Благодаря ! :) Влюбена съм в тия пичове Макензи , защо няма и за менедин такъв.... :P

О, Мили Боже!!!

Румка

Залепнах за монитора!!!

Линда както винаги знае коя струна да ми подръпне и аз да си глътна граматиката.

Сега почвам да потропвам нервно и да гриза нокти до следващата дозичка Макензи.

А няма да казвам какъв ми е "гъдел" Зейн да се запознае с Бари.

Все пак Линда прави женските образи НЕповторимо изобрететелни и изненадващи,

та чакам...............

О и аз нямам търпение двамата главни да се срешнат.Чудя се каква ли ще бъде реакцията им един към друг.Сто процента ще бъде интересна.Тя Линда ги умее тези работи.

Благодаря ви момичета за поредната доза

Неделя е. Тоест ден за извънземни. Да видим де се запиля Соша. А впрочем книгата вече си има име и то ще се зове УСЕЩАНЕ ЗА ФАМИЛИЕР. А корицата е мммммммммм благодарение на инка. Аве ще видите.

ВТОРА ГЛАВА

Планета Сполтам, главен град на Агни

Даксан Саин наблюдаваше града пред себе си от удобната си позиция на балкон от бял камък. Високото плато ефектно подчертаваше положението му на изискан член на управляващата класа на Сполтам.

Той бавно вдигна лице към небето.

Ярката слънчева светлина — постоянно дневно явление в този град — проблясваше върху белите мраморни покриви, каменните стълбове и високите веранди. Топлите лъчи се плъзгаха през кристалночистите тюркоазни води на залива на Агни, като сигнална факла, осветяваща сияйния път към красотата на техния град.

През нощта лунната светлина озаряваше града почти по същия начин, но с една съществена разлика — вместо злато по улиците му проблясваше сребро.

Така, ден и нощ, градът изглеждаше като блестяща перла, кацнала високо на брега на Прионианско море.

Преди векове, той бе проектиран от техните най-добри архитекти да бъде привилегирована свръзка към Сполтам.

На улицата под него граждани и туристи се суетяха около сергии, магазини и площади. Някои от тях се пазаряха усърдно за стоките, а други клюкарстваха за най-добрите вносни алкохолни напитки.

На определена цена в този град можеше да се намери почти всеки лукс, познат във Вселената. Бе добро място за живеене, ако сте от привилегированите граждани на Сполтам.

Даксан бе един от тях и се наслаждаваше на прекрасния живот на Агни.

Огромното му жилище, пълно със слуги, които бяха готови да изпълняват заповедите му, денем и нощем, бе доказателство за високото му положение в обществото. Масата му бе винаги пълна, а леглото му никога празно.

Като образован човек, той си позволяваше доста охолен живот. На Сполтам буквално се покланяха на учените, това бе планета, която поставяше стойността на знанията над всичко.

Когато от трибунала — Висшия съд на Агни, признаеха някого за учен, пред него се отваряха всички врати. Хората го слушаха. Поканите никога не спираха да идват.

Да, той имаше много комфортен живот.

Ъгълчетата на чувствената му уста се извиха леко нагоре. Доста интересен, наистина.

Даксан се наведе през каменния парапет и лениво погледна към привлекателната млада девойка, която вървеше към пазара с кошница в ръка.

Той не бе толкова заинтригуван, колкото би трябвало да бъде.

В последно време нещо го измъчваше.

Но какво, не можеше да каже.

Знаеше само, че това го държи буден през нощта и неспокоен през деня. Учените често се измъчваха от неясни главоблъсканици, които трябваше да се разрешат. И все пак той усещаше, че не това е причината за неговото странно безпокойство.

Раздразнението му бе почти измамно.

До този момент успяваше да сдържа чувството така, че да не влияе на работата му. Но ако това се променеше, щеше да бъде принуден да вземе драстични мерки.

Странно, но перспективата го натъжи.

И все пак, той знаеше какво трябва да направи.

Златните му очи се вгледаха в хоризонта. Дори сега усещаше странното примамване.

Зовеше… Винаги зовеше…

И понеже нещо ниню глава се оказа, а знам колко я обичате днес ще съм щедра. Ето ви и трета:

ТРЕТА ГЛАВА

Тя го направи!

Соша се огледа невярващо. Странният непознат град блестеше на ярката слънчева светлина!

Просто чакаше един фамилер да го изследва!

Планът бе протекъл почти гладко, бе скочила от Ма'ан в Залата на Тунелите на Авиара с изключителна лекота. Присъединявайки се към група авиарански делегати и техните съпруги, тя се промъкна през портала без никакви усилия.

На Авиара не бе толкова лесно, но не бе и нещо, с което не можеше да се справи.

Първоначално тя беше завладяна от Залата на Тунелите. Големите проходи се простираха един до друг и изглеждаха като едно безкрайно начало с богат избор на възможности. Точно, когато някой опита да й зададе въпрос, един рицар на Чарл я бе повикал. Разтревожена, тя се хвърли право в първия Тунел от дясно. Рицарят й заповяда да спре, но Соша успя да влезе в портала, преди да я стигне!

Нямаше никаква представа какво ще открие от другата страна, така че това бе доста смела постъпка от нейна страна.

Сега тя се взираше с широко отворени очи в каменния град пред себе си. Белите сгради бяха толкова блестящи, че почти нараняваха очите й.

Хората се суетяха напред-назад, а някои от тях седяха върху гърбовете на странни животни. Соша почувства съжаление към животните, не й се струваше редно, че трябва да понасят такова тежко бреме.

На пръв поглед, жителите не изглеждаха много приятелски настроени.

На Ма'ан всички се поздравяваха с щастлива усмивка. Тук част от хората — а те приличаха много на нея по външен вид — се подсмиваха презрително докато я подминаваха. Като че ли се смятаха за нещо повече. Подмина я развълнувана група мъже, които държаха някакви свитъци. По начина, по който ги размахваха, като че ли обсъждаха това, което бе написано на стегнатите листи хартия. Те не обръщаха особено внимание на посоката, в която отиваха, забелязваха само себе си и документите в ръцете си. Соша си помисли, че сигурно всеки миг ще се препънат един в друг.

Което можеше да се окаже доста забавно.

Очите й заблестяха в очакване.

Но мъжете някак си успяха да минат през суматохата от удрящи се лакти и свиха зад ъгъла.

Соша се извърна разочаровано.

От другата страна на улицата жена с две деца носеше храна на човек, който бе вързан и принуден да стои на слънце.

Соша не бе виждала такова нещо преди.

— Сега той ще си научи урока! — промърмори възрастна жена зад нея. Авиаранското устройство за превеждане на Соша работеше перфектно и тя разбра всяка дума.

— Как може да научи урока си като е вързан да се пържи на слънцето? — попита тя сериозно.

Жената цъкна с език и се намръщи.

— Безочлив обикновен гражданин! — каза презрително тя и продължи по пътя си.

Какво е направил този човек, за да бъде третиран по този начин?

Челото на Соша се сбърчи. Гледката я развълнува дълбоко. Младата жена огледа градския площад.

В средата един огромен фонтан хвърляше пръски навсякъде. От дясно няколко мъже, облечени по сходен начин, се щураха напред-назад, и явно се чудеха какво да правят. Не бяха рицари, но имаха вид на бойци.

От другата страна някакъв човек удряше животното си, а то издаваше болезнен вой. Бедното същество не можеше да се защити от яростната атака.

Това е ужасно! Без да се замисли, Соша се втурна да помогне на нещастното животно.

— Стой настрана, момиче! Какво си мислиш, че правиш?

— Наранявате я! Защо я удряте така? — извика тя.

— Луда ли си? Връщай се при своя господар! — мъжът болезнено стовари върха на камшика върху рамото й.

Соша ахна. Повече от шок, отколкото от болка.

— Казах да се махаш! — камшикът я ужили отново.

Възмущението я обхвана напълно. Тя отметна качулката си и изсъска гневно.

Човекът незабавно започна да отстъпва ужасено назад.

— Какво по…

Тогава очите му се разшириха подозрително. Изражението му стана алчно.

Ах, Соша, виж какво направи! Това не изглежда добре за теб. Тя изчака да види какво ще направи мъжът, надявайки се, да не е нещо лошо. Той извика към групата мъже, облечени в униформи, които стояха около фонтана в центъра.

— Стражи! Арестувайте я! Тя открадна пръстена ми!

Стражите се обърнаха един по един със заплашителни усмивки на лицата. Времето спря, докато осмисляха думите на мъжа. Най-сетне си бяха намерили работа.

Доскоро отегчените стражи се затичаха към нея до един. Някои от тях като че ли размахваха странен вид оръжие.

Соша примигна за част от секундата, и достигна до важно заключение: Бягай!

Като осъзна, че може би е направила грешка с избора си на свят за изследване, тя побягна през площада, след това се спусна към пазара, където бяха наредени няколко търговски сергии.

Без да спира да мисли, тя притича бързо покрай ниша с изложени дрехи, маса с блестящи оръжия, кошница с прясно изпечени тестени изделия — които ухаеха примамливо, но тя нямаше представа какви са, а и не възнамеряваше да спира — за да разбере. Бягаше с всичка сила докато изведнъж… не се блъсна в щанд, затрупан с кутии с някакви странни и пъстри плодове.

Резкият удар предизвика срутване на част от навеса.

Стълбът, който не беше завързан надеждно, се откачи, разби се в таблата, и изпрати нея и съдържанието й във въздуха.

Навсякъде се затъркаляха големи, кръгли плодове.

Два от тях отскочиха върху масата с печените тестени изделия, и сплескаха половината стока на търговеца.

Той издаде вик на недоволство.

При вика му, животно, подобно на това, на което тя се бе опитала да помогне, стъпи с дебелата си закръглена лапа точно върху един от плодовете — въпреки че всички му крещяха да не го прави.

Ужасна смрад изпълни въздуха!

Пазара полудя от силната шумотевица предизвикана от мърморещите минувачи и тропащите стъпки на забързаните стражи.

Всички се втурнаха да бягат от ужасната миризма.

Защо ще продават нещо като ТОВА?, чудеше се Соша, докато продължаваше да се движи около сергиите, бягайки от преследвачите си.

Тя започна да изпитва удоволствие от гонитбата. Също както останалите от своя вид, Соша обичаше да бъде преследвана, дори нещо повече — обожаваше да се изплъзва!

Освен ако не решеше, че може да е забавно да бъде заловена.

Въпреки че… не беше добре да бъде гонена по този начин. Преследвачите й може би нямаха нейното чувство за хумор.

— Спри, крадло! — лъжливият й обвинител все още бе сред преследвачите. Челюстите над зачервената му шия тракаха, докато пухтеше след нея. Можеше да се закълне, че с всяка негова крачка, броя на кесиите нарастваше.

Соша изобщо не се съмняваше, че когато изсъска към него, той се бе зачудил дали е възможно тя да е жена от много търсената котешка раса, за която се говореше постоянно.

Само мисълта за това го накара да я преследва.

Не го бе погледнала, така че той не можеше да знае със сигурност. Ако успееше да му избяга, той може би щеше да сметне, че предположението му е било само налудничава идея, предизвикана от прекалено горещото време. Тя се спусна напред с пълна скорост.

Разсеян Даксан навлезе в пазара.

Неопределеното чувство се бе завърнало.

То сякаш се засили, когато вървеше покрай сергиите. Почувства раздразнение.

Нищо не биваше да отвлича вниманието му! Настоящата му работа бе прекалено важна, за да бъде прекъсната от неясното чувство, което го измъчваше. Та той бе учен. Намръщи се, когато чу шума от суматохата близо до централния фонтан.

Седем стражи преследваха жена, облечена в зелена пелерина!

Изумен, той наблюдаваше как тя тича бързо между сергиите, а след това скочи на върха на едно платнище. Имаше бързи крака и богато въображение.

В разгара на тази суматоха, той чу нейният… доволен смях?

Сякаш тя всъщност се наслаждаваше на цялата ситуация. Златистите му очи се присвиха.

Кръвта на Аях, не позволявай това да се случи…!

Още докато изричаше прочувствената си молба, бе принуден да признае, че това се случва в действителност. И сега се налагаше да го овладее.

Завъртя се, и изчезна като мъгла в лабиринта от тесни улички, които обграждаха пазара.

Безшумен. Смъртоносен.

Двама от стражите се разделиха, за да се приближат към нея от две противоположни страни, притискайки я от натясно.

Тя се засмя.

Наистина, те сигурно се шегуваха, с такава тактика нямаше да могат да хванат нищо друго, освен въздух!

Като се смееше прескочи пъргаво няколко кутии и притича бързо по горната част на платнището над щанда на един търговец. Това глупаво преследване можеше наистина да стане приятно!

Спускайки се надолу, тя тупна върху клетка с някакви кряскащи крилати животни, които сякаш я насърчаваха с викове.

С един силен удар, Соша изрита резето, и освободи шумните, развълнувани затворници, които приеха предизвикателството като миниатюрни пернати Чарл. Те смело препречваха пътя на всеки, който ги приближаваше.

Това бе прекрасна гледка!

И тя тъкмо щеше да се измъкне, когато… една силна ръка се появи от нищото, хвана я за китката й я дръпна в тясна уличка.

Преди Соша да има възможност да осъзнае какво става, един глас, копринен като материята на нейната джейтал-рийз роба промърмори ниско в ухото й:

— Имаш ли представа какво е наказанието за кражба от благородник?

Тя опита да сдържи дъха си, когато погледна нагоре към лицето на решителния си похитител.

Изправи се пред невероятно мъжествено лице с перфектни черти и остра проницателност. Сериозни, златни очи, обрамчени от гъсти, абаносови мигли; твърди устни, пълни с чувствени тайни, които молеха да бъдат ухапани.

При тази съблазнителна мъжествена гледка, устните на Соша се разтвориха несъзнателно в отговор.

Косата му падаше ниско под раменете. Кичурите му с вплетена в тях черна кожена лента се виеха на дълги и красиви къдрици, а по краищата им висяха мъниста.

Цветът на косата му бе еднакъв с този на очите… и все пак бе трудно да се определи какъв е истинския нюанс, заради преплетените в нея нишки. Тя подозираше, че силното слънце изсветлява по-тъмните кичури в по-светли, за да се получат тези златни оттенъци.

Той бе красив.

И тъй като тя произлизаше от раса, която раждаше мъже със зашеметяваща красота, за нея външността му бе доста впечатляваща. Това й бе достатъчно.

Може би трябваше да разкаже на приятелките си за това място?

И все пак, той нямаше право да я спира.

— От къде знаете, че не познавам тукашните закони?

Неговите златисти очи бяха много красиви, наистина, въпреки, че имаха еднакъв цвят — и в тях се четеше твърдо като камък неодобрение.

На Соша това й хареса. Такова строго изражение можеше да бъде само покана за игра!

— Ако познаваше нашите закони, нямаше да откраднеш от този Цезарим.

— Не съм откраднала нищо от него! Той лъже!

— И на кого мислиш, че ще повярват стражите? На един заможен гражданин от стар род или на теб, една чужденка?

Соша погледна на дясно, за да избегне директния отговор на въпроса. На Ма'ан котешката тактика се наричаше шийнар и шинджий, което приблизително се свеждаше до: «Не те чувам, защото предпочитам така.»

Упоритата тактика не оказа никакво влияние върху него.

Твърдото изражение на похитителя й не се разколеба. Хватката около ръката й остана твърда.

— Позволи ми да те просветля, гостенко. Хората от Сполтам не търпят престъпници. Тук има малко престъпления, защото на повечето такива се гледа по един и същи начин, а това означава, че се наказват еднакво — той спря, за да наблегне върху следващата дума. — Смърт.

— Смърт? — ахна Соша, наистина впечатлена. — Но аз току-що пристигнах!

Даксан опита да не се засмее на очарователния й отговор. Не бе лесно при създалите се обстоятелства.

— Значи, трябва да ти дадем повече време, за да причиниш истинска беда и да бъдеш екзекутирана?

Тя зяпна.

— Аз…

— Защо си дошла тук?

— Какво имаш предвид? — тя се взираше право в гърдите му. А те бяха частично разголени и точно пред нея. Не можеше да се сдържи. Широки и мускулести, гладка златиста кожа, като най-хубавата…

Даксан се намръщи. Жената не обръщаше внимание на предупреждението му. Той повдигна брадичката й с показалец. Бутна назад качулката на пелерината й и се взря в лицето й.

Приятно замаяна от непреодолимата му мъжественост, Соша го погледна в отговор.

Устните на Даксан се разтвориха леко, когато разгледа чертите на лицето й. Тя бе прелестна! Красотата й обещаваше горещи нощи и игриви, закачливи дни.

Но очите бяха тези, които обещаваха много повече. Едно синьо и едно златно, леко скосени, те съдържаха ясно, екзотично обещание.

Бяха поразителни!

Даксан се опита да издиша бавно. Тази жена бе фамилиерка! Как е дошла на Сполтам?

Той погледна през рамо, за да се увери, че никой не я е видял.

Бързо вдигна качулката над лицето й.

— Най-добре е да се покриеш. Има няколко търговци на роби от Оберон на края на пазара.

Значи той вече бе разкрил тайната й. Понякога фамилиерите, подобно на всички котки, можеха да бъдат разсеяни от странни неща. Но мъжете имаха тайнствената способност да се концентрират върху нещо или някого, изключвайки го от всичко останало. Тадж Джайън никога не е бил разсеян или брат й… Какво бе казал този човек току-що?

Дъхът на Соша секна, когато в съзнанието й отекнаха думите му. Търговци на роби? Ноздрите й пламнаха от гняв.

— Защо позволяваш това? — обвини го.

— Не съм позволявал. Или забранявал. Това няма нищо общо с мен.

Тя изсумтя отвратено.

— Типичен отговор! Когато дойдат за теб, тогава ще има общо, нали?

Даксан не каза нищо, само я наблюдаваше внимателно.

Този мъж имаше обезоръжаващия поглед на много интелигентен човек. На Соша не й харесваше това, ни най-малко дори. Задърпа ръката си, за да я освободи.

Той я задържа неподвижно.

Тя почти изръмжа:

— Каква е тази отвратителна планета? Искам да знам името й, за да се уверя, че няма да дойда на нея отново!

Този път ъгълчетата на устата му се извиха.

— Нарича се Сполтам и ако мислиш, че това място е жестоко, не си пътувала много. Сполтам се гордее с това, че е един от най-цивилизованите светове.

— Цивилизован? Да одобряваш екзекуцията на някого, само защото някакъв богаташ от стар род твърди, че е открадната една дрънкулка от него? Наричаш това цивилизовано?

— Не съм казал, че го одобрявам. Просто ти обяснявам начина ни на живот, за да не изпадаш в положение да бъдеш екзекутирана.

Тя потърка брадичката си.

Не съм сигурна, че има нещо забавно в това.

На бузата му се появи трапчинка от веселие.

— Не мисля така. Старите родове на Сполтам имат власт — особено над този град. Ще е добре да го запомниш. Агни е нашият главен град за научни изследвания. Макар и да е вярно, че гражданите са разделени на класи — дори и ти да смяташ, че е неправилно някои от нас да са прекалено привилегировани за сметка на други — трябва да разбереш, че точно учените са тези, които пазят Свещеното знание за живота на Сполтам. Учените посвещават цялото си време на изследвания, така те могат да разпространяват словото за Смисъла на всички.

— Да, вече видях Смисъла на вашите учени. На площада има вързан мъж, оставен да се пържи на слънцето! Казаха ми, че е там, за да може да научи урока си.

— Той е слуга, който не се е подчинил на господаря си.

— Е, добре тогава, няма значение — тя зарови палеца на крака си в прахта. — Разбира се, че той не е от значение. Какво си мислех? О, а къде се намира най-близкия портал за напускане на този отвратителен свят?

Проблясването на белите му зъби я накара да разбере, че наистина се забавлява с нея.

— Как се казваш? — попита провлачено той, и пусна ръката й.

Соша повдигна брадичка.

— Не мисля, че трябва да ти казвам.

Даксан скръсти ръце на гърдите си.

— О, мисля, че трябва.

— Не смятам така. Просто ме насочи към най-близкия Тунел и ще напусна това мизерно място незабавно.

— Няма ли да се върнеш на Ма'ан?

Соша се поколеба. Той знаеше родната й планета? Не бе особено сигурна, но не смяташе, че много външни хора знаеха за съществуването на планетата й. Или че се нарича Ма'ан.

Колкото по-малко говореше за нея и за нейния народ, толкова по-добре.

— Не, аз съм пътешественик — каза тя и се почувства по-добре, въпреки че пътешествието й едва започваше.

— Вашият крал не е ли заповядал всички фамилиери да си стоят у дома?

— Откъде знаеш това? — признанието й се изплъзна и бе твърде късно да го върне обратно.

— Познавам няколко членове на висшата Гилдия на Авиара. Алианса се надява да привлече Сполтам в своето лоно, така че аз съм запознат с всичко, което може да има отражение върху нас.

— Кой си ти?

— Казвам се Даксан Саин, а ти не отговори на въпроса ми.

Тя присви рамене.

Той изви едната си вежда.

— Нека позная. Искаш приключение, така че смяташ кралската заповед за нещо глупаво?

Соша му отговори с шийнар и шинджий.

— Не планираш да се върнеш на Ма'ан, нали? — това бе повече като твърдение, отколкото въпрос.

— Не. Казах ти, аз съм пътешественик.

— Ммм. Да, трябвало е да пропътуваш целия път от Ма'ан до Сполтам — което прави, може би, пет минути.

— Как разбра това? — попита тя и прокле през зъби, когато осъзна, че той отново я бе изиграл, да му даде повече информация! Соша се зачуди кога бе започнал с разпита си!

Не се наложи да чака дълго, за да разбере.

— Ще те отведа вкъщи.

Изричайки това, високият мъж улови китката й и тръгна през лабиринта от улички, теглейки я зад себе си.

— Чакай! Какво правиш? — Соша се опита да запъне токове и да издърпа ръката си едновременно.

Но това бе напълно безполезно срещу силата на този мъж. Токовете на ботушите й оставяха дълбоки следи в пръстта, докато той я влачеше напред.

— Не мога да те върна при твоя народ сега, нито пък съвестта ми ще е спокойна ако ти позволя, да попаднеш в сигурна опасност заради глупавата ти авантюра. Ще останеш в моя дом, докато бъда в състояние да те върна при семейството ти — няма съмнение, че те са се поболели от тревога за теб.

Той продължи да я влачи напред.

— Нямаш право да правиш това!

— Опитвам се да ти помогна. Повярвай ми, Тунелът води към свят, в който точно ти няма да бъдеш приета добре. Най-вероятно те ще те посрещнат с въжета и вериги. Глупаво момиче, връзките на Ганакри водят право към Сполтам, и ако не знаеш какво е това място, наистина си наивна.

— Не съм чувала за този Ганакри.

— Така си и мислех. Твоето семейство те предпазва от ужасите, пред които се изправят фамилиерите в този свят. Ганакри е мястото, където вашият крал наскоро бе пленен. Там се събира армия, която преследва такива като теб.

Той увеличи скоростта.

Соша нямаше намерение да отива където и да е с този непознат! Въпреки всичко, той можеше да е търговец на роби.

Освен това, той грешеше.

Тя бе информирана за тежкото положение на народа си.

Соша въздъхна. Знаеше, че по-големият й брат Бригър, има склонността да я защитава. Мъжете фамилиери бяха нелепо защитнически настроени към членовете на семействата си. Когато разбра, че тадж Джайън е заловен и е извършил дръзко бягство, никой не й каза името на планетата, на която е бил държан в плен.

Но това нямаше нищо общо с този непознат!

— Престани с това! Аз не съм дете, което търси защита! Пусни ме!

— Тихо! Поставяш и двама ни в опасност! Не искам да те оправдавам, ако Цезарим ни открие!

Соша не се съгласи. Започна да се бори яростно.

Без да проговори, Даксан спря, приведе широкото си рамо срещу нея и я преметна на гърба си.

Фамилиерките не приемаха добре да бъдат носени без тяхното съгласие.

Соша започна да щипе и драска гърба му. В такова положение, жените от нейния вид ставаха изключително буйни. Повечето хора биха я пуснали и побягнали, за да спасят живота си още в самото начало на атаката.

Този мъж дори не забави крачка!

От камък ли е направен? Соша бе бясна.

— Аз не съм твоя грижа! Пусни ме!

— О, ти си напълно моя грижа, и нямам намерение да те пускам — с тези загадъчни думи, той я плесна силно отзад с твърдата си ръка.

Удар!

Соша не можеше да повярва, че той има дързостта да направи подобно нещо! В края на краищата, тя бе почти член на кралското семейство. Как се осмеляваше!

Даксан пренебрегна възмутените й викове и продължи да върви.

Три неща осениха Соша едновременно, докато захапваше гърба му.

Първите две я накараха да се изплюе обезумяло. Третото я накара да замлъкне.

Първо, смяташе, че има изключително лош късмет да попадне веднага на някого, който се чувстваше задължен да я защитава.

Второ, не смяташе, че той ще я освободи, нито пък ще й позволи по някакъв начин да го измами или излъже, преди да разбере нещо за нейното семейство или за самият тадж Джайън. Бе видяла това в златистите му очи. Изведнъж се запита колко ядосан ще бъде тадж Джайън от бягството й. Бе нарушила заповед на краля…

И накрая — това без съмнение бе най-лошото от трите откровения — този не-фамилиер… този безразсъден непознат… като че ли беше…

Нейната половинка.

Аях! Фамилиерите винаги бяха имали вродената способност да усещат тези неща. За съжаление, бе открила този обезпокоителен факт в мига, в който заби зъби в извивката на мускулестият му гръб.

Това не бе любовно ухапване.

Дори не се приближаваше до такова.

Соша не мислеше, че действията й в този момент ще й спечелят симпатията на този непознат от Сполтам, който не знаеше нищо за порядките на фамилиерите.

Сви рамене примирено. Човек трябва да направи това, което трябва. Тя го ухапа отново. По-силно. При острата болка, Даксан рязко пое въздух, след това го остави да излезе със свистене.

Соша изчака да види какво ще направи. Знаеше как ще постъпи един фамилиер — или ще изръмжи, или ще й върне ухапването. А може би и двете.

И не непременно с чувство на гняв.

Даксан Саин не направи нито едното.

Стъпките му се разколебаха леко, докато вървеше напред с нея, поклащаща се на рамото му.

— Ако направиш това още веднъж — предупреди той с нисък глас, — ще съжаляваш.

Тя бе склонна да му вярва. Предупреждението бе изречено доста убедително. В него имаше нещо, което й подсказваше, че той никога не предупреждава случайно.

Челото на Соша се набръчка озадачено.

Познаваше единствено маниера на фемилиерите — които можеха да бъдат много страшни, когато са раздразнени. Не знаеше абсолютно нищо за мъжете от Сполтам.

Дали ръмжат, когато са ядосани или предизвикани? Дали мъркат, когато са възбудени или задоволени?

И защо тя бе подходяща за него?

Фамилиерите рядко се женеха за хора от друг вид. Соша не бе напълно сигурна как ще се чувства при тази внезапна промяна в нейния живот.

Мъжът определено бе представителен, да, но не и достатъчно опитен. Положително тя се нуждаеше от повече време, за да го опознае. Разбира се, че е така!

Нещо повече, защо го бе усетила първа, след като обикновено мъжете бяха тези, които първи се възбуждаха от реакцията на жените?

Единствената жена, която познаваше, омъжена извън техния народ, бе майката на Реджар, Сулейла. Какво можеше да си спомни за този брак…

Сулейла казваше, че Кру е бил този, който я е преследвал безмилостно. Соша не бе сигурна, но й звучеше така, сякаш Сулейла не е имала представа, че Кру е нейната половинка, поне не отначало.

Брачният ритуал на фамилиерите бе много сложен. Соша не претендираше, че разбира всички негови тънкости.

Вдигна рамене фаталистично в жест, който изразяваше философския маниер на нейния вид. «Ако е срещу мен сега, ще се справя с него веднага».

Замръзна по средата на движението.

О, не! Той няма да може да ме дари с деветстотинте ласки на любовта!

Очите на Соша се разшириха при тази толкова тревожна мисъл. От това, които бе чувала, това струваше много на жена, която иска да се откаже!

Но от друга страна… може би сполтамските мъже имаха свои собствени удоволствия за споделяне?

Идеята веднага я оживи.

Ами ако този мъж не желае да се ожени за мен? Соша нервно прехапа устни. Той не бе фамилиер, дори и не подозираше, че трябва да бъде неин партньор в живота.

Трябваше ли да му каже?

В този момент, той едва ли щеше да приеме с радост тази новина. Особено след като току-що го бе ухапала по гърба.

Може би трябваше да изчака известно време преди да го информира, че се налага да прекарат остатъка от живота си заедно?

Той трябваше да й бъде верен завинаги. Точно като един фамилиер.

Да, щеше да му даде малко време да я опознае и след това той щеше да се ожени за нея.

Котка по темперамент, Соша никога не би допуснала, че този мъж няма да я обикне. Отношението на фамилиерите често можеше да бъде обобщено като: «Аз реших да бъда с теб, и естествено ти трябва да ме боготвориш!»

Стигнала до този извод, Соша се успокои върху широките му рамене.

— Можеш да ме пуснеш долу. Реших да дойда с теб в дома ти — каза му с изключително очарователен глас.

Даксан изви едната си вежда.

— Хмм, и как така промени отношението си изведнъж? Да не би да си промени отношението? — той не отпусна хватката си нито за миг.

— Да, наистина го промених. Думите ти имат смисъл и ако бъда гост в дома ти, имам по-добър шанс да опозная твоя народ. В края на краищата това бе причината да пътувам. Сега, когато се успокоих, виждам ползата от предложението ти. Тъй като си добре известен на Висшата Гилдия — а моите сетива ми подсказват, че говориш истината — вече нямам опасения да дойда с теб. Можеш да ме освободиш.

Ето. Това бе едно хубаво и разумно изявление. Соша можеше да измърка на собственият си изтънчен усет. Скромността не бе присъща на нейния вид.

— Не мисля, милейди фамилиер.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Ка-какво каза?

— Смятам, че ме чу правилно, но ми позволи да поясня: не ми харесва да ми заповядват. Още по-малко ми харесва да ми казват какво да правя и какво не. Ти направи своето изявление. А аз не мога да ти се доверя.

Гърбът й се изви, защото се бе осмелил да оспори нейната честност.

— Това е нелепо! Фамилиерите не лъжат!

— Говори по-тихо! — изсъска той. — Искаш и други ли да разберат за теб? Нямаш ли чувство за самосъхранение?

Ръката й разсече въздуха, отхвърляйки загрижеността му.

— Приключенията винаги крият опасност. Това ги прави толкова очарователни.

— Ммм. Ти си или много наивна, или много глупава — той подпря брадичката си върху задната част на бедрото й. Кожата й бе изключително гладка, това бе всичко, което можеше да направи, за да не се сгуши в нея. — Обзалагам се, че и двете.

Ноздрите й пламнаха от оскърблението. Сполтамските мъже бяха доста дразнещи!

Понякога това може да бъде хубаво нещо, Соша…

Тя се замисли върху това. Фамилиерските жени обикновено обичаха противоречивите характери на съпрузите си. Просто не бе сигурна, че харесва точно това качество у него. В края на краищата, той не бе фамилиер.

И нямаше право да бъде толкова дразнещ.

Може би всичко щеше да бъде по-добре, ако не бе толкова труден. Образно казано, тя бе като вкусна купа задушен калан за един гладен мъж. Този мъж обаче можеше да бъде доста по-труден за управление.

Сякаш за да докаже нейната преценка, Даксан избра точно този момент внезапно да я ухапе по бедрото.

Соша зяпна при острото, чувствено ужилване на зъбите му.

Горещото захапване изпрати тръпки нагоре по крака й.

Други жени може би щяха да се засегнат от това, което бе направил, но тя остана възхитена. Реакцията му намекваше, че може да е страстен любовник и че може да я задоволи.

И все пак, тя трябваше да определи някакви граници. Нейната родственица, Сулейла, веднъж я бе инструктирала по някои важни въпроси за живота: «Започни тогава, когато имаш намерение да продължиш,» я бе посъветвала по-възрастната жена.

Разбира се, по-късно Соша установи, че всъщност съпругът на Сулейла, Кру, е бил този, който се е впечатлил от мъдростта й.

Няма значение. Добрият съвет си е добър съвет.

— Отиваш твърде далеч, Даксан Саин — дори и в собствените й уши протестът звучеше доста равнодушно.

Той се усмихна леко.

— Не, моя прекрасна фамилиерке, само отговарям.

С това предупреждение, премина покрай страничната врата на каменната си къща. Соша имаше време да хвърли кратък поглед на малката градина, преди двамата да влязат през сводестия каменен вход. В тази област растенията бяха доста колоритни и с удоволствие би изследвала привлекателните им ухания, но мъжът не спря.

Във вътрешността на къщата, пода бе от полирана каменна мозайка. Докато минаваха покрай една отворена врата Соша успя да зърне някой, който готвеше. Един доста закръглен зот. Бе чувала, че зотите са родом от планетата Зариан. Те бяха много търсени като готвачи, но и изключително чувствителни по отношение на отговорността за правилното хранене на тези, на които служеха.

Муцуната и опашката на този зот се движеха заедно в ритъм, докато похлопваше няколко тенджери възторжено приготвяйки храната.

Даксан премина бързо покрай няколко отворени врати, след това се изкачи по широко стълбище, като през цялото време я раздрусваше.

Жилището изглеждаше доста голямо.

— Всичко това твое ли е? — фамилиерите бяха известни с прекаленото си и понякога неподходящо любопитство.

Можеше да усети усмивката на Даксан срещу бедрото си.

— Да.

— Какво ще си помисли твоето семейство за теб, когато разберат, че си ме довел в дома си? — Соша вече знаеше, че не е женен, но имаше предвид неговите кръвни роднини.

— Семейството ми не живее тук.

Отговорът му я озадачи. Фамилиерските семейства обичаха да живеят заедно — всеки ден носеше толкова много възможности за кавги! Какъв би бил животът без семейните конфликти, които само те дразнят? Кой ще те ядоса по-добре, ако не най-близките ти хора?

— Ти не живееш със семейството си? — тонът й бе толкова очарователно загрижен, че ръката му неволно погали извивката на задните й части.

— На Сполтам възрастните живеят в свои собствени домакинства. Семействата се разрастват и разделят.

Соша бе ужасена.

— Но как можеш да живееш без тези, които обичаш? Кой е тук, за да сподели твоето щастие и неволи? Къде ще намериш някой, с когото да се бориш, като знаеш, че той ще ти прости? Кого ще дразниш?

Нейното потресаващо, невинно запитване му се стори извънредно смешно.

Той се засмя.

— Винаги мога да намеря някого, когото да ядосам, уверявам те. Що се отнася за живота ни, сполтамците вярваме в неприкосновеността на личността. Истинската индивидуалност и развитие може да се постигне само тогава, когато всички влияния на семейството са отстранени.

Соша беше като ударена от гръм.

— Това не е правилно! Фамилиерите са много независими…

— Така съм чувал.

— И все пак имаме голяма вяра в семействата си.

Даксан сви рамене.

Това е една различна гледна точка.

— Не виждаш ли родителите си? Братята и сестрите си? — дори не можеше да си представи подобно нещо.

Той като че ли се замисли върху това за момент.

— Разбира се. Имаме фестивали и посещения. Но от ден на ден се отдалечаваме един от друг.

— И ти си доволен от това?

Той замълча.

— Положението е такова, каквото е.

Тя трябваше да научи, че това е типичния сполтамски отговор.

Въпреки всичко, Соша му позволи да узнае как точно щеше да бъде с тях.

— Е, моето семейство винаги ще бъде част от живота ми.

Той я погледна странно. След това се опита да й обясни още.

— Нашата гледна точка е различна от вашата. Сполтамците правят много за съхраняване на знанието. Човек трябва да се учи през целия си живот. Някои от нас постигат така нареченото възвишено мислене. Ставаме пълноправни учени. Това е нашата най-висша цел.

Такава безстрастна цел бе напълно чужда на нейният начин на мислене.

— Каква е ползата от това знание без подкрепата на любимите хора?

Даксан отвори уста да отговори, но от нея нищо не излезе. Всъщност простият й въпрос не бе толкова прост. Той се впечатли от вродената й проницателност.

— Ще трябва да обмисля отговора на този въпрос.

— Направи го — засмя се тя дяволито… подигравателно… съблазнително… по съвсем котешки начин.

Продължиха напред, по дълъг коридор и през широк свод, който водеше право в огромно спално помещение. Даксан я пусна, изправяйки я рязко с едно бързо движение.

— Трябва да се погрижа за нещо. Ще се върна след залез-слънце. През това време, слугите ще ти донесат всичко, което пожелаеш.

— Много добре.

— Тъй като ми се доверяваш достатъчно, за да дойдеш доброволно в моя дом, може би ще ми кажеш името си?

Тя прехапа устни докато преценяваше молбата му. Не защото нямаше да му каже, разбира се. Понякога, поради недоловими за останалите причини, фамилиерите се колебаеха. Те винаги бяха инстинктивно предпазливи.

— Соша — отстъпи тя най-накрая. — Името ми е Соша.

— Хммм… — като че ли го премисляше. — Подхожда ти.

— Как така?

— Трябва да тръгвам — той я остави, преди да има възможност да му зададе още въпроси, и затвори плътно дървената врата зад себе си.

Едно щракване й показа, че я бе заключил.

Значи трябваше да му се довери, а той не! Соша всъщност бе повече разгневена от заключената врата, отколкото от въпроса за доверието. Фамилиерите мразеха да бъдат ограничавани.

Опита се да потисне желанието си да закрачи. Вероятно би могла да се поразсее като огледа стаята. Една здравословната доза любопитство никога не убива котката, информацията винаги я държи нащрек.

Соша се засмя и се зае да проучи района.

Аааа Соша! Тази книга ще е супер интересна и забавна. Пък и е жена фамилиер! Май неделите ще са ми любимите вече. Големи благодарности на преводача

Това е истиска Фамилиерка

Аз още се помотвам с Реджар http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif защото не съм на вълна

Регентска Англия,но със Соша чуствам ,че нямам търпение за още!!!

Спойката с Даксан е -УаУ!!!

Горкият ще бъде постоянно и непрестанно изненадан

Съни ,много тЪ Бичам ,за дЕт пусна две глави шЪ знаИш

Оооо,влюбена съм в Макензи - Страхотен откъс,браво момичета - сбъдвате мечтите ми

Момичета дайте малко инфо кога да чакаме книгите! Направо ми се изчака чакалото Вдигнах кръвно, а съм със слабо сърце. :)

Понеделнишки продължаваме с онзи херцог дето се затрил. Ето още мъничко от наш Уинди:

Втора глава

Няколко часа по-късно Грейс стоеше на един стол в коридора пред спалнята на херцогинята. Чувстваше се крайно изтощена и не искаше нищо, освен да допълзи до леглото си, където бе убедена, че ще се върти и мята без да намери покой, въпреки изтощението си. Но господарката й бе наистина разтърсена и й беше звъняла толкова много пъти, че Грейс най-накрая се предаде и довлече един стол на сегашното си място. През последния час бе донесла на херцогинята, която не искаше да напусне леглото си, купчина писма, прибрани в дъното на заключено чекмедже, чаша топло мляко, чаша бренди, още една миниатюра на отдавна мъртвият й син Джон, кърпичка, която със сигурност притежаваше някаква сантиментална стойност, още една чаша бренди, за да замени тази, която херцогинята бе строшила, докато нетърпеливо бе обяснявала на Грейс къде да търси кърпичката.

Бяха минали около десет минути от последното повикване. Десет минути без да прави нищо, освен да седи, да чака на стола, и да мисли… да мисли… да мисли…

За разбойника.

За целувката.

За Томас, сегашният херцог Уиндъм, когото смяташе за приятел.

За отдавна мъртвият втори син на херцогинята и мъжът, който очевидно имаше неговите черти. И неговото име.

Неговото име. Грейс бавно и накъсано си пое дъх. Неговото име.

Мили Боже!

Тя не беше казала това на херцогинята. Беше стояла неподвижно по средата на пътя, гледайки как разбойника се отдалечава на светлината на нащърбената луна. И тогава, най-накрая, когато мислеше, че краката й може и да заработят, тя ги бе насочила към дома. Трябваше да отвърже лакея, да се погрижи за кочияша, както и за херцогинята, която изглеждаше толкова очевидно разстроена, че дори не протестира, когато Грейс настани раненият кочияш до нея в каретата.

Тогава се присъедини към лакея на мястото на водача и ги закара до дома. Не беше особено опитна с юздите, но успя да се справи.

И трябваше да се справи. Нямаше кой друг да го стори. Е, тя бе много добра в това да се справя.

Някакси.

Закара ги до дома, намери някой, който да се погрижи за кочияша и тогава се зае с херцогинята, като през цялото време си бе мислела за…

Кой беше той?

Разбойникът. Беше казал, че някога името му е било Кавендиш. Възможно ли бе да е внукът на херцогинята? Бяха й казали, че Джон Кавендиш е умрял без потомство, но нямаше да е първият млад благородник, който разпилява незаконните си деца из провинцията.

Обаче той каза, че името му бе Кавендиш. Или по-точно, някога е било Кавендиш. Което означаваше…

Грейс поклати глава в недоумение. Чувстваше се толкова уморена, че едва можеше да мисли и все пак, изглежда, единственото, което можеше да прави, бе да мисли. Какво означаваше, че името на разбойника бе Кавендиш? Можеше ли незаконен син да носи името на баща си?

Нямаше представа. Никога досега не бе срещала копеле, поне не от благороден произход. Но знаеше за други, които бяха сменили имената си. Синът на викария бе отишъл да живее с роднини, още като дете и последният път, когато дойде на посещение, се бе представил с различна фамилия. Така че със сигурност един незаконен син можеше да се нарече както си поиска. И дори да не бе законно да се нарече така, един разбойник не би се тревожил за подобни подробности, нали?

Грейс докосна устните си и опита да се престори, че не харесва тръпките на вълнение, които се стрелнаха през нея при спомена. Той я бе целунал. Това беше първата й целувка, а тя дори не знаеше кой е той.

Познаваше аромата му, познаваше топлината на кожата му и кадифената мекота на устните му, но не знаеше името му.

Поне не цялото.

— Грейс! Грейс!

Тя се изправи на крака, залитайки. Беше оставила вратата отворена, така че да чуе по-добре херцогинята и ето — името й бе извикано още веднъж. Господарката й сигурно все още бе превъзбудена — тя рядко използваше малкото й име. Беше по-трудно да го изречеш рязко и настоятелно, отколкото госпожице Евърслей.

Грейс забърза към стаята, и опита да не звучи уморено и сърдито, докато питаше:

— Мога ли да ви помогна?

Херцогинята седеше в леглото — е, не беше точно седнала. Почти лежеше, само с глава, подпряна на възглавниците. Грейс намираше тази поза за крайно неудобна, но последният път, когато опита да я нагласи по-комфортно едва не загуби главата си.

— Къде беше?

Грейс не мислеше, че въпросът се нуждаеше от отговор, но все пак отговори:

— Точно пред вратата ви, госпожо.

— Трябва да ми донесеш нещо — каза херцогинята и не звучеше толкова царствено, колкото превъзбудено.

— Какво бихте желали, ваша светлост?

— Искам портрета на Джон.

Грейс се втренчи в нея неразбиращо.

— Недей да стоиш така! — херцогинята на практика й изкрещя.

— Но госпожо — възрази Грейс, отскачайки назад, — аз ви донесох всичките три миниатюри и…

— Не, не, не — изплака възрастната жена, а главата й се люшкаше наляво—надясно на възглавницата. — Искам портрета. От галерията.

— Портретът — повтори Грейс, защото беше три и половина сутринта и може би я застигаше изтощение, но й се стори, че току що я бяха помолили да откачи портрет в реални размери от стената и да го носи през две стълбища до спалнята на херцогинята.

— Знаеш кой — каза тя. — На който той стои до дърво и очите му блесят.

Грейс примигна, в опит да осъзнае това.

— Мисля, че има само един.

— Да — каза херцогинята, почти изгубила самообладание от нетърпение. — Очите му блестят.

— Искате да го донеса тук?

— Нямам друга спалня — сопна се тя.

— Много добре — Грейс преглътна. Мили Боже, как щеше да се справи? — Ще отнеме малко време.

— Просто завлечи един стол и откачи проклетото нещо. Няма нужда…

Грейс се втурна напред, когато тялото на херцогинята се присви от спазъм на кашлица.

— Госпожо! Госпожо! — извика тя, обвивайки ръка около нея, за да я изправи. — Моля ви, госпожо. Трябва да се опитате да се настаните удобно. Ще се нараните!

Херцогинята се закашля още няколко пъти, пое голяма глътка от топлото мляко, после изруга и взе брендито. Тази чаша изпи до дъно.

— Ще нараня вас — задъха се тя, слагайки чашата обратно на нощното шкафче, — ако не ми донесете този портрет.

Грейс преглътна и кимна.

— Както желаете, госпожо — тя забърза навън и се подпря на стената в коридора, щом се скри от погледа на херцогинята.

Вечерта бе започнала толкова добре. А, ето я сега. Бяха насочили оръжие към сърцето й, беше целуната от мъж, чиято следваща среща със сигурност щеше да е с бесилката, и сега херцогинята искаше от нея да откачи огромен портрет от стената на галерията.

В три и половина сутринта.

— Със сигурност не ми плаща достатъчно — измърмори Грейс под носа си, докато слизаше по стълбите. — Не съществуват достатъчно пари…

— Грейс?

Тя рязко спря, препъвайки се в последното стъпало. Две големи ръце веднага се спуснаха към раменете й, за да я подкрепят. Тя погледна нагоре, въпреки че знаеше кой е това. Томас Кавендиш, внукът на херцогинята. Той беше и херцог Уиндъм и без съмнение най-влиятелният мъж в областта. Разпределяше почти равномерно времето си между Лондон и тук, но Грейс го бе опознала доста добре по време на петте години, в които бе компаньонка на херцогинята.

Дори се сприятелиха. Това бе странна и напълно неочаквана ситуация, като се има предвид разликата в ранга им, но бяха приятели.

— Ваша светлост — каза тя, въпреки че той отдавна я бе инструктирал да използва малкото му име, когато са в Белгрейв. Тя уморено кимна, а той отстъпи назад и отдръпна ръце. Бе твърде късно и безмислено да обръща внимание на титли и подходящо обръщение.

— Какво по дяволите правиш още будна? — попита той. — Сигурно минава два.

— Минава три, всъщност — нехайно го поправи тя и тогава… Небеса, Томас!

Тя напълно се разсъни. Какво трябваше да му каже? И въобще трябваше ли да му казва нещо? Нямаше как да се скрие факта, че тя и херцогинята бяха нападнати от разбойници, но не беше напълно сигурна дали е редно да му разкрие, че може би има първи братовчед, който язди из провинцията и освобождава местните благородници от ценностите им.

Защото, като се има предвид всичко, може и да нямаше. И със сигурност нямаше смисъл да го тревожи без причина.

— Грейс?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, какво казваше?

— Защо се разхождаш из коридора?

— Баба ти не се чувства добре — каза тя. И тогава, защото отчаяно искаше да смени темата, добави: — Късно се прибираш вкъщи.

— Имах работа в Стамфорд — каза той безцеремонно.

Любовницата му. Ако беше нещо друго, нямаше да е толкова уклончив. Но изглеждаше странно, че сега бе тук. Обикновено прекарваше там и нощта. Грейс, въпреки благородния си произход, служеше в Белгрейв и се осведомяваше почти за всяка клюка. Ако херцогът не се прибираше цялата нощ, тя обикновено узнаваше за това.

— Имахме… вълнуваща вечер — каза Грейс.

Той я погледна в очакване.

Тя се поколеба и тогава — е, нямаше какво да направи, освен да го каже:

— Нападнаха ни разбойници.

Реакцията му бе незабавна.

— Мили Боже — възкликна той. — Ти добре ли си? Баба ми добре ли е?

— И двете сме непокътнати — увери го Грейс, — въпреки че кочияшът има ужасна цицина на главата си. Позволих си да му дам три дни почивка.

— Разбира се — той затвори очи за миг, изглеждаше огорчен. — Трябва да поднеса извиненията си — каза той. — Бях длъжен да настоявам да вземете повече от един човек за охрана.

— Не ставай глупав. Вината не е твоя. Кой би си помислил… — тя спря, защото наистина, нямаше смисъл да се търси вина. — Не сме ранени — повтори. — Това е всичко, което има значение.

Той въздъхна.

— Какво взеха?

Грейс преглътна. Не можеше да му каже, че бяха откраднали само един пръстен. Томас не беше идиот, и щеше да се зачуди защо. Тя се усмихна сковано, решила, че тази вечер твърде често бяха говорили двусмислено.

— Не много — отвърна. — От мен нищо. Съвсем очевидно е, че не съм заможна жена.

— Баба трябва да е извънредно ядосана.

— Малко е превъзбудена — каза Грейс уклончиво.

— Носеше изумрудите си, нали? — той поклати глава. — Старият прилеп е смехотворно привързан към тези камъни.

Грейс не го скастри за начина, по който нарече баба си.

— Херцогинята запази изумрудите, всъщност. Скри ги под въглавницата на седалката.

Той изглеждаше впечатлен.

— Наистина ли го е направила?

— Аз го направих — поправи се Грейс, защото не искаше да сподели славата. — Тя ги напъха в ръцете ми преди да нахлуят в каретата.

Той се усмихна леко и после, след един миг на неудобно мълчание, каза:

— Не спомена защо си будна и извън леглото толкова късно. Със сигурност заслужаваш хубава почивка.

— Аз… ами… — изглежда нямаше начин да отклони отговора. Ако не друго, щеше да забележи огромното празно пространство на стената в галерията на следващия ден. — Баба ти има странна молба.

— Всичките й молби са странни — отвърна той веднага.

— Не, тази… ами… — Грейс завъртя очи раздразнено. Как за Бога се бе стигнало до тук? — Предполагам, че не би искал да ми помогнеш да откача картина от стената на галерията.

— Картина.

Тя кимна.

— От галерията.

Отново кимна.

— Предполагам, че тя не иска едно от онези скромни по размер платна.

— С купите с плодове?

Той кимна.

— Не — и когато той не направи коментар, добави: — Тя иска портрета на чичо ти.

— Кой чичо?

— Джон.

Той кимна, усмихвайки се леко, но без хумор.

— Винаги й е бил любимец.

— Но ти никога не си го познавал — каза Грейс, защото начинът, по който го каза — звучеше почти така, все едно е бил свидетел на предпочитанието й към чичо му.

— Не, разбира се, че не. Той е умрял преди да се родя. Но баща ми е говорил за него.

Беше ясно от изражението му, че не иска да обсъжда въпроса повече. Грейс не можеше да измисли какво да каже, така че просто стоеше там и го чакаше да събере мислите си.

Което очевидно той направи, защото се обърна към нея и попита:

— Този портрет не е ли в реални размери?

Грейс си представи себе си, как се бори да го свали от стената.

— Опасявам се, че да.

За момент изглеждаше така, все едно щеше да се обърне към галерията, но после челюстта му се присви и той отново се превърна в недостъпния херцог.

— Не — каза той равно. — Няма да й донесеш това тази вечер. Ако толкова желае проклетата картина в стаята си, може да помоли някой слуга на сутринта.

Грейс искаше да се усмихне на закрилническото му отношение, но в момента бе твърде уморена. А освен това, когато ставаше въпрос за вдовстващата херцогиня, отдавна се бе научила да следва пътя на най-малкото съпротивление.

— Уверявам те, не искам нищо повече от това да се оттегля още сега, но е по-лесно просто да й угодя.

— Категорично не — каза той царствено и без да чака, се обърна и закрачи нагоре по стълбите. Грейс го наблюдава една минута и после с присвиване на рамене, се запъти към галерията. Не можеше да е толкова трудно да свали една картина от стената, нали?

Но направи само десет крачки, когато чу Томас да излайва името й.

Тя въздъхна и спря насред пътя си. Трябваше да се досети. Херцогът беше инат също като баба си, не че щеше да оцени сравнението.

Тя се обърна и се върна бързо назад, когато чу да я вика отново.

— Тук съм — каза тя раздразнено. — Велики Небеса, ще събудиш цялата къща.

Той завъртя очи.

— Не ми казвай, че сама ще свалиш тази картина.

— Ако не го сторя, тя ще позвъни отново за мен и тогава изобщо няма да мога да поспя.

Той присви очи.

— Само почакай да видиш!

— Да видя какво? — попита, объркана.

— Как разнищвам шнура на звънеца й — каза той, насочвайки се нагоре по стълбите с обновена решителност.

— Да разнищиш… Томас! — тя затича след него, но разбира се, не успяваше да поддържа темпото му. — Томас, не можеш!

Той се обърна. Дори се ухили, което тя намери някак обезпокоително.

— Това е моята къща — каза той. — Мога да правя всичко, което си поискам.

И докато Грейс премисляше това с изтощения си мозък, той се насочи по коридора и към стаята на баба си.

— Какво — чу го да изръмжава, — си мислиш, че правиш?

Грейс издиша и забърза след него, влизайки в стаята, точно когато той казваше:

— Велики небеса, добре ли си?

— Къде е госпожица Евърслей? — попита херцогинята, а очите й трескаво обхождаха стаята.

— Ето ме тук — увери я Грейс, и се втурна напред.

— Взе ли я? Къде е картината? Искам да видя сина си.

— Госпожо, късно е — опита се да обясни Грейс. Тя се приближи още по-близо, въпреки че не бе сигурна защо. Ако херцогинята започнеше да споделя всичко за разбойника и приликата му с любимия й син, нямаше да може да направи нищо, за да я спре.

Но все пак, близостта поне й даваше илюзия, че може да осуети катастрофата.

— Госпожо — каза Грейс отново, внимателно и нежно и я погледна предупредително.

— Можеш да инструктираш някой слуга да ти я донесе на сутринта — каза Томас, звучащ една идея по-малко царствено. — Но няма да позволя госпожица Евърслей да се занимава с подобна трудоемка работа и определено не по средата на нощта.

— Нуждая се от картината, Томас — каза херцогинята и Грейс почти се протегна, за да хване ръката й. Звучеше наранена. Звучеше стара. И определено не на себе си, когато каза: — Моля те.

Грейс крадешком погледна Томас. Изглеждаше нерешителен.

— Утре — каза той. — Първото нещо утре сутринта, щом желаеш.

— Но…

— Не — прекъсна я. — Съжалявам, че са ви нападнали тази вечер и със сигурност ще направя всичко необходимо — според здравия разум — за да подсигуря удобството и здравето ти, но това не включва капризни прищевки в неподходящо време. Разбра ли ме?

Те се взираха един в друг толкова дълго, че Грейс искаше да се отдръпне. Тогава Томас каза рязко:

— Грейс, върви си в леглото — той не се обърна.

Грейс остана неподвижна за миг, без да знае, какво точно чака — протест от страна на херцогинята или гръмотевица навън. Когато никое от двете не се появи, тя реши, че не може да стори нищо повече тази вечер и напусна стаята. Докато вървеше бавно по коридора, можеше да чуе как двамата се карат — нищо свирепо, нищо страстно. Но пък и не го бе очаквала. Членовете на семейство Кавендиш се славеха със студения си характер и бе по-вероятно да се атакуват с ледена язвителност, отколкото с разгорещени викове.

Грейс издиша дълго и неравно. Никога нямаше да свикне с това. Живееше от пет години в Белгрейв и все още негодуванието между Томас и баба му я шокираше.

А най-лошото бе, че дори нямаше причина за това! Веднъж събра смелост да попита Томас защо таят толкова презрение един към друг. Той просто бе свил рамене, заявявайки, че винаги е било така. После бе добавил, че тя мразела баща му, а баща му пък мразел него. Е самият той смяташе, че ще се справи добре и без тях.

Грейс остана изумена. Бе живяла с мисълта, че семействата са създадени, за да се обичат. В нейното бе така. Майка й, баща й… Тя затвори очи, борейки се със сълзите. Беше сантиментална. Или може би умората я надвиваше. Вече не плачеше за тях. Липсваха й — винаги щяха да й липсват. Но раната от смъртта им малко по малко бе започнала да заздравява.

А сега… е, бе намерила ново място в този свят. Не беше това, което бе очаквала, нито онова, което родителите й бяха планирали за нея, но поне имаше храна и дрехи и възможността да вижда приятелите си от време на време.

Просто понякога, късно през нощта докато лежеше в леглото си, бе прекалено трудно. Знаеше, че не трябва да е неблагодарна — живееше в замък, за Бога. Но не бе възпитана да бъде прислужница и да се подчинява на чужда воля. Докато бяха живи баща й бе провинциален джентълмен, а майка й обичан член на местната общност. Бяха я отгледали с любов и смях и понякога, когато седяха пред огъня вечер, баща й въздъхваше и казваше, че тя ще остане стара мома, защото със сигурност няма мъж в провинцията, достатъчно добър за неговата дъщеря.

А Грейс се разсмиваше и питаше:

— Ами в останалата част от Англия?

— И там няма!

— Франция?

— Небеса, няма!

— Америка?

— Майка си ли се опитваш да убиеш, момиче? Знаеш, че я хваща морска болест дори само като види плаж.

И те някак си знаеха, че Грейс ще се омъжи за някого точно от Линкълншир и ще живее надолу по пътя или поне на разстояние за кратка езда и ще бъде щастлива. Щеше да намери това, което бяха открили родителите й, защото никой не очакваше да се омъжи по друга причина, освен по любов. Щеше да има бебета, а къщата й да е пълна със смях и щеше да е щастлива.

Мислеше, че е най-щастливото момиче на света.

Но треската, покосила дома на Евърслей бе жестока и когато премина, Грейс остана сираче. На седемнадесет, едва ли можеше да живее сама и наистина, никой не бе сигурен какво да прави с нея, докато бизнесът на баща й не бъде поставен в ред и завещанието не бъде прочетено.

Грейс се разсмя горчиво, докато се измъкваше от смачканите си дрехи и се подготвяше за лягане. Насоките на баща й само бяха влошили нещата. Бяха задлъжнели, не много, но достатъчно, за да й бъде в тежест. Родителите й, както изглеждаше, винаги бяха живели малко над възможностите си, и очевидно са се надявали, че любовта и щастието могат да ги поддържат.

И наистина бе така. Любовта и щастието бяха издържали всяко препятствие, което семейство Евърслей бе посрещало.

Освен смъртта.

Силсбай — единственият дом, който Грейс бе познавала — бе унаследен. Знаеше това, но не и колко нетърпелив бе братовчед й Майлс да придобие жилището. Или че той все още не бе женен. Или че когато я бе притиснал до стената и бе впил устни в нейните, би трябвало да му позволи, всъщност да благодари на краставата жаба за благосклонния и великодушен интерес към нея.

Вместо това тя бе забила лакът в ребрата му и коляно в неговите…

Е, след това той не я харесваше особено. В цялото й нещастие, това бе единственото, на което все още се усмихваше

Резкият й отказ към вбесения мъж го подтикна да я остави без нищо — без дом, без пари и без роднини. А тя определено вече не считаше Майлс за роднина.

И тогава се появи вдовстващата херцогиня.

Новините за затрудненото положение на Грейс трябва да бяха обиколили бързо областта. Херцогинята бе връхлетяла като ледена богиня и я бе отвела надалеч. Не че бе имала каквито и да било илюзии, че ще бъде глезена гостенка. Херцогинята, пристигнала с цялата си свита, се бе втренчила надолу към Майлс, докато той не се загърчи — буквално, това бе един от най-приятните мигове за Грейс — след това бе заявила:

— Вие ще бъдете моя компаньонка.

Преди Грейс да има шанс да приеме или отхвърли предложението, херцогинята бе напуснала стаята. Което само потвърди това, което всички знаеха — че Грейс никога не бе имала избор по този въпрос.

Това стана преди пет години. Сега Грейс живееше в замък, ядеше хубава храна, а дори и дрехите й да не бяха по последна мода, поне изглеждаха добре направени и наистина доста хубави. Херцогинята бе всичко друго но не и скъперница.

Тя живееше само на няколко мили от мястото, където бе израснала и когато повечето от приятелите й все още се намираха в областта, тя ги виждаше често — в селото, в църквата, на следобедни посещения. И ако нямаше свое семейство, поне не бе принудена да създаде такова с Майлс.

Но дори когато оценяваше всичко, което херцогинята бе направила за нея, тя искаше нещо повече.

Или може би не толкова повече. Може би само още нещо.

Бе малко вероятно да стане, помисли си тя, докато лягаше в леглото. Можеше да избира между това да работи или да се омъжи. И тя избра работата. Мъжете в Линкълшир си бяха наплашени от херцогинята и едва ли щяха да дръзнат да я ухажват. Бе добре известно, че Аугуста Кавендиш няма намерение да обучава нова компаньонка.

Още по-известно бе, че Грейс нямаше пукната пара.

Тя затвори очи и опита да си припомни, че чаршафите, между които се бе плъзнала, бяха от най-високо качество, а свещта, която току що бе изгасила беше от чист пчелен восък. Не можеше да се оплаче от липсата на физически удобства.

Но това, което искаше бе…

Наистина нямаше значение какво иска тя. Това бе последната й мисъл, преди най-накрая да заспи.

И да сънува разбойника.

Момичета дайте малко инфо кога да чакаме книгите! Направо ми се изчака чакалото Вдигнах кръвно, а съм със слабо сърце. :)

Много съм радостнна, че хрумката ми се приема добре и затова ще продължа с няколко неща. Създадох график по дни за всяка книга. Така де преводачите си ги избраха. В упоменатият ден ще можете да прочетете глава от дадена книга. След това да стиснете зъби до следващата седмица или да купувате тоЛти я направят по бързо хихи. В момента когато книгата излезе нацяло се сваля от екран и ви запознавам с нещо ново. А тази "свалената" я четете нацяло. Чакам коментарите ви за прочетеното и изброявам това с което можем да ви провокираме засега:

Петък: Как да си хванеш наследница; Джулия Куин

Събота: Удоволствието на Макензи; Линда Хауърд

Неделя: Соша; Дара Джой

Понеделник: Изгубеният херцог Уиндъм; Джулия Куин

Вторник: Непокорни желания; Джули Гаруд

Сряда: Реквием за дявола; Джери Смит-Реди

Четвъртък:Да завладееш мистър Бриджъртън; Джулия Куин

Ей, този херцог Уиндъм е страшно интересен!!! Пожелавам си един ранен коледен подарък (или пък закъснял за първа пролет ) - "хапват" ми се най-различни вкусотийки на Великден

Момичета дайте малко инфо кога да чакаме книгите! Направо ми се изчака чакалото Вдигнах кръвно, а съм със слабо сърце. :biggrin:

Ще помолим Съни да пусне графика на първа страница. Да ни е по-лесно!

Почитателките на Линда се зарадваха. И аз съм сре тях. Да благодарим на Дрийм тийм за удоволствието, което ни доставят и за огромния труд, който полагат.

А Зейн, ах тези мъже Макензи. Корави, сурови и с толкова нежни сърца.

Вече е загатнато коя ще е дамата на сърцето му. През какво ли ще преминат двамата - толкова различни във всяко едно отношение - за да се съберат? И аз с нетърпение чакам книжката, защото съм сигурна, че ще я изчета на един дъх.

"Зейн. Бе се превърнал в съвършена бойна машина, воин в перфектно бойно състояние, но използваше по-често мозъка си, отколкото мускулите. Силен и смъртоносно опасен..."

До събота

Редактирано 12 април 201115 г. от GLK (преглед на промените)

Момичета дайте малко инфо кога да чакаме книгите! Направо ми се изчака чакалото Вдигнах кръвно, а съм със слабо сърце.

Ако питаш кога ще са готови целите много трудно ми е да се ангажирам с точен срок, но както се вижда се работи усилено да станат по-скоро.

Ще помолим Съни да пусне графика на първа страница. Да ни е по-лесно!

Аве ине аз убаво го майнах графика от средата ама нещо не моем го лепне изотпред. Ша чакам тор са излюпи даде едно рамо и ша го имате отпред.

Ден вторник си е време за порция Джула Гаруд. Вярвам няма откажете вкусната хапка от Непокорните желания. Продължаваме с първа глава:

Глава първа

Англия, 1802

Изстрел разцепи тишината и наруши спокойствието в преминаващата през Английската провинция карета.

Карълайн Мари Ричмънд, братовчедка й Чарити и чернокожия им спътник, чуха шума едновременно. Чарити помисли, че е от гръмотевица и погледна през прозорчето. Тя се намръщи, объркано, защото небето бе синьо и лазурно, а денят бе прекрасен. Не видя нито един тъмен облак. Тъкмо щеше да изрази объркването си, когато братовчедка й я хвана за рамото и я дръпна на вътре и двете се озоваха на пода на наетата карета.

Карълайн се притесняваше за безопасността на братовчедка си, затова измъкна от чантичката си, пистолет със сребърен обков и перлени чирени. Тя опита да прикрие с тялото си Чарити, когато изведнъж каретата спря рязко и отби в страни от пътя.

- Карълайн, какво правиш? – сърдития въпрос дойде откъм пода.

- Това бяха изстрели – отговори Карълайн.

Бенджамин, който стоеше срещу господарката си, извади оръжието си и внимателно погледна през прозореца.

- Разбойници! – извика кочияша с подчертан ирландски акцент. – Най-добре изчакайте тук –добави той докато се смъкваше от капарата, а после изчезна от погледа на Бен.

- Виждаш ли нещо? – попита Карълайн.

- Само коняря, който се скри в храстите – отговори чернокожия мъж, а в гласа му се четеше очевидно отвращение.

- Аз не виждам нищо – отбеляза недоволно Чарити. – Карълайн, моля те, махни си крака. Сигурно по целия гръб на роклята ми има отпечатъци от обувките ти. – Тя се пребори да се изправи и застана на колене. Бонето й се бе свлякло около врата й висеше заплетено в обемните руси къдрици, и розовите и жълти панделки. Очилата й с телени рамки се бяха килнали на една страна на пълничкото й носле и тя присви съсредоточено очи, докато се опитваше да оправи външния си вид.

- Наистина, Карълайн, иска ми се да не си толкова енергична, в опитите си да ме защитиш – обяви тя – О, Боже, изгубила съм едно от стъклата на очилата ми. – нацупено се оплака. – Сигурно е накъде отдолу под роклята ми. Мислиш ли, че тези разбойници са се натъкнали на някой нещастен пътник?

Карълайн обмисли последната забележка на Чарити.

- От броя на изстрелите и реакцията на коняря ни, предполагам, че е точно така – отговори тя. Гласът й бе мек и спокоен, инстинктивна реакция срещу бърборенето на Чарити.

- Бенджамин? Моля те отиди да нагледаш конете. Ако са се успокоили, достатъчно, ще се промъкнем напред, за да помогнем.

Бенджамин кимна, в съгласие и излезе навън. Когато се раздвижи, каретата се разтресе, а после трябваше да се завърти на една страна, за да може масивните му рамене да минат през тясната дървена вратичка. Вместо да отиде отпред, където бяха впрегнати наетите коне, той се насочи към задната част на каретата към двата арабски коня на Карълайн. Животните бяха доведени чак от Бостън като подарък за бащата на Карълайн, Граф Бракстън.

Конете не бяха раздразнени повече от обикновено, но въпреки това Бенджамин им затананика някаква песничка на африканския диалект, който само Карълайн разбираше, и ги успокои напълно. После ги развърза и ги отведе до едната страна на каретата.

- Стой тук, Чарити – заповяда Карълайн. – И дръж главата си наведена, не се изправяй.

- Внимавай – каза Чарити, докато се качваше на седалката. После веднага показа глава през прозореца, напълно игнорирайки заповедта на Карълайн, за да види как Бенджамин вдига братовчедка й на гърба на черния жребец. – Бенджамин, и ти се пази – извика тя, когато огромния мъж се метна на нервната кобила.

Карълайн тръгна напред през дърветата, възнамерявайки да мине зад гърба на разбойниците, и да използва елемента на изненадата, който щеше да е на нейна страна. По броя на изстрелите, предположи, че разбойниците са трима или четирима и не желаеше да се изправи пред тях, без да има поне едно предимство на своя страна.

Клоните на дърветата се закачаха в синьото й боне, за това тя бързо го свали и го пусна на земята. Гъстата й черна коса, с цвят на безлунна нощ, се измъкна от хлабавите шноли, с които бе вдигната и се изсипа по раменете й.

Гневните гласове накараха Карълайн и Бенджамин да спрат и да се скрият в храстите, където имаха добра видимост. От гледката, разкрила се пред нея, Карълайн я побиха тръпки.

Четирима едри мъже, всичките на коне, бяха обградили красива черна карета. Всички освен един, бяха с маски. Пред погледа им се появи добре сложен джентълмен, който бавно слезе от каретата. Карълайн видя да се процежда кръв по краката на човека и едва не ахна от възмущение и жал.

Раненият джентълмен имаше руса коса и красиво лице, което сега бе пребледняло и сгърчено от болка. Карълайн го гледаше как слиза от каретата и се изправя пред разбойниците. Забеляза арогантния и презрителен поглед, който хвърли на нападателите, но изведнъж очите му се разшириха. Арогантността му изчезна и се замени от чист ужас. Карълайн веднага видя причината за тази драстична промяна, в поведението на мъжа. Разбойникът, който не носеше маска, очевидно водачът им, ако се съдеше по това, как другите го гледаха, бавно вдигна пистолета си. Бандитът без съмнение щеше да извърши безмилостно убийство.

- Той видя лицето ми – каза мъжа на хората си. – Няма друг изход. Ще трябва да умре.

Двама от разбойниците веднага кимнаха, в съгласие, но третия се колебаеше. Карълайн не губи време, да чака решението му. Прицели се внимателно и дръпна спусъка. Изстрелът й бе верен и точен, резултат от годините, през които бе живяла с четирима по-възрастни мъже, които настояваха да я научат да се защитава сама. Целта й бе ръката на главатаря, а викът му на болка, бе наградата й.

Бенджамин й показа одобрението си, като й подаде своето оръжие и взе нейното. Карълайн стреля отново, ранявайки мъжа от ляво на главатаря.

И тогава всичко свърши. Бандитите, крещейки обиди и закани, се втурнаха надолу по пътя.

Карълайн изчака, докато шума от конете им заглъхна и излезе от прикритието си. Когато стигна до джентълмена, бързо се плъзна на земята.

- Не мисля, че ще се върнат – каза тя меко. Все още държеше пистолета в ръка и бързо го прибра щом мъжа виждайки го се дръпна назад.

Той бавно излезе от вцепенението си. Недоверчиви сини очи, съвсем леко по-тъмни от тези на Карълайн съмнително се взряха в нея.

- Вие ли стреляхте по тях? Изстрелите...

- Да, аз стрелях. Бенджамин – добави тя, посочвайки към гиганта, който стоеше – също помогна.

Джентълменът отклони поглед от Карълайн и повдигна глава към приятеля й. Но реакцията му към чернокожия я разтревожи. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Тя реши, че обърканото му изражение е заради страха и болката от раната.

- Ако не бях използвала оръжията си, сега щяхте да сте мъртъв.

След като изрече, безспорния според нея факт, Карълайн се обърна към Бенджамин и му подаде юздите на жребеца си.

- Върни се при каретата и кажи на Чарити, какво се случи. Сигурно вече се е поболяла от притеснение.

Бенджамин кимна и се отдалечи.

- За всеки случай донеси още барут – извика Карълайн след него, – също и чантата с медицински принадлежности на Чарити.

Тогава насочи отново вниманието си към непознатия и попита.

- Можете ли да се качите отново в каретата си? Там ще ви е много по-удобно, докато преглеждам раната ви.

Мъжът кимна и бавно се заизкачва по стъпалата, за да седне в каретата. Той залитна назад и за малко щеше да падне по гръб, но Карълайн бе точно зад него и го подпря с ръце.

Когато го настани на плюшените винено-червени седалки, тя коленичи на пода между разтворените му крака. Изведнъж се почувства засрамена, защото раната бе на доста деликатно място. Бузите й пламнаха от интимната поза, в която бе. Поколеба се, точно как трябва да процедира, когато струя топла кръв обагри в червено бричовете от еленова кожа, зад коляното на мъжа.

- Малко е неудобно – прошепна той. В гласа му се четеше повече болка, отколкото срам, и Карълайн го съжали.

Раната бе точно там, където се съединяваха краката му, от вътрешната страна на лявото му бедро.

- Имали сте късмет – прошепна. – Куршумът е излязъл, без да засегне нещо важно. Ако мога само да скъсам част от плата, предполагам, че...

- Ще ги съсипете – изкрещя мъжа, щом чу предложението й и тя се облегна назад, за да го погледне.

- Ботушите ми! Ще погледнете ли ботушите ми!

Според преценката й, той изпадаше в истерия.

- Нищо им няма. – каза му с тих глас. – Мога ли да скъсам бричовете ви, само мъничко?

Мъжа пое дълбоко дъх, погледна към небето и кимна кратко.

- Ако се налага – отстъпи той.

Карълайн кимна и бързо издърпа малка кама от канията, завързана за глезена й.

Джентълменът я погледна и за пръв път се усмихна.

- Винаги ли пътувате толкова добре въоръжена, мадам?

- Там, от където идваме, трябва да се взимат всякакви мерки за безопасност – обясни Карълайн.

Беше й невероятно трудно да прокара острието по бричовете, за да ги разреже. Плата сякаш бе като втора кожа и Карълайн си помисли, че сигурно му е невероятно неудобно дори да стои седнал. Работеше внимателно докато най-после успя да среже плата в основата на краката му и тогава започна да го разкъсва, докато не видя розовата плът под панталона.

Джентълменът улови странния акцент в говора на жената, коленичила между краката му и разпозна американския диалект в дрезгавия й глас.

- А, вие сте от Колониите! Много диво място, доколкото съм чувал – той се задъха, когато Карълайн започна да разглежда раната и продължи. – Нищо чудно, че носите със себе си цял арсенал.

Тя погледна нагоре към непознатия, изненадана, че е разпознал от къде е само по речта й, и отговори.

- Истина е, от Колониите съм, но не за това нося оръжие, господине. Въобще не е заради това – добави тя с енергично кимване. – Тъкмо пристигам от Лондон.

- Лондон ли? – непознатият отново я погледна объркано.

- Именно. Чухме истории за неприятностите, на които може да се натъкнем там. Защото историите за грабежите и убийствата достигнаха чак до Бостън. Лондон е Бърлога на упадъка и корупцията, не мислите ли? Братовчедка ми и аз обещахме, че ще вземем всички предпазни мерки. И имаше полза, като се има предвид на какво попаднахме още през първият ден на пристигането ни.

- Ха. Чувал съм съвсем същата история за Колониите – отговори джентълменът със сумтене. – Лондон е много по-цивилизовано място, мила моя заблудена госпожо – според Карълайн тона му прозвуча доста снизходително. Странно, но това не я отблъсна.

- Защитавате дома си и предполагам, че това ви прави чест – въздъхна тя.. – После насочи отново вниманието си към крака му, преди да успее да й отговори и добави. –Бихте ли махнали шалчето си, ако обичате?

- Прощавайте? – отвърна непознатия. При всяка дума хапеше долната си устна и Карълайн подозираше, че болката му се е засилила.

- Трябва ми нещо, с което да спра кръвотечението – обясни тя.

- Ако някой научи за това, ще бъде адски унизително... да ме прострелят на толкова деликатно място и на една дама да й се налага да ме види така, и да използва шалчето ми за... Мили Боже, прекалено много е, прекалено много.

- Не се притеснявайте за шалчето – каза Карълайн и сниши гласа си, сякаш утешаваше дете. – Ще използвам парче от фустата си.

Джентълменът все още я гледаше с див поглед и защитаваше безценното си шалче от нея. Карълайн се насили да изглежда състрадателна.

- И обещавам да не кажа на никого за този неудобен инцидент. А и дори не знам името ви! Виждате ли, колко е просто? За сега ще ви наричам... мистър Джордж, като краля ви. Така съгласен ли сте?

Недоволния поглед, който й хвърли мъжът, доказа на Карълайн, че въобще не е съгласен. Тя го погледна, озадачена за миг и после реши, че е разбрала, защо не одобри избора й.

- Разбира се, след като краля ви е неразположен, може би е по-добре да се спрем на друго име. Смит е добре, нали? Какво ще кажете за Харолд Смит?

Мъжът кимна и въздъхна продължително.

- Добре – каза Карълайн. Тя потупа коляното си и слезе от каретата, късайки чевръсто дълга лента плат от фустата си.

Шум от приближаващ ездач я обезпокои. Тя застина неподвижно осъзнавайки, че звука идваше от север, противоположната посока, в която се намираха Бенджамин и каретата й. Да не би някой от бандитите да се връщаше?

- Подайте ми пистолета, мистър Смит – заповяда тя и бързо намести камата си в скритата ножница и хвърли ивицата от фустата си през отворения прозорец.

- Но той е празен – възрази мъжа, а в гласа му се четеше колко много е паникьосан.

Карълайн усети, че същата паника се опитва да завладее и нея. Трябваше да се пребори с желанието да повдигне полите си и да хукне, за да повика помощ. Не можеше да постъпи толкова страхливо, защото в противен случай щеше да се наложи да остави ранения мъж беззащитен.

- Пистолета може да е празен, но само вие и аз знаем това – настоя Карълайн с фалшива самоувереност. Тя взе оръжието, което й подадоха през прозореца, пое дълбоко дъх, издиша бавно, и бързо се помоли и Бенджамин да е чул приближаващата заплаха. Боже, как й се искаше ръцете й да не трепереха толкова силно!

Най-после зад завоя се показаха коня и ездача. Карълайн се фокусира върху животното, грамадно черно чудовище, поне три педи по-високо от нейния арабски жребец. В главата й се зароди безумната мисъл, че може да я стъпче до смърт, и почувства как земята трепери под краката й. Тя хвана здраво пистолета, въпреки че отстъпи крачка назад, и колкото и да бе опасно, трябваше да затвори очи, защото я обгърна облак прах, щом ездача стигна до нея и принуди коня си да спре.

Карълайн избърса с ръка очите си и чак тогава ги отвори. Тя отмести поглед от прекрасния звяр и погледна към джентълмена, който го яздеше, за да види, че пистолета му е насочен към нея. Поразителното животно и оръжието бяха прекалено заплашителни, затова Карълайн прехвърли вниманието си към ездача.

Но това бе грешка. Грамадният мъж, който гледаше надолу към нея, бе много по страшен от коня или оръжието. Падащата на челото му светло кестенява коса изобщо не смекчаваше грубо изсечените му черти. Челюстта и носът му, бяха ясно очертани, а в златисто-кафявите му очи, в които не се четеше нито капчица благост или разбиране, я пронизваха със златистия си взор. Тя си помисли, че смръщеното му изражение може да я изпепели на място.

Но не смяташе да му го позволи. Тя погледна арогантния мъж, стараейки се да не мигне, докато държи погледа му.

Джаред Маркъс Бенет, четвъртия херцог на Брадфорд не можеше да повярва на очите си. Той успокои жребеца си, докато гледаше към прелестното видение пред себе си. Синеоката красавица, бе насочила пистолета си, право към сърцето му. Цялата ситуация бе трудна за преглъщане.

- Какво се е случило тук? – гласът му прозвуча толкова силно, че жребеца му подскочи в отговор. Мъжа веднага укроти животното, с едно бързо и силно стисване на краката си. – Спокойно Рилайънс – рязко изръмжа той. Въпреки това смекчи командата си, като потупа коня по врата. Нежното отношение към животното бе в пълно противоречие със суровото изражение на лицето му.

Той не откъсваше поглед от нея и Карълайн си помисли, че вероятно щеше да е по-добре, ако наистина се бе върнал един от бандитите. Страхуваше се, че непознатия веднага ще усети, блъфа й.

Къде се бави Бенджамин? Запита се обезумяла Карълайн. Със сигурност бе чул конския тропот. А и земята все още трепереше, нали? Или може би не земята, а краката й трепереха?

Господи, трябваше да се вземе в ръце!

- Кажете ми, какво се е случило тук? – отново нареди той. Грубият му глас вледени Карълайн, но тя не помръдна. Нито му отговори, защото се боеше, че по гласа й ще разбере, колко много се страхува. А това щеше да му даде предимство над нея. Тя стисна по-здраво пистолета и се опита да успокои препускащото си сърце.

Брадфорд бързо се огледа наоколо. Любимата му карета, която бе заел на най-добрия си приятел за две седмици, стоеше встрани от пътя с няколко дупки от куршуми в стените. Долови някакво движение вътре и забеляза гъстата рошава и руса коса на приятеля си. Брадфорд въздъхна облекчено. Приятелят му бе добре.

Инстинктивно усещаше, че жената, застанала толкова наперено пред него, не е отговорна за случилото се тук. Видя я, че трепери и се възползва от положението.

- Пуснете оръжието. – Не беше молба. Херцогът на Брадфорд почти никога не молеше за нещо. Той заповядваше. И обикновено получаваше това, което желаеше.

Брадфорд беше принуден да признае, че това не може да се причисли към обичайните обстоятелства, защото оперената млада жена продължи да се взира в него, напълно игнорирайки заповедта му.

Карълайн се опита да не трепери, докато гледаше как мъжът се извисява над нея като гръмоносен облак. Силата обгръщаше намръщения мъж като зимна пелерина и тя се уплаши от реакцията си на мощното му присъствие. Все пак, той бе само мъж. Поклати глава и опита да прочисти мислите си. Непознатия изглеждаше арогантен и надут и съдейки по външния му вид, можеше да разпознае, че е заможен. Жакета му бе в богат, бургундско червен цвят и изглеждаше добре изработен също като връхното зелено сако на мистър Смит. Златистите му бричове, бяха също толкова модерни и стояха плътно опънати по бедрата му, откроявайки всеки стегнат мускул. Хесенските му ботуши бяха лъснати до блясък и безочливия мъж беше сложил и шалче в същия цвят.

Карълайн си спомни за ранения мъж и притеснението му, че някой от познатите му може да разбере за неудобното нещастие, което го бе сполетяло и си напомни, че му е обещала да не казва на никого. Непознатия срещу нея, определено изглеждаше от типа, който с охота разпространява разни истории. Затова щеше да е най-добре да го отпрати да си върви.

- Мадам, да не би да сте глуха? Казах ви да свалите пистолета. – Нямаше намерение да й крещи, но се почувства застрашен от начина, по който бе насочила оръжието си към него, и призна, пред себе си, че изпитва смущение от открито предизвикателния й поглед. Очите и имаха невероятно необикновен цвят.

- Вие свалете пистолета си – най-после проговори Карълайн. Зарадва се, че гласа й не потрепери и дори си помисли, че прозвуча почти толкова сърдито, колкото и неговият. Беше много мъничка, но все пак бе победа.

Карълайн стоеше с гръб към каретата и не видя как раненият мъж поздравява непознатия, който се опитваше да я изплаши до смърт.

Брадфорд отговори с едно кратко кимване. Едната му вежда се повдигна в мълчалив въпрос към приятеля му и изведнъж, погледа му вече не изглеждаше толкова циничен. Внезапно сякаш черния облак над нея се разсея и Карълайн остана учудена от бързината, с която тъмната аура около мъжа сякаш се изпари.

Тя не отдели повече време да мисли върху странното поведение на противника си.

- Предполагам, че сме в едно и също положение – каза той с дълбок, плътен глас. – Или и двамата ще стреляме?

Въобще не й беше забавно. Видя как ъгълчетата на устните му леко се повдигат нагоре и по гръбнака й пробяга тръпка. Как смееше да изглежда така отегчен и развеселен, докато тя се чувстваше толкова изплашена.

- Вие ще свалите оръжието си – каза Карълайн с мил глас. – И няма да ви застрелям.

Брадфорд игнорира заповедта и заплахата й и продължи да я изучава мързеливо, без да спира да гали врата на жребеца си. Беше очевидно, че държи на животното и Карълайн изведнъж осъзна, че притежава друго оръжие срещу него.

Той, разбира се, нямаше да се предаде. Не би се предал пред една жена! Само преди миг Брадфорд бе видял, как опонентката му потръпва и знаеше, че е просто въпрос на време напълно да рухне. Неохотно призна, че е доста смела, нещо, което не бе срещал досега в друга жена. Но въпреки това, смела или не, тя все още си оставаше жена, и тази причина я поставяше на по-ниско ниво от него. По начало, жените са еднакви: те бяха...

- Няма да ви застрелям, но ще раня коня ви.

Блъфът й подейства. Мъжа едва не падна от гърба на жребеца си.

- Няма да посмеете! – изкрещя той, напълно разярен.

В отговор Карълайн насочи празния пистолет надолу, така че да се озове на нивото на главата на коня.

- Брадфорд! – гласът, идващ от вътрешността на каретата попречи на херцога да скочи от коня и да удуши жената.

- Мистър Смит? Познавате ли този мъж? – извика Карълайн. Тя не сваляше поглед от ядосания непознат, който в момента слизаше от коня и със задоволство забеляза как пъха пистолета в колана на кръста си. Заля я вълна от облекчение. Все пак не бе толкова трудно да го разубеди. Ако този англичанин, бе типичен пример за хората тук, то Карълайн щеше да се съгласи, че братовчедка й сигурно е права. Вероятно всички мъже тук бяха кокони.

Брадфорд се обърна към Карълайн и прекъсна мислите й.

- Един джентълмен никога не би...

В момента в който го каза осъзна, колко абсурдно звучи.

- Никога не съм смятала, че съм джентълмен – отвърна Карълайн, без да осъзнава, че той няма намерение да завърши мисълта си.

Мистър Смит показа главата си през прозореца и изохка тихо заради болката, която му причини движението.

- Пистолета й е празен, човече. Не се ядосвай! Конят ти е в безопасност – сега в гласа му се четеше подтиснат смях и Карълайн не се сдържа и също се усмихна. Брадфорд изведнъж остана заслепен от красивата усмивка на жената, в чиито очи блестяха закачливи искри.

- Определено е лесно човек да ви убеди. – отбеляза Карълайн. И веднага й се прииска да си бе държала езика зад зъбите, защото сега мъжът имаше преимущество над нея, долавяйки безпокойството в гласа й. А и не се усмихна на шегата й. Очевидно страдаше от липса на хумор, реши тя докато отстъпваше назад.

Намръщеното му лице нямаше нужда от обяснение. Нито грамадният му ръст. Беше прекалено висок и прекалено широкоплещест за нейния вкус. Той беше почти толкова грамаден, колкото и Бенджамин, когото Карълайн забеляза с облекчение, да се промъква безшумно зад гърба на непознатия.

- Щяхте ли да застреляте коня ми, ако пистолетът ви бе зареден? –Той се бе поуспокоил и само по лекото потръпване на мускула в основата на челюстта му можеше да се познае, че е бил ядосан, затова Карълайн свали пистолета и му отговори.

- Разбира се, че не. Прекалено красив е, за да бъде убит. От друга страна вие...

Брадфорд чу хрущящ звук зад гърба си и когато се обърна се Озова се очи в очи с Бенджамин. Двамата се наблюдаваха няколко дълги секунди, и Карълайн осъзна, че непознатият въобще не е изплашен от присъствието на приятеля й. За разлика от реакцията на мистър Смит, този мъж изглеждаше просто любопитен.

- Ще ми дадеш ли лекарствата, Бенджамин? Не се тревожи за него – добави тя, като посочи към мъжа. – Изглежда, че е приятел на мистър Смит.

- Мистър Смит? – попита Брадфорд и се обърна към мъжа, който му се усмихваше през прозореца на каретата.

- Днес той е Харолд Смит – обясни Карълайн. –Не желае да знам истинското му име, защото се намира в доста смущаващо положение. Предложих му да го наричам Джордж като краля ви, но той веднага се противопостави, затова го наричам Харолд.

Чарити избра точно този момент да изскочи на пътя, дългата й розова пола беше вдигната над стройните й глезени докато тичаше. Карълайн се зарадва на прекъсването, защото намръщения Брадфорд се загледа в нея по много смущаващ начин. Дали всички англичани изглеждаха толкова объркани през по-голямата част от времето?

- Карълайн! Конярят отказа да излезе от гората – Чарити се втурна към нея, като едва си поемаше дъх. Спря за миг, за да се усмихне на Бенджамин, преди да погледне Брадфорд и да го подмине насочвайки се към мъжа, надничащ през прозореца на каретата.

- Опасността отмина ли? Конярят обеща да се върне при каретата, ако отида и му кажа, че всичко е наред – обясни тя. – Карълайн, наистина трябва веднага да обърнем и да се върнем в Лондон. Знам, че аз настоявах да отидем в провинциално имение на семейството ти, но сега разбирам колко глупаво е било предложението ми. Братовчедке, ти беше права! Ще останем в градската къща на баща ти и ще му изпратим съобщение.

Чарити, която не спираше да бърбори, заприлича на Брадфорд на ходещ тайфун. Вниманието му се насочваше ту към едната, ту към другата дама и му беше все по-трудно да повярва, че двете имаха роднинска връзка. Различаваха се както по външен вид, така и по държание. Чарити беше дребничка, около метър и шестдесет по преценка на Брадфорд, с буйни златисти къдрици и лешникови очи, които блестяха палаво. Карълайн бе с десет сантиметра по-висока от братовчедка си, с черна коса и гъсти тъмни мигли, които обримчваха най-красивите, ясно сини очи, които бе виждал. И двете бяха стройни. Но докато Чарити беше просто хубавка, братовчедка й бе забележително красива.

Разликите не бяха само във външния им вид. Малката блондинка изглеждаше доста вятърничава, а в погледа й липсваше каквато и да е сдържаност и концентрация. Дори не бе посмяла да го погледне в очите, което според него, означаваше, че е страхлива.

Карълайн от друга страна, се държеше много уверено и гледаше прямо и открито. Почти успя да задържи погледа му, вместо да извърне очи. Двете братовчедки бяха пълни противоположности, и Брадфорд си призна, че противоположностите винаги са го очаровали и интригували.

- Мистър Смит, това е Чарити – каза Карълайн и се усмихна към братовчедка си. Съзнателно игнорира Брадфорд и за да успокои съвестта си, си каза, че го прави защото мъжа й се намръщи.

Чарити побърза да се приближи до прозореца на каретата, повдигна се на пръсти и опита да надникне вътре.

- Бенджамин ми каза, че сте ранен! Горкият човек! Вече по-добре ли се чувствате? – тя се усмихна чакайки отговора му, докато ранения джентълмен се опитваше да се покрие с нещо. – Братовчедка съм на Карълайн, но толкова дълго сме живели заедно, че сякаш сме сестри, а и сме почти на една и съща възраст. Аз съм само с шест месеца по-възрастна. – След като даде това обяснение тя се обърна, за да се усмихне на Карълайн и две трапчинки цъфнаха на бузите й. – Къде е кочияша на джентълмена? Мислиш ли, че той също се крие в гората? Предполагам, че някой трябва да го потърси наоколо.

- Да – отвърна братовчедка й. – Това е блестяща идея. Защо ти и Бенджамин не го потърсите, докато аз превържа крака на мистър Смит?

- О, къде ми е възпитанието? Всички трябва да се представим един на друг, въпреки че обстоятелствата са доста необикновени и е трудно да разберем, как е най-удачно да се държим в подобно положение.

- Не! – викът прозвучал от вътрешността, и бе толкова силен, че би могъл да строши колелата на каретата.

- Мистър Смит предпочита да запази анонимност – обясни внимателно Карълайн. – И ти трябва да обещаеш, както направих и аз, че ще забравиш за този инцидент – тя дръпна братовчедка си настрани и й прошепна: – Мъжът е невероятно засрамен. Знаеш ги какви са англичаните – добави тихо.

Брадфорд бе достатъчно близо, за да чуе думите й, и смяташе да попита Карълайн, какво точно има предвид с последната си забележка, когато Чарити каза.

- Срамува се, защото е ранен? Колко странно. Раната много ли е тежка?

- Не – отговори й Карълайн. – В началото си помислих, че е, но това беше защото има прекалено много кръв. Но е на много неудобно място – довърши тя.

- О, Боже – възкликна Чарити в изблик на симпатия. – Тя отново погледна към мъжа в каретата и се обърна към Карълайн. – Неудобно място, казваш?

- Да – повтори Карълайн. Знаеше, че братовчедка й изгаря от любопитство, но за да не нарани чувствата на мистър Смит, не й каза нищо повече. – Колкото по-скоро свършим и потеглим, толкова по-добре.

- Защо?

- Защото той се притеснява изключително много от раната си – обясни Карълайн, като остави братовчедка си, да усети раздразнението й. Не беше казала цялата истина на Чарити, призна пред себе си. Искаше да побърза заради арогантния приятел на мистър Смит. Колкото по-скоро се отдалечеше от него, толкова по-добре. Мъжът я бе уплашил по необичаен, дразнещ начин, но Карълайн не се интересуваше особено от това.

- Той конте ли е? – попита шепнешком Чарити, за да не обиди мъжа.

Карълайн не й отговори. Тя повика Бенджамин и взе от ръцете му, чантата с медицински принадлежности. Качи се отново в каретата и се обърна към мистър Смит.

- Не се притеснявайте заради Чарити. Не си носи очилата и едва вижда без тях.

Бенджамин чу обяснението й и предложи ръка на братовчедка й. Когато тя не се помръдна, той хвана ръката й и я отведе настрани. Брадфорд ги наблюдаваше и се опитваше да разбере какво става.

- Ти можеш да видиш, в каква каша се забърках – извика мистър Смит към приятеля си. Брадфорд кимна и заобиколи каретата.

- Има само няколко човека на които бих се доверил, че ще запазят срамът ми в тайна и Брадфорд е един от тях – обясни той на Карълайн.

Тя не каза нищо. Погледна към раната и забеляза, че все още кърви доста силно.

- Имате ли някакъв алкохол? – попита тя игнорирайки присъствието на Брадфорд който се вмъкна вътре и седна срещу мистър Смит.

Каретата бе значително по-голяма от тази, която бе наела Карълайн, но все пак, когато мъжа се настани докосна с крак рамото й, защото бе коленичила пред мистър Смит. Беше неуместно от нейна страна да предположи, че ще изчака отвън, докато тя почисти и превърже раната. Приятелят му го бе поканил да влезе, но все пак се бе надявала да не го стори.

- Имам малко бренди – отговори мъжа, откъсвайки я от мислите й. – Смятате ли, че силното питие ще помогне? – попита я и извади малка сива манерка от джоба на сакото си.

- Ако е останало нещо – отговори Карълайн. – Ще сипя малко върху раната, преди да я превържа. Майка ми винаги е казвала, че спиртът предотвратява инфекциите – обясни тя. Не му каза, че майка й не е сигурна дали тази теория действа, но въпреки това я практикува често, защото бе на мнение, че дори и да не помогне, няма да нанесе и вреда. – Ще щипе доста и ако искате да крещите, нямам нищо против.

- Няма да издам и звук мадам, и е невероятно обидно от ваша страна да мислите, че бих го направил – каза възмутено мъжа, секунда преди течността да изгори раната му. В същия миг изкрещя силно в протест и едва не падна от седалката.

Брадфорд се чувстваше напълно безпомощен и изпълнен със съчувствие.

Карълайн взе малко от някакъв жълт прах, който миришеше на застояла вода и мокри листа и го поръси върху цялата рана. После посегна към дълго парче лен, което бе откъснала от фустата си и започна да превързва раната с цялата бързина и вещина, на която бе способна.

- Лекарството ще направи раната безчувствена и ще я затвори – каза му тя мило. Брадфорд бе пленен от нежния й чувствен глас. За един кратък миг си пожела да заеме мястото на приятеля си и поклати глава учуден от глупавото хрумване. Какво му ставаше? Почувства се замаян и объркан. Беше много странна реакция, която никога не бе изпитвал към друга жена и това въобще не му допадна. Тя предизвикваше самоконтрола му. Господ му бе свидетел, реакцията му към това чернокосо момиче го изплаши и Брадфорд се почувства така, сякаш бе тромав ученик, който не знае какво да прави.

- Показах се, като страхливец като изпищях така – прошепна мистър Смит. Попи потта от челото си с малка квадратна кърпичка и затвори очи. – Майка ви е дивачка, щом използва подобни методи за лекуване.

Брадфорд видя страданието, изписано на лицето на приятеля си и като знаеше колко му е трудно да признае недостатъците си, реши, да не го успокоява, защото бе сигурен, че това ще утежни положението.

- Мистър Смит, та вие едва издадохте звук – опроверга го твърдо Карълайн. Тя го погали по коляното и погледна нагоре към лицето му. – Бяхте много смел. Начина по който се изправихте пред разбойниците бе много впечатляващ. – Карълайн забеляза, че похвалите й имаха ефект. Накъсаното му дишане се позабави. –Държахте се безстрашно и няма от какво да се притеснявате. И дори ще ви простя, че нарекохте майка ми дивачка – добави с нежна усмивка.

- Бях доста смел пред бандитите – съгласи се мистър Смит. – И естествено съм много благодарен за разбирането ви.

- Разбира се, че сте – отвърна Карълайн. – Трябва да сте много горд с действията си. Не сте ли съгласен, мистър Брадфорд?

- Разбира се – отвърна веднага той, невероятно доволен, че най-после го включиха в разговора.

Мистър Смит изгрухтя от удоволствие.

- Единствения страхливец тук е ирландският кочияш, който наех – обясни Карълайн докато наместваше превръзката около крака на мистър Смит.

- Не харесвате ли ирландците? – попита лениво Брадфорд. Беше заинтригуван от разпаления й тон. Карълайн го погледна, с блеснали от гняв очи и Брадфорд се зачуди, дали и в любовта влага толкова плам, колкото в яростта си. След миг побърза да изтика нелепата мисъл назад в съзнанието си.

- Ирландците, които съм срещала до един бяха мошеници – призна Карълайн. – Мама винаги казва, че трябва да съм по-либерална в разбиранията си, но открих, че не мога.

Тя въздъхна и се върна към задълженията си.

- Веднъж, когато бях много млада, ме нападнаха трима ирландци и ако Бенджамин не се бе намесил, не знам какво щеше да се случи. Едва ли щях да съм тук, за да разказвам.

- Не мога да си представя, че някой би могъл да ви нарани – намеси се мистър Смит.

Прозвуча й като комплимент и Карълайн го прие като такъв.

- По онова време не знаех как да се защитя сама. Братовчедите ми бяха доста разстроени от инцидента и от онзи ден насам, всички те се заеха със задачата да ме научат да се защитавам сама.

- Тя е ходещ арсенал – мистър Смит довери на приятеля си. – Каза ми, че така се е защитавала в Лондон.

- Да не би отново да започвате спора за безизвестните колонии и срамният ви Лондон, мистър Смит? – весело прозвуча гласа на Карълайн. Тя се стараеше да отвлече вниманието му от болката. И с нежно, уверено движение, омотаваше превръзката стегнато около крака му.

Постепенно болката изписала се на лицето на мистър Смит започна да изчезва.

- Вече се чувствам много по-добре. Дължа ви живота си, скъпа лейди.

Карълайн се направи, че не е чула комплимента и побърза да смени темата на разговора. Винаги се чувстваше неудобно, когато някой я хвалеше.

- До две седмици ще можете да танцувате – обеща тя. – Смятате ли да участвате в събитията по време на сезона? Вие, както се казва, принадлежите ли към висшето общество?

Невинния въпрос накара мистър Смит да се закашля. Звучеше така сякаш нещо му е заседнало на гърлото. Карълайн го наблюдава няколко секунди, и се обърна към Брадфорд. Видя веселието в погледа му и си помисли, че искриците в ъгълчетата на очите му го правят доста привлекателен.

Тя търпеливо го зачака да й отговори, защото мистър Смит, който продължаваше да кашля и да се задъхва, явно не можеше да го стори.

Брадфорд не беше конте, помисли си тя, докато чакаше отговора му. Всъщност леко бе разочарована, че трябваше да го признае дори и пред себе си. Не, той ни най-малко не приличаше на мистър Смит. Разбира се, облеклото им бе от един и същ тип, но Карълайн не мислеше, че Брадфорд носи дантелена кърпичка, като приятеля си. Също така, бе сигурна, че кожата на бедрата му едва ли ще е мека като бебешко дупе. Не, вероятно е жилава и... твърда. Изглеждаше много по-мускулест от мистър Смит. А по тялото му нямаше и грам тлъстинка. Представи си, че дори само с теглото си може да победи всеки изпречил се на пътят му. Как ли би се държал в присъствието на жена? Карълайн почувства как бузите й се зачервяват, от смущаващите мисли завихрили се в ума й. Какво й ставаше? Да се опитва да си представя мъжа без дрехи, да се чуди как ли докосва жените. Господи, беше направо немислимо!

Брадфорд видя красиво порозовелите й скули и реши, че сигурно е помислила думите на приятеля му за подигравка. Затова веднага й отговори.

- Наистина принадлежим към висшето общество, но мистър Смит посещава много повече събирания, отколкото аз. – Не сметна за нужно да добави, че вече нямаше никакво намерение да посещава баловете и всякакъв вид прояви на висшето общество и осъзна, че търпението му бързо се изчерпва. Вместо да изкаже гласно чувствата си, той попита.

- Споменахте, че възнамерявате да посетите баща си? До сега в колониите ли сте живели? С майка си?

Брадфорд искаше да научи, колкото се може повече за Карълайн. Отказа да признае неочаквания си интерес към нея и предпочете да събере възможно най-много информация, преструвайки се дори пред себе си, че го прави само от любопитство и нищо повече.

Карълайн се намръщи. Щеше да е грубо да не отговори на толкова вежливо зададените въпроси, макар да осъзна, че няма желание да му казва абсолютно нищо за себе си. Ако не се случеше нещо непредвидено тя смяташе да остане в Лондон само за кратко, и не възнамеряваше да завързва приятелство с англичаните. Въпреки това, нямаше как да се измъкне от любопитните погледи на двамата мъже. Трябваше да каже нещо.

- Майка ми е мъртва от много години – най-после каза тя. – Преместих се в Бостън, когато бях много малка. Леля ми и чичо ми ме отгледаха и винаги съм наричала леля си „мама”. Все пак, тя се грижеше за мен. И така ми бе по-лесно... да се приспособя – отвърна тя и небрежно сви рамене.

- Дълго ли ще останете в Лондон? – попита Брадфорд. Той се наведе напред слагайки големите си длани на коленете си, очевидно заинтересован да чуе отговорът й.

- Чарити би искала да посети няколко бала, докато сме тук – отговори тя избягвайки прекия отговор.

Брадфорд се намръщи на начина, по който заобиколи въпроса му и каза.

- Сезонът скоро ще започне. Предполагам очаквате това приключение с нетърпение? – едва успя да потисне сарказма в гласа си, защото не искаше да разбие невинните й очаквания. Все пак тя бе жена и сигурно нямаше търпение да се впусне в забавленията, които предлагаше Лондонския сезон.

- Приключение? Не мисля за него точно така. Но съм сигурна, че Чарити ще се наслади много на баловете – отговори Карълайн.

Тя се мръщеше срещу него и Брадфорд бе пленен от погледа й, в който се четеше такава сила, че можеше да накара всеки мъж да започне да заеква и да загуби нишката на мислите си. Разбира се, напомни си той, докато се опитваше да си спомни за какво говореха, че е виждал прекалено много, наистина невероятно много, за да се хване на каквито и да е хитрости. Въпреки това, бе доста обезпокоен от странната си реакция към нея. Господи, никога не се бе чувствал толкова запленен и толкова силно заинтригуван от някоя друга жена. Какво по дяволите му ставаше? Сигурно е от горещината, каза си той, в същия миг, в който се закле, докато погледа й бе прикован в неговият, че ще научи всичко за жената, която бе коленичила пред него. Тя излъчваше такава невинност и обещание за истинска топлота на всеки мъж, който прекалено дълго е бил прикован в лед.

Магията, която държеше Карълайн в плен на тъмния му поглед бе разрушена, когато мистър Смит се покашля, за да прочисти гърлото си и попита.

- Нямате намерение да участвате в сезона нали? – Карълайн си помисли, че дори той се учуди от въпроса, който й зададе.

- Все още не съм решила – отговори тя. След това се усмихна и добави. – Чували сме толкова много истории! Че висшето общество е раздразнителна затворена група и човек винаги трябва да се държи невероятно възпитано покрай тях. Чарити се притеснява, че още първата вечер, когато се появи в обществото може да направи нещо с което да посрами баща ми. Виждате ли, тя много държи да бъде възпитана.

Гласът й звучеше странно и Брадфорд стана още по-любопитен.

Мистър Смит се обади.

- Предполагам, че цял Лондон ще говори за вас – тонът му бе самодоволен и арогантен.

Смяташе, че й прави комплимент и бе объркан, когато Карълайн кимна и се намръщи насреща му.

- Точно от това, Чарити се страхува най-много. Бои се, че ще направя нещо невероятно ужасно и цял Лондон ще научи за това. Виждате ли, много рядко се държа възпитано, каквото и да правя. Майка ми казваше, че съм истинска разбойничка. И се страхувам, че е права.

Докато говореше за характера си, гласът й звучеше извънредно примирено.

- Не, не. Не разбрахте какво исках да кажа – запротестира мистър Смит. После развя носната си кърпичка, като знаме. – Исках да кажа, че висшето общество ще ви засрами. Предвиждам го.

- Много сте мил – прошепна Карълайн. – Но тая много малка надежда за това. Просто не пасвам, както казвате вие англичаните, затова ще се върна в Бостън. И няма значение, че ще бъда отхвърлена от самия Пумер.

- Пумер? – в един глас попитаха Брадфорд и мистър Смит.

- Плумер или Брумер – отвърна Карълайн и сви рамене. – Мистър Смит, бихте ли си помръднали леко крака, за да хвана края на превръзката. Така, сега мога да продължа.

- Да не би да имате предвид Брюмел? Контето Брюмел? – попита Брадфорд, а в гласа му се долавяше прикрит смях.

- Да, предполагам, че така се изговаря името. Преди да напуснем Лондон, мисис Мейбъри ни каза, че този Брюмел определя тона на обществото, но естествено вие сигурно го знаете. Мисис Мейбъри, тъкмо бе пристигнала в Колониите, когато тръгнахме, затова смятаме, че историята й е правдоподобна.

- И какво точно ви разказа? – попита Брадфорд.

- Че ако Брюмел реши да обърне гръб на една дама, все едно е влязла в манастир. Сезонът й е съсипан и тя ще се прибере у дома в немилост. Можете ли да си представите, един човек да притежава подобна мощ? – тя отправи въпроса си към Брадфорд и погледна нагоре към него. И веднага си пожела да не го бе правила. Разбира се, че можеше да си представи подобна мощ, каза си тя. Сигурно именно този мъж я е изобретил. Въздъхна разсеяно и отмести погледа си от него.

Близостта на Брадфорд започваше да я дразни. Погледна към мистър Смит и видя измъченото му изражение.

- О, да не би да направих превръзката прекалено стегната?

- Н-не, добре е – заекна той.

- Искам да разберете, че въобще не ме интересува дали Брюмел ще ми обърне гръб или не. Лондон изобщо не е моя мечта. Въпреки това, се притеснявам, че Чарити ще бъде засегната от поведението ми и вероятно ще бъде наранена, а аз не искам да я видя унизена. Да, за това се притеснявам.

- Имам чувството, че контето Брюмел не би отхвърлил нито вас нито братовчедка ви – предвиди Брадфорд.

- Прекалено красива сте, за да ви обърнат гръб – възкликна мистър Смит.

- Това, че съм привлекателна, няма нищо общо с това, дали ще бъда приета. Важно е какво носим вътре в себе си – замислено каза Карълайн.

- Освен този благороден факт, чувал съм, че цени извънредно много сивите си любимци – каза Брадфорд сухо.

- Сивите? – попита Карълайн, очевидно объркана.

- Конете му – отговори Брадфорд. – Не се и съмнявам, че ще ги застреляте ако посмее да обърне гръб на вас или братовчедка ви.

Въпреки че изражението му бе сериозно, погледът му бе топъл и леко подигравателен.

- Никога не бих го направила! – възкликна тя.

Тогава й се усмихна и Карълайн поклати глава.

- Вие се шегувате с мен – обвини го тя - Така – каза и се обърна към мистър Смит – Свърших. Задръжте тези лекарства и се постарайте превръзката да се сменя веднъж на ден. И за Бога, не позволявайте на никой да ви пуска кръв. Днес изгубихте достатъчно.

- Още една от препоръките на майка ви? – попита той с глас пропит от съмнение.

Карълайн кимна, докато излизаше от каретата. Когато стъпи отвън, се обърна и повдигна крака на мистър Смит, за да го положи на срещуположната седалка до Брадфорд.

- Страхувам се, че сте прав, мистър Смит. Хубавите ви ботуши са съсипани. А пискюлите са целите в кръв. Може би, ако ги измиете с шампанско, мисис Мейбъри, твърди, че Брюмел прави така, те ще станат отново чисти и спретнати.

- Това е една от най-пазените тайни – каза възмутен мистър Смит.

- Едва ли е особено голяма тайна – опроверга го Карълайн. – Щом мисис Мейбъри знае всичко за това, а както изглежда и вие също. – Не изчака да й отговори, а се обърна към Брадфорд. – Ще се погрижите за приятеля си, нали?

- Намерихме кочияша – извика Чарити точно, когато той й кимна. – Цицината на главата му е с размерите на църковна камбанария, но започна да се свестява.

Карълайн кимна и каза.

- Приятен ден и на двама ви. Бенджамин, трябва да тръгваме вече. Мистър Брадфорд ще се погрижи за мистър Смит.

Чернокожия мъж, каза нещо на Карълайн, на език, който той никога преди не бе чувал, но по начина по който тя се усмихна и кимна, беше ясно, че разбира много добре езика.

И в следващия миг вече ги нямаше. Нито един от двамата не каза и дума, докато наблюдаваха как чернокосата нимфа върви до братовчедка си, надолу по пътя. Херцогът на Брадфорд скочи от каретата и дълго се взира в далечината, докато приятеля му си показа главата навън, през прозорчето, загледан в отдалечаващите се фигури.

Брадфорд осъзна, че се усмихва. Дребната братовчедка със златистите къдрици говореше нещо на Карълайн, а мълчаливият чернокож мъж, с пистолет в ръка, ги следваше с очевидното намерение да бди над безопасността им.

- Мили Боже, сигурно съм прихванал от лудостта на краля – каза раненият мъж. – Дори след като разбрах, че девойката е от Колониите – добави той презрително, – все още съм увлечен по нея.

- Преживей го – рязко изръмжа Брадфорд. – Искам я. – тонът му не търпеше възражение и приятелят му мъдро се съгласи с няколко отривисти кимвания. – Въобще не ме интересува дали е от Колониите или не.

- Ще се вдигне много шум, когато тръгнеш след нея. Ако баща й не е благородник… Ами така просто не се прави. Спомни си отговорностите си.

- И ако е така ти ще ме осъдиш? – попита заинтересован Брадфорд.

- Аз не. Ще те подкрепя. Все пак тя ми спаси живота.

Брадфорд повдигна едната си вежда и приятеля му побърза да отговори на немия му въпрос.

- Тя се появи някъде зад разбойниците и с един изстрел изби пистолета от ръката на главатаря. Само секунда, преди онзи да ме застреля.

- Не се и съмнявам, че е способна да направи точно това – изкоментира Брадфорд.

- После рани в рамото друг от мъжете.

- Забеляза ли как отбягваше да отговаря на въпросите ми?

Приятелят му се подсмихна.

- Мислех си, че е невъзможно да те видя да се усмихваш, Брадфорд, а днес не правиш нищо друго. Из обществото ще плъзнат хиляди клюки. Няма да ти е много лесно с това момиче. Направо ти завиждам, за предизвикателството пред което се изправяш.

Брадфорд не му отговори, а се обърна и отново се загледа в далечината, към завоя, зад който бяха изчезнали двете момичета и мъжа.

- Ще се вдигне доста шум, когато изисканите дами я видят. Забеляза ли цвета на очите й? Ще трябва да се бориш за вниманието й, Брадфорд. Мили Боже, човече, виж ми ботушите!

Херцогът на Брадфорд игнорира въпроса. А след миг започна да се смее.

- Е, Брюмел, ще посмееш ли да й обърнеш гръб?

Страхотно!!!

Заформи се страхотна първа среща,

сега ще очакаме и официалното представяне

Уааааааа Айде пускайте ги вече целите! Всички! Зарязвам и изпити и работа и всичко и сядам да ги изчета до една. Само да ги пуснете!

Уааааааа Айде пускайте ги вече целите! Всички! Зарязвам и изпити и работа и всичко и сядам да ги изчета до една. Само да ги пуснете!

Ша зарежеш ти ама ша та гази мечка. Разбирай леля съни. Аве аз книгите не ти ли ги забраниф?

Оппааа, ей ся ме хванаха в крачка. Ама аз какво съм виновна, че вие превеждате толкова хубави книжки, че и пускате всеки ден по една глава

Леле как нямам право забравям кой ден от седмицата сме примерно днес хихи. Та така сряда е, значи иде Девълчо. Малко, ама от сърце както се казва:

Глава 2

In Quo Totum Continetur*

[* В която всичко е записано — Б. пр.]

Безпрецедентно. Наистина безпрецедентно.

Стоях в библиотеката си заобиколен от купища книги, стотици хиляди, милиони думи, векове човешко познание. От всички страни ме заобикаляха стени от поезия, драма, астрономия, психология, но нито една от тях не оправдаваше дори хартията, върху която бяха написани. Особено, когато ставаше въпрос да разгадая тази мистерия.

— По дяволите!

Захвърлих с отвращение химикалката, която отскочи от бележника ми, пълен до пръсване със записки и изчисления. Предобедното слънце, което се процеждаше през прозореца, бавно танцуваше своя валс с носещите се из въздуха прашинки.

Песента й не ми излизаше от ума. Дори, когато рационалната част от съзнанието ми се фокусираше върху написаните думи, на заден план все още чувах слабата, ритмична мелодия на гласа й. Понякога ставаше по-силен и страниците се размазваха пред погледа ми, а фантазията следваше спомена, представяйки миналото като бъдеще.

По време на един от тези унеси, главата на Велзевул се появи над стената от книги.

— Човече, добре ли си?

— Какво?

— Почуках — каза той, — но предполагам, че не си ме чул.

— Не си почукал, Велзевул. Ти никога не чукаш.

— Добре, но наистина вдигнах много шум, докато ходех — той повдигна ключовете ми и ги раздрънка. — На мястото ти за паркиране е и е цяла. Кой казва, че не мога да правя чудеса, а? — после пусна ключовете на масата и зарови из купчината книги. — Кийтс… Шекспир… Кеплер… Фройд? Какво проучване правиш, Лу?

— Не съм сигурен все още.

Велзевул вдигна една от трите тетрадки, пълни с драсканици.

— След всичко това тук, още не си сигурен? Цяла нощ ли си стоял буден?

— Да, защо?

— Човече, изпусна страхотно парти. Триш ни заведе в общежитието на женския им клуб.

— Без майтап?

— Аха. Знаеш онзи цирков номер с всички клоуни, набутани във Фолксвагена?

— Ъ-хъ.

— Ами, те имаха една вана с гореща вода…

— Сигурно си изтощен.

— Отвори ми се работа нощес.

Той погали корицата на «Антоний и Клеопатра».

— Някога чел ли си я? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че преди да се появи Спортс Илюстрейтид, не четеше нищо друго, освен пътните знаци.

— Добре, само за да ти докажа, че не съм толкова глупав, ще я прочета ей сега.

— Добре. Забавлявай се.

Той седна, опъна краката си върху масата и отвори първата страница. Аз преместих подвижната стълба от лявата страна на камината, качих се и затърсих първия том на Нютоновата «Математически начала на натурофилософията». След минута чух прелистването на страници зад гърба си. Обърнах се и видях как Велзевул търси последната страница преди приложенията.

— Накрая всички умират.

— О! Много добре! — захвърли книгата обратно върху купчината.

Поднових търсенето си. Той започна да си подсвирква една нова денс мелодия и да барабани по масата за акомпанимент.

— Искаш ли да ми помогнеш или не? — попитах аз.

— Да, разбира се.

— Иди да ми вземеш един геврек. И малко френско препечено кафе от онова място от другата страна на улицата.

— Какво, да не би да съм ти някакъв стажант?

Изгледах го свирепо.

— Миналата нощ ти оставих колата си и споделих онази жена с теб, а ти дори няма да ми донесеш геврек?

— О, да… съжалявам. Искаш ли и пържени картофки?

— Тръгвай!

След като излезе, слязох от стълбата и се преместих във всекидневната. Ако отговорът на дилемата ми не беше в думите, вероятно бе скрит в музиката. Седнах пред пианото и засвирих.

Десет минути по-късно Велзевул се появи до мен. За първи път откакто бе излязъл, пръстите ми се отдръпнаха от клавишите

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той.

— Не знам — изсвирих още няколко такта. — Просто ми хрумна.

— Звучи странно. Някак си различно.

— Знам. Всичко идва от тона «до». Никога досега не съм писал нещо в тази тоналност.

Продължих да свиря, а пръстите ми изобщо не докосваха черните клавиши.

— Добре, Лу, сега се махни от пианото. Плашиш ме.

— Затворих капака и се втренчих в ръцете си.

— И аз се плаша.

Редактирано 13 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Сладурчета, направо го виждам как ще си го отнесе :ph34r:

Днес по Дрийм Тийм ТиВи ша дават карти. Толкоз да не ги обичам, ама пък казват че Бридж било игра за умници та викам се понауча малко и ша гледам днес. Ако искате и вие надникнете защото от Балните зали на лъскавото Лондонско общество през горещите пясъци на пустинята Сахара идва един необикновен джентълмен, който...:

Месец април наближава, а с него и новият сезон в Лондон. Амбициозните Мамички могат да бъдат открити в модните ателиета из целия град, придружени от Скъпите им Дебютантки, нетърпеливи да закупят онази вълшебна вечерна рокля, която с абсолютна сигурност ще отличи омъжената жена от старата мома.

Що се отнася до плячката им — Заклетите Ергени — мистър Колин Бриджъртън отново оглавява списъка на желаните съпрузи, макар и току-що завърнал се от последното си пътуване в чужбина. Вярно е, че той няма титла, но притежава в изобилие хубост, богатство и чар, както знае всеки, който е прекарал поне минута в Лондон.

Само че мистър Бриджъртън е достигнал в известен смисъл напредналата възраст от тридесет и три години без някога да е проявявал интерес към конкретна млада дама и няма особена причина да смятаме, че 1824 ще бъде различна от 1823 в това отношение.

Може би Скъпите Дебютантки, и по-важно техните Амбициозни Мамички, ще направят добре, ако насочат взора си другаде. Ако мистър Бриджъртън си търси съпруга, то успява много добре да скрие това свое желание.

От друга страна това не е ли точно любимото предизвикателство на дебютантките?

Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун

ДЖУЛИЯ КУИН

ДА ЗАВЛАДЕЕШ МИСТЪР БРИДЖЪРТЪН

ПРОЛОГ

На шести април 1812 точно два дни преди рождения си ден Пенелопе Федърингтън се влюби.

Беше, с една дума, вълнуващо. Светът се разтресе. Сърцето й подскочи. В този момент дъхът й спря. А въпросният мъж, успя доволно да каже сама на себе си — Колин Бриджъртън — се почувства точно по същия начин.

О, не по отношение на любовта. Той определено не се влюби в нея през 1812 (нито пък през 1813, 1814, 1815 или… по дяволите, някъде между 1816 и 1822 и определено не през 1823, когато прекара цялата година извън страната). Но земята се разтресе, сърцето му подскочи и Пенелопе знаеше без съмнение, че и неговият дъх спря. За цели десет секунди.

Това беше обичайният резултат от падане от кон.

Случи се следното:

Тя бе излязла на разходка в Хайд Парк с майка си и двете си по-големи сестри, когато усети гръмотевичен тътен под краката си — това обяснява гореспоменатото разтърсване на земята. Майка й не й обръщаше особено внимание — рядко го правеше — затова Пенелопе се измъкна за секунда, за да разбере какво става. Останалите Федърингтън бяха увлечени в разговор с виконтеса Бриджъртън и дъщеря й Дафни, която току-що бе започнала втория си сезон в Лондон и затова се преструваха, че не чуват тътена. Семейство Бриджъртън бяха наистина важни хора и разговорът с тях не можеше просто да бъде прекъснат.

Докато Пенелопе заобикаляше едно особено голямо дърво, видя двама ездачи да се приближават в галоп с бясна скорост или там какъвто израз използваха хората за да опишат глупаците на коне, които не се интересуваха от здравето и безопасността си. Пенелопе усети как сърцето й препуска — трудно би било да се поддържа спокоен ритъм, когато човек стане свидетел на подобно вълнение, а и това по-късно й даде възможността да заяви, че сърцето й е подскочило, когато се е влюбила.

В този момент по силата на една от онези необясними приумици на съдбата вятърът внезапно повдигна бонето й, което за разочарование на майка й не бе спретнато завързано, тъй като панделката дразнеше брадичката й, завъртя го във въздуха и го приземи право върху лицето на единия ездач.

Пенелопе ахна — и така дъхът й спря, — а мъжът падна от коня, приземявайки се възможно най-елегантно в близката кална локва.

Тя се втурна напред без да мисли като пискаше нещо, което трябваше да е въпрос за здравето му, но подозираше, че е прозвучало все едно пищи, защото я душат. Той, разбира се, щеше да й е бесен, тъй като тя успешно го бе свалила от коня и го бе покрила с кал — две неща, които със сигурност биха предизвикали у всеки джентълмен възможно най-лошото настроение. Само че когато той най-накрая се изправи на крака и изтърси доколкото можа калта от облеклото си, не й се нахвърли. Не я скастри язвително, не се развика, дори не я изгледа ядосано.

Разсмя се.

Разсмя се?

Пенелопе нямаше голям опит със смеещи се мъже, а малкото, което знаеше, не бе приятно. Но очите на този мъж — наситенозелени — бяха изпълнени с хумор, докато избърсваше едно притеснително петно кал от бузата си и казваше:

— Е, това не бе много изкусно от моя страна, нали?

И в този момент Пенелопе се влюби.

Когато възвърна гласа си, което, както отбеляза с болка, бе цели три секунди след момента, в който всеки поне средно интелигентен човек би отговорил, най-накрая каза:

— О, не, аз съм тази, която трябва да се извини! Бонето ми хвръкна и…

Спря да говори, щом осъзна, че той всъщност не се бе извинил така че нямаше особен смисъл да му противоречи.

— Няма проблем — каза той и й се усмихна леко развеселено. — Аз… о, добър ден, Дафни! Не знаех, че си в парка.

Пенелопе се извърна и се озова лице в лице с Дафни Бриджъртън, застанала до майка й, която бързо изсъска:

— Какво си направила, Пенелопе Федърингтън? — а Пенелопе дори не успя да отвърне с обичайното нищо, защото в действителност инцидентът бе изцяло по нейна вина и току-що се бе направила на глупачка пред един очевидно благороден ерген, съдейки по изражението на майка си.

Не че майка й бе решила, че тя има шанс с него, но мисис Федърингтън таеше големи надежди за брак по отношение на по-големите си дъщери. А и Пенелопе дори още не се бе появила в обществото.

Дори и мисис Федърингтън да бе възнамерявала да продължи с мъмренето, не успя, защото това би означавало да отдели вниманието си от важните Бриджъртън, чиито редици, както бързо осъзнаваше Пенелопе, включваха и мъжа, който в момента бе покрит с кал.

— Надявам се, че синът ви не е ранен — каза мисис Федърингтън на лейди Бриджъртън.

— Чувствам се прекрасно — намеси се Колин и изкусно отстъпи встрани точно преди лейди Бриджъртън да го залее с майчинска загриженост.

Всички бяха представени един на друг, но остатъкът от разговора бе маловажен, най-вече защото Колин бързо и точно прецени, че мисис Федърингтън е една Мамичка със склонност към сватовничество. Пенелопе изобщо не се изненада, когато той набързо се оттегли.

Но вредата вече бе нанесена. Бе намерила причина да мечтае.

По-късно същата вечер си припомни срещата за хиляден път и реши, че щеше да е хубаво ако можеше да му каже, че се е влюбила в него, докато той й целува ръка преди предстоящите танци, а очите му дяволито проблясват, когато пръстите му притискат нейните малко по-силно отколкото е прието. А можеше и да се случи, докато той смело язди през някое брулено от вятъра поле и дори гореспоменатият вятър не успява да го спре, или по-скоро да спре коня му и той галопира все по-близо и по-близо с единственото намерение да я достигне — Колин, не коня му.

Но не трябваше да се влюбва в Колин Бриджъртън точно в момента, в който той се стовари от коня и приземи задните си части в една кална локва. Беше крайно нередно и крайно неромантично, но все пак в това имаше някаква поетична справедливост, тъй като нищо нямаше да излезе от цялата работа.

Защо да пропилява романтични мисли по любов, когато никога нямаше да получи взаимност? Беше по-добре да запази сцените с бруленото от вятър поле за хора, с които имаше шанс за съвместно бъдеще.

А ако имаше нещо, което Пенелопе знаеше още на шестнадесет без два дена, то бе, че бъдещето й не включва Колин Бриджъртън в ролята на съпруг.

Тя просто не беше типа момиче, което би привлякло мъж като него и се боеше, че никога няма да бъде.

* * *

На десети април 1813 — точно два дни след седемнадесетия си рожден ден — Пенелопе Федърингтън направи своя дебют в Лондонското висше общество. Нямаше желание да го прави. Умоляваше майка си да й позволи да почака още една година. Тежеше поне тринадесет килограма повече отколкото трябваше, а по лицето й все още избиваха петна, когато бе нервна, което означаваше, че постоянно има петна, тъй като нямаше нещо на света, което да я изнервя повече от Лондонски бал.

Опита да си напомни, че истинската красота е скрита вътре, но това не помагаше особено, когато сама се мъмреше, че не знае какво да каже на хората. Нямаше нищо по-депресиращо от грозно момиче без индивидуалност. А точно това представляваше Пенелопе Федърингтън през първата си година на брачния пазар — грозно момиче без — е, добре, поне това трябваше да признае на себе си — със слаба индивидуалност.

Дълбоко в себе си знаеше коя е, знаеше, че тази личност е умна и мила и често пъти дори забавна, но някакси всичко това се губеше между сърцето и устата й и откриваше, че казва погрешното нещо, а в повечето случаи просто мълчи.

За да станат нещата още по-малко приятни майката на Пенелопе отказа да й разреши сама да избира дрехите си и когато не бе облечена в обичайното бяло, което носеха повечето млади дами — и което не правеше особена услуга на тена й — бе принудена да носи жълто, червено и оранжево, които й придаваха абсолютно ужасен вид. Единствения път, когато Пенелопе бе предложила да облече зелено мисис Федърингтън постави ръце на обширните си хълбоци и обяви, че зеленото е твърде меланхолично.

Жълтото, заяви мисис Федърингтън, бе щастлив цвят, а едно щастливо момиче би привлякло съпруг.

Точно там и тогава Пенелопе реши, че е най-добре да не се опитва да разбере как работи умът на майка й.

И така Пенелопе се оказа екипирана в жълто и оранжево и от време на време червено, макар тези цветове да я караха да изглежда определено нещастна и стояха направо ужасно на фона на кафявите очи и червеникавата й коса. Нямаше какво да направи затова реши да го понесе с усмивка, а ако не успяваше да се усмихне, то поне нямаше да плаче на публично място.

Което, отбеляза с известна гордост, никога не направи.

И сякаш това не бе достатъчно, но 1813 бе и годината, в която мистериозната и измислена лейди Уисълдаун започна да издава три пъти седмично своите Светски Хроники. Вестникът, който имаше само една страница, се превърна в истинска сензация. Никой не знаеше коя всъщност бе лейди Уисълдаун, но изглежда всеки имаше теория. Със седмици — всъщност месеци — Лондон говореше единствено за това. Вестникът бе доставян безплатно две седмици, колкото висшето общество да свикне с него, и тогава внезапно доставките спряха, чуваха се само гласовете на вестникарчета, които искаха невероятната цена от пет пенса за брой.

Дотогава никой вече не можеше да живее без почти ежедневната доза клюки и всички даваха своите пенита.

Някъде някоя жена — а според догадките на част от хората някой мъж — наистина забогатяваше.

Това, което отличаваше Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун от всички предишни светски вестници, бе факта, че авторката публикуваше пълните имена на обектите си. Не се криеше зад съкращения като лорд П… или лейди Б… Ако лейди Уисълдаун искаше да пише за някого, тя използваше пълното му име.

И когато лейди Уисълдаун искаше да пише за Пенелопе Федърингтън, го правеше. Първото споменаване на Пенелопе в Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун бе следното:

Нещастната рокля на мис Пенелопе Федърингтън придаваше на нещастното момиче вид на презрял цитрусов плод.

Доста язвителен удар, но за съжаление бе самата истина.

Второто й появяване в рубриката не бе по-добро:

И дума не бе чута от устата на мис Пенелопе Федърингтън и нищо чудно! Бедното момиче изглеждаше така, сякаш се дави сред наборите на роклята си.

Не че Пенелопе се боеше, нещо да не накърни популярността й.

Все пак сезонът не бе пълна катастрофа. Имаше няколко човека, с които изглежда можеше да говори. Оказа се, че лейди Бриджъртън, измежду всички, я харесва и Пенелопе откри, че често може да сподели с приятната виконтеса неща, които не би си и помислила да каже на собствената си майка. Точно чрез нея се запозна и с Елоиз Бриджъртън, по-малката сестра на възлюбения й Колин. Елоиз също току-що бе навършила седемнадесет, но майка й мъдро й бе позволила да отложи дебюта си с една година, макар Елоиз да притежаваше в изобилие Бриджъртъновите чар и красота.

И докато Пенелопе прекарваше следобедите си в салона на Бриджъртън Хаус, мебелиран в зелено и кремаво — или по-често в стаята на Елоиз, където двете момичета се смееха, кикотеха се и обсъждаха всичко под слънцето с невероятна откровеност. От време на време попадаше на Колин, който макар й на двадесет и две все още не се бе изнесъл от семейния дом в собствена ергенска квартира.

Ако Пенелопе и преди бе смятала, че го обича, това беше нищо в сравнение с това, което започна да чувства, щом наистина го опозна. Колин Бриджъртън бе остроумен, елегантен, и имаше невероятно чувство за хумор, което караше жените да губят съзнание, но най-вече…

Колин Бриджъртън бе мил.

Мил. Толкова кратка дума. Трябваше да е банална, но някак му прилягаше до съвършенство. Винаги намираше нещо мило, което да каже на Пенелопе и когато тя най-накрая събра кураж за да му отвърне нещо с по-различно от основните обичайните поздрави и сбогувания, той наистина я изслуша. Което направи нещата по-лесни следващия път.

В края на сезона Пенелопе прецени, че Колин Бриджъртън е единственият мъж, с когото бе успяла да проведе завършен разговор.

Това бе любов. О, това бе любов, любов, любов, любов, любов, любов. Глупаво повторение на думи, но точно това си драскаше Пенелопе върху един абсурдно скъп лист хартия заедно с думите „Колин Бриджъртън” и „Пенелопе Бриджъртън” и „Колин Колин Колин”. Листът полетя към огъня в момента, в който Пенелопе чу стъпки в коридора.

Колко бе чудесно да изпитваш любов — макар и несподелена — към някой добър човек. Това те караше да се чувстваш толкова значителен.

Разбира се, фактът, че Колин изглежда невероятно добре, както и всички мъже Бриджъртън, изобщо не пречеше. Притежаваше прочутата кестенява коса на Бриджъртън, широката, усмихната Бриджъртънова уста, широките рамене, височината, а в случая на Колин и най-опустошителните зелени очи, които някога са красили човешко лице.

Това бяха очи, които преследваха момичетата в мечтите им.

А Пенелопе мечтаеше и мечтаеше и мечтаеше.

* * *

През април 1814 Пенелопе бе в Лондон за втория си сезон и макар да бе привлякла същия брой ухажори както и миналата година — нула — сезонът не беше чак толкова лош, ако трябваше да бъде честна. Фактът, че бе свалила почти тринадесет килограма помогна и сега можеше да се нарече „приятно закръглена” вместо „противно дебела”. Все още не твърде слабият идеал за женственост, който в момента бе на мода, но поне се бе променила достатъчно, за да си осигури закупуването на напълно нов гардероб.

За нещастие майка й отново настоя на жълто, оранжево и тук-там червено. А този път лейди Уисълдаун написа:

Мис Пенелопе Федърингтън, най-малко глупавата от сестрите Федърингтън, бе облечена в лимоненожълта рокля, която оставяше кисел вкус в устата.

Което поне предполагаше, че Пенелопе е най-интелигентния член на семейството, но комплиментът бе доста двусмислен.

Тя не бе единствената мишена на саркастичната авторка. Тъмнокосата Кейт Шефийлд бе оприличена на опърлен нарцис в жълтата си рокля, а се ожени за Антъни Бриджъртън, по-големия брат на Колин и на всичко отгоре бе виконт.

Затова Пенелопе таеше надежда.

Е, не наистина. Знаеше, че Колин няма да се ожени за нея, но поне танцуваха заедно на всеки бал, караше я да се смее, от време на време и тя го разсмиваше и знаеше, че това трябва да й бъде достатъчно.

И така животът на Пенелопе продължи. Дойде третият й сезон, а след това четвъртият. Двете й по-големи сестри Прудънс и Филипа най-накрая си намериха съпрузи и се преместиха. Мисис Федърингтън се надяваше, че това ще се случи и с Пенелопе, тъй като и на двете им бе отнело пет сезона за да уловят някого, но Пенелопе знаеше, че й е съдено да остане стара мома. Нямаше да е честно да се омъжи за някого, след като все още бе отчаяно влюбена в Колин. А може би някъде в най-далечните ъгълчета на съзнанието си, зад спреженията на френските глаголи, които така й не бе усвоила и аритметиката, която никога не използваше, там някъде се таеше мъничка частица надежда.

До онзи ден.

Дори сега, седем години по-късно, все още мислеше за него като за онзи ден.

Бе се отправила към дома на Бриджъртън, както правеше често, за да пие чай с Елоиз, майка й и сестрите й. Това бе точно преди братът на Елоиз да се ожени за Софи само че той не знаеше точно коя е тя и… е, нямаше значение, ако не се брои факта, че това сигурно бе единствената голяма тайна в последното десетилетие, която лейди Уисълдаун не бе успяла да разкрие.

И така, вървеше към фоайето и слушаше потракването на обувките си по мраморния под на излизане. Нагласи палтото си и се приготви за кратката разходка до дома си, който в интерес на истината бе точно зад ъгъла, когато чу гласове. Мъжки гласове. Мъжки Бриджъртънови гласове.

Бяха тримата братя Бриджъртън: Антъни, Бенедикт и Колин. Водеха типично мъжки разговор — ръмжаха и се подиграваха един на друг. На Пенелопе винаги й харесваше да ги гледа в подобни ситуации, бяха истинско семейство.

Тя ги виждаше през отворената предна врата, но не можеше да чуе какво говорят, докато не стигна прага. И като доказателство за лошото й чувство за точния момент, което я преследваше през целия й живот, първият глас, който чу, бе на Колин, а думите му не бяха особено любезни:

— … и определено няма да се оженя за Пенелопе Федърингтън.

— О! — думата се изплъзна от устните й преди да успее да помисли, а звукът прониза въздуха като стрела.

Тримата Бриджъртън се обърнаха към нея с еднакво ужасени изражения и Пенелопе разбра, че току-що са започнали вероятно най-ужасните пет минути в живота й.

Не каза нищо в продължение на сякаш цяла вечност и накрая с достойнство, което не бе и сънувала, че притежава, погледна право към Колин и каза:

— Никога не съм ви молила да се ожените за мен.

Бузите му от розови станаха червени. Той отвори уста, но оттам не излезе и звук. Пенелопе със задоволство реши, че това вероятно бе единственият път в живота му, когато бе останал без думи.

— И никога… — конвулсивно преглътна, — никога не съм казвала на някого, че искам да ме помолите.

— Пенелопе — успя накрая да произнесе Колин. — Толкова съжалявам.

— Няма за какво да се извинявате — каза тя.

— Не — настоя той. — Има. Нараних чувствата ти и…

— Не знаехте, че съм там.

— И все пак…

— Няма да се ожените за мен — каза тя със странен, кух глас. — В това няма нищо лошо. Аз няма да се оженя за брат ви Бенедикт.

Бенедикт очевидно се бе опитвал да не гледа към тях, но това веднага привлече вниманието му.

Пенелопе сви юмруци до тялото си.

— Това, че обявих, че няма да се омъжа за него, не нарани чувствата му — тя се обърна към Бенедикт и го погледна право в очите. — Нали, мистър Бриджъртън?

— Разбира се — отвърна той бързо.

— В такъв случай всичко е изяснено — изрече тя стегнато, изненадана как поне веднъж от устата й излизат точните думи. — Ничии чувства не са наранени. А сега, ако ме извините, господа, трябва да си вървя.

Тримата джентълмени мигновено се отдръпнаха, за да й направят път и тя щеше да се измъкне без проблем, ако Колин не бе избъбрил внезапно:

— Нямаш ли камериерка?

Тя поклати глава.

— Живея точно зад ъгъла.

— Зная, но…

— Аз ще те придружа — любезно каза Антъни.

— Наистина не е необходимо, милорд.

— Угоди ми — каза той с тон, който пределно ясно показваше, че няма никакъв избор по въпроса.

Тя кимна и двамата се отправиха надолу по улицата. След като подминаха три къщи Антъни изрече със странно внимателен глас: — Той не знаеше, че си там.

Усети как ъгълчетата на устните й се стягат — не от гняв, а от уморено чувство за примирение.

— Знам — отвърна. — Той няма навика да се държи жестоко. Предполагам, че майка ви го притиска да се ожени.

Антъни кимна. Намеренията на лейди Бриджъртън да види всичките си осем деца щастливо женени бяха пословични.

— Тя ме харесва — каза Пенелопе. — Говоря за майка ви. Боя се, че не може да види нищо отвъд това, но истината е, че няма особено значение дали ще харесва съпругата на Колин.

— Е, аз не бих го казал — изрече замислено Антъни, но звучеше не толкова като многоуважаван и вдъхващ страх виконт, а по-скоро като добре възпитан син. — Не бих искал да съм женен за жена, която майка ми не харесва — поклати глава със страхопочитание и респект. — Тя е природна сила.

— Майка ви или съпругата ви?

Той се замисли за около половин секунда.

— И двете.

Повървяха няколко секунди и Пенелопе избъбри:

— Колин трябва да замине.

Антъни я изгледа любопитно.

— Моля?

— Трябва да замине. Да пътува. Той не е готов да се жени, а майка ви няма да спре да го притиска. Тя има добри намерения, но… — Пенелопе ужасено прехапа устни. Надяваше се виконтът, да не си помисли, че критикува лейди Бриджъртън. По нейно мнение нямаше по-велика дама от нея в цяла Англия.

— Майка ми винаги има добри намерения — каза Антъни със снизходителна усмивка. — Но вероятно си права. Може би трябва да замине. Колин обича да пътува. Макар че току-що се върна от Уелс.

— Така ли? — учтиво промърмори Пенелопе, сякаш не знаеше много добре, че е бил в Уелс.

— Ето ни и нас — каза той и кимна в отговор. — Това е твоят дом, нали?

— Да. Благодаря ви, че ме придружихте.

— Удоволствието беше мое, уверявам ви.

Пенелопе го проследи с поглед как си тръгва, след това влезе вътре и заплака.

На следващия ден в Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун се появи следното:

Ха! Такова вълнение се развихри вчера на предните стълби на дома на лейди Бриджъртън на Брътън Стрийт!

Първо, Пенелопе Федърингтън бе забелязана в компанията не на един, не на двама, а на трима братя Бриджъртън — празник, до този момент невъзможен за бедното момиче, което е известно с ролята си на аутсайдер. За съжаление на мис Федърингтън, макар и предвидимо, когато тя най-накрая си тръгна, бе облегната на ръката на виконта — единственият женен мъж в групата.

Ако мис Федърингтън някак успее да довлече някой Бриджъртън до олтара, това определено ще е края на света, който познаваме и настоящият автор, който свободно признава, че изобщо няма да е наясно с този свят, ще е принуден да се оттегли от поста си на момента.

Изглежда лейди Уисълдаун разбираше колко обречени са чувствата на Пенелопе към Колин.

* * *

Годините минаваха и някак, без дори да го осъзнава, Пенелопе престана да бъде дебютантка и откри, че стои при придружителките и наблюдава как по-младата й сестра Фелисити — единствената сестра Федърингтън, която бе благословена с естествена красота и чар — се наслаждава на собствените си сезони.

Колин разви склонност към пътувания и започна да прекарва времето си все по-често извън Лондон. Изглежда се отправяше в нова посока на всеки няколко месеца. Когато бе в града, винаги запазваше танц и усмивка за Пенелопе и тя някакси успяваше да се преструва, че нищо не се е случило, че той никога не е обявил неприязънта си към нея, че мечтите й никога не са били разбити.

И когато бе в града, което не бе често, изглежда установяваха някакво лесно, макар и не особено дълбоко приятелство, което бе всичко, на което можеше да се надява една двадесет и осем годишна стара мома, нали?

Несподелената любов никога не бе лесна, но поне Пенелопе Федърингтън бе свикнала с нея.

Редактирано 14 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Оооооооооооооо, най-после Колин !!! От кога го чакам .Направо се разтопих от кеф. Джул дундуркай бебо все да спи, че по-бързо да я преведеш .

Ухаааа, Бридж на хоризонта. От кога го чаках тоз младеж

Ох,мамин Колин той.................

и чаровната ни Пенелопе.......

Сънчо,айде по поне две главчки да ни пускаш,

молЯяяя тЪЪЪЪЪЪЪЪ!!!

Ох,мамин Колин той.................и чаровната ни Пенелопе.......Сънчо,айде по поне две главчки да ни пускаш,молЯяяя тЪЪЪЪЪЪЪЪ!!!

Най- искрено и лично се присъединявам към молбата