Страхотно Сцената е толкова е емоциална и аз нямам търпение стане цялата книга,но и съм доволна от главите които пускате Благодаря ви,момичета http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Аве, днес не е ли неделя? Котенца?

Аве, днес не е ли неделя? Котенца?

Ти що не учиш ве? Ша има котенца. Укотих ги ама требе малко помощ от приятел, за да е във вид удобен да употреба.

Аааа уча уча аз, ама поглеждам от време на време какво става тука Да не взема да изтърва нещо.

И понеже, защото помощ от приятели никога не е липсвала все пак в ден неделен, че и празничен пак ша са укотим. Продължаваме с четвърта глава Соша:

Четвърта глава

Планета Авиара, Династията на Мъдреците, Висша Гилдия

— Мисля, че това е краят на въпросите за днес.

Магьосникът Гелфан, настоящ лидер на Висшата Гилдия, се опита да сложи край на още едно дълго мъчително заседание в Династията на Мъдреците. Заседанието беше протекло по обичайния начин, без да се реши нищо в действителност. Като че ли Гилдията постигаше все по-малко и по-малко с течение на времето.

Може би, помисли Яниф, аз съм несправедлив? Въпросите изглежда отнемат повече време тези дни.

Династията на Мъдреците, винаги бе изправена пред безкрайни дискусии, размишления, разсъждения и спорове, които като че ли се оказваха изключително безполезни накрая. Яниф се чудеше защо се получава така. Във всеки случай, за днес не бяха приключили. Не беше направено почти нищо.

— Не още, Гелфан — Яниф се наведе напред в стола си.

Някои от магьоснците вече бяха започнали да се надигат от местата си. При думите на Яниф последва всеобщо скърцане с което старците стовариха уморените си кости обратно в столовете. Из цялата Гилдия беше известно, че всеки път, когато Яниф заговореше, щеше да има още разисквания.

Той беше седмо ниво мистик — нямаше как да се предположи още колко ще продължат. Чу се познато и предсказуемо мърморене. Звукът бе обичаен при дълги дебати и идваше от примирилите се по-стари мистици. Боджо, крилатият спътник на Яниф, се изкиска радостно. Старият мистик се опита да подтисне усмивката си, докато галеше перата признателно. Да, те бяха ято стари предвидими «глупаци», както често ги наричаше Адееан.

Гелфан, хитър, проницателен манипулатор, вдигна вежди, като че ли без да иска, бе пропуснал този последен незначителен проблем.

Яниф не се заблуди. Напоследък, наблюдаваше Гелфан много внимателно.

— А, да. Въпросът с това фамилиерско момиче… Как й беше името?

Гелфан не беше забравил името й. Нито ситуацията.

— Соша — отговори кратко Яниф.

— А, да, Соша. Разбрах, че е избягала от Ма'ан. Но не виждам защо този въпрос е от значение за Висшата Гилдия, Яниф. Ако тази млада жена е решила да престъпи закона на краля си и да се изложи на опасност, това наистина не е наша грижа.

Яниф вдигна вежди.

— Тогава може би ти ще си този, който ще каже това на брат й, очакващ нашето решение отвън?

Няколко от магьосниците се изсмяха. Всички те бяха наясно, че енергичният фамилиер е точно пред вратата на палатата на Висшата Гилдия. Слушаха неспокойните му крачки още откакто по обед бе започнало заседанието. Вече бе ранна вечер, а той все още бе отвън и от време на време даваше знак за присъствието си гласно.

Изборът му на думи бе така подбран, че меко казано, веднага да привлече внимание.

Гелфан се намръщи и махна с ръка.

— Да, всички знаем за мъжа отвън.

Яниф се чувстваше задължен към отчаяния фамилиер.

— Откакто научи, че сестра му се намира на Сполтам, какво ли не му мина през ума. Не бива да се отнасяш несериозно към безпокойството му, Гелфан.

Суровите думи на Гелфан показаха, че не изпитва никакво състрадание.

— Разбрах, че този брат, Бригър, е доста дързък и нетърпелив мъж. Някои казват, че има темперамента на ксейту.

Няколко от магьосниците се изсмяха при подходящото сравнение. Дори сега можеха да чуят виковете му извън залата.

Гелфан можеше да бъде много очарователен, когато поискаше, но това винаги вещаеше опасност. Яниф признаваше, че магьосникът може да се превърне в сериозен проблем. Затова се изправи от стола, облягайки се тежко на жезъла си. Някои изказвания изискваха малко по-висока позиция. Особено в тази зала.

— Вярно е, че Бригър крещи гръмогласно сега. Понякога е много смел и импулсивен фамилиер — но сърцето му е искрено. Разтревожен е за сестра си. Като знаем на какво са подложени заловените фамилиери, може ли да го вини някой?

Укорителните думи на Яниф мигновено отрезвиха присъстващите в залата. Ернак — добродушен стар мистик, кимна в съгласие.

— Тяхното положение е ужасно.

Гелфан въздъхна шумно.

— Да, естествено, че е ужасно, но нека не намесваме във въпроса и пресилена сантименталност. Всички знаем положението на фамилиерите. Почитаемият съвет често признава споразумението ни да им помагаме. Но този конкретен случай е предизвикан от едно момиче, което е решило да не се подчини на пряка заповед на краля си, Джайън Рен. Нещо повече — братът, Бригър, настоява да придружи всеки воин на Чарл, когото изберем да изпратим. Ако решим да изпратим Чарл, естествено. И, бих добавил, той настоява да го направим.

Гелфан спря, за да позволи на пронизителните си очи да уловят погледа на всеки от членовете. Острото му изражение ясно показваше, че поведението на фамилиера към такъв почитан орган като Династията на Мъдреците е проява на абсолютна дързост.

Яниф наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред него, ням като камък.

Гелфан продължи речта си:

— Аз мисля, че не трябва да се намесваме. С безрасъдното си поведение, този фамилиер вероятно ще доведе до огромен проблем, който едва ли ще можем да си позволим. Властимащите на Сполтам, веднага ще се обидят от така наречения му инстинктивен и емоционален котешки темперамент.

Уолтант, един от най-добрите магьосници във Висшата Гилдия, изрази несъгласие.

— Грешиш, Гелфан. Бригър несъмнено ще тръгне след сестра си, със или без нашата помощ. Ще е най-добре да го подкрепим — дори и само за да имаме някакъв контрол върху него.

Яниф кимна на Уолтант, за да му благодари за подкрепата. Гелфан не беше известен с поддръжката си към фамилиерите. Котешката раса нямаше защиник в негово лице. Стария мистик добре си спомняше, че на Гелфан никак не му допадна, когато откри, че Реджар, полуфамилиерският син на Кру всъщност е наследил и пророческите сили на Чарл.

Първото, което направи Реджар като Чарл, беше да привлече рода на Гелфан към своя с приемането на неговия Кийракс. Беше хитър ход и Яниф по-късно беше похвалил ученика си. С течение на времето, Реджар щеше да се научи да разчита на «честността» на кинжала.

Яниф въздъхна. Беше жалко, че човек като Гелфан ръководеше Висшата Гилдия точно сега, когато фамилиерите се нуждаеха най-много от напътствията на Мъдреците. Имаше качеството да убеждава много добре и можеше да увлече много мистици да гласуват като него.

Зисиз, най-новият член на Династията на Мъдреците, прекъсна мислите на Яниф със своя първи интересен коментар.

— Извинете, но каква позиция има Сполтам по въпроса с Ганакри?

Яниф повдигна вежди. Не биваше да забравя Зисиз? Може би имаше още един предполагаем съюзник тук… Ако успееше да го насочи в правилната посока, разбира се.

Гелфан, леко изненадан от проницателния въпрос на Зисиз, отговори:

— Сполтам и Ганакри са свързани с допълнителен Тунел. Сполтамците, с техните високо развити системи за ясно разсъждение, естествено усещат, че фамилиерите, една раса, която разчита основно на инстинкт и емоция, са до известна степен по-низши.

Яниф отбеляза, че Гелфан използва думата «естествено». Боджо потърка леко края на клюна си в меката част на ухото на му.

— Те са предубедени, но не открито враждебни към тази раса като цяло. До този момент не са обединени с договор с Ганакри. Въпреки че това може да се промени по всяко време. Което прави ситуацията още по-деликатна.

Яниф побърза да поправи измамно привлекателното кратко обобщение.

— Те разрешават достъпа на търговци на роби на планетата си.

Някои от магьосниците се намръщиха неодобрително.

Уолтант погали брадичката си.

— Винаги съм се чудил как Сполтанците успяват да позволят на ясното си разсъждание да толерира подобно нещо. Изглежда, все пак, те са също толкова запленени от привилегията.

— Те не са част от Алианса — изстреля Гелфан в отговор — робите бяха строго забранени от Алианса. — Ако се надяваме да ги привлечем някога към Алианса, тогава трябва да подходим предпазливо.

— Това е съдбоносен баланс — добави Ернак очевидното, но с разумен глас.

Яниф простена вътрешно. Ернак беше изключително добър магьосник, който нямаше сърце за решителни действия.

— Сполтам е благосклонен към нас — подчерта Гелфан. — Нека се знае, че техните учени прекарват много време в тълкуване на мъдростите от Династията.

Уолтант намигна през масата.

— Да, чувал съм, че сполтамските учени могат да се забавляват, прекарвайки години в тълкуването на едно изречение излязло от устата на мистик на Чарл. Рицари, стремежът ни към неяснота е изпълнен задоволително!

Въпреки сериозността на положението, всички се засмяха. Дори Боджо изкряка.

В този миг, един дълбок глас изрева отвън и недоволството стигна ясно до залата на съвета — чак през дървените врати, които бяха почти толкова дебели, колкото стволовете на дърветата в Извисяващата се гора.

— Смях? Те се смеят, докато сестра ми изнемогва на онази превзета планета, позволяваща съществуването на роби!

Много от магьосниците вдигнаха вежди.

Яниф трепна. Фамилиерът не му помагаше. Той разбра, че преценката му е правилна, когато тирадата на Бригър срещу «прекалено предпазливите, бездействащи магьосници» достигна нови висоти.

— Не смея да попитам колко време им отнема да се облекчат, защото те положително трябва да обсъдят церемонията с часове, преди да намерят правилния начин да го направят!

Някои от магьосниците започнаха да се мръщят. Силно.

Яниф разбра, че времето не работи в негова полза. Бързо пристъпи напред, за да отвлече вниманието им и да ги насочи към целта.

— Уолтант е прав — нека имаме някакъв контрол над случая. Чрез внимателния си избор на пратеник от Чарл, ние ще продължим да контролираме ситуацията. Важно е да изпратим до Сполтам някого, който не само ще открие Соша, но и ще е способен да укротява Бригър. По този начин ще владеем положението. Призовавам за първо гласуване.

Това беше блестящ тактически ход. Съвсем навреме точно преди предстоящата вечеря.

Думите «укротявам», «овладяване» и «контрол», поднесени всичките наведнъж, бяха ястие, което всеки магьосник можеше да сдъвче. Особено ако това ускореше заседанието. (Процесът на това как се взимаха решенията от мистиците като че ли започваше да става ясен. Старците не обичаха да вечерят късно вечерта).

Повечето от мистиците бързо изразиха съгласие, давайки на Яниф мнозинството, което му бе необходимо, за да пристъпи към действие.

Гелфан предпазливо остана неутрален.

— Имаш ли някого предвид, Яниф? — Ернак потупа корема си, когато той изкъркори.

Яниф се усмихна криво — умът на Ернак беше по-зает с мисълта какво да избере за вечеря, отколкото с въпроса, който ги беше събрал тук.

Боджо разпери крилата си, после ги прибра спретнато. След това крилатият спътник започна да хърка силно. Яниф разтърси рамото си, за да го събуди. Аз ли съм единственият, който постоянно се тревожи за съдбата на Вселената? Боджо отвори едното си око. После отново го затвори. Яниф изсумтя на себе си и продължи смело. Със цялата си самоувереност на магьосник от седмо ниво, който бе силно загрижен за съдбата на Вселената, той предложи вариант:

— Както изглежда аз имам някого на ум.

— И кого точно? — промърмори Гелфан, но достатъчно силно, че да го чуят всички.

— Какво казваш, Гелфан? — Яниф нарочно сложи ръка но ухото си, сякаш не го е чул — Не те чух добре — о, той беше много лош. И, да, забавляваше се.

Приповдигнатото му настроение се прехвърли към крилатия му спътник, който се събуди и дари Гелфан с остра озъбена усмивка.

Това извънредно раздразни Гелфан.

Поради някаква причина, спътниците обикновено изпитваха огромна радост да дразнят другите магьосници. Техните изражения казваха: Виждаш ли какво не притежаваш? Мен. Защо? Защото аз избрах по-добрия магьосник. Спътниците бяха пословично горди с магьосниците си.

Яниф справедливо заключи, че трябва да има някаква причина за продължителността на сесиите. Щом не беше раздразнението на Гелфан, тогава какво?

Гелфан очевидно бе ядосан и на него и на Боджо. Той се изправи и кресна:

— ПРЕКЛАНЯМ СЕ ПРЕД НАПРЕДНАЛАТА ТИ ВЪЗРАСТ И БЪДИ СИГУРЕН, ЧЕ ГОВОРЯ НА ТЕБ, ЯНИФ. КОЙ Е ТОЗИ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СВЯТ ЧАРЛ, КОЙТО МОЖЕ ДА ДЪРЖИ ПОДОБЕН ФАМИЛИЕР ПОД КОНТРОЛ?

Някои от мистиците затиснаха с ръце ушите си стреснати. Чашите с мир затракаха върху дървената маса от вибрацията на гласа му.

Яниф изглеждаше невъзмутим. Той се върна на мястото си.

— Ах! Мисля, че тези разпадащи се, безполезни уши чуват приближаващи се стъпки в този момент.

Вратите на залата внезапно се отвориха с оглушителен трясък! По каменния под затракаха токовете на ботуши в гневно стакато.

— Какво означава това, Яниф — да ме викаш тук като някакъв Чарл, за да изкажеш повелята си? — Трейд та'ал Кру се изправи в стаята, оглеждайки намръщено цялата Династия на Мъдреците.

Тъй като мръщенето беше придружено от раздразнено разлюляна дълга до кръста тъмна коса, както и от искрящо блесналите очи на мистичен воин от високо ниво в разцвета на силите си, то беше доста въздействащо.

Няколко от мъдреците седнаха обратно на местата си.

Яниф се засмя. Момчето не може да устои на напрежението, което не го напуска.

— Продължава да обвинява себе си, нали, Боджо?

Крилатият му спътник изкряка в отговор. Очите на Яниф, тъмни като най-тъмната нощ, светнаха дяволито.

— Ах, как бих могъл да постъпя другояче? — той разроши перата на Боджо.

Ако бурното влизане на Трейд не беше достатъчно да разклати равновесието на почитаемата Династия на Мъдреците, ръмжащият, разгневен фамилиер, който последва Авиаранеца, със сигурност се оказа достатъчен.

Мъжът продължаваше да вика, когато влезе в помещението.

Оплакванията му бяха много по-силни сега, когато дебелите дървени врати не стояха между него и мъдреците. Ернак и Зисиз изпъшкаха и се плъзнаха надолу в столовете си.

Другите в залата поддържаха същото мнение.

— Не той!

— Не допускайте този досаден фамилиер тук!

— Аях! Затворете вратата бързо! Слушахме тирадата му цял ден!

Очевидно фамилиерът не беше желан «гост». Молбите на магьосниците бяха напълно игнорирани от високия, тъмен авиаранец, който се мръщеше пред тях. Вниманието на Трейд, обаче, бе насочено само към Яниф.

Този, който го беше повикал. Този, който винаги го въвличаше от един план в друг.

За Трейд беше загадка как го бе сторил, след като той дори не бе Чарл.

— Виждам, че си получил съобщението ми, Трейд.

Ако яростта имаше име, то щеше да бъде Трейд та'ал Кру. Обикновено сдържаният авиаранец изпрати предупредителни сигнали с всяка част на тялото си. Подпирайки длани на масата на съветника, той се наведе напред към Яниф.

— Често съм ти казвал — произнесе той със смъртоносно тих глас, — че аз не съм Чарл. Не съм тук да изпълнявам твоите заповеди.

Яниф не би могъл да бъде по-доволен. С думите си, Трейд току-що се бе обвързал със задачата. Въпреки, че не го знаеше. Все още.

За разлика от магьосника, Мъдреците зяпнаха към Трейд, напълно втрещени. Такава наглост! Към мистик от високо ниво? Момчето се нуждаеше от дисциплина.

Трейд бе непозната материя за мъдреците. Те се чувстваха неспокойни заради липсата му на подходящо обучение; поставяха под въпрос мрачното му наследство. До известна степен се бояха от неовладените му сили.

Ако преди това се противопоставяха на Яниф, сега щяха да вземат неговата страна. Липсата на уважение у Трейд винаги бе изглеждала обезпокояваща. Такава обида никога нямаше да отмине незабелязано.

Многозначителното изражение на Яниф прекъсна Трейд. Младият мъж беше виждал този израз и преди — точно след като примката се стегне здраво. Моментално разбра грешката си. Зелените му очи се присвиха застрашително.

— Това няма да проработи — промърмори той към Яниф.

— Вече работи.

— Престанете с всички тези Чарл глупости и ми кажете какво трябва да се направи за сестра ми! — изрева огромният, ръмжащ като мечка, изключително красив фамилиер. Очите му представляваха една необичайна комбинация — лавандула и аквамарин. Ако някой го погледнеше отблизо, щеше да се запита как някой, притежаващ очи с толкова успокояващт цвят, може да крещи толкова яростно.

Яниф се опита да не се разсмее. И все пак, събитията, разиграващи се пред него бяха извънредно комични.

— За какво беснее той? — кимна Трейд през рамо.

— Има едно момиче фамилиер на планетата Сполтам. Напуснала е Ма'ан без разрешение и е нарушила заповедите на Джайън. Това е нейният брат, Бригър. Ти ще го придружиш до Сполтам и ще се погрижиш за въпроса.

Очите на Трейд се присвиха до цепки.

— О, аз ли ще го направя?

— Да, ти.

Трейд изви едната си вежда. Яниф се ухили.

— Тадж Джайън ти благодари предварително от целия народ на Ма'ан, който, ако си спомняш, според кралския указ, е твой втори дом. И има значение за рода Лодарес — или трябва да кажа честта на рода Лодарес, Трейд та'ал Кру.

Ноздрите на Трейд се разшириха, но той остана безмълвен.

— Най-сетне нещо! — Бригър двигна ръце. — Добре, че не бях ранен докато ви чаках, защото със сигурност щях да изгубя три от моите превъплъщания.

Трейд отправи хладен поглед към буйния фамилиер, но агресивната му поза се промени леко. Той издиша възмутено. Цялата ситуация беше ясна за него. Да, беше хванат в капан.

— Ти си лукав стар…

Яниф поклати пръст с престорено обидено изражение.

— Ах-ах-ах!

Трейд не трепна.

— Включил си Джайън в това, защото знаеш, че честта ме задължава да не му отказвам!

— Не е така. Джайън вече беше замесен. Той те направи член на голямото си семейство, когато ти спаси живота му и този на неговата таджа Дженис. Освен това, сега си признат син на Кру, един велик воин на Чарл.

— Събития, в които подозирам, че ти също имаш пръст, Яниф.

— Не можеш да отхвърлиш тази молба.

Бригър явно изчерпа търпението си.

— Тръгваме ли, Чарл, или ще стоим тук цяла вечер, да си разменяме любезности? Да тръгваме, веднага.

Челюстта на Трейд запулсира. Той дори не погледна към досадния фамилиер. Очите му се стрелнаха гневно към Яниф и погледът му казваше всичко.

Трейд никога нямаше да изтърпи Бригър, да не говорим да предприеме пътуване с него. Авиаранецът беше самотен човек, спокоен и бдителен по свой си начин, винаги много сдържан. Бригър със сигурност щеше да го докара до лудост.

Яниф се засмя, вбесявайки допълнително по-младия мъж. Ръката на Трейд посегна към светлинната сабя на кръста му.

Очите на стария мистик светнаха весело. Той се обзаложи със себе си затова колко време щеше да мине, преди тази двамата да се хванат за гърлата. За да им помогне, следващите му думи бяха просто подправка към приготвянето на «яхнията от гърла».

— Твоята разумна глава ще го държи далеч от неприятности, Трейд.

Трейд беше чувал това и преди. Но кога? А, да, точно преди Яниф да го изпрати в Ре-Гент-Ска Ан-Глия след Реджар. Това приключение беше довело до разкриването на неговата сила пред Гилдията! Младият мъж погледна към Яниф.

Гелфан, отегчен от цялата ситуация — а също така и гладен — реши да сложи край на всичко.

— Трейд та'ал Кру, Гилдията постановява да отидеш на Сполтам и да върнеш това фамилиерско момиче на Ма'ан.

Трейд срещна очите на Яниф. Не точно това бе казал старецът.

— Сега виждаш защо винаги избирам теб, Трейд — промърмори одобрително Яниф. — Ти все още не си ме разочаровал.

— Може би трябва да положа повече усилия.

— Някак си мисля, че всеки път го правиш — отвърна мъдро мистикът.

Трейд погледна към него, безмълвен и въпреки това…не без думи.

— Достатъчно! Аз заминавам, с или без теб, Чарл! — Бригър вече бе изфхвърчал през вратата.

— Ще си ми много задължен за това, Яниф — изскърца със зъби Трейд.

Яниф кимна с глава.

— Настигни го, преди да е предизвикал някоя Галактическа война.

— Не мисля, че един фамилиер може да направи такова нещо.

— Не? — устните на Яниф потрепнаха. — Тогава не познаваш този фамилиер.

Трейд издиша шумно, после се обърна, за да последва забързания Бригър.

Яниф се ухили дяволито.

— В края на краищата, добър обрат, а, Боджо? Те вече са като най-добри спътници.

Боджо ухапа меката част на ухото му. Остро. Смехът на един магьосник беше нещо вълшебно. Чуеш ли го — или се смееш с него, или бързо търсиш спасение.

Ихааа, Трейд и то в компанията на братчето на Соша. Предвиждам доста смях и голямо изпитание за нервичките на Трейд

Осветихте деня ми с Трейд и прекрасният фмилиер ..........

Определено ще е интересно как ще се сработят

Дрийм тийм, наистина Сбъдвате мечтите на почитателките на тези книги. И доставяте удоволствие и мигове на приятна почивка. За което - Благодаря! Каро - разбирай госпожица Каролайн Трент от "Как да си хванеш наследница" - направо ме разби. Естествено си има достоен противник - намусения Блейк. Обожавам такива книжки - просто забравяш всичко и се наслаждаваш. И гледаш да не свърши книжката бързо, защото с нея ще свърши удоволствието. Отдавна не се бях смяла така. Хубава книга + Отличен превод = 10^10.

Да продължим с един ветровит пеизаж. То в Англето га ли не е духало? Изгубения херцог следваща серия:

Трета глава

На пет мили оттам, в малък пощенски хан, един мъж стоеше в стаята си, сам, с бутилка скъпо френско бренди, празна чаша, много малък куфар с дрехи и един женски пръстен.

Името му бе Джак Одли, преди това Капитан Джон Одли от Армията на Нейно Величество, преди това Джак Одли от Бътлърбридж, област Кейвън, Ирландия, преди това Джак Кавендиш-Одли от същото място, и преди това — толкова отдавна, колкото можеше някой да си спомни, тъй като ставаше въпрос за кръщенето му — Джон Аугустус Кавендиш.

Миниатюрата не му говореше нищо. Едва успя да я види през нощта, но така или иначе, още не бе намерил портретист, който да може да улови същността на човек в мъничка картина.

Но пръстенът…

С нестабилна ръка той си наля още едно питие.

Не го разгледа отблизо, когато го взе от ръцете на старата дама. Но сега, в уединението на наетата си стая, го разгледа внимателно. И това, което видя, го разтърси из основи.

Беше виждал този пръстен преди. На собствения си пръст. Бе мъжка версия, но с идентичен дизайн. Извито цвете и малко завъртяно „Д”. Никога не бе знаел какво значи, защото му бяха казали, че името на баща му е Джон Аугустус Кавендиш, без главно «Д»* никъде.

[* Джон на английски се пише с J]

Все още не знаеше за какво е тази буква, но знаеше, че старата дама е осведомена. И без значение колко пъти се бе опитвал да се убеди, че е просто съвпадение, той знаеше, че тази вечер, на изоставения линкълнширски път, бе срещнал баба си.

Мили Боже!

Отново погледна пръстена. Сложи го на масата и той му намигна на светлината на свещите. Внезапно завъртя собствения си пръстен и го измъкна. Не можеше да си спомни последния път, когато го бе свалял. Леля му винаги настояваше да го носи, това бе единственият спомен, който имаха от баща му.

Майка му, както му бяха казали, го бе стискала в треперещите си ръце, когато я бяха извадили от ледените води на Ирландско море.

Джак задържа пръстена и внимателно го постави до неговия близнак. Устните му изтъняха леко, докато ги гледаше. Какво си бе мислел? Че когато ги събере един до друг ще види, че всъщност са доста различни?

Знаеше малко за баща си. Името му, разбира се, и това, че е бил по-малкият син на заможно английско семейство. Леля му го бе срещала два пъти, впечатлението й бе, че той бил някак си отчужден от роднините си. Говорел за тях с насмешка, по начина, по който хората го правеха, когато не искаха да кажат нещо важно.

Нямал много пари или така бе предположила леля му. Дрехите му били хубави, но износени и, доколкото някой можел да каже, той се скитал из покрайнините на Ирландия от месеци. Казал, че е дошъл като свидетел за сватбата на приятел от училище и му харесало толкова много, че решил да остане. Леля му не видяла причина да се усъмни в това.

В крайна сметка, това бе всичко, което Джак знаеше: Джон Аугустус Кавендиш бил благороден английски джентълмен, който пътувал до Ирландия, влюбил се в Луиз Гълбрайт, оженил се за нея и после умрял, когато корабът, отнасящ ги към Англия потънал край бреговете на Ирландия. Вълните изхвърлили Луиз на брега, насинена и трепереща, но все още жива. Изминал месец, преди някой да разбере, че е бременна.

Но тя била твърде слаба и разбита от мъка, а сестра й — жената, която бе отгледала Джак като свое дете — казваше, че голямата изненада била, че Луиз е преживяла бременността, а не че най-накрая умряла при раждането му.

Това горе-долу бе всичко, което знаеше за родителите си. Разбира се, беше мислил за тях от време на време. Чудеше се кои са били и от кого точно е наследил неустоимата си усмивка, но никога не бе копнял да узнае нещо повече. Уилям и Мери го взеха при себе си само на два дни и ако някога бяха изпитвали предпочитание към родните си деца той никога не го усети. Израсна като син на земевладелец с двама братя и една сестра, и двадесет акра хълмисто пасбище, което беше идеално за езда, тичане, скачане — въобще всичко, за което едно момче можеше да мечтае.

Детството му бе прекрасно. Почти съвършено. И въпреки че не водеше живот, какъвто бе очаквал и понякога будуваше нощем, чудейки се, какво по дяволите прави, като обира карети в най-тъмните часове на нощта, поне бе проумял, че е стигнал дотук, воден от собствените си грешки и по свой избор.

И през повечето време беше щастлив. Бе сравнително весел по природа и наистина, човек можеше да свърши и по-зле, от това да си играе на Робин Худ по провинциалните английски пътища. Поне чувстваше, че има някаква цел. След като се оттегли от армията, не знаеше какво да прави. Не бе готов да се върне към живота си на войник, и все пак, за какво друго бе годен?

Очевидно му се отдаваха две неща: да язди кон сякаш е роден на седлото и да води разговор с усет и хумор, който да обезоръжи и най-свадливия събеседник. Комбинацията от двете доведе до логичния избор да обира карети.

Джак бе извършил първата си кражба в Ливърпул, когато видя младо конте да рита еднорък бивш войник, който бе проявил безразсъдството да изпроси едно пени. Подкрепен от доста силна халба бира той последва човека в един тъмен ъгъл, насочи пистолет към сърцето му и си тръгна с портфейла му.

Парите раздаде на просяците по «Куинс Уей», повечето от които се бяха сражавали за страната си и после бяха забравени от добрите хора на Англия.

Е, деветдесет процента от съдържанието бе раздадено. И Джак трябваше да яде.

След това беше лесно да се насочи към крайпътните грабежи. Беше къде по-елегантно от живота на уличен обирджия. А и нямаше как да се отрече, че бе много по-лесно да се избяга на гърба на кон.

Това бе животът му. Това правеше. Ако се бе върнал в Ирландия, вероятно щеше досега да е женен, да спи с една и съща жена, в едно и също легло, в една и съща къща. Животът му щеше да бъде окръг Кейвън, а светът му — далеч, далеч по-малко място, отколкото бе днес.

Той имаше душа на скитник. Затова не се бе върнал в Ирландия.

Наля още малко бренди в чашата си. Можеше да посочи стотици причини да не се връща в Ирландия. Или поне петдесет.

Отпи глътка, после още една, после пи дълго, докато не стана твърде пиян, за да продължи да се самозаблуждава.

Имаше една причина да не се връща в Ирландия. Една причина и четирима души, пред които не мислеше, че ще може да се изправи.

Стана от стола, отиде до прозореца и погледна навън. Нямаше много за гледане — малка барачка за конете, кичесто дърво от другата страна на пътя. Лунната светлина бе направила въздуха искрящ — трептящ и плътен, сякаш ако човек пристъпеше навън щеше да се изгуби.

Той се усмихна мрачно. Беше изкушаващо. Винаги бе изкушаващо.

Знаеше къде се намира замъкът Белгрейв. Живееше в провинцията от седмица. Човек не можеше да остане в Линкълншир толкова дълго без да научи местоположението на най-заможните домове, дори да не беше крадец, възнамеряващ да ограби обитателите им. Можеше да хвърли един поглед, предположи той. Вероятно трябваше да хвърли един поглед. Дължеше го на някого. По дяволите, може би го дължеше на себе си.

Интересът към баща му не бе голям, но все пак мъничко го глождеше. А и беше тук.

Кой знае кога щеше да дойде отново в Линкълншир? Твърде много държеше на главата си, за да остане на едно и също място задълго.

Не искаше да говори със старата дама. Не искаше да се представя и да обяснява или да се преструва, че е нещо по-различно от това, което беше…

Ветеран от войната.

Разбойник.

Мошеник.

Идиот.

Сантиментален идиот понякога, който знаеше, че дамите с меко сърце, които се грижеха за ранените, напълно грешат — понякога не можеш да се върнеш отново у дома.

Но, Мили Боже, какво не би дал просто да надникне.

Той затвори очи. Семейството му щеше да го посрещне с отворени обятия. Това бе най-лошото. Леля му щеше да обвие ръце около него и да му каже, че вината не е негова. Щеше да бъде изпълнена с разбиране.

Но нямаше да разбере. Това беше последната му мисъл, преди да заспи.

И да сънува Ирландия.

Следващият ден започна светъл и измамно ясен. Ако беше заваляло, Джак едва ли щеше да си направи труда да тръгне. Голяма част от живота си бе прекарал на гърба на коня и не се притесняваше дали ще подгизне от дъжда. Но бе решил, че си е заслужил правото да си го спести, ако не се налагаше.

Нямаше да се срещне с хората си до падането на нощта, така че не разполагаше с извинение да не отиде. Освен това, той просто щеше да надникне. Може би и да намери начин да остави пръстена на старата дама. Подозираше, че означава много за нея и въпреки че можеше да получи голяма сума за него, знаеше, че няма да намери сили да го продаде.

Закуси обилно в компанията на нездравословна напитка, която съдържателят се закле, че ще прочисти главата му, не че Джак бе казал нещо друго, освен «яйца», преди онзи приятел да отговори: «Ще донеса каквото ви е нужно.» Невероятно, но отварата подейства — оттук и способността да смели обилната закуска. Джак яхна коня си и се насочи към замъка Белгрейв без да бърза.

Беше яздил в района редовно през последните няколко дни, но това бе първият път, в който се заинтересува от заобикалящия го пейзаж. Дърветата му изглеждаха по-интересни по някаква причина — формата на листата, начинът, по който се извиваха, когато задухаше вятърът. И цветчетата. Някои му бяха познати, идентични с тези, които цъфтяха в Ирландия. Но други бяха нови, може би характерни за долините и мочурищата на региона.

Странно беше. Не бе сигурен какво трябваше да мисли. Може би, че тази гледка беше това, което баща му бе виждал всеки път, когато е яздил по същия този път. Или, че ако не беше капризната буря в Ирландско море, това можеха да са цветята и дърветата на собственото му детство. Джак не знаеше дали родителите му щяха да устроят дома си в Англия или Ирландия. Очевидно бяха заминали, за да представят майка му на семейство Кавендиш, когато корабът бе потънал. Леля Мери беше казала, че планирали да решат къде да живеят, след като Луиз има шанса да види малко от Англия.

Джак спря и откъсна едно листо просто ей така, без причина. Не беше толкова зелено, колкото тези в дома му, реши той. Не, че бе важно разбира се, но по някакъв начин имаше значение.

Захвърли листото на земята и като изсумтя нетърпеливо увеличи скоростта. Напуши го нелеп смях, задето изпита вина, че бе дошъл в замъка. За Бога, та той нямаше намерение да обявява произхода си или да си търси ново семейство. Дължеше на семейство Одли много повече.

Просто искаше да види отдалеч какво е можел да има. Какво бе доволен, че не притежава, макар да му се е полагало по право.

Джак премина в галоп, оставяйки вятъра да отвее спомените. Скоростта бе пречистваща, почти опрощаваща и преди да осъзнае, беше към края на пътуването си. И всичко, за което можеше да мисли, бе…

Мили Боже!

Грейс се чувстваше изтощена.

Бе спала предишната нощ, но не много и не добре. И въпреки че херцогинята реши да прекара сутринта в леглото, Грейс не бе имала този лукс.

Господарката й беше ужасно взискателна, независимо дали е права, легнала или наклонена под някакъв ъгъл.

Така че, дори да се мяташе и въртеше, и да отказваше да повдигне глава от възглавницата, все пак успя да я повика шест пъти.

През първия час.

Най-накрая потъна в купчина писма, които Грейс бе изровила от дъното на старото писалище на покойния й съпруг, сложени в кутия с надпис: Джон, Итън. Увити в училищни документи. Кой би си помислил?

Мигът почивка на компаньонката й бе прекъснат едва двадесет минути по-късно обаче, с пристигането на лейди Елизабет и Амелия Уилоуби — хубавите руси дъщери на лорд Кроуланд, дългогодишни съседи, които Грейс винаги с удоволствие наричаше приятели.

И най-вече Елизабет. Бяха на една възраст и преди смъртта на родителите й да я постави в друго по-неизгодно положение, те бяха подходяща компания една за друга. О, всеки знаеше, че Грейс няма шансове да се омъжи подобаващо. Не и като сестрите Уилоуби. За нея никога нямаше да има сезон в Лондон. Но когато се срещаха в Линкълншир те все още бяха някак на едно и също ниво. Хората като че ли не обръщаха внимание на такива неща на сбирките за танци и забавление.

А когато бяха сами, изобщо не ги интересуваха подробности като положение в обществото.

Амелия бе по-млада от Елизабет само с година, но когато бяха деца тази разлика изглеждаше огромна и Грейс не я познаваше толкова добре. Това, обаче, щеше скоро да се промени, защото бе сгодена за Томас още от люлката. Всъщност трябваше да е Елизабет, но тя пък бе обещана на един млад лорд също от невръстна възраст. Лорд Кроуланд не оставяше нещата на случайността. За съжаление избраникът на Елизабет се бе споминал доста млад. Лейди Кроуланд не се славеше с тактичност и веднага бе обърнала внимание на този факт, но документите, обвързващи Амелия и Томас вече бяха подписани, така че нямаше какво да се направи.

Грейс досега не бе обсъждала годежа с Томас — бяха приятели, но той никога не би говорил за нещо толкова лично с нея. Все пак тя отдавна подозираше, че ситуацията го устройва. Наличието на годеница спираше опитите на другите кандидатки за брак и, разбира се, на техните майки да го очароват. При все това те явно не бяха изгубили надежда, защото където и да отидеше горкият Томас, жените се опитваха да му се представят в най-добра светлина, в случай че, например, Амелия изчезне.

Или умре.

Или реши, че не иска да е херцогиня.

Да не повярваш, помисли си Грейс иронично, сякаш Амелия имаше някакъв избор.

Една съпруга, наистина би била по-ефективен отпор от просто годеница, но Томас продължаваше да отлага, което Грейс смяташе за много безчувствено. Амелия вече бе на двадесет и една, за Бога! И според лейди Кроуланд би получила поне четири предложения в Лондон, ако не бе нарочена да стане херцогиня Уиндъм.

Елизабет, като добра сестра каза, че били по-скоро три, но все пак, горкото момиче бе в очакване от години.

— Книгите! — обяви Елизабет, щом влезе в гостната. — Както обещах.

По молба на майка си беше взела назаем няколко книги от вдовстващата херцогиня. Не че лейди Кроуланд всъщност ги прочете. Рядко четеше друго, освен клюкарските колонки във вестниците, но бе добър повод да върне книгите и да посетят Белгрейв. Всяка възможност Томас и Амелия да се видят отново, бе добре дошла.

Никой нямаше сърце да й каже, че Амелия рядко виждаше Томас, когато беше в Белгрейв. През повечето време тя беше принудена да понася компанията на херцогинята. Компания, обаче, може би бе твърде приятна дума, за да се опише Аугуста Кавендиш, стояща пред младата дама, която щеше да продължи рода Уиндъм.

Херцогинята бе много добра в намирането на недостатъци. Някой дори можеше да го нарече най-големият й талант.

А Амелия бе любимият й обект.

Но днес бе пощадена. Господарката на дома се намираше все още на горния етаж и четеше упражненията по латински на мъртвия си син, така че Амелия отпиваше от чая си, докато Грейс и Елизабет си бъбреха.

По-скоро Елизабет бъбреше. Грейс само кимаше и измърморваше по нещо в подходящите моменти. Изглеждаше отнесена, сякаш нямаше мисъл в главата си, но всъщност ставаше точно обратното. Тя не можеше да спре да мисли за разбойника. И за целувката му. И за самоличността му. И за целувката му. И дали ще го срещне отново. И за това, че я бе целунал. И…

И трябваше да спре да мисли за него. Беше лудост. Погледна над подноса за чай и се зачуди дали ще е грубо да изяде последната бисквита.

— … ли си, че си добре, Грейс? — попита Елизабет, посягайки да стисне ръката й. — Изглеждаш много уморена.

Грейс примигна и опита да се фокусира върху лицето на приятелката си.

— Съжалявам — каза тя импулсивно. — Доста съм уморена, въпреки че това не е извинение за липсата ми на внимание.

Елизабет направи гримаса. Познаваше херцогинята. Всички я познаваха.

— Тя ли те държа будна миналата нощ?

Грейс кимна.

— Да, макар че, наистина, вината не е нейна.

Преди да отговори, Елизабет хвърли поглед към вратата, за да се убеди, че никой не може да ги чуе.

— Вината винаги е нейна.

Грейс се усмихна иронично.

— Не, този път наистина не беше. Ние бяхме… — е, всъщност, нямаше причина да крие от Елизабет. Томас вече знаеше и със сигурност щеше да се разчуе из областта до края на вечерта. — Ами, снощи ни нападнаха.

— О, Небеса! Грейс! — Елизабет бързо остави чашата си с чай. — Нищо чудно, че си толкова разсеяна!

— Хммм? — Амелия досега се бе взирала в пространството, както правеше често, докато Грейс и Елизабет си говореха, но това очевидно привлече вниманието й.

— Възстанових се вече — увери я Грейс. — Само съм малко уморена, опасявам се. Не спах добре.

— Какво се е случило? — попита Амелия.

Елизабет едва не разтърси сестра си.

— Грейс и херцогинята са били нападнати от разбойници!

— Наистина?

Грейс кимна.

— Миналата нощ. По пътя към вкъщи от Залата за танци — и после си помисли — Мили Боже, ако разбойникът наистина е внук на херцогинята и е законороден, какво ще стане с Амелия?

Но той не беше законороден. Не можеше да бъде. Можеше да е Кавендиш по кръв, но със сигурност не и по рождено право. Синовете на херцозите не оставяха законните си деца разпилени из провинцията. Просто не го правеха.

— Взеха ли нещо? — попита Амелия.

— Как може да си толкова безчувствена? — обвини я Елизабет. — Насочили са оръжие към нея! — тя се обърна към Грейс. — Направиха ли го?

Грейс си припомни всичко отново — студеният заоблен край на пистолета, бавният, съблазнителен поглед на разбойника. Той не би я застрелял. Сега го знаеше. Но все пак промърмори:

— Всъщност го направиха.

— Беше ли ужасена? — попита Елизабет задъхано. — Аз щях да бъда. Щях да припадна.

— Аз нямаше да припадна — отбеляза Амелия.

— Е, разбира се, че нямаше — каза Елизабет раздразнено. — Дори не затаи дъх, когато Грейс го каза.

— Всъщност, звучи доста вълнуващо — Амелия погледна Грейс с голям интерес. — Беше ли вълнуващо?

А Грейс — Велики Небеса! — почувства как се изчервява.

Амелия се наклони напред, очите й светнаха.

— Беше ли хубав?

Елизабет погледна сестра си, сякаш бе полудяла.

— Кой?

— Разбойникът, разбира се.

Грейс изпелтечи нещо и се престори, че отпива от чая си.

— Бил е — каза Амелия триумфиращо.

— Той носеше маска — почувства, че трябва да отбележи Грейс.

— Но все пак можеше да прецениш, дали е хубав.

— Не!

— Тогава акцентът му е бил ужасно романтичен. Френски? Италиански? — очите на Амелия се разшириха още повече. — Испански.

— Ти си полудяла — каза Елизабет.

— Той нямаше акцент — отвърна Грейс. После си помисли за мелодичния му тембър, това дяволито леко извисяване на гласа, което не можеше точно да прецени. — Е, не съвсем. Шотландски, може би? Ирландски? Не мога да кажа точно.

Амелия седна назад с щастлива въздишка.

— Разбойник. Колко романтично!

— Амелия Уилоуби! — сгълча я Елизабет. — Грейс току-що е била нападната с огнестрелно оръжие, а ти наричаш това романтично?

Сестра й отвори уста да отговори, но тогава чуха стъпки в коридора.

— Херцогинята? — прошепна Елизабет на Грейс, но изглеждаше така, сякаш й се искаше да греши.

— Не мисля — отвърна Грейс. — Беше още в леглото, когато слязох долу. Тя беше доста… ами… объркана.

— Трябваше да се досетя — отбеляза Елизабет. После простена. — Те измъкнаха ли се с изумрудите й?

Грейс поклати глава.

— Скрихме ги. Под възглавницата на седалката.

— О, колко умно! — каза Елизабет одобрително. — Амелия, не си ли съгласна? — без да чака отговор, тя се обърна отново към Грейс. — Беше твоя идея, нали?

Грейс отвори уста да отговори, че с удоволствие би ги предала, но точно тогава Томас премина край отворената врата във всекидневната.

Разговорът спря. Елизабет погледна Грейс, а Грейс погледна Амелия, а Амелия просто продължи да се взира във вече празната рамка на вратата. След миг на затаен дъх, Елизабет се обърна към Амелия и каза:

— Мисля, че той не разбра, че сме тук.

— Не ме интересува — обяви Амелия и Грейс й повярва.

— Чудя се накъде отиде — измърмори Грейс, въпреки че не мислеше, че някой я чу. Те всички все още гледаха рамката на вратата и чакаха да видят дали ще се върне.

Чу се изсумтяване, после трясък. Грейс се изправи, чудейки се дали трябва да отиде да проучи.

— По дяволите — изруга рязко Томас.

Грейс трепна, хвърляйки поглед към другите. Те също бяха станали на крака.

— Внимавай с това — отново се чу Томас.

И докато трите дами гледаха в мълчание, картината на Джон Кавендиш се придвижи покрай отворената врата, а двама слуги се стараеха да я държат изправена.

— Кой беше това? — попита Амелия, след като портретът премина.

— Средният син на херцогинята — измърмори Грейс. — Той е умрял преди двадесет и девет години.

— Защо местят портрета?

— Херцогинята го иска на горния етаж — отвърна Грейс, решила, че това трябва да е задоволителен отговор. Кой въобще знаеше, защо херцогинята прави каквото и да било?

Очевидно Амелия бе доволна от това обяснение, защото не продължи да разпитва. Или можеше да бъде доволна, ако Томас не бе избрал този миг да се появи отново в рамката на вратата.

— Дами — каза младият мъж.

Те всички се поклониха.

Той кимна по начин, който очевидно не бе нищо повече от любезен.

— Извинете ме — и после изчезна.

— Е… — каза Елизабет и Грейс не бе сигурна дали се опитваше да изрази негодувание от грубостта му или просто да запълни мълчанието. Ако бе последното, не се получи, защото никой не каза нищо повече, докато Елизабет най-накрая не добави: — Може би трябва да си тръгнем.

— Не, не можете — отговори Грейс, чувствайки се ужасно, че трябва да е вестител на подобни лоши новини: — Не още. Херцогинята иска да види Амелия.

Амелия простена.

— Съжалявам — каза Грейс. И наистина го мислеше.

Амелия седна, погледна към подноса за чай и обяви:

— Аз ще изям последната бисквита.

Грейс кимна. Амелия щеше да се нуждае от нещо да се подкрепи преди предстоящото изпитание.

— Може би трябва да поръчам още?

Но тогава Томас се върна отново.

— Почти я изтървахме по стълбите — каза той на Грейс, клатейки глава. — Цялото нещо се залюля на дясно и едва не се наниза на перилата.

— О, Боже.

— Щеше да е удар право в сърцето — каза той с мрачен хумор. — И щеше да си струва дори само, за да видя лицето й.

Грейс понечи да се изправи и да се качи на горния етаж. Ако херцогинята бе будна, това означаваше, че срещата й със сестрите Уилоуби е приключила.

— Баба ти стана от леглото, значи?

— Само за да надзирава пренасянето. Засега си в безопасност — той поклати глава и завъртя очи. — Не мога да повярвам, че е проявила безразсъдството да ти нареди да й я занесеш миналата нощ. Или — подчерта той, — че изобщо си си помислила, че ще можеш да го направиш.

Грейс почувства нужда да обясни.

— Херцогинята помоли да й донеса картината миналата нощ — каза тя на Елизабет и Амелия.

— Но тя е огромна! — възкликна Елизабет.

— Баба ми винаги е предпочитала средния си син — каза Томас с извити устни, нещо, което Грейс не би нарекла усмивка. Той хвърли поглед към другия край на стаята, а после, сякаш внезапно осъзнал, че бъдещата му булка присъства, каза: — Лейди Амелия.

— Ваша светлост — отвърна тя.

Но той със сигурност не я чу. Вече се бе обърнал отново към Грейс и казваше:

— Ти, разбира се, ще ме подкрепиш, ако я заключим?

— Том… — започна Грейс, прекъсвайки се в последния момент. Тя предполагаше, че Елизабет и Амелия знаят, че той й бе дал позволение да използва малкото му име, докато е в Белгрейв, но все пак, изглеждаше неуважително да го прави, когато присъстваха и други.

— Ваша светлост — каза тя, произнасяйки всяка сричка с внимателно премерена решителност. — Трябва да сте много търпелив с нея днес. Тя е объркана.

Грейс изпрати молитва за прошка и остави всички да си помислят, че херцогинята е разстроена само и единствено заради грабежа. Тя не точно лъжеше Томас, но подозираше, че в този случай грехът на премълчаването може да се окаже също толкова опасен.

Насили се да се усмихне. Почувства, че изглежда неестествено.

— Амелия? Зле ли се чувстваш?

Грейс се обърна. Елизабет гледаше сестра си със загриженост.

— Съвсем добре съм — отвърна рязко Амелия, което красноречиво показваше, че всъщност не е.

Двете се препираха известно време, но гласовете им бяха доста тихи, и Грейс не можа да разбере точните думи. Изведнъж Амелия стана и измърмори нещо за нуждата от чист въздух.

Томас, разбира се, се изправи, както и Грейс. Амелия премина покрай тях и дори стигна до вратата, преди Грейс да осъзнае, че Томас няма намерение да я последва.

Велики Небеса, за херцог, маниерите му бяха наистина ужасни. Грейс го смушка в ребрата. Някой трябваше да го стори, каза си тя. Никой никога не се противопоставяше на този мъж.

Томас й хвърли недоволен поглед, но очевидно осъзна, че бе права, защото се обърна към Амелия, кимна едва забележимо и каза:

— Позволете ми да ви придружа.

Те излязоха, а Грейс и Елизабет седяха мълчаливо поне минута, преди Елизабет да каже примирено:

— Те не са подходяща двойка, нали?

Грейс хвърли поглед към вратата, въпреки че двамата отдавна бяха излезли, и поклати глава.

Изглеждаше огромен. Беше замък, разбира се, и бе строен, за да е внушителен, но все пак…

Джак спря с отворена уста.

Това нещо беше огромно.

Странно как никой не спомена, че баща му е от семейство на херцози. Въобще дали някой е знаел? Винаги бе смятал, че баща му е син на някакъв весел стар земевладелец, може би баронет или вероятно барон. Все твърдяха, че е син на Джон Кавендиш, не на лорд Джон Кавендиш, както трябваше да се титулува.

А колкото до старата дама… Джак бе осъзнал тази сутрин, че тя изобщо не се бе представила, но със сигурност, беше херцогинята. Бе твърде величествена, за да е неомъжена леля или овдовяла роднина.

Милостиви Боже. Той бе внук на херцог. Как беше възможно това?

Джак се втренчи в постройката пред себе си. Не бе съвсем от провинцията. Беше пътувал много, докато бе в армията и беше ходил на училище със синовете на най-видните семейства в Ирландия. Аристокрацията не му бе непозната. Той не се чувстваше некомфортно в тяхната среда.

Но това…

Това бе огромно.

Колко ли стаи имаше? Трябваше да са над сто. А какъв беше произходът на сградата? Не изглеждаше като средновековна, въпреки бойниците на покрива, но бе строена поне един век преди ерата на Тюдорите. Нещо важно трябва да се е случило тук. Къщите не ставаха толкова големи без да се препънат в случайно историческо събитие. Преговори, може би? Или кралско посещение? Струваше му се като нещо, което би се споменало в училище, което вероятно обясняваше, защо не го знаеше.

Той не беше ученолюбив.

Гледката на замъка, докато го приближаваше, бе измамна. Околността гъмжеше от дървета, а кулите и куличките изглеждаха така, сякаш изчезваха и се появяваха, докато се движеше през листака. Едва когато достигна края на алеята, замъкът се разкри напълно пред погледа му — масивен и удивителен. Камъкът бе сив на цвят, с отсянка на жълто и, въпреки че ъглите му бяха най-вече прави, нямаше нищо скучно във фасадата. Тя потъваше и се издигаше, изскачаше и се плъзгаше. Редицата прозорци съвсем не бе в грегориански стил.

Джак не можеше да си представи колко много време би отнело на някой новопоявил се гост да се ориентира вътре. Или колко много време би отнело да намерят горкия човек, след като се загуби.

И така той стоеше и се взираше, в опит да се осъзнае. Какво ли щеше да е, ако бе израснал тук? Баща му го беше сторил и, доколкото знаеше, бе станал достатъчно добър човек. Е, ако можеше да се разчита на преценката на леля му Мери — единствено тя му беше разказвала за него.

Все пак, бе трудно да си представи, че тук живее само едно семейство. Собственият му дом в Ирландия не беше никак малък, но все пак с четири деца, често имаше чувството, че постоянно се блъскат един в друг. Не можеш да останеш сам десет минути или дори да направиш десет крачки, без да бъдеш въвлечен в разговор с братовчед, брат, леля или дори куче. Той бе добро куче, Бог да даде мир на рунтавата му малка душа. Беше по-добър от повечето хора.

Семейство Одли се познаваха добре и Джак отдавна беше решил, че това е нещо много хубаво и необичайно.

След няколко минути видя леко раздвижване пред централната врата, после се появиха три жени, две от които — руси. Беше твърде далеч, за да види лицата им, но от начина, по който се движеха успя да прецени, че са млади и вероятно доста хубави.

Хубавите момичета, както отдавна бе научил, се движат различно от обикновените. Нямаше значение дали осъзнават красотата си или не. Това, което не осъзнаваха, бе колко са обикновени, с което обикновените винаги бяха наясно.

Джак изви устни в половинчата усмивка. Предполагаше, че е нещо като учен по отношение на жените. Което, както често опитваше да се убеди, беше също толкова благороден обект за изучаване както който и да е друг.

Но третото момиче — последното, което се появи от вътрешността на замъка — бе това, което задържа вниманието му и го остави неподвижен, без да може да извърне поглед.

Това беше момичето от каретата миналата нощ. Сигурен бе. Косата беше същия цвят — блестяща и тъмна, но не с някакъв уникален оттенък, че да не може да се види, където и да е другаде. Знаеше, че е тя, защото… защото…

Защото знаеше.

Той я помнеше. Помнеше начина, по който се движеше, начина, по който я бе почувствал, когато я бе притиснал до себе си. Помнеше нежния полъх на въздуха между телата им, когато се бе отдръпнала.

Той я харесваше. Нямаше често шанса да хареса или не хареса хората, на които устройваше засада, но си мислеше, че има нещо доста привлекателно в интелигентните искри в очите й, когато старата дама я бе блъснала към него, давайки му позволение да опре пистолет в главата й.

Не бе одобрил това. Но го оцени така или иначе, защото да я докосва, да я държи, му беше доставило неочаквано удоволствие. А когато старата дама се върна с миниатюрата, единствената му мисъл бе, че е жалко, задето нямаше време да я целуне подобаващо.

Джак стоеше тихо, докато я наблюдаваше как се движи по алеята, как поглежда през рамо, а после се накланя напред, за да каже нещо на другите момичета. Една от блондинките хвана ръката й и я поведе настрани. Те бяха приятелки, осъзна той с изненада и се зачуди дали момичето — неговото момиче — както мислеше сега за нея, е нещо повече от компаньонка. Бедна роднина, може би? Тя определено не бе дъщерята в къщата, но не му приличаше съвсем на прислужница.

Тя нагласи връзките на бонето си и — как й беше името, искаше да го знае — посочи нещо в далечината. Джак откри, че поглежда в същата посока, но имаше твърде много дървета, обграждащи алеята около него, за да види какво бе уловило интереса й.

И тогава тя се обърна.

С лице към него.

Видя го.

Не изкрещя, нито трепна, но той знаеше, че го е видяла заради начина, по който…

Заради начина, по който просто се държеше като беше себе си, предположи той, защото не можеше да види лицето й от подобно разстояние. Но знаеше.

Кожата му започна да настръхва и му хрумна, че и тя го е разпознала. Беше нелепо, защото той стоеше накрая на алеята и не носеше разбойническото си облекло, но бе убеден, че тя е наясно, че се взира в мъжа, който я бе целунал.

Моментът — може да бе траял само секунди — му се стори цяла вечност. И тогава някъде зад него изграчи птица, изваждайки го от транса му, а една мисъл запулсира в главата му.

Време бе да тръгва.

Никога не оставаше на едно и също място задълго, но тук — това място — със сигурност бе най-опасното от всички.

Той хвърли един последен поглед. Не от копнеж, той не копнееше за това. А колкото до момичето от каретата — пребори се с нещо странно и парливо, изгарящо гърлото му — нямаше да мечтае и за нея.

Някои неща просто бяха невъзможни.

— Кой беше този мъж? — попита Елизабет, но Грейс се престори, че не я чува. Те стояха в удобната карета на семейство Уилоуби, ала сега щастливата им компания бе с човек повече.

Херцогинята, след като беше станала от леглото си, бе хвърлила един продължителен поглед към зачервените от слънцето бузи на Амелия — Грейс мислеше, че тя и Томас бяха имали доста дълга разходка, като се има предвид всичко останало — и бе подела едва разбираема тирада за подобаващото благоприличие на една бъдеща херцогиня. Не всеки ден човек чуваше някоя реч да съдържа думите династия, създаване на потомство и слънчевия тен в едно изречение.

Но херцогинята бе успяла и сега всички се чувстваха нещастни, а Амелия най-вече. Лейди Уиндъм й бе набила в главата, че тя трябва да говори с лейди Кроуланд — най-вероятно за предполагаемите петна по кожата на Амелия — така че се беше самопоканила заедно с тях, като даде инструкции в конюшнята на Уиндъм да приготвят карета и да я изпратят след тях, за да има с какво да се върнат.

Грейс също беше дошла. Защото, честно казано, не бе имала избор.

— Грейс? — повтори отново Елизабет.

Девойката засмука устните си и упорито се вгледа в една точка на облегалката точно отляво на главата на херцогинята.

— Кой беше това? — настоя Елизабет.

— Никой — каза тя бързо. — Готови ли сме да тръгваме? — погледна през прозореца, преструвайки се, че се чуди защо се бавят. Всеки момент щяха да се отправят към Бърджис Парк, където живееха семейство Уилоуби. Пътуването я ужасяваше, въпреки краткостта му.

И тогава бе видяла него.

Разбойникът. Чието име не беше Кавендиш.

Но някога е било.

Той бе изчезнал, преди херцогинята да се появи от замъка, обръщайки коня си с ловкост, толкова впечатляваща, че дори тя, която не беше ездачка, разпозна умението му.

И той я бе видял. И я беше разпознал. Бе сигурна в това.

Бе го почувствала.

Грейс забарабани нетърпеливо с пръсти по бедрото си. Тя помисли за Томас и за огромния портрет, който бе преминал покрай вратата на всекидневната. Помисли за Амелия, която беше отгледана от люлката за бъдеща булка на херцог. А също и за себе си. Светът й може да не бе точно такъв, какъвто го искаше, но си беше неин и бе безопасен.

Един мъж имаше силата да разруши всичко това.

Въпреки че би разменила късче от душата си само за още една целувка от мъжа, чието име не знаеше, когато Елизабет отбеляза, че тя изглежда го познава, отвърна остро:

— Не е вярно.

Херцогинята вдигна поглед, лицето й бе присвито от раздразнение:

— За какво говорите?

— Имаше един мъж в края на алеята — каза Елизабет, преди Грейс да може да отрече каквото и да било.

Главата на херцогинята рязко се завъртя в посока на Грейс.

— Кой беше? — настоя да знае тя.

— Не знам. Не можах да видя лицето му — което не бе лъжа. Поне втората част.

— Кой беше? — прогърмя херцогинята, гласът й се извиси над звука от колелата, които започнаха да трополят до алеята.

— Не знам — повтори Грейс, но дори тя чу как гласът й се пречупи.

— Вие видяхте ли го? — попита възрастната жена Амелия.

Грейс улови погледа на Амелия. Нещо премина между тях.

— Не видях никого, госпожо — отвърна тя.

Херцогинята отхвърли това с изсумтяване, обръщайки цялата си ярост към Грейс.

— Той ли беше?

Грейс поклати глава.

— Не знам — заекна тя. — Не бих могла да кажа.

— Спрете каретата — нареди господарката й, като се наведе напред и изблъска Грейс, така че да може да заудря по стената, разделяща кабината и кочияша. — Спрете, казвам ви!

Каретата внезапно спря и Амелия, която седеше с лице към херцогинята, се прекатури напред и падна в краката на Грейс. Тя опита да стане, но бе възпряна от възрастната жена, която се протегна да хване брадичката на Грейс. Дългите й старчески пръсти жестоко се забиха в кожата й.

— Ще ви дам още една възможност, госпожице Евърслей — изсъска тя. — Той ли беше?

Прости ми, помисли си Грейс.

И кимна.

И в ден Вторник /мале май съм от преброяването вечи/ за нетърпеливите почитателки на Джулия Гаруд втора серия на едни непокорни, че и желания:

Глава втора

Наетата карета потегли спокойно отново към Лондон. Бенджамин, който подозираше, че кочияша не е особено отговорен към задълженията си, се качи на капрата на каретата, за да може да контролира действията на мъжа.

Карълайн и Чарити седнаха една срещу друга и след като Чарити се наприказва потънаха в блажна тишина.

Обикновено Чарити не бе толкова нервна. Карълайн разбираше, че развълнуваното бърборене помага на братовчедка й да намали напрежението и да се успокои. И докато Карълайн таеше всичко в себе си, Чарити изказваше на глас всяка своя мисъл. Това не беше нещо необичайно, защото братовчедка й обичаше да споделя всичко с всеки. Майка й винаги казваше, че Чарити може да разпространи една новина много по-бързо дори и от Бостънски вестник.

Карълайн бе пълната й противоположност и всички я смятаха за тихата, срамежлива братовчедка от толкова дълго време, че просто не смяташе за нужно да ги опровергава. За разлика от братовчедка си, сама си носеше бремето.

— Ще ми се да имахме план, който да задействаме веднага, след като вече сме в Англия — започна да бърбори Чарити. Беше стиснала ръцете си една в друга, непоправимо мачкайки розовите си ръкавици. — Разчитам на теб да ми кажеш какво да правя от сега нататък.

— Чарити, обсъждали сме това хиляди пъти. Знам, че не е характерно за теб, но просто спри да се притесняваш. Иначе ще побелееш и ще се сбръчкаш много преди да ти дойде времето — гласът на Карълайн бе нежен, но твърд. — Знаеш, че ще ти помогна. Но в замяна искам да ми обещаеш, че ще бъдеш предпазлива.

— Да. Предпазливост! Това е ключа. Ако само имах поне една малка част от увереността ти, Лейни — каза тя използвайки умалителното й име от детството. — Винаги си толкова спокойна и уравновесена — Чарити отново въздъхна, този път по-продължително, което накара братовчедка й да се усмихне. Чарити бе готова да се разплаче. — Но какво ще стане, ако разберем, че вече е женен?

Карълайн реши, че е по-добре да не отговаря. Нямаше да може да потисне гнева и разочарованието в гласа си, а това със сигурност щеше да накара Чарити отново да избухне в сълзи. След едно толкова дълго пътуване, Карълайн не бе сигурна, че ще може да преживее още една сцена.

Мъже! Всички те бяха негодници, разбира се, с изключение на скъпите й братовчеди. Защо сладката, любяща Чарити бе отдала сърцето си на англичанин, Карълайн дори не можеше да си представи. Имаше толкова много ухажори, които се домогваха до вниманието й в Бостън, но не, братовчедка й трябваше да избере този, който живееше на другия край на света. Англичанинът Пол Блечли беше на посещение в Бостън, когато двамата неочаквано се срещнаха, и Чарити настояваше, че е открила любовта. Единствената част от тази безсмислица, в която Карълайн вярваше, беше факта, че братовчедка й е паднала. Чарити не бе носила очилата си, и буквално беше налетяла върху Пол Блечли, завивайки зад ъгъла на улица «Кестен» на главния площад на града.

Връзката им бе траяла само шест седмици и бе доста бурна. Чарити беше споделила с Карълайн, че е влюбена в Блечли и че той изпитва същото към нея. Беше повярвала, че англичанина е честен в намеренията си, дори и след внезапното му изчезване.

Чарити бе невероятно наивна. Но Карълайн не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Нито тя, нито някой от семейството беше срещал този мъж. Винаги, когато го канеха на вечеря, Пол Блечли си намираше извинение да откаже поканата в последната минута.

Подозренията й, че англичанина само си играе с чувствата на братовчедка й, се засилиха, след като започна дискретно да разпитва за него из града. Чарити смяташе, че Блечли е в Бостън на гости на роднини, но никой, който разпита не можа да й каже, че го познава.

Изчезването на Блечли съвпадаше и с нощта, в която беше станала ужасна експлозия на Бостънското пристанище. Три английски кораба и два американски съда бяха напълно унищожени. Докато Карълайн не изкажеше на глас съмненията си и не получеше доказателства, тя щеше да е убедена, че Пол Блечли някак си е замесен в измяна.

Семейството беше облекчено, когато Блечли изчезна. Всички предположиха, че е трябвало да се върне в Англия и Чарити скоро ще преодолее своето увлечение. Но те сгрешиха в предположенията си. Чарити бе безутешна, когато най-накрая прие, че Блечли я е изоставил. И неведнъж се закле, че ще открие какво се е случило и защо, докато накрая Карълайн не й повярва.

— Срамувам се от себе си — каза Чарити, прекъсвайки мислите на Карълайн. — Ти дори не обели и думичка за твоите притеснения, докато аз те засипвах с моите.

— Нямам никакви притеснения — протестира Карълайн.

Чарити поклати недоверчиво глава.

— Не си виждала баща си от четиринадесет години и искаш да ми кажеш, че въобще не се притесняваш? Не се опитвай да ме залъгваш, Карълайн. Със сигурност си разстроена! Баща ти преобърна живота ти с главата на долу, а ти се държиш така, сякаш няма значение.

— Чарити, няма какво да направя по този въпрос — отвърна тя и си позволи да покаже колко е разстроена.

— Още от малка, се криеш зад маска. Знам, че трябва да си разстроена! Та дори аз бях ядосана на баща ти. Ти си част от моето семейство, а не от това на мъж, който дори не помниш.

Карълайн кимна, спомняйки си горчивата сцена, която бяха заварили една сутрин в дома си в Бостън, след като с братовчедка й се бяха върнали от сутрешната си езда. Останалите от семейството ги чакаше с мрачни лица.

Леля й плачеше и се кълнеше, че Карълайн й е толкова дъщеря, колкото и Чарити. Все пак тя я бе отгледала, откакто бе на четири години, нали? И откакто се помнеше, Карълайн я наричаше «мамо». Чичо й бе по-дисциплиниран и по-решителен, когато и съобщи факта, че трябва да се върне в Англия.

— Мислиш ли, че той наистина ще тръгне да те търси, както заплашва в писмото си? — попита братовчедка й.

— Да — отговори Карълайн с въздишка. — Извиненията ни свършиха. — добави тя — Баща ми сигурно си мисли, че съм невероятно крехка. Знаеш, че всеки път щом пратеше писмо със заповедта да се върна, майка ти му отвръщаше, че съм болна от нещо. Почти съм сигурна, че единствената болест, която не е използвала е чума, и то само защото не се е сетила за нея.

— Но преди години, той не те е искал и за това те е оставил при нас.

— Още от самото начало се знаеше, че ще е временно — отвърна Карълайн. — Не мога да разбера какво се е случило, но след като майка ми умря, баща ми изглежда не можеше да се грижи за мен и той…

— Той е граф — прекъсна я Чарити. — Можел е да наеме някой, който да се грижи за теб. И защо ще иска да се върнеш сега, след толкова дълго време? Няма никакъв смисъл.

— Съвсем скоро ще научим истината — каза Карълайн.

— Карълайн, помниш ли нещо от времето, когато си била при него? Най-ранните ми спомени са, когато бях на шест и паднах от тавана на плевнята на Броустър.

— Не, всичките ми спомени са свързани с Бостън — отговори Карълайн. Усети как стомахът й се преобръща и си пожела да променят темата на разговора.

— Добре, не мога да разбера, защо не мразиш този мъж? Не ме гледай така. Знам, че е грешно да мразиш някого, но баща ти очевидно не те е искал и сега, след четиринадесет години, си е променил мнението. Въобще не се съобразява с чувствата ти.

— Трябва да вярвам, че баща ми е направил това, което е смятал, че е най-добре за мен — отвърна Карълайн.

— Саймън беше толкова ядосан, че заминаваше — каза Чарити, имайки предвид най-големия си брат.

— Само трябва да си спомня колко много дължа на родителите и братята ти и ядът ми минава — каза Карълайн. Думите й звучаха като клетва. — Гнева и омразата са разрушителни емоции и нито една от тях не може да промени случилото се.

Чарити се намръщи и поклати глава.

— Не разбирам тихото ти примирение. Винаги имаш план. Кажи ми какво смяташ да правиш. Та ти никога не се примиряваш с нищо. Ти си галопиращ кон… не квачка.

— Квачка? — Карълайн се засмя над описанието, което бе избрала да използва братовчедка й.

— Знаеш какво имам предвид. Никога не стоиш на едно място, винаги вървиш напред.

— Ами, реших, че ще прекарам една година с баща си. Дължа му го. И ще се опитам да го харесам. А после, естествено, ще се върна в Бостън.

— Ами ако баща ти не ти позволи? — Чарити отново започна да мачка ръкавиците си и Карълайн побърза да я успокои.

— Трябва да вярвам, че ако наистина съм нещастна при него, той ще ме пусне да се върна в Бостън. Не се мръщи, Чарити. Това е единствената ми надежда. Моля те, не се опитвай да попариш вярата ми.

— Не мога да го превъзмогна. Небеса, та той може да те омъжи, преди дори да се настаниш.

— Това ще е твърде жестоко и вярвам, че не би сторил подобно нещо.

— Само почакай. Видях начина, по който те гледаше мистър Брадфорд. Сигурна съм, че той ще те преследва. Да, сигурна съм — побърза да потвърди, когато Карълайн отвори уста да възрази. — Когато се влюбиш, някой силен мъж, като мистър Брадфорд, ще спечели сърцето ти и намеренията ти ще се променят. Тогава ти самата няма да искаш да бъдеш толкова независима. Разбира се, няма да е много удобно да се влюбиш в англичанин, след като възнамеряваш да се върнеш в Бостън.

Карълайн отказа да отговори на абсурдните подмятания на братовчедка си. Тя нямаше намерение да се влюбва в когото и да било. Липсата на сън я изморяваше, а смешните изказвания на братовчедка й я докарваха до лудост.

Пътуването от Бостън до пристанището в Лондон, продължи сякаш цяла вечност. Карълайн бързо бе свикнала люлеенето на кораба и бе придобила «морски крак», както се бе изразил капитана, но Чарити и Бенджамин нямаха такъв късмет. Карълайн бе прекарала голяма част от времето в грижи за разстроени стомаси и успокояване на избухливи характери. Беше се оказало наистина трудна за осъществяване задача.

Прекараха изминалата нощ на борда на кораба и на сутринта изпратиха вест на графа на Бракстън, че са пристигнали. Пратеника се бе върнал с вестта, че графът е заминал за провинциалното си имение, което се намираше на три-четири часа езда от Лондон. Карълайн имаше намерение да отседнат в градската му къща и да изпрати вест на баща си, че са пристигнали, но Чарити, която по природа бе нетърпелива, настоя да наемат карета и да отидат до имението.

— Най-после пристигнахме — проплака Чарити, когато стигнаха до градската къща. Гласът й бе възбуден и не изглеждаше ни най-малко изморена.

Това раздразни Карълайн почти толкова, колкото и нервното бърборене на братовчедка й.

Чарити се наведе през прозорчето на каретата, за да разгледа къщата и Карълайн трябваше да я дръпне за ръката, за да могат да отворят вратичката.

— Знаех си, че къщата ще е красива — вълнуваше се братовчедка й. Чарити. — Все пак, баща ти е граф. О, Карълайн, много ли си нервна?

— Разбира се, че не. Баща ми не е тук — отговори тя, докато изучаваше модерната барокова градска къща пред себе си. Трябваше да признае, че изглежда невероятно впечатляваща. Имаше няколко дълги, правоъгълни прозорци, които гледаха към предната част и всеки беше боядисан в цвят слонова кост, красиво контрастирайки с червените тухли. Завеси, в същия цвят, украсяваха страните на всеки един прозорец и придаваха на къщата горд и царствен вид

Входната врата се извисяваше над три стъпала срещу пътеката и също бе боядисана в слонова кост. На вратата бе закрепено черно чукче, със златни орнаменти и когато посегна към него, тя се отвори.

Мъжът, който според Карълайн бе икономът, изглеждаше също толкова впечатляващо, колкото и къщата, която охраняваше. Бе облечен целият в черно и нямаше дори едно малко бяло шалче, което да смекчи ефекта от изцяло лишеното му от емоции лице. Той стоеше срещу нея с каменно изражение, докато Карълайн му обясняваше, че е дъщерята на граф Бракстън. Тогава изражението му се смени, и той погледна нагоре към нея и й се усмихна. Беше само сантиметър по-висок от нисичката Чарити и макар Карълайн да помисли, че това е само полуусмивка, реши, че е искрен.

Той покани и тримата да влязат, представи се като Дейтън, и важно им обясни, че е камериерът на графа. Каза им, че току-що е пристигнал, по негова поръка, за да надзирава слугите, докато подготвят къщата за завръщането му. Графът щял да пристигне до вечерта. Карълайн осъзна, че щяха да се разминат, ако бяха продължили към провинциалното му имение.

В къщата кипеше трескава дейност. Карълайн усети това от начина, по който слугите забързано преминаваха от една стая в друга с парцали и кофи с вода в ръка.

Тя скоро оцени способностите на Дейтън. Мъжът се оказа невероятно ефективен и изпрати две прислужници да й помогнат с разопаковането, което им отне по-малко от минута. Къщата беше доста голяма; на втория етаж имаше пет спални, и им дадоха двете най-хубави от тях.

След като разгледа стаите на втория етаж, Каролайн се качи на третия, заедно с Бенджамин, за да се убеди, че и неговата стая е задоволителна. После слезе отново долу, за да помогне на Чарити да открият второто стъкло на очилата й.

Карълайн остави братовчедка си сама да разопакова ценностите си. Чувстваше с неспокойна и разсеяна и знаеше каква точно е причината. Баща й щеше да пристигне, преди да се стъмни и тя се притесняваше, как ще реагира щом я види. Чудеше се, когато застанеше лице в лице с него, дали щеше да бъде толкова нежен, колкото и в писмата си? Ще му хареса ли или ще е разочарован от външността й? Ще му се понрави ли? И най-вече, ще го хареса ли тя?

Спря пред вратата на внушителната библиотека срещу стълбището и надникна вътре. Стаята бе излъскана до блясък. Не беше стая, която може да те предразположи. Дали и баща й бе толкова студен, колкото библиотеката му?

Карълайн се почувства още по-притеснена за характера му, докато обикаляше стаите на първия етаж. Всичко бе толкова подредено! Подредено и ужасяващо студено! Салонът, от ляво на входната врата бе наистина елегантен. Интериорът бе издържан изцяло в златисто и слонова кост, с леки нюанси на бледо жълто и изглеждаше прелестно, но и малко неприветливо. Тя опита да си представи как с братовчедите й се чувстват като у дома си тук и не успя. Скъпата мека мебел, не изглеждаше в състояние да издържи грамадните мъже, облечени в работни дрехи, които винаги забравяха да изчистят мръсотията от ботушите си, преди да влязат в къщата. Не, Саймън, Джъстин, Люк и Джордж, щяха да се почувстват също толкова неудобно тук, колкото и тя.

От дясно на входната врата имаше огромна трапезария, където креслата грабваха погледа, а кристалните чаши със златни орнаменти, наредени в бюфета до стената, привличаха вниманието. Тук също не беше уютно и стаята излъчваше само богатство и лукс.

Карълайн тръгна по един дълъг коридор и намери друга библиотека, която се намираше точно зад приемната. Беше истински облекчена, щом отвори вратата и видя безпорядъка в стаята. Това очевидно бе стаята, в която баща й обичаше да работи. Тя се поколеба на вратата, притеснена, че ще влезе в светилището му, но все пак пристъпи вътре. Вниманието й бе привлечено от красивото бюро, двата износени стола и отрупаните с книги лавици на двете стени. На третата стена имаше прозорци, с изглед към градината и след като Карълайн се наслади на гледката се обърна към стената, на която бе вратата. Изненадата от видяното направо я парализира. Цялата стена, от горе до долу бе покрита с нейни рисунки! Започваха от различни видове животни, които бе виждала като много малка, до вече по-добре нарисувани къщи и дървета. В центъра на всичките тях имаше една рисунка, която много добре помнеше, как бе нарисувала. Тя се разсмя, когато я погледна по-отблизо и поклати глава. Рисунката бе първият й опит да направи фамилен портрет. Всички бяха тук, родителите й от Бостън, Чарити, братовчедите й, дори баща й, въпреки, че той бе изобразен малко по-встрани от цялата група.

Начина, по който ги бе нарисувала бе доста забавен. Бе използвала огромни кръгове, за да изобрази телата им и се бе фокусирала върху зъбите. Малки лица, всички усмихнати, с гигантски изпъкнали зъби! Трябва да е била около шестгодишна тогава, когато е нарисувала семейството си и помнеше, че беше доста горда от това.

Фактът, че баща й бе запазил всичките й рисунки, беше удивителен и стопли сърцето й. Сигурно майката на Чарити му ги бе изпращала, без да й каже.

Карълайн приседна на ъгъла на бюрото и дълго време изучава подредбата на рисунките. Тя забеляза, че ранните й рисунки включваха и баща й, но с израстването й и усъвършенстването на стила и способностите й, той вече не присъстваше на никоя от тях. Това беше неговия начин да сподели детството й. И тази мисъл я порази.

Карълайн, която беше много лоялна, се почувства объркана. Наличието на рисунките показваше, че той се е интересувал от нея. Тогава защо я бе изпратил в Колониите? Със сигурност трябва да е осъзнал, че след толкова много време, тя ще започне да нарича леля си и чичо си, мамо и татко. Бе само на четири години, когато стана тяхното «бебче». Беше напълно естествено братята на Чарити да станат и нейни братя. Със сигурност е знаел, че старите й спомени ще избледнеят в новата обстановка и с новото семейство.

Вината завладя чувствата й. Той се бе жертвал заради нея. Майка й й го бе казвала безброй пъти! Обясняваше й, че графа е искал дъщеря му да израсне в стабилна среда и че ще се чувства по-уверена и обичана в семейството на по-малкият му брат.

Защо не бе помислил, че може би неговата любов щеше да й бъде достатъчна?

Господи, като негова дъщеря тя никога не му бе дала нищо. Спомни си как се съпротивляваше, когато я караха да отдели няколко минути, за да му напише поне една мила дума! Била е толкова егоистична и, както доказваха по-новите й рисунки, нелоялна! Тя се криеше и планираше да остане в Бостън, да нарича друг мъж „татко” и, най-лошото, да забрави, че трябва да обича истинския си баща.

Искаше й се да не бе виждала рисунките. Очите й се напълниха със сълзи и тя побърза да излезе от стаята. Пожела си сега да е отново в Бостън и се засрами от желанието си. То я накара да се почувства виновна и безполезна. Направи я страхливка. Дали щеше да може да даде на баща си поне малка част от любовта и уважението, която с радост отдаваше на Бостънското си семейство?

Карълайн се качи в стаята си и легна на пухеното легло, решена да сложи емоциите си в ред. Разумната част от мозъка й, настояваше, че е била бебе, когато са я изтръгнали от обичайната й среда и са я дали на друго семейство. За това не беше чудно, че им бе отдала любовта и уважението си. Въпреки това болката в сърцето й не си отиваше. Колко по-лесно щеше да й бъде да се справи с един студен, нелюбящ граф! Беше играла ролята на трагична героиня през целият път от Бостън до Лондон и сега трябваше да си признае, че все пак това е било само роля. Роднинските връзки бяха доста сложни.

Как трябваше да действа? Не можа да открие отговора на този въпрос и най-после се предаде пред изтощението и потъна в дълбок сън, без сънища.

Карълайн спа до другата сутрин, с изключение на едно прекъсване.

Някъде по средата на нощта, се събуди от звука на отварящата се врата. Мигновено се разсъни, но се престори, че продължава да спи, докато под спуснатите си клепачи наблюдаваше как възрастния мъж се поколеба на вратата, преди да влезе и бавно да пристъпи към леглото й. Тя затвори очи, но не и преди да види сълзите стичащи се по лицето му. Той изглеждаше като малко по-възрастна версия на брат си и тя знаеше, че мъжа, стоящ до леглото е баща й.

Карълайн почувства как мъжа повдига юргана и завива раменете й и сърцето й се сви от нежността, която почувства. Усети как ръцете му потреперват, макар и леко, и чу нежният му любящ глас да й прошепва:

— Добре дошла у дома, дъще.

Той се наведе и целуна челото й, леко докосване, което разтуптя сърцето й. После се изправи и бавно излезе от стаята. След него остана ароматът на тютюн и подправки, и очите на Карълайн се отвориха широко. Спомни си този мирис, разпозна го. Опита се да свърже някаква картина или чувство с него, но също като светулките, които се опитваше да хване като дете, и спомена изчезна твърде бързо. Сякаш спомените бяха почти на повърхността, но тя все пак не можеше да ги достигне.

Засега уханието беше достатъчно. Скоро с него щяха да се появи задоволството и любовта. Като лека сутрешна мъгла тази мисъл я успокои и й донесе мир.

Тя изчака докато баща й постави ръка на дръжката и точно преди да я дръпне, за да я затвори след себе си не успя да сдържи думите си и каза.

— Лека нощ, татко.

Почувства се така, сякаш преоткриваше ритуал, който не е осъществявала с години и въпреки че не си спомняше нищо, инстинктивно знаеше, че има още нещо, което трябва да каже. Тя се съпротивляваше да обвие чувствата си с думи, дори когато се чу да казва:

— Обичам те, татко.

Ритуала бе завършен. Карълайн затвори очи и пусна спомените, също както бе пуснала светулките, на свобода.

Все пак се бе прибрала у дома.

Редактирано 25 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

От братовчедката Чарити направо ме заболя главата. Направо си я представих като една розова вихрушка. Мисля че с простреляния момък могат да заформят чудесна двойка. Финала на главата обаче много затрогващ. Чак ми стана едно такова хем тъжно, хем мило.

От братовчедката Чарити направо ме заболя главата. Направо си я представих като една розова вихрушка. Мисля че с простреляния момък могат да заформят чудесна двойка. Финала на главата обаче много затрогващ. Чак ми стана едно такова хем тъжно, хем мило.

Чарити няма да е с Брюмел, но пък и нейната история се развива в книгата и е мнооого затрогваща

Страстната сряда ша трябва го понесе щото Девълчо иде пак в номер 3 глава:

Глава 3

Tantus Labor Non Sit Cassus1

Небето беше пронизващо сиво-синьо, когато влязох в Дъ Мол2 в неделя следобед. Лъчите на слабото ноемврийско слънце се процеждаха през прозрачните облаци.

Намерих я на една скамейка близо до Езерото на отраженията от страната на Мемориала Линкълн. Четеше последния брой на вестника на левицата _The Nation_, а повдигнатите й колене служеха едновременно, като поставка за вестника и като бариера срещу лекия ветрец. Исках да запомня тази гледка — нея, вглъбена и забравила за всичко около себе си, затова изчаках преди да я приближа. Всеки трийсет секунди или там някъде, тя затъкваше един и същ изплъзнал се кичур черна коса зад лявото си ухо. Гледах я, докато желанието да ме погледне стана прекалено силно, за да чакам повече.

— Ти си вторият човек в този град, който чете този вестник — казах аз.

Тя вдигна поглед.

— Мисля, че другият се премести в една комуна извън Пукипси3 миналата седмица. Може би, ще ни изпрати картичка.

Отвърнах на усмивката й.

— Здрасти.

— Здрасти — посочи скамейката. — Ще седнеш ли?

Седнах. Докато изучаваше лицето ми, тя се намръщи.

— Не ме разбирай погрешно, но изглеждаш много по-възрастен днес, отколкото изглеждаше снощи.

— Когато излизам вечер, предпочитам да ме виждат като в лека мъгла, подобно на някоя застаряваща филмова звезда.

Всъщност бях прибавил няколко дребни бръчици в ъгълчетата на очите и устата си, достатъчно правдоподобни за един почти тридесетгодишен мъж.

— Би трябвало да се придържаш към реалността. Отива ти — вдигна ципа на якето си още малко нагоре. — Но вероятно често чуваш това.

— Какво да чувам често?

— Как каза, че ти е името?

— Лу — протегнах ръка. — Луис Карвало. А ти си?

Тя се поколеба, после стисна ръката ми.

— Джана. Джана4 О'Кийфи. Пише се с три срички, но се произнася като две.

— Джана. Това е интересно име.

— Да. Аз съм част от поредица.

— Как така?

— Имам трима по-големи братя — Матю, Маркъс и Люк5.

— А, разбирам.

— Да, когато се оказало, че ще съм момиче, родителите ми не могли да решат кое би било по-лошо за мен — да се чувствам извън отбора или да се чувствам глупаво. Избрали второто. Сега сме хронични католици и хронично сладки. Като проклета циркова трупа.

— Поне не таиш горчиви чувства.

— Да. Съжалявам — Джана нави вестника си. — Вбесявам се, когато чета какви ги вършат онези идиоти от Капитолия тази седмица. Но май не те познавам достатъчно дълго, за да ти говоря за политика.

— Очевидно отскоро живееш във Вашингтон, щом си мислиш, че две минути и половина са твърде кратко време, за да си говорим за политика.

— Достатъчно дълго съм живяла тук. Това е проблема с този град. Или те сдъвква и изплюва, или те завладява и те променя, докато станеш толкова повърхностен, колкото са всички останали. И в двата случая те унищожава.

— Уикенд е все пак — взех вестника от ръцете й. — И знаеш ли за какво са уикендите?

— Не! За какво?

— За дебелеене.

— Моля?

— Така че, когато копелетата започнат да те гризат — казах аз, — накрая все пак да остане нещо от теб.

Джана си взе обратно вестника.

— За какво да остане?

— За каквото ти харесва.

— За каквото ми харесва? — тя сложи вестника в якето си и се огледа. — Обичам сладолед. Хайде да си вземем.

Докато се шляехме по тротоара, крадешком хвърлях поглед към лицето й. Енергия струеше от всяка нейна пора. Имах усещането, че по някакъв начин тя подтискаше тази сила. Може би това бе изплашило останалите.

— Имаш право — каза тя. — Неделя следобед е, а аз все още не съм се успокоила достатъчно след напрегнатата седмица. Предполагам, че вече е загубена кауза.

— Никога не е прекалено късно да си починеш. И ако днешния ден не ти е достатъчен, просто трябва веднага да си вземеш отпуска.

— Отпуска? Невъзможно е.

— Не е невъзможно — казах аз. — Помисли. Напълно е възможно след два часа да сме на борда на някой самолет за Бермудите.

Тя спря.

— Майтапиш се.

— Просто казвам, че е възможно и че единствената пречка да го направиш са бариерите, които сама си поставяш.

— Но ние току-що се запознахме!

— Тогава просто ще си вземем сладолед.

Продължихме да вървим мълчаливо. Няколко минути по-късно тя каза:

— Някак си ми се иска да бях казала да.

— Да на какво?

— На идеята ти за Бермудите.

— Предложението си стои.

— Не, не би било същото — каза тя. — Едно спонтанно предложение заслужава спонтанен отговор.

— Ти ми даде спонтанен отговор, когато каза не.

Стигнахме до сладоледения салон, който беше почти празен, с изключение на няколкото души, които пиеха кафето си, прегърбени над димящи стиропорни чаши.

— Да си разделим нещо — каза тя. — Избери си два вида сладолед. Аз харесвам всичките.

Обърнах се към момчето зад щанда.

— С изключение на един — добави Джана.

Това беше тест, който можех да мина дори без да се налага да надничам в мислите й.

— Дайте ни две топки какъвто и да е сладолед, но без ванилов — казах на момчето.

Джана се облегна на фризера.

— Много впечатляващо.

— Мога да предположа, че не си от хората, харесващи ванилия.

— Ами защо не, след като има толкова други интересни възможности? — каза тя. — Преди излизах с мъж, който винаги поръчваше ванилов. Не става въпрос само за сладоледа. Дори и когато отивахме в най-добрия италиански ресторант в Южна Филаделфия, той си поръчваше спагети и кюфтенца.

— Не мисля, че тази връзка е продължила твърде дълго.

— Не, само около девет години.

— Заповядайте, сър, шоколадов сладолед с фъстъчено масло и шам-фъстък.

Погледнах към Джана.

— Ето, това е купа антиванилов.

Седнахме на една малка, бяла, кръгла, метална маса отвън, без да сме изложени на вятъра, но с изглед към тълпата пешеходци, които спираха за миг да ни изгледат преди да потреперят и отново да забързат напред. Предадох се изцяло на силата на студения вятър защото, седнал толкова близо до Джана, мисълта за съвършената човешка природа с всичките й усещания ставаше доста съблазнителна. Погълнат от всеки неин жест, напълно бях забравил кой съм.

— Исус ви обича — ниска жена с изпито лице, големи очила и карирано шалче, пъхна почти насила една зелена листовка в ръцете на Джана. Докато се вмъкваше в магазина за сладолед, жената кимна и повтори: — Исус ви обича.

— Тогава как така никога не се обажда? — попита Джана, но толкова тихо, че само аз да я чуя. — Съжалявам. Надявам се, че не съм те засегнала.

— Неуважението ти е освежаващо — казах аз.

— Цяла седмица внимавам какво казвам, така че лошотията ми се чувства малко потисната — зачете листовката. — «Чарлз Дарвин — истинският баща на комунизма». Нищо чудно, че тези хора не вярват в еволюцията. Очевидно не е заработила в тяхна полза — смачка хартията в ръцете си. — Понякога религията може да бъде толкова нелепа?

— Да, знам.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво за мен?

— От коя религия си? Питам само защото, ако кажа на майка си, че сме имали нещо като среща, тя ще иска да знае дали си католик.

— Не изповядвам никоя религия.

— Атеист ли си?

— Не съвсем. Вярвам във върховното същество. Просто това, в което вярвам за Него, не съответства с нито една религия, която мога да приема.

— О! Това е стахотно. Поне мислиш за това. Много хора наследяват религията си и никога не се замислят.

Джана зачегърта по дъното на купичката за сладолед с лъжицата си. Стържещият звук я накара да потръпне.

— Мисля, че би било по-добре за хората да се родят без каквато и да е религия и после да изберат една, или повече от една, която най-много им харесва.

— Мислиш ли, че все още би искала да си католичка?

— Определено. Това е страхотна религия, стига да можеш да не обръщаш внимание на папата — облиза лъжицата си. — Не мисля, че Бог се интересува коя религия изповядваме, стига да сме добри в душата си, и да сме това, което сме.

— Имаш сладолед в косата си.

Прокарах пръсти през непокорния кичур и го почистих. Тя погледна ръката ми.

— Ах, добре, ти имаш… имаш малко на…

Джана докосна лицето ми близо до ъгъла на носа ми. Пръстите й бяха студени и почувствах внезапен порив да ги поставя в устата си, както и на други топли места.

Рязко отдръпна ръката си и потрепери.

— Ще влезна да си взема кафе. Искаш ли?

— Добре, аз ще…

— Не, ти остани. Аз ще се погрижа.

Тя забърза към магазина без да погледне назад.

— Генерале! Отдавна не сме се виждали, сър.

Обърнах се, за да видя Молох — главнокомандващият на победената ми армия, облечен в обичайната си трептяща от чистота ежедневна военна униформа и с ботуши, излъскани до блясък, в които можех да видя дори душата си. Той ми козируваше.

— Молох! — казах. — Мина доста време. Свободно, моля.

Той не помръдна. Без да ставам, отвърнах на поздрава му. Това изглежда го задоволи.

— Сър, трябва да поговорим, ако позволите.

Молох извади карта от един от трийсет и двата си джоба и започна да я разгръща.

— Всъщност, полковник, точно сега съм по средата на нещо.

— Да, сър, но си помислих, че трябва да узнаете това веднага. Може да съм открил тайна врата към Рая.

— Какво? Още една ли?

Погледнах към магазина за сладолед. Джана все още стоеше на опашката.

— Сигурни сме, че тази е истинска, сър. Все още правя изчисления, но мисля, че с последните попълнения, откраднатите руски изтребители и елемента на изненадата на наша страна, можем да направим още един опит да си върнем Небесния Град.

— Добре. Виж, Молох — потупах аз набитата му ръка. — Продължавай да работиш върху това, но не предприемай никакви действия без мое позволение.

— Никога, сър. Скоро ще поговорим отново, надявам се.

— Определено. Обади се на секретарката ми да ти запази поне няколко часа.

— Ще го направя, сър.

Молох козирува и се оттегли, докато Джана излизаше от магазина за сладолед.

— Кой беше този? — попита тя.

— Някакъв ветеран от Виетнам, тъкмо напуснал мемориала. Искаше да ме образова за безследно изчезналите по време на битка. Имат специална церемония във вторник за Деня на ветераните.

— О! — подаде ми чашата с кафе. — Защо ти козирува?

— Навик, предполагам. Чувстваш ли се надебеляла вече?

— А? О, това ли — духна кафето си, после се усмихна и ме погледна. — Искаш да надебелееш ли? Ще те заведа на място, което плува в лой.

Стояхме очи в очи на ексалатора, който ни отвеждаше надолу към станцията на метрото.

— Така, вече говорихме за политика и религия — каза тя. — Сега е ред на неприятните неща. С какво се занимаваш?

— Имам собствена фирма, по-точно мозъчен тръст или с други думи консултантска фирма. Съветваме правителството, главно в областта на икономиката.

Тя отстъпи едно стъпало назад и погледна надолу към мен.

— Чакай… ти си онзи Карвало, от Карвало Груп?

— Чувала си за нас?

— Шегуваш ли се? Вие публикувахте някои доста иновативни материали. Трудно е да се определи къде стоите политически.

— На мен така ми харесва. Дава ни по-широка база потенциални клиенти.

— А-а-а, продажник — каза тя.

Стигнахме до платформата и седнахме на гладката гранитна пейка, за да изчакаме влака.

— Ами ти? — попитах.

— Аз съм лобист.

— Като говорим за продажниците…

— Не, аз съм на страната на добрите — каза тя. — Разбира се, всички претендират да са добри.

— Не и аз.

— Поздравления.

— Та, кое парче от американския пай представляваш?

— За хората, за които се боря, няма парче от пая — отговори. — Освен ако не броиш трохите. Аз съм защитник на бедните.

— Тогава си смела жена. Състраданието е дефицитна стока в наши дни.

— Така е, не е от най-желаните занимания, нито от най-доходните.

Гладкият сребърен влак се плъзна в станцията. Въздушната струя в тунела развя косата на Джана и я превърна в черен ореол.

— По това време на годината — каза тя, — съвестта гризе хората. Раздават вагони с консервирани храни, цитират Дикенс и кършат ръце, мислейки за «неудачниците».

Качихме се в метрото и заехме места перпендикулярно един на друг.

— Но Бог забранява въпросите, защо изобщо има бедни или опитите да се промени структурата, която ги държи такива. Тогава «неудачниците» се превръщат в «кралици на благоденствието» и «скитници». Но ако аз бях лобист, продаващ се на някоя транснационална корпорация, никога не бих обърнала внимание на думата «скитник».

— Значи, когато стане дума да се полагат грижи за бедните — казах аз, — ако Майка Тереза е картичката на Холмарк, тогава ти си сметката за електричество.

Джана се засмя.

— Ще сложа това изказване като плакат в офиса си.

Тя подпря краката си на ръба на седалката ми, скръсти ръце пред гърдите си и ме погледна изучаващо. Усещането беше приятно.

— Луис Карвало, от плът и кръв. Поразителен, привлекателен и, вероятно, много заможен. Какво е да си на върха на света?

— Моля?

— Извинявай — каза тя. — Имам психическо разстройство, което не ми позволява да запазя мислите в главата си, където им е мястото. Женен ли си?

— Щях ли да съм тук с теб, ако бях женен?

— Разбира се. Щеше да си мухльо обаче, а аз се опитвам да отхвърля тази възможност.

— Не, не съм женен.

— А бил ли си някога?

— Не — казах аз. — Дори не съм бил близо до женитба.

— Защо не?

— Никой досега не ми е предлагал. Ами ти?

— Безброй пъти — каза тя.

— Си била омъжена или са ти предлагали?

— Предлагали са ми. Но всички тези пъти не се броят, защото винаги беше все един и същ човек.

— Господин Ванилия?

— Как позна?

Влакът забави навлизайки в поредната станция.

— Ето я нашата спирка.

— Къде ме водиш?

— При най-великото пиле на света — отговори тя.

Най-великото пиле на света очевидно се подвизаваше в заведение, наречено “Къщата на пиленцето”, където мазнината изглежда се процеждаше и от дървената облицовка на стените. Седнахме на малка маса до прозореца.

Сервитьорката пристигна с менютата. Прегледах листата с бира, ужасeн от възможностите.

— Предполагам, че ще взема чаша…

— Не предлагаме чаши.

— Моля?

— Сервираме бирата само в кани — обясни жената. — След това си я пиете от чаша.

— Няма проблем — каза Джана. — Ще вземем кана светла бира.

След като сервитьорката си тръгна, Джана добави:

— Всичко с мярка, нали?

Беше права за пилето, въпреки че в него нямаше нищо с мярка. Имаше такъв вкус сякаш бе задушено в манна и запържено в ангелска пот.

След няколко минути наруших мълчанието на завладялата ни неистова лакомия.

— Това е невероятно.

— Нали? Обожавам да ям пиле с ръце. Кара ме да искам да изръмжа на хората, дори повече от обикновено — тя облиза мазнината от пръстите си и вдигна чашата си с бира. — Значи харесваш това място? Не си ядосан, че те доведох при бедняците?

— Разбира се, че не — взех си още едно кръгче лук. — Не можеш да изядеш собствената си среда.

— Ще пия за това.

Чукнахме пластмасовите си чаши. Мобилният ми телефон иззвъня.

— Само секунда — бръкнах във вътрешния джоб на якето си за телефона. — Да?

— Хей, аз съм — каза Мефистофел.

— Казвай, Малкълм.

— О, значи си с някого.

— Да, на среща съм. Давай по същество.

Джана раздели последното лучено кръгче и остави половината от него в кошницата.

— Съжалявам, Лу. Аз съм в дома на един от лакеите ни. Един от човеците. Адвокат.

— Нека позная — иска да променим клаузите по договора му.

— Бинго. Той казва, че сме го подлъгали да приеме неясни условия.

— Припомни ли му за Параграф II?

— Имаш предвид онзи за свободната воля?

— Точно този.

Наблюдавах как Джана дояжда останалата половинка от лученото кръгче.

— Преглеждаме целия договор в детайли — каза Мефистофел. — Той иска да говори с теб.

— Сега съм зает. Накарай го да ми изпрати резюме на договора.

— Моля те, Лу, направи ми услуга и ме отърви от него?

Въздъхнах.

— Добре. Дай ми го.

— Благодаря. Името му е Джон Вон. Значи, щом си на среща, да не те чакаме довечера?

— Какво има довечера?

— Неделя е. Филмовата вечер при Вел.

— О, да. Не, не ме чакайте.

Изправих се и казах на Джана:

— Трябва да ме извиниш за момент.

Излезнах навън на тротоара.

— Ало? — каза мъжки глас по телефона.

— Да?

— Как сте тази вечер, сър?

— Извънредно зает, господин Вон. Сега, изложете оплакването си в не повече от двайсет думи.

— Не е точно оплакване. По-скоро молба. Бих искал да прекратя нашия договор по-рано.

— Много смешно! Какво искате в действителност.

Другият край на телефона замлъкна за момент.

— Аз…

— Господин Вон, не получихте ли повече пари, власт и уважение, отколкото заслужавате?

— Да, но…

— И в замяна, вие ни служите добре. Мисля, че и двете страни имат изгода от това споразумение. Не сте ли съгласен?

— Всъщност мисля, че в скоро време от този съюз вече няма да има никаква полза. Бих искал да попълня документ за лична неприкосновеност.

— Какво?

Хвърлих поглед към прозореца на ресторанта, като махнах с ръка и се усмихнах на Джана, после се обърнах с гръб.

— Слушай, малък, жалък никаквец, знам защо е всичко това. Остаряваш, гледаш вече смъртта в очите и търсиш някаква застраховка за спасението на душата си

— Аз…

— Единственият начин да престанеш да ни служиш е да бъдеш ликвидиран.

— Как да…

— Не питай. Виж, за твое добро е и двамата да се престорим, че този разговор не се е състоял. Лека нощ, господин Вон — затворих.

Джана дояждаше последното бутче, когато отново влязох в заведението.

— Съжалявам за това — казах. — Един от клиентите ни не разбрал условията на договора и главният счетоводител имаше проблеми да му ги обясни.

— Няма проблем. Обаче е жалко, че се налага да те безпокоят и през уикенда.

— Ако искаш спокойствие, никога недей да имаш свой собствен бизнес — погледнах към празните чинии и чаши на масата. — Значи, първо изядохме десерта, а сега — вечерята. Да затворим ли кръга и да отидем да пийнем по един коктейл?

— Току-що изпихме кана бира — каза тя. — Още малко и ще съм в безсъзнание.

— Тогава някакво предястие?

— Преядох!

— Супа? Малко бисквити? Какво ще кажеш за… каквото и да е?

Тя погледна часовника си.

— Наистина трябва да се прибирам. Утре се налага да ставам рано.

— О, разбирам.

— Но бих искала да те видя отново. Може ли да ти се обадя?

— Много бих искал — подадох й визитката си.

— Какво ще кажеш за петък?

— Какво ще кажеш за утре?

— Среща в понеделник вечер?

— Ще предизвикаме понеделника и ще прекараме страхотно — казах аз. — Мислех си за Светата троица — питиета, вечеря и танци.

— Ами, във вторник е Денят на ветераните, така че нещата в офиса ще са спокойни. Мога да позакъснея — прехапа устната си, после поклати глава. — Не, наистина трябва да наваксам с канцеларската работа.

— Канцеларска работа?

— И подреждане на архива…

— Подреждане на архива?

— Шегувам се — каза тя. — Интересно е да се види до каква степен можеш да преглътнеш егото си, за да се съобразиш с желанията на някой друг.

— Какво направих, за да заслужа този коментар?

— Все още нищо. Просто имам това чувство, че си от онзи тип мъже, които имат нужда да се държат под контрол.

— Виж, Джана — казах аз. — Оценявам прямотата ти и фактът, че се чувстваш достатъчно спокойна с мен, за да споделиш всяка мисъл, която се появи в главата ти. Но аз не съм който и да е. Не приличам на никого, когото си срещала досега. Така че не стоварвай емоционалния си товар пред мен и не очаквай да вървя на пръсти.

Тя се втренчи в мен за момент, после прочисти гърлото си.

— Добре.

Сервитьорката пристигна със сметката и аз я платих.

— Задръжте рестото — обърнах се към Джана. — Добре, какво има?

— Нищо. Прав си. Не трябваше да те нападам така без причина — изправи се и ме остави да й помогна да си облече палтото. — Ще почакам, докато имам причина. Тогава ще те нападна.

Обърнах я с лице към себе си.

— Очаквай също да бъдеш нападната в отговор.

Очите й заискриха, а атмосферата около нас се нажежи.

— Нямам търпение — тя издаде тих съскащ звук и се измъкна от хватката ми. — Да се махаме от тук.

Вървяхме обратно към станцията на метрото в мълчание. Когато се качихме на влака, седнах до нея. Тя не възрази, но извърна очи. Имаше нещо между нас, което го нямаше преди — нещо, което едновременно ни разделяше и свързваше.

Най-накрая тя извади визитната ми картичка.

— Ще дойда в офиса ти в седем утре вечерта. Как ти звучи това?

— Страхотно. Седем. Това звучи… добре.

— Добре тогава. Добре.

Влакът забави. Тя се изправи:

— Това е спирката ми.

— Позволи ми да те изпратя до вас — казах аз.

— Не, недей. Предпочитам бързите сбогувания. Така остават по-малко решения за вземане.

Влакът спря и вратите се отвориха.

— Лека нощ, Луис. Прекарах великолепно днес.

— Джана.

Слезе на перона. Хванах ръката й и я доближих до устните си. Докато целувах пръстите й, в съзнанието на всеки от нас се появи образ толкова мощен и чувствен, че шокира и двама ни. Очите ни се отвориха и се срещнаха. Двоен звън сигнализира, че вратите се затварят. Тя почти пристъпи напред, после издърпа ръката си от моята миг преди вратите да се затворят.

Докато влакът се отдалечаваше от станцията, обуздах емоциите си и наблюдавах как Джана изчезва от погледа ми. Гледката се претопи в стената на тунела.

— Двамата сте красива двойка.

Обърнах се и видях възрастна чернокожа жена в сиво, вълнено палто. Освен тийнейджъра, слушащ музика на уолкмена си, тя и аз бяхме единствените останали във влака.

— Благодаря ви — казах. — Това е първата ни среща.

— Ще има още много, сигурна съм.

— Наистина ли? — седнах на седалката пред нея.

— Ммххм. Не са много младите мъже в наши дни, които знаят какво може да се постигне с една деликатна целувка по ръката. Пеперудите, които накара да запърхат в нея, няма да я оставят да спи цяла нощ.

— Надявам се да поспи. Утре вечер пак ще излизаме.

— О, каквото и да се случи, тя ще има доста енергия. И двамата ще имате. Така се случва, когато започва нова любов.

Ръцете ми изстинаха.

— Какво?

— Казах, че така се…

— Чух ви — станах и се отдалечих. — Не е така. Изобщо не е така.

Тя поклати глава и гърлено се засмя.

— Ти така си мислиш — смехът й стана по-висок, премина в кашлица, после избледня в меко хихикане. — Ти така си мислиш.

Точно тогава влакът спря на следващата спирка. Аз изскочих и побягнах нагоре по ескалатора навън в нощта.

Луда жена, помислих си. Какво знаеше тя? Определено намирах Джана за опияняваща, може би дори бях заслепен от присъствието й. Но любов? Можех да изпитам любов толкова, колкото нощна пеперуда можеше да отлети до луната.

Погледнах към уличният знак и осъзнах, че се намирам на по-малко от миля от доказалата се противоотрова.

Десет минути по-късно почуках на вратата на Велзевул. Когато отвори, беше облечен в тога.

— Здрасти, Лу, влез!

— Закъснях ли?

— Не, тъкмо навреме. Приготвяхме се да гледаме Калигула. Искаш ли да се присъединиш?

— Може би.

Последвах го по коридора към всекидневната.

— Кво става, Лу? — облеклото на Мефистофел беше същото като на Велзевул. — Съжалявам, забравих да ти кажа по телефона да си донесеш тогата — той ми подаде една бира. — Как беше срещата ти?

— Имал си среща? — Велзевул подскочи от дивана. — Добре, време е да ни разкажеш.

Мефистофел изключи звука на телевизора.

— Да, Лу, позабавлявай ни с чудните си истории за разгулни веселби.

— Няма нищо за разказване – отговорих аз.

— Не е възможно! — каза Велзевул. — Луцифер, похотливото пале, се е задоволил с едно съвсем нормално, обикновено чукане? Кажи, че не е така.

— Не, имам предвид, че нямаше секс. Но си прекарахме много добре.

Те ме изгледаха неразбиращо.

— Ще я видя отново утре вечер.

Устите им се отвориха като по команда.

— Имаш втора среща? — каза Мефистофел.

— Да.

— Защо?

— Имах втора среща веднъж — каза Велзевул. — Само като експеримент. Същата работа като при теб. По някаква причина при първия опит не отбелязах точка, така че реших да се пробвам отново.

— Подейства ли? — попитах.

— Загубих интерес до края на вечерта. Мисля, че я прехвърлих на теб, като се замисля. Спомняш ли си едно високо, мускулесто, русо маце, преди около три години? Май че имаше дебели колене.

— Нищо не си спомням.

— Предполагам, че не съм пропуснал нищо тогава — Велзевул се тръшна на дивана и се изтегна върху голямата възглавница. — Е, ще повисиш ли с нас тази вечер или не?

— Още не съм решил.

— Хайде, Лу — каза Мефистофел. — Ще те попитаме само два пъти.

— Аха, не сме в настроение да ти се молим тази вечер.

— Не съм си донесъл тога – казах.

— Няма проблем — Велзевул се изправи, махна своята с едно ловко движение и ми я подаде. — Можеш да носиш моята.

Отдолу беше гол, естествено. Поколебах се за миг, после си спомних за старицата в метрото с нейните хитри прозрения и нахален смях.

Дръпнах тогата от ръката му.

— Дай ми още една бира.

[1 Такива усилия няма да са напразни — Б.пр.]

[2 национален парк в центъра на Вашингтон, който включва част от West Potomac Park и Constitution Gardens на запад. Много често така се нарича целия район между Мемориала Линкълн и Капитолия — Б.р.]

[3 град на река Хъдсън на север от Ню Йорк, основан от холандците през 1687 г. — Б.р.]

[4 Gianna (англ) – на английски се произнася като Джиана — Б.р.]

[5 Евангелието на Матея, Евангелието на Марко и Евангелието на Лука — Първите три евангелия от Новия Завет, в които се говори за едни и същи събития, свързани с Исус, и се превеждат едни и същи негови изречения, често съвпадащи дословно — Б.р.]

Страхотна глава.

Оставя един такъв"гъдел" ...........

Чакам следващата и голям интерес!

Прекрасно !

Чарити няма да е с Брюмел, но пък и нейната история се развива в книгата и е мнооого затрогваща

Голям съм шемет, даже и не се усетих, че простреляният господин е великият Бо Брюмел. Трябваше да препрочета главата наново, за да вникна в детайлите.

Голям съм шемет, даже и не се усетих, че простреляният господин е великият Бо Брюмел. Трябваше да препрочета главата наново, за да вникна в детайлите.

Дааа той е от плът и кръв

Четвъртък е ииии....Мамичките са обединени в своята радост — Колин Бриджъртън се завърна от Гърция.

Глава 1

Мамичките са обединени в своята радост — Колин Бриджъртън се завърна от Гърция.

За онези нежни — и невежи — читатели, които са нови в града тази година — мистър Бриджъртън е трети в легендарната поредица от осем деца Бриджъртън, тъй като името Колин започва с К* и идва след Антъни и Бенедикт и преди Дафни, Елоиз, Франческа, Грегори и Хаясинт.

Мистър Бриджъртън няма благородническа титла и не е много вероятно да получи такава, защото е седми поред в линията за наследяване на титлата на виконт Бриджъртън след двамата синове на виконта, по-големия си брат Бенедикт и неговите трима сина. Въпреки това той е считан за един от най-добрите улови на сезона, благодарение на богатството, лицето, тялото и най-вече чара си. Все пак е трудно да се предскаже дали мистър Бриджъртън ще се предаде на брачното блаженство този сезон, определено е на възраст за женене — тридесет и три, но никога не е показвал определен интерес към никоя дама с подходящ произход, а за да станат нещата още по-сложни, той има ужасяващия навик да напуска Лондон изневиделица и да се отправя към някое екзотично място.

Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун, 2 април 1824

— Виж това — изписка Порша Федърингтън. — Колин Бриджъртън се е върнал!

Пенелопе вдигна поглед от ръкоделието си. Майка й стискаше последния брой на Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун, както Пенелопе би стиснала въже, ако висеше от някоя много висока сграда.

— Знам — измърмори.

Порша се намръщи. Мразеше, когато някой — който и да е — научеше клюка преди нея.

— Как си се добрала до Уисълдаун преди мен? Казах на Брайърли да го пази и да не позволява на никой да го докосне…

— Не го видях в Уисълдаун — прекъсна я Пенелопе преди майка й да се втурне да порицава бедния иконом. — Фелисити ми каза вчера следобед. Хаясинт Бриджъртън й е казала.

— Сестра ти прекарва доста време у Бриджъртън.

— Както и аз — изтъкна Пенелопе, чудейки се докъде ще я доведе това.

Порша потупа брадичката си с пръст, както правеше винаги, когато замисля или планира нещо.

— Колин Бриджъртън е на възраст, на която трябва да си търси съпруга…

Пенелопе успя да примигне преди очите й буквално да изскочат от орбитите.

— Колин Бриджъртън няма да се ожени за Фелисити!

Порша леко сви рамене.

— И по-странни неща са се случвали.

— Аз поне не съм виждала — измърмори Пенелопе.

— Антъни Бриджъртън се ожени за онова момиче Кейт Шефийлд, а тя бе дори по-малко популярна от теб.

Това не бе съвсем вярно. Пенелопе смяташе, че двете заемаха еднакво ниско положение в социалната стълбица, но нямаше особен смисъл да казва това на майка си, която вероятно смяташе, че прави комплимент на третата си дъщеря като изтъква, че не е била най-малко популярното момиче през онзи сезон.

Пенелопе усети как устните й се присвиват. Комплиментите на майка й обикновено имаха ефекта на ужилвания.

— Не мисли, че съм имала намерение да те критикувам — каза Порша, внезапно преизпълнена със загриженост. — Всъщност се радвам, че остана стара мома. Аз съм съвсем сама на този свят, като изключим дъщерите ми, и е успокоително да знам, че една от вас ще може да се грижи за мен, когато остарея.

Пенелопе внезапно си представи бъдещето — такова, каквото го описваше майка й — и изведнъж й се прииска да побегне навън и да се омъжи за коминочистача. Отдавна се бе примирила с живота на стара мома, но някак си винаги си бе представяла себе си в нейна собствена малка и спретната къща с тераса. А може би малка къщичка край морето.

Но напоследък Порша изпъстряше разговорите си с препратки към старостта и колко щастлива била, че Пенелопе ще да може да се грижи за нея. Нямаше значение, че Прудънс и Филипа се бяха омъжили за заможни мъже и имаха достатъчно средства, за да осигурят всички удобства на майка си. Или пък, че самата Порша бе сравнително богата — когато семейството й й бе осигурило зестра, една четвърт бе отделена за личните й разходи.

Не, когато Порша говореше за грижи, нямаше предвид пари. Порша искаше роб.

Пенелопе въздъхна. Беше прекалено строга с майка си, макар и само в съзнанието си. Правеше го твърде често. Майка й я обичаше. И тя обичаше майка си.

Просто понякога не я харесваше особено.

Надяваше се, че това не я прави лош човек. Наистина, майка й можеше да изкара от кожата й дори най-милата и нежна дъщеря на света, а Пенелопе първа бе готова да признае, че тя самата може да е малко саркастична на моменти.

— Защо мислиш, че Колин няма да се ожени за Фелисити? — попита Порша.

Пенелопе изненадано вдигна поглед. Бе сметнала, че са приключили с темата. Трябваше да знае по-добре. Майка й определено бе упорита, ако не друго.

— Е — изрече бавно, — като начало тя е дванадесет години по-млада от него.

— Пфу — каза Порша и махна небрежно с ръка. — Това е нищо и го знаеш.

Пенелопе се намръщи, а след това изписка, защото неволно ободе пръста си с иглата.

— А и — жизнерадостно продължи Порша, — той е — отново сведе поглед към Уисълдаун за да намери точната му възраст, — на тридесет и три. Как би могъл да избегне разлика от дванадесет години между себе си и съпругата си? Със сигурност не очакваш да се ожени за някой на твоята възраст…

Пенелопе засмука наранения си прсът макар да знаеше, че това е крайно неизискано. Имаше нужда да запуши устата си, за да не каже нещо ужасно и в същото време доста злобно. Всичко, което говореше майка й, бе вярно. Много сватби във висшето общество — дори повечето — бяха между млади момичета и мъже, много по-възрастни от тях. Но някакси разликата във възрастта между Колин и Фелисити изглеждаше по-голяма, може би заради…

Пенелопе не успя да скрие отвращението от лицето си.

— Тя му е като сестра. Малка сестра.

— Наистина, Пенелопе. Не мисля…

— Това е почти като кръвосмешение — измърмори Пенелопе.

— Какво каза?

Пенелопе се върна към ръкоделието си.

— Нищо.

— Сигурна съм, че каза нещо.

Пенелопе поклати глава.

— Прочистих си гърлото. Може би си чула…

— Чух, че каза нещо. Сигурна съм!

Тя простена. Животът пред нея изглеждаше невероятно дълъг и скучен.

— Майко — изрече с търпението, ако не на светица, то поне на много набожна монахиня. — Фелисити на практика е сгодена за мистър Албънсдейл.

Порша направо започна да потърква ръце.

— Няма да е сгодена за него, ако може да хване Колин Бриджъртън.

— Фелисити би умряла преди да започне да преследва Колин.

— Разбира се, че няма. Тя е умно момиче. Всички знаят, че Колин Бриджъртън е добър улов.

— Но Фелисити обича мистър Албънсдейл!

Порша се отпусна в тапицирания си стол.

— Така е.

— Освен това — добави Пенелопе с чувство, — мистър Албънсдейл притежава много добро състояние.

Порша потупа брадичката си с показалец.

— Вярно. Не — каза остро, — толкова голямо като това на Бриджъртън, но не е за пренебрегване, предполагам.

Пенелопе знаеше, че е време да остави нещата така, но не можа да се спре да отвори уста за последен път.

— В интерес на истината, майко, той е чудесен партньор за Фелисити. Трябва да се радваме за нея.

— Зная, зная — изръмжа Порша. — Просто толкова исках някоя от дъщерите ми да се омъжи за Бриджъртън. Какъв успех! Цял Лондон щеше да говори за мен със седмици. Може би с месеци.

Пенелопе заби иглата във възглавничката до себе си. Това бе доста глупав начин да излее яда си, но алтернативата беше да скочи на крака и да извика Ами аз? Порша изглежда смяташе, че щом Фелисити се омъжи, надеждите й за съюз с Бриджъртън щяха да умрат завинаги. Но Пенелопе все още бе неомъжена — това нищо ли не означаваше?

Твърде много ли бе да иска майка й да мисли за нея със същата гордост, която изпитваше към другите си три дъщери? Пенелопе знаеше, че Колин няма да я избере за своя съпруга, но не трябваше ли майка й да е поне малко сляпа за недостатъците на децата си? За Пенелопе бе очевидно, че нито Прудънс, нито Филипа или Фелисити имат шанс с някой Бриджъртън. Защо майка й смяташе, че техните качества толкова превъзхождат нейните?

Много добре, Пенелопе трябваше да признае, че популярността на Фелисити надвишава тази на трите й сестри, взети заедно. Но Прудънс и Филипа никога не са били Несравними. Те обикаляха ъглите на балните зали, както и Пенелопе.

Само че, разбира се, сега бяха омъжени. Пенелопе не би искала да бъде прикована към нито един от техните съпрузи, но поне бяха омъжени.

За щастие умът на Порша вече бе отлетял към по-оптимистични възможности.

— Трябва да посетя Вайълет — каза тя. — Тя ще бъде толкова облекчена, че Колин се е върнал.

— Сигурна съм, че лейди Бриджъртън ще се радва да те види — каза Пенелопе.

— Бедната жена — изрече Порша с драматична въздишка. — Тревожи се за него, знаеш…

— Знам.

— Наистина, мисля, че е твърде много да се очаква това от една майка. Той непрекъснато скита, един Бог знае къде, из някакви езически страни…

— Мисля, че хората в Гърция са християни — измърмори Пенелопе и отново сведе поглед към ръкоделието си.

— Не бъди нахална, Пенелопе Ан Федърингтън — те са католици! — Порша направо потръпна докато изричаше думата.

— Изобщо не са католици — отвърна тя и остави ръкоделието настрана. — Принадлежат към Гръцката Православна Църква.

— Е, това не е Англиканската Църква — изсумтя Порша.

— Тъй като са гърци, това едва ли ги тревожи особено.

Очите на Порша неодобрително се присвиха.

— А ти откъде знаеш за тази гръцка религия? Не, не ми казвай — каза с драматичен жест. — Прочела си го някъде.

Пенелопе само премигна докато се опитваше да измисли подходящ отговор.

— Иска ми се да не четеше толкова много — въздъхна майка й. — Вероятно можех да те омъжа още преди години, ако отделяше малко повече внимание на светските задължения и по-малко на… на…

Пенелопе просто трябваше да попита.

— По-малко на какво?

— Не знам. На това, каквото и да е то, което правиш докато се взираш в пространството и толкова често си фантазираш.

— Просто мисля — тихо каза Пенелопе. — Понякога ми се иска да спра и да помисля.

— Да спреш какво? — поиска да узнае тя.

Тя не можа да подтисне усмивката си. Въпросът на Порша като че ли обобщаваше всички разлики между майката и дъщерята.

— Нищо, майко — каза Пенелопе. — Наистина.

Порша изглеждаше така, сякаш искаше да продължи разговора, но след това си промени мнението. А може би просто бе гладна. Взе бисквита от подноса и я пъхна в устата си.

Пенелопе понечи да вземе последната бисквита за себе си, но реши да я остави на майка си. Това щеше да задържи пълна устата й. Последното, което желаеше, бе да води още един разговор за Колин Бриджъртън.

* * *

— Колин се върна!

Пенелопе вдигна поглед от книгата си Кратка история на Гърция, за да види как Елоиз Бриджъртън връхлита в стаята. Както обикновено присъствието й не бе предварително обявено. Икономът на семейство Федърингтън толкова бе свикнал да я вижда там, че се отнасяше с нея, като с член на семейството.

— Така ли? — попита Пенелопе, успявайки да изобрази, поне по собствено мнение, доста реалистично безразличие. Разбира се, остави Кратка история на Гърция зад Матилда — роман на С. Р. Филдинг, който бе пожънал голям успех миналaта година. Всички имаха екземпляр на Матилда на нощното си шкафче. А и беше достатъчно дебела за да скрие Кратка история на Гърция.

Елоиз се разположи на стола до бюрото на Пенелопе.

— Наистина, освен това е хванал сериозен тен. Заради цялото това стоене на слънце, предполагам.

— Той беше в Гърция, нали?

Елоиз поклати глава.

— Каза, че войната много се е задълбочила и е станало твърде опасно. Затова е отишъл в Кипър.

— Боже, Боже — изрече Пенелопе с усмивка. — Лейди Уисълдаун е объркала нещо.

Елоиз й отправи нахалната си Бриджъртънова усмивка и Пенелопе още веднъж осъзна каква късметлийка бе, че тя е най-добрата й приятелка. С Елоиз бяха неразделни, откакто навършиха седемнадесет. Заедно бяха прекарали сезоните си, порастнаха заедно и, за голяма изненада на майките си, заедно останаха стари моми.

Елоиз твърдеше, че не е срещнала подходящия човек.

Пенелопе, разбира се, никога не бе получавала предложения.

— Кипър харесал ли му е? — попита Пенелопе.

Елоиз въздъхна.

— Каза, че е било превъзходно. Колко ми се иска да пътувам! Изглежда всички са ходили някъде освен мен.

— И мен — напомни й Пенелопе.

— И теб — съгласи се Елоиз. — Благодаря на Бога за теб.

— Елоиз — възкликна Пенелопе и хвърли една възглавничка към нея. Но тя също благодареше на Бога за Елоиз. Всеки ден. Много жени прекарваха целия си живот без дори една близка приятелка, а тя имаше някой, с когото можеше да сподели всичко. Е, почти всичко. Пенелопе никога не й бе казвала за чувствата си към Колин, макар да мислеше, че Елоиз подозира истината. Бе твърде тактична, за да го спомене, което още веднъж потвърждаваше увереността на Пенелопе, че Колин никога не би я обикнал. Ако Елоиз бе помислила, дори за секунда, че Пенелопе има шанс да спечели Колин за съпруг, щеше да замисля сватовнически стратегии с безмилостност, която би впечатлила и военен генерал.

Когато нещата опираха до това, Елоиз се справяше впечатляващо добре.

— …и тогава каза, че морето било толкова бурно, че се освободил от съдържанието на стомаха си през борда и… — Елоиз се намръщи. — Не ме слушаш.

— Не — призна Пенелопе. — Е, да, всъщност отчасти. Не мога да повярвам, че Колин наистина ти е казал, че е повръщал.

— Е, аз съм му сестра.

— Ще ти е бесен, ако разбере, че си ми казала.

Елоиз отмина протеста й.

— Няма да има нищо против. Ти също си му като сестра.

Пенелопе се усмихна и в същото време въздъхна.

— Майка го попита, разбира се, дали смята да остане в града за сезона — продължи Елоиз. — И, разбира се, бе ужасно настоятелна, но после аз реших лично да го разпитам…

— Ужасно мило от твоя страна — измърмори Пенелопе.

Елоиз хвърли възглавничката обратно към нея.

— И накрая успях да измъкна от него, че ще остане поне за няколко месеца, но ме накара да обещая, че няма да казвам на майка.

— Е, това не е… — Пенелопе се прокашля — много умно от негова страна. Ако майка ти смята, че времето му тук е ограничено, ще удвои усилията си да го види женен. Мислех, че той иска да избегне това повече от всичко.

— Това изглежда е обичайната му цел в живота — съгласи се Елоиз.

— Ако я успокои, че няма нужда от бързане, може би няма да го притиска толкова.

— Интересна идея — каза Елоиз, — но е по-вярно на теория, отколкото на практика. Майка ми е толкова решена да го види как се жени, че е без значение дали ще удвои усилията си. И обичайните напъни са напълно достатъчни, за да го подлудят.

— Човек може ли да полудее двойно? — замислено каза Пенелопе.

Елоиз наклони глава.

— Не знам — каза. — Не мисля, че ми се иска да разбера.

И двете замълчаха за момент — рядко се случваше подобно съвпадение — после Елоиз рязко скочи на крака и каза:

— Трябва да вървя.

Пенелопе се усмихна. Хората, които познаваха Елоиз много добре, мислеха, че й е навик често — и рязко — да променя темата, но Пенелопе знаеше, че истината е съвсем различна. Когато умът на Елоиз бе съсредоточен върху нещо, бе напълно неспособна да го забрави. Което означаваше, че, ако тя внезапно е решила да тръгва, това вероятно има нещо общо с това, което са говорили по-рано днес и…

— Колин ще идва на чай — обясни Елоиз.

Пенелопе се усмихна. Обичаше да е права.

— Трябва да дойдеш — каза Елоиз.

Приятелката й поклати глава.

— Той би искал да присъства само семейството.

— Вероятно си права — каза Елоиз и бавно кимна. — Е, добре тогава, трябва да вървя. Ужасно съжалявам, че посещението ми е толкова кратко, но исках да се уверя, че знаеш, че Колин си е у дома.

— Уисълдаун — напомни й Пенелопе.

— Вярно. Откъде черпи информацията си тази жена? — запита Елоиз и учудено поклати глава. — Кълна се, понякога знае толкова много за семейството ми, че се чудя дали не трябва да се страхувам.

— Не може да продължава вечно — коментира Пенелопе и се изправи, за да изпрати приятелката си. — Някой накрая ще разбере коя е, не мислиш ли?

— Не зная — Елоиз сложи ръка на дръжката на вратата, завъртя я и дръпна. — Преди смятах така, но изминаха десет години. Всъщност повече. Ако щяха да я хванат, мисля, че досега щеше да се случи.

Пенелопе я последва по стълбите.

— Накрая ще направи грешка. Трябва. Все пак е само човек.

Елоиз се засмя.

— Аз пък си мислех, че е някакво божество.

Пенелопе усети, че се усмихва.

Елоиз спря и се обърна толкова внезапно, че Пенелопе се блъсна върху нея и двете за малко да паднат надолу по последните няколко стъпала.

— Знаеш ли какво? — попита Елоиз.

— Дори не смея да предполагам.

Елоиз не си направи труда дори да й направи физиономия.

— Бас хващам, че вече е направила грешка — каза тя.

— Моля?

— Ти сама го каза. Тя… а би могъл да бъде и той, предполагам… пише тази рубрика вече повече от десетилетие. Никой не би могъл да го прави толкова дълго без да допусне грешка. Знаеш ли какво мисля?

Пенелопе само разпери нетърпеливо ръце.

— Според мен проблемът е, че просто всички останали сме твърде глупави, за да забележим грешките й.

Пенелопе се втренчи в нея за момент и избухна в смях.

— О, Елоиз — каза докато бършеше сълзите от очите си. — Наистина те обичам.

Тя се ухили.

— И добре правиш, като знам, че съм стара мома. Трябва да заживеем заедно, когато станем на тридесет и съвсем остареем.

Пенелопе се улови за идеята като за спасителен пояс.

— Мислиш ли, че е възможно? — възкликна. След това с тих глас каза като гледаше крадешком към фоайето. — Майка започва да говори за старините си обезпокоително често.

— Какво обезпокоително има в това?

— Аз присъствам във всичките й видения — в очакване на нейните заповеди.

— О, Боже.

— И по-силни думи са ми идвали наум.

— Пенелопе! — Елоиз се ухили.

— Обичам майка си — каза тя.

— Зная — изрече Елоиз помирително.

— Не, наистина я обичам.

Лявото ъгълче на устата на Елоиз започна да потрепва.

— Зная, че наистина я обичаш. Наистина.

— Просто…

Елоиз вдигна ръка.

— Няма нужда да казваш нищо повече. Прекрасно разбирам. Аз… О! Добър ден, мисис Федърингтън!

— Елоиз — каза Порша, нахлувайки във фоайето. — Не знаех, че си тук.

— Потайна съм, както винаги — каза Елоиз. — Дори нахална.

Порша й се усмихна снизходително.

— Чух, че брат ти отново е в града.

— Да, всички сме много щастливи.

— Сигурна съм, особено майка ти.

— Наистина. Не е на себе си от радост. Мисля, че в момента съставя списъка.

Цялото лице на Порша се оживи при споменаването на нещо, което би могло да бъде считано за клюка.

— Списък? Какъв списък?

— О, знаете, същия списък, който прави за всичките си порастнали деца. Възможни съпруги и всичко останало.

— Да се чуди човек — сухо изрече Пенелопе, — какво представлява всичко останало.

— Понякога включва един или двама, които са безнадеждно неподходящи за да подчертае качествата на истинските кандидати.

Порша се засмя.

— Може би ще те включи в списъка на Колин, Пенелопе!

Пенелопе не се засмя. Нито пък Елоиз. Порша изглежда не забеляза.

— Е, аз най-добре да тръгвам — каза Елоиз и се прокашля за да замаже момента, който бе силно неудобен за две от трите жени в коридора. — Колин ще идва на чай. Майка иска цялото семейство да присъства.

— Ще се съберете ли? — попита Пенелопе. Домът на лейди Бриджъртън бе голям, но децата, съпругите и внуците на Бриджъртън бяха общо двадесет и един човека. Наистина голям род.

— Отиваме в Бриджъртън Хаус — обясни Елоиз. Майка й се бе изнесла от официалния дом на семейство Бриджъртън в Лондон, след като най-големият й син се ожени. Антъни, който бе виконт откакто стана на осемнадесет, бе казал на Вайълет, че това не е нужно, но тя настоя, че той и съпругата му имат нужда от лично пространство. В резултат на това Антъни и Кейт живееха с трите си деца в Бриджъртън Хаус, а Вайълет и неженените й деца — с изключение на Колин, който имаше собствено жилище — живееха на няколко пресечки от тях на Брутън Стрийт номер пет. След цяла година неуспешни опити да измислят име на новия дом на лейди Бриджъртън, семейството бе свикнало да го нарича просто Номер Пет.

— Забавлявайте се — каза Порша. — Аз трябва да намеря Фелисити. Закъсняваме за час при модистката.

Елоиз се загледа как Порша изчезва по стълбите и каза на Пенелопе:

— Сестра ти изглежда прекарва доста време при модистката.

Пенелопе сви рамене.

— Фелисити полудява от всички тези проби, но е единствената надежда на майка за наистина добър брак. Според мен смята, че Фелисити ще улови някой херцог, ако носи точната рокля.

— Тя не е ли на практика сгодена за мистър Албънсдейл?

— Предполагам, че ще й направи официално предложение следващата седмица, но дотогава майка си пази всички възможности отворени — завъртя очи. — Най-добре предупреди брат си да се държи на разстояние.

— Грегори? — попита невярващо Елоиз. — Той още не е завършил университета.

— Колин.

— Колин — Елоиз избухна в смях. — О, това е забавно.

— И аз това й казах, но знаеш каква е, когато си науми нещо.

Елоиз се изкикоти.

— Като мен, предполагам.

— Упорита до край.

— Упоритостта може да бъде хубаво нещо — напомни й Елоиз, — в подходящия момент.

— Точно така — отвърна Пенелопе със саркастична усмивка, — а в неподходящия момент е абсолютен кошмар.

Елоиз се засмя.

— Горе главата, приятелко. Поне те остави да се оттървеш от онези жълти одеяния.

Пенелопе погледна сутрешната си рокля, която, каза си, бе в доста притен нюанс на синьото.

— Спря да избира дрехите ми, когато осъзна, че официално съм отпаднала от брачното състезание. Момиче, което няма изгледи за брак, не си струва времето и енергията, необходими за съвети по отношение на модата. Повече от година не ме е придружавала при модистката. Какво блаженство!

Елоиз се усмихна на приятелката си, чиято кожа придобиваше прекрасен оттенък на нещо средно между праскови и сметана, когато бе облечена в по-хладни цветове.

— За всички стана очевидно точно кога ти сама започна да избираш дрехите си. Дори лейди Уисълдауин го коментира!

— Скрих този брой от майка — призна Пенелопе. — Не исках това да нарани чувствата й.

Елоиз премигна няколко пъти преди да каже:

— Много мило от твоя страна, Пенелопе.

— И аз си имам своите моменти на състрадание и доброта.

— Човек би помислил — изсумтя Елоиз, — че жизненоважна част от добротата и състраданието е способността да не привличаш внимание върху факта, че ги притежаваш.

Пенелопе прехапа устни и побутна Елоиз към вратата.

— Не трябва ли да си вървиш у дома?

— Тръгвам! Тръгвам!

И излезе.

* * *

Колин реши, че е доста приятно човек да се върне в Англия, докато отпиваше от едно наистина прекрасно бренди.

Всъщност бе наистина странно как се радваше да се върне толкова, колкото и когато заминаваше. След още няколко месеца, най-много шест, щеше да е нетърпелив да замине отново, но засега Англия през април определено му се струваше прекрасна.

— Хубаво е, нали?

Колин вдигна поглед. Брат му Антъни се бе облегнал на масивното си махагоново бюро, вдигнал към него собствената си чаша бренди.

Колин кимна.

— Не бях осъзнал колко ми липсва докато не се върнах. Узото си има привлекателни черти, но това… — вдигна чаша, — е божествено.

Антъни иронично се усмихна.

— И колко смяташ да останеш този път?

Колин тръгна към прозореца и се престори, че гледа навън. Най-големият му брат не се стараеше особено да прикрие нетърпимостта си към странстванията му. Всъщност не можеше да го вини. Понякога бе трудно да изпраща писма до дома и семейството му вероятно често трябваше да чака месец или дори два, за да получи някакви новини за него. И макар да знаеше, че няма да му е особено приятно да е на тяхно място — да не знае дали любим човек е жив или мъртъв, постоянно да чака пратеник да почука на вратата — това просто не бе достатъчно, за да го задържи за постоянно в Англия.

От време на време изпитваше потребност да се махне. Не знаеше как да го опише по друг начин.

Далеч от висшето общество, което го смяташе за чаровен развратник и нищо повече, далеч от Англия, която окуражаваше по-малките синове да се присъединят към армията или църквата, нито една, от които не бяше по вкуса му. Дори и далеч от семейството си, което го обичаше безусловно, но нямаше никаква представа, че дълбоко в себе си, той иска да се занимава с нещо.

Брат му Антъни носеше виконтската титла, а с това и множество отговорности. Управляваше имения, занимаваше се със семейните финанси, грижеше се за добруването на безброй наематели и прислужници. Бенедикт, който бе с четири години по-голям от него самия, си бе създал име като художник. Бе започнал с молив и хартия, но след окуражаване от страна на жена си бе преминал към маслени бои. Един от пейзажите му бе окачен в Националната галерия.

Антъни завинаги щеше да бъде запомнен в семейните хроники като седмия виконт Бриджъртън. Бенедикт щеше да живее чрез картините си много след като си отидеше от този свят.

А Колин нямаше нищо. Управляваше малката собственост, дадена му от семейството и посещаваше партита. Никога не би и помислил да заяви, че не се забавлява, но понякога искаше нещо повече от това.

Искаше цел.

Искаше да остави нещо след себе си.

Искаше, ако не да знае, то поне да се надява, че когато си отиде, ще бъде запомнен и по друг начин, а не само чрез Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун.

Той въздъхна. Нищо чудно, че прекарваше толкова време на път.

— Колин — настоя брат му.

Той се обърна към него и примигна. Знаеше със сигурност, че Антъни му е задал въпрос, но докато се луташе в дебрите на съзнанието си, бе забравил какъв.

— О! Така… — той се прокашля. — Ще съм тук поне до края на сезона.

Антъни запази мълчание, но не бе трудно да се забележи доволното му изражение.

— Ако не друго — добави Колин и на лицето му се изписа прословутата му крива усмивка, — някой трябва да глези децата ти. Изобщо не мисля, че Шарлот има достатъчно кукли.

— Само петдесет — съвсем сериозно се съгласи Антъни. — Горкото момиченце е ужасно пренебрегнато.

— Рожденият й ден е в края на месеца, нали? Мисля, че трябва да я пренебрегна още малко.

— Като говорим за рождени дни — каза Антъни и се настани в голямото кресло зад бюрото си. — Този на майка е следващата неделя.

— Защо мислиш, че бързах да се върна?

Антъни вдигна вежди и Колин остана с впечатлението, че се опитва да реши дали наистина е бързал към дома заради рождения ден на майка си или просто се възползва от доброто съвпадение.

— Ще организираме парти за нея — каза Антъни.

— И тя ти позволява — опитът на Колин сочеше, че жените на определена възраст не се радват на отбелязването на рождените си дни. И макар майка му все още да беше невероятно прекрасна, със сигурност бе на определена възраст.

— Наложи се да прибегнем до изнудване — призна Антъни. — Трябваше или да се съгласи за партито, или да разкрием истинската й възраст.

Той не трябваше да отпива от брендито — задави се и едва успя да се сдържи да не го изплюе върху брат си.

— Би ми се искало да видя това.

Антъни се усмихна доволно.

— Това бе блестящ ход от моя страна.

Колин довърши питието си.

— Какви мислиш, че са шансовете тя да не използва партито като възможност да ми намери съпруга?

— Много малки.

— И аз така смятам.

Антъни се облегна в стола си.

— Вече си на тридесет и три, Колин…

Брат му невярващо се втренчи в него.

— Мили Боже, и ти ли започваш.

— Не бих и помислил. Просто щях да предложа да си отваряш очите този сезон. Не е необходимо активно да си търсиш съпруга, но няма нищо лошо, ако поне си отворен за тази възможност.

Колин погледна вратата с намерението съвсем скоро да се измъкне през нея.

— Уверявам те, че не съм противник на идеята за брака.

— Не съм си го и помислил — съгласи се Антъни.

— Все пак не виждам причина да бързам.

— Никога няма причина да се бърза — отвърна брат му. — Е, поне рядко има. Просто угоди на майка, става ли?

Колин не бе осъзнал, че все още държи празната си чаша докато тя не се изплъзна от пръстите му и не тупна на пода със силен звън.

— Мили Боже — прошепна, — болна ли е?

— Не — каза Антъни, а гласът му прозвуча силно и напрегнато от изненадата. — Тя ще ни надживее всички, сигурен съм.

— Тогава за какво е всичко това?

Антъни въздъхна.

— Просто искам да те видя щастлив.

— Щастлив съм — настоя Колин.

— Така ли?

— По дяволите, аз съм най-щастливия мъж в Лондон. Просто прочети лейди Уисълдаун. Тя ще ти го каже.

Антъни сведе поглед към вестника на бюрото си.

— Е, може би не точно този брой, но нещо от миналата година. Наричан съм «чаровен» повече пъти, отколкото лейди Данбъри е наричана «упорита», а и двамата знаем, че това е сериозно постижение.

— Чаровен не е равнозначно на щастлив — меко възрази брат му.

— Нямам време за това — измърмори. Вратата никога не му бе изглеждала толкова привлекателна.

— Ако наистина беше щастлив — настоя Антъни, — нямаше постоянно да си тръгваш.

Колин спря с ръка на дръжката.

— На мен ми харесва да пътувам.

— Постоянно?

— Сигурно, иначе нямаше да го правя.

— Това определено е измъкване, ако изобщо някога съм чувал такова.

— А това — той дяволито се усмихна на брат си, — определено си е бягство.

— Колин!

Но той вече бе излязъл.

[* Colin — започва с C — третата поред буква в английската азбука]

Оставихме Карото да кашля. Аз лично съм много любопитна защо. А вие?

Глава 3

С-ръце-на-кръста а-ким-бо (наречие). Позиция, в която дланите са поставени на хълбоците и лактите са обърнати навън.

Не мога да изброя колко пъти е заставал пред мен с ръце на кръста. Направо изтръпвам, като си помисля за това.

Из личния речник на Каролайн Трент

Каролайн кашля през цялата нощ. Кашля, докато слънцето изгряваше. Кашля, докато небето стана яркосиньо и спря само, за да провери съда на перваза. По дяволите. Беше празен. Няколко капки вода щяха да й дойдат добре. Гърлото й гореше в адски пламъци.

Но с болно гърло или не, планът бе заработил като с магия. Когато отвори уста и изпробва гласа си, звукът, който излезе можеше да засрами и жаба.

Всъщност самата жаба би трябвало да се засрами, ако издадеше подобни звуци. Без съмнение, Каролайн временно бе онемяла. Похитителят можеше да й задава колкото си поиска въпроса, но тя нямаше да е в състояние, да му каже нищо.

За да е съвсем сигурна, че той няма да се усъмни в болестта й, отвори широко уста и погледна в огледалото, като изви глава така, че слънцето да освети гърлото й.

Беше яркочервено. И изглеждаше направо ужасно. А торбичките под очите, заради безсънието предишната нощ й придаваха още по-болнав вид. Каролайн едва не подскочи от радост. Само да имаше някакъв начин да се доразболее още повече. Би могла да приближи лицето си до някоя свещ докато то станеше неестествено топло. Как обаче да му обясни защо е запалила свещ в такава прекрасна утрин?

Не, болното гърло трябваше да е достатъчно. А и да не беше, нямаше голям избор, защото чу стъпките му в коридора.

Тя се втурна през стаята, покатери се в леглото и придърпа завивката до брадичката си. Изкашля се няколко пъти, после ощипа бузите си, за да почервенеят и покашля още малко.

Кхъ кхъ кхъ.

Ключът се превъртя в ключалката.

Кхъ кхъ кхъ кхъ КХЪ. Беше направо убийствено за гърлото й, но Каролайн искаше да му устрои подходящ спектакъл докато влизаше.

После другият ключ се завъртя. По дяволите. Беше забравила, че ключалките са две.

Кхъ кхъ кхъ. Хак хак. Кхъ. Гха.

— Мили Боже! Какъв е този дяволски звук?

Каролайн погледна към него, и ако досега не беше онемяла, това определено щеше да се случи точно в този миг. В тъмнината похитителят й изглеждаше опасен и зловещ, но на дневна светлина би засрамил и Адонис.

Сега изглеждаше някак по-едър. И по-силен също — сякаш дрехите едва удържаха силата на тялото му. Черната му коса беше прилежно сресана, но един непослушен кичур се спускаше над лявата му вежда. Единственото невинно нещо в очите му бе ясният им сив цвят. Гледаха я така съсредоточено, сякаш бяха видели твърде много в живота.

Мъжът я хвана за раменете и тя усети как пръстите му я опариха през тънката дреха. Пое си въздух и го замаскира с едно изкашляне.

— Снощи вече ви казах, че се изморих от игричките ви.

Каролайн бързо поклати глава, хвана се за гърлото и закашля отново.

— Ако дори и за миг сте си помислила, че ще се хвана… — тя отвори широко уста и посочи към гърлото си. — Нямам намерение да гледам в гърлото ти, ти, малка…

Тя посочи отново, като този път настойчиво пъхна пръст в устата си.

— О, добре — устните му се свиха в тънка черта, завъртя се решително на пета, мина през стаята и измъкна една свещ от свещника.

Каролайн го наблюдаваше с нескрит интерес, как я извади, а после се върна към леглото и седна до нея. То хлътна под тежестта му, а тя загуби равновесие, и политна към него, като машинално изпъна ръце напред в опит да се предпази.

И докосна бедрото му.

— Кхъ!

В следващия миг буквално отлетя към другия край на леглото.

— О, мили Боже! Докосвали са ме много по-привлекателни и заинтересовани жени — сопна й се той. — Не се страхувай. Ще измъкна истината от теб, но нямам намерение да те насилвам.

Колкото й да бе странно, Каролайн му вярваше. Като изключим склонността му да отвлича непознати, не приличаше на човек, който би насилил жена против волята й. Дори му имаше доверие, неизвестно защо. Нищо не би му попречило да я нарани или дори да я убие, но той не го бе сторил. Усещаше у него някакво достойнство и морал, които липсваха у настойниците й.

— Е? — попита той.

Тя се приближи с инч към него и прибра целомъдрено ръце в скута си.

— Отвори уста.

Каролайн прочисти гърлото си, сякаш беше нужно и го направи. Той приближи пламъка близо до лицето й и надникна. След миг се отдръпна, а тя затвори уста и се вгледа в него с очакване.

Изглеждаше намръщен.

— Сякаш някой е нарязал гърлото ти с бръснач — сухо отбеляза той, — но мисля, че и сама знаеш това.

Тя кимна.

— Предполагам, че си кашляла през цялата нощ.

Тя отново кимна.

Блейк затвори очи за миг преди да каже:

— Признавам си, че спечели възхищението ми. Да си причиниш подобна болка, само за да избегнеш няколко въпроса. Това показва истинска преданост към каузата!

Каролайн му хвърли най-гневния си поглед.

— За твое съжаление си избрала грешната кауза.

Този път тя го погледна съвсем недоумяващо, но поне беше честна. Нямаше никаква представа за каква кауза говори.

— Сигурен съм, че все пак можеш да говориш.

Тя поклати глава.

— Опитай — той се наведе напред и я погледна толкова настойчиво, че я смути. — Заради мен.

Каролайн отново поклати глава, този път бързо. Много бързо. Той се наведе още по-напред, докато носа му почти не се допря до нейния.

— Опитай!

Не! — искаше да изкрещи тя, но от устата й не излезе никакъв звук.

— Наистина не можеш да говориш — каза той, силно изненадан.

Тя опита да му отправи най-добрия си Какво-за-Бога-си-мислите-че-бих-казала-ако-можех-да-говоря поглед, но й се стори, че това е твърде сложно за едно-единствено изражение на лицето.

Той внезапно се изправи.

— Връщам се веднага.

На Каролайн не й оставаше нищо друго, освен да го проследи с поглед как излиза от стаята.

* * *

Блейк въздъхна раздразнено, когато стигна до вратата на кабинета си. По дяволите, остаряваше за тази работа. Двадесет и осем години не бяха толкова много, но седем от тях бе прекарал в служба за Военното министерство, а това бе напълно достатъчно, за да те състари преждевременно. Беше виждал свои приятели да умират, семейството му постоянно се чудеше защо и къде изчезва за дълги периоди от време, а годеницата му…

Блейк стисна очи от болка и вина. Мирабел вече не му беше годеница. Тя повече никога и на никого нямаше да бъде годеница, защото беше заровена в семейното гробище в Котсуолдс.

Беше толкова млада, толкова красива и невероятно умна. Наистина бе изумително как се влюби в жена, чийто интелект конкурираше неговия. Мирабел беше всестранно надарена, особено в областта на езиците, и по тази причина от ранна възраст се беше присъединила към редиците на Военното министерство.

После привлече и Блейк, отдавнашният й съсед, съсобственик на най-уютната къщичка на дърво в цяла Англия и партньор в уроците й по танци. Бяха израснали заедно, влюбиха се заедно, но Мирабел бе умряла сама.

Не, помисли си Блейк. Това не беше истина. Мирабел само бе умряла, а той беше останал наистина сам.

Сега, няколко години по-късно продължаваше да работи за Военното министерство. Блейк си казваше, че го прави, за да отмъсти за смъртта й, но често се чудеше, дали не бе, защото просто не знаеше с какво друго да се занимава. След смъртта на Мирабел, бе станал безразсъден. Не се интересуваше дали ще остане жив или ще умре и поемаше глупави рискове в името на родината си, но тези рискове му се отплащаха. Не се бе провалял нито веднъж.

Разбира се, случваше се да го прострелят, да се опитат да го отровят и изхвърлят зад борда на кораб, но единствената грижа на Военното министерство бе не неговата безопасност, а това да не загубят своя най-добър агент.

Но сега Блейк се опитваше да успокои раздразнението си. Не можеше да се избави от болката — тя беше заседнала в душата му твърде дълбоко, но вероятно имаше начин да премахне омразата си към света, който му беше отнел истинската любов и най-добрата приятелка. И единственият начин да го направи бе да напусне Военното министерство и поне да опита да води нормален живот.

Но първо трябваше да приключи с този последен случай.

Защото някой предател, като Оливър Прюит беше отговорен за смъртта на Мирабел. Виновникът бе екзекутиран разбира се, но Блейк вярваше, че и Прюит трябва да увисне на бесилото.

За да го постигне, обаче, трябваше да измъкне информация от Карлота Де Леон. Проклета жена! И за минута не бе повярвал в нейната внезапна и опасна болест, която я бе лишила от способността да говори. Не, малката вероятно бе стояла половината нощ да си дере гърлото.

Почти изпита удоволствие при вида на изражението й, когато се опита да му изкрещи «Не!». Блейк предположи, че все пак бе очаквала от устата й да излезе някакъв звук.

Той се изхили. Надяваше се гърлото й да гори като самия ад. Не заслужаваше друго.

И все пак, имаше работа за вършене. Тази задача щеше да е последната му за Военното министерство и макар че не искаше нищо повече от това да се оттегли на спокойствие в имението си, нямаше да допусне мисията му да завърши с провал.

Карлота Де Леон щеше да говори, а Оливър Прюит да увисне на въжето.

И тогава Блейк Рейвънскрофт щеше да се превърне в поредния скучен джентълмен, обречен да живее в самотно спокойствие.

Може би щеше да се захване с рисуване. Или с отглеждане на хрътки. Възможностите бяха безбройни и безкрайно глупави.

Но в момента имаше работа. С мрачна решителност взе три пера, малка стъкленица с мастило и няколко листа хартия. Ако Карлота Де Леон не можеше да му каже всичко, което знаеше, то тогава щеше да му го напише, по дяволите!

* * *

Лицето на Каролайн сияеше с лъчезарна усмивка. Досега денят й се развиваше изключително успешно. Похитителят й се убеди, че не може да говори, а Оливър…

О, тя се зарадва още повече, само при мисълта какво правеше Оливър в този момент. Навярно крещеше с все сила, и хвърляше по някоя ваза към сина си. Нищо особено скъпо, разбира се. Даже и в гнева си той бе твърде пресметлив, за да унищожи нещо ценно.

Горкият Пърси, Каролайн почти го съжали. Почти. Не можеше да изпита симпатия към тесногръдия глупак, който се бе опитал да я насили предишната нощ. Потръпна при мисълта как щеше да се почувства, ако наистина бе успял.

И все пак тя имаше чувството, че ако някога Пърси успее да се измъкне от влиянието на баща си можеше и да се превърне в почти порядъчно човешко същество. Не някой, когото би искала да вижда често, разбира се, но определено нямаше да напада невинни жени, само защото баща му е наредил.

В този момент чу стъпките на похитителя си в коридора. Бързо изтри усмивката от лицето си и вдигна едната си ръка към шията. Когато той влезе в стаята, тя отново кашляше.

— Имам изненада за теб — каза Блейк с подозрително весел глас.

Каролайн вдигна глава вместо отговор.

— Виж това. Хартия. Пера. Мастило. Не е ли вълнуващо?

Тя премигна като се престори, че не разбира. О, по дяволите, не бе помислила за това. Нямаше начин да го убеди, че не умее да пише — очевидно приличаше на образована жена. А и без съмнение, нямаше да успее да си изкълчи китката в следващите три секунди.

— О, разбира се — каза той с пресилена вежливост, — имаш нужда от попивателна хартия. Колко непредвидливо от моя страна, да не помисля за това. Ето я и нея. Точно така, право в скута ти. Сега удобно ли ти е?

Каролайн само го погледна, и реши, че предпочита гнева му пред ехидния му сарказъм.

— Не? Тогава нека ти оправя възглавницата.

Той се наведе напред и Каролайн, на която наистина й бе омръзнало от сладникавото му отношение, се изкашля право в лицето му. И докато той успее да се дръпне достатъчно, за да я погледне, бе изобразила на лицето си пълна невинност.

— Ще забравя, че направи това — каза рязко той, — за което трябва да си ми вечно благодарна.

Каролайн просто погледна към пособията за писане лежащи в скута й и отчаяно се опита да изработи нов план.

— Започваме ли?

Тя се почеса по дясното слепоочие. С дясната ръка. И тогава й просветна. Тя беше левичар! Нейните учители й се бяха карали, крещели и я бяха наказвали в опит да я научат да пише с дясната си ръка. Наричаха я странна, глупава и небогоугодна. А един особено религиозен учител дори я бе нарекъл «изчадие на дявола». Каролайн се бе опитвала да се научи да пише с дясната ръка, наистина се бе опитвала, но макар че успяваше да хваща и движи перото с лекота, никога не й се удаде да напише нещо по-добро от нечетливи драсканици.

Но всички останали пишеха с дясната си ръка, настояваха учителите й, и тя със сигурност не искаше да е различна.

Каролайн се изкашля, за да прикрие усмивката си. Никога досега не й бе доставяло по-голямо удоволствие да бъде различна.

Този тук очакваше, тя да пише с дясната ръка, както правеха и останалите му познати. Е, тя с удоволствие щеше да оправдае очакванията му. Протегна се, взе перото, потопи го в мастилото и го погледна с отегчено изражение.

— Радвам се, че се съгласи да сътрудничиш — каза той. — Сигурен съм, че ще се отрази добре на здравето ти.

Тя изсумтя и завъртя очи.

— А сега — продължи той и я погледна напрегнато, — първият въпрос: познаваш ли Оливър Прюит?

Не си струваше да отрича това. Бе я видял да напуска дома му предишната нощ, пък и нямаше смисъл да похабява тайното си оръжие на толкова елементарен въпрос, за това утвърдително кимна.

— От кога го познаваш?

Каролайн се замисли за това. Нямаше представа откога Карлота де Леон работеше с Оливър, ако това наистина бе така, но подозираше, че мъжа, който стоеше пред нея също не го знаеше.

Най-добре бе да каже истината, както винаги казваше майка й, и Каролайн не видя причина да не го направи и сега. Щеше да й е по-лесно да се придържа към историите си, ако бяха възможно най-истински. Да видим, живееше с Оливър и Пърси от година и половина, но ги познаваше от малко повече време. Вдигна четири пръста, като искаше да запази оръжието си с правописа за някой по-сложен въпрос.

— Четири месеца?

Тя поклати глава.

— Четири години?

Мили Боже, изпъшка Блейк. Нямаха представа, че Прюит продава дипломатическа информация от толкова отдавна. Две години, бяха предположили, най-много две и половина. При мисълта за всички секретни мисии, които бяха провалени през това време, да не споменаваме човешките животи загубени в резултат на предателството на Прюит.

Толкова негови колеги ги нямаше вече. Най-скъпата му…

Блейк се изпълни с гняв и вина.

— Кажи ми какви точно бяха отношенията ви — нареди той с дрезгав глас.

Да ви кажа? — оформи с устни тя.

— Напиши го! — изрева той.

Тя дълбоко въздъхна, сякаш се готвеше за някаква ужасна задача и старателно започна да пише.

Блейк примигна. После примигна отново.

Тя го погледна и се усмихна.

— На какъв дяволски език пишеш? — навъсено попита той.

Каролайн се отдръпна очевидно засегната.

— За твое сведение, не разбирам испански, затова напиши отговора на английски. Или ако предпочиташ на френски или латински.

Тя направи движение с ръката си, в опит да му обясни нещо, но той не успя да я разбере.

— Повтарям — каза той, като трудно удържаше гнева си, — напиши, какви точно бяха отношенията ви!

Тя посочи към драсканиците, които той не можеше да нарече думи, бавно и внимателно сякаш демонстрираше нещо ново на някое малко дете.

— Мис де Леон!

Тя въздъхна и този път опита да промълви нещо, като сочеше към листа.

— Не чета по устни, жено!

Тя сви рамене.

— Напиши го отново.

Очите й проблеснаха с раздразнение и тя направи каквото я бе помолил. Резултатът бе по-лош и от преди. Блейк сви ръцете си в юмруци, за да се въздържи да не я хване за врата.

— Отказвам да повярвам, че не можеш да пишеш.

Тя отвори възмутено уста и ядосано посочи към мастилените петна по листа.

— Да наречеш писане това, мадам, е обида към перата и мастилниците по целия свят.

Тя закри с ръка устата си и се изкашля. Или се изкикоти?

Блейк се намръщи, стана и прекоси стаята. Взе малкият й бележник от масата, онзи, който бе пълен с умни думи и го размаха във въздуха.

— Щом имаш толкова ужасен почерк, обясни ми това! — прогърмя гласът му.

Тя го погледна с недоумение, което го вбеси още повече. Той се приближи съвсем близо до нея и се наведе.

— Чакам — изръмжа той.

Каролайн се отдръпна назад и опита да произнесе нещо, което остана неразбираемо.

— Страхувам се, че не разбирам — но този път в гласа му не звучеше ярост, а по-скоро опасност.

Тя започна да прави някакви странни движения, като сочеше към себе си и клатеше глава.

— Да не би да ми казваш, че не си го писала ти?

Тя кимна енергично.

— Тогава кой?

Устните й отново оформиха нещо, което той пак не разбра, но най-вероятно не бе и предназначено да се разбере.

Блейк въздъхна тежко и отиде към прозореца за глътка свеж въздух. Нямаше как да повярва, че тя не може да пише четливо, а ако все пак наистина не можеше, тогава кой бе писал в бележника й и какво означаваше? Тя бе казала, докато все още можеше да говори, че това не е нищо повече от речник, което очевидно беше лъжа. Но все пак…

Той застина. Хрумна му нещо.

— Напиши азбуката — нареди той.

Тя извъртя очи.

— Сега! — изкрещя.

Каролайн се намръщи и се зае с поредната си задача.

— Какво е това? — попита той, хванал цилиндричната поставка за пера, която бе намерил на перваза на прозореца.

Вода — оформи с устни тя. Странно как успяваше, да го накара, да я разбира от време на време.

Блейк изсумтя и го върна на перваза.

— Всеки глупак, може да види, че няма да вали.

Тя сви рамене, сякаш казваше: Би могло.

— Свърши ли?

Каролайн кимна, като успя да си предаде едновременно много раздразнен и много отегчен вид.

Той отново се приближи към нея и погледна надолу.

— М, Н, и, О — едва се четяха, вероятно би успял да различи и С, ако животът му зависеше от това, но всичко останало…

Блейк потръпна. Никога повече. Никога повече нямаше да рискува живота си, а в този случай и ума си, за доброто на Майка Англия. Бе заявил пред Военното министерство, че е приключил, но те го увещаваха и придумваха, докато не пое тази последна задача. Причината била, че живеел много близо до Бърнмут. Можел да шпионира Прюит, без да предизвика подозрение. От министерството бяха настояли да е именно Блейк Рейвънскрофт.

Никой друг нямало да се справи с тази задача.

И накрая той неохотно прие. Но не беше и сънувал, че ще трябва да се грижи за странна полуиспанка с най-отвратителния почерк в историята на краснописа.

— Бих искал да се запозная с гувернантката ти — промърмори той — и после да я застрелям.

Мис Де Леон издаде още един странен звук, но този път той беше сигурен, че е от смях. За опасен шпионин, притежаваше доста прилично чувство за хумор.

— Ти — каза той, като я посочи с пръст. — Не мърдай.

Тя сложи ръце на кръста си и го погледна сякаш казваше: Къде бих могла да отида?

— Връщам се след малко — той излезе от стаята като в последния момент се сети да заключи вратата зад себе си. По дяволите! Размекваше се. Причината бе, че тя никак не приличаше на шпионка, ядоса се той. Повечето хора с този професия имаха празен поглед, сякаш са видели твърде много. Но тези нейни синьо-зелени очи, като изключим факта, че изглеждаха зачервени и подпухнали от недоспиване, бяха… бяха…

Блейк замръзна и прогони мисълта от ума си. Не му влизаше в работата да мисли за очите й. Не му влизаше в работата да мисли, за която и да е жена на света.

* * *

Четири часа по-късно бе готов да признае поражението си. Бе излял шест чаши горещ чай в гърлото й, което предизвика единствено лудо размахване на ръце от нейна страна, сякаш искаше да му каже: Махни се, за да използвам нощното гърне.

Но гласът й не се върна, а и да се беше върнал, тя доста добре го прикриваше.

Той постъпи доста глупаво като реши да опита подхода с перото и мастилото още веднъж. Ръката й се движеше бързо и изящно, но знаците, които оставаха на хартията наподобяваха птичи следи.

И, по дяволите, тя изглежда се опитваше да му се хареса. По-лошото беше, че успяваше. Докато той се мръщеше на липсата й на комуникативни умения, тя прегъна един от надрасканите листи в странно подобие на птица и после я запрати право към него. Птичката леко се понесе във въздуха и когато Блейк се отмести встрани, плавно се спусна на пода.

— Браво — каза Блейк, впечатлен въпреки нежеланието си. Винаги му бяха харесвали подобни играчки.

Тя гордо се усмихна, сгъна още една хартиена птичка и я запрати през прозореца.

Блейк знаеше, че трябва да я скастри задето му губи времето, но искаше да види как малкото й изобретение се справя и навън.

Изправи се, отиде до прозореца и проследи как птичката се забива в един розов храст.

— Флората я привлече, страхувам се — каза той и се обърна към нея.

Тя му хвърли раздразнен поглед и се приближи с маршова стъпка.

— Виждаш ли? — попита Блейк.

Тя отрицателно поклати глава.

Той се наведе по-близо към нея.

— Ето там — посочи й. — В розовия храст.

Тя войнствено изпъна гръб, сложи ръце на кръста си и го погледна саркастично.

— Смееш да се подиграваш на розовите ми храсти?

Тя направи движение с пръсти, сякаш режеше с ножица.

— Мислиш, че имат нужда от подрязване?

Отговори му с решително кимване.

— Шпионка, която обича градинарството — промърмори на себе си Блейк. — Чудесата нямат ли край?

Тя сложи ръка до ухото си, за да му покаже, че не го е чула.

— Предполагам, че ти би се справила по-добре с цветята, отколкото с перото и листа — саркастично отбеляза той.

Тя кимна отново и се премести към прозореца, за да погледне още веднъж храстите. Замислен Блейк също се наведе напред. Те се блъснаха един в друг, и той я сграбчи за ръката, за да не падне.

И тогава направи грешката да я погледне в очите.

Те бяха чисти, ясни, и Бог да му е на помощ, толкова примамливи.

Той се наведе съвсем малко, а непреодолимото му желания да я целуне беше по-силно от това да диша. Устните й се разтвориха и тя леко и изненадано издиша. Той се приближи по близо. Искаше я.

Искаше Карлота. Искаше…

Карлота.

По дяволите, как бе могъл да забрави дори и за секунда? Тя беше шпионка. Предателка. Без всякакъв морал и скрупули.

Той я отблъсна от себе си и закрачи към вратата.

— Това няма да се случи отново — каза й с дрезгав глас.

Каролайн беше твърде зашеметена, за да отговори.

Блейк изруга под нос и излезе, като затръшна и заключи вратата след себе си. Какво, да го вземат дяволите, да прави с нея? Блейк поклати глава докато слизаше по стълбите. Това беше абсурдно. Той не се интересуваше от жени, освен, за да удовлетвори животинските си инстинкти, а Карлота Де Леон не беше подходяща дори и за това.

Освен това нямаше желание да се събуди с прерязано гърло. Или въобще да не се събуди.

Не трябваше да забравя каква е.

И не трябваше да забравя Мирабел.

Направо ми разхубави деня таз госпоица. Да си докараш ларингит от чист инат е постижение, заслужаващо силни адмирации

Ох, много мъчно ми стана и за двамата.Карото горката се чуди какво да измисли само и само да я остави на мира. А пък Блейк така тъжи за своята любима(която предполагам скоро ще успее да забрави и да допусне в сърцето си нова по-голяма любов), че чак на мен ми стана тъжно.С голямо нетърпение ще чакам следващия петък, а после и цялата книжка.Благодаря на Крис че я превежда за да й се насладим!!!

Не вярвам че искате да прочетете това, то и аз нища. Но Dream Team излиза в заслужена Великденска ваканция. И Ви пожелава весели празници и много усмивки в тези святи дни. Ще строим редиците отново във вторник и може и да ви зарадваме с някоя "изненада".

Благодарим за пожеланията! Приятно изкарване на празниците на целия екип и потребителите!

Имам само един въпрос - книгата за Соша кога ще я имаме цялата? http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Не вярвам че искате да прочетете това, то и аз нища. Но Dream Team излиза в заслужена Великденска ваканция. И Ви пожелава весели празници и много усмивки в тези святи дни. Ще строим редиците отново във вторник и може и да ви зарадваме с някоя "изненада".

Весели празници на Тийм-а и ще очкавам с нетърпение изненадата

Не вярвам че искате да прочетете това, то и аз нища. Но Dream Team излиза в заслужена Великденска ваканция. И Ви пожелава весели празници и много усмивки в тези святи дни. Ще строим редиците отново във вторник и може и да ви зарадваме с някоя "изненада".

Наистина почивката ви е заслужена.Благодаря за пожеланията ви и нека ви се връщат стократно на вас и вашите близки http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Весели празници

Редактирано 23 април 201115 г. от margc (преглед на промените)