Мале, ще припадна. От кога я чакам тази книжка. Сега вече ще съм съвсем нетърпелива да се гушна на дивана с компютъра и любувайки се на херцога.

Мале, ще припадна. От кога я чакам тази книжка. Сега вече ще съм съвсем нетърпелива да се гушна на дивана с компютъра и любувайки се на херцога.

Значи въобще не съм казала, че е почти готова

Бива ли в края на раб. ден да ми докарваш сърцепуп,питам Аз!?!?!

Ще чакаме..........

Олелеее, вие милост и съвест нямате ли?

Олелеее, вие милост и съвест нямате ли?

Цък.

Пък като знам каква изненада имате за утре ...

Момичета взимайте предварително Валериан, нещем да ни тежите на съвестта!!!

:P

Не искали да им тежим на съвестта, да бе и си вярвате, нали А между другото, аз само така да попитам,ама Зейн ли ще ни чака за закуска утре сутрин, или нещо аристикратично сте ни подготвили

Сега ще издам една тайна, само да не ме бият! Зейн е много зает, боядисва яйца за Великден за целия клан Макензи .А Соша и Уинди месят козунаци за едно графство на фамилиери .Така че сами разбирате МНОГО РАБОТА !!! Когато свършат и са готови сами ще разберете!!! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Редактирано 5 април 201115 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Руми, мЪ много си конкретна шЪ знАиш

Тъй значи, няма да ми трябва харпун за улов на тюлени и не трябва да крия кучето. Значи да вадя английския сервиз за чай и да поизлъскам малко добрите обноски. А Зейн като боядиса яйцата, да вземе да дойде и да метне едни козунаци у нас.

Ооо, страхотни изненади сте подготвили! Още вчера прочетох началото на Макензи'3 и с още по-голямо нетърпение чакам превода на Руми Соша също се очертава интересна, но абсолютно безотказно ме зарибихте с Уиндъм! Нямах нерви да й отделя подобаващо време, за да я прочета на английски, но се очертава разкошна история! Дори ми се струва по-интригуваща и от осмината Бриджъртън, взети заедно! Отсега херцогинята ме спечели, много обичам такива дръпнати височайши особи, които са с твърди черупки и с меки сърца. А и разбойникът си го бива Моля ви, кажете, че него ще четем утре

Ооо, страхотни изненади сте подготвили! Още вчера прочетох началото на Макензи'3 и с още по-голямо нетърпение чакам превода на Руми Соша също се очертава интересна, но абсолютно безотказно ме зарибихте с Уиндъм! Нямах нерви да й отделя подобаващо време, за да я прочета на английски, но се очертава разкошна история! Дори ми се струва по-интригуваща и от осмината Бриджъртън, взети заедно! Отсега херцогинята ме спечели, много обичам такива дръпнати височайши особи, които са с твърди черупки и с меки сърца. А и разбойникът си го бива Моля ви, кажете, че него ще четем утре

Въх сакън. Ша земат бридж опатят един Кент флош Роял та да видиш ти. А Баба Д. определено е от Роял хавата. Ся Другата Херцогиня го дава по записки ама ша четете ве. Уинди меси козунаците така че съм не виновата хихи. Пък утре утре, колко да е утре. Се ша доди.

Редактирано 5 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Е сега остава да пляснете фамилия Малори на тезгяха и ще загинем геройски. Аз спирам да гадая, защото прехвърлих инфото за книгите в процес на работа и общо взето всичко си харесах. Ама аз съм си такава- алчна душица.

Е сега остава да пляснете фамилия Малори на тезгяха и ще загинем геройски. Аз спирам да гадая, защото прехвърлих инфото за книгите в процес на работа и общо взето всичко си харесах. Ама аз съм си такава- алчна душица.

А, ша ша ама кат му дойде времето на ричи блекмор.

Аз да кажа,че вече е УТРЕ

Утре е. И понеже защото понякога и аз съм за бой, трябва оправя един дерт. А именно да зарадвам почитателките на Джула Гарууд с новината, че ги чакат едни "Непокорни желания" в лицето на: Превод Ralna

Пролог

Англия, 1788

Гневен глас събуди детето.

Малкото момиченце седна в леглото и разтърка очичките си, за да прогони съня.

– Бавачке? – прошепна то в настаналата тишина. Погледна през стаята към люлеещия се стол отсреща и видя, че е празен. Момиченцето бързо се мушна отново под завивката и затрепери от студ и страх. Бавачката я нямаше там, където трябваше да бъде.

Изстиващите въглени в камината, блещукаха с оранжеви отблясъци в тъмнината и приличаха на очите на демони, взиращи се в малкото четиригодишно момиченце. Тя се опита да не ги гледа. Обърна погледа си към двойния прозорец, където сякаш оживели, клоните на дървото отвън, дращеха по стъклото.

– Бавачке? – повтори малкото момиченце и заплака.

Тогава чу гласа на баща си. Той крещеше и тя си помисли, че гласът му е суров и непреклонен, а страха я напусна веднага. Не беше сама. Баща й се намираше наблизо и тя бе в безопасност.

Изведнъж детето стана любопитно. Вече от месец живееха в новата къща и през цялото това време никога не им бяха идвали гости. Баща й крещеше на някой и тя искаше да види и да чуе какво става.

Малкото момиченце застана на края на леглото и легна по корем, за да може да се плъзне на пода. Там имаше сложена възглавница, всъщност имаше по една от двете страни на леглото и тя я избута настрани, когато се приземи. Премина през стаята с босите си крачета, а пръстчетата й не се виждаха от дългата нощница, която носеше. Избута къдрицата черна коса, която падаше пред очите й, и внимателно натисна дръжката на вратата. След това излезе и щом стигна до най-горната площадка на стълбището, спря. Чуваше се гласа на още един мъж. Сега и той започна да крещи, изговаряйки думите с толкова омраза, че сините очички на детето се разшириха от изненада и страх. Тя надникна през ъгъла на парапета и видя баща си, който стоеше срещу непознатия. От мястото, където бе застанала на върха на стълбището, видя и друга фигура, скрита в сенките до входа на коридора.

– Получи предупреждението, Бракстън! – гърлено изкрещя непознатия. – Беше ни платено много добре, за да се уверим, че няма да ни създаваш повече неприятности.

Непознатия извади пистолет, приличащ много на този, който носеше баща й, за да се защитава, и детето видя, как го насочва към татко й. Тя тръгна надолу, по застланото с килим стълбище, с намерението да изтича при него, за да може той да я прегърне, и да й каже, че всичко ще бъде наред. Когато стигна в подножието на стълбите спря. Видя как баща й рита непознатия и избива пистолета от ръката му. Оръжието се приземи с тъп звук в краката на детето.

От сенките се появи другия мъж.

– Паркинс ти изпраща поздрави – каза той с дрезгав глас. – Също каза да ти предам да не се притесняваш за момичето. Ще вземе много добра цена за нея.

Момиченцето започна да трепери. Не можеше да погледне към мъжа, който говореше. Знаеше, че ако го направи ще види очите на демон, оранжеви и светещи. Паниката превзе детето. То можеше да почувства, злото, което го обграждаше, можеше да го помирише и вкуси, а ако посмееше да погледне, знаеше, че това зло ще я ослепи.

Мъжът, за който момиченцето мислеше, че е самият дявол, се върна в сенките, точно когато другия мъж тръгна срещу баща й и го удари силно.

– С прерязано гърло, няма да можеш да изнасяш речи – каза той и се засмя грубо. Татко й падна на колене, но и се опита да стане, когато в ръцете на непознатия се появи нож. Грозен зъл смях се разнесе из помещението и се удари в стените като хиляди духове блъскащи се един в друг.

Мъжът подхвърляше ножа от едната в другата си ръка, докато бавно обикаляше около баща й.

– Татко, ще ти помогна – прошепна момиченцето и посегна към пистолета. Беше тежък и толкова студен, сякаш току-що го е взела от земята, покрита със сняг, и чу щракване, когато пълничките й пръстчета се плъзнаха върху спусъка.

Ръцете й бяха протегнати и вдървени, а дланите й трепереха, когато насочи оръжието към най-близкия от двамата мъже. Тя бавно тръгна напред, за да стигне до баща си и да му даде оръжието, но веднага спря, щом видя, че непознатия забива дълъг нож в рамото му.

Детето изпищя от ужас.

– Татко! Ще ти помогна, татко!

Пълният с ужас и отчаяние писък на детето, достигна до борещите се на земята мъже. Непознатия, който стоеше в сянка, изскочи от прикритието си. Мъжете спряха да се борят и тримата с недоверие погледнаха към малкото четиригодишно момиченце, което бе насочило срещу тях пистолет.

– Не! – изкрещя дявола. Сега вече не се смееше.

– Бягай, Карълайн. Бягай, мъничката ми, бягай.

Предупреждението дойде твърде късно. Детето се спъна в края на нощничката си, когато се затича към баща си.

Без да иска натисна спусъка, докато падаше, и затвори очи от експлозията, която отрази смеха на демона.

Малкото момиченце отвори очи, и видя какво е сторило. И тогава вече не можеше да види нищо друго.

Редактирано 6 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Ето това е Зашеметяващо начало....................

Сега си гриза ноктите и потропвам нервно с крака!!!

Вие сте МАГЬОСНИЦи-пленявате ни с прекрасната си работа

Ох, започнах да се чуствам като дете пред витрината на сладкарница. Толкова много вкусотии и всичките скрити зад стъклото. Нали вече е утре, пуснете повечко, а

Всичко, което пускам предстои много скоро. Не бих си позволила иначе дразня така. Така че ви моля да оближете сметаната от мустаците и още мъничко изчакате.

Макар и малко късно ви честитя новата тема!Невероятни сте момичета,от все сърце ви благодаря за страхотните преводи http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif И затова,че продължавате да ни радвате http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Личиси,че всеки превод е направен с много любов.Благодаря и за откъсите,въпреки,че след като ги прочетох нямам търпение да ги прочета изцяло,но щом трябва ще почакаме ще потърпим

Редактирано 6 април 201115 г. от margc (преглед на промените)

Аз чак сега се зачетох в темата и направо не мога да си намеря място от кеф!!

"Изгубеният херцог" със сигурност ще се чете, защото този откъз направо ме запали

И после като видях, че ще има и Джули Също и за фамилиерите ми стана интересно... Въобще много http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif за всички!!! Оправихте ми настроението за дни напред

Да продължим с нещо различно. Не знам дали помните, но преди време имаше един страхотен коментар на найти за един РЕКВИЕМ ЗА ДЯВОЛА. Така брилянтно бе написан, че естествено доведе до превод на книгата. На вниманието ви началото на наш девълчо. Превод - естествено- Naismith:

РЕКВИЕМ ЗА ДЯВОЛА

Джери Смит-Реди

– 1 –

Liber Scriptus Proferetur*

Има дни, в които да бъдеш Дяволът е предимство. 7 Ноември 1997 г. започна като един от тези дни и завърши по съвсем различен начин.

— … така че щях да отлетя за Станфорд за абитуриентския й бал, но вечерта преди полета тя ми каза, че има друг кавалер и не иска никога вече да ме види. Бяхме заедно почти две години.

Момчето, седнало до мен на бара в кафенето, прокара пръсти по буквите на бейзболната си шапка със знака на университета „Джордж Вашингтон”. Хвърлих скришом поглед към часовника си и осъзнах, че закъснявам за конферентен разговор с един „свободно избран” южноамерикански диктатор. И въпреки всичко това развлечение тук бе прекалено примамливо, за да му устоя.

— Вече не мога да спя, не мога да ям — продължи той. — Успехът ми е за боклука. Вероятно този семестър ще се проваля на изпитите.

— Мислил ли си да потърсиш професионална помощ? — попитах го.

— Да, ходих при един психиатър. Даде ми някакви антидепресанти, които не ми помогнаха, така че спрях да ги вземам.

Можех да помириша отчаянието на младежа — сладко и натрапчиво, като току-що изгасена свещ. Нуждаеше се от напътствие. А аз знаех подходящото за него.

— Възможно ли е твоето гадже просто да не разбира колко много я обичаш?

— Как би могла, след като напълно ме отряза? Смени си телефонния номер, имейл адреса, връща писмата ми обратно, без дори да ги е отворила. — Той притисна основата на носа си. — Все едно е мъртва.

— Може би трябва да й изпратиш съобщение, което не би могла да пренебрегне.

Силно зачервените му зелени очи срещнаха моите, после погледна през рамото си към прозореца.

— Исках да отида в църквата от другата страна на улицата, но беше толкова отдавна, когато ходих на литургия за последен път, че си помислих, че Бог не би си спомнил за мен. Така че седнах тук и Го помолих за някакъв знак. — Той отново ме погледна. — Тогава се появи ти. Реших, че ти си този знак. Затова ти разказах всичко това, въпреки че не знам дори кой, по дяволите, си ти.

— Изглеждаше разтревожен.

— Да, ти ме попита какво не е наред и това беше страхотно. Повечето хора дори не забелязват. — Момчето поседя мълчаливо и потърка наболата си брада, след което внезапно посегна към раницата си и извади шишенце с хапчета. — Запазих тези. Имам останали за три седмици. Мислиш ли… Имам предвид, мислиш ли, че ще е достатъчно?

— Достатъчно за какво?

— Достатъчно… за да изпратя съобщение. — Палецът му си играеше с ръба на обезопасената капачка.

— Не знам много за подобни неща — казах аз. — Въпреки това със сигурност знам, че жените са отявлени романтички.

— Аха. Гаджето ми обичаше онзи филм за Ромео и Жулиета — знаеш го, онзи с хлапето от Титаник. — Той спря да си играе с капачката и ме погледна. — Хей, мислиш ли, че ако тя знае, че аз съм… Имам предвид, ако си помисли, че аз съм…

Решителният момент настъпи. Беше време да си тръгвам.

— Съжалявам, че трябва да прекъснем така — казах аз. — Трябва да се връщам в офиса. — Платих за кафето си и купих бутилка изворна вода, докато момчето люлееше шишето с хапчетата и се взираше унесено в стената. — Надявам се всичко да се оправи.

— Благодаря, че ме изслуша, човече. Много ми помогна.

Вече изглеждаше спокоен и когато протегнах ръка за довиждане, той здраво я стисна.

— Сигурен съм, че ще разбере посланието. — Обърнах се и излязох, като оставих водата върху плота.

По-късно този ден, Велзевул и Мефистофел се обадиха, за да ми кажат, че излизат на лов за нежна млада женска плът. В петък вечер в Джорджтаун това означаваше пътуване до “Мансардата”. Пазарът за месо на сцената в клуба бе започнал да ме отегчава, но реших да им угодя още веднъж.

Докато чаках да пристигнат, написах още една част от последния ми концерт за пиано. Сега, когато натовареният сезон на Хелоуин приключи, бе време да си намеря друг композитор, когото да тормозя. Планирах да издиря някой гладуващ, неизвестен музикант, свирещ в порутен бар, да заразя съзнанието му с една от моите мелодиите и след това да наблюдавам как съня вече никога не го спохожда. Щеше да полудее и евентуално да се самоунищожи, но не и преди това да даде на света една творба с велика красота и ужас. Творба, която би разтърсила вярата на човечеството из основи.

— Готов ли си вече или какво?

Велзевул се бе облегнал на рамката на вратата с вирната глава.

— Закъсня — казах аз.

— Изненадан си. — Той се оттласна и седна напреко на скамейката пред пианото с лице към мен.

— Къде е Мефистофел?

— Отвън, конти се пред огледалото във фоайето ти. — Произнесе “фоайе” с преувеличен френски акцент. — Мисли, че може да има някое влакънце по якето си.

Преди да успея да затворя капака на пианото, Велзевул изсвири една забързана версия на “Chopsticks”* на минорните клавиши.

— Обичам тази мелодия. — Той приглади немирен кичур руса коса под бейзболната си шапка, която носеше наобратно и леко под ъгъл.

Хвърлих поглед към провисналите му панталони и дънково яке.

— С тези дрехи изглеждаш като че ли си на дванадесет.

— Хей, това е модата. Всички студентски гъзарчета носят такива в наши дни.

Знаех, че използва „студентски гъзарчета” като израз на симпатия. Той бе, все пак, техния крал.

Излязохме във фоайето, за да намерим Мефистофел. Лицето му бе на сантиметри от голямото огледало и изглежда изучаваше зъбите си.

— Космите в носа ми да не са станали прекалено дълги? — попита ме той.

Избутах го с рамо и застанах пред него, за да си среша косата.

— Много съм добре, благодаря, а ти?

— Ъ? О, съжалявам, Луцифер. И как е Ваше Най-несвято Величество в тази прекрасна вечер? — Мефистофел се поклони и целуна върха на ботуша ми.

Усмихнах се на изпълненото му със сарказъм раболепие. Искреното угодничество нямаше място в моите редици.

— Хей, Лу — каза Велзевул. — Знам, че питам всеки път, когато излизаме, но…

— Не, не може да си по-висок от мен, дори и за една вечер. — Погледнах Мефистофел. — Нов костюм?

— Познаваш ме — каза той.

Мефистофел изгаряше дрехите, след като ги облечеше веднъж. Дори лицето му се променяше леко според капризите на модата. През изминалите двадесет години, кожата му ставаше по-тъмна, носът по-широк, а косата — по-остра. „Нещо като Майкъл Джексън, но наобратно”, би казал той.

Излязохме от апартамента и слязохме във фоайето. Докато пиколото отиде да докара колата ми, ние излязохме от сградата, за да изчакаме отвън.

— Вярвам, че сте имали продуктивни дни — казах аз.

Велзевул извади една монета от джоба си:

— Девалвирах стойността на валутата на една страна от Третия свят. — Той разтопи монетата в ръката си. — Май беше Бангладеш. Или може би Барбадос. Все ги бъркам.

— Аз пък хакнах файловете за проучване и развитие на Министерството на отбраната — каза Мефистофел. — Преподредих някой от чертежите за нова система за ракетни снаряди. Сега вече не е чак толкова безопасна.

— Не е зле — казах. — Аз вдъхнових едно самоубийство днес.

— Мамка му! — Велзевул дръпна ръката ми. — Ти, малка, късметлийска змия.

— Сякаш тези хора сами идват при теб! — каза Мефистофел. — Бих искал да ми падне в ръцете сладък проект като този. Търся навсякъде и проклет да съм, ако мога да намеря.

— Затова не можеш да ги намериш — отговорих аз. — Спри да търсиш и отчаянието ще те намери, когато най-малко очакваш. Точно като любовта.

Всички гръмко се засмяхме при тази идея. Велзевул започна да пее пародия на хита на Моутаун* “You Can’t Hurry Love.”**

Мефистофел също се включи.

“Не е нужно да се бърза със скръбта!

Не, просто нужно е да се изчака.

Меланхолията бързо ще се появи

И надеждата ще задуши скоро след това…”

Паркирах колата на седем пресечки от клуба. Дори и нашите способности не можеха да помогнат да си намерим свестни места за паркиране на Дюпонт Съркъл* в петък вечер.

Тълпата несъзнателно се отдръпна настрани, щом тръгнахме надолу по тротоара. Пред магазин за обувки група млади жени, които зяпаха витрината, се обърнаха и във втренчените им погледи проблесна някакъв смътен спомен. Усмихнах се на високата брюнетка, тази, с която се бях забавлявал преди месеци.

— Беше през юли, нали? — попита Мефистофел.

— Четвърти юли — каза Велзевул. — Запознахме се с тях в мола тогава, а после се чукахме по време на фойерверките. На твоя балкон, нали, Лу? Човече, каква гледка беше! Обичам този град!

Докато ги подминавахме, жените само примигнаха, сякаш не си спомняха любовната ни връзка, което, разбира се, бе вярно. След случаен набег в живота на някой смъртен, ние оставяхме у него само неясна тревожност, но не и спомени.

Минахме край едно двойно табло до някаква алея. Върху него ръчно написан постер гласеше: ТАЗИ ВЕЧЕР ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЖИВО В “ПЕЩЕРАТА”: “ЕВАНГЕЛИЕТО СПОРЕД БЛУСА”. Имаше насочена към алеята стрелка.

— Чакайте — казах аз.

Велзевул подскочи от крак на крак.

— Лу, хайде. И без това закъсняваме. Точно сега езикът ми вече би трябвало да е влязъл в гърлото на някое пияно момиче, което не си спомня и собственото име.

— Вие вървете. Ще ви настигна. — Оставих ги зад себе си и тръгнах надолу по алеята. Спрях пред вратата на “Пещерата” с ръка върху дръжката.

Велзевул се появи до мен.

— Какво става?

— Не знам. Това място… има нещо странно тук… може би музикантът, който търся.

— Такъв си откачалник понякога, кълна се. — Велзевул завъртя бравата. — Нека просто да влезем, а? — Той отвори вратата и ме изчака да вляза.

Едва четвърт от задимения, запуснат бар беше пълна. Пристъпих навътре и се облегнах на един автомат за цигари, за да огледам по-добре мястото.

Ние бяхме най-младоликите обитатели в бара — с около поне десет години. Двама от яките мъже до масата за билярд се облегнаха на щеките си и ни изгледаха намръщено. Никой друг не ни обърна внимание. За начало от малките високоговорители, вградени в тавана, писукаше ритъм енд блус. Върху премигващия, целия на звездички екран на един черно-бял телевизор в ъгъла на бара вървеше хокеен мач без звук. Неонов надпис “БИРА” светеше на прозореца.

— Как подобен вертеп се е озовал в този квартал? — каза Велзевул.

— Не знам — отвърнах аз. — Но мисля, че го харесвам.

Седнах на бара и си поръчах уиски на намусения, мускулест барман. Велзевул и Мефистофел стояха зад мен.

— Мислиш ли, че имат от местната бира? — попита Велзевул.

— Съмнявам се — отвърна Мефистофел.

— Каква загуба на време.

— Шшт. Вел, нека просто да се помотаем тук, докато Лу разбере за какво е дошъл. Вярвам на инстинктите му, дори когато застават между мен и едно добро парче.

— Тук дори няма жени, забеляза ли? — Велзевул ме дръпна за ризата. — Попитах те забеляза ли го?

Избутах ръката му от ръкава си.

— Млъквай и се махай.

— Какво?

— Чу ме — отвърнах му аз. — Върви да си запазваш територия в блатото от кучки в “Мансардата”. Аз не съм в настроение.

— Майтапиш се, нали? — каза Мефистофел.

Изгледах го свирепо и той отстъпи, протегнал ръце напред.

— Добре. Супер. Махаме се.

Велзевул го последва, като поклащаше глава.

— Ще се върнем да те вземем по-късно, приятел.

— Все ми е едно. — Отпуснах се над питието си, което беше единствената компания, от която имах нужда.

Когато блус бандата започна подготовката си, в ъгъла на бара иззвъняха чинели. Останах там, където бях, така че можех да чувам, но не и да виждам пианиста. Който и да беше той, беше добър. Нищо особено като техника на свирене, но усещах първична емоция, примесена с мъка. Цвъртяща, мъркаща хармоника изсвири няколко ноти, после спря. Беше време да надзърна. Преместих се към края на бара, точно когато певицата пристъпи в светлината.

По време на целия начален куплет я гледах втренчено, преди да осъзная, че дори не бях премигнал. Тя не отвори очи, докато не стигна до края на първия припев. А когато ги отвори, погледна право към мен. Усмихна се за половин секунда, после се върна към света на собствения си глас.

Нито една нота не беше в синхрон с музиката, но тя пееше все едно не й пукаше. Увереността й бе толкова силна, че изглеждаше все едно музикантите бяха тези, които не различаваха тоновете. Всеки сантиметър от тялото й бе отдаден на музиката.

Студена вода се разплиска по пръстите ми. Погледнах надолу и видях, че ръката ми трепереше толкова силно, че ледът в питието ми бе изскочил от чашата. Оставих чашата на малката маса пред себе си и потънах в стола без да свалям очи от нея. Отдавна бях забравил за пианиста.

Когато песента свърши, тя изпрати ледена усмивка на групата си и затъкна дългата до брадичката си коса зад ушите си. Вяли аплодисменти се разнесоха из помещението, а аз се изправих, за да изръкопляскам, но бутнах масичката. Успях да я хвана, преди да падне.

Тя погледна към мен, после към останалата част от незаинтересования бар и след това отново мен. Групата започна да свири някаква още по-бавна и хипнотична песен. Най-проницателният барман на света постави още едно уиски пред мен, заедно с огромна чаша студена вода. Дадох му петдесет долара.

Очите й с цвят на бадеми лежаха под тънки извити вежди. Ъгловатото й лице изглеждаше така, сякаш бе издялано на ръка, докато всички останали са били изрязани по някакъв общ човешки шаблон. Кадифената рокля с дълги ръкави бе прилепнала по тънкото й тяло. Цветът й беше изкусително, наситено червено, което опиваше очите ми. Борех се да си спомня кой бях и да се държа с подобаващата за втория по могъщество във вселената надменност.

Не успях!

Когато слезе от сцената, аз се престорих, че изучавам драсканиците, изрязани върху масата.

— Не мога да повярвам, че са ви позволили да влезете тук.

Погледнах нагоре. Тя стоеше пред мен, положила юмрука на дясната си ръка върху ханша.

— Какво?

— Трябва да имате наистина добра фалшива лична карта — каза тя. — Или това, или бележка от майка ви.

— Винаги ли се представяте като обиждате хората?

— Това е защитен механизъм. — Тя се свлече на стола срещу мен и опря брадичка на кокалчетата на дланта си. — Благодаря, че ме слушахте докато пях. Повечето хора са прекалено притеснени дори да ме погледнат.

— Беше лесно. Добра сте.

— Не беше едно от най-добрите ми изпълнения. — Тя трепна. — Всъщност, беше едно от по-добрите ми изпълнения. Това е проблема. — Тя се засмя и махна с ръка. — Е, добре, забавно е по някакъв нездрав и тъжен начин.

Повиках бармана, който вече бе мой покорен слуга. Веднага се появи.

— Бихте ли искала едно питие? — попитах я аз.

— “Джеймисън”. Благодаря.

— Името ми е Луис.

Протегнах ръка. Тя я пое. Пръстите й бяха дълги, силни и меки.

— Привет, Луис. Не съм ви виждала тук преди.

— До тази вечер не знаех, че това място съществува. Бях на път за някъде другаде с едни приятели, когато ми хвана окото.

— Накъде бяхте тръгнали?

— В “Мансардата”

— Никога не съм го чувала.

— Един от онези противни колежански клубове за танци — казах аз. — Съвсем не е вашия тип място, струва ми се.

— Съмнявам се. Наречете ме нагла, но не ми приличате на противно колежанче.

— Затова съм тук, а не там.

Тя се огледа.

— Знаете ли какво? И тук не пасвате съвсем. Нито пък аз.

— Кажете ми къде пасваме и ще отидем там.

— Не, предпочитам да остана тук, за да изпъквам. — Питието й пристигна и тя го грабна. — О, благодаря ти, Господи. Точно от това се нуждая, след като се изложих на сцената. — Тя вдигна чашата си. — За какво да пием?

— Да пием за… — “за дългата нощ и горещия секс, който ни очаква”… — за спонтанните промени в плановете.

— Така, така. — Тя пресуши чашата си наведнъж. — Луис, беше хубаво да си поговорим, но трябва да тръгвам.

Почти се задавих с уискито си.

— Да си тръгвате? Още е рано.

Тя се изправи.

— Може би за вас, но аз съм на крака от пет сутринта.

— Може ли да ви видя отново?

— Не мисля. Опитвам се да не излизам с по-млади мъже.

— По-възрастен съм, отколкото изглеждам.

— Да, сигурна съм, и вероятно сте зрял за възрастта си, но дори мъжете на моята възраст не са достатъчно зрели, а това е възрастта, подходяща да станеш президент.

Исках да я спечеля по стандартния начин, като съм очарователен и мил, и, разбира се, поразяващо привлекателен, но нямаше време за това. Докоснах ръката й и я погледнах в очите.

— Моля ви. — Взрях се отвъд зениците й, потопих се в съзнанието й и затърсих, докато не намерих точния неврон, който да задействам. — Наистина бих искал да ви видя отново. Мисля, че си прекарахме добре заедно.

За миг лицето й се вкамени, а после тя примигна.

— Ами… добре.

— Какъв е телефонният ви номер? — Бих могъл да го намеря и сам в паметта й, но не исках да ровя прекалено много.

Тя издърпа ръката си.

— Не, нека просто се видим някъде. Неделя? Какво ще кажете за Езерото на отраженията*? В един и половина, става ли?

— Ще бъда там. — Тя се обърна да си ходи. — Хей — подвикнах аз. — Така и не ми казахте името си.

— Ако реша да се появя в неделя, ще ви го кажа тогава. — Тя помаха, докато вървеше към задния изход.

Откъм входната врата зад гърба ми се разнесе неудържим кикот. Обърнах се и видях Велзевул и Мефистофел да влизат, придружени от три млади жени.

— Хей, приятел — каза Велзевул. — Знам, че си зает с каквото там се занимаваш, така че ти доведох една приятелка да ти прави компания. Кажи здрасти на Триш. Триш, това е Лу. Той е малко прецакан тази вечер, но ти гарантирам, че си струва усилието.

Ниска червенокоса жена в прилепнал зелен пуловер се олюля напред.

— Уау, спомена, че е сладък — каза тя. — Но мислех, че имаш предвид сладък като добро момче. Здрасти.

— Здравей! — отговорих аз.

— Ами, каква специалност си?

Нямаше значение дали жената бе досадна и неприятна, достатъчно беше да е безхарактерна, за да я подчиня на собствената си воля. В случая ситуацията беше точно такава.

— Не приемай това лично — казах й аз, — но не те искам.

— Ъ?

— Повярвай ми, тези двамата ще те държат ангажирана много повече, отколкото можеш да си представиш. — Обърнах се да си ходя.

Велзевул ме хвана за рамото.

— Какво, по дяволите, правиш, Лу? Толкова усилия положихме, за да ти намерим момиче.

— Оценявам намеренията ви, но казах, че не я искам и наистина го мисля. — Извадих ключовете на колата от джоба си. — Ето. Вземи колата. Не я разбивай. Лека вечер.

Напуснах бара и тръгнах надолу по улицата към дома си.

[ *Liber Scriptus Proferetur (lat.) — „ … написаната книга ще бъде изнесена…” — стих от химна Deis Irae — католически химн, част от Реквием на Верди. — Б. пр.]

[ *Chopsticks (англ.) — оригинално име "The Celebrated Chop Waltz", проста, изключително популярна валсова мелодия за пиано. Написана е през 1877 г. от британската композиторка Юфимия Алън под псевдонима Артър дьо Люли. — Б. пр.]

[ *Motown (англ.) — звукозаписна марка, основана от Бери Горди-Младши и прераснала в Motown Record Corporation в Детройт, щата Мичиган, САЩ на 14 април 1960. Името е комбинация от думите motor (двигател, мотор) и town (град), и също така е друго название за гр. Детройт. — Б. пр.]

[ ** You Can't Hurry Love" (“Не е нужно да се бърза с любовта”) — номер едно сингъл, записан първоначално от The Supremes за Моутаун, лятото на 1966. Шестнадесет години по-късно песента отново става хит, когато е презаписана от Фил Колинс.]

[* Dupont Circle (англ.) — площад с кръгово движение, парк и квартал, както и исторически район в северозападен Вашингтон.]

[* Lincoln Memorial Reflecting Pool (англ.) — Езерото на Отраженията пред Мемориала Линкълн е най-голямото от този вид в гр. Вашингтон, окръг Колумбия. То е разположено на изток от Мемориала, правоъгълно е и може да се види на множество снимки на монумента.]

Редактирано 7 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Мдааааа,продължавате да приковавате вниманието ми!

Ще чакам с огромно любопитство !!!

Уаууу Страхотно е Винаги съм имала слабост към Дяволите,но този път е за самият ЛУЦИФЕР Благодаря ви,момичета http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif