Весели празници и на Вас

Такааам, хапнахме агнешкото, омляхме салатите и изпотрошихме яйцата и отново сме на пост. Следваща порция Херцог Уиндъм от нас.

Четвърта глава

Десет минути по-късно Грейс се намираше в каретата на Уиндъм, сама с херцогинята и опитваше да си спомни какво точно я бе бе накарало да каже на Томас, че не трябва да изпраща баба си в лудница. През последните пет минути господарката й бе направила следното:

Нареди каретата да отбие от пътя и да спре.

Измъкна Грейс навън и я стовари на земята, където тя се приземи несръчно върху десния си глезен.

Изпрати сестрите Уилоуби по пътя им без каквито и да било обяснения.

Поиска да докарат каретата на Уиндъм.

Екипира гореспоменатата карета с шест едри лакея.

Блъсна Грейс в нея. Лакеят, който я бе блъснал, й се бе извинил, докато го правеше, но все пак.

— Госпожо? — попита Грейс колебливо. Движеха се бързо със скорост, която не можеше да се приеме за безопасна, а херцогинята продължаваше да удря с бастуна си по стената, крещейки на кочияша да кара по-бързо. — Госпожо? Къде отиваме?

— Много добре знаете.

Грейс изчака внимателно един миг, после каза:

— Съжалявам, госпожо, но не знам.

Херцогинята я прониза с гневен поглед.

— Не знаем къде е той — осмели се да отбележи Грейс.

— Ще го намерим.

— Но госпожо…

— Достатъчно! — отсече херцогинята. Гласът й не бе висок, но тонът бе достатъчен, за да накара Грейс незабавно да млъкне.

След един миг тя хвърли крадешком поглед към старата жена. Тя стоеше като глътнала бастун — твърде изправена, наистина, за пътуване в карета, а дясната й ръка бе наклонена и под ъгъл като лапа на хищник, когато издърпа пердето, за да може да гледа навън.

Дървета.

Това бе всичко, което можеше да се види. Грейс не проумяваше защо херцогинята се взира в тях толкова настойчиво.

— Ако сте го видели — каза тя, а ниският й глас прониза мислите на Грейс, — тогава той все още е в областта.

Грейс не каза нищо. Господарката й не гледаше към нея, все пак.

— Което значи — продължи леденият глас, — че има много малко места, където може да бъде. Три пощенски хана в околността. Това е всичко.

Грейс подпря с ръка челото си. Беше знак на слабост, нещо, което обикновено опитваше да не показва пред херцогинята, но нямаше как да се прави на твърда точно сега. Щяха да го отвлекат. Тя, Грейс Катриона Евърслей, която никога не би дръзнала да открадне дори панделка за половин пени от някой панаир, щеше да участва в истинско престъпление.

— Мили Боже — прошепна тя.

— Млъкнете — рязко каза херцогинята, — и се постарайте да сте от полза.

Грейс стисна зъби. Как по дяволите си мислеше херцогинята, че може да е полезна? Със сигурност ако имаше нужда от груба сила, щяха да използват лакеите, всеки от които беше, според правилата в Белгрейв, висок метър и осемдесет. И не, тя не бъркаше ролята им в това пътуване. Когато бе хвърлила подозрителен поглед към херцогинята, отговорът бе красноречив:

— Внукът ми може да се нуждае от убеждаване.

Сега тя изръмжа:

— Погледнете през прозореца — говореше й така, сякаш бе обезумяла за една нощ. — Вие най-добре го видяхте.

Мили Боже, тя с благодарност би се лишила от пет години от живота си само, за да се намира където и да е другаде, освен в тази карета.

— Госпожо, казах ви — той стоеше в края на алеята. Не го видях добре.

— Направи го миналата нощ.

Грейс се опитваше да не поглежда към нея, но след думите й не можа да се сдържи и се втренчи в херцогинята.

— Видях ви да го целувате — изсъска херцогинята. — И ще ви предупредя още сега. Не се опитвайте да се издигнете над положението си.

— Госпожо, той ме целуна.

— Той ми е внук — изрече яростно тя, — и може да е истинския херцог Уиндъм, така че не си внушавайте разни идеи. Ценна сте като моя компаньонка, но това е всичко.

Грейс остана безмълвна, неспособна да отвърне на явната обида. Вместо това се взря ужасено в херцогинята. Не можеше да повярва, че в действителност е чула тези думи.

Истинският херцог Уиндъм.

Дори самото предположение бе скандално. Толкова лесно ли щеше да захвърли Томас, да му отнеме рожденото право, името му? Уиндъм не бе просто титла, която носеше Томас, това бе същността му.

Но ако херцогинята публично провъзгласеше разбойника за истинския наследник… Мили Боже, Грейс не можеше да си представи размера на скандала, който щеше да предизвика. Щеше да се докаже, че самозванецът е незаконороден, разбира се, не можеше да има друг изход със сигурност, но вредата щеше да е сторена. Винаги щеше да има хора, които да шепнат, че може би Томас не е истинския херцог, че не бива да е толкова самоуверен, защото може да се окаже, че въобще няма право на титлата.

Грейс не можеше да си представи какво ще му причини това. На всички тях.

— Госпожо, — каза тя, а гласът й леко затрепери. — Не може да мислите, че този мъж е законороден.

— Разбира се, че мога — рязко каза херцогинята. — Маниерите му бяха безупречни…

— Той е разбойник!

— Но с добри обноски и съвършено правилен акцент — отвърна тя. — Каквото и да е сегашното му положение, той е отгледан както подобава и му е дадено образование на джентълмен.

— Но това не значи…

— Синът ми умря на кораб — прекъсна я херцогинята, а гласът й бе груб, — след като прекара осем месеца в Ирландия. Осем проклети месеца, които трябваше да са четири седмици. Отиде там, за да присъства на сватба. Сватба — тялото й сякаш се скова и тя млъкна, като стисна челюсти при спомена. — И то дори не на някого, когото си струва да се спомене. Просто някакъв приятел от училище, чиито родители са се докопали до титла и с лакти са си проправили път до Итън, сякаш това може да ги направи по-добри от това, което са.

Очите на Грейс се разшириха. Гласът на херцогинята се снижи в ниско, отровно съскане и без дори да го осъзнава, Грейс се премести по-близо до прозореца. Сега сякаш бе опасно да е толкова близо до нея.

— И тогава… — продължи херцогинята. — И тогава всичко, което получих, бе бележка от три реда, написана от чужда ръка, съобщаваща, че той си прекарва толкова добре, че ще остане там.

Грейс примигна.

— Той не го е написал собственоръчно? — попита тя, несигурна защо намираше тази подробност толкова любопитна.

— Той се бе подписал — каза рязко херцогинята. — И го бе подпечатал с пръстена си. Знаеше, че не можех да разшифровам драсканиците му — тя се облегна назад, а лицето й бе изкривено от десетилетия стар гняв и възмущение. — Осем месеца — измърмори тя. — Осем глупави, безсмислени месеца. Кой ще каже дали не се е оженил за някоя блудница там? Имал е предостатъчно време.

Грейс я наблюдаваше няколко мига. Носът й бе вирнат и виждаше всички признаци за високомерен гняв, но нещо не бе както трябва. Устните й бяха издадени и изкривени, а очите й изненадващо ярки.

— Госпожо… — каза нежно Грейс.

— Недейте — каза й херцогинята, а гласът й звучеше сякаш ще се прекърши.

Грейс обмисли дали щеше да е мъдро да говори, после реши, че е заложено твърде много, за да замълчи.

— Ваша светлост, това просто не може да е вярно — започна тя, като опита да бъде смела, въпреки унищожителното изражение на лицето на херцогинята. — Това не е скромно провинциално унаследяване. Това не е Силсби — добави тя, преглъщайки буцата, която се оформяше в гърлото й при споменаването на дома от детството й. — Говорим за Белгрейв. За херцогството. Наследниците очевидно не изчезват просто така в мъглата. Ако синът ви е имал син, щяхме да знаем.

Херцогинята се втренчи в нея за един неудобен миг, после каза:

— Първо ще проверим в «Щастливият заек». Това е най-усамотения от местните пощенски ханове — тя се настани отново на възглавниците и се взираше право напред, когато каза: — Ако въобще прилича на баща си, твърде много ще държи на удобствата си, за да се настани в нещо по-неугледно.

Джак вече се чувстваше като идиот, когато някой метна чувал върху главата му.

Значи това беше. Знаеше си, че се е задържал твърде дълго. Докато яздеше обратно, се бе мъмрил по този въпрос. Можеше да замине след закуска. Още призори. Но не, трябваше да се напие предишната нощ и после да язди до проклетия замък. И след това бе видял нея.

Ако не бе видял нея, нямаше да остане в края на алеята толкова дълго. И нямаше да се налага да язди с такава скорост. И да почива, за да напои коня си.

И със сигурност нямаше да стои до поилката като проклета мишена, когато някой го нападна от към гърба.

— Вържете го — чу един пресипнал глас.

Това бе достатъчно, за да настрои всяка пора от тялото му в готовност за битка. Един мъж не прекарваше живота си в такава близост до примката без да се подготви за тези две думи.

Нямаше значение, че не може да вижда. Нямаше значение, че не знаеше кои бяха или защо го преследват. Той се биеше. И знаеше как да се бие, и честно и мръснишки. Но те бяха поне трима, вероятно повече, а той успя да нанесе само два удара преди да го проснат по лице в калта, да извият ръцете му зад гърба и да го вържат с…

Е, не беше въже. На допир бе почти като коприна, в интерес на истината.

— Съжалявам — измърмори един от похитителите му, което бе странно. Мъжете, които се занимаваха с връзването на други мъже рядко предлагаха извиненията си.

— За нищо — отвърна Джак, после прокле арогантността си. Всичко, което му донесе остроумието, бе уста, пълна с прашасало зебло.

— Насам — каза някой, помагайки му да се изправи.

И Джак не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини.

— Ъ, ако обичате — каза първият глас — този, който нареди да го вържат.

— Бихте ли ми казали къде отивам? — поинтересува се Джак.

Имаше доста мънкане и хъкане. Слуги. Тези бяха само слуги. Той въздъхна. Слугите никога не знаеха важните неща.

— Ъ, можете ли да пристъпите?

И тогава, преди Джак да успее да се подчини или дори да каже «моля», бе вдигнат грубо във въздуха и прекатурен в нещо, което трябваше да е карета.

— Сложете го на седалката — излая един глас. Той познаваше този глас. Беше старата дама. Баба му.

Е, поне не бе на път към бесилото.

— Не вярвам някой да се погрижи за коня ми — каза Джак.

— Погрижете се за коня му – рязко изрече старата дама.

Джак си позволи да се помръдне на мястото си, съвсем нелека задача, както беше вързан и с превръзка на очите.

— Едва ли ще ми отвържете ръцете? — каза той.

— Аз не съм глупава — бе отговорът на старицата.

— Не — каза той с престорена въздишка, — не мисля. Красотата и глупостта никога не вървят ръка за ръка, както би му се искало на човек.

— Съжалявам, че трябва да ви отведа по този начин — каза старата дама. — Но вие не ми оставихте друг избор.

— Избор — почуди се Джак. — Да, разбира се. Защото не направих нищо друго, освен да избегна хищните ви лапи до сега.

— Ако имахте намерение да ме потърсите — каза рязко старата дама, — нямаше да избягате по-рано тази сутрин.

Джак почувства как се усмихва иронично.

— Тя ви е казала — отбеляза той, и се зачуди защо си е помислил, че няма да го направи.

— Госпожица Евърслей?

Значи това бе името й.

— Тя нямаше друг избор — каза старицата презрително, сякаш желанията на компаньонката й бяха нещо, за което рядко се замисляше.

И тогава Джак го почувства. Лекото раздвижване на въздуха до него. Слабото шумолене от движението.

Тя беше тук. Загадъчната госпожица Евърслей. Тихата госпожица Евърслей.

Възхитителната госпожица Евърслей.

— Махнете качулката му — чу баба си да нарежда. — Ще го задушите.

Джак изчака търпеливо, нагласяйки ленива усмивка на лицето си — това не бе, все пак изражението, което щяха да очакват и точно за това искаше да изглежда така. Той я чу да издава някакъв звук — госпожица Евърслей. Не бе точно въздишка, нито пък стенание. Беше нещо, което той не можеше точно да определи. Уморено примирение, може би. Или пък…

Качулката се смъкна и той за миг се наслади на студения въздух върху лицето си.

После погледна към нея.

Изглеждаше ужасена. Това е било. Горката госпожица Евърслей изглеждаше наистина зле. Един по-любезен джентълмен би извърнал поглед, но той не се чувстваше твърде великодушен в момента, така че продължително разгледа лицето й. Тя бе прекрасна, макар не по обичайния начин. Не бе английска роза, не и с тази великолепна тъмна коса и искрящи сини очи, които се повдигаха съвсем леко в крайчетата. Миглите й бяха тъмни и опушени, в рязък контраст с бледото съвършенство на кожата й.

Разбира се, тази бледност трябваше да е резултат от силна тревога. Горкото момиче изглеждаше така, сякаш ще повърне всеки момент.

— Толкова ли беше лошо да ме целунете? — промърмори той.

Тя поаленя.

— Очевидно е така — той се обърна към баба си и й каза с най-сговорчивия си тон: — Надявам се, осъзнавате, че това е престъпление, което се наказва с обесване.

— Аз съм херцогиня Уиндъм — отговори тя с високомерно вдигане на веждите си. — За нищо не биха ме наказали с обесване.

— Ах, тази житейска несправедливост — каза той с въздишка. — Ще се съгласите ли, госпожице Евърслей?

Тя изглеждаше така, сякаш й се иска да каже нещо. Наистина, горкото момиче определно си прехапваше езика.

— Сега, ако вие сте виновницата за това малко престъпление — продължи той, позволявайки на очите си да се плъзнат нахално от лицето към бюста й и обратно, — всичко би могло да бъде много по-различно.

Челюстта й се втвърди.

— Щеше да бъде — промърмори той, позволявайки на погледа си да се спре на устните й, — доста възхитително, мисля. Просто помислете — вие и аз, сами в тази извънредно луксозна карета — той въздъхна със задоволство и се облегна назад. — Въображението се развихря.

Той чакаше старата дама да я защити. Тя не го стори.

— Бихте ли споделили плановете си за мен? — попита той, облягайки глезена на единия си крак върху коляното на другия, докато се отпускаше на седалката. Не бе лесно да седи в тази поза, с ръце, все още зад гърба му, но проклет да бъде, ако останеше изправен и любезен.

Старата дама се обърна към него с издадени устни.

— Повечето мъже не биха се оплаквали.

Той сви рамене.

— Аз не съм като повечето мъже — после той се усмихна половинчато и се обърна към госпожица Евърслей. — Доста банален отговор от моя страна, не сте ли съгласна? Дори новак можеше да го измисли — той поклати глава, сякаш от разочарование. — Надявам се, че не губя усета си.

Очите й се разшириха.

Той се ухили.

— Вие си мислите, че съм луд.

— О, да — каза тя и той отново се наслади на гласа й, който го обля с топлина.

— Това е нещо, над което да помисля — той се обърна към старицата. — Лудостта предава ли се в семейството?

— Разбира се, че не — рязко каза тя.

— Е, това е облекчение. Не че — добави той — признавам за някаква връзка между нас. Не желая да бъда свързан с подобни главорези. Тц-тц. Дори аз никога не съм прибягвал до отвличане — той се наклони напред, сякаш съобщаваше много важна тайна на госпожица Евърслей. — Аз съм много лош пример, знаете ли.

И си помисли — о, колко прекрасно — че вижда как устните й потрепват. Госпожица Евърслей имаше чувство за хумор. Тя му се струваше по-възхитителна с всяка секунда.

Той й се усмихна. И го правеше добре. Знаеше точно как да се усмихне на една жена, за да я накара да го почувства дълбоко вътре в себе си.

Той й се усмихна. И тя се изчерви.

Което разшири още повече усмивката му.

— Достатъчно — рязко изрече старата дама.

Той се престори на невинен.

— С какво?

Погледна я, тази жена, която най-вероятно беше баба му. Лицето й бе изпито и набраздено, ъгълчетата на устата й дръпнати надолу от тежестта на вечно мръщене. Би изглеждала нещастна дори ако се усмихнеше, помисли си той. Дори ако някак си тя успееше да накара тази уста да се оформи в правилната посока…

Не, реши той. Нямаше да проработи. Тя никога нямаше да успее. Вероятно щеше да издъхне от усилието.

— Оставете компаньонката ми на мира — каза кратко.

Той се наклони към госпожица Евърслей, дарявайки я с крива усмивка, въпреки че тя доста решително гледаше настрани.

— Безпокоях ли ви?

— Не — каза тя бързо, — разбира се, че не.

Което не можеше да е по-далеч от истината, но кой беше той, та да се заяжда?

Обърна се отново към старицата.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Тя вдигна властно вежда. А, помисли си той, но не му бе смешно, ето от къде бе наследил това изражение.

— Какво възнамерявате да правите с мен? — попита той.

— Да правя с вас? — повтори тя думите му любопитно, сякаш ги намираше за много странни.

Той на свой ред повдигна вежда, чудейки се дали е разпознала жеста.

— Има доста възможности.

— Скъпо мое момче — започна тя. Тонът й звучеше величествено. Снизходително. Сякаш той се нуждаеше само от това, за да осъзнае, че трябва да целува ботушите й. — Ще ти дам света.

Грейс тъкмо бе успяла да възвърне равновесието си, когато разбойника, след продължително и дълбокомислено мръщене, се обърна към херцогинята и каза:

— Не мисля, че вашият свят ме интересува.

Ужасèн смях забълбука в гърлото й. О, Небеса, херцогинята изглеждаше готова да избухне.

Грейс притисна ръка към устата си и се извърна. Опита да не забелязва, че разбойника положително й се хили.

— Извинете ме — каза той на херцогинята, без да звучи ни най-малко разкаяно. — Но мога ли вместо това да получа нейния свят?

Главата на Грейс рязко се завъртя, навреме, за да види как той кима в нейна посока. Мъжът вдигна рамене.

— Теб харесвам повече.

— Никога ли не сте сериозен? — заяде се херцогинята.

И тогава той се промени. Тялото му не помръдна от седалката, но Грейс можеше да усети как въздухът около него се напоява с напрежение. Беше опасен мъж. Криеше това добре зад мързеливия си чар и дръзка усмивка. Но той не бе човек, когото би могъл да измамиш. Сигурна бе в това.

— Аз винаги съм сериозен — каза той, без да откъсва очи от тези на херцогинята. — Добре ще направите да го запомните.

— Толкова съжалявам — прошепна Грейс, думите се изплъзнаха от нея, преди да има възможност да ги обмисли. Цялата тази ситуация я поставяше в неловко положение. Бе толкова притеснена за Томас и какво ще означава всичко това за него. Но в този момент й стана ясно, че и двамата мъже са оплетени в тази мрежа.

И какъвто и да бе този мъж, който и да бе, той не заслужаваше това. Навярно бе искал живот като член на семейство Кавендиш, с богатствата и престижа им. Повечето хора биха го искали. Но заслужаваше да му бъде дадено право на избор. Всеки заслужаваше това право.

Тогава тя погледна към него и се насили да разгледа лицето му. Досега бе успявала да избягва погледа му, но внезапно нейната страхливост й се стори отвратителна. Той навярно бе почувствал, че го гледа, защото се обърна. Тъмната му коса падна върху челото му, а очите му – тази забележителна отсянка на горскозелено — се стоплиха.

— Наистина харесвам теб повече — промърмори той и тя си помисли — или поне така се надяваше, — че е видяла искра уважение в погледа му.

И после, за една секунда, моментът отмина. Устата му отново се изви в тази самонадеяна полуусмивка и той въздъхна дълбоко преди да каже:

— Това е комплимент.

На върха на езика й бе да каже, Благодаря, колкото и абсурдно да изглеждаше, но тогава той сви рамене — само едно рамо всъщност — сякаш въобще не го интересуваше и допълни:

— Разбира се, предполагам, че единственият човек, който бих харесал по-малко от нашата почитаема графиня е…

— Херцогиня — рязко го поправи баба му.

Той спря, дари я с невъзмутим високомерен поглед и после се обърна отново към Грейс.

— Както казвах, единствения човек, който бих харесал по-малко от нея — той посочи с глава към херцогинята, без дори да я почете с директен поглед — ще е самият Наполеон, така че, предполагам, това не е толкова голям комплимент, но искам да знаете, че бе отправен искрено.

Грейс опита да подтисне смеха си, но той изглежда винаги я гледаше така, сякаш споделяха обща шега, само те двамата, а тя знаеше, че това разярява още повече херцогинята. Един поглед към другия край на каретата потвърди това — господарката й изглеждаше дори по-скована и развълнувана от обикновено.

Грейс отново се обърна към разбойника, ако не за друго, то поне от чувство за самосъхранение. Херцогинята очевидно се готвеше да подхване неизбежна тирада, но след изпълнението й предишната вечер, Грейс знаеше, че е твърде омаяна от отдавна изгубения си внук, за да го вземе за мишена.

— Как е името ви? — попита го Грейс, това й изглеждаше най-уместният въпрос.

— Името ми ли?

Той се обърна към херцогинята с намръщено изражение.

— Странно, че вие все още не сте ме попитала — той поклати глава. — Възмутителни маниери. Всички добри похитители знаят имената на жертвите си.

— Аз не ви отвличам! — избухна херцогинята.

Последва миг неудобно мълчание, и тогава гласът му прозвуча копринено мек:

— Погрешно съм разбрал тези въжета тогава.

Грейс предпазливо погледна херцогинята. Тя никога не оценяваше сарказма, освен ако не идваше от нейната уста, и никога не би му позволила да има последната дума. Наистина, когато заговори, думите й бяха кратки, вдървени и властни, като на човек, сигурен в превъзходството си:

— Връщам ви на полагащото ви се място в света.

— Разбирам — каза той бавно.

— Добре — отвърна херцогинята бързо. — Единодушни сме значи. Всичко, което ни остава, е да…

— Полагащото ми се място… — каза той, прекъсвайки я.

— Именно.

— … в света?

Грейс осъзна, че сдържа дъха си. Не можеше да извърне поглед, не можеше да свали очи от неговите, когато той измърмори:

— Самонадеяността ви е забележителна.

Гласът му бе мек, почти замислен, и режеше до костта. Херцогинята рязко се извърна към прозореца, а Грейс потърси в лицето й нещо — каквото й да е — което да покаже човечност, но тя остана скована и твърда, а гласът й не издаде никаква емоция, когато каза:

— Почти сме си вкъщи.

Каретата обръщаше по алеята, подминавайки мястото, където Грейс го бе видяла по-рано този следобед.

— Наистина — каза разбойникът, като хвърли поглед през прозореца.

— С времето ще се научите да го почитате като свой дом — заяви херцогинята. Гласът й бе царствен, строг и повече от всичко — категоричен.

Той не отговори. Но не бе и нужно. Всички знаеха какво си мисли.

Никога.

Във Вторник винаги сме непокорни в желанията си, така че да видим кви ги твори херцог Брадфорд:

Глава трета

Херцогът на Брадфорд не можеше да избие красивата синеока жена от ума си. Невинността й го изкушаваше, усмивката й го заслепяваше, но най-вече, невероятното й остроумие го очароваше. Херцогът беше известен с цинизма си и жените не успяваха лесно да привлекат вниманието му. Но всеки път щом се сетеше как нагло го бе предизвиквала, докато заплашваше да застреля коня му, той осъзнаваше, че е запленен. Дамата притежаваше смелост и Брадфорд й се възхищаваше за това.

До края на деня на инцидента, той бе настанил Брюмел удобно в покоите му и го бе оставил в ръцете на раболепните му слуги. След това бе отишъл в собствения си лондонски дом и се бе заел със задачата да разбере произхода на Карълайн. Единствената следа, която го насочваше към самоличността й бе, че се е върнала в Лондон, за да посети баща си. По начина, по който говореше за събитията във висшето общество, той предполагаше, че баща й наистина е благородник. Вероятно дори имаше титла. Малката й братовчедка бе споменала, че ще се върнат в градската къща в Лондон, за да дочакат завръщането на бащата на Карълайн. Брадфорд стигна до заключението, че той притежава имение в провинцията и ще остане там до започването на сезона. Беше уверен, че ще получи отговорите на въпросите си още преди да падне нощта.

В края на четвъртия ден, вече не бе толкова сигурен. Не бе попаднал и на най-малката следа, която да сочи към самоличността й и недоволството му нарасна до безкрайност.

Настроението му ставаше все по-мрачно и от усмивката, която изумените слуги бяха видели на лицето му първия ден, когато се прибра у дома, не бе останало и помен. Скоро по коридорите шепнешком се говореше, че сигурно им се е привидяло, че се усмихва. Господарят им отново беше в обичайното си настроение груб и резервиран. Готвачката, беше казала на всички, които бяха готови да я изслушат, че се радва за него, но тя не харесваше нищо и никой, докато камериерът на Брадфорд, Хендерсън, бе разбрал, че нещо много важно се е случило на господаря му и изглеждаше истински загрижен.

Хендерсън бе невероятно щастлив и облекчен, когато най-добрият приятел на херцога, Уилям Франклин Съмърс, Граф на Милфордхърст, пристигна на неочаквана визита. Той бе повече от доволен да преведе графа по извитите стълби до библиотеката. Може би, размишляваше камериерът, докато вървеше зад него, графът ще успее да върне доброто настроение на господаря му.

Бе служил на бащата на Брадфорд цели десет години и когато се бе случило нещастието, в което господарят и първородния му син загинаха, той обеща своята лоялност и внимание на новия херцог на Брадфорд. Само Хендерсън и най-добрият приятел на Брадфорд, Милфорд помнеха какъв бе херцогът преди титлата и отговорностите произтичащи от нея, да се стоварят на младите му рамене.

Поглеждайки към Милфорд, Хендерсън си спомни, че двамата приятели доста си приличаха. Брадфорд бе същия негодник, като тъмнокосият си приятел и също толкова голям женкар, що се отнасяше до дамите от обществото. И въпреки, че вече пет години служеше на новият си господар, Хендерсън все още се надяваше, че някой ден херцога отново ще стане безгрижен и весел, както преди години. Прекалено много неща се бяха случили. Твърде много предателства.

— Хендерсън, да не би Брад да те притеснява? Следваш ме през цялото време — попита графа с обичайната си мързелива усмивка, на изпечен мошеник.

— Нещо се е случило и негова светлост е доста нещастен — отговори той. — Аз, разбира се, не съм посветен в мислите на господаря си, но вярвам, че и вие ще забележите малката промяна в настроението му.

Хендерсън не направи друг коментар, но и това, което каза бе достатъчно да накара Милфорд да се намръщи подозрително.

В мига, в който видя приятеля си, той реши, че Хендерсън наистина добре познава характера на господаря си.

Малка промяна, щеше да е последното определение, което би използвал, за да опише състоянието на приятеля си. Херцогът на Брадфорд изглеждаше така, сякаш току-що се бе върнал от много дълго пътуване, но вместо да се вози вътре в каретата, сякаш го бяха влачили след нея. Брадфорд се бе прегърбил зад масивното си бюро и намръщен, пишеше името си на един от няколкото пощенски плика, разхвърляни по бюрото.

На махагоновата повърхност цареше пълна бъркотия, но така бе и с Брадфорд, реши Милфорд. Приятелят му отчаяно се нуждаеше от бръснене и ново шалче.

— Милфорд. Ще приключа след минута — каза му Брадфорд. — Сипи си питие.

Приятелят му отказа питието и се настани в удобния стол, срещу бюрото.

— Брад, да не би да пишеш на всички в Англия? — попита той, като нагло подпря ботушите си върху бюрото.

— По дяволите, почти на всички — изруга той, без да го погледне.

— Изглеждаш така, сякаш не си спал с дни — изкоментира Милфорд. Все още се усмихваше, но по очите му си личеше, че е разтревожен. Брадфорд въобще не изглеждаше добре и колкото повече го гледаше, толкова повече започваше да се тревожи.

— Не съм спал — най-после отговори херцога. Пусна писалката и се облегна на меката облегалка на стола си. Ботушите му се присъединиха към тези на приятеля му върху бюрото и той въздъхна продължително.

И тогава, без колебание му разказа за срещата си с жена на име Карълайн, като пропусна частта с Брюмел, защото и той бе обещал да не споменава за унизителното преживяване на приятеля си с разбойниците. Откри, че набляга на подробностите и му отне много време да опише по подходящ начин точния цвят на очите й, но в крайна сметка побърза да завърши с това, че всичките му опити да я открие са стигнали до задънена улица.

— Търсиш на най-неподходящите места — уведоми го Милфорд, след като спря да се смее на думите, с който Брадфорд описваше случилото се. — Тя наистина ли смята, че Колониите са по-цивилизовано място от нашият Лондон?

Херцога игнорира въпроса и се съсредоточи върху по-важните думи на приятеля си.

— Какво имаше предвид, като каза, че съм търсил на грешните места? Тя се е върнала при баща си. Тази следа следвам — каза той грубо.

— По-голямата част от обществото, все още не е дошла в Лондон за предстоящия сезон — търпеливо отбеляза Милфорд — И по тази проста причина, все още не си чул нито една клюка. Стегни се човече, тя ще бъде на бала на Ашфорд. Можеш да разчиташ на това. Всички ходят на него.

— Сезонът не ме интересува — Брадфорд повтори тихо думите на Карълайн, когато спомена защо е притеснена от светските събития и поклати глава — Това бяха точните й думи.

— Доста странно — Милфорд направи опит да не се разсмее. От много дълго време не бе виждал приятеля си толкова съкрушен и се чувстваше облекчен, че състоянието му не се дължи на нещо сериозно. Също така му се прииска да го подразни по същия начин, както правеше преди, когато двамата заедно кръстосваха Лондон.

— Не е чак толкова странно — възрази Брадфорд и сви рамене. — И аз не посещавам много от светските събития.

— Не ме разбра. Имах предвид, че се държиш доста странно — изсмя се Милфорд. — Не мисля, че някога съм те виждал в подобно състояние. Смятам да се насладя на това положение! А като капак на всичко, причината за това е дама, която идва от Колониите — Милфорд щеше да продължи с подигравките, но смеха надделя и колкото повече приятеля му се мръщеше неодобрително, толкова по-смешно му ставаше.

— Наистина се наслаждаваш на всичко това, нали? — озъби се Брадфорд, когато Милфорд утихна достатъчно, че да може да го чуе.

— Това е факт — веднага призна той. — Мога да си спомня много добре клетвата, която даде преди няколко години — продължи. — Нещо в духа на това, че всички жени имат само едно предназначение и ако отдадеш сърцето си на една от тях ще бъде най-глупавото нещо, което би направил.

— Кой е казал, че ще давам нещо? — вместо отговор попита Брадфорд. — Просто съм заинтригуван, това е — настоя с тих глас. — Не ме дразни, Милфорд. Защото само ти ще изгубиш от това.

— Успокой се — каза Милфорд. — Искам да ти помогна — той се насили да изглежда сериозен и каза: — Трябва да провериш при известните модистки. Щом е от Колониите, гардероба й е остарял. Роднините й няма да си позволят да ги засрамва със старомодните си дрехи, и ще я накарат да отиде и да подмени гардероба си.

— Логиката ти ме изумява — отвърна Брадфорд. Проблясък на надежда се появи в очите му и той наистина се усмихна. — Защо не се сетих за това?

— Защото нямаш три сестри като мен — отговори Милфорд.

— Забравих за сестрите ти — отвърна му той — Никога не ги виждам наоколо.

— Крият се от теб — закиска се Милфорд. — Плашиш ги до смърт. — Повдигна рамене и добави: — Но кълна ти се, модата е това, за което жените, включително и сестрите ми, говорят постоянно — гласът му стана сериозен, когато попита: — Това само увлечение ли е, или нещо повече? През последните пет години посещаваше само леките жени в града. До сега никога не си се възползвал от нежните млади дами, Брад. Това е доста драматична промяна в предпочитанията ти.

Брадфорд не отговори веднага. В главата си нямаше непоколебим отговор, можеше само да чувства.

— Вярвам, че това е само временно увлечение — най-после каза той. — И колкото по-скоро я видя отново, толкова по-сигурен съм, че ще мога да я избия от главата си — довърши свивайки рамене.

Милфорд кимна. Дори за минута не му повярва. Но Брадфорд бе толкова сериозен, че приятеля му не посмя да му противоречи и го остави да пише писмата си. Походката му бе весела докато крачеше надолу по стълбите и тъй като бе в много по-добро настроение, тупна Хендерсън по рамото в знак на привързаност и излезе.

Графът на Милфордхърст изведнъж бе доста заинтересован да се запознае с чаровницата от Колониите, уникалната жена, която бе сторила това, което никоя друга преди нея не бе успяла за последните пет години. И въпреки че дори не подозираше, дамата наречена Карълайн, бе върнала херцога на Брадфорд отново към живота.

Милфорд вече я харесваше.

Настъпи сутринта и с изгрева се появиха нови мисли и нови планове. Карълайн Ричмънд винаги ставаше рано, без значение по кое време си бе легнала предишната нощ, и приветстваше слънцето с широка усмивка.

Облече набързо семпла теменужена дневна рокля и завърза буйната си коса на тила си с бяла дантелена панделка.

Чарити все още спеше, а Бенджамин, съдейки по шума идващ от горния етаж, тъкмо ставаше. Карълайн слезе долу с намерението да изчака баща си в стаята за закуска. Но го намери вече седнал начело на дългата маса. Той държеше чаша чай в едната си ръка и вестник в другата.

Не я видя, че стои пред вратата и тя не направи нищо, за да привлече вниманието му. Вместо това отдели време да го разгледа, доколкото бе възможно зад вестника.

Лицето му бе червендалесто и пълно, но имаше същите високи скули като нея. Беше по-възрастна и по-закръглена версия на мъжа, който я бе отгледал. Да, наистина доста приличаше на по-младия си брат, Хенри и изведнъж тя осъзна, че трябва да се смята за късметлийка. Защото в представите си вече имаше двама бащи. Чичо й Хенри, който я бе отгледал и когото тя обичаше. Смяташе, че няма да е нелоялно към него да сподели любовта си и с мъжа, който й бе дал живот. Истинският й баща. Защото това бе той, призна отново и неин дълг бе да го обича.

Графът най-после усети, че някой го наблюдава и вдигна поглед. Тъкмо възнамеряваше да отпие от чашата си, но замръзна по средата на движението. В лешниковите му очи си пролича, че е изненадан. Те бяха толкова искрени, че Карълайн се усмихна, надявайки се, че в нейните собствени очи се чете само любов, а не несигурност.

— Добро утро, татко. Добре ли спа?

Гласът й потрепна. Чувстваше се невероятно нервна сега, когато се бе изправила лице в лице с баща си.

Той постави чашата, която издрънча силно на масата. Чаят се разля навсякъде, но той изглежда не забеляза нито шума, нито бъркотията. Направи опит да се изправи, но размисли и отново седна. Очите му се напълниха със сълзи и той ги изтри с края на бялата си ленена салфетка.

Той беше също толкова нервен и несигурен като нея. Щом го осъзна, Карълайн се почувства малко по-добре. Баща й изглеждаше леко замаян и тя реши, че просто не знае как трябва да се държи с нея. Видя, че вестника, който държеше падна на пода и реши, че неин дълг е да го вдигне.

Все още усмихвайки се, въпреки че държанието му започваше да я притеснява, тя влезе в стаята. И не спря да върви, докато не стигна до него и бързо, преди да е размислила, се наведе и го целуна по зачервената буза.

Докосването й го измъкна от транса, в който бе изпаднал, и изведнъж емоциите му се отприщиха. Той избута стола, на който стоеше, и щом се изправи, хвана Карълайн за раменете и я придърпа в прегръдката си.

— Не си разочарован, нали? — прошепна Карълайн с лице опряно на гърдите му. — Изглеждам ли така, както си си представял?

— Никога не бих се разочаровал. Как въобще ти хрумна това? Просто за момент бях поразен — обясни той, като я прегърна по-силно. — Ти си копие на милата си майка, Господ да я поживи. Не мога да бъда по-горд.

— Наистина ли приличам на нея, татко? — попита Карълайн, когато я пусна от обятията си.

— Наистина. Нека отново те погледна — нежно промърмори той. Тя отстъпи назад и бавно се завъртя. — Истинска красавица си — похвали я баща й. — Седни — нареди той и се намръщи. — Не трябва да се натоварваш или ще се разболееш. Не бива да те преуморявам.

По-скоро чувството за вина, отколкото заповедта му я накараха да седне на стола.

— Татко, има нещо, което трябва да ти кажа. Трудно е да се каже, но трябва да бъдем честни един с друг. Реших, че това е единствения начин, след като видях рисунките, които съм правила като малка, затова… — раменете й се прегърбиха под изучаващият му поглед и вместо да продължи, тя въздъхна.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си здрава като кон? — попита баща й и примигна няколко пъти.

Карълайн повдигна рязко глава, като знаеше, че изглежда доста изненадана.

— Да — призна тя. — Нито един ден през живота си не съм била болна. Толкова съжалявам, татко.

Баща й нежно се разсмя.

— Съжаляваш, че не си боледувала или че ти и леля ти Мери се опитахте да ме изиграете?

— Толкова се срамувам — беше напълно честна, но това не я накара да се почувства по-добре. — Просто бях толкова…

— Доволна? — попита баща й и кимна. Той дръпна стола си и отново седна.

— Да, доволна. От толкова дълго време живея с брат ти и семейството му. Трябва да ти кажа, че мислех за леля Мери като за моя майка и я наричах Мама. Братовчедите ми станаха мои братя, а с Чарити винаги сме били като сестри. Но въпреки това, никога не те забравих, татко — побърза да каже тя. — С времето забравих как изглеждаш, но винаги съм знаела, че ти си моят баща. Просто не бях сигурна, че някога ще поискаш да се върна. Мислих, че си доволен от това споразумение.

— Карълайн, разбирам те — каза баща й. Постави ръката си върху нейната и продължи: — Чаках много дълго, преди да поискам да се върнеш. За това си има причини. Но не искам да говоря за тях точно сега. Ти си вече у дома и само това има значение.

— Мислиш ли, че ще можем да се разбираме добре?

Въпросът на Карълайн искрено учуди баща й.

— Наистина вярвам, че ще се разбираме — каза той. — Трябва да ми разкажеш всичко за брат ми и семейството му. Разбрах, че и Чарити е тук. Кажи ми, все още ли е като пухкава топка, както Мери ме караше да повярвам в писмата си? — Гласът му беше изпълнен с нежност и Карълайн му се усмихна. Това и подходящото описание на братовчедка й.

— Ако намекваш дали все още е закръглена, отговорът ми е не. Вече внимава с какво се храни — добави с усмивка. — Сега е много нежна и привлекателна. Предполагам, че ще предизвика истински смут, татко, защото е русокоса и дребна, а ни казаха, че точно такива момичета са добре приети в обществото.

— Страхувам се, че не съм в крак с последната мода и очаквания — призна баща й. Усмивката му се стопи, заменена от безпокойство — Дъще ти каза, че трябва да сме откровени един с друг. Съгласен съм, и за това, трябва да ти споделя, че и аз си измислях разни истории в писмата, които ти пишех.

Очите на Карълайн станаха огромни от изненада.

— Така ли?

— Да, но сега ще ти кажа истината. Не съм ходил на нито един бал, след като замина с брат ми и семейството му към Бостън. Страхувам се, че живях почти като отшелник.

— Наистина ли? — когато баща й кимна, Карълайн каза: — Но татко, в писмата си, ми описваше всичко, което се е случвало и всичките клюки! Как си могъл да бъдеш толкова добре осведомен щом не си ги посещавал.

— От моя приятел Лудмън — призна баща й с виновна усмивка. — Той не пропуска нито едно събитие и ми разказва абсолютно всичко. Така че аз можех да го описвам на теб.

— Но защо? — попита Карълайн, след като изслуша обяснението му. — Не обичаш ли да посещаваш светските събития?

— Причините са много, но няма да те отегчавам с тях — каза баща й. — С брата на майка ти, маркиза на Еймсмънд, не си говорим повече от четиринадесет години. И тъй като той посещава много от баловете, аз не ходя на тях. Това е най-простото обяснение и смятам, че засега е достатъчно.

Карълайн обаче бе прекалено любопитна, за да остави темата.

— Четиринадесет години? Точно преди толкова години си ме изпратил далеч.

— Именно — отвърна баща й и кимна. — Маркизът беше бесен от заминаването ти и публично заяви, че няма да ми проговори и една дума, преди да се върнеш в Англия — баща й се покашля и продължи: — Той не разбра мотивите ми да те изпратя далеч, а аз реших да не му ги обяснявам.

— Разбирам — каза Карълайн. Тя не разбираше, естествено, и колкото повече мислеше за това, което баща й казваше, толкова по-объркана ставаше.

— Татко, още един последен въпрос и ще се върнем към други теми за разговор, моля те.

— Да?

Баща й се усмихна отново и за нея бе още по-трудно да зададе въпроса си.

— Защо ме отпрати? Мама, имах предвид леля Мери, ми обясни, че си скърбил много след смъртта на майка ми и не си могъл да се грижиш за мен. Тя казваше, че единствената ти грижа е била моето добруване и си решил, че ще съм по-щастлива при тях. Това ли е истината? И ако е така — продължи Карълайн, преди баща й да успее да отговори — защо ме остави далеч толкова дълго време? — не това бе въпроса, който пареше устните й. Всички факти сочеха, че баща й не я е искал. Такава ли бе истината? Дали не е била само пионка във враждата между семействата? Или бе изпратена далеч, само за да бъде наказан маркизът? Ами ако баща й не я обичаше… достатъчно?

Карълайн се намръщи докато обмисляше вероятните отговори. Простото обяснение на леля й беше точно такова. Просто. Но Карълайн вече бе достатъчно голяма и не се задоволяваше с полуистини както преди. И все пак картината противоречеше на всички прости обяснения. Защо той й ги спестяваше?

— Трябва да си търпелива с мен, Карълайн — каза баща й. Гласът му бе оживен, докато приключваше темата. — Направих това, което мислех за най-подходящо по това време и ти обещавам, че ще ти обясня един ден всичко, така, че да задоволя любопитството ти — той прочисти гърлото си и смени темата. — Сигурно си достатъчно гладна, за да погълнеш цяла мечка! — Мари — извика той през рамо, и опита да попие разлетия чай със салфетката си. — Донесете храна и още чай.

— Наистина не съм гладна — каза Карълайн, — от вълнение изгубих апетит — призна тя.

— Няма нищо — отвърна баща й. — Мари е новата ми готвачка, но има какво да се желае за вкуса на храната й. Тя е третата, която сменям тази година. Болният ми стомах винаги ми създава проблеми.

Карълайн се усмихна, и се замисли за безкрайния списък от въпроси, които искаше да му зададе. Въпреки това не си позволи нищо повече от кимване или поклащане на глава, докато баща й определяше посоката на разговора им по време на закуската.

Когато привършиха, тя едва бе докоснала храната си. Бе доста лоша, дори и за нейните стандарти. Ролцата бяха толкова твърди, че в тях можеше да си счупи някой зъб, а рибата бе недопечена. Конфитюрът, който явно бе доста стар съдейки по праха върху буркана, бе рядък и кисел. Докато следваше баща си към библиотеката, си помисли, че би могла да попита Бенджамин дали не би искал да се заеме с кухнята.

Той обожаваше да готви и редовно помагаше за приготвянето на храната, докато живееха в Бостън.

Вниманието й се насочи отново към баща й. Той стоеше пред рисунките й, изпълнен с гордост и й показваше как е написал дата на гърба на всяка една от тях. Това беше неговият начин да й покаже, че е следил развитието й.

— Отказах се да рисувам — през смях му каза Карълайн. — Както сам виждаш, татко, липсва ми талант.

— Това е без значение. Хенри ми писа, че много бързо усвояваш езици.

— Това е вярно — призна Карълайн — Но произношението ми е плачевно — усмихна се и добави. — Макар да са ми казвали, че пеенето ми не обижда никой и съм добра на спинет. Разбира се, похвалите са отправени само от семейството, а те са пристрастни.

Баща й се разсмя.

— Дори не съм си и помислял, че имаш склонност към самоизтъкване, Карълайн, но не трябва и да се подценяваш — добави. После се настани на единия от столовете и подкани Карълайн да седне на вторият. — Кажи ми защо Хенри е позволил на Чарити да дойде с теб? Наистина се радвам, че е тук, но освен това съм изненадан.

Карълайн веднага сподели на баща си за увлечението на Чарити по Пол Блечли и внезапното му изчезване. След като завърши разказа си попита:

— Чувал ли си за този мъж, татко?

— Не, не съм — отвърна той. — Но в това няма нищо чудно, като се има предвид, че бях откъснат от обществото толкова дълго време.

— Татко, камериерът ти, Дейтън, каза, че се връщаш за сезона. Смяташе ли да започнеш да посещаваш събитията на висшето общество тази година?

— Не — отговори баща й. — Винаги се връщам в Лондон по това време на годината. В провинциалното ми имение е доста студено през зимата, за да остана там. И Дейтън, упорит както винаги, настоя да пристигне преди мен, за да подготви къщата. Според мен му доставя удоволствие — добави той. — Но сега, съм щастлив, че го направи. Щом прелестната ми дъщеря е до мен, отново ще заема мястото си в обществото. Дори съм нетърпелив — баща й се засмя с истинска радост. — Ще се вдигне много шум около теб, Карълайн.

— Заради маркиза ли? — попита Карълайн.

— Не. Защото си неотразима — отвърна баща й. — Маркизът, разбира се, ще бъде много доволен, че племенницата му отново е в Лондон, но по-скоро си мисля за младите ергени и как ще реагират щом те видят. Това е нещо, което си струва да се види. Майка ти щеше да бъде толкова горда с теб.

— Как я срещна, татко? Въобще не я помня и много съжалявам за това. Леля Мери ми каза, че е била много нежна жена.

Графът на Бракстън изглежда се отнесе много далеч, а на устните му разцъфна нежна усмивка.

— Да, тя бе нежна и любяща, Карълайн — тогава взе ръката й и й разказа как са се запознали и как се е влюбил в тъмнокосото момиче. — Беше толкова щастлива, когато се появи на бял свят, Карълайн. Аз исках момче и дори не давах да се помисли за женско име. Когато се роди, майка ти се смя докато по лицето й не потекоха сълзи. Да, тя беше наистина щастлива.

— А ти беше ли разочарован? — попита Карълайн с усмивка. По начина, по който разказваше историята бе сигурна, че не е бил, но все пак искаше да го чуе как си признава. Почувства се като малко момиченце, което слуша приказка за лека нощ и усети, че е нетърпелива да научи всичко за живота си, преди да замине за Бостън.

— И аз бях щастлив, също като майка ти — призна баща й. Той стисна ръката й и бръкна в джоба си, за да извади кърпичката си. После попи влагата от очите си и прочисти гърлото си. И с глас, който звучеше леко сърдито, той каза:

— Стига толкова. Трябва да се погрижим ти и Чарити да подновите гардероба си възможно най-скоро. Балът на херцог Ашфорд е само след две седмици и тогава ще направим представянето ти в обществото. Старият мошеник ми изпраща покана всяка година. Ще бъде направо шокиран, когато се появя — баща й започна да се хили като си представи шокираното лице на Ашфорд, щом влезеше в залата с прекрасната си дъщеря под ръка.

Карълайн наблюдаваше как вълнението на баща й нараства, докато обмисляше какъв смут ще създаде и нямаше да се учуди, ако всеки момент потрие доволно ръце. Очите му блестяха пакостливо и в този миг й заприлича невероятно много на братовчед й Люк. Изглеждаше като нетърпеливо дете, което се е отправило към ново приключение. Искаше й се да му каже, да няма големи очаквания, но реши да не го обезсърчава. Закле се, докато го слушаше какво й говори, че ще направи всичко възможно да не го разочарова. С Божията воля, може би щеше да се справи. Вероятно след две седмици, вече щеше да се е научила да се държи подобаващо. Със сигурност за нея това щеше да бъде предизвикателство, но Карълайн реши, че ще даде най-доброто от себе си.

Тя не се отдели от баща си през цялата сутрин, слушайки го как говори за изминалите години. Забеляза, че той говори повече за проблемите и притесненията на Англия, отколкото за себе си. Осъзна колко невероятно самотен е бил и сърцето й се сви. Сам бе пожелал това, напомни си тя. Можеше да я има до себе си през тези изгубени четиринадесет години, но въпреки това не го винеше.

Зад решението му да я изпрати далеч имаше други мотиви, бе сигурна в това. След време, когато получеше пълното му одобрение, щеше да научи истината.

Тогава Карълайн осъзна, че обещанието, което глупаво бе дала на семейството си в Бостън щеше да бъде нарушено. То бе обещание дадено от дете, когато е било ядосано и объркано. Сега тя прие истината. Мястото й бе до баща й. Никога нямаше да може да се върне в Бостън. Бъдещето й бе тук.

Е сряда си е и наш девълчо иде. Е не по тъмн ама по здрач...

Глава 4

Quando Coeli Movendi Sunt et Terra1_

Нищо не пропъжда опасните заблуди, така както една нощ на разврат, помислих си аз, докато се приготвях за втората си среща с Джана. Сега, когато се погледнах в огледалото закопчавайки златните ръкавели, видях мъж, който добре се владееше.

— Ще го кажа само веднъж.

Обърнах се и съзрях Джана застанала на вратата на офиса ми. Изглеждаше така, сякаш винаги е била там. Черната й кадифена рокля беше силно прилепнала към ръцете, гърдите и талията й, преди да започне да се разширява от бедрата надолу и да се надипли около колената й. Косата й бе прибрана назад, с изключение на малки кичури, галещи челюстта и бузите й. Излъчваше фатална елегантност.

— Вероятно вече го знаеш — каза тя. — Не искам да подхранвам егото ти, но ти си най-красивият мъж, който съм виждала някога.

Взирах се в нея, парализиран от сияйната й красота, от самообладанието й. Обзе ме необясним порив да падна на колене в краката й. Тогава осъзнах, че тя очаква да й отговоря. Примигнах.

— Извинявай, какво каза?

Тя сбърчи нос, без да каже и дума.

— Джана, изглеждаш… — направих крачка към нея, после още една. — Изглеждаш…

За първи път не ми достигаха думи.

— Ето, това е за теб.

Взех от бюрото си бялата роза с оцветените в червено краища на венчелистчета и й я поднесох.

— Красива е — каза тя. — Никъде не могат да се намерят рози с подобен цвят.

Задържа я до лицето си и вдъхна аромата й, след което се усмихна свенливо:

— Значи ли това, мосю, че чувствата ви към мен в основата си са чисти, само с лека отсянка на страст?

— Нямаха никакви червени рози, поръбени с бяло.

— О! — тя размаха цветето. — Тогава това е негативен образ?

— Може да е на обратно, но няма нищо негативно. Уверявам те.

За момент погледите ни се сляха и почти я целунах, но вместо това й предложих ръката си.

— Ще тръгваме ли?

— Да, нека да тръгваме.

Тя пъхна ръката си през сгънатата ми ръка. С докосването й, силата, която бе изчезнала щом пристъпи в стаята, се върна с десетократна сила.

По време на пътуването ни с асансьора до гаража почувствах нелепата нужда да говоря за незначителни неща.

— Затрудни ли се да намериш адреса?

— Взех такси.

— О, разбира се.

Не можех да спра да я гледам. Пресегнах се да докосна ръката й, но вратите се отвориха. Джана направи няколко крачки навътре в гаража и ахна.

— Еха, виж това! Това е спортен Ягуар от началото на 60-те — промъкна се близо до колата, за да погледне вътре. — Това е една от най-готините коли в света. Не прекалено крещяща, нали знаеш, истинска класика, но толкова лъскава, че е почти плашеща. И е черна. Боже, бих убила, за да карам нещо подобно!

Алармата на колата се изключи с едно силно «пиу», когато натисках копчето върху ключодържателя. Джана отскочи назад като подплашена котка. Повдигнах ключовете.

— Кого точно би убила, за да я караш?

Очите й се разшириха.

— Твоя ли е?

Кимнах.

— Избери си жертва тогава — отвърна тя. — Ще се возим до затвора със стил.

Пуснах ключовете в отворената й длан и отидох от страната на пасажера. Тя не помръдна, само стисна ключовете.

Отворих вратата.

— Идваш ли?

— Сигурен ли си, че ми се доверяваш да карам това нещо?

— Разбира се — отговорих аз. — Освен това, ако я разбиеш, мога винаги да я заменя с една от другите две в света, които са точно като тази.

Качих се в колата.

Джана отвори вратата и седна на мястото на шофьора.

— О-о-о! — промълви тя. — Създава усещане за сила. Начинът, по който е оформена седалката, кормилото, скоростният лост. — О! Виж това табло.

Ръцете й леко се плъзнаха по апаратурата като водно насекомо по повърхността на езеро. Издърпа ги назад, сякаш се бе изгорила.

— Нека да изясним нещо. Не се впечатлявам заради… впечатлявам от… заради материални придобивки. Леле.

— Има и двигател, който ще измине доста дълъг път, за да ни отведе там, където отиваме.

— Точно така. Точно така. Добре.

Тя запали. Колата изръмжа като оживяла.

— О, мили Боже! Имаш голяма вяра в мен, нали?

— Не вяра — увереност.

— Добре. Да тръгваме — даде на заден, после ме погледна.

— Къде отиваме между другото?

— Имаме резервация за вечеря в «Четирите сезона» за осем и половина, но си мислех първо да се отбием в малкия бар за мартини зад ъгъла.

— «Четирите сезона»? Отново леле — тя започна да излиза от мястото за паркиране, после спря. — Ами, след като и двамата сме на заплата мисля че бихме могли…

— Успокой се — казах аз. — Тази вечер аз черпя.

Тя се опита да възрази.

— Като отплата за услугите ти като шофьор.

— Договорихме се. Просто се отпуснете и се насладете на пътуването, сър.

— Вече го правя.

Оставихме Ягуара пред «Четирите сезона». Джана постави ръка на покрива на колата в мълчаливо сбогуване, преди да дойде при мен на тротоара.

— Това беше невероятно — каза тя. — Напълно лекомислен разход, естествено.

— Естествено.

— Имам предвид, една вноска за това нещо може да подсигури прехраната на четиричленно семейство за два месеца.

— Ако ядат пържоли всяка вечер.

— Така че официално се чувствам покварена и оскърбена.

— Свиквай с това. Аз свикнах.

— Сигурна съм — каза тя.

— По едно мартини?

— Добре.

Тя хвана ръката ми отново и изминахме разстоянието до съседната пресечка към бара за мартини пеш. Собственичката, чиято коса бе пурпурна, остави цигарата си и ни заведе до една маса до прозореца, който се разпростираше по цялата стена. Всяка масичка беше обточена с неонова лента. Нашата беше червена.

— Е-ха! — Джана прокара пръст по искрящата линия. — Как мислиш, че са го напъхали там вътре? — погледна към мен. — Това беше наистина глупав въпрос, нали? Трябва да започна да пия колкото се може по-бързо, за да оправдая идиотските си забележки.

Сервитьорката пристигна и Джана даде поръчката си.

— Донесете ми нещо червено, за да си пасне с масата.

— Канелено мартини става ли?

— Идеално! — Джана ме погледна и направи уплашена физиономия.

— За вас, сър?

— Ще опитам синьото.

Сервитьорката се отдалечи. Обърнах се към Джана:

— Е, кога е следващото ти представление?

— След много време, слава Богу, за да дам почивка на този град от подобна абсурдна форма на мъчение. Разбираш ли, другите членове на групата са тримата ми братя, а те живеят извън града. Добре, нека се разберем. Преструвай се, че ти е интересно. Марк, който е най-големият, е на трийсет и осем, и е социален работник в Балтимор. Той е единственият от нас с някакъв музикален талант.

— Пианистът.

— Забелязал си. Матю и Люк, те са близнаци, са на трийсет и седем. Управляват приют за животни извън Филаделфия — откъдето, между другото, съм. Това е един от онези хуманни приюти, където се грижат за животните до края, нещо като болница. Мат и Люк са малко странни, сякаш споделят общ мозък или нещо подобно. Довършват си изреченията един на друг, например, ожениха се за двойка еднояйчни близначки на двойна сватба преди пет години. Все още нямат деца, защото са отдадени на бизнеса си. И най-накрая, ето ме и мен. На тридесет и пет, също омъжена за кариерата си. Смешното е, че единственият от нас, който иска деца е Маркъс, а той е гей.

— Родителите ви знаят ли?

— Знаят, но се преструват, че не го знаят — каза тя. — Поне престанаха да го питат кога ще се ожени.

— Така че, когато си отказала безбройните предложения за брак от господин Ванилия…

— Нашите бяха… загрижени, най-меко казано, за стопяващите им се шансове да имат внуци. Не разбираха. Не и доскоро.

— Защо? Какво стана наскоро?

Сервитьорката донесе мартинитата ни. Джана отпи и смени темата.

— Ами ти? Какво е семейството ти?

Помислих за Велзевул.

— Имам един брат, по-малък от мен. Това е всичко.

— Родителите ви мъртви ли са?

— Не точно — отговорих аз.

— Какво имаш предвид?

— Никога не съм имал майка — в смисъл, никога не съм я познавал.

— О, съжалявам.

— Няма нищо. Боб — брат ми — и аз бяхме отгледани от баща ни — завъртях маслината по вътрешността на чашата си. — Той ни беше и баща, и майка. Нещата вървяха добре, докато…

Тя се приведе по-близо.

— Докато какво?

— Като подрастващ бях… би могла да кажеш, че бях от бунтовническия тип.

— Мога да си представя — присмехулната усмивка на Джана избледня. — Съжалявам. Продължавай.

— Дойде време, когато аз… когато аз направих нещо, което толкова вбеси баща ми, че ме прогони от дома. Брат ми избра да ме последва. Баща ни не ни е проговорил от тогава.

— Без майтап. Къде е той сега? Имам предвид баща ти.

— Може и да е мъртъв, до колкото знам.

— Колко ужасно — каза тя. — Но какво може да си… Имам предвид, какво направи, за да го ядосаш толкова? Не е нужно да отговаряш на това.

— Всичко е наред — втренчих се през нея в черно-бялата шахматна стена отсреща. — Аз просто… Просто не исках да бъда като него. Или по-скоро, исках да бъда като него, дори исках да бъда него, но вече имаше един — погледнах я. — Схвана ли?

— Мисля, че да — Джана подпря брадичка върху ръката си и присви очи.

— Нека просто кажем, че той не оцени становището ми. Нямаше достатъчно място за двама ни в едно семейство.

— Ами брат ти?

— Боб беше опортюнист. Заложи на този, за когото мислеше, че ще надделее накрая. Грешката беше негова, а аз не биваше да му позволявам да я прави. Никога няма да си го простя.

— Не разбирам — каза Джана. — Много бащи не си падат по начина на живот на децата си. Но това не значи, че имат правото да ги пропъждат по този начин. Баща ти ми прилича на тиранин, ако не възразяваш, че го казвам.

— Изобщо не възразявам — усмихнах й се и допих остатъка от мартинито си. — А също така не възразявам, че не живея вече в сянката му. Брат ми и аз успяхме и сами да си подредим живота добре. Той сега работи за мен. Надявам се, че ще го срещнеш някой ден.

— Ще ми бъде приятно.

— Боб е малко стряскащ — казах.

— Като теб?

— Не, повече като теб.

— О! Точно на място! — тя завъртя чашата си върху салфетката. — Липсва ли ти? Баща ти, имам предвид? — погледна лицето ми, после часовника си. — Опа, емоционална мина! Да вървим да ядем.

Обичах начина, по който Джана държеше чашата за вино между две отпивания — сякаш беше нейно продължение. Тънката й китка се извиваше до край, накланяйки чашата обратно към тялото й, като почти докосваше рамото.

— Може да те изненадам — каза тя, — но работата на обществения защитник е доста неблагодарна. Повечето от хората, които представлявах, изглежда не се интересуваха дали ще отидат в затвора или не. Времето им отвън беше по-скоро ваканция, отколкото начин на живот. След това, естествено, идваше ред и на саркастичната областна прокурорка, тръгнала на кръстоносен поход да изчисти улиците на Филаделфия и от последната отрепка.

— И така ти реши, че да лобираш за бедните пред конгреса на Републиканците би било по-малко разочароващо? — попитах аз.

— Исках да повлияя на всеобщата представа. Отделните лица бяха прекалено болезнени, така че ги изоставих.

— Изоставила си ги? Може би сега помагаш на повече хора с един приет или неприет закон, отколкото през цялата си кариера като адвокат.

— Такава е теорията, между другото.

Джана обра с хляба си остатъците от чесново масло в чинията. Убедеността й в моралните принципи се беше преляла в смирение, така че реших да обърна вълната.

— Не те ли безпокои това да знаеш, че даваш толкова много на обществото, когато другите хора просто се възползват?

— Понякога — каза тя. — Но това означава само, че трябва да правя повече, за да компенсирам за онези, които не могат да помогнат.

— Не говоря за бедните. Говоря за богатите задници като мен, които няма да направят света по-добър, отколкото са го намерили, и които вероятно ще го направят дори още по-лош. Как се чувстваш като поемаш и нашето бездействие?

Тя преглътна хляба си.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Не. Просто съм удивен, че хора като теб са готови по принцип да дават безлихвени заеми без дата за погасяване. Никога няма да ви върнем дължимото — или пък на обществото.

Джана ме изучава известно време, после присви рамене.

— Не се тревожа за теб. Просто правя това, което имам нужда да правя, за да мога да спя нощем. Опитвам се да не съдя другите.

Аз повдигнах вежди.

— Добре — продължи тя. — Непрекъснато осъждам хората и порицавам всички вас, богатите задници, че не правите нищо.

— Така е по-добре.

— Поне си честен — каза тя. — Сигурна съм, че в теб няма и капка лицемерие. За разлика от повечето хора, с които работя — тя отпи глътка вода. — За разлика от мен.

— Обзалагам се, че дори и с всичко, което правиш, Джана, пак не можеш да спиш нощем.

Тя се намръщи и погледна встрани.

— О, виж! — възкликна тя. — Трима членове от Комитета «Способи и средства»2, а дамата е от Института Брукинг3. Учила съм политология заедно с нея.

Обърнах се, за да видя току-що влизащата група. Забелязаха ни и ни помахаха, преди да седнат на една маса, в другата част на ресторанта.

— Чудя се за какво си говорят — каза Джана.

— В момента вероятно за нас.

— Не! Така ли мислиш? — ахна тя. — Исусе Христе, забравих, че е понеделник. Може да си помислят, че сме на бизнес среща.

— Е, и?

— Моята организация не може да си позволи такива като теб. Предполага се, че ние сме хора от народа. Това ще съсипе общоприетата представа за нас.

— Добре — казах. — Подай ми ръката си.

— Какво?

— Ще им докажа, че това не е бизнес среща. Подай ми ръката си.

— Не! — тя сложи ръцете си под масата извън досега ми.

— Виж, Джана, очевидно за теб е точно толкова важно как изглеждат нещата, колкото и за всеки друг в този град.

— Това не е вярно. Не ме интересува какво си мислят — каза тя. — Сега ако ме извиниш, трябва да си напудря носа.

— Разбира се.

Изправих се. Докато минаваше покрай мен, хванах лакътя й.

— Джана?

Тя се обърна.

— Да?

Без да бързам, я целунах по бузата.

— Нищо. Приятно пудрене.

След вечерята танцувахме.

Когато се движеше бе дори по-опияняваща от вино. Кръвта нахлу в главата ми, когато се завъртя около мен, и за няколко мига светът закръжи около някаква точка между нас, където гравитацията загуби силата си. Можех да вкуся потта й във въздуха.

После се движехме като едно цяло, с погледи здраво приковани един в друг, така както беше здрава и прегръдката ни, а очите и бедрата ни ръководеха движенията ни. Кичур по кичур косата й падаше и се разпиляваше, докато не се плъзна по лицето й като хиляди черни змии.

Да я държа близо до себе си бе повратната точка. Едно желание се удовлетворяваше, само за да породи друго, още по-силно от него. Ако не можех да я имам тази вечер, последствията за света щяха да са гибелни. Представих си черешовите дървета до язовирната стена как пламват като клечки кибрит в първите часове на стихийна неудовлетвореност.

В два след полунощ ярките светлини на денс клуба ни накараха да излезем в нощта. Вървяхме, залитайки, до паркинга.

Джана повдигна косата си от тила, за да се разхлади.

— Няма нужда да ти казвам, че това беше прекрасно.

— Няма нужда — отговорих, — но въпреки това го кажи.

Тя се разсмя и остави косата си да падне в очите й.

— Ти си превъзходен танцьор, Луис.

— Ти също.

Държах ключовете за Ягуара.

— Искаш ли отново да караш?

— Не, благодаря. Все още съм прекалено замаяна от пиенето и танците. Вероятно ще ни хвърля в река Потомак.

— Ти не живееш близо до Потомак.

— Но ти да — Джана отвори вратата на колата и ме погледна. — Да вървим да видим малкия ти, шикозен апартамент.

Кимнах и влязох в колата. Гърлото ми се стегна. Това беше реално, това наистина щеше да се случи. Докато нагласявах седалката към пропорциите на тялото си, ги сравних с нейните — представях си какво би било усещането изненадващо дългите й крака и ръце да се увият около мен.

— Отиваме или не?

Осъзнах, че за кратко съм застинал във фантазията си. Погледнах я.

— Да.

Включих на скорост и излязох от паркинга с оглушителен грохот. Колата се втурна през затихналите странични улици на Джорджтаун, едва намалявайки скоростта на знаците стоп. С ъгълчето на окото си забелязах как Джана стиска все по-здраво дръжката на вратата.

— Съжалявам — казах. — Обикновено не шофирам така.

— Ясно.

Докато стигнем до овалната площадка пред жилището ми във Фоги Ботъм, вече бях успял няколко пъти да си поема дълбоко въздух, за да обуздая завладяващата ме страст — поне до там, че да мога да помогна на Джана да излезе от колата, без да й изтръгна ръката. Когато влязохме в сградата, портиерът ни кимна.

— Този тип така многозначително те изгледа… — каза Джана, щом влязохме във фоайето.

— Кой тип?

— Портиерът. Изгледа те доста красноречиво.

— Така ли? Не забелязах.

— Вероятно водиш доста жени тук.

— Всъщност не. Вероятно затова Чарлз ме е изгледал така.

Беше истина. Обикновено бе много по-лесно да правя секс с една жена в дома й, а след това да си тръгна, докато тя спеше. Спящите осигуряваха по-малка съпротива при изтриването на паметта.

Влязохме в асансьора и аз вкарах малък ключ до най-горното копче с надпис «М» и го натиснах. Джана се опитваше да изглежда незаинтересована.

Дванайсетте етажа сякаш се влачеха, докато напрежението в асансьора нарастваше. Опитах се да не се поклащам на петите си, да не потропвам с крак или да въртя ключовете си, да не давам какъвто и да е признак, който можеше да разкрие нетърпението ми — или може би нервността ми.

Най-накрая стигнахме до вратата на апартамента. Пръстите ми летяха по клавишите на алармената система, вкарвайки сложна серия от кодове.

— Като крепост — каза Джана.

— Параноята е един от страничните ефекти от това да си забележително богат — отворих вратата, включих осветлението във фоайето и я оставих да мине пред мен. — Но разбрах, че си заслужава.

Влязохме във вестибюла, който беше все още сумрачен, въпреки светлината над главите ни. Взех палтата ни и ги закачих във вградения гардероб, след което я поведох към всекидневната. Джана тихо подсвирна от възхищение.

— Погледни този изглед! — тя се понесе към заемащия цялата стена прозорец, който извеждаше към балкон. — Това е невероятно! Сякаш мога да се протегна и да докосна Монумента на Вашингтон, дори след като е на разстояние от колко?… една миля?

— Почти.

Застанах до нея пред прозореца и леко поставих ръка върху врата й, до където падаше косата й. Тя се обърна към мен.

— Виж, не вярвам на богатите — каза тя. — Те или са наследили парите си, което значи, че са разглезени, или са ги спечелили, което значи, че са безскрупулни.

Погледите ни се срещнаха.

— Аз ги спечелих. Повярвай ми.

— Хмм — тя извърна поглед и видя пианото зад нас. — Луис, не ми каза, че можеш да свириш.

— Беше изненада.

— Ще ми изсвириш ли нещо?

— Може би по-късно — взех ръката й.

— Какво има там? — посочи тя към тъмната библиотека.

— Това — поведох я към библиотеката и запалих лампите, — е моят молитвен дом.

Начинът, по който реагира на купчините книги ме изпълни с почти болезнена страст.

— Леле! — тя се откъсна от мен и прокара ръце по лавиците. — Мисля, че току-що умрях и се пренесох в Рая.

— Би могла да кажеш, че знанието е моята религия — погалих износените краища на едно ранно издание на Еврипид. — А това е моят храм.

Джана се завъртя в кръг и повдигна глава нагоре.

— Почти очаквам да видя облаци да покриват горните лавици, които все едно продължават нагоре до безкрай. Изглежда, че си и прочел всички тези книги.

— Разбира се — казах аз. — Защо иначе да ги притежавам?

— За да впечатляваш хората.

— Нямам намерение да впечатлявам никого. Просто харесвам да съм заобиколен от мисли. Виж, Джана, вярвам, че човешкият разум е вероятно единствената най-могъща сила на света. Трагедията е в това, че толкова много хора оставят умовете си да атрофират. Затъват в посредственост и забравят в какви наистина удивителни същества могат да се превърнат. Но със сигурност мога да кажа, че ти не си като тях.

— Не, не съм.

— И за това не би се омъжила за господин Ванилия, дори и той да би могъл да те направи умерено щастлива.

— Няма нищо лошо в това да си умерено щастлив.

— Наистина няма. Достатъчно добро е за обикновените хора.

Джана погледна надолу към масата между нас и видя записките и купчините книги, останали от предишната нощ.

— Над какво работиш тук?

— Малко проучване. Просто мимолетен каприз.

Джана внимателно прегледа заглавията на томовете.

— Много еклектичен сбор от източници, бих казала.

— Темата е сложна. Многопластова. Може никога да не намеря отговорите, които търся, но мисля, че проучването ще си струва.

Тя ме погледна, после потрепна.

— Какво има? — попитах.

— Нищо — леко се засмя тя. — Просто продължавам да забравям колко големи очи имаш.

— Ммм. За да мога по-добре… е, знаеш.

Плъзнах се към нея покрай ръба на масата.

— Разбира се. За да можеш по-лесно да ме съблазниш — тя се обърна към лавицата зад нея и изправи един роман на Хенри Милър. — Но можете да забравите за това, господине, защото аз съм тази, която ще ви съблазни — когато моментът е подходящ, разбира се.

— Разбирам — седнах на ръба на масата и подпрях единия си крак на стола. — Да, най-лесното съблазняване от всички, е това, когато съблазнената вярва, че тя самата е съблазнителката.

Джана се обърна да ме погледне и отвори уста да отговори. Взирахме се мълчаливо един в друг. Усмивките ни избледняха. Играта бе приключила.

Втурнах се към нея. Тя сграбчи косата ми с ръце, щом притиснах устните си към нейните. След първата поредица от безразсъдни, задъхани целувки, се свлякохме върху масата, разпилявайки книгите и листовете, от които вече нямах нужда.

Джана започна да впива нокти в дрехите ми. Хванах ръката й, за да я отведа в спалнята, но тя ме издърпа обратно:

— Не — каза тя. — Точно тук. Точно сега.

— Не, аз искам… искам да бъде съвършено.

— Няма да бъде съвършено, ще бъде веднага!

Примигнах веднъж, след което пропълзях върху нея.

Настойчивостта на страстта ни би накарала случаен наблюдател — ако един наблюдател би могъл да бъде наречен случаен — да повярва в заплахата от Армагедон4. Телата ни беснееха заедно, споени от яростна енергия, която бързо нарасна достатъчно, за да ни погълне изцяло.

Рухнах върху нея и положих чело между гърдите й. Дъхът ми се плъзна по коприната на роклята й.

— Бях толкова уморена от неправене на това — каза Джана като погали рамото ми с дългите си пръсти. — Е, какво ще правим сега?

— Сега… — изправих се и й предложих ръката си. — Сега ще се поперчим малко. Дори може да съблечем част от дрехите си.

Тя сграбчи ръката ми, а аз я дръпнах в прегръдките си и я вдигнах на ръце.

— Леле — каза тя. — Публично трябва да заявя, че това е покровителствено, унизително и някак си първобитно.

— Ъхъ.

— Но ми харесва.

— Добре.

Пренесох я през всекидневната в неосветената спалня и я положих върху леглото.

— Само за момент.

Запалих свещи от двете страни. Те хвърляха уютно, бледо сияние в мрака.

— Като говорим за първобитност… — Джана потърка ръце.

— Студено ли ти е?

— Сега да — гласът й бе по-несигурен, отколкото го бях чувал досега.

— Ще запаля огъня.

— Имаш камина в спалнята си? — тя седна.

— Всъщност, да.

Коленичих пред камината, отворих направените от стъкло и желязо врати, и я запалих. Когато се обърнах отново тя се бе вторачила в предмета върху бюрото ми.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Това ли имаш предвид?

Взех дългото, опърпано черно перо, единственият спомен от тъмното ми ангелско минало, от мястото му и й го подадох. Тя погали краищата му с треперещи пръсти.

— Лу, това е великолепно. От каква птица е?

— От рядък екземпляр… кондор, по поречието на Амазонка.

— Трябва да е дълго поне четири фута5 и виж начина, по който се извива накрая. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Птиците стават доста големи в онази част на света.

— Подклажда въображението — каза тя. — Би могло да бъде перо от крилете на Икар, обгорено от слънцето.

— Само че крилете на Икар не са били обгорени. Восъкът, който ги придържал се разтопил, или поне така твърди легендата.

— Във всеки случай изглежда така, като че ли е почти толкова древно — тя ми го подаде обратно. — Ето. Страхувам се, че ще го счупя.

— Доста е старо. — Поставих перото обратно върху скрина. — Имам го откакто бях… откакто бях много малък.

— Подарък ти е от баща ти, нали?

Поколебах се за момент, после нагласих перото на мястото му.

— Да, и така може да се каже.

Тя ме погледна със странна смесица от любопитство и разбиране, сякаш на подсъзнателно ниво знаеше точно какво имах предвид.

— Хубав огън — каза тя.

— Благодаря.

Затворих вратата на камината.

— Изглежда имаш естествен талант за това.

— По-скоро много практика.

— Обзалагам се. Особено тук, нали?

Преместих се до нея и притиснах пръсти към устните й.

— Шшт. Без повече сарказъм, Джана. Не подхожда на светлината от свещите.

— Знам, но нищо не мога да напр…

Думите й заглъхнаха в първата ни нежна целувка. Устни, които до преди минути бяха грабили и оставяли белези, сега се галеха с трепетна нежност. Тя въздъхна и аз изпих топлия й дъх.

— Луис, мисля че трябва да знаеш, че имам проблем с интимността.

— Аз също, но изглежда, че намираме решение — целунах я отново, по-дълбоко.

— Предполагам, че това е по-полезно и от психотерапия.

Ръцете й бяха върху гърлото ми, развързвайки вратовръзката. Издърпа я бавно, като я плъзна по врата ми. След като махна и ризата, тя прокара ръце по голите ми рамене и ахна.

— Кожата ти — каза тя. — Толкова е топла… толкова топла — тя допря буза до врата ми.

— Още ли ти е студено?

— Достатъчно студено, за да искам да съм покрита с теб.

Взех я в ръцете си и притиснах тялото й до своето, докато и тя не запламтя така, както горях аз. Изучавахме се взаимно с ръце, устни, езици, докато всичко различно от пълното единение приличаше на мъчение.

От момента, в който започна знаех, че нещо беше различно. Тялото на Джана притежаваше цялостност, която можеше да бъде почувствана само отвътре. Всеки миг, всяко потрепване, изпращаше вълни от блаженство през цялото ми същество.

Вкопчих се в нея, затворих очи и почувствах, че се издигам до плашещи висоти; висоти, от които досега само бях падал. В главата ми започна да вилнее яростна буря. Джана трябва да бе усетила отчаяната ми нужда, защото пое контрол над ритъма и ме убеди да се откажа от битката. Бавната ми капитулация изтри границите между нас. Нейните усещания и емоции се разпиляха върху моите, докато вече не бях сигурен кой какво изпитва.

Пот и сълзи се смесваха в солени поточета, които се стичаха по лицата и вратовете ни. Залепих устните си към нейните и вдишах стоновете й. Заслепяваща светлина изпълваше ума ми и почти се откъснах от Джана, но вместо това освободих страха си в последен, безумен вик.

Разделихме се и бурята в главата ми затихна, оставайки само като далечен тътен. Вперих поглед в тавана, в точка далеч отвъд него.

— Това беше… отвъд… — каза тя — отвъд… е, просто отвъд — постави ръката си на рамото ми. — Луис, все още ли си тук?

Примигнах, после внезапно се извърнах към нея. Отметнах назад косата, която бе прилепнала по потното й чело и обгърнах лицето й с длани.

— Коя си ти? — изсъсках.

— Това е най-странното нещо, което някой ми е казвал след секс.

— Но коя си ти? — взрях се в очите й. — Откъде идваш и защо си толкова различна?

— Различна?

— Начинът, по който се чувствам с теб, начинът, по който се чувствам сега… никога не съм изпитвал подобно нещо преди.

— Малко ме плашиш, Лу.

— Не и наполовина колкото ти ме плашиш.

Джана въздъхна и дръпна ръката ми от лицето си.

— Тогава трябва да тръгвам.

— Не.

— Добре.

Плъзнах ръка около талията й.

— Искам да останеш и да спиш при мен до сутринта. После ще закусим и ще прекараме заедно деня. Освен ако не вали, в такъв случай ще прекараме деня заедно, може би точно тук.

— Да се молим да вали — тя се сгуши по-близо до мен, с лице притиснато към гърлото ми. — Трябва да отида до офиса следобед, обаче.

— Мисля, че това е много лоша идея. Това е национален празник, а ти не се проявяваш като патриотка.

— Лу, не мога да пропилея цял работен ден.

— Напротив, можеш. Ще ти покажа колко е лесно — обърнах се, вдигнах телефона от нощното шкафче и набрах номера на офиса си. — Добро утро, Дафни, тук е Лу. Няма да идвам утре.

Затворих.

– Видя ли? Сега опитай и ти — подадох й телефона. — Обади се на секретарката си и й кажи…

— Нямам секретарка. Имам асистент, който се казва Лио.

— Колко прогресивно. Обади му се.

Тя започна да набира, после спря.

— Той ще разбере от изписания номер, че съм се обадила в четири сутринта и то не от моя апартамент.

— Е, и?

— Хората ще говорят.

— Това би ти харесалo.

— Вярно.

Тя набра отново и изчака докато звънне от другата страна.

— Хей, Лио, тук е Джана. Няма… ъ, няма да дойда на работа утре. Имам едно… нещо, което трябва да направя и аз… Просто няма да дойда, ясно? Ако можеш, презапиши срещата ми в три часа със сенатора и й кажи, че ужасно съжалявам. Благодаря. Ще се видим в сряда — подаде ми телефона и легна по гръб.

— Отмени среща със сенатор? — казах аз.

— Ей, това е просто работа, нали?

— Бързо схващаш как се прави — пръстите ми се плъзнаха надолу по ръката й и се вплетоха в нейните. — Като си помисля сега, май трябваше да се срещна с някого от Белия дом утре. Е, както и да е — вдигнах ръката й до устните си и целунах вътрешната страна на китката й.

— Е, както и да е — тя се обърна към мен и приплъзна бедрото си до моето. — Аз все още не съм изморена, а ти? Добре.

Почти не можех да понеса отново да бъда в нея, страхувах се от заслепяващите мълнии и ръмжащото кресчендо, които щяха да дойдат без предупреждение — всяко по-силно от предишното. Но копнеех за нея, а този копнеж не познаваше страх и нямаше да избяга изправен пред лицето на подобна малка смърт.

[1 Quando Coeli Movendi Sunt et Terra — … Когато небето и земята бъдат разтърсени… — Б.пр.]

[2 The Committee of Ways and Means —основен комитет по данъците и таксите към американската Камара на Представителите, чиито членове не могат да работят за други комитети на Камарата. В сферата на правомощията на Комитета са всички данъци, такси, налози и др. — Б.пр.]

[3 Институтът Брукинг е нестопанска публична политическа организация разположена във Вашингтон, която провежда висококвалифицирани, независими проучвания. — Б.пр.]

[4 Armageddon (англ.) — библ. —последно сражение между силите на доброто и злото — Б.пр.]

[5 foot (англ) — мярка за дължина равна на 30,48 см — Б.пр.]

Една от любимите ми глави! Не, че другите не са ми любими, но имам някои по-любими Найти, благодаря ти, мила!

Ммм, сряда-та (е,днес е четвъртък) стана един от любимите ми дни.

СТРАХОТНА глава!!!

Изчетох я на един дъх!

Благодаря за прекрасната ви работа момичета

Прекрасно ! Нямам търпение да прочета цялата книга. Благодаря ви момичета!

Сред висшето общество е било модерно да се оплакваш от скука, но тазгодишната група редовни посетители на партита е издигнала досадата до изкуство. Човек не може да направи и две крачки на някое светско събитие тези дни, без да чуе фразата „ужасно скучен” или „безнадеждно банален”. Наистина настоящият автор дочу, че дори Кресида Туомбли наскоро е отбелязала, че може да умре от безкрайна скука, ако й се наложи да посети още някоя музикална вечеринка.

Настоящият автор трябва да се съгласи с лейди Туомбли по този въпрос — макар групата дебютантки да е приятна, сред тях няма и една прилична музикантка.

Ако има някакво лекарство за тази болест на скуката, това със сигурност ще е празника в Бриджъртън Хаус. Ще се събере цялото семейство заедно с около стотина техни най-близки приятели, за да отпразнуват рождения ден на вдовстващата виконтеса.

Смята се за невъзпитано да се споменава възрастта на една дама, затова настоящият автор няма да разкрива кой точно рожден ден празнува лейди Бриджъртън.

Но не се бойте! Настоящият автор знае!

Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун, 9 април 1824

ГЛАВА 2

Изразът стара мома обикновено предизвиква паника или съжаление, но Пенелопе започваше да осъзнава, че да си неомъжена си има определени предимства.

На първо място, никой не очакваше от старите моми да танцуват на баловете, което означаваше, че Пенелопе вече не бе принудена да се навърта покрай подиума за танци и да се оглежда, преструвайки се, че не й се танцува особено. Сега можеше просто да стои настрани с другите стари моми и придружителките. Разбира се, все още й се танцуваше — това й харесваше, а и беше наистина добра, не че някой бе забелязал — но бе много по-лесно да се преструва на незаинтересована, когато бе далеч от валсиращите двойки.

Второ, броят часове, прекарани в скучен разговор, драстично бе намалял. Мисис Федърингтън официално се бе отказала от надеждата Пенелопе да си намери съпруг, затова бе спряла да я бута на пътя на всеки третокласен благороден джентълмен. Порша никога не бе смятала сериозно, че Пенелопе има шанс да привлече вниманието на някой първокласен или второкласен такъв, което вероятно бе така, но повечето от третокласните имаха причина да бъдат определени за такива. За съжаление това най-често се дължеше на характера им или по-скоро на пълната му липса. Това, съчетано със свенливостта на Пенелопе в присъствието на непознати, не предполагаше особено интересни разговори.

И на последно място, можеше отново да яде. Като се имаше предвид какво количество храна се сервираше на светските партита, бе направо влудяващо, че дамите, които си търсят съпруг, не трябваше да показват нещо, по-силно от апетит на птиченце. Това, радостно си помисли Пенелопе, докато отхапваше от най-вкусния еклер извън пределите на Франция, вероятно бе най-голямото предимство да бъдеш стара мома.

— Мили Боже — простена. Ако грехът можеше да възприема физическа форма, то със сигурност щеше да е сладкиш. За предпочитане сладкиш с шоколад.

— Толкова ли е хубаво, а?

Пенелопе се задави с еклера, закашля се и част от крема се разхвърча във въздуха.

— Колин — произнесе задавено, като отчаяно се молеше най-големите парченца да не са улучили ухото му.

— Пенелопе — той се усмихна топло. — Толкова е хубаво, че те виждам.

— Аз също.

Той се залюля на пети — веднъж, два, три пъти, — и каза:

— Изглеждаш добре.

— Ти също — каза тя, твърде заета да се чуди къде да остави еклера, за да помисли как да разнообрази разговора.

— Хубава рокля — каза и посочи зелената й копринена одежда.

Тя иронично се усмихна и обясни:

— Не е жълта.

— Не е — той се ухили и ледът се разчупи. Странно, човек би си помислил, че езикът й ще бъде вързан в присъствието на мъжа, когото обичаше, но в Колин имаше нещо, което успокояваше всички.

Пенелопе си бе мислила неведнъж, че може би част от причината да го обича бе факта, че я караше да се чувства удобно със самата себе си.

— Елоиз ми каза, че си прекарал страхотно в Кипър — изрече тя.

Той се ухили.

— Все пак не можах да устоя на родното място на Афродита.

Пенелопе усети, че и тя се усмихва. Доброто му настроение бе заразно, макар последното, което й се искаше, бе да обсъжда богинята на любовта.

— Толкова ли е слънчево, колкото казват всички? — попита. — Не, забрави, че съм попитала. По лицето ти личи, че е така.

— Доста съм загорял — каза той като кимна. — Майка ми почти припадна, като ме видя.

— От удоволствие, сигурна съм — натърти Пенелопе. — Ти ужасно й липсваш, когато пътуваш.

Той се наведе напред.

— Хайде, Пенелопе, нали няма да започнеш и ти? Между майка ми, Антъни, Елоиз и Дафни направо мога да умра от чувство на вина.

— Не и Бенедикт? — не можа да се сдържи да попита тя.

Той я изгледа леко самодоволно.

— Извън града е.

— А, ясно, това обяснява мълчанието му.

Присвитите му очи напълно подхождаха на скръстените ръце.

— Винаги си била нахална, знаеш ли?

— Умело го крия — скромно изрече тя.

— Лесно е да разбере човек — сухо каза той, — защо сте толкова добри приятелки със сестра ми.

— Предполагам, че това бе комплимент?

— Съвсем сигурен съм, че бих застрашил здравето си, ако отговоря отрицателно.

Пенелопе се надяваше да измисли някакъв остроумен отговор, когато чу странен пльокащ звук. Погледна надолу и откри, че голяма жълтеникава част от крема се бе плъзнала от полуизядения й еклер и се бе приземила на чистия дървен под. Отново вдигна поглед само за да види как в толкова зелените очи на Колин танцуват искрици смях, докато устните му се опитват да останат сериозни.

— Е, това е доста неудобно — каза Пенелопе, решавайки, че единственият начин да не умре от унижение, бе да посочи очевидното.

— Предлагам — каза Колин и елегантно изви вежди, — да напуснем местопрестъплението.

Пенелопе погледна остатъкът, който все още бе в ръката й. Колин й отвърна с кимване към едно растение наблизо.

— Не! — изрече тя, а очите й се разшириха.

Той се наведе по-близо.

— Предизвиквам те.

Очите й се преместиха от еклера към растението и отново към лицето на Колин.

— Не бих могла — каза.

— В класацията на ужасните неща, това е относително дребна работа — изтъкна той.

Това си беше предизвикателство, а Пенелопе обикновено бе имунизирана срещу подобни детински забавления, но бе трудно да се устои на полуусмивката на Колин.

— Много добре — каза, изпъна рамене и пусна сладкиша в саксията. Отстъпи назад, за да оцени резултата и се огледа, за да провери дали някой, освен Колин не я наблюдава. След това се наведе и обърна саксията, така че един разлистен клон да скрие посегателството.

— Не мислех, че ще го направиш — каза Колин.

— Както ти самият каза, това не е прекалено ужасно.

— Не, но това е любимата палма на майка ми.

— Колин! — Пенелопе се обърна с намерението да протегне ръка и да вземе еклера. — Как можа да ме оставиш… Почакай за секунда — обърна се и присви очи. — Това не е палма.

Той бе самото въплъщение на невинността.

— Така ли?

— Това е миниатюрно портокалово дърво.

Той примигна.

— Наистина?

Тя му се намръщи. Или поне се надяваше, че се е намръщила. Трудно бе човек да се мръщи на Колин Бриджъртън. Дори майка му веднъж бе отбелязала, че е почти невъзможно да го смъмри.

Той просто се усмихваше, изглеждаше разкаян, казваше нещо забавно и човек не можеше да продължи да му се ядосва.

— Опитваше се да ме накараш да се почувствам виновна — каза Пенелопе.

— Всеки би могъл да сбърка една палма с портокалово дърво.

Тя се опита да не извърта очи.

— Ако не бяха портокалите.

Той замислено прехапа долната си устна.

— Да, хм, човек би си помислил, че те са показателни.

— Ти си ужасен лъжец, знаеш ли?

Той се изпъна и леко подръпна жилетката си, докато вдигаше брадичка.

— Всъщност съм прекрасен лъжец. Но това, в което съм наистина добър, е да се преструвам на смутен и очарователен, когато ме хванат.

Какво, чудеше се Пенелопе, би могла да отвърне на това? Защото определено нямаше никой изглеждащ по-очарователно смутен от Колин Бриджъртън с ръце, хванати зад гърба, очи — насочени към тавана и устни, които невинно си подсвиркват.

— Когато си бил дете — попита Пенелопе като рязко смени темата, — някога наказвали ли са те?

Това мигновено прикова вниманието на Колин.

— Моля?

— Някога наказвали ли са те като дете? — повтори тя. — Сега някога наказват ли те?

Колин само се втренчи в нея, чудейки се дали тя има представа какво точно пита. Вероятно не.

— Ъъъ… — каза, главно защото не можа да измисли друго.

Тя снизходително въздъхна.

— И аз мислех, че не.

Ако той бе по-малко отстъпчив и ако това бе някой друг, а не Пенелопе Федърингтън, за която знаеше, че няма и една злобна кост в тялото си, можеше и да се обиди. Само че той беше необикновено сговорчив човек, а това все пак бе Пенелопе Федъринтън, която бе вярна приятелка на сестра му от Бог знае колко години и затова вместо да я изгледа твърдо и цинично, което така и не бе усъвършенствал, той само се усмихна и измърмори:

— И какво имаше предвид?

— Не мисли, че критикувам родителите ти — изрече тя с изражение, което бе едновременно невинно и иронично. — Не бих си и помислила да намеквам, че по някакъв начин са те разглезили.

Той любезно кимна.

— Просто… — наведе се напред сякаш щеше да му издаде голяма тайна. — Мисля, че би могъл да се измъкнеш дори от убийство, ако само го поискаш.

Той се закашля, за да си прочисти гърлото, а не защото не се чувстваше добре, но най-вече защото бе страшно изненадан. Пенелопе бе толкова забавна личност. Не, това не бе съвсем точно. Тя бе… изненадваща. Да, това, като че ли обобщаваше всичко. Много малко хора наистина я познаваха, определено нямаше репутация на пълноценен участник в разговорите. Той бе сигурен, че успява да изкара тричасови партита, без да използва нещо различно от едносрични думи.

Но когато Пенелопе бе в компанията на някой, с когото се чувстваше удобно — Колин осъзна, че той вероятно имаше привилегията да се числи към тази група — демонстрираше остроумие, иронична усмивка, както и доказателства за наличието на наистина интелигентен ум.

Не бе изненадан, че никога не е успяла да привлече сериозни ухажори, определено не бе красавица, макар при по-внимателен оглед да му изглеждаше по-привлекателна, отколкото си спомняше. В кестенявата й коса имаше червеникави нюанси, красиво подчертани от трептящите свещи, а кожата й бе прекрасна — тен с цвят на сметана и праскови, за постигането, на който дамите тормозеха лицата си с арсеник.

Но привлекателността на Пенелопе не бе от типа, който мъжете обикновено забелязваха, а обикновено свенливото й и на моменти затворено поведение не подчертаваше особено характера й.

И все пак, жалко, че не бе твърде популярна. Щеше да бъде много добра съпруга за някого.

— Значи казваш — произнесе той замислено, връщайки се към темата, — че трябва да обмисля дали да се насоча към престъпния живот?

— Нищо подобно — отвърна тя с престорено сериозна усмивка. — Просто подозирам, че би могъл да се измъкнеш с приказки от всяка ситуация — внезапно изражението й стана сериозно и тихо продължи. — Завиждам на това.

Колин изненада сам себе си като протегна ръка с думите:

— Пенелопе Федърингтън, мисля, че трябва да танцуваш с мен.

А тя го изненада като се засмя:

— Много мило от твоя страна, но вече не се налага да танцуваш с мен.

Гордостта му се почувства странно накърнена.

— Какво, по дяволите, имаш предвид с това?

Тя сви рамене.

— Вече е официално. Аз съм стара мома. И няма причина да танцуваш с мен само, за да не се чувствам отхвърлена.

— Не затова танцувах с теб — възрази той, макар да знаеше, че е вярно. В половината от случаите се сещаше да я покани, защото майка му го побутваше, и то силно, по гърба, за да му напомни.

Тя го изгледа с леко съжаление, което го подразни — никога не бе мислил, че ще бъде съжаляван от Пенелопе Федърингтън.

— Ако мислиш, че ще ти позволя да се измъкнеш от един танц с мен сега, много се заблуждаваш.

— Няма нужда да танцуваш с мен само, за да ми докажеш, че нямаш нищо против.

— Искам да танцувам с теб — направо изръмжа той.

— Много добре — каза тя след абсурдно продължителна пауза. — Определено би било невъзпитано от моя страна да откажа.

— Вероятно бе невъзпитано и да се съмняваш в намеренията ми — той пое ръката й, — но ще ти простя, ако ти можеш да си простиш.

Тя се препъна, което предизвика усмивка по лицето му.

— Мисля, че ще успея — каза задавено.

— Чудесно — усмихна й се ослепително. — Не би ми се искало да мисля, че ще живееш с вината.

Музиката започна, затова Пенелопе пое ръката му и направи реверанс в началото на менуета. Трудно бе да се води разговор по време на танца и това й даде възможност да се успокои и да събере мислите си.

Може би бе твърде рязка с Колин. Не трябваше да го мъмри, че я бе поканил на танц — тези моменти бяха сред най-скъпите й спомени. Имаше ли наистина значение дали го прави от съжаление? Щеше да е по-зле, ако изобщо не я канеше. Направи физиономия. И което бе по-лошо, това означаваше ли, че трябва да се извини?

— Някакъв проблем с еклера ли имаше? — попита Колин следващия път, когато пристъпиха един към друг.

Минаха цели десет секунди преди да се озоват достатъчно близо, за да може тя да каже:

— Моля?

— Изглеждаш така, сякаш си глътнала нещо противно — каза той, този път силно, тъй като очевидно бе изгубил търпение да чака танцът да им позволи да говорят.

Няколко души ги изгледаха и дискретно отстъпиха встрани сякаш Пенелопе наистина може да повърне направо на подиума.

— Трябва ли да го изкрещиш на целия свят? — изсъска тя.

— Знаеш ли — изрече той замислено, като елегантно се поклони заедно с края на музиката, — това беше най-силния шепот, който някога съм чувал.

Той бе непоносим, но Пенелопе нямаше да го каже на глас, защото щеше да прозвучи като героиня от някой второкачествен роман. Онзи ден бе прочела един, в който героинята използваше тази дума или някой от синонимите й на всяка втора страница.

— Благодаря ти за танца — каза, когато се отдалечиха от подиума за танци. И почти добави Можеш да кажеш на майка си, че си изпълнил задължението си, но веднага съжали за този импулс. Колин не бе сторил нищо, с което да заслужи подобен сарказъм. Не бе негова вината, че мъжете танцуваха с нея само когато майките им ги принуждаваха. Той поне винаги се усмихваше и се смееше докато изпълняваше дълга си, което бе повече отколкото можеше да каже за останалата част от мъжкото население.

Той учтиво кимна и също измърмори някаква благодарност. Точно щяха да се разделят, когато чуха силен женски глас да излайва:

— Мистър Бриджъртън!

И двамата замръзнаха. Познаваха този глас. Всички го познаваха.

— Спаси ме — простена Колин.

Пенелопе погледна през рамо и видя скандалната лейди Данбъри да си пробива път към тях през тълпата и потрепери, когато вечният й бастун се приземи върху крака на една нещастна млада дама.

— Може би има предвид друг мистър Бриджъртън — предположи Пенелопе. — Все пак, има доста от вас и е вероятно…

— Ще ти дам десет лири, ако не ме оставяш — избъбри Колин.

Тя започна да се бори да се поеме въздух.

— Не бъди глупав, аз…

— Двадесет.

— Готово! — каза тя с усмивка, не защото много се нуждаеше от парите, а по-скоро й доставяше удоволствие да ги измъкне от Колин. — Лейди Данбъри! — извика и се отправи към възрастната дама. — Колко се радвам да ви видя!

— Никой никога не се радва да ме види — остро каза лейди Данбъри, — освен може би племенника ми, а през половината време не съм сигурна и за него. Все пак благодаря, че излъга.

Колин запази мълчание, но тя въпреки това се обърна към него и силно го удари по крака с бастуна си.

— Добър избор е да танцуваш с тази — каза. — Винаги съм я харесвала. Има повече мозък от цялото й семейство, взето заедно.

Пенелопе отвори уста да защити поне по-малката си сестра, но лейди Данбъри излая:

— Ха! — и само след секунда добави. — Забелязах, че никой от вас не възрази.

— Винаги е удоволствие да ви видя, лейди Данбъри — каза Колин и й подари усмивка, която обикновено отправяше към някоя оперна певица.

— Сладкодумен е — обърна се лейди Данбъри към Пенелопе. — Трябва да внимаваш с него.

— Рядко е нужно да го правя — отвърна тя, — тъй като обикновено е извън страната.

— Видя ли! — изграчи отново старата дама. — Казах ти, че е умна.

— Ще забележите — любезно изрече Колин, — че не ви възразих.

Тя одобрително се усмихна.

— Така е. Поумняваш с възрастта, мистър Бриджъртън.

— От време на време ми припомнят, че и като малък съм притежавал известна доза интелигентност.

— Хм. Важната дума в това изречение е известна, разбира се.

Колин изгледа Пенелопе с присвити очи. Изглежда се давеше от смях.

— Ние жените трябва да се грижим една за друга — каза лейди Данбъри, без да се обръща към някого конкретно, — тъй като е очевидно, че никой друг няма да го стори.

Колин реши, че определено е време да си върви.

— Мисля, че виждам майка си.

— Бягството е невъзможно — изграчи лейди Данбъри. — Не си прави труда да опитваш, знам със сигурност, че не виждаш майка си. Грижи се за някаква безмозъчна глупачка, защото скъсала подгъва на роклята си — обърна се към Пенелопе, която полагаше такива усилия да удържи смеха си, че очите й блестяха от непроляти сълзи. — Колко ти плати да не го оставяш сам с мен?

Пенелопе просто избухна.

— Извинете — изрече задавено и ужасено притисна с ръка устата си.

— О, не, давай — сърдечно каза Колин. — И без това толкова ми помогна вече.

— Няма нужда да ми даваш двадесет лири — издаде тя.

— Нямах и намерение.

— Само двадесет лири? — попита лейди Данбъри. — Хм. Бих помислила. Мислех, че струвам поне двадесет и пет.

Колин сви рамене.

— Все пак съм трети син. Боя се, че изпитвам постоянен недостиг на средства.

— Ха! Джобът ти е дълбок, колкото на поне трима графове — каза лейди Данбъри. — Е, може би не графове — добави след кратък размисъл. — Но няколко виконта и повечето барони, сигурна съм.

Колин мило се усмихна.

— Не се ли счита за неучтиво да се говори за пари в смесена компания?

Лейди Данбъри издаде звук, който бе нещо средно между хриптене и кикот — Колин не бе сигурен кое точно — и каза:

— Винаги е неучтиво да се говори за пари независимо дали компанията е смесена или не, но когато човек е на моята възраст, може да прави почти всичко, което си поиска.

— Чудя се — замислено изрече Пенелопе. — какво не може да прави човек на вашата възраст.

Лейди Данбъри се обърна към нея.

— Моля?

— Казахте, че човек би могъл да прави почти всичко, което си поиска.

Лейди Данбъри невярващо се втренчи в нея, а после се усмихна. Колин осъзна, че и той се усмихва.

— Харесвам я — каза му тя и посочи Пенелопе сякаш бе някаква статуя за продан. — Казах ли ти, че я харесвам?

— Мисля, че да — измърмори той.

Лейди Данбъри се обърна към Пенелопе и изрече с абсолютно сериозно изражение:

— Мисля, че не бих могла да се измъкна, ако извърша убийство, но май това е всичко.

Внезапно Пенелопе и Колин избухнаха в смях.

— О? — каза лейди Данбъри. — Кое е толкова смешно?

— Нищо — задавено изрече Пенелопе.

Колин не успя да произнесе и толкова.

— Не е нищо — настоя лейди Д. — Ще остана тук и ще ви досаждам цяла нощ, докато не ми кажете какво е. Повярвайте ми, не искате това.

Пенелопе избърса една сълза от окото си.

— Просто току-що му казвах — посочи с глава към Колин, — че вероятно би могъл да се отърве, ако извърши убийство.

— Наистина ли? — замислено изрече лейди Данбъри и леко потупа с бастун по пода както човек почесваше брадичката си, когато се замисля за нещо сериозно. — Знаеш ли, мисля, че може и да си права. Не мисля, че Лондон е виждал по-голям чаровник.

Колин вдигна вежди.

— Защо си мисля, че това не беше комплимент, лейди Данбъри?

— Разбира се, че беше, глупак такъв.

Колин се обърна към Пенелопе.

— Обратно на това, което определено си беше комплимент.

Лейди Данбъри засия.

— Официално обявявам — изрече,— че през този сезон не съм се забавлявала толкова.

— Щастлив съм да помогна — усмихна се Колин.

— Годината беше изключително скучна, не мислите ли? — обърна се лейди Данбъри към Пенелопе.

Тя кимна.

— И миналата година бе леко досадна.

— Но не толкова колкото тази — настоя дамата.

— Не питайте мен — любезно се намеси Колин, — аз бях извън страната.

— Хм. Предполагам ще кажеш, че твоето отсъствие е причината всички да сме толкова отегчени.

— Не бих си го и мечтал — обезоръжаващо се усмихна Колин. — Но щом тази мисъл е минала през ума ви, явно в нея има някакво основание.

— Хм. Каквато и да е причината аз съм отегчена.

Колин хвърли поглед към Пенелопе, която стоеше много, много неподвижно, най-вероятно за да сдържа смеха си.

— Хейууд! — внезапно извика лейди Данбъри и махна към един джентълмен на средна възраст. — Не сте ли съгласен с мен?

Леко паникьосано изражение се появи на лицето на лорд Хейууд и когато стана очевидно, че няма да може да се измъкне, той каза:

— Старая се винаги да се съгласявам с вас.

Лейди Данбъри се обърна към Пенелопе и каза:

— Аз ли си въобразявам или мъжете са станали по-разумни?

Единственият отговор на Пенелопе бе неясно свиване на раменете. Колин реши, че тя определено е умно момиче.

Хейууд се прокашля и бързо премигна:

— Ъъъ, с какво точно се съгласявам?

— Че сезонът е скучен — услужливо помогна Пенелопе.

— О, мис Федърингтън — изрече Хейууд с някак обиден глас. — Не ви видях.

Колин хвърли поглед към Пенелопе колкото да види, че устните й се стягат в лека, неудобна усмивка.

— Точно до вас — измърмори.

— Така е — жизнерадостно продължи Хейууд, — и, да, сезонът е ужасно скучен.

— Някой не каза ли, че сезонът е отегчителен?

Колин погледна надясно. Още един мъж и две дами се бяха присъединили към групата и усилено изразяваха съгласието си.

— Досаден — измърмори някой от тях. — Невероятно досаден.

— Никога не съм присъствала на по-банални партита — обяви една от дамите с въздишка.

— Ще трябва да информирам майка си — стегнато каза Колин. Той бе най-търпеливият мъж на света, но наистина имаше обиди, които и той не можеше да подмине.

— О, не това събитие — побърза да добави дамата. — Този бал е единствената светлина в иначе тъмната и мрачна поредица събирания. Аз точно казвах на…

— Спри веднага — нареди лейди Данбъри, — преди да се задавиш с думите си.

Дамата бързо затвори уста.

— Странно е — измърмори Пенелопе.

— О, мис Федърингтън — каза дамата, която мърмореше за тъмните и мрачни събирания. — Не ви видях.

— Кое е странно? — попита Колин преди още някой да каже на Пенелопе колко е незабележителна.

Тя му се усмихна благодарно и обясни:

— Странно е как висшето общество, сякаш се забавлява, като изтъква колко незабавни и скучни са всички.

— Моля? — объркано изрече Хейууд.

Пенелопе сви рамене.

— Мисля, че повечето от вас доста приятно прекарват времето си в разговори колко сте отегчени, това е всичко.

Коментарът й бе посрещнат с мълчание. Лорд Хейууд продължи да изглежда объркан, а на една от двете дами изглежда й влезе прашец в окото, защото явно не можеше да спре да мига.

Колин не можа да сдържи усмивката си. Не мислеше, че изявлението на Пенелопе е чак толкова сложно за разбиране.

— Единственото интересно занимание е да се чете Уисълдаун — каза другата дама, сякаш Пенелопе изобщо не бе отваряла уста.

Джентълменът до нея измърмори нещо в знак на съгласие.

А лейди Данбъри започна да се усмихва.

В главата на Колин звънна предупредителен звънец. В очите на старата дама грееше светлинка. Плашеща светлинка.

— Имам идея — каза тя.

Някой ахна. Друг простена.

— Прекрасна идея.

— Не че другите ви идеи не са били такива — измърмори Колин с най-любезния си глас.

Лейди Данбъри го накара да замълчи с едно махване на ръката.

— Колко велики мистерии има в живота?

Никой не отговори затова Колин предположи:

— Четиридесет и две.

Тя дори не си направи труда да го смъмри.

— Казвам ви тук и сега…

Всички се наведоха напред. Дори Колин. Бе невъзможно да се устои на драматичния момент.

— Всички сте ми свидетели…

На Колин му се стори, че Пенелопе промърмори:

— Приключвайте с това.

— Хиляда лири — каза лейди Данбъри

Тълпата около нея се развълнува.

— Хиляда лири — повтори. Наистина имаше талант да играе на сцена. — Хиляда лири…

Сякаш цялата бална зала бе застинала в упойващо мълчание.

— … за този, който успее да разкрие лейди Уисълдаун!

Редактирано 28 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Лелеле,много надъхващо приключи главата

Ох,чакам следващата!!!

Благодаря ви за прекрасния превод момичета. Отдавна не се бях забавлявала така и с нетърпение очаквам следващия четвъртък.

Определено заинтригуващ край. Кога ли ще дойде следващия четвъртък?

Всеки път като прочета нещо за тези Бриджъртън и първото, което ми хрумва е "Олелелеееее". Искам още. Направо са страхотни

Страхотен край Сега ще стане интересно Нямам търпение за следващата глава

Ех, този Колин, никога не мога да му се наситя...искам още и още! Да идва четвъртък, че..

Ден петък. Време за игра на карти пак, но тоз път играем на боя. Козът е Каро четири пътя:

Глава 4

Пен-ки-лер (същ. име) — лекарство, или лекарствена смес, приготвена от човека, който я препоръчва; бабешки лек.

Той изглежда не вярва в пенкилера си, но продължава да го излива в гърлото ми.

Из личния дневник на Каролайн Трент

Блейк я остави сама до края на деня. Само мисълта за тази жена го докарваше до ярост. Нямаше си никакво доверие докато беше около нея. Тя и възпаленото й гърло го побъркваха, но ако трябваше да бъде честен, щеше да признае, че гневът му е насочен най-вече към самия него.

Как можа да му хрумне да я целуне? Дори и за секунда? Може и да беше полуиспанка, но беше и полуангличанка и това я правеше предател на страната си. А именно такъв предател беше убил Мирабел.

Сякаш като фон на настроението му, започна да вали, и Блейк си спомни за малкия съд на перваза, оставен за да събира вода.

Той изсумтя. Все едно щеше да утоли жаждата й след всичкия чай, който беше излял в гърлото й следобеда. И все пак, докато мълчаливо поглъщаше вечерята си, не спираше да мисли за нея, заключена в малката стая на горния етаж. Сигурно умираше от глад. Не беше яла цял ден.

— Какво ти става? — каза си на глас. — Да съжаляваш проклетата малка шпионка? — как ли пък не! Не й ли беше казал, че ще я държи гладна? Той винаги спазваше обещанията си.

Но тя беше толкова малка и кльощава, и с тези нейни очи, които… не му излизаха от главата. Бяха толкова големи и ясни, буквално искряха, а точно в момента, помисли си едновременно раздразнено и виновно Блейк, сигурно изглеждаха гладни.

— По дяволите — промърмори той и се изправи толкова бързо, че събори стола си назад. Можеше да й занесе поне хляб. Със сигурност имаше и по-добри начини да измъкне информация от нея, вместо да я държи гладна. Може би ако й занесеше съчувствено храна, тя щеше да се почувства благодарна и впоследствие задължена. Беше чувал за случаи, в които заложниците считали похитителите си за герои. Не би имал нищо против, ако тези синьо-зелени очи започнеха да го гледат с нотка на възхищение.

Блейк взе парче питка от масата, после го върна и взе по-голямо. И може би малко масло. Не би навредило. И мармалад… не, без мармалада. Все пак, тя беше шпионка.

Каролайн седеше на леглото и се развличаше като гледаше пламъка на свещта, когато отново чу стъпките му в коридора. Едната ключалка щракна, после другата, и ето го, вече изпълваше рамката на вратата.

Как ставаше така, че всеки път щом го видеше той й се струваше все по-привлекателен? Наистина не беше честно! Всичката тази красота, пропиляна само за един мъж.

— Донесох ти малко хляб — каза рязко той докато й подаваше нещо.

Стомахът на Каролайн изкъркори шумно докато поемаше подноса от него.

Благодаря ти — каза с устни.

Той седна на края на леглото, а тя изгълта питката, без каквато и да е следа от маниери или благоприличие.

— Моля. О, почти забравих — каза той. — Донесох ти и масло.

Тя тъжно погледна останките от хляб в ръката си и въздъхна.

— Още ли го искаш?

Тя кимна, взе купичката и потопи последната си хапка в маслото. Пъхна го в устата си и задъвка бавно, с наслада. Какво блаженство!

Мислех, че възнамеряваш да ме умориш от глад — произнесоха устните й.

Той поклати глава неразбиращо.

— «Благодаря ти» го разбрах, но останалото никак не ми е ясно. Освен ако разбира се гласът ти не се е върнал и не искаш да кажеш последното изречение на глас…

Тя поклати глава, което не беше истинска лъжа. Каролайн не бе изпробвала гласа си откакто си бе тръгнал. Не знаеше дали се е върнал или не. Предпочиташе да остане в неведение по въпроса.

— Жалко — промърмори той.

Тя извъртя очи, после потупа корема си и погледна ръцете му с очакване.

— Извини ме, но ти донесох само едно парче.

Каролайн погледна към малката купичка с масло, въздъхна и пъхна пръста си в него. Кой знае кога щеше да реши да я нахрани отново? Трябваше да си набавя енергия при всеки удобен случай, дори и да се налагаше да яде само масло.

— О, за Бога! — запротестира той. — Не яж това. Няма да ти се отрази добре.

Каролайн го погледна саркастично.

— Как се чувстваш? — попита той.

Опита да му обясни с ръце, като ги размаха нагоре-надолу.

— Отегчена?

Тя кимна.

— Добре.

Тя се намръщи.

— Не си тук, за да те забавлявам. Не си ми гостенка.

Последва завъртане на очи и леко изсумтяване.

— Казвам ти го, за да не очакваш трапеза от седем блюда.

Каролайн се зачуди дали хляба и маслото се брояха за две. В такъв случай й дължеше още пет.

— Докога ще продължаваш с тази преструвка?

Тя премигна.

Какво?

— Със сигурност гласът ти се е върнал.

Тя поклати глава, докосна гърлото си и направи толкова болезнена гримаса, че той се засмя.

— Боли те, а?

Тя кимна.

Блейк прокара пръсти през косата си, леко изнервен от това, че тази жена го бе накарала да се смее повече през последния ден, отколкото се бе смял през последните години.

— Знаеш ли, ако не беше предателка, щеше да си доста забавна.

Тя сви рамене.

— Някога замисляла ли си се за действията си? Какво причиняват? За хората, които нараняваш? — Блейк напрегнато я погледна. Не знаеше защо, но беше решен да открие съвест у тази малка шпионка. Бе уверен, че от нея можеше да излезе добър човек. Изглеждаше умна и забавна и…

Той поклати глава, за да прогони тези мисли. Да не би да се виждаше като неин спасител? Не я беше довел тук за изкупление, искаше само сведения за Оливър Прюит. После щеше да я предаде на властите.

Разбира се, тя също щеше да увисне на бесилото. Беше тъжна мисъл, и някак си не можеше да я приеме.

— Каква загуба — промълви той.

Тя въпросително вдигна вежди.

— Нищо.

Раменете й се повдигнаха и отпуснаха във френски маниер.

— На колко си години? — внезапно попита той.

Тя разпери десетте си пръста два пъти.

— Само на двадесет? — попита невярващо той. — Не, че изглеждаш по-възрастна…

Тя бързо вдигна още пет пръста.

— Значи на двадесет и пет?

Тя кимна, но гледаше през прозореца докато го правеше.

— На тази възраст трябва да си омъжена и с деца край полата, а не да шпионираш против Короната?

Тя погледна надолу, устните й се свиха в изражение, което можеше да се нарече само печално. После изви ръце въпросително и посочи към него.

— Аз?

Тя кимна.

— Какво за мен?

Посочи четвъртия пръст на лявата си ръка.

— Защо не съм женен?

Тя кимна, този път съпричастно.

— Не знаеш ли?

Каролайн го погледна безизразно и след известно време поклати глава

— Почти се ожених — Блейк се опита да звучи спокоен, но дори и глупак би усетил болката в гласа му.

Какво се случи?

— Тя умря.

Каролайн преглътна и докосна ръката му.

Съжалявам.

Той я отблъсна и затвори очи за секунда. Когато ги отвори, в погледа му липсваше всякаква емоция.

— Не, не съжаляваш — каза той.

Тя прибра ръце в скута си и го изчака да каже нещо. Не й се струваше редно да се намесва в страданието му. Той обаче не каза нищо.

Каролайн се почувства неудобно в настъпилата тишина, затова стана и отиде до прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото и тя се зачуди колко ли вода щеше да се събере в малкия съд. Вероятно, не много, а и не се нуждаеше от водата след всичкия чай днес, но й беше интересно дали планът й бе проработил. Отдавна се бе научила да се радва на простичките неща. Например да наблюдава и чертае как се променя небето месец след месец. Може би, ако той я оставеше тук за по-дълго време, щеше да си състави календар и да продължи с ежеседмичните измервания на дъждовете. Поне щеше да ангажира ума си с нещо.

— Какво правиш? — попита той.

Тя не отговори, нито с дума, нито с жест, а хвана долната част на прозореца.

— Попитах те какво правиш? — стъпките му се приближаваха. И все пак, тя не се обърна. Прозорецът се отвори, дъждът влетя в стаята и намокри предната част на роклята й.

— Ти, малка глупачке — той я хвана и я дръпна назад.

Тя се извъртя изненадано. Не бе очаквала, че ще я докосне.

— Ще подгизнеш — той затвори прозореца с лекота. — И тогава наистина ще се разболееш.

Тя поклати глава и посочи към съда на перваза.

— Няма начин да си жадна.

Просто съм любопитна — оформи с устни тя.

— Какво? Не разбрах това.

Простоооо съъъм лююбоопиитнаа — провлачи този път като се надяваше, че той ще успее да прочете по устните й.

— Ако го кажеш на глас, може и да разбера какво казваш.

Каролайн раздразнено тропна с крак, но не се чу никакъв звук, защото кракът й се приземи на нещо доста по-меко от пода.

— Аууу! — извика той.

Боже! Кракът му!

Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам. Без да искам.

— Ако си мислиш, че те разбирам — изръмжа той, — си по-глупава отколкото смятах първоначално.

Тя задъвка смутено долната си устна, а после сложи ръка на сърцето си.

— Предполагам, се опитваш да ме убедиш, че е било неволно?

Кимна искрено.

— Не ти вярвам.

Каролайн се намръщи и въздъхна нетърпеливо. Това мълчание започваше да я дразни, но не знаеше, какво друго да предприеме. В отчаянието си протегна крака си напред.

— Какво означава това?

Тя го разклати, после го свали и го настъпи с другия си крак. Той я погледна напълно объркан.

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че си някакъв вид мазохист? Съжалявам, ако те разочаровам, но никога не съм се занимавал с подобни неща.

Тя размаха юмрук във въздуха, после посочи към него и после към крака си.

— Искаш да те настъпя по крака? — попита невярващо той.

Тя кимна.

— Защо?

Много съжалявам — каза тя с устни.

— Наистина ли съжаляваш? — попита той с опасно нисък глас.

Тя кимна.

Той се приближи по-близо.

— И си искрена?

Кимна отново.

— И си решена да ми го докажеш?

Тя кимна още веднъж, но този път движенията й бяха по-забавени.

— Няма да те настъпвам по крака — прошепна Блейк.

Тя премигна.

Той вдигна ръка и докосна лицето й като знаеше, че вероятно е луд, но бе неспособен да се въздържи. Пръстите му се плъзнаха по шията й, привлечени от топлината на кожата й.

— Ще трябва да ми се реваншираш по друг начин.

Тя опита да отстъпи назад, но ръцете му бяха обхванали главата й и я държаха здраво.

— Една целувка, мисля — промърмори той. — Само една.

Тя изненадано разтвори устни и изведнъж му се стори толкова невинна и искрена, че почти забрави коя е — Карлота де Леон — шпионка и предателка. Сега беше просто жена, доста привлекателна при това и то тук в дома му, толкова близо.

Бързо скъси разстоянието помежду им и леко докосна устните й със своите. Тя не помръдна, но той чу тихият й възглас на удивление. Първият звук, който издаваше за деня, като изключим кашлянето. Този звук го очарова и той задълбочи целувката си.

Тя имаше едновременно сладък и солен вкус, точно както би трябвало и Блейк се разпали дотолкова, че дори не осъзна, че тя не отвръща на целувката му. Но скоро усети, че е напълно неподвижна в ръцете му. По някаква странна причина това го вбеси. Мразеше се задето я желае по този начин и му се искаше и тя да изпитва същото мъчение.

— Целуни ме — прошепна той и горещият му дъх опари кожата й. — Знам, че искаш. Видях го в очите ти.

За един миг тя не отговори, но после Блейк усети как малката й ръка се спусна по дължината на гърба му. Тя се приближи и когато усети топлото й тяло да се притиска в неговото, си помисли, че ще избухне.

Устните й не се движеха разпалено като неговите, но тя леко ги разтвори, за да го окуражи.

— Мили Боже — промърмори той, само колкото да си поеме дъх. — Карлота…

Тя изведнъж замря и опита да се освободи от ръцете му.

— Не още — изстена Блейк. Знаеше, че трябва веднага да прекрати това, че не бива да слуша само тялото си, но не беше готов да я пусне. Имаше нужда да чува сърцето й, да докосва кожата й, да усеща топлината й, за да си припомни, че все още е жив. И…

Тя се измъкна и отстъпи няколко крачки назад, докато се опря до стената.

Блейк мислено изруга и сложи ръце на кръста си като се опитваше да успокои дишането си. Видя, че тя го гледа с безумни очи и настойчиво клати глава.

— Нима съм толкова отвратителен? — сопна се той.

Тя поклати бързо глава.

Не мога — оформи с устни.

— Е, и аз не мога — каза той, вдъхвайки увереност на гласа си. — Но го направих. Така че, по дяволите, какво значение има?

Тя се ококори, но иначе не издаде и звук.

Блейк я гледа около минута преди да каже:

— Ще те оставя сама тогава.

Тя бавно кимна.

Той се зачуди, защо не му се искаше да си тръгне. Накрая след няколко промърморвания под нос отиде до вратата.

— Ще се видим на сутринта.

Вратата се затвори, но Каролайн дълго не откъсна очи от празното място, където беше стоял, и накрая прошепна:

— О, Боже!

* * *

На следващата сутрин Блейк първо слезе на долния етаж, преди да отиде да види «гостенката» си. Днес щеше да я накара да говори. Вече беше време да сложи край на всички тези глупости.

Когато стигна до кухнята мисис Микъл, неговата икономка и готвачка, усилено разбъркваше нещо в супника.

— Добро утро, сър — каза тя.

— Значи така звучи женският глас — промърмори Блейк. — Почти бях забравил.

— Простете, сър?

— Няма значение. Ще сложите ли вода за чай?

— Още чай? — попита тя. — Мислех, че предпочитате кафе.

— Така е. Но днес искам чай — Блейк беше сигурен, че мисис Микъл знае, че в къщата има жена, но за няколкото години, през които работеше за него те бяха установили безгласно споразумение: той й плащаше добре и се отнасяше с уважение, а тя не задаваше излишни въпроси и не разнасяше клюки. Така беше и с останалите му слуги.

Икономката кимна и се усмихна.

— Значи искате още един голям чайник?

Блейк й отвърна с една крива усмивка. Разбира се, това безгласно споразумение не означаваше, че мисис Микъл не може да го дразни.

— Много голям чайник — отвърна той.

Докато тя приготвяше чая, Блейк се зае да потърси иконома си Пъруик. Откри го да полира нещо сребърно, което нямаше никаква нужда от полиране.

— Пъруик — извика го Блейк. — Трябва да изпратя писмо до Лондон. Незабавно.

Икономът кимна важно.

— До маркиза? — предположи той.

Блейк кимна в отговор. Повечето от спешните му писма бяха до Джеймс Сидуел, маркиза на Ривърдейл. Пъруик знаеше как писмата да стигнат до Лондон по най-бързия начин.

— Дайте ми го — каза той, — и веднага ще потегли за Лондон.

— Трябва първо да го напиша — разсеяно каза Блейк.

Пъруик се намръщи.

— Мога ли да ви предложа, първо да пишете съобщенията си, а после да искате да ги изпращам, сър? Така ще спестите много и от своето и от моето време.

— Държиш се дяволски високомерно за прислужник — отвърна Блейк с полу-усмивка.

— Всичко, което искам, е да улесня спокойното и разумно управление на вашето домакинство, сър.

Блейк поклати глава, и се удиви на способността на Пъруик да запазва лицето си винаги невъзмутимо.

— Само момент. Сега ще го напиша.

Той се наведе над бюрото, взе хартия, мастило и перо и написа:

Дж.

Залових мис Де Леон, и ще оценя помощта ти ако дойдеш веднага.

Б.

Джеймс и преди бе срещал испанската шпионка. Може би щеше да знае как да я принуди да говори. Междувременно, той щеше да я налива с чай и да се надява, че ще си възвърне гласа. Нямаше друг избор. Очите го заболяваха от почерка й.

Когато Блейк стигна до стаята на Карлота, я чу да кашля.

— По дяволите! — изруга той. Луда жена. Сигурно гласа й бе започнал да се възстановява и тя беше решила да го загуби отново. Внимателно балансира подноса за чай докато отключи вратата и я отвори.

— Както чувам, все още кашляш — провлече той.

Тя му кимна от леглото. Светлокестенявата й коса изглеждаше лепкава, а лицето измъчено.

— Не ми казвай, че наистина си се разболяла — сухо произнесе Блейк.

Тя кимна с такъв вид сякаш щеше да заплаче всеки момент.

— Значи признаваш, че вчера се преструваше?

Тя го погледна виновно и направи някакъв неопределен жест сякаш искаше да каже: Нещо такова.

— Или си, или не си?

Тя неохотно кимна, и посочи към гърлото си.

— Да, вчера наистина не можеше да говориш, но и двамата знаем, че това не беше случайно, нали?

Тя погледна надолу.

— Ще приема това за да.

Тя посочи към подноса и оформи с устни:

Чай?

— Да. Исках да ти помогна да си възвърнеш гласа — той остави подноса долу и докосна с длан челото й. — По дяволите, имаш треска!

Тя въздъхна.

— Заслужаваш си я.

— Знам — произнесе беззвучно тя с вид на пълно разкаяние.

В този момент почти му стана симпатична.

— Ето — каза той, докато сядаше на края на леглото, — по-добре пийни малко чай.

Благодаря.

— Ще си налееш ли?

Тя кимна.

— Добре. Винаги съм бил непохватен с тези неща. Мирабел казваше… — той млъкна. Как бе посмял да заговори за Мирабел пред тази шпионка

— Коя е Мирабел?

— Никоя — остро каза той.

— Годеницата ти? — бавно раздвижи устни тя.

Вместо отговор той стана и се запъти към вратата.

— Пий си чая — нареди той. — И дръпни звънеца, ако ти стане лошо.

Излезе от стаята, затръшна вратата след себе си и врътна двете ключалки.

* * *

Каролайн зяпна към вратата и премигна. За какво беше всичко това? Този мъж беше по-непостоянен и от вятъра. Преди минута би се заклела, че е започнал да я харесва и в следващата…

Е, помисли си тя, докато се протягаше да си налее чай, той си мислеше, че е шпионка. Това обясняваше защо се държеше грубо и я обиждаше.

Макар че — отпи от горещия чай и въздъхна с удоволствие — това не обясняваше защо я бе целунал. И определено не обясняваше защо тя му бе позволила.

Беше му позволила? По дяволите, беше й харесало! За първи път се почувства защитена и спокойна откакто родителите й починаха. Но усети и искра от нещо различно и ново, нещо вълнуващо и опасно, много красиво и диво.

На Каролайн не й се мислеше, какво можеше да стане, ако не я бе нарекъл Карлота. Това беше единственото, което я бе върнало към здравия разум.

Тя се протегна да си налее още чай и междувременно спря поглед на кърпата, която покриваше една чиния. Какво беше това? Повдигна кърпата. Сладкиш! Беше точно тук, в чинията за бисквити.

Отхапа парченце и го остави да се разтопи в устата й. Зачуди се дали знаеше, че й бе донесъл храна. Съмняваше се сам да е приготвил чая. Сигурно иконома бе сложил сладкиша без неговото знание.

По-добре яж бързо, каза си тя, кой знае кога ще се върне.

Каролайн пъхна още едно парченце в устата си като безмълвно се закиска, а трохите полетяха към леглото.

* * *

Блейк я остави на мира до края на деня. На следващата сутрин отиде да провери дали състоянието й не се е влошило, и за да й занесе още чай. Тя изглеждаше отегчена, гладна и доволна да го види, но той само тихо остави подноса на масата и провери челото й за треска. Кожата й беше леко топла, но със сигурност не гореше, затова той отново й каза да дръпне звънеца, ако се почувства зле. След това излезе от стаята.

Бе забелязал, че мисис Микъл е сложила малки сандвичи на подноса, но сърце не му даде да ги махне.

Реши, че няма смисъл да я уморява от глад. Маркизът на Ривърдейл със сигурност щеше да пристигне скоро и тя щеше да си изпее всичко щом и двамата започнеха да я разпитват.

Наистина нямаше какво друго да направи, освен да чака.

Маркизът пристигна на следващия ден. Спря каретата си пред имението Сийкрест точно преди залез-слънце. Джеймс Сидуел слезе, елегантен както винаги, а тъмно кестенявата му коса изглеждаше малко по-дълга отколкото беше модерно. Имаше репутация, която би накарала и дявола да се изчерви, но би дал живота си за Блейк, и Блейк го знаеше.

— Изглеждаш ужасно — каза Джеймс безцеремонно.

Блейк просто поклати глава.

— След като прекарах последните няколко дни с мис де Леон, се считам достоен кандидат за лудницата.

— Толкова ли е зле?

— Заклевам се, Ривърдейл — каза той, — готов съм да те целуна.

— Надявам се, да не се стигне до там.

— Тя почти ме побърка.

— Така ли? — отвърна Джеймс с някакъв странен поглед. — Как?

Блейк се намръщи. Тонът на Джеймс звучеше, така сякаш се е досетил, че между тях се е случило нещо.

— Тя не може да говори.

— И от кога?

— Откакто стоя цяла нощ и кашля насила.

Джеймс се ухили.

— Винаги съм казвал, че е много изобретателна.

— И не може да пише.

— Е, това ми е трудно да го повярвам. Майка й е дъщеря на барон, а баща й има здрави връзки с висшето общество на Испания.

— Позволи ми да уточня. Може да пише, но те предизвиквам да разшифроваш знаците, които оставя на хартията. Да не говорим, че има бележник пълен със странни думи, от които се заклевам, че не мога да извлека никакъв смисъл. Като се замисля, този бележник е идеален за някакъв шпионски код.

— Защо не ме заведеш при нея? Може би ще успея да я убедя да проговори.

Блейк поклати глава и завъртя очи.

— Цялата е твоя. Всъщност може да поемеш и проклетата мисия, ако искаш. Ако никога повече не видя тази жена…

— Хайде, хайде, Блейк.

— Казах им, че не ми се занимава с това — промърмори той, докато се качваха по стълбите, — но послушаха ли ме? Не. И какво получих? Вълнение? Слава? Богатство? Неее, получих нея.

Джеймс го погледна замислено.

— Ако не те познавах добре, бих казал, че си влюбен.

Блейк изсумтя, и се извърна, за да не може Джеймс да види леката руменина на лицето му.

— Ако не харесвах компанията ти толкова много, щях да те извикам на дуел заради тези думи.

Джеймс се изсмя и се загледа в Блейк, който спря пред вратата и завъртя ключа в ключалката.

Блейк отвори вратата и влезе решително с ръце на кръста като се обърна към мис де Леон с триумфиращо изражение. Тя се бе изпънала на леглото и четеше книга, сякаш нямаше никакви грижи на света.

— Ривърдейл е тук — каза той. — И с малката ти комедия е свършено.

Блейк се обърна към Джеймс, готов да се наслади на това как той я поставя на мястото й. Но изражението на приятеля му, което обикновено бе невъзмутимо и спокойно сега изразяваше пълно недоумение.

— Не знам какво да ти кажа — произнесе Джеймс, — освен, че това определено не е Карлота де Леон.

Ами сега? Тежко ти и горко Блейк! Супер глава! Искам ощееее!

Хмъ ми то събота. И ся ко ша праим кат Зейн замина нацяло? Дали ша можем го заместим достойно? Да пробвам пък с една Елизабет Бойл по прякор "Сварената" и пролог на нейната "Идеална съпруга". Превода е на Ети. Ще бъде описана и на първа страница, така че приятно четене.

Елизабет Бойл

Идеалната съпруга

Пролог

Англия, 1801

— Последното ми хранене — изстена лорд Джак Тремонт, докато забиваше нож и вилица в дебелото парче говеждо пред себе си. — Но поне е добро.

— Предполагам, факта, че плащам за всичко това помага, а Джак? — изкоментира остро най-добрият му приятел Александър Денфорд, барон Седжуик.

— Дължиш ми най-малко това — отговори Джак между хапките.

— Аз ти дължа? — засмя се Алекс. — Виж, не съм някой, който търси сметка от приятели, но наистина, не виждам какво ти дължа — той допълни чашата си от бутилката, която съдържателят беше оставил пред тях. Като се имаше предвид, че виното беше френско и много скъпо, той знаеше от опит, че е най-добре да изпие няколко чаши, преди приятелят му да реши да нападне рядкото вино със същото настървение, както печеното говеждо. — Да видим… имаше една доста голяма сметка, която подписах вместо теб миналия месец при Уайт.

— Джобни пари — каза Джак и махна с ръка.

— А дамата със съмнителна репутация, за която купих гривна, тъй като ти се опасяваше, че старият Амбъркромби ще ти я отмъкне?

— Това беше въпрос на чест — Джак се пресегна за друго парче говеждо. — Освен това, можеш ли да си представиш, да изгубя Камила заради това изкопаемо? — той потръпна и погледна към бордото.

Алекс го издърпа далеч от него.

— А чифта коне, които искаше да купиш от Тат*, но нямаше пари?

[*Съкратено от Tattersall’s (на бълг. Татърсол) — най-престижното тържище за състезателни коне в Обединеното кралство и Република Ирландия. — Б.р.]

Джак се ухили.

— Потребности, добри ми човече. А и не е повече от това, което аз бих направил за теб.

— Единствената разлика е, че аз мога да си позволя тези потребности, а ти не.

Вилицата на Джак спря по средата между чинията и устата му.

— Седжуик, какво, по дяволите, става с теб? Тази вечер звучиш, като досадния ми брат. На какво се дължи това настроение?

— На нищо — каза му Алекс. — Но все още не виждам, как бих могъл да ти дължа нещо.

Джак се засмя и се наведе напред.

— Забрави ли скъпата си съпруга Емалийн? Без мен, ти никога нямаше да спечелиш вниманието й. Мисля, че това те прави мой длъжник за цял живот.

Този път Алекс се засмя.

— Мислиш, че съм ти длъжник заради съпругата си? Какво нахалство! — той вдигна бутилката и наля една чаша на приятеля си. Джак Тремонт беше досаден паразит, но също така и най-добрият приятел на Алекс. Въпреки разточителството и склонността му към прегрешения, Алекс никога не бе имал по-лоялен приятел.

— Мисля, че успехът на брака ти се дължи на гениално хрумване, достойно за вечна отплата — каза Джак и вдигна чаша в подигравателен тост, най-вероятно в своя чест.

Заслужава нещо, помисли си Алекс.

— Бракът ми е успешен, защото имам достатъчно ум да го направя такъв. Ако искаш да знаеш, внимателно планиране и интелект са в основите на успеха му. Ти беше просто катализаторът, който му даде живот.

Приятелят му изсумтя.

— Седжуик, ти си най-скучният човек на света. Внимателно планиране и интелект, точно така! Емалийн е най-хубавото нещо, което ти се е случвало. Добре, че е тя, за да не се превърнеш в пълен досадник.

— Не съм досаден — каза Алекс и изправи рамене. — Искам да ти кажа, че някои хора ме намират за доста забавен.

— Кой? — настоя Джак. — Прастарата майка на Амбъркромби?

Алекс придърпа обратно бутилката с бордо, погледна към Джак и двамата избухнаха в неудържим смях.

— Знам, че вероятно не съм първото конте, за което хората се сещат — призна Алекс, — но трябва да се съобразявам с положението си и отговорността към семейството ми.

А какво семейство само. Той нямаше братя или сестри, но за сметка на това купища братовчеди, лели и чичовци, които разчитаха на неговата благосклонност да им осигури работа, подслон и храна. А в допълнение към това и арендаторите и слугите му. Това беше отговорност, която той носеше с изключителна сериозност и гордост, въпреки че много пъти бе завиждал на положението на приятеля си — трети син, без наследство. Завещанието на Джак щеше да бъде низ от спомени за скандален живот и неплатени дългове.

Джак потръпна.

— Небеса, как мразя тези думи. Положение и отговорности — той премести бордото и бутна празната си чаша напред. — Предлагам да сменим темата, защото започваш да звучиш като Паркъртън. Достатъчно лошо е, че ме повика в къщи за годишните ми сметки. Смея да кажа, че никой не може да пресмята сметки с повече мъчителни детайли от брат ми — Джак си взе друго парче говеждо. — Между другото, как е скъпата Емалийн? Не знаеш колко пъти ми е идвало да се сритам отзад, задето не се ожених аз за нея.

— За щастие — каза му Алекс, — има само една Емалийн.

— Къде е тя сега в Лондон или Уестморланд?

— Знаеш отговора — Алекс погледна към вратата. Беше само леко притворена, но изглежда наоколо нямаше никой.

— Всъщност не — каза Джак, докато се облягаше на стола си. — Искам да кажа, когато ти си в Лондон, се предполага, че милото момиче щастливо те чака да се завърнеш в Уестморланд. А когато си в провинцията, семейството ти вярва, че тя живее в Лондон — Джак се наведе напред. — Озадачен съм, къде се намира тя, когато ти не си на нито едното място?

Алекс се засмя.

— Ето затова ти никога не би се справил с такъв брак. Ще го кажа още веднъж — внимателно планиране и интелект — той почука слепоочието си. — Ето за това аз съм женен за Емалийн, а не ти.

— Самодоволната ти увереност е дразнеща. Тайната ти е неразкрита, само защото баба ти си стои на север. Можеш ли да си представиш, какво ще стане, ако тя някога реши да дойде в града и разбере, че Емалийн не е нищо повече, от една сътворена от теб измислица.

Тъй като това никога нямаше да се случи, Алекс не се тревожеше, че милата дама някога ще научи истината.

Емалийн Денфорд, лейди Седжуик, бе дошла на бял свят една вечер преди пет години, след твърде много пропити с алкохол часове в компанията на Джак. Алекс не пиеше често, но беше в лошо настроение и приятелят му предложи да прекарат една вечер, далеч от проблемите, които го терзаеха — особено след като Алекс бе заявил, че напуска града на следващата сутрин.

Джак яростно бе възразил срещу този план. Та кой щеше да плаща пиенето и дълговете му, ако най-добрият му приятел напуснеше Лондон?

Но на Алекс му бе омръзнало да бъде тормозен на всяка крачка от преследващите изгодна партия за женитба майки и техните дъщери. Изглежда цялото приемливо женско общество на Лондон бе решило да го види женен този сезон.

Нямаше значение всеизвестният факт, че бароните Седжуик бяха непредвидими, що се отнася до брак, и се женеха късно, ако го правеха изобщо. Някои изтъкваха, че причината била страстта им към пътуванията. Също като дядо му, който прекарал по-голямата част от живота си в армията и бе наследил титлата в края на службата си от братовчед, който никога не се оженил.

Вероятно Алекс трябваше просто да избягва Лондон по време на сезона, както баща му бе правил. Той знаеше много добре, че всичко, което виждат в него е старата и уважавана титла, големите стопанства на север и богатство, с което би могъл да издържа дори най-разточителната съпруга и роднините й. Всичко това беше много примамливо и съблазнително за майка, с неомъжена дъщеря.

— Няма начин да го избегнеш, добри ми човече — беше казал Джак. — Трябва да се ожениш. Това ще те отърве от тях.

— Да се оженя? — Алекс потръпна. Не беше сигурен, че може да предприеме тази стъпка. Със сигурност беше негов дълг, но нещо го спираше да вземе това съдбовно решение. Освен това, бе убеден, че една съпруга ще се изкуши да обърка идеално подреденият му живот.

— По-добре Хюбърт да ме наследи — заяви той.

— Никога! — Джак пресуши скъпото вино на една голяма глътка. — Смяташ ли, че Хюбърт ще е склонен да ми плаща дълговете? Не мисля! — той направи пауза и прекара ръка през косата си. — Защо да не можеш да се ожениш, без всъщност да си вземаш жена? Измисли си една, така да се каже. Обзалагам се, че ако публикуваш съобщение в пресата и кажеш на света, че си се оженил, всички ще те оставят на мира.

Беше толкова просто. Алекс винаги се бе смятал за разумен, но бе отчаян и след миг, Емалийн бе създадена. С подходящо и правдоподобно потекло, което намериха с помощта на едно старо издание на Дебрет*, те съчиниха известие и платиха на едно хлапе да го занесе незабавно в издателството.

[*Debrett's е специално издателство, основано през 1769 г. с публикуването на първото сп."Нова аристокрация”. Занимавало се е с генеалогичните проблеми на британската аристокрация, включително с история на титулованите семейства, и е било ключов елемент на британското общество. Публикува се и днес под името Debrett. — Б.р.]

За негова най-голяма изненада, измислената му съпруга свърши работа. Вечерта след публикацията на съобщението, той бе оставен в блажена самота, нарушена само от няколко унищожителни погледи, които бяха насочени към него от по-настоятелните, вече бивши преследвачки. На няколкото любопитни, които дръзнаха да го разпитват за внезапната му женитба, той заяви, че Емалийн е с крехко здраве и живее на спокойствие в провинцията. Скучната му репутация си имаше своите предимства. Той хвърли няколко хладни, неприветливи погледа и по този начин предотврати всички по-нататъшни въпроси.

Появата на Емалийн в живота му имаше още една положителна страна — прекрати натякванията на баба му. Е, поне повечето. Тя му беше писала, за да изрази безграничната си радост, че най-сетне се е оженил.

Когато се завърна у дома това лято, той обясни отсъствието на съпругата си с неспособността й да пътува, породена от крехкото й здраве. Когато се появи за следващия сезон, всички въпроси за лейди Седжуик бяха посрещнати със същото обяснение — здравето на Емалийн не й позволяваше да пътува до Лондон.

И така в живота му се бе появила идеалната съпруга.

Въпреки това, не всички бяха убедени в мъдростта на решението му. Адвокатът му непрекъснато го предупреждаваше, че измислената съпруга неминуемо ще доведе до проблеми някой ден. А Алекс бе отговорил, че властите едва ли щяха да са най-голямата му грижа. Ако баба му научеше, той дяволски скъпо щеше да си плати.

Но отдалечеността на баба му от Лондон, беше ключът за съществуването на Емалийн или по-скоро липсата й.

— Как така баба ти още не е разкрила тайната? — попита Джак, докато местеше поглед от печеното говеждо към виното. Очевидно не можеше да вземе решение към кое да посегне първо. — Имам предвид, ако някой е в състояние да открие несъответствие, това е тя.

— Прав си, но още веднъж — каза Алекс и почука слепоочието си, — внимателното планиране гарантира успеха ми. Съпругата на адвоката ми пише добре обмислени писма до баба и ги праща на всеки шест седмици, подписани от Емалийн.

— Предполагам, че да си скучен си има своите предимства — призна Джак. — Помислил си за всичко — той се изправи, наведе се над масата и дългата му ръка успешно достигна бутилката с бордо. Напълни чашата си и доля на Алекс. Вдигна тост и каза: — За Емалийн Денфорд, баронеса Седжуик, най-идеалната съпруга на света.

— За Емалийн — съгласи се Алекс.

В сенките извън частната трапезария, една жена се отдръпна от открехнатата врата. Тя не бе имала намерение да подслушва, но разговорът вътре привлече вниманието й и тя се смая от разкритията.

Съпругата на Седжуик не съществуваше?

„Невероятно”, помисли си тя, докато излизаше тихо от гостилницата към чакащата я карета. О, тази информация беше твърде ценна, твърде скандална, за да не се възползва незабавно.

А тя знаеше, точно от къде ще започне…

Не съм чела нищо на тази авторка, но анотацията на книжката и прологът изглеждат многообещаващи. Любопитна съм и какъв ще е образът на бабата. В последно време много се забавявам с възрастните арогантни аристократки

Ухаааа, уникална поредица на Елизабет Бойл http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif Хиляди благодарности, Ети, че ще й се наслаждаваме на БГ, жизнерадостно потропвайки с копитца, докато оглозгваме поредната порция зашеметяваща доза Бойл

Ооо, ама това е поредица, много ги обичам. Може ли малко повече инфо за самата поредичка?

Честно да ти кажа, Бобчо, ако не беше твоят коментар преди време за тази поредица, тя нямаше да види бял свят на български,поне не и от моите ръце. Затова едно огрооомно благодаря за теб!

Много ми хареса Вашата идея за тези малки късчета ,които пускате от книгите, над които се трудите.изборът на книги е много интересен.Скоро ми попадна една поредица на Дж. Р. Уорд - Братството на Черния кинжал.Прочетох първите 2 книги от поредицата,но за съжаление само тях намерих преведени.Някоя от Вас дами да е чела някоя от тези книги и имали впечатлиния от тях? Надявам се че ако някой от Дрийм тийма е чел, може ако Ви остане време и желание да се заемете и с тях.Книжките интересни и има доста забавни моменти в тях.Хиляди благодарности, че се наслаждаваме на БГ-преводите от Вас.

Много ми хареса Вашата идея за тези малки късчета ,които пускате от книгите, над които се трудите.изборът на книги е много интересен.Скоро ми попадна една поредица на Дж. Р. Уорд - Братството на Черния кинжал.Прочетох първите 2 книги от поредицата,но за съжаление само тях намерих преведени.Някоя от Вас дами да е чела някоя от тези книги и имали впечатлиния от тях? Надявам се че ако някой от Дрийм тийма е чел, може ако Ви остане време и желание да се заемете и с тях.Книжките интересни и има доста забавни моменти в тях.Хиляди благодарности, че се наслаждаваме на БГ-преводите от Вас.

С братството доколкото знам са се заели други ентусиасти. Ама може и да бъркам. Ша са увиди. Ако някое от момичетата ми иска и не се превжда що пък не.

И ден неделя си е ден Соша, още повече че я пренебрегнах по Великден та:

ПЕТА ГЛАВА

Трейд настигна Бригър чак в залата с тунелите и видя, че вече бе приел котешкият си облик. Нямаше как да сбърка това тромаво същество с черна козина и лавандулово аквамаринени очи. Котката даже си ръмжеше нещо, докато бягаше напред. Още по-зле — безразсъдният фамилиер беше на път да нахлуе в грешния Тунел.

Трейд изкрещя предупредително:

— Не!

Твърде късно. Без да спира, Бригър се насочи напред и скочи през портала.

Трейд трепна. Защо, от всички светове, глупакът трябваше да избере точно този? Бригър беше нахлул стремглаво в Молок, сочен от всички като «царството на калта».

Аях, какъв тъпак!

Но нямаше друг избор, освен да тръгне след него. Трейд стисна зъби и премина през портала. Мразеше калта! Почти толкова, колкото ненавиждаше постоянно да го молят да спасява някого.

Той попадна на повърхността на Молок, плъзвайки се дълбоко до бедрата в безкрайното море от всмукваща кал. И се възползва от възможността да наругае Династията на Мъдреците на двадесет и два езика.

Ако Трейд знаеше, че Мъдреците са пропуснали да го информират, че Бригър е известен на Ма'ан като фамилиера, на който му липсва всякакво чувство за посока… щеше да ги прокълне на четиридесет и два.

Особено след като бедите изобщо не можеха да спрат упорития котарак. Всъщност, той просто решително игнорираше всички онези, които му казваха, че не може да проследи собствените си стъпки дори и в най-яркият ден. Кой беше чувал някога за фамилиер без вътрешно чувство за посока?

Разбира се, не й Бригър.

Шеста глава

Яниф тръгна обратно към своята колиба в гората.

Денят бе изпълнен със събития.

На половината път към дома, той спря на горската пътека, за да се вгледа във високите клони на дървото нанят*.

[нанят — вид индийско дърво — Б.пр.]*

Там, върху един от гигантските клони, в сянката на гъстите му тъмни листа, лежеше неговият ученик Реджар та'ал Кру.

Неговият десето ниво ученик. Полуавиаранец, полуфамилиер, той беше уникален във всяко едно отношение. Освен него, никога до сега не се беше раждало друго дете от съюза между чарл и фамилиер. Някои казваха, че зачеването му е чудо. Неговият баща Кру, обаче, твърдеше, че това е само от добрата любовна игра.

Разбира се, всеки път, когато по-малкия му син се забъркаше в някоя дяволия, Кру обясняваше, че любовната игра е била доста объркана.

Каквато и да бе причината за неговото съществуване, беше всеобщо признато, че Реджар има способност да прониква в сърцата на хората.

Разбойникът беше обичан от мнозина.

Лекият полъх на вятъра изду ръкавите на светлосинята риза, с която беше облечен Реджар. Свободната дреха беше завързана около китките и врата му. Черните му тракас прилепваха плътно по слабите бедра и кръста му, и бяха завързани отпред.

Момчето прекарва прекалено много време в развързване на всички тези връзки; дрехите му отразяват точно неговата природа, помисли Яниф със съжаление. Елегантен, гъвкав и напълно чувствен. Той беше резултат от смесена кръвна линия, и все пак, фамилиерските черти бяха най-проявени. Котката в него беше силна.

Дори черните кожени ботуши стояха по-добре на него, отколкото на други мъже.

Ах, но той е много повече…

Реджар се беше изтегнал на една страна, подпрял глава върху дланта на ръката си. Дългия му крак беше небрежно свит в коляното. Токът на ботуша му почукваше в бавен ритъм по клона на дървото.

Той погледна лениво надолу към Яниф с неразгадаемо изражение.

— Подремваме си, а? — древния мистик се облегна на жезъла си, докато се взираше нагоре в ученика си.

— Денят е толкова прекрасен, как бих могъл да устоя? — синьо-златните очи на Реджар блестяха дяволито.

— Ммм.

Той се разсмя на неопределения отговор на Яниф.

— Изпратил си Трейд на друго пътуване.

Това не беше въпрос.

Яниф се загледа замислено в ученика си. Фамилиерската кръв му позволяваше да прикрива мислите си. Понякога дори можеше да спре мислите си към Яниф. Този талант — едно мощно предимство — можеше бързо да се превърне в пречка. Яниф беше много предпазлив с развитието на Реджар.

— И откъде знаеш това?

Реджар се ухили.

— Случи се да бъда в Залата с Тунелите, когато го видях да преследва огромна котка, която странно приличаше на фамилиера Бригър. Мога да се сетя само за една причина нашия Трейд да направи такова нещо… — той размаха пръст към магьосника. — Пак твоите номера, Яниф.

Умен, както винаги.

— Хм! А какво правеше ти в Залата с Тунелите? Добре си спомням, че те оставих с доста голям том на „Особени свойства на растенията”, който да научиш.

Реджар се изкашля.

— И беше много вълнуващо, уверявам те, обаче имаше едно много красиво парче крили плат, което видях вчера на сакри и реших, че Лайлак ще изглежда много съблазнително в него, така че аз…

Яниф удари с жезъла си.

— Вече си женен, а не спираш да си губиш времето! Не знам защо го правиш!

Реджар отметна глава назад и се разсмя.

— За разлика от теб, старче, аз не съм забравил ежедневните удоволствия — Реджар намигна на учителя си. — А един ден може да предостави безкрайни удоволствия, Яниф.

Яниф само поклати глава и извъртя очи. Реджар винаги е бил изпитание за него. В момчето имаше нещо, което го караше да иска да го удуши, но и да го потупа по гърба в същото време.

— Ще те изпратя да живееш на Небесните земи сред безплодните, диви скали за един сезон. Обещавам ти, че ще научиш много за радостите на деня там, Реджар.

Той не реагира както повечето му ученици биха. Разсмя се.

— Заплахата ти е напразна.

— И защо??

— Защото ако трябва да отида там, ти също трябва да дойдеш. Никога няма да позволиш да мине цял сезон без ме поучаваш, Яниф. Отне ми прекалено много време да се съглася да стана твой ученик, за да оставиш тази възможност да ти се изплъзне.

Яниф разклати пръст към него.

— Негодник.

— При това положение не мисля, че ще искаш да подложиш старите си кости за един сезон на студените и влажни Небесни земи — Реджар погледна лукаво магьосника изпод дългите си черни мигли. — Не съм ли прав?

Яниф се покашля и скръсти ръце на гърдите си.

Ухилен, Реджар се обърна по гръб и лениво удари едно голямо листо.

— Яниф… кажи ми какво прави Трейд такъв майстор на острието?

Яниф погледна хитро нагоре към ученика си. Отлично, Реджар. Отпуснатият ти вид прикрива истинската ти цел. Това беше забележително попадение в умелото изкуство на магьосничеството за човек, който бе толкова млад.

Реджар не е бил привлечен от копринения плат за съпругата си, излязъл е да изследва свои собствени въпроси. Впечатляващото му начинание, му спечели ключа към следващата врата.

Въпросът му щеше да получи отговор.

— Виждал ли си някога Трейд в битка на живот и смърт, Реджар?

— Виждал съм го да се бие, да.

— Това не е същото.

— Обясни, Яниф.

— Когато Трейд е на дуел, никога не се отдръпва — дори, когато смъртоносния удар е неизбежен. Никога не се предава. Бори се с пламенността на човек, който пази Живота. Всеки един момент от него.

— Наистина ли говориш за Трейд? Виждал съм го да застава директно на пътя на опасността, без да мисли за живота си.

— Аз също съм бил свидетел на това. Но те уверявам, че той държи на живота като цяло. Дори и на своя собствен — въпреки че не си признава. И все пак, той с готовност ще се бие до смърт. Човек, който изразява такова противоречие, и чиито умения са майсторски, е трудно да бъде победен в битка. Той влиза в тях с нищо, но може да изгуби всичко. Виждаш ли, Трейд никога не се бори, за да оцелее — той се бори, за да живее. Разбираш ли?

— Да, учителю, разбирам.

— Добре. Тогава разбери и това: Трейд има силни мотиви. По време на битка, неговите ужасни загуби служат, за да укрепне ръката му.

— Но той укрепва ли? Непрекъснато води битка със себе си и тъмнината, в която живее. В крайна сметка, това може да го пречупи… — челото на Реджар се набръчка. — Или… да го направи непобедим.

Яниф започна, но нямаше подходящ отговор. Рядко нещо можеше да изненада старият магьосник, но за момент бе хванат неподготвен от невероятната проницателност на по-младия мъж.

Реджар помисли, че реакцията на Яниф е показателна.

— Може би тръгвам по път, който ти смяташ за погрешен?

— А може би ти искаш да мислиш, че е така.

— Вярваш ли, че моята съдба е да овладея острието, Яниф?

Ах, най-накрая стигнахме до същинския въпрос! Той се притеснява за съдбата си. Яниф въздъхна. И би трябвало…

— Ти имаш рефлексите и уменията да станеш легендарен майстор на острието. Вече показа добри перспективи. Остава да се види дали прословутата ти воля ще те доведе до тези равнища.

— Ако всичко, което казваш е вярно, какви загуби ще направляват моята ръка, Яниф?

— Ръката, която владее съвършеното острие се ръководи от много неща. Това, което създава историята му е начина, по който го използваш. Ти имаш таланти, които предстои да бъдат разкрити.

— Тогава не ми казвай нищо повече. Твоето предсказание виси над главата ми като Кийракс, който има два края на една истина, и това ме занимава ден и нощ. «Талантите» ми станаха много повече от тези, с които мога или бих искал да се справя.

— Собствените ти думи дават отговор на въпроса ти. Трябва да се научиш да изразяваш тези дарби, Реджар. С желание. Сърцето ти трябва здраво да ги прегърне — или цялото ти обучение ще бъде напразно. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, разбирам, и ще се опитам да направя това, което казваш. Залагам цялата си вяра на теб, Яниф.

— Добре. Значи научи добре урока си за днес.

Устните на Реджар се разтвориха, старият магьосник го беше изиграл отново!

— Знаел си, че ще те послушам?

Яниф поклати глава.

— Не. Както винаги, оставих решението на теб, Реджар. Ти избра пътя си, а по този начин и урока си.

— Разбирам.

— Слез — Яниф му махна с ръка. — Денят наближава своя край и е почти вечер.

Реджар скочи пъргаво от клона и се приземи до учителя си.

— Сулейла е приготвила задушен калан за теб.

Тъмнокосият мъж се усмихна широко.

— Кълна се, че точно това ми се ядеше!

— Знам — ето защо й го се споменах по-рано днес.

Реджар беше изненадан, но и развълнуван от постъпката.

— Не можеш да скриеш всичко от мен — магьосникът го потупа леко по гърба.

— Ти казваш ли ми всичко? — пошегува се Реджар. — Не мога да скрия нищо от теб!

Яниф се засмя, докато вървяха през гората към дома на Кру.

— Още откакто беше малко момче, винаги съм знаел кога корема ти плаче за задушен калан.

— Корема ми никога не плаче — той мърка умолително — две трапчинки се появиха на бузите му.

— Кълна се, че и на мен ми се ядеше задушен калан — прошепна Яниф, докато вървяха по пътеката. — Това беше всичко, за което можех да мисля днес в Династията на Мъдреците.

Реджар му хвърли ироничен поглед.

— В това не съм толкова сигурен.

Боджо изкряка в съгласие, докато летеше редом с тях. Някои крилати спътници бяха големи любители на задушения калан.

А други просто обичаха да разбъркват яденето в тенджерата.

Уаааааааа, Реджар... страхотно е, че пак се срещаме с него!