли?

— Все още не. Двамата се сприятелете, докато си сменя дрехите.

Седнах на пода и погалих Ангигона под брадичката, където малък триъгълник в бяло приличаше на лигавниче. Кадифената козина ме накара да копнея за компанията на животни. Отдавна се бях отказал от тях, защото имах навика да ги изяждам, когато съм в лошо настроение.

Денят се завъртя като лош монтаж на последна холивудска романтична комедия. Музеи, фонтани и кафенета огласяни от глупашкия ни смях и изпълнени със сладникавите ни целувки. Ако преди седмица бях наблюдавал двама души да се държат по начина, по който ние се държахме този ден, щях да им изпратя ужасна трагедия, за да разбие самодоволното им щастливо съществуване.

Но си прекарах страхотно!

На следващата сутрин закарах Джана до офиса й на улица К. След няколко бавни, продължителни целувки за довиждане, аз казах:

— Съжалявам, че трябваше да пропуснеш срещата си със сенатора.

— Излъгах. Нямах среща със сенатора. Не и вчера.

— Разбирам.

— А ти наистина нямаше уговорена среща в Белия дом, нали?

— Всъщност, имах — казах аз.

— Без майтап?

— Бих ли те излъгал?

Тя се поколеба.

— Всичко е наред — успокоих я. — Не беше с президента. С него е следващата седмица. Е, кога мога да те видя отново?

— Какво ще кажеш за петък? Другата ми група свири в «Бараката» в десет.

— Другата ти група?

— Виждаш ли, все още има какво да научиш за мен — каза тя.

— Каква точно група?

— Такава, която да свири в «Бараката».

— Звучи интригуващо — отвърнах.

— Отговаря повече на темпото ми, или по-скоро на таланта ми или липсата на такъв. Доведи брат си и няколко приятели. Ще се помотаем след шоуто.

— Може да съжалиш за поканата.

— Ами — каза тя. — Няколко нови почитатели няма да са ни излишни — погледна часовника на таблото на колата. — По-добре да тръгвам.

— До петък тогава. — Целунах ръката й.

— До петък.

Не изчакахме до петък. Още същият ден, в пет часа, бях в офиса й с поредната червено-бяла роза. Тя се престори на изненадана, след което две нощи остана при мен.

[* От болките на ада /от химн Offertorio/]

[* Чък Бери («Chuck» Berry — р. 18 октомври 1926 г.) – американски китарист, певец и текстописец, един от основоположниците на рок-енд-рола. През 1956 година издава песента. «Roll Over Beethoven», в която изразява желанието си рок-енд-рола да замести класическата музика. Песента има различни версии и попада в класацията Топ 500 на най-хубавите песни за всички времена]

Глава 3

Настоящият автор би проявил небрежност, ако не спомене, че най-обсъжданият момент на снощния бал за рождения ден в Бриджъртън Хаус не бе тоста в чест на лейди Бриджъртън — чиято възраст няма да бъде разкрита — а безочливото предложение от хиляда лири на лейди Данбъри за човека, който разкрие…

Мен.

Дайте всичко от себе си, дами и господа от висшето общество, но няма никакъв шанс да разбулите тайната за тази мистериозна личност.

Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун, 12 април 1824

Точно три минути бяха необходими, за да се разпространи из балната зала новината за невероятното предизвикателство на лейди Данбъри. Пенелопе знаеше това със сигурност, тъй като бе с лице към един голям — и според Кейт Бриджъртън изключително точен — семеен часовник, когато въпросната дама направи своето обявление. При думите «хиляда лири за човека, който разкрие лейди Уисълдаун» той показваше четиридесет и четири минути след десет часа. Дългата стрелка още не бе подминала четиридесет и седем, когато Найджъл Бърбрук се промъкна сред бързо нарастващата тълпа около лейди Данбъри и обяви последното й начинание за «страшно добро забавление».

А ако Найджъл бе чул за провокацията, то това се отнасяше и за всички останали, тъй като зетят на Пенелопе не бе известен с интелигентност, добра концентрация или способност да слуша.

Нито пък с богатия си речник, иронично си помисли Пенелопе. Страшно, наистина.

— И коя мислите, че е лейди Уисълдаун? — обърна се лейди Данбъри към Найджъл.

— Нямам никаква идея — призна той. — Знам само, че не съм аз!

— Мисля, че всички сме наясно с това — отвърна лейди Д.

— Кой мислиш, че е? — обърна се Пенелопе към Колин.

Той вдигна рамене.

— Бил съм извън града твърде често, за да правя предположения.

— Не бъди глупав — каза тя. — Общото време, което си прекарал в Лондон, определено включва достатъчно партита и събирания, за да имаш няколко теории.

Той само поклати глава.

— Наистина не бих могъл да кажа.

Пенелопе се взря в него секунда по-дълго, отколкото бе необходимо или, ако трябваше да бъде честна, обществено приемливо. Имаше нещо странно в очите му. Нещо мимолетно и неуловимо. Светското общество обикновено не го смяташе за нещо повече от нехаен чаровник, но той бе много по-интелигентен, отколкото показваше и тя бе готова да заложи живота си, че той има своите подозрения.

По някаква причина, обаче, не желаеше да ги сподели с тях.

— А ти кой мислиш, че е? — попита Колин, отклонявайки отговора на въпроса й като на свой ред зададе такъв. — Била си в обществото толкова дълго, колкото и лейди Уисълдаун. Сигурно си мислила за това.

Пенелопе огледа балната зала, спря поглед на този и онзи и накрая се обърна към малката тълпа около себе си.

— Мисля, че може и да е лейди Данбъри — отвърна. — Това няма ли да е добра шега с всички?

Колин хвърли поглед към възрастната дама, която си прекарваше страхотно — заета да обсъжда новото си начинание. Потупваше с бастун по земята, бъбреше оживено и се усмихваше като котка, застанала пред сметана, риба и цяла печена пуйка.

— Има смисъл — замислено изрече той, — по някакъв странен начин.

Пенелопе усети как ъгълчетата на устата й се извиват.

— Тя определено е странна.

Наблюдава известно време как Колин се взира в лейди Д. и тихо допълни:

— Но ти не мислиш, че е тя.

Той бавно се обърна към нея и вдигна вежди в безмълвен въпрос.

— Личи си по изражението ти — обясни Пенелопе.

Отвърна й с безгрижна усмивка, която често показваше на обществени места.

— А аз си мислех, че съм неразгадаем.

— Боя се, че не — отвърна тя. — Поне не за мен.

Колин въздъхна.

— Страхувам се, че ми е било писано да съм мрачен и страшен герой.

— Може да се окаже, че си нечий герой — съгласи се Пенелопе. — Има още време. Но тъмен и страшен? — усмихна се. — Не е много вероятно.

— Жалко за мен — изрече той жизнерадостно и й подари още една от известните си усмивки — този път крива и момчешка. — Тъмните и страшни типове получават всички жени.

Пенелопе дискретно се изкашля, леко изненадана, че той говори за подобни неща с нея, без да се брои факта, че Колин Бриджъртън никога не бе имал проблеми с привличането на жени. Стоеше й се хилеше в очакване на отговор и тя точно се опитваше да реши дали правилната реакция е учтив девически гняв или смях от типа «аз съм добър приятел», когато Елоиз буквално се закова пред тях.

— Чухте ли новините? — попита, останала без дъх.

— Ти тичаше ли? — отвърна Пенелопе. Това си бе забележително постижение в толкова претъпкана зала.

— Лейди Данбъри е предложила хиляда лири за човека, който разкрие лейди Уисълдаун!

— Знаем — каза Колин с лека нотка на превъзходство, типична за по-големите братя.

Елоиз разочаровано въздъхна.

— Така ли?

Той посочи към лейди Данбъри, която все още бе само на няколко ярда от тях.

— Бяхме точно тук, когато това се случи.

Елоиз изглеждаше изключително раздразнена и Пенелопе знаеше точно какво се върти в ума й, вероятно щеше да й го разкаже на следващия следобед. Едно беше да пропуснеш някакъв важен момент и съвсем друго да разбереш, че брат ти е бил свидетел на цялото събитие.

— Е, хората вече говорят за това — каза Елоиз. — Всъщност не млъкват. Не съм виждала подобно вълнение от години.

Колин се обърна към Пенелопе и измърмори:

— Затова толкова често решавам да напусна страната.

Тя се опита да прикрие усмивката си.

— Знам, че говорите за мен и не ме интересува — продължи Елоиз и спря колкото да си поеме дъх. — Казвам ви, висшето общество е полудяло. Всички, и наистина имам предвид «всички», правят предположения коя е, макар най-умните да не казват и дума. Не искат другите да спечелят на гърба на техните догадки.

— Мисля — обяви Колин, — че не се нуждая чак толкова от хиляда лири, за да се тревожа за това.

— Това са много пари — замислено изрече Пенелопе.

Той невярващо се обърна към нея.

— Не ми казвай, че ще се присъединиш към тази абсурдна игра.

Тя леко наклони глава и повдигна брадичка загадъчно — ако не загадъчно, то поне мистериозно, надяваше се.

— Не съм чак толкова заможна, че да си позволя да игнорирам предложение за хиляда лири — каза.

— Може би ако работим заедно… — предложи Елоиз.

— Бог да ми е на помощ — бе отговорът на Колин.

Елоиз не му обърна внимание и се обърна към приятелката си:

— Бихме могли да си разделим парите.

Пенелопе отвори уста, за да отговори, но бастунът на лейди Данбъри внезапно влезе в полезрението й, тя диво го размахваше във въздуха. Колин бързо отстъпи встрани, за да спаси ухото си от нараняване.

— Мис Федърингтън — избумтя лейди Д. — Не си ми казала кого подозираш ти.

— Не, Пенелопе — каза Колин с усмивка, — не си.

Първата реакция на Пенелопе бе да измърмори нещо под носа си и да се надява, че слухът на лейди Данбъри е достатъчно отслабнал от възрастта, за да реши, че неразбирането е проблем на нейните уши, а не на устните на Пенелопе. Само че, дори без да поглежда встрани, можеше да усети присъствието на Колин, да почувства как самонадеяната му усмивка я предизвиква и откри, че изправя рамене и повдига брадичка малко по-високо от обикновено.

Той я караше да се чувства по-уверена, по-смела. Правеше я… повече самата себе си. Или поне това «себе си», което искаше да бъде.

— Всъщност — каза Пенелопе, гледайки лейди Данбъри почти в очите, — мисля, че сте вие.

Колективно ахване се разнесе из залата.

За първи път в живота си Пенелопе Федърингтън се бе озовала в центъра на вниманието.

Лейди Данбъри се втренчи в нея с преценяващи бледосини очи. И тогава се случи най-невероятното нещо. Устните й започнаха да се извиват. След това се разтвориха и Пенелопе осъзна, че тя не просто се усмихва, а направо се хили.

— Харесвам те, Пенелопе Федърингтън — каза дамата и я потупа право по пръстите на крака с бастуна си. — Бас хващам, че половината бална зала мисли същото, но никой няма куража да ми го каже.

— Нито пък аз го имам — призна Пенелопе и леко изсумтя, когато Колин я смушка в ребрата.

— Очевидно — изрече достопочтената дама със странна светлинка в очите, — имаш.

Пенелопе не знаеше как да отговори. Погледна към Колин, който окуражително й се усмихваше и отново се обърна към лейди Данбъри, която изглеждаше почти… майчински настроена.

Това вероятно бе най-странното от всичко. Пенелопе силно се съмняваше, че бе поглеждала майчински дори собствените си деца.

— Не е ли хубаво — каза възрастната дама и се наведе напред, за да може само Пенелопе да чуе думите й, — да открием, че не сме точно това, което сме си мислели, че сме?

И се отдалечи, оставяйки я да се чуди дали тя самата не е точно това, което си е мислила.

Може би… само може би беше нещо малко повече.

* * *

Следващият ден бе понеделник, което означаваше, че Пенелопе ще пие чай с дамите Бриджъртън на Номер Пет. Не знаеше точно кога това се бе превърнало в навик, но нещата стояха така от почти десетилетие и ако не се появеше в понеделник следобед, бе почти сигурна, че лейди Бриджъртън ще изпрати някой да я доведе.

На Пенелопе й харесваше следобедния навик на семейство Бриджъртън да пият чай с бисквити. Това не бе широко разпространен ритуал, и не бе чувала дали някой друг има подобен ежедневен навик. Лейди Бриджъртън настояваше, че просто не може да издържи от обяд до вечеря, особено когато спазваха часовете за хранене, приети в града и вечеряха толкова късно. И така, всеки следобед в четири тя и различен брой от децата й, често придружени от приятел или двама, се срещаха неофициално в салона на горния етаж за лека закуска.

Леко ръмеше, макар денят да бе сравнително топъл затова Пенелопе взе черния си чадър за кратката разходка до Номер Пет. Стотици пъти бе изминавала този маршрут — няколко къщи по-надолу до ъгъла на Маунт и Дейвис Стрийт, след това по края на Бъркли Скуеър до Брутън Стрийт. В този ден бе странно превъзбудена, чувстваше се малко лекомислена и може би дори в детинско настроение — затова реши да прекоси напряко Бъркли Скуеър до поляната в северния му край и то само, за да чуе шляпащия звук от обувките си върху влажната трева.

Вината бе на лейди Данбъри. Сигурно бе така. Определено срещата им предната вечер я замая.

— Не Каквото Си Мислех, Че Съм — запя на себе си докато вървеше — по една дума при всяко потъване на обувките й в почвата. — Нещо повече. Нещо повече.

Достигна едно особено мокро място и с песен се плъзна като кънкьор — тихо, разбира се, не се бе променила толкова много от предната вечер, че да иска някой да я чуе как пее на публично място.

— Нещо пооооовече — и се плъзна напред.

И точно в този момент, разбира се — тъй като бе доста ясно, поне за нея, че има най-лошото чувство за точен момент в историята на цивилизацията — чу мъжки глас да вика името й.

И, разбира се, това бе той.

— Колин! — изрече тя леко притеснено и спря, за да го изчака. — Каква изненада!

Той изглеждаше така, сякаш се опитва да потисне усмивката си.

— Танцуваше ли?

— Да танцувам? — повтори тя.

— Изглеждаше сякаш танцуваш.

— О! Не — тя виновно преглътна, тъй като, макар технически погледнато да не лъжеше, имаше чувството, че го прави. — Разбира се, че не.

Очите му леко се присвиха в ъгълчетата.

— Жалко тогава. Бих се почувствал задължен да се присъединя към теб, а никога не съм танцувал на Бъркли Скуеър.

Ако й бе казал това само преди два дни, щеше да се изсмее на шегата му и да го остави да се покаже остроумен и чаровен. Само че сигурно продължаваше да чува гласа на лейди Данбъри отново и отново в съзнанието си, защото внезапно реши, че не иска да бъде старата Пенелопе Федърингтън.

Реши да се присъедини към него в забавлението.

Изобрази усмивка, на която никога не бе мислила, че е способна. Беше дяволита и загадъчна и разбра, че не си го въобразява, тъй като очите на Колин подчертано се разшириха докато тя промърморваше:

— Колко жалко. Доста е приятно.

— Пенелопе Федърингтън — провлачи той. — Стори ми се, че каза, че не танцуваш.

Тя сви рамене.

— Излъгах.

— В такъв случай — каза той, — това трябва да е моят танц.

Тя се почувства много странно. Ето затова не трябваше да оставя шепота на лейди Данбъри да се носи из съзнанието й. Можеше да успее да се държи дръзко и чаровно за един кратък момент, но нямаше идея как да продължи.

За разлика от Колин, очевидно, който се бе ухилил дяволито и бе протегнал ръце напред в съвършена валсова поза.

— Колин — ахна тя. — На Бъркли Скуеър сме!

— Зная. Току-що ти казах, че никога не съм танцувал тук, не помниш ли?

— Но…

Видя го как скръсти ръце.

— Тц. Тц. Не може да отправиш такова предизвикателство и след това да опитваш да се измъкнеш. Освен това, танцуването на Бъркли Скуеър е нещо, което човек трябва да направи поне веднъж в живота си, не мислиш ли?

— Някой може да види — напрегнато прошепна тя.

Той сви рамене в опит да прикрие колко го забавлява реакцията й.

— Не ме интересува. А теб?

Бузите й порозовяха, след това станаха червени и тя изрече с голямо усилие.

— Хората ще си помислят, че ме ухажваш.

Той се вгледа в нея по-отблизо, без да разбира защо е разстроена. Кой го беше грижа дали хората си мислят, че я ухажва? Клюката скоро щеше да бъде опровергана и те щяха добре да се посмеят за сметка на светското общество. На върха на езика му бе да каже «Забрави обществото», но замълча. Имаше нещо в дълбините на кафявите й очи, някакво чувство, което не можеше да определи.

Чувство, което подозираше, че той самият никога не бе изпитвал.

И осъзна, че последното, което иска, е да нарани Пенелопе Федърингтън. Тя бе най-добрата приятелка на сестра му и, което бе по-важно — беше много добро момиче.

Намръщи се. Вероятно не трябваше да я нарича момиче. На двадесет и осем тя не бе повече момиче, отколкото той бе момче на тридесет и три.

Накрая много внимателно и, надяваше се, деликатно, попита:

— Има ли причина да се тревожим, че хората ще си помислят, че те ухажвам?

Тя затвори очи и за момент Колин наистина помисли, че изпитва болка. Когато отново ги отвори, погледът й бе направо горчиво-сладък.

— Всъщност би било много забавно — каза тя. — В началото.

Той не отвърна, просто изчака тя да продължи.

— Но накрая ще стане очевидно, че това не е истина и ще… — спря, преглътна и Колин осъзна, че всъщност не е толкова спокойна, колкото изглежда.

— Ще сметнат — продължи тя, — че ти си този, който е избрал да сложи край, защото… е, просто така ще решат.

Той не го оспори. Знаеше, че думите й са верни.

Тя тъжно въздъхна.

— Не искам да се подлагам на това. Дори лейди Уисълдаун вероятно ще го отбележи. Как би могла да не го стори? Това ще е твърде пикантна клюка, за да я пропусне.

— Съжалявам, Пенелопе — каза Колин. Не бе сигурен за какво се извинява, но това, като че ли бяха правилните думи.

Тя ги прие с леко кимване.

— Знам, че не би трябвало да ме интересува какво говорят другите, но е така.

Той леко се извърна докато обмисляше думите й. Или тона, с който бяха изречени. А може би и двете.

Винаги бе мислил за себе си като за човек, който е в известен смисъл над обществото. Не точно извън него, тъй като се движеше в тези среди и обикновено това му доставяше голямо удоволствие, но винаги бе считал, че щастието му не зависи от чуждото мнение.

Само че може би не гледаше на нещата от точния ъгъл. Лесно бе да мислиш, че не се интересуваш от мнението на другите, когато то е в твоя полза. Дали толкова лесно би игнорирал висшето общество, ако то се отнасяше към него, както към Пенелопе?

Тя никога не бе отхвърляна, никога не бе ставала обект на скандал. Просто не бе… популярна.

О, хората бяха любезни, а цялото семейство Бриджъртън се бе сприятелило с нея, но по-голямата част от спомените на Колин за Пенелопе бяха, как тя стои в края на някоя бална зала с поглед насочен навсякъде другаде, но не и към танцуващите двойки, очевидно преструвайки се, че не иска да танцува. В този момент обикновено отиваше и я канеше на танц. Тя винаги изглеждаше благодарна за поканата, но и малко смутена, защото и двамата знаеха, че го прави поне отчасти защото я съжалява.

Колин опита да се постави на нейно място. Той винаги се бе ползвал с популярност, приятелите му опитваха да му подражават в училище, а жените пърхаха около него, когато започна да излиза в обществото. И дори да можеше да каже, че не се интересува от мнението на хората, когато нещата опираха до там…

Харесваше му да бъде харесван.

Внезапно откри, че не знае какво да каже, което бе направо странно, тъй като винаги знаеше какво да каже. Всъщност бе доста известен с това. Вероятно това бе една от причините толкова да го харесват, помисли си.

Но усещаше, че чувствата на Пенелопе зависят от следващите му думи, а в някакъв момент от изминалите десет минути тези чувства бяха станали много важни за него.

— Права си — изрече накрая, решил, че е добре идея да се каже на човек, че не греши. — Беше много безчувствено от моя страна. Може ли да започнем отначало?

Тя примигна.

— Моля?

Той махна с ръка сякаш това обясняваше всичко.

— Да започнем на чисто.

Тя изглеждаше очарователно объркана, което на свой ред обърка него, тъй като никога не я бе смятал за очарователна.

— Но ние се познаваме от дванадесет години — каза.

— Наистина ли мина толкова време? — замисли се, но не можа да си спомни първата им среща дори животът му да зависеше от това. — Няма значение. Говорех само за този следобед, страхливка такава.

Тя се усмихна, очевидно въпреки желанието си и той разбра, че да я нарече «страхливка» е бил правилния подход, макар всъщност да нямаше представа защо.

— Хайде — произнесе бавно и придружи думите си с протягане на ръката. — Ти вървиш през Бъркли Скуеър и ме забелязваш в далечината. Аз викам името ти и ти отговаряш с…

Пенелопе прехапа долната си устна в опит, неясно защо, да прикрие усмивката си. Под каква ли вълшебна звезда бе роден Колин, че знаеше винаги какво да каже? Беше сладкодумен магьосник и оставяше след себе си само щастливи сърца и усмихнати лица. Бе готова да се обзаложи — и то на много повече от хилядата лири, които лейди Данбъри бе предложила, — че не е единствената жена в Лондон, отчаяно влюбена в третия Бриджъртън.

Той наклони глава и отново я изправи подканващо.

— Бих отвърнала… — бавно каза тя. — Бих отвърнала…

Колин изчака две секунди и изрече:

— Наистина, каквито и да е думи ще свършат работа.

Пенелопе бе планирала да изобрази широка усмивка, но откри, че устните й се усмихват съвсем искрено.

— Колин — опита се да прозвучи сякаш току-що е била изненадана от пристигането му. — Какво правиш тук?

— Отличен отговор — каза той.

Тя размаха пръст срещу него.

— Излизаш от образ.

— Да, да, разбира се. Съжалявам — спря, примигна два пъти и изрече. — Добре. Ами това: Същото като теб, предполагам. Отивам към Номер Пет на чай.

Пенелопе се потопи в ритъма на разговора.

— Звучиш така, сякаш отиваш само на гости. Не живееш ли там?

Той направи физиономия.

— Само за седмица, надявам се. Най-много две. Трябваше да освободя стария си апартамент, когато тръгнах за Кипър, а още не съм намерил нещо подходящо. Имах малко работа на Пикадили и реших да повървя по обратния път.

— В дъжда?

Той сви рамене.

— Когато излизах тази сутрин не валеше. А и сега само ръми.

Само ръми, помисли си Пенелопе. Капчици, които прилепваха по неприлично дългите му мигли, обграждащи толкова съвършените му зелени очи, че не една млада дама бе вдъхновена да пише стихове — с много лошо качество — за тях. Дори Пенелопе, колкото и да се смяташе за уравновесена, прекарваше много нощи в леглото, втренчена в тавана и виждаща единствено тези очи.

Само ръми, как ли пък не.

— Пенелопе?

Това привлече вниманието й.

— Точно така. Да. И аз отивам в дома на майка ти за чая. Правя го всеки понеделник. Често и през другите дни — призна. — Когато, хм, не се случва нищо интересно у дома.

— Няма нужда да се чувстваш виновна за това. Майка ми е прекрасна жена. Ако иска да ходиш на чай, трябва да го правиш.

Пенелопе имаше лошия навик да се опитва да чуе неизказаната част от разговорите на хората и в нея се надигна подозрението, че Колин всъщност й казва, че не я вини, че иска да избяга от собствената си майка от време на време.

Което някак малко я натъжи.

Той се залюля на пети за момент и продължи:

— Е, не би трябвало да те бавя навън в дъжда.

Тя се усмихна, защото стояха отвън вече поне петнадесет минути. Все пак, ако той искаше да продължи с играта и тя щеше да го стори.

— Аз съм тази, която има чадър — изтъкна.

Устните му леко се извиха.

— Така е. И все пак нямаше да съм джентълмен, ако не те отведа към някое по-гостоприемно място. Като говорим за това… — той се намръщи и се огледа.

— Като говорим за какво?

— За това, че съм джентълмен. Мисля, че трябва да се грижа за добруването на дамите.

— И?

Той скръсти ръце.

— Не трябва ли с теб да има прислужница?

— Живея точно зад ъгъла — отвърна тя, леко обидена, че той не си го спомня. Все пак тя и сестра й бяха най-добри приятелки с две от сестрите му. Той дори я бе изпращал до дома й веднъж или два пъти. — На Маунт Стрийт — добави, когато той не спря да се мръщи.

Той леко подсвирна и погледна към Маунт Стрийт, макар тя да нямаше представа какво се надява да постигне с това.

— О, за Бога, Колин. Близо до ъгъла с Дейвис Стрийт. На не повече от пет минути пеша от дома на майка ти. Четири, ако съм в особено весело настроение.

— Просто гледах дали има някакви тъмни или уединени места — обърна се към нея. — Където може да се крие някой престъпник.

— В Мейфеър?

— В Мейфеър — каза мрачно. — Наистина мисля, че трябва да те придружава прислужница, когато отиваш и се връщаш. Не бих искал нещо да ти се случи.

Загрижеността му странно я трогна, макар да знаеше, че би я проявил към почти всяка от познатите му жени. Просто си беше такъв.

— Мога да те уверя, че спазвам всички порядки, когато пътувам на по-голямо разстояние — каза тя. — Но това е толкова близо. Само няколко пресечки. Дори майка ми няма нищо против.

Челюстта на Колин внезапно се стегна.

— Да не споменаваме — добави Пенелопе, — че съм на двадесет и осем.

— Какво общо има това? Аз пък съм на тридесет и три, ако искаш да знаеш.

Знаеше го, разбира се, тъй като знаеше всичко за него.

— Колин — в гласа й се промъкна раздразнение.

— Пенелопе — отвърна той със същия тон.

Тя въздъхна продължително преди да каже:

— Определено няма изгледи да се оженя, Колин. Няма нужда да се тревожа за всички онези правила, които ме тормозеха, когато бях на седемнадесет.

— Не мисля, че…

Тя сложи ръка на кръста си.

— Питай сестра си, ако не ми вярваш.

Той внезапно стана по-сериозен, отколкото някога го бе виждала.

— Поставил съм си за цел никога да не питам сестра си за неща, които имат връзка със здравия разум.

— Колин! — възкликна Пенелопе. — Това е ужасно.

— Не съм казал, че не я обичам. Дори не съм казал, че не я харесвам. Обожавам Елоиз, както много добре знаеш. И все пак…

— Всичко, което започва с «все пак» трябва да е лошо — измърмори Пенелопе.

— Елоиз — каза той с неприсъща за него властност, — трябваше вече да е омъжена.

Е, това вече бе твърде много, особено изречено с този тон.

— Някои хора биха казали — отвърна Пенелопе и уверено вирна брадичка, — че и ти трябваше вече да си женен.

— О…

— Както гордо ме информира, си на тридесет и три.

Изражението му бе леко развеселено, но с едва доловима нотка на раздразнение, която й подсказваше, че няма да остане развеселен за дълго.

— Пенелопе, дори не…

— Направо древен!

Той тихо изруга, което я изненада, тъй като никога не го бе чувала да го прави в присъствието на дама. Вероятно трябваше да го приеме като предупреждение, но бе твърде раздразнена. Вероятно старата поговорка бе вярна — куражът пораждаше още повече кураж.

А може би по-скоро безразсъдството пораждаше още по-голямо безразсъдство, тъй като тя го изгледа надменно и каза:

— Двамата ти по-големи братя не се ли ожениха преди да навършат тридесет?

За нейна изненада Колин само се усмихна, кръстоса ръце и се облегна на дървото, под което бяха застанали.

— Братята ми и аз сме много различни хора.

Това, осъзна Пенелопе, бе доста красноречиво изявление, тъй като много членове на висшето общество, включително измислената лейди Уисълдаун, твърде често подчертаваха факта, че братята Бриджъртън толкова много си приличат на външен вид. Някои дори стигаха дотам, че да ги наричат взаимозаменяеми. Пенелопе не мислеше, че някой от тях се притеснява от това — всъщност смяташе, че всички са поласкани от сравнението, тъй като изглежда много се харесваха един друг. Може би грешеше.

А може би никога не се бе вглеждала достатъчно внимателно.

Което беше доста странно, тъй като бе прекарала половината си живот в наблюдение на Колин Бриджъртън.

Обаче имаше нещо, което знаеше със сигурност и трябваше да си го спомни — какъвто и да бе характерът на Колин, той никога не бе решавал да й го покаже. Можеше да се чувства поласкана от мисълта, че леката й насмешка, че братята му са се оженили преди тридесет, го е подразнила.

Не, неговият метод за атака бе мързеливата усмивка и добре премерена шега. Ако Колин някога избухнеше…

Пенелопе леко поклати глава, неспособна дори да си го представи. Колин никога не би изгубил търпение. Поне не пред нея. Трябваше да е наистина — не, искрено — ядосан, за да се случи това. А такава ярост би могла да бъде събудена от някой, за когото наистина, не искрено, го е грижа.

Колин я харесваше достатъчно — вероятно, дори повече, отколкото харесваше доста хора — но не го беше грижа. Не и по този начин.

— Може би трябва да се съгласим, че не сме съгласни — каза тя накрая.

— За какво?

— Ааа — не можа да си спомни. — За това какво могат и не могат да правят старите моми.

Той изглеждаше развеселен от колебанието й.

— Това би означавало по някакъв начин да приема преценката на по-малката ми сестра, което ще е, както вероятно можеш да си представиш, невероятно трудно за мен.

— Но нямаше нищо против да приемеш моята преценка?

Усмивката му бе мързелива и дяволита.

— Не, ако обещаеш да не казваш на абсолютно никого.

Не говореше сериозно, разбира се. И бе убедена, че той знае, че тя знае, че не говори сериозно. Но той винаги правеше така. Хуморът и усмивката проправяха път навсякъде. И дяволите да го вземат, това вършеше работа, защото се улови да въздъхва с усмивка, и да му казва преди да се усети:

— Стига! Да вървим към дома на майка ти.

Колин се ухили.

— Мислиш ли, че там ще има бисквити?

Пенелопе завъртя очи.

— Зная, че ще има бисквити.

— Добре — каза той, тръгна с големи крачки и я повлече със себе си. — Наистина обичам семейството си, но всъщност ходя там само заради храната.

Голям сладур е този Колин Ама няма ли да вземе да се случва нещо...Нещо много го удариха на приказки

Ами ти за 3 глави какво искаш, вече да са с по три деца ли?

Редактирано 6 май 201115 г. от mariet13 (преглед на промените)

Както винаги си умирам от кеф при разговорите м/у Колин и Пенелопе.

УНИКАЛНИ!!!

С всяка глава са все по-запленяващи.

Ади по Гергьовски да прочетем едно Каро пета серия:

Глава 5

_Ридая (глагол) — Тих плач, като от дете. Жално писукане, като от пиленце.

Ако ми беше останал някакъв глас, щях да заридая.

Из личния дневник на Каролайн Трент

— О, Боже! — изграчи Каролайн, като забрави, че трябва да се преструва, че не може да говори.

— И от кога, дяволите да те вземат, си възвърна проклетия глас? — сурово попита Блейк.

— Аз… ах… неотдавна.

— Блейк — каза вторият мъж, — внимавай как си подбираш думите. Все пак е дама.

— По дяволите, думите! — извика Блейк. — Знаеш ли, колко време загубих с тази жена? Истинската Карлота де Леон сигурно е на половината път до Китай.

Каролайн нервно преглътна. Значи, той се казваше Блейк. Името му подхождаше — кратко и рязко. Зачуди се дали това е малкото или фамилното му име.

— Ако не си тази, за която се представяше — ревна Блейк, — коя тогава си всъщност?

— Никога не съм казвала, че съм Карлота де Леон — възрази тя.

— Нима?

— Просто никога не съм казвала, и че не съм.

— Коя си ти?

Тя помисли над въпроса и реши, че спасението й беше в абсолютната честност.

— Казвам се Каролайн Трент — отвърна тя и за пръв път от началото на разговора погледна Блейк в очите. — Оливър Прюит е мой настойник.

Настъпи мъртва тишина. Мъжете с изумление се взираха в нея. Накрая Блейк се обърна към приятеля си и каза:

— Защо, по дяволите, не знаехме, че той има повереница?

Другият мъж изруга тихо, а после още веднъж, този път по-силно.

— Проклет да съм, ако зная. Някой ще отговаря за това.

Блейк се обърна към Каролайн.

— Ако ти действително си под опеката на Оливър Прюит, тогава къде беше през последните две седмици? Ние наблюдавахме този дом денонощно. А ти, скъпа моя, не бе там.

— Бях на посещение в Бат. Оливър ме изпрати да се грижа за старата му леля. Тя се казва Мериголд.

— Въобще не ме интересува, как се казва.

— Разбирам — оправда се тя. — Просто мислех, че трябва да кажа нещо.

Блейк я хвана за раменете и я застави да седне.

— Ще ти се наложи да разкажеш повече от нещо, мис Трент.

— Пусни я Блейк — тихо каза приятелят му. — Вземи се в ръце. Овладей се!

— Да се овладея? — извика Блейк, очевидно на път наистина да изгуби самообладание. — Ти разбираш ли, че…

— Помисли — спокойно произнесе Джеймс. — В това има нещо. Миналата неделя Прюит посрещна голям кораб. И е отпратил момичето от дома. Очевидно тя е достатъчно умна, за да се досети с какво се занимава той.

Каролайн засия от комплимента, но по всичко личеше, че Блейк няма намерение да признае умствените й качества.

— Оливър вече за четвърти път ме праща при леля си — с готовност призна тя.

— Видя ли? — каза Джеймс.

Каролайн се усмихна победоносно на Блейк, като се надяваше, че ще приеме да се помирят, но той само надменно се изправи и каза:

— Какво, по дяволите, да правим сега?

Другият мъж не му отговори, и Каролайн се възползва от моментната тишина, за да попита:

— Кои сте вие двамата?

Те се спогледаха, като се чудеха дали да разкриват пред нея истинската си самоличност, но новодошлият леко кимна и каза:

— Аз съм Джеймс Сидуел, маркиз на Ривърдейл, а това е Блейк Рейвънскрофт, втори син на виконт Дарнсби.

Каролайн сухо се усмихна на това изобилие от титли.

— Много ми е приятно. Моят баща беше търговец.

Маркиза се извърна ухилен и попита Блейк:

— Защо не ми каза, че е толкова забавна?

Той се начумери.

— Откъде бих могъл да знам? От нощта, в която я залових, не е произнесла и две думи.

— Това въобще не е вярно — запротестира Каролайн.

— Искаш да кажеш, че си говорила, а аз съм глух? — озъби се Блейк.

— Разбира се, че не. Имам предвид, че бях много забавна.

Маркизът запуши с ръка устата си, за да потисне смеха си.

Каролайн изстена. Още едно изречение съвсем не на място. Мили Боже, мистър Рейвънскрофт сигурно си е помислил, че говори за целувката.

— Исках да кажа само… Боже мой, не знам, какво исках да кажа, но трябва да признаете, че малката хартиена птичка ви хареса. Най-вече, когато падна в розовия храст.

— Книжната птичка? — попита маркиза, и озадачено погледна приятеля си.

— О, не обръщайте внимание — въздъхна Каролайн и поклати глава. — Моля да ме извините за всички неприятности, които ви създадох.

Блейк имаше вид, сякаш всеки момент с удоволствие ще я метне през прозореца.

— Просто… — започна Каролайн.

— Просто какво? — прекъсна я Блейк.

— Успокой се, Рейвънскрофт — напомни му маркиза. — Тя може да ни бъде от полза.

Каролайн едва не се задъха. Думите му прозвучаха зловещо. Маркизът, дори и да й се бе сторил по-дружелюбен от мистър Рейвънскрофт, очевидно можеше да бъде и безпощаден, ако го налагаха обстоятелствата.

— Какво предлагаш, Ривърдейл? — тихо попита Блейк.

Джеймс повдигна рамене.

— Може би трябва да поискаме откуп за нея. И когато Прюит дойде…

— Не! — възкликна Каролайн и се хвана за гърлото, защото високият звук се бе оказал болезнен за нея. — Няма да се върна! За нищо на света! Не ме интересува, дори ако Наполеон превземе Англия! Нито какви неприятности ще имате, или каквото там правите за вашето правителство! Никога няма да се върна! — и в настъпилата тишина, повтори: — Никога!

Блейк уморено се отпусна на леглото.

— И така, мисля, че настъпи време да говориш, мис Трент. Веднага.

Каролайн им разказа всичко. Разказа им за смъртта на баща си и за петимата си настойника. За плановете на Оливър да се докопа до богатството й, за опита на Пърси да я насили и как се бе надявала да прекара следващите шест седмици скрита някъде. Говори толкова много, че отново изгуби гласа си и се наложи да напише последната част от разказа си на хартия.

Блейк мрачно забеляза, че когато пишеше с лявата си ръка, имаше отличен почерк.

— Доколкото си спомням, ти каза, че не може да пише — отбеляза Джеймс.

— Не искам да говоря за това. А ти — добави той, като се обърна към Каролайн, — престани да се хилиш.

Тя го погледна и невинно повдигна вежди.

— Позволи й поне да се порадва на това, че те е надхитрила — каза Джеймс.

Този път Каролайн дори не си направи труда да скрие усмивката си.

— Продължавай с историята си — изсумтя Блейк.

Каролайн мълчаливо кимна, и той едва сдържайки гнева си, прочете колко отвратително се бе държал с нея Оливър Прюит. През последните дни тя неведнъж го бе вадила от кожата му, но не можеше да не изпита уважение към нея, че така ловко, всеки път, бе успявала да намери изход от затрудненото си положение. Той се разтрепери от ярост само при мисълта колко противно се бе отнасял мъжа, който е трябвало да се грижи за нея.

— Как мислиш, какво да я правим? — попита Блейк, когато Каролайн най-накрая спря да пише.

— За Бога, Рейвънскрофт — каза маркизът, — дай на момичето малко чай. Нима не виждаш, че не може да говори?

— Сам й донеси.

— Не искам да ви оставям насаме. Неприлично е.

— А нима е прилично да остава с теб? — изсмя се Блейк. — Репутацията ти е по-черна от смъртта.

— Естествено, но…

— Вън! — изхриптя Каролайн. — И двамата!

Те се извърнаха към нея и сякаш едва сега си спомниха, че обектът на спора им се намира в стаята.

— Извинете — каза маркизът.

«Бих искала да остана сама за няколко минути» — написа Каролайн и тикна хартията под носа му. А после бързо дописа:

«Милорд.»

— Наричайте ме Джеймс — отвърна маркизът. — Както всички мои приятели.

Тя го погледна накриво, сякаш се чудеше, как странните им отношения можеха да се нарекат приятелски.

— А това е Блейк — добави Джеймс. — Предполагам, се обръщате един към друг по име?

«До този момент не знаех името му»— написа Каролайн.

— Не те ли е срам, Блейк? Никакво възпитание.

— Трябва да забравя какво каза — избухна Блейк, — защото ако не го направя, ще съм принуден да те убия.

Каролайн се изсмя против волята си. Каквото и да си мислеше за тайнствения мъж, който я бе отвлякъл, поне чувството му за хумор бе на нивото на нейното. Тя го погледна отново, този път колебливо. Поне се надяваше да се шегува.

Начинът, по който Блейк гледаше маркиза, би поразил и Наполеон. Или поне би го ранил сериозно.

— Не му обръщайте внимание — весело каза Джеймс. — Характерът му е като на самия дявол. И винаги е бил такъв.

— Моля? — раздразнено повдигна вежди Блейк.

— Познавам го от дванадесетгодишен — продължи Джеймс. — С него живяхме в една стая в Итън.

— Наистина ли? — изхриптя Каролайн, за да провери още веднъж гласа си. — Колко хубаво за вас двамата!

Джеймс избухна в смях.

— Недоизказаната част от това изречение, разбира се, е, че се заслужаваме един друг. Хайде, Рейвънскрофт, да оставим бедното момиче да си почине известно време. Тя навярно иска да се измие, да се преоблече и да се приведе в приличен вид, като всяка една жена.

Блейк направи крачка напред.

— Тя вече е облечена. И трябва да я разпитаме за…

Джеймс вдигна ръка.

— Целият ден е пред нас, а тя не се кани да ходи никъде.

Каролайн недоволно изсумтя. Не й харесваше, когато говореха така за нея.

В момента, в който мъжете напуснаха стаята, наплиска лицето си с вода и си обу пантофите. Какво блаженство, че можеше да се протегне и да си разтегне мускулите. Беше прекарала в леглото два дни, а никога досега не й се бе налагало да бездейства толкова дълго.

Каролайн се постара да се приведе в ред, което не беше толкова лесно, като се имаше предвид, че вече четири дни носеше една и съща рокля. Беше много измачкана, но изглеждаше достатъчно чиста. Сплете косата си на плитка и пристъпи към вратата, която се оказа незаключена. Лесно намери стълбището и тръгна да слиза надолу.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Тя изплашено вдигна очи. Небрежно облегнат на стената, и скръстил ръце на гърдите си, в дневната стоеше Блейк.

— Чай — прошепна тя. — Казахте, че мога да пия чай.

— Така ли? — провлече Блейк.

— Ако не сте, то със сигурност сте го имал предвид.

Устните му се разтегнаха против волята му в усмивка.

— Наистина се изразяваш добре.

Тя го погледна иронично.

— Упражнявам се. Все пак не съм говорила от няколко дни.

— Не ме дразни, мис Трент. Търпението ми не е безгранично.

— Бих казала, че то вече се е изчерпало — възрази тя. — Щом аз ви наричам Блейк, може да ме наричате Каролайн.

— Каролайн. Това име ти подхожда повече, отколкото Карлота.

— Слава Богу. У мен няма и капчица испанска кръв. Съвсем малко френска — добави тя, като осъзнаваше, че бърбори много, но се чувстваше твърде нервна край него, за да спре — но не и испанска.

— Ти разбираш ли, че провали изпълнението на важна задача?

— Искам да ви уверя, че нямах никакво намерение да го правя.

— Разбира се, но фактите са си факти, и сега ще ти се наложи да поправиш тази грешка.

— Ако поправянето на грешката ми доведе до това Оливър Прюит да прекара остатъка от живота си в затвора, може да разчитате на пълното ми съдействие.

— Съмнявам се да отиде в затвора. По-вероятно е да увисне на бесилото.

Каролайн преглътна и погледна встрани. Внезапно осъзна, че като помагаше на тези мъже, можеше да изпрати Оливър на сигурна смърт. Разбира се, тя го ненавиждаше, но не искаше да бъде причина за смъртта на никое човешко същество.

— Ще трябва да се справиш с тази сантименталност.

Тя го погледна шокирана. Толкова ли й личеше?

— Откъде знаете какво си помислих?

Той сви рамене.

— Всеки, притежаващ поне малко съвест, се изправя пред тази дилема, когато започне подобна работа.

— А вие?

— Разбира се. Но бързо свикнах.

— Какво стана?

Той повдигна вежди.

— Задаваш много въпроси.

— Не и наполовина колкото вас — отвърна тя.

— Аз имам причина да го правя.

— Да не би да е защото годеницата ви е починала?

Той я погледна толкова напрегнато, че я накара да отклони поглед.

— Няма значение — измънка тя.

— Не я споменавай отново.

Каролайн несъзнателно отстъпи назад при силната болка в гласа му.

— Съжалявам — промърмори.

— За какво?

— Не знам — каза тя, неспособна да спомене за годеницата му отново. — За това, което ви е направило толкова нещастен.

Блейк се загледа с интерес в нея. Изглеждаше искрена, и това го учуди. Той се бе държал повече от нелюбезно с нея през последните няколко дни. Но преди да успее да й отговори, чуха стъпките на маркиза по коридора.

— За Бога, Рейвънскрофт — каза Джеймс, — не можеш ли да наемеш повече слуги?

При вида на елегантно облечения маркиз с поднос за чай в ръце, Блейк едва сдържа усмивката си.

— Ако можех да намеря някого, на когото да вярвам, бих го наел веднага. Във всеки случай, щом приключа с Военното министерство дискретността на слугите ми няма да е от голямо значение.

— Значи, все още си решен да напуснеш?

— Иска ли питане?

— Мисля, че това значи да — каза Джеймс на Каролайн. — Макар, че с Рейвънскрофт човек никога не знае. Има досадния навик да отговаря на въпроса с въпрос.

— Да, забелязах — промърмори тя.

Блейк се оттласна от стената.

— Джеймс?

— Какво има, Блейк?

— Млъкни.

Джеймс се ухили.

— Мис Трент, защо не ни последвате в гостната? Чаят ще излекува гърлото ви поне донякъде. И когато отново започнете да говорите, без да ви боли, ще измислим какво да правим с вас.

Блейк затвори очи за момент и се заслуша в хрипливия глас на Каролайн, която тръгна след Джеймс.

— Наричайте ме Каролайн. Аз вече помолих за това мистър Рейвънскрофт.

Блейк изчака няколко минути преди да ги последва. Опита да събере мислите си, но това не се оказа толкова просто. Нищо не беше просто когато тя беше наблизо. Бе почувствал огромно облекчение, когато разбра, че тази Карлота де Леон не е онази Карлота де Леон.

Каролайн. Тя се казваше Каролайн. Каролайн Трент. Значи не бе изпитал влечение към една предателка.

Той с отвращение тръсна глава. Сякаш си нямаше други проблеми. Как да постъпи с нея сега, по дяволите? Каролайн Трент беше умна, много умна. Това беше съвършено ясно. И ненавиждаше достатъчно Оливър Прюит, за да им помогне да го уличат в измяна. Може би щеше да се наложи да я убеждават известно време заради нейната неприязън към шпионажа. Но в края на краищата Прюит бе накарал сина си да я изнасили. Можеше ли нещо такова да се забрави?

Беше най-лесно да я остави тук, в Сийкрест Манър. Тя вероятно знаеше доста неща за Прюит, и те можеха да ги използват срещу него. Едва ли беше в течение на незаконните му дела, но умелият разпит, на който двамата с Джеймс щяха да я подложат, може би щеше да извади наяве подробности, за които сигурно и тя не подозираше. Най-малкото, щеше да им начертае план на Прюит Хол — едно безценно сведение, ако на двамата с Джеймс им се наложеше да проникнат вътре.

Защо тогава, щом тя можеше да им помогне, той не се решаваше да й предложи да остане?

Блейк знаеше отговора. Но не искаше да наднича толкова дълбоко в душата си, за да си признае.

Докато се наричаше страхливец по седем различни начина той се обърна и се отправи към входната врата. Имаше нужда от чист въздух.

* * *

— Как мислите, с какво ли е зает нашия добър приятел Блейк? — попита Джеймс.

Каролайн вдигна поглед докато наливаше чая.

— Той въобще не ми е добър приятел — отвърна тя.

— Е, не бих го нарекъл и ваш враг.

— Естествено, че не е. Просто ми се струва, че един добър приятел не би привързал приятеля си за рамката на леглото.

Джеймс едва не се изсмя.

— Каролайн, вие дори не можете да си представите на какво са способни приятелите.

— Това е спорен въпрос — отвърна Каролайн загледана през прозореца. — Той се отдалечава.

— Какво? — Джеймс скочи от дивана и се приближи до прозореца. — Проклет страхливец!

— Със сигурност не се страхува от мен — пошегува се Каролайн.

Джеймс извърна глава и я погледна толкова изпитателно, че й стана неудобно.

— Кой знае — замислено каза той.

— Милорд?

Маркизът тръсна глава, сякаш искаше да прочисти съзнанието си, но не отклони очи.

— Казах ви да ме наричате Джеймс — той се усмихна загадъчно и добави: — Или скъпи приятелю, ако Джеймс ви се струва твърде фамилиарно.

— Това обръщение е повече от фамилиарно, и вие добре го знаете — отбеляза Каролайн. — Но като се има предвид нелепото ми положение в този дом, е глупаво да отдавам значение на тези неща.

— Вие сте удивително разумна жена — с усмивка каза Джеймс. — Достойна представителка на вида си.

— В това няма нищо странно, моят баща се занимаваше с търговия — обясни тя. — А за това трябва да си доста практичен.

— О, да, разбира се. Търговия. Добре, че ми напомнихте. С какво търгуваше?

— Материали за корабостроене.

— Разбираемо. Сигурно сте израснала на крайбрежието.

— Да. Живях в Портсмут, докато… Защо ме гледате толкова странно?

— Простете ми, нима ви гледам?

— Да — решително отвърна Каролайн.

— Просто ми напомнихте за някого, когото познавах. Не заради лицето. И даже не по маниерите. По-скоро… — той я загледа, търсейки правилните думи. — По-скоро някаква вътрешна прилика, ако съществува такава.

— О — каза Каролайн, като не можа да измисли нещо по-умно. — Разбирам. Надявам се, че тя е била добър човек?

— О, да. Най-добрия. Но не ми обръщайте внимание — Джеймс се дръпна от прозореца и седна на един стол близо до нея. — Много мислих за настоящата ситуация.

Каролайн отпи от чая си.

— Наистина ли?

— Да. Мисля, че трябва да останете тук.

— Нямам никакви възражения.

— А не се ли безпокоите за репутацията си?

Тя повдигна рамене.

— Сам казахте, че съм доста разумна. Мистър Рейвънскрофт вече спомена, че слугите му са дискретни. Мога или да остана, или да се върна при Оливър. Нямам друг избор…

— Това не е никакъв избор — прекъсна я Джеймс, — освен ако не сте решила да се омъжите за неговия син идиот.

Каролайн решително кимна.

— Естествено, мога да се върна и към първоначалния си план.

— И в какво се състои той?

— Исках да си намеря работа в някоя странноприемница.

— Това не е много безопасно занимание за сама жена.

— Знам — съгласи се Каролайн, — но наистина нямах избор.

Джеймс замислено потърка брадичката си.

— Тук в Сийкрест Манър, ще бъдете в безопасност. Естествено, че няма да ви върнем при Прюит.

— Мистър Рейвънскрофт още не ми е разрешил да остана — напомни му тя. — А това е неговия дом.

— Ще разреши.

Каролайн си помисли, че е доста уверен в това. Е, той не знаеше за целувката. А на Блейк, изглежда, съвсем не му харесваше цялата история.

Внезапно Джеймс се обърна и я погледна в очите.

— Ние искаме да ни помогнете да хвърлим зад решетките вашия настойник.

— Да, мистър Рейвънскрофт ми спомена за това.

— Не ви ли каза да го наричате Блейк?

— Да, каза ми, но ми се струва прекалено…

Интимно. Думата едва не се изплъзна от устните й и тя си представи лицето на Блейк. Тъмните му вежди, високите му скули, усмивката, която се появяваше толкова рядко… о, но затова пък когато се появеше…

Каролайн се смути при спомена за това, как от една негова усмивка й се завиваше свят.

А целувката му! Боже, помисли, че си е загубила ума. Беше се приближил към нея и тя просто се бе вцепенила под горещия му поглед. И ако не я бе нарекъл Карлота, един Бог знае, какво би могла да му позволи да направи.

Но най-удивителното беше, че и на него му бе харесала целувката. Пърси винаги бе казвал, че е третото най-грозно момиче в Хемпшир, но той беше глупак и му харесваха единствено закръглени блондинки.

— Каролайн?

Тя вдигна поглед.

Устните на Джеймс се извиха в насмешлива усмивка.

— Витаете в облаците.

— О, простете ми, само исках да кажа, че мистър Рейвънскрофт… ъ… имах предвид Блейк, вече ми спомена, че бих могла да ви помогна да арестувате Оливър. Длъжна съм да призная, че мисълта, да увисне на бесилката с моя помощ, ме безпокои. Но, ако действително е замесен в шпионаж…

— Да, убеден съм в това.

Каролайн се намръщи.

— Отвратителен човек. Беше чудовищно от негова страна да накара Пърси да ме нападне, но да застраши живота на хиляди британски войници… не мога да го разбера…

Джеймс бавно се усмихна.

— Разумна и патриотична. Вие, Каролайн Трент, сте истинско съкровище.

Да можеше и Блейк да мисли така!

Тя остави чашката на подноса. Не й харесваше, накъде се насочваха мислите й при споменаването на името Блейк Рейвънскрофт.

— А, вижте — каза Джеймс и се изправи, — нашият странстващ домакин се връща.

— Извинете, какво казахте?

Той посочи към прозореца.

— Изглежда е размислил. Може би е решил, че, в края на краищата, нашата компания не е толкова лоша.

— Или пък е започнало да вали — възрази Каролайн. — Вече се е намокрил.

— Така и трябва. Майката природа е на наша страна.

Една минута по-късно в гостната влезе Блейк с мокра от дъжда коса.

— Ривърдейл — каза той. — Мислих си за нея.

— Тя е в стаята — сухо каза Каролайн.

Ако Блейк я чу, то не си даде вид, че е забелязал.

— Тя трябва да си тръгне…

Преди Каролайн да успее да възрази, Джеймс скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Не съм съгласен. Категорично съм против.

— Това е много опасно. Не искам жена да рискува живота си.

Каролайн не знаеше да се обиди или да се почувства поласкана, но като поразмисли, реши да се обиди. Мнението му по-скоро произтичаше от снизходителното му отношение към жените, отколкото от загриженост към нея.

— Не мислите ли, че това трябва да го реша аз? — попита тя.

— Не — отвърна Блейк, с което й показа, че все пак, е забелязал присъствието й.

— Блейк се отнася много грижливо към жените — каза Джеймс.

— Не искам да я убият — сряза го той и го изгледа сърдито.

— Няма да я убият — възрази Джеймс.

— Откъде знаеш?

Джеймс се разсмя:

— Защото, скъпо момче, съм уверен, че ти няма да го допуснеш.

— Не се дръж с мен покровителствено! — повиши глас Блейк.

— Извини ме за това, скъпо момче, но и сам знаеш, че говоря истината.

— Може би трябва да ми обясните, за какво става дума? — предизвикателно заяви Каролайн, като местеше погледа си от единия към другия.

— Не — отвърна кратко Блейк, с поглед вперен над главата й.

Какво, по дяволите, да прави с нея? Беше опасно да я остави тук. Беше длъжен да се погрижи тя да си тръгне докато не е станало твърде късно.

Но тя вече бе разбудила у него чувства, които предпочиташе да забрави. И причината, поради която не искаше да остава, бе проста. Тя го плашеше. Бе вложил прекалено много усилия, за да държи далеч от себе си жени, които можеха да пробудят в него нещо различно от похот или скука.

А Каролайн беше умна. Находчива. Дяволски привлекателна. И не трябваше да се приближава на по-малко от десет мили от Сийкрест Манър. Веднъж вече го беше грижа за някого. Веднъж вече бе обичал. И това едва не го погуби.

— По дяволите — каза той накрая, — може да остане. Но искам и двамата да знаете, че съм напълно против.

— Достатъчно ясно го показа — ухили се Джеймс.

Блейк пропусна думите му покрай ушите си и погледна към Каролайн. Лоша идея. Тя му се усмихваше с такава усмивка, от която лицето й сияеше като звезда в нощно небе. Изглеждаше толкова мила и привлекателна, толкова…

Той се наруга мислено. Знаеше, че прави огромна грешка. Тя се усмихваше така, сякаш си мислеше, че може да достигне до най-скритите ъгълчета на сърцето му.

Господи, плашеше го.

Обичам петъците и понеделниците..и вторниците Но петъците са си на първо място Нямам търпение да преведете цялата книга за Каролайн и Блейк Но ще съм търпелива и ще чакам

Ами ти за 3 глави какво искаш, вече да са с по три деца ли?

Ами то май така ще се получи То погледнато така, вярно че са минали само 3 глави. Но нали ги чета по 1 на седмица и имам чувството, че са много повече

Точно прочетох главите които сте пуснали досега за Карото и Блейк, и много ми хареса. Очертава се страхотна книга, но пък и не е кой знае колко голяма изненада като се има предвид кой е автора. Благодаря за превода!