Чакам продължението на Чанс, умирам от нетърпение да го прочета. Много благодаря на всички за превода без вас нямаше да му се радваме

Чакам цялата книга

Хиляди благодарности на Тор и на целия екип редактори, които в мое отсъствие не ви лишиха от малките порции удоволствие с любимите чакани книги - Тор, злато, незаменима си! И тъй като това няма пък как да стане и без моите златни момичета( а те повярвайте не се спряха докато ме нямаше) поднасям най-искрената си благодарност и на тях. Банда обожавам ви! Утре като отръскам окончателно морската сол и се убедя че рутера ми ще бачка ще се огледам и ще кажа с какво още можем да ви зарадваме в близките летни и надявам се горещи августовски нощи и дни.

О,ще чакаме

Ясно е че в сезона на почивките сичкото ни график замина на кино, но въпреки това кухнята на Дрийма бачка и ето поредната порция вкусна гореща... Емалийн за вас:

Глава 5

Емалийн изпусна дълбока въздишка, когато Седжуик напусна стаята. Бе помилвана. Трябваше да благодари за това на лейди Лилит и Хюбърт. Тя почти прегърна властната жена, когато каза, че не биха могли да си тръгнат. Почти. Строгото изражение на лейди Лилит вероятно държеше на разстояние дори най-пакостливите деца и необуздани кучета.

Все пак, още един ден тук бе ден по-близо до края на кариерата й като измамница във висшото общество. След две седмици, щеше да опразни куп дебели портфейли на ежегодния турнир по пикет у маркиза на Уестли и да се оттегли на някое тихо и живописно местенце.

Почти можеше да чуе веселото подрънкване на златни монети в джобовете си.

— Какво те кара да се усмихваш, като котка пред купичка мляко? — долетя сладък мелодичен глас от вратата. Хюбърт и лейди Лилит бяха излезли и сега Малвина Уидърспуун, виконтеса Роулинс й се усмихваше от там. — Изглеждаш така, сякаш току-що си се сдобила с половината диаманти на Рандъл и Бридж!

Емалийн се зачуди, какво би казала Малвина, ако знаеше колко близо бе до истината.

Все пак се съмняваше, че виконтесата изобщо би се притеснила, ако бе обрала добре снабдения бижутерски магазин. Всичко в името на развлечението.

Например, неочакваната поява на Емалийн на Хановер скуеър. Виконтесата бе връхлетяла в номер седемнадесет сутринта след пристигането й и незабавно се бе превърнала в неразделна част от ежедневието й.

— Толкова се радвам, че си тук — обяви Малвина, сякаш се познаваха от векове — Надявам се да нямаш нищо против дързостта ми, но трябваше да се представя. Точно в момента нямам приятели в града и неотложно се нуждая от добра компания.

И тогава, преди Емалийн да успее да възрази, Малвина обяви роклята й за кошмарна. Тя незабавно повика екипажа си и нареди да ги закарат до Бонд стрийт, където щяха да се погрижат за Емалийн, като пазаруват цял ден.

— Ако някой те бе видял в тази окаяна рокля, щеше да станеш сензацията на злобните клюкарки. Изглеждаш, като нечия захвърлена компаньонка.

Колко права бе Малвина. Не, че Емалийн някога би посмяла да й разкрие истината.

Освен, че й бе помагала и я бе насърчавала да се възползва от авоарите на Седжуик, Малвина бе сторила и нещо, което Емалийн никога не би успяла да постигне за толкова кратко време. С непоколебимата виконтеса Роулинс до себе си, незабавно си бе спечелила престиж в обществото.

Така се зароди техният необичаен съюз. Но Емалийн откри, че с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да се примири с вината, която изпитваше винаги, когато Малвина я представяше, като своята най-скъпа приятелка.

Виконтесата бавно се разходи из балната зала, изучавайки първо тавана, а после и тапетите, които господин Старлинг бе оставил на работната маса.

— Емалийн, имаш най-завладяващия поглед. Как го правиш? Ако не беше толкова чаровна, щях да те обявя за ужасно дразнеща пред всеки, който ме слуша.

— Не съм направила нищо, което и ти не би могла.

— О, я стига. Изглежда всичко, на което съм способна напоследък, е да плаша малките деца с огромните си размери — тя прокара ръце по големия си корем, където бе бебето, което трябваше да се роди всеки момент. Заради бременността й, тя и съпруга й, виконт Роулинс, не бяха потеглили към провинцията за лятото. Отегчена без компанията на останалите членове на обществото, Малвина бе обявила пристигането на Емалийн на Хановер скуеър, като небесен дар.

— Как се чувстваш днес? — попита Емалийн, хвърляйки изпълнен с възхищение поглед към пищната талия на дамата.

— Отвратително. Просто отвратително. По дяволите това дете. Не мога да спя. Трябва да ползвам нощното гърне на всеки половин час. И, заклевам се, няколко главорези от Севън Дайълс са избягали с глезените ми и са ги заменили с чифт варели — повдигна роклята си и разкри някога деликатни глезени, които сега бяха подути и дебели. После въздъхна и намести подгъва обратно на мястото му — Но, благодаря, че попита.

Емалийн се засмя. Малвина се придвижи бързо и грациозно напред, въпреки фигурата си и хвана ръцете й.

— Хайде, почерпи ме с парче от чаения сладкиш на госпожа Симънс и ми разкажи, какво каза той.

— Кой? — пошегува се Емалийн.

Напуснаха балната зала и се настаниха в градинския салон на гърба на къщата. Вратите и прозорците бяха отворени и розите, които растяха в изобилие от другата страна, изпълваха стаята с аромата си.

Емалийн разклати звънеца и поръча чай и кейк, след което се настани на стола срещу Малвина.

— Е? Какво каза той за къщата? — попита виконтесата. — И по-точно, какво каза за теб? Очевидно не те е изхвърлил на улицата задето си го разорила с цялата тази ремонтна дейност — тя се засмя на шегата си и Емалийн се присъедини, макар и по друга причина — най-вече, защото не бе в Нюгейт или на път за Ботани Бей.

— Не, за мой късмет не го направи — каза тя — Макар за миг да си помислих, че може и да го стори.

Малвина поклати глава.

— Мъже! Нямат ни най-малка представа за работата и усилията, които полагаме да направим живота им възможно най-комфортен.

Чая и кексчетата пристигнаха и прислужницата ги остави на ниската масичка между дамите. Емалийн наля една чаша на приятелката си и й предложи чиния с кексчета.

Докато приятелката й излапа няколко, заявявайки, че всички са били за бебето и бърборейки за безмислените клюки, които бе научила от слугите си, Емалийн се хвана, че мълчаливо си представя влизането на Седжуик в балната зала.

Тя го зърна отвън с крайчеца на окото си и бе твърде нервна, за да прави нещо друго, освен крадешком да хвърля погледи в негова посока. Единствената надежда на Емалийн бе, че руменината, която изгаряше бузите й не се забелязва от другия край на стаята. Небеса, какво имаше в него, та я караше да порозовява колкото розите отвън?

О, тя знаеше какво е. Споменът за целувката му. Неговата изгаряща, опустошителна, страстна целувка. Само мисълта за нея отне дъха й…

И все пак, Седжуик изглеждаше толкова безразличен. Толкова дяволски незаинтересован. И тогава очите им се срещнаха и тя можеше да се закълне, че в зеленият му поглед се зароди горещ пламък. Споделен спомен, който щеше да ги свързва, докато успееха да намерят начин да потушат огъня.

Тя отмести поглед, неспособна да гледа към него, без коленете й да омекнат. Но любопитството и нуждата й я подтикнаха да надзърне отново в негова посока, само за да открие, че погледа му се рее преценяващо нагоре към тавана.

Затаявайки дъх, тя се чудеше, какво си мисли — докато не бе възнаградена с поглед на пълно благоговение и оценяване на нарисуваното. Проследи погледа му, докато се оглеждаше из стаята и просто знаеше, че е разбрал, какво се опитва да постигне. Той знаеше и го одобряваше.

А когато Хюбърт се появи и като невестулка се присламчи до лакътя му със скъперническите си коментари, тя можеше да се закълне, че е чула Седжуик да защитава работата й.

Да я защитава? О, какво бе казал?

От това, което видях, тя не прави нищо друго, освен да подобрява къщата.

Емалийн можеше само да гадае, какво го бе накарало да каже това. Бе се съгласил да я заведе на вечеря в лейди Оксли, макар тя да подозираше, че загадъчните коментари на лейди Лилит имаха нещо общо с тази промяна на мнението.

Лондонско вечерно парти. Тя пое дълбоко дъх. Би ли могла да премине през това?

Не че Емалийн не знаеше как трябва да се държи в обществото. За Бога, бе се учила от тях, бе прекарала живота си, подражавайки на добри маниери и възползвайки се от техните правила и нужди, за да се издържа.

Но провинциалните дребни благородници и лондонските аристократи бяха две различни категории. Идването в Лондон бе, като да управляваш лодка в океана.

Без мачта.

— … И тогава чух да се говори, че лейди Тисбъри вчера се е сдобила с близнаци момченца — казваше Малвина. — За най-голяма радост на графа.

— Колко хубаво за тях — отвърна Емалийн, обмисляйки какво трябва да облече, и най-вече, как ще се справи с формалната вечеря. Какво, по дяволите, щеше да прави, ако всъщност познаваше някого там? И още по-лошо — ако някой я разпознаеше?

— Емалийн Денфорд — каза Малвина, като се наведе и изщрака с пръсти. — Чуваш ли изобщо и дума от това, което ти казвам?

Емалийн кимна и седна.

— Да, ти казваше… ъм, вярвам, че ти…

Малвина поклати глава.

— Какво те тревожи? През цялата ми изключително апетитна история за лорд Темпълтън, ти дори не премигна. Витаеш като пралеля ми Мери и искам да знам, какво те разсейва така. Седжуик ли е? Мога ли да направя нещо за да помогна?

— Не, не е той. Просто… е… тази вечер… — Емалийн се чувстваше достатъчно виновна за неискрената си връзка с Малвина, но да я помоли за помощ — или за още помощ — просто не можеше. — Няма нищо. Съвсем добре съм.

— Как ли пък не — заяви Малвина. — Нещо не е наред и веднага ще го разбера. И няма да си тръгна, докато не го направя! — тя пльосна подутите си глезени на дивана и прокара ръце по корема си.

— Наистина, няма нищо — увери я Емалийн.

— А аз съм кралицата на Персия — дойде отговора. — Не ми се мисли на какво ще заприлича този диван, ако родя детето си тук. Да не споменавам ужаса на лорд и лейди Тотли, че първото им внуче не се е родило в свещения имот на Тотли. Разбира се, ще трябва да виня изцяло теб — устните на Малвина се извиха в дяволита усмивка.

Емалийн се ухили в отговор.

— Е, щом толкова искаш да знаеш — тази вечер сме на вечеря у лейди Оксли.

Това помрачи приповдигнатото настроение на приятелката й. Висок стон изригна откъм дивана.

— И ти не си отказала?

— Как бих могла? Тя е майката на госпожа Денфорд.

— Роднини! Да си призная, намирам ги за много досадни — Малвина се изправи и се смръщи на Емалийн. — Ако можеше само, като се омъжим да не се сдобиваме с други роднини.

Емалийн вече бе добре запозната с хапливите отношения между Малвина и родителите на съпруга й — граф и графиня Тотли. Лейди Тотли бе една от най-влиятелните дами във висшето общество и на Малвина й бе съдено да търпи постоянна критика и да живее в сянката на свекърва си.

— Когато Роулинс наследи титлата — бе казвала тя неведнъж, — кълна се, че аз няма да бъда такава стара крава, която тръби из града и казва кой е важен и кой за кого трябва да се ожени. Ще донеса на името Тотли изтънченост и достойнство.

— Така или иначе — казваше Емалийн, — трябва да отида довечера, но съм…

— Не казвай и дума повече. О, милата, и аз щях да съм унила, ако трябваше да изстрадам още една от вечерите на лейди Оксли. Лейди Тотли я обожава, а това за мен определено не е препоръка.

Емалийн се сви и се зачуди, дали Нюгейт е толкова лошо място. Със сигурност имаше няколко килии с изглед или такива, които би могла да пребоядиса.

Малвина обаче не бе приключила.

— Ние получихме покана, просто защото лейди Оксли и лейди Тотли са първи приятелки, но аз отказах. Роулинс настоява да стоя близо до вкъщи. Но всъщност си мисля, че бе облекчен да има това извинение.

— Кой ще бъде там? — попита Емалийн, знаейки много добре, че Малвина ще има целия списък. Познанията й за социалните маневри на градския живот бяха поразителни.

И разбира се Малвина не я разочарова.

— Мабърли — каза тя, — защото Оксли се жени за мис Мабърли. Лейди Джарвис — тя е една наистина ужасна жена. Лейди Пепъруел, бедна благородничка, но не можеш да я изключиш — тя е непоправима клюкарка. Темпълтън. Графът на Ламдън с дъщеря си. Най-вероятно и маркиза на Уестли.

Емалийн вдигна поглед.

— Кой? — попита възможно най-невинно.

— Маркизът на Уестли. Роулинс спомена, че го е видял предния ден. Предполагам, че е в града за неговата игра на пикет. Иска ми се някой да го победи и да се приключи с това. Досадното му кукуригане през цялата година, как не можел да бъде победен е крайно непристойно.

Емалийн подтисна една усмивка. Малвина, по-близко си до желанието си, отколкото си мислиш.

Сега причините й за успех на тази вечеря се увеличиха. Трябваше да се срещне с Уестли и най-малкото да му бъде представена, така че щом пристигнеше на турнира, достъпа й да бъде гарантиран.

— Малвина, мога ли да ти кажа нещо?

Виконтесата се усмихна.

— Разбира се. Ти си най-скъпата ми приятелка.

— Поверително?

Очите на Малвина се окръглиха при този коментар и след миг чертите й станаха сериозни.

— За разлика от свекървата ми, аз не клюкаря.

Това не бе цялата истина, но Емалийн нямаше към кой друг да се обърне.

— Никога не съм ходила на официална вечеря.

— Никога? — ръката на приятелката й незабавно покри зяпналата й уста.

Емалийн поклати глава.

— Ами да, разбира се, че не си — отговори Малвина. — С това твое нетрадиционно отглеждане. Не мисля, че има много покани за официални вечери в Африка. А после и с болеста ти…

Едно от нещата, които Емалийн бе научила за висшето общество бе, че всеки бе запознат с чуждите работи. Нестандартното отглеждане на съпругата на Седжуик, както почти всички обичаха да го наричат, превърна Емалийн в обект на любопитство и измина дълъг път, като обяснение за не толкова идеалните й маниери или познаване на лондонското общество.

Трябваше да има вяра на барона. Когато си е измислял съпруга, го бе направил разумно. Лорд Хали и съпругата му бяха напуснали Англия преди двадесет и девет години, за да изследват дивата Африка. Лейди Хали бе загинала в тази негостоприемна страна и за лорд Хали не бяха чували и дума от близо петнадесет години. Емалийн, тяхната дъщеря, очевидно бе измислена от самия Алекс и това бе идеално, тъй като, кой би могъл да оспори подобно нещо, когато лорд Хали бе последния от рода?

Малвина с усилие се изправи от дивана.

— Мили Боже, Емалийн, защо не каза по-рано? Не можеш да отидеш у лейди Оксли неподготвена. Тя и госпожа Денфорд ще чакат в засада, като двойка лъвове. Христианите са имали по-добри шансове в Рим. А последното нещо, което би искала, е да засрамиш Седжуик — Малвина спря за момент. — Предполагам знаеш, че лейди Оксли планираше Седжуик да се ожени за Лилит.

Емалийн поклати глава.

— Е, добре, това отдавна е минало. Но не предвещава нищо добро за теб. Лейди Оксли ще се погрижи да покаже на съпруга ти колко лош избор е направил. Това е без значение! Всеки с разум и чифт очи може да види колко по-подходяща си ти за негова съпруга — тя я хвана за ръката и я издърпа от стола. Бременността не можеше да възпре виконтесата, когато ставаше дума за социална битка.

— Смятам да се погрижа да издържиш нощта и да станеш обект на завист за всички — заяви Малвина, с вдигнат показалец. — Но първо трябва да изберем рокля, която да уверява, че каквито и разногласия да има между теб и Седжуик, те ще бъдат отстранени в края на вечерта. Нощ, която той ще запомни завинаги — намигна й тя.

Завинаги? Не, това никога нямаше да стане. И все пак не можеше да й каже, че се нуждае само от две седмици.

— Седжуик! Радвам се да те видя толкова скоро — извика Джак от билярдната маса, когато Алекс влезе в Уайтс. — Търсиш още една размяна на юмруци ли?

Алекс се огледа в голямата зала. Бе почти празна, с изключение на няколко мъже, потънали в игра на карти на масата в далечния ъгъл. След като сезонът бе приключил, Уайтс приличаше по-скоро тих оазис, отколкото на социално сборище.

Джак погледна към джобния си часовник.

— Това трябва да е рекорд дори за теб — да отстраниш Денфорд от къщата си — ухили се той. — Да предполагам ли, че си се отървал и от другия си неканен гост?

— Не. И на двата въпроса.

Джак замръзна, а ръката му застина във въздуха в опита му да повика един от лакеите.

— Какво имаш предвид под „не”?

— Точно това — не — Седжуик прекара ръка през косата си. — Дойдох да те потърся, защото имам нужда от помощ. Хюбърт отказва да напусне града — очевидно братът на лейди Лилит ще се жени.

— О, да, чух. Оксли ще се жени за момичето на Мабърли. Проклета наследница. Брат ми е бесен, че не опитах там — Джак изпусна една въздишка. — Чух, че лейди Оксли е твърдо против този брак.

— Е, може и така да е, но това няма да накара Денфорд да напуснат дома ми.

Джак кимна.

— А веднъж щом те започнат да опаковат, същото трябва да направи и Емалийн.

— Точно така. Ето защо имам нужда от помощта ти.

Лакеят дойде и Джак поръча бутилка. После седна обратно на стола си и скръсти ръце.

— Как бих могъл да помогна?

Алекс се ухили.

— Е, струва ми се, че би трябвало да имаш известни познания в отърваването от неканени гости.

Джак присви очи.

— Знаеш, че нямам къща.

Алекс повдигна вежда.

— Всъщност нямах предвид като домакин.

— Е, това бе незаслужено — Джак се изправи, а лицето му се изкриви възмутено. — Никога не са ме наричали неканен. Поне не й в лицето.

Алекс не каза нищо, а просто му хвърли изпепеляващ поглед.

— Вероятно, съм оставал повече от желаното… веднъж или два пъти.

Алекс извъртя очи към тавана.

— Искаш ли помощта ми или не? — попита Джак.

— Отчаяно.

Лакеят пристигна с бутилката.

— Ти ли плащаш?

Алекс кимна. Мъжът постави бутилката на масата и се оттегли. Щом се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, той се наведе и каза:

— Сега, мисля, че първото нещо, което трябва да направим е да разберем, кой е разкрил тайната ми.

Джак изпусна въздишка.

— Кой би могъл да е толкова наблюдателен?

Вместо да бъде прям, Алекс опита по-любезен отговор.

— Не си казал на никоя от твоите любовници, нали?

— Аз? — Джак сложи ръка на сърцето си. — Аз съм олицетворение на дискретността.

Алекс му хвърли сърдит поглед. Джак вдигна ръка, като за клетва.

— Има далеч по-интересни неща, които да правя с една жена, отколкото да бръщолевя за глупавите ти авантюри.

Алекс не бе толкова убеден, но въпреки всичките си недостатъци, приятелят му не бе недискретен. Джак подмина наранените си чувства и запази самообладание.

— Е, да започнем с това, колко души знаят истината за Емалийн?

— Ти…

— Мисля, че вече установихме липсата ми на мотив — каза той, чешейки подутия си нос.

— Ти — повтори Алекс, — Симънс, адвокатът ми, господин Елиът, и съпругата му.

Джак поклати глава.

— Някакъв шанс някой друг да е разкрил истината? Инцидентна разсеяност пред някоя любовница? Пиянски брътвежи пред баба ти?

Алекс поклати глава. Бе обмислил всичко това, но всъщност, не бе имал любовница от известно време, а шепата случаи, в които се сещаше да се е напивал бяха единствено с Джак.

— Ами Хюбърт? Може ли да е разкрил истината? Той е хитър мъж.

— Не. Освен това, не би спечелил нищо, ако разгласи истината — Алекс спря за миг. — Въпреки че това не би го спряло да се възползва от факта, ако го знаеше.

— О, да — съгласи се Джак. — Би те накарал скъпо да си платиш.

— Точно така. Освен това, Хюбърт не би дал пари, за да осъществи подобна измама — или да остави примамката си да ме разори през това време.

— Изхарчила е много, нали? Тогава си научих урока от твоя пример — една измислена съпруга е много над оскъдните ми средства.

Алекс се засмя.

— Да, тя е същинска вихрушка. Трябва да видиш, какво е направила с къщата.

Джак се подсмихна.

— Предполагам, че това е докарало Хюбърт до истерия. Бих искал да го видя — той си взе ново питие. — Все пак, бих заложил на братовчед ти, въпреки това, което казваш. Никога не се доверявай на мъж, който не би почерпил една-две чашки.

— Не, не виждам как би могъл да е той — възрази Алекс. — А и несъществуването на Емалийн винаги е било предимство за него, тъй като ме лишаваше от възможност да осигуря наследник.

— Вече не — каза Джак, накланяйки чашата си към него.

— Какво по дяволите имаш предвид?

— Не забравяй, че съм виждал твоята Емалийн, а тя е изкусително същество. Ако въобще е имало някаква възможност, то това е сега — той направи пауза. — Жалко, че истинските съпруги не изглеждат така. Бракът нямаше да е толкова отблъскващ, ако трябваше да се ожениш за някой красив и примамлив.

Джак беше прав. „Изкусително” беше думата за Емалийн. Сега, след като бе вкусил устните й, знаеше, че споменът за целувката ще го преследва още дълго.

А възможността правеше нещата още по-лоши — тя бе под покрива му. Спеше в леглото му, чаршафите му ухаеха на парфюма й, следата от гъвкавото й тяло оставаше в мекия затвор на дюшека, напомняйки за себе си. Всичко, което можеше да си представи, бе тя, облечена в парче тънка коприна, с разпусната коса и…

— Алекс, слушаш ли ме? — въпроса на Джак го върна към настоящата тема. — Небеса, не съм виждал това изражение, откакто беше влюбен в онази оперна танцьорка през първата ти година в града.

— Не съм бил влюбен — Алекс си наля питие и избегна погледа на Джак.

— Беше увлечен. И имаше същия празен поглед в продължение на седмица, след като… — думите на Джак несигурно замряха, а очите му се разшириха. — Ти си бил с тази Емалийн.

— Не. Абсолютно не. Кога съм имал време да…

Джак се облегна на стола с хитра усмивка на устните.

— Вероятно не. Честно казано, това би било бързо дори и за мен.

— Е, не съм — каза Алекс и скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, нека бъде по твоя начин — каза Джак, а очите му светнаха весело. — Замислял ли си се, че може никой да не я е наел, а тя сама да е разбрала?

— Минавало ми е през ума, но не виждам как би могло да стане.

— Тогава може би трябва да предположим, че някой е научил истината и я е наел — Джак изглежда се наслаждаваше на ролята си на следовател. — Вероятно, не можеш да изтръгнеш истината със сила?

— Като бирник? — Алекс поклати глава — Не. Смея да кажа, че няма да е никак достойно — освен това щеше да се наложи отново да я вземе в обятията си, изкушение, което щеше да му дойде в повече, и за което не искаше дори да помисля. Един поглед от разтапящите й сини очи и щеше отново да е изгубен — Мисля, че по-добрия начин на действие е да се отърва от нея. Но как да го направя?

— Е, била е болна през всички тези години. Защо да не може отново да се разболее?

Алекс си представи Емалийн, толкова румена и свежа, в идеално здраве. Мека и гъвкава в обятията му. В нея нямаше нищо нездраво. Освен начина, по който разпалваше кръвта му.

— Не знам…

— Жените се разболяват по всяко време. Никой не би го намерил за странно.

Това имаше смисъл. Когато на баба му й прилошееше леко, тя пазеше леглото, а леля му Имоджийн бе известна с това, че се затваряше в стаята си в продължение на седмици с треска или някоя друга въображаема болест, както баба му обичаше да ги нарича.

— Вземи пример от брат ми — предложи Джак. — Когато той и почитаемата ми снаха решат, че съм превишил престоя си, той отваря портфейла си и ме праща да си ходя — с хубав дебел чек в джоба и обещанието, че няма да се върна следващите шест месеца. Плати на Емалийн и се отърви от нея.

Алекс се начумери.

— Не ми харесва идеята да давам на тази жена пари.

— Тогава я задръж — предложи Джак.

— Не, тя ще ме прати в затвора за длъжници. Предпочитам да задържа теб като мой приятел.

Джак се ухили, без съмнение с гордост.

— Имунизиран съм срещу обидите ти.

— Да, знам — Алекс си наля ново питие и го гаврътна.

За да си го върне, Джак се наведе.

— Винаги можеш да използваш липсата си на чар. Няколко часа в твоята компания и тя доброволно ще напусне града.

Алекс се засмя. Това никога не бе имало ефект с Джак и той се съмняваше, че ще проработи при Емалийн.

Освен това, не бе напълно убеден, че иска тя да си тръгне. Което, само по себе си бе още един знак, че е преобърнала живота му с главата надолу.

Алекс се върна на Хановер Скуер с решението, че ще отвори портфейла си и ще се отърве от Емалийн със солиден откуп. После, щом разбереше кой я е наел, щеше да си върне сумата от злодея.

Когато стигна до къщата, бе посрещнат на парадните стълби от бременната лейди Роулинс. Той винаги бе смятал Малвина Уидърспуун за нахална женичка, а Роулинс за глупак, задето се бе оженил за нея. Но когато я видя в това състояние, с дете под сърцето си, тромава и почти безпомощна, почувства пристъп на нещо, което не бе изпитвал никога преди.

Нещо близко до ревност.

Не, не може да бъде, каза си той почти незабавно. Това бе просто обичайното неудобство, което усещаше покрай жени в такова състояние. Имаше нещо много смущаващо в жена, чийто корем напира като нос на кораб. А точно сега лейди Роулинс имаше изумителна прилика с един от огромните военни кораби на Нелсън.

— Милейди — каза той, покланяйки се над ръката й. Дръзката женичка имаше нахалството да му смигне.

— Седжуик. Радвам се да видя че се прибирате най-накрая. Емалийн ви чака. Денфорд тръгнаха без вас. Ако аз бях там вътре, щях да ви съдера кожата, задето закъснявате, но съпругата ви е много по-великодушна. Наред с доста други неща.

Проклятие. Вечерята на лейди Оксли. Напълно бе забравил за това. Лейди Роулинс се промъкна покрай него и се заклатушка по стълбите надолу.

— Надявам се да имате благоразумието да оцените работата ми. Отне ми два часа да направя прическата й. Но не го оценявайте толкова, че да се развали преди да пристигнете у лейди Оксли — тя отново му смигна и пое към дома на Тотли от другата страна на площада.

На вратата бе посрещнат от Симънс. Не можеше да си спомни последния път, когато старият семеен прислужник го бе хокал. Вероятно, не и откакто бе отишъл в Итън. И преди да успее да възрази и да напомни на Симънс, че жената горе не е негова съпруга, икономът вече нареждаше на Хери да докара каретата.

Между машинациите на лейди Роулинс и очевидното полудяване на Симънс, той започваше да се чуди, дали някой помни, че това е неговата къща. Изкачи се по стълбите, подмина втората спалня и се насочи право към господарската. Нахлу направо без да почука и не откри никой вътре.

— Емалийн?

— Тук съм — обади се тя.

Той прекоси помещението към свързващата стая, за да открие, че в единия ъгъл бе сложен параван.

— Тук съм — повтори тя изотзад.

Алекс се спря по средата на стаята и се вгледа в китайската живопис, покриваща преградата. Не смееше да се приближи повече. Споменът за целувката й бе все още твърде жив в съзнанието му. И докато отричаше пред Джак да е увлечен, една малка част от него желаеше да признае, че тя е дяволски изкусителна лисичка.

Нямаше нужда да утежнява проблемите си, като рискува да се приближи към идеалния параван. За който точно сега би бил щастлив да плати.

— Мисля, че трябва да си съставим план за вечерта — каза й той. — Ще отидем, ще се покажем и точно преди вечеря искам да кажеш, че не се чувстваш добре. Аз ще се извиня и ще сме свършили, преди да се сблъскаме с още някое бедствие.

— Това никога няма да проработи — каза му тя, с напълно убеден тон, който го стресна.

Никой ли в дома му не го слушаше вече?

— Защо не?

— Ако изведнъж се престоря на болна, всички ще помислят, че съм бременна.

С дете? Алекс се задъха. А той си мислеше, че животът му не може да стане по-объркан.

— А ти не си, нали?

— Със сигурност не! — отговори тя толкова възмутено, че за миг му се прииска да се наведе от страх в гнева си да не го замери с някоя четка за коса или друг по остър предмет.

— Не исках да те обидя — каза й.

— Хъм.

Очевидно се бе обидила. Джак не знаеше, защо трябва да се чувства отговорен за гнева й. Тя бе тази, която повдигна въпроса.

— Е, какво предлагаш тогава да правим? — попита я въпреки здравия си разум.

— Да се справим с вечерта.

Алекс клатеше глава, още преди да бе привършила.

— Незнам дали осъзнаваш, но лейди Оксли е една от най-важните личности във висшето общество. Една грешка и ще те обяви за измамница.

— Това за съжаление се отнася и за двама ни — отговори Емалийн. — Но не мислиш ли, че би било по-добре за твоята измама, ако се справя добре на сбирката на лейди Оксли? Тогава няма да има повече спекулации. Край на лукавите разследвания на Хюбърт.

Значи тя знаеше за това.

— Твърде рискован залог — каза й той, макар да виждаше, че плана й има известна стойност.

— Повярвай ми — каза Емалийн докато излизаше иззад паравана — Знам едно-две неща за залагането.

И когато той погледна нагоре към гледката, разкрила се пред него, осъзна, че тази вечер ще бъде заложено много повече от одобрението на лейди Оксли. Дъхът му заседна в гърлото и той разбра, че е изгубен. И нямаше да е единствен. Всеки мъж у лейди Оксли щеше да е също толкова очарован и запленен от тази твърде изкусителна жена, която дори не трябваше да съществува.

Липсваше ми Емалийн.

Мерси за "дозата"забавление

Благодаря Ви много за чудесната работа,която вършите.С нетърпение чакам да мога да прочета цялата книжка за Чанс

Днес реших да се позабавлявам с едни шотландци. Малко са шантави щото като превъртят докарват бури, но като махнем проклетията на страна никак не е трудно да се влюбиш в един МакЛийн. Да видим дали и вие мислите така. На вашето внимание книга четвърта от поредицата този път за бат Хю и неговата Катриона. Ша ми простите своеволието галено да не я наричаме Триона а Кат.

— Милорд, тук има някаква грешка — започна Кат.

Но беше твърде късно. Каретата вече се движеше. Тя се загледа в тъмната фигура на МакЛийн в полумрака.

— Милорд, аз не съм тази, за която ме смятате.

— Какво? — в гласа му се долавяше насмешка и неверие. — Тогава вие не сте мис Хърст?

— Не. Имам предвид, да. Аз съм мис Хърст, но не тази мис Хърст, за която ме мислите!

Дори в тъмнината, тя видя как проблеснаха зъбите му, когато се усмихна.

— Разбирам — каза той любезно. — Вие сте мис Хърст, но всъщност не сте.

— Аз съм мис Катриона Хърст. Кейтлин ми е сестра.

— Разбира се, че е така.

Кат се поуспокой малко. Слава Богу, този мъж беше разумен.

— Това е ужасна грешка. Господи, толкова е неудобно и Кейтлин може…

Той се пресегна, големите му топли ръце се сключиха около талията й, повдигна я и я намести в скута си. Усмихна се, красивото му лице бе само на сантиметри от нейното, топлият му дъх галеше бузата й, а чувственият му аромат гъделичкаше носа й, когато каза с нисък глас:

— След като съм уловил птичката, тя е моя, за да й се наслаждавам. Но първо, нека се разберем, да спрем с тези истории.

— Милорд, вие не разбирате. Аз не съм Кей…

В този момент той направи нещо немислимо, сякаш това, че се намираше в топлата му прегръдка не бе достатъчно скандално. В полумрака на луксозната карета, която се движеше бясно през снежната нощ, МакЛийн наведе глава и я целуна.

Глава 1

Няма нищо по-лошо от мъж, който си мисли, че винаги е прав, освен жена убедена в същото.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Забранявам ти да тръгваш — въпреки че бе само на двадесет години, Уилям Хърст си мислеше, че е отговорен за цялата енория Уитбърн, когато баща му го нямаше. — Предупреждавам те, Кат — добави той с плътния си глас. — Ще направя всичко по силите си, за да прекратя тази лудост!

По-голямата му сестра дори не го погледна, докато измъкваше протрит куфар от гардероба си. Катриона — наричана Кат от семейството — сложи куфара на леглото си, отвори го рязко и започна да го пълни.

— Чу ли ме? — заяви по-високо Уилям. — Забранявам…

— Какво? О, да, чух те. Но някой трябва да отиде в Лондон и да вразуми Кейтлин.

— Да, но…

— След като майка и татко ще са на гости на чичо Тревър още две седмици, а ти си по средата на подготовката за изпитите си, този някой ще бъда аз.

Уилям се намръщи. Беше красив млад мъж, с доста висок ръст и привличаше вниманието на околните. Всеки друг би отстъпил пред него, освен собственото му семейство, дори когато бе облечен в синьото си палто с висока яка и шалче завързано по впечатляващ начин.

— Ти не си пазач на Кейтлин.

— Но съм й сестра-близначка и на мен се пада да й помогна да се измъкне от тази бъркотия.

— Уилям, остави Кат на мира — осемнадесетгодишният Робърт стоеше до вратата с дебела книга в ръце и се хилеше самодоволно на най-големия си брат. — Татко и без това каза, че тя отговоря за нас, когато тръгваше. Чух го.

Уилям се намръщи.

— Но не е имал предвид да хукне към Лондон. След като съм най-възрастния мъж тук, би трябвало да е моя работа.

Кат намести очилата върху носа си и се засмя.

— О, виждам, че не искаш да изпуснеш веселбата. Е, обещавам да не се застоявам толкова дълго, че да ми остане време да се забавлявам — кръстоса пръсти, вдигна ги и продължи тържествено: — Обещанието си е обещание.

Уилям въздъхна.

— Нямах предвид, че ще се забавляваш. Само не искам да попаднеш в опасна ситуация. А жена…

— Която е на двадесет и три години.

— … пътуваща сама…

— Дойката ще дойде с мен.

— … към най-безнравствения град на света, свърталище на беззаконие и поквара…

— О, колко добре го каза! – сестра му го изгледа отдолу нагоре с възхищение. — Това не е ли от една от книгите с проповеди на татко?

Уилям не можа да сдържи смутената си усмивка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам, и обещавам да бъда внимателна, но Кейтлин ще послуша единствено мен, така че аз трябва да отида.

— Да, но…

— Уилям! — седемнадесетгодишната Мери хвърли плетивото си с раздразнение. — Ситуацията наистина е критична! Кейтлин се държи толкова лошо, че бедната леля Лавиния се е принудила да ни пише за помощ! — устните й потрепнаха. — След всичко това, никога повече няма да покани някой от нас при себе си за сезона!

Уилям въздъхна.

— Не казвам, че не трябва да спасим Кейтлин, в каквато и неприятност да се е забъркала. Само искам да попитаме татко как да го направим.

— Не, не — заяви рязко Майкъл от мястото си до камината, където стоеше увит с одеяло, за да се предпази от хладния въздух в стаята. Слаб и блед, с болнави гърди, той притежаваше твърде остър, за своите петнадесет години, ум. Треската, която бе попречила на Кат да придружи Кейтлин в Лондон за сезона, повали и него. Все още не се бе възстановил, неестествена червенина покриваше слабите му бузи и проклетата кашлица го измъчваше.

— Татко е последният човек, когото трябва да уведомяваме. Ако научи колко лошо се е държала Кейтлин, никога няма да разреши на никой от нас да отиде на гости при леля Лавиния.

Мери с готовност го подкрепи.

— Минаха месеци, докато се съгласи Кейтлин и Кат да отидат, а когато Кат се разболя и не можеше да тръгне, той се опита да отмени цялото пътуване и ако майка не се беше намесила…

— Знам! — заяви Уилям с явно раздразнение. — И аз бях тук.

— Тогава много добре знаеш, че ще е огромна грешка да кажем нещо такова на татко.

Майкъл кимна.

— Мери е права. Татко ще… — думите му заглъхнаха в дългата мъчителна кашлица, която разтресе цялото му тяло.

Кат спря да сгъва обшития си със сребристи нишки шал и го погледна притеснено. Домът на свещеника на Уитбърн представляваше паянтова сграда, която мистериозно проскърцваше, а през стените на някои места духаше и течеше. Стълбите бяха неравни и наклонени на една страна и никакво количество пирони не можеше да изправи кривите дъски по пода. Студеният порив на вятъра разтърсваше прозорците и вратите и не позволяваше на влажните места по ъглите да изсъхнат напълно.

Тя се намръщи на по-малкия си брат.

— Изпи ли си лекарството?

Майкъл се нацупи.

— Не — отговори и още преди да му се е скарала добави: — Прави ме твърде сънлив.

— За теб е добре да поспиш.

— Да спя, е единственото, което правя. Вече си починах достатъчно.

Уилям се намръщи.

— Не ми казвай, че снощи си спал добре, защото те чух как кашляше призори.

Кат посочи шишето до лакътя на Майкъл.

— Изпий го.

— Но…

Тя сложи ръце на кръста си.

— Майкъл Джон Хърст, не ме принуждавай да запея.

Уилям се обърна към брат си.

— Майкъл, изпий си лекарството!

— Моля те — помоли го Мери горещо.

Стиснал книгата в ръката си, Робърт посочи шишето.

— Заради всички нас!

Майкъл издаде слаб смях, който се превърна в кашлица. Когато можеше да диша отново, взе шишето и лъжицата.

— Добре, но само защото ми е жал за вас. Аз нямам нищо против Кат да запее.

— Как е възможно това? — попита Мери.

Той се ухили.

— От тази треска ушите ми са заглъхнали. Чувам ви така, сякаш сте много далеч.

Кат изчака, за да види дали брат й ще изпие нужното количество и чак след това продължи със събирането на багажа.

— Ако всичко върви добре ще се прибера от Лондон преди татко. А ако успея да придумам леля Лавиния да мълчи, той никога няма да разбере.

Мери засия.

— Тогава може би няма да протестира, в случай че тя покани някой от нас да й гостува за сезона!

Кат кимна. Ако Мери не ядеше прекалено много пастички със сметана, един ден можеше да съперничи на Кейтлин. А тя бе красавица, каквато трудно можеш да си представиш.

Въпреки че Катриона и Кейтлин бяха близначки и си приличаха донякъде, между тях имаше и доста разлики. Кейтлин беше дребничка и слаба, със златисти коси, скосени тъмнокафяви очи, сърцевидно лице и се движеше толкова грациозно, сякаш не стъпваше по земята, а мъжете наоколо оставаха със зяпнала уста и вперени в нея очи.

Кат бе по-висока и закръглена, с по-скоро кестеняви, отколкото златисти коси, а лешниковите й очи бяха скрити зад очила и им липсваше скосеността, която правеше Кейтлин толкова привлекателна. Колкото и да се опитваше, Кат не можеше нито да се движи плавно из стаята като сестра си, нито да намали с няколко сантиметра неугледния си ръст.

Но имаше и нещо повече. Начинът, по който близначката й се смееше, чарът й… Кат не можеше да го определи точно. Както и дузините млади мъже, които полудяваха по Кейтлин, опитваха се да я възпеят в глуповати поеми и не спираха да говорят за нея.

— Преди да е тръгнала Кат, трябва да направим нещо — заяви твърдо Майкъл. — Искам да се закълнем, че няма да казваме на татко за пътуването й. Всеки от нас — и изгледа остро Робърт.

— Да — съгласи се веднага Уилям с очи, вперени в Робърт. — Трябва да се закълнем, че ще държим устите си затворени.

Робърт почервеня целият.

— Няма да се кълна в подобно нещо! Татко не иска да имаме тайни от него.

Той бе спечелил благоразположението на баща им с успехите си в учението, които караха братята и сестрите му да го гледат гневно от местата си край масата, докато самодоволно отговаряше на най-сложните му въпроси на безупречен гръцки или латински.

— Може би не осъзнаваш какво е положението — Кат вдигна писмото от леглото и му го подаде. — Леля Лавиния вече не знае какво да прави. Уважавам добротата и щедростта й, но знаете каква може да бъде Кейтлин понякога.

Мери кимна.

— Никой не може да бъде твърдоглав от нея.

— Или импулсивен — говорът на Майкъл бе станал леко завален, лекарството започваше да му действа.

Робърт прочете писмото и изсумтя възмутено.

— Леля Лавиния не може да си мисли, че ще накара Кейтлин да се вслуша в думите й като й нарежда. Това само може да я предизвика да направи нещо още по-лошо.

Уилям въздъхна.

— Колкото и лошо да постъпва Кейтлин, ние не разполагаме с пари да отидем до Лондон.

— Само помислете — каза сериозно Мери. — Ако Кейтлин се омъжи изгодно, може да ни покани при себе си в Лондон и да ни води по балове, пиеси и други подобни забавления.

Кат се усмихна замечтано и сложи две книги в куфара си.

— Бих искала да посетя Британския музей.

Робърт засия.

— Дявол да го вземе, ще бъде страхотно! Чух, че има изложба на древногръцки мраморни скулптури.

— А аз бих искал да видя къщата за залози на Татърсол.

Както вадеше ботушите си от гардероба, Кат спря и разроши косата на Майкъл.

— Ще бъде чудесно — съгласи се тя.

Очите на Уилям заблестяха.

— Искам да видя и Клуба по бокс на Джаксън, и градините на Воксхол, и…

Кат се разсмя.

— Добре ще е Кейтлин да се омъжи за мъж с много, много голяма къща, за да се поберем всички.

— А тя със сигурност ще иска да останем с нея, защото е много щедра — каза Мери.

— И глупава — добави Робърт. — И импулсивна, и…

Уилям сви ръце в юмруци.

— Такава е! — продължи Робърт, но като забеляза юмруците на по-големия си брат добави бързо: — Но вината не е само нейна. Поведението й е доказателство за лошото влияние на лондонското общество.

— О, моля те — каза Кат, докато сгъваше нощницата си. — Кейтлин си беше точно толкова буйна и лекомислена и тук, в провинцията.

— Но не беше кокетка.

— Беше — със съжаление каза Кат. — Бедният мистър Смайт-Лоутън изпадна в отчаяние, когато тя замина за Лондон, а след това и мистър Линдън, и най-големият мистър Харвършам и… о, дори не мога да ги преброя всичките!

— Бяха дузини — съгласи се Мери със завист. — Татко я предупреди за това няколко пъти. Чух го да казва на майка, че Кейтлин не осъзнава въздействието си над мъжете и, въпреки че флиртовете й са съвсем невинни, не спира да се притеснява, че може да й повлияят лошо.

Робърт изсумтя.

— Татко е прекалено снизходителен.

— Ще си помисля дали да не му кажа какви ги говориш — сухо каза Кат.

— Моля те, недей — помоли се Робърт толкова пламенно, че тя се засмя, а той й отвърна с усмивка. — Може аз да се държа малко грубо, но ще се съгласите, че Лондон оказва лошо въздействие върху Кейтлин. Макар и да не се държеше съвсем сдържано тук, никога не би загубила благоприличието си дотам, че да заяви пред пълна бална зала, че ще се омъжи за някого до края на годината по един или друг начин.

— Да, освен ако не е предизвикана — подчерта Майкъл. — Кейтлин се обижда бързо, така че може би това се дължи на нещо, което Александър МакЛийн е казал или направил.

Кат уви чифт обувки в кафява хартия и ги сложи в куфара.

— Баба винаги ни е говорила за гордостта на МакЛийн.Понякога си мисля, че е по добре да ни беше предупредила за нашата собствена. Гордостта на Хърст с нищо не й отстъпва.

— Мамчето обича да говори за проклятието на МакЛийн — каза Мери и потръпна. — Всеки от семейството е прокълнат да предизвиква бури, винаги когато се ядоса. Само си представете!

Очите на Уилям проблеснаха, той изви пръстите си като нокти, прегърби рамене и заговори като стара жена.

— Не забравяйте, мили мои, МакЛийн са прокълнати! Прокълнати са, казвам ви, от тайнствената Бяла вещица. Сега, когато се ядосат, се разразява буря.

Всички, освен Мери са разсмяха.

— Не бива да се шегуваш с Мамчето. Тя е много мъдра стара жена. Татко казва, че половината хора от селото нямаше да са живи, ако не бяха нейните познания за лечебните билки. Освен това, кой може да каже, че проклятието не съществува?

— Татко, например — каза Робърт. — Той твърди, че това са глупости. И след като Мамчето му е майка, би трябвало да знае.

Майкъл се размърда неспокойно на канапето.

— Каквато и да е истината за МакЛийн, той едва ли е бил щастлив, Кейтлин да му направи такава сцена пред хората.

— Изглежда и двамата не са се държали добре. За щастие ние не отговаряме за МакЛийн — Кат сложи куфара си до вратата и след това взе пелерината, шала и хубавата си шапка. — Чувам, че каретата е вече пред вратата и предполагам, дойката ме чака.

Майкъл се усмихна сънливо.

— Късмет, Кат. И не забравяй, че татко ще се върне след седмица, считано от петък.

— Ето защо възнамерявам да се прибера у дома поне два дни преди това. Татко никога няма да разбере, ако всички… — тя погледна Робърт — … си държим устите затворени.

— А ако не го направиш — заяви Мери самодоволно, — аз ще му кажа, че разля мляко върху любимата му книга «Одисея».

Робърт подскочи стреснато.

— Откъде знаеш…

При веселите искри в очите на Мери, той се изчерви.

— Така че или ще си държиш езика зад зъбите, или ще се изправиш пред гнева на татко — предупреди го тя.

Робърт махна с ръка.

— Добре! Но ако по време на това пътуване се случи нещо лошо, ще кажа на татко, че съм се опитал да те предупредя Кат.

Тя извади чифт стари ръкавици от джоба на пелерината си и ги сложи.

— Робърт, не бъди такъв песимист. Нищо лошо няма да се случи. Освен това, татко каза, че мога да отида в Лондон, след като се върне. Можете да му кажете, че просто съм тръгнала малко по-рано от планираното.

— Татко искаше да те придружи.

— И ще го направи — следващия път — тя погледна в огледалото и прибра един немирен кичур от косата си под шапката. — Време е да тръгвам.

Уилям се наведе да вземе куфара й.

—Сигурен съм, че мистър Олсън ще каже на татко, ако пропусна и един урок, иначе щях да дойда с теб.

Кат се усмихна на брат си.

— Сърцето ми се стопля само като знам, че си готов да направиш такава саможертва.

Уилям се ухили.

— Ще е голямо приключение.

Кат се разсмя и след това се обърна към Робърт.

— Престани да се мръщиш и ела да ме прегърнеш за довиждане. Ще ми липсваш!

Мрачното му изражение се смекчи и той се приближи.

След него бе Майкъл. Тя се наведе и го прегърна много силно.

— Стой вкъщи и не забравяй да пиеш лекарството, което д-р Фелтър ти остави.

Майкъл сбърчи нос, а кафявите очи изглеждаха огромни на слабото му лице.

— Ако се налага.

— Налага се.

Кат погледна Мери, която я прегърна и прошепна:

— Ще държа Майкъл под око. Не се безпокой за нищо.

— Благодаря ти — тя се усмихна на по-малката си сестра и каза високо. — Ти отговаряш, Мери. Увери се, че Уилям ходи на уроците си, Майкъл пие лекарството си, Робърт няма да излее мляко върху никоя друга книга и…

През протестите на братята си, Мери се засмя.

— Обещавам!

— Чудесно! Довиждане, милички. Ще се върна веднага след като поохладя страстите на Кейтлин, поне малко.

Тя се спусна по стълбите към долния етаж, а Уилям я следваше с куфара й. С усмивка поздрави дойката и продължи към каретата, а умът й вече беше в Лондон. Въпреки че се бе опитала да развесели братята и сестра си, не можеше да спре да се тревожи.

Най-ранните й спомени бяха как гледа Кейтлин, която се опитва да се качи по перилата на стълбището и да се спусне по тях, въпреки че бяха изрично предупредени да не го правят. По-късно, с гипсиран крак, тя бе заявила пред майка им и баща им, че се радва, че го е направила, защото е било много забавно.

Още на пет години Кейтлин беше буйна, а Кат — послушна, и никога не създаваше тревоги на родителите им. Те дори не предполагаха колко често се е намесвала Кат, за да предпази от сестра си от неприятности.

Тя по-добре от всеки познаваше близначката си и знаеше как неспокойният й дух копнее за приключения. Малко бяха нещата, които Кейтлин обичаше повече от бъркотиите, а те възникваха магически, където и да се появеше. Не че ги предизвикваше съзнателно, но и рядко се опитваше да направи нещо, за да ги спре.

А Кат ценеше реда повече от всичко. Тъй като беше най-голяма, често й се налагаше да се грижи за братята и сестрите си. Да спаси близначката си сега, не бе нещо ново за нея, но някак не можеше да се отърси от чувството, че този път нещата ще са различни.

Кейтлин, в какво ли си се забъркала сега?

Хора какво стана с Чанс

Чанс ша си оправдае името мисля, обачи га точно ша науча от преводача. То сичките ни преводи требе ги кръстим ш(ч)анс. Имайте малко търпение и ще се чете - я Линда - я друга авторка. Дето се вика има кво...

http://www.escape-bg.net/torrents-details.php?id=5773

Благодаря Ви много за положените усилия! Започвам да я чета още сега

Какво стана с Джери Смит-Реди - "Реквием за дявола"?

Не знам дали тук му е мястото, но трябва да го кажа. Невероятни сте! Снощи дръпнах книгата за Чанс и я прочетох на един дъх. Истинско удоволствие беше. Благодаря ви!

Съжалявам, че толкоз време ни вест ни кост от нас, ама в отпускарския е така. Сичко живо скитосва когато има възможност. Включително и аз. Но нито Хю нито Ема са забравили, че ги чака специална примиера. Надявам се и вие да я чакате. Отговора на въпроса кога не мога го сведа до дата, но много скоро ще е.

Поздравления за чудесната Ви работа и от мен, с нетърпение чакам поредната книжка на Дара Джой от "Матрицата на съдбата", направо нямам търпение

Поздравления за чудесната Ви работа и от мен, с нетърпение чакам поредната книжка на Дара Джой от "Матрицата на съдбата", направо нямам търпение

Благодаря за милите думи. Дам всички искаме поредицата да се продължи и затова се работи по въпроса, но преди това ще излязат някои вече готови чудеса. Търпението на всички ни е кът ама както казва една от многото ми десни ръце като не моем се клонираме ша си чакаме.

Искам да попитам дали / That Perfect Someone от серия Малори/ ще се преведе скоро. Това ми е любимата поредица и чакам книжката с огромно нетърпение

Редактирано 3 септември 201115 г. от viki_kati (преглед на промените)

Искам да попитам дали / That Perfect Someone от серия Малори/ ще се преведе скоро. Това ми е любимата поредица и чакам книжката с огромно нетърпение

Ааа ша са маларясва пак. Нема как ни се размине , но както писах по-горе първо да дадем живот на вече направените чудеса. А че са чудеса гарантирам.

И все пак какво става с "Реквием за дявола"?

И все пак какво става с "Реквием за дявола"?

А става то ама кога ша земе пък да стане е въпрос с повишена трудност. Ша стане де нема де да иде ама чакам си.

Важното е,че ще стане

Здравейте Дами! Бих желала да изкажа искрената си благодарност и възхищение на преводите, които правите! Страхотни сте!!! Вече съм изчела всички от поредицата "МакЛийн" и с нетърпение очаквам следващите. Толкова сте добри, че вече само като видя, че книгата е превеждана от вас, веднага я свалям за четене и досега не съм се разочаровала! Продължавайте в същия дух!

Здравейте Дами!

Бих желала да изкажа искрената си благодарност и възхищение на преводите, които правите! Страхотни сте!!! Вече съм изчела всички от поредицата "МакЛийн" и с нетърпение очаквам следващите. Толкова сте добри, че вече само като видя, че книгата е превеждана от вас, веднага я свалям за четене и досега не съм се разочаровала!

Продължавайте в същия дух!

С толкова мили думи ме посрещна тази сутрин, че няма как да не благодаря от името на всички в екипа. Надявам се никога да не допуснем да разочароваме и теб и всички останали, които четат преводите ни.

И сега един господин, който аз до скоро не познавах, но сега.... Слава богу сичко е ясно и трябва само го прочета. Да видим дали на вас ще ви допадне както на мен. Дрийм Тв представя на вашето внимание първа серия на Звяра, упс исках кажа Доктор Хаус:

Елоиза Джеймс

Когато Красавицата укроти Звяра

Глава първа

Имало едно време, не много отдавна...

В приказките, красивите момичета са нещо толкова обичайно, като камъчета по плажа. Доячки, с кожа като магнолия, общуват със звездооки принцеси и в действителност, очите на всички светлооки девойки биха образували цяла галактика от блещукащи звезди.

Точно този блясък прави още по-тъжен факта, че истинските жени рядко се оказват на нивото на литературните си двойници. Те имат жълтеещи зъби или петна по кожата. Имат подобие на мустаци или нос, толкова голям, че мишка да може да кара ски по него.

Разбира се, има и хубави. Но дори те са предразположени към всички плътски недостатъци, както Хамлет се бе оплакал преди много време.

Накратко, рядко се среща жена, която в действителност да затъмнява слънцето. Да не говорим пък за такава, с перлени зъби, глас като чучулига и толкова красиво лице, че ангелите да плачат от завист.

Линет Бери Трин имаше всичко изброено, освен може би мелодичния глас на чучулига. Все пак, бе напълно приемлив и й бяха казвали, че смехът й е като звън на златни камбанки, а гласа й оприличаваха на песен, ако не на чучулига, то поне на конопарче.

Без дори да поглежда към огледалото, тя знаеше, че косата й блести, очите й блестят, а зъбите й... е, те може би не блестяха, но бяха съвсем бели.

Тя беше точно типа жена, който можеше да накара едно конярче да извърши героични подвизи или някой принц да стори нещо, не чак толкова дръзко, като да се промъкне през къпинов храст, само за да я целуне. Нито едното, нито другото променяше основния факт:

От вчера, бракът бе невъзможен за нея.

Бедствието имаше нещо общо със същността на целувките и с това, до което целувките бяха предопределени да доведат. Макар че, може би, бе по-точно вниманието да се насочи към характера на принцовете. Ставаше въпрос за принц Огъстъс Фредерик, херцога на Съсекс.

Той беше целувал Линет повече от веднъж. Всъщност, беше я целувал доста пъти. И бе обявил страстно любовта си към нея, без да се споменават хвърлените ягоди по прозореца на спалнята й късно една нощ, които бяха направили ужасна каша и докараха градинаря до ярост.

Единственото нещо, което не беше направил, бе да й предложи брак.

- Жалко е, че не мога да се оженя за теб – бе казал той извинително, когато скандалът избухна предишната вечер. – Ние, херцозите от кралското семейство, нали знаете... не можем да правим всичко, което ни се иска. Баща ми е леко вманиачен по въпроса. Много жалко, наистина. Сигурно сте чули за първия ми брак. Той бе анулиран, защото Уиндзор реши, че Аугуста не е достатъчно добра, а тя е дъщеря на граф.

Линет не бе дъщеря на граф. Баща й беше виконт и нямаше много високопоставени приятели. Не че бе чувала за първия брак на принца. Всички, които бяха наблюдавали как тя флиртува с него през последните няколко месеца, безотговорно бяха забравили да й кажат за склонността му да ухажва жени, за които не може или не бива да се жени.

След един отсечен поклон, принцът се бе обърнал и рязко бе напуснал балната зала, оттегляйки се в замъка Уиндзор – или там, където отиваха плъховете, когато корабът потънеше.

Линет се оказа сама, като се изключи строгата й придружителка и цяла бална зала с благородници, обстоятелство, което бързо я накара да осъзнае, че много девойки и матрони в Лондон с нетърпение, ако не и с радост, се наслаждават на увереността си, че тя е първокласна уличница.

Само секунди след оттеглянето на ухажора й, всички отказаха да срещнат погледа й. Тя бе изправена пред море от извърнати гърбове. Звукът на благороднически кикот се разпространи навсякъде около нея, като съскане на ято гъски, подготвящи се да отлетят на север. Макар, разбира се, тя да бе тази, която трябваше да отлети – на север, на юг, нямаше значение накъде, стига да се махнеше от сцената на позора си.

Не бе справедливо, защото не бе лека жена. Е, не повече от всяко друго момиче, запленено от принц.

Беше се наслаждавала на факта, че е хванала най-голямата от всички награди – русия и привлекателен принц. Но не бе таила истинска надежда, че той ще се ожени за нея. И определено не би подарила девствеността си дори на принц, без да има пръстен на пръста си и одобрението на краля.

Все пак бе смятала Огъстъс за приятел, което направи още по-болезнен факта, че той не я посети на сутринта след унижението й.

Огъстъс не бе единствен. Всъщност, Линет откри, че се взира през предния прозорец на градската си къща, за да се убеди лично, че никой не идва на посещение. Никой. Нито една жива душа.

Откакто направи своя дебют преди няколко месеца, входната й врата бе като портал към „Златното Руно” – тоест – към нейната богата на зестра, възхитителна личност. Млади мъже подскачаха, препускаха и сновяха нагоре-надолу по тази пътека, оставяйки визитки и цветя, и всякакви подаръци. Дори принцът се бе принизил дотам, че да направи четири сутрешни визити – нечуван комплимент.

Но сега... пътеката не бе нищо повече от редица плочки, блеснали на слънчевата светлина.

- Просто не вярвам, че едно нищо може да има такива последствия! – казваше баща й в този момент, някъде зад нея.

- _Бях_ целуната от принц – заяви Линет сухо. – Което можеше и да се брои за нищо, ако баронеса Бъджин не ни бе видяла.

- Целуване – ха! Целувките са нищо. Това, което искам да знам, е защо е било съобщено от достоверен източник, че чакаш дете. _Неговото_ дете! – виконт Съндън се приближи, застана до рамото й и загледа заедно с нея празната улица.

- Поради две причини. Ще си доволен да научиш, че нито една от тях не включва бебе.

- Е?

- Изядох една развалена скарида по време на музикалната сбирка на лейди Бримър миналия четвъртък.

- И? – попита баща й.

- Прилоша ми – каза му Линет. – Дори не можах да стигна до женската стая за отдих. Повърнах в саксията с портокалово дърво – тя потрепери леко, само при спомена.

- Твърде невъздържано от твоя страна – коментира виконтът. Той мразеше телесните неразположения. – Предполагам, че е било прието като знак за раждане?

- Не за раждане, тате, за състоянието, което го предхожда.

- Разбира се. Но си спомняш, когато госпожа Ъндърфут се избълва в тронната зала и пропусна… на косъм, Негово Величество краля на Норвегия? Причината не беше скарида, нито пък бебе. Всички знаят, че дамата се беше напила до несвяст. Можем да кажем, че и ти си алкохоличка.

- Това ще реши ли проблема ми? Съмнявам се много джентълмени да искат де се оженят за пияница. Както и да е, не беше само скаридата. Беше и заради роклята ми.

- Какво за роклята ти?

- Носех нова бална рокля миналата нощ и очевидно профилът ми е накарал хората да мислят, че нося дете.

Баща й я обърна и се втренчи в корема й.

- На мен не ми изглеждаш различна. Малко си стегната в раменете, може би. Нужно ли е да показваш толкова много от деколтето си?

- Освен ако не искам да изглеждам като ленива стара матрона – отговори Линет с известна грубост, – тогава да, трябва да показвам толкова много от деколтето си.

- Е, това е проблема – каза лорд Съндън. – Приличаш на стока, изложена на панаира. По дяволите, изрично казах на придружителката ти, че трябва да изглеждаш по-скромна от всички други в стаята. Трябва ли всичко да правя сам? Никой ли не може да следва едни прости инструкции?

- Балната ми рокля не беше разголена – възрази Линет, но баща й не я слушаше.

- Опитах се, Бог знае, че се опитах! Отложих дебюта ти с надеждата, че ще бъдеш достатъчно зряла да се държиш с достойнство пред несъмнено изпитателния поглед на висшето общество, като се има предвид репутацията на майка ти. Но какво му е хубавото на достойнството, ако корсажът ти показва, че си развратница?

Линет си пое дълбоко дъх.

- Аферата няма нищо общо с корсажа ми. Роклята, която носих миналата нощ беше...

- Аферата[1]? – каза баща й и гласът му се повиши. – Отгледах те с най-строги принципи...

- Не афера във френския смисъл на думата – прекъсна го Линет. – Имах предвид, че катастрофата бе предизвикана от роклята ми. Имаше две фусти, нали разбираш, и...

- Искам да я видя – обяви лорд Съндън, като на свой ред я прекъсна. – Върви и я облечи.

- Не мога да облека бална рокля толкова рано сутрин!

- Веднага. Доведи и онази твоя придружителка. Искам да чуя какво има да каже госпожа Хътчинс. Наех я специално, за да предотврати подобно нещо. Държи се толкова превзето и пуритански, че й се доверих!

И така Линет облече балната рокля.

Тя беше замислена да пасне идеално върху гърдите й. Точно под тях, полите се разтваряха назад, за да открият фуста от очарователна белгийска дантела. Фустата, от своя страна, разкриваше трети пласт, направен от бяла коприна. Кройката изглеждаше изящна в списанието на мадам Десмартин. А щом Линет я бе облякла миналата нощ, реши, че ефектът е прекрасен.

Но сега, когато прислужницата й нагласяше всички тези поли, пред погледа на госпожа Хътчинс, очите на Линет се насочиха право към мястото, където трябваше да бъде талията й… но не беше.

- Господи – каза тя едва-едва. – Наистина изглеждам така, сякаш чакам дете – тя се обърна настрани. – Вижте само как се издува. Всичко е заради плисетата, точно тук отгоре, под гърдите ми. Бих могла да скрия две бебета под целия този плат.

Прислужницата й Елайза не си позволи да коментира, но придружителката й не показа подобна сдържаност:

- По мое мнение, проблемът са колкото фустите, толкова бюста ви – заяви госпожа Хътчинс. Гласът й беше леко обвинителен, сякаш Линет бе отговорна за размера му.

Придружителката й имаше лице на гаргойл, ако питаха Линет. Караше човек да си мисли за църква през Средновековието с целия й религиозен плам. Което разбира се, бе причината, виконтът да я наеме.

Линет се обърна отново към огледалото. Роклята имаше ниско изрязано деколте, което, честно казано, тя намираше за предимство, като се има предвид колко много млади мъже изглежда не съумяваха да вдигнат очи над брадичката й. Това задържаше вниманието им и даваше възможност на Линет да мечтае да бъде някъде другаде, а не в балната зала.

- Прекалено сте надарена – продължи госпожа Хътчинс. – Горе имате твърде много. Прибавете това към начина, по който роклята се издува и изглеждате сякаш очаквате щастливото събитие.

- Нямаше да е _щастливо_ – изтъкна Линет.

- Не и във вашето положение – госпожа Хътчинс прочисти гърлото си. Правеше го по възможно най-дразнещия начин, който Линет някога бе чувала. През последните няколко месеца се бе научила да го разпознава като знак, че придружителката й се готви да каже нещо неприятно.

- Защо, за Бога, не сме го видели? – извика Линет с чувство на безсилие, прекъсвайки я, преди да може да започне критиката си. – Изглежда толкова нечестно да загубя репутацията си и може би дори шанса за брак, само защото, тази рокля има твърде много плисета и фусти.

- Виновно е поведението ви – каза госпожа Хътчинс. – Трябваше да се поучите от примера на майка си, че ако се държите като лека жена, хората ще ви приемат за такава. Опитвах се да ви давам съвети относно благоприличието, колкото можах през последните месеци, но вие не ми обръщахте внимание. Сега трябва да пожънете това, което сте посяла.

- Маниерите ми нямат нищо общо с тази рокля и с ефекта й върху фигурата ми – заяви Линет. Тя рядко си правеше труда да се оглежда дълго в огледалото. Само ако бе погледнала по-внимателно, ако се бе обърнала настрани...

- Всичко е заради деколтето – каза упорито госпожа Хътчинс. – Изглеждате като дойна крава, ако ме извините за сравнението.

Линет не си даде труд да я извини, така че не й обърна внимание. Щеше да е добре, ако предупреждаваха хората при подобни опасности. Една дама би трябвало винаги да се поглежда в профил, докато се облича или можеше да открие, че цял Лондон внезапно е повярвал, че носи дете.

- Знам, че не сте трудна – продължи госпожа Хътчинс, а в гласа й се усещаше нежелание да го признае. – Но никога не бих го повярвала като ви гледам сега – тя отново прочисти гърлото си. – Ако приемете съвета ми, аз бих прикрила тези ваши гърди малко повече. Не е прилично. Опитах да ви кажа това, няколко пъти през последните два месеца и двадесет и три дни, откакто съм в това домакинство.

Линет преброи до пет и после каза твърдо:

- Това са единствените гърди, които имам, госпожо Хътчинс, и роклите на всички дами са скроени по този начин. Няма нищо специално в линията на деколтето ми.

- Прави ви да изглеждате като лека фрегата – отбеляза тя.

- Моля?

- Лека фрегата. Лека жена!

- Фрегатата не е ли вид кораб?

- Именно, онзи вид, който акостира в много пристанища.

- Вярвам, че това е първата шега, която някога сте ми казвали – подхвърли Линет. – И като си помисля, как се тревожех, че може да нямате чувство за хумор.

След тези думи, ъгълчетата на устата на госпожа Хътчинс се отпуснаха надолу и тя отказа да изрече и дума повече. Отказа и да придружи Линет обратно в трапезарията.

- Нямам нищо общо с това, което ви сполетя – заяви тя. – Такава е волята на Небесата и може да предадете на баща си, че съм го казала. Направих всичко възможно да ви втълпя някакви принципи, но бе твърде късно.

- Това изглежда доста нечестно – каза Линет. – Дори много млада, леката фрегата трябва да има шанс да акостира поне в _едно_ пристанище, преди да бъде потопена.

Госпожа Хътчинс ахна.

- Осмелявате се да се шегувате. Нямате и представа от благоприличие – никаква! Мисля, че всички знаем, кого да виним за това.

- Всъщност, аз мисля, че имам по-голяма представа от благоприличието и тя е противоположна на тази на повечето хора. Все пак госпожо Хътчинс, аз, а не вие, израснах около майка си.

- И там е същината на проблема ви – отвърна тя със сурова усмивка. – Нейна светлост не беше просто дъщеря на занаятчия, забягнала с калайджията. От подобни неща никой не се интересува. Майка ви танцуваше като крадец в мъглата, докато всички я наблюдаваха. Тя не беше прикрита развратница, а оставяше света да види прегрешението й!

- Крадец в мъглата – повтори Линет. – Това от Библията ли е, госпожо Хътчинс?

Но госпожа Хътчинс стисна устни и излезе от стаята.

Втора глава

Замъкът Оуфестри

Пендайн, Уелс

Наследственото имение на херцозите Уиндъбанк

Пиърс Йелвъртън, граф Марчант, наследник на херцога на Уиндъбанк, изпитваше сериозна болка. Много отдавна бе научил, че да мисли за някое неудобство – проклета, глупава дума за подобен вид агония – бе равносилно на това да му даде сила. Означаваше да му отдаде значение, което не желаеше да признае. Затова се престори, че не забелязва болката и се облегна малко по-тежко на бастуна си, за да намали напрежението в десния си крак.

Болката го правеше избухлив. А може би, не това бе причината. Може би се дължеше на факта, че трябваше да стои прав и да си губи времето с един крещящ идиот.

- Момчето ми страда от остра диария и болки в корема – каза лорд Сандис, дърпайки го по-близо към леглото.

Синът му лежеше на леглото, измъчен и прежълтял, като напоено с чай ленено платно. Изглеждаше на около тридесет, с продълговато лице и непоносимо набожен вид. Макар че последното, може би се дължеше на молитвеника в ръката му.

- Отчаяни сме – повтори Сандис и изражението му го доказваше. – Пет лондонски лекари се изредиха да го преглеждат, а пътуването до Уелс е последната ни надежда. Досега му е правено кръвопускане, лекуван е с пиявици, даваха му тинктури от коприва. Не пие нищо, освен магарешко мляко, никога краве. О, и сме му давали няколко дози сяра, но без никакъв ефект.

Това беше умерено интересно.

- Един от глупаците, които сте срещнали, трябва да е бил Сиденъм – каза Пиърс. – Той е обсебен от златния сулфурит на антимония. Дава го дори за натъртени пръсти на краката. Заедно с опиум, разбира се.

Сандис кимна.

- Д-р Сиденъм се надяваше, че сярата ще облекчи симптомите на сина ми, но не помогна.

- Не би могла. Човекът е достатъчно голям глупак, че да го приемат в Кралския лекарски колеж и това трябваше да ви говори нещо.

- Но вие също...

- Влязох в колежа само като жест на добра воля към тях – сведе поглед надолу, към сина на Сандис. Той определено изглеждаше замаян. – Дългото пътуване до Уелс, за да ме видите, едва ли ви се е отразило добре.

Мъжът примигна насреща му. После каза бавно:

- Бяхме в карета.

- Възпалени очи – изрече Пиърс. – Признаци за скорошно кръвотечение от носа.

- Какво ви говори това? От какво се нуждае той? – попита Сандис.

- От по-добра баня. Цветът му винаги ли е такъв?

- Кожата му е леко жълтеникава – призна Сандис. – Не го е наследил от моя род – това беше меко казано, като се имаше предвид, че носът на Сандис беше с цвета на череша.

- Ял ли сте твърде много минога? – обърна се Пиърс към пациента.

Мъжът го погледна, сякаш са му изникнали рога.

- Мимоза? Какво е мимоза? Не съм ял нищо такова.

Пиърс се изправи.

- Той не знае историята на Англия[2]. По-добре да е мъртъв.

- Попитахте дали не е ял много миноги? – каза Сандис. – Той мрази морска храна. Не може да понася змиорки.

- Освен това е глух като пън. Първият крал Хенри е ял миноги – един от многото луди крале, които сме имали в тази страна, макар и не толкова смахнат колкото настоящия. Все пак, Хенри бил достатъчно твърдоглав, за да преяде със змиорки и умрял от това.

- Не съм глух! – сопна се пациентът. – Мога да чувам толкова добре колкото вас, ако хората просто спрат да ми мънкат. Болят ме ставите. Те са проблема.

- Умирате, това е проблема – изтъкна Пиърс.

Сандис го сграбчи за ръката и го издърпа на страна.

- Не казвайте подобно нещо пред сина ми. Той е едва на тридесет и две.

- Има тялото на осемдесетгодишен. Много време ли е прекарал в общуване с актриси?

Сандис изсумтя.

- Определено не! Историята на семейството датира от...

- Нощни пеперудки? Леки жени? Блудници, повлекани или въртиопашки? Макар че, това с опашките отново връща змиорките в разговора, а вие вече споменахте, че той не понася морска храна. Но какво ще кажете за змиорките в поли?

- Синът ми е член на църквата! – изрева Сандис.

- Това урежда въпроса – каза Пиърс. – Всички лъжат, но духовниците го превръщат в изкуство. Той има сифилис. Духовниците са пропити с него и колкото са по-благочестиви, толкова повече симптоми имат. Трябваше да разбера в момента, в който видях молитвеника.

- Не и синът ми – заяви Сандис и прозвуча така, сякаш наистина го вярва. – Той е божи човек. Винаги е бил.

- Както казах...

-_ Наистина._

- Хмм. Е, ако не повлекана...

- Никоя – възрази Сандис, клатейки глава. – Той никога... не го интересуваше. Това момче е като светец. Когато беше на шестнадесет го заведох в “Розата на Венера”, в Уайтфрайъс, но той не прояви и най-слаб интерес към което и да е момиче. Само започна да се моли и им предложи да се присъединят към него, което не ги интересуваше. Той е кандидат за светец.

- Светостта му е на път да се реши от по-висока инстанция. Нищо не мога да направя.

Сандис сграбчи ръката му.

- Трябва!

- Не мога.

- Но другите лекари, всичките, те му даваха лекарства, те казаха...

- Те са глупаци, които не са ви казали истината.

Сандис преглътна.

- Той беше добре, докато не навърши двадесет. Едно добро, здраво момче, а после...

- Заведете сина си вкъщи и го оставете да умре в мир. Защото той ще умре, независимо дали ще му дам разтвор от сяра, или не.

- Защо? – прошепна Сандис.

- Болен е от сифилис. Той е глух, има диария, жълтеница, възпаление на очите и ставите и кръвотечение от носа. Вероятно получава главоболия.

- Никога не е бил с жена. Никога. Кълна се. Няма язви по срамните части или щеше да го спомене.

- Не е нужно да е бил с жена – каза Пиърс, като изтръгна палтото си от ръката на Сандис и отново опъна ръкава.

- Как може да има сифилис без...

- Може да е бил с мъж.

Сандис изглеждаше толкова шокиран, че Пиърс отстъпи:

- Или може да сте били вие, което е доста по-вероятно. Дамите в Розата, които сте посещавал като млад, са заразили момчето още преди да е било родено.

- Бях лекуван с живак – възрази Сандис.

- Без полза. Все още сте болен. Сега, ако ме извините, имам важни неща за вършене. Като например, да лекувам пациент, който може и да преживее още една година.

Пиърс бавно излезе и завари иконома си Прюфрок в коридора.

- Чудя се как изобщо успяваш да свършиш нещо – каза му той. – Сигурно е трудно да ръководиш домакинството, когато се налага да вършиш цялата си работа в коридорите, така че да чуеш всяка златна дума, която излезе от устните ми.

- Аз не го намирам за особено голям проблем – отвърна Прюфрок и забави крачка, редом с него. – Но пък имам доста голяма практика. Не мислите ли, че бяхте малко суров с лорд Сандис?

- Суров? Бях ли суров? Определено не. Казах му точно какво не е наред със сина му и какво да прави после – накратко, да си отиде вкъщи и да чака ангелския хор, защото няма чудеса в този живот.

- _Синът_ му умира. И ако съм ви разбрал правилно, той е предал болестта на горкия младеж. Това си е тежък удар.

- Моят баща не би имал нищо против – увери го Пиърс. – Ако имаше друг наследник, всъщност. Но Сандис има цял куп деца. Може да си позволи да загуби едно, че и повече.

- Как разбрахте това?

- Църквата, глупако. Той е въвел това момче в църквата и изглежда го е направил от ранна възраст. Наследникът сигурно се шляе в бордеите, също като добрия стар татко. Сандис никога не би му позволил да се припари близо до Библия, ако наистина му беше наследник. Този е заменим, което е дяволски добре, като се имат предвид обстоятелствата.

- Вашият баща, херцогът, би бил силно обезпокоен от самата мисъл, че може да ви е предал подобна болест – каза икономът.

- Може би – отвърна Марчант, преструвайки се, че го обмисля. – А може би не. Удивен съм, че баща ми не се ожени за някое младо създание на около двадесет. Или на шестнадесет. Времето лети твърде бързо и той никога няма да получи допълнителния наследник, от който се нуждае.

- Негова светлост бе предан на Нейно благородие и е наранен от ужасните събития в миналото – отбеляза Прюфрок, очевидно пренебрегвайки истината.

Пиърс не си направи труд да отговори. Кракът го болеше така, сякаш някой бе забил нажежен ръжен в бедрото му.

- Имам нужда от питие, така че, защо не избързаш напред, като добър иконом, и не ме посрещнеш на вратата на библиотеката с едно силно бренди?

- Ще продължа да вървя до вас в случай, че се препънете и паднете – отвърна икономът

- Предполагам, че си представяш как предотвратяваш падането ми – рече Пиърс и погледна косо кльощавия си иконом.

- Всъщност, не. Но мога да извикам лакей, който да ви довлече по коридора. Подът е от мрамор, така че може да получите сътресение, а от това може да станете малко по-мил към пациентите си, да не споменаваме персонала. Отново сте докарал до сълзи Бетси тази сутрин. Изглежда мислите, че кухненските прислужници растат по дърветата.

Слава на Бога, приближаваха се до библиотеката. Пиърс спря за миг, мисълта за ампутация прелетя през ума му и то не за пръв път. Можеше да си вземе едно от онези египетски, подобни на легло, неща – като това, с което бяха носили Клеопатра. Да се придвижва би било дяволски по-трудно, но поне щеше да се освободи от адската болка.

- Баща ви ви е изпратил писмо – каза му Прюфрок. – Позволих си свободата да го оставя на бюрото ви.

- По-скоро си си позволил свободата да го отвориш с помощта на пара – забеляза Пиърс. – Какво има да ми казва?

- Изразява интерес към плановете ви за брак – отвърна жизнерадостно икономът. – Изглежда, че последното послание, което сте му пратили – онова, в което изреждате всичките си изисквания към брачната партньорка – не го е разубедило. Доста е изненадващо, трябва да отбележа.

- Онова, в което го нарекох идиот? – попита Марчант. – И това писмо ли прочете, досаден пор такъв?

- Доста сте поетичен днес – отбеляза Прюфрок. – Всички тези алитерации с фустите и повлеканите, а сега и скромния ви иконом. За мен е чест, уверявам ви.

- За какво пише херцогът сега? – попита Пиърс. Можеше да види вратата на библиотеката. Почти усещаше как брендито се плъзга надолу по гърлото му. – Казах му, че няма да приема жена, освен ако тя не е красива като слънцето и луната. Което е литературен цитат, в случай, че не знаеш. Добавих и доста други условия – такива, от които със сигурност ще му избие пяна на устата от отчаяние.

- Той търси съпруга – заяви Прюфрок.

- За себе си, надявам се. Макар че доста изчака – отбеляза Пиърс, без да проявява особен интерес към новините. – Мъжете на неговата възраст вече нямат топки, както в младостта си, ако ме извиниш за вулгарно поднесената истина, Прюфрок. Господ знае, че чувствата ти са по-деликатни от моите.

- Бяха, преди да започна да работя за вас – каза икономът му и отвори вратата на библиотеката със замах.

Пиърс мислеше само за едно. Златисто на цвят, с вкус на огън, което щеше да прекрати болката в крака му.

- Значи баща ми търси съпруга – повтори той, без да обръща каквото и да е внимание на думите си, а се запъти право към гарафата с бренди. Наля си щедра доза. – Беше отвратителен ден. Не че за мен има значение, или пък за теб, като стана въпрос, но няма какво да направя за онази млада жена, която се появи на задната врата тази сутрин.

- Онази с издутия корем?

- Не е обичайният вид издуване и ако я отворя, ще я убия. Ако не я отворя, болестта ще я убие. Така че избрах по-лесния от двата варианта – той изгълта брендито.

- Отпратили сте я?

- Нямаше къде да отиде. Предадох я на сестра Матилда с инструкции да я държи на легло в западното крило с достатъчно опиум, за да не съзнава какво ще й се случи. Слава на Бога, че този замък е достатъчно голям, за да побере половината от умиращите в Англия.

- Да се върнем на баща ви – каза Прюфрок, – и на въпроса с брака.

Той се опитваше да го разсее. Пиърс си наля още една чаша, този път по-малка. Нямаше желание да се дави в бренди безспир, та дори и само, защото бе научил от пациентите си, че прекомерната му употреба означаваше, че то вече няма да притъпява болката.

- А, брак – съгласи се той послушно. – Време беше. Майка ми я няма от двадесет години. Е, това не е съвсем точно казано, нали? Най-малкото, защото скъпата _Маман_ е на Континента и си живее добре, така че Негова светлост може и да се ожени повторно. Не беше лесно да получи този развод, нали знаеш. Вероятно му е струвало колкото едно малко състояние. Трябва да кове желязото, докато е горещо, или накратко казано, докато той все още може да го вдигa от време на време.

- Баща ви няма да се жени – каза Прюфрок. Нещо в тона му накара Пиърс да вдигне поглед.

- Не се шегуваш.

Икономът кимна.

- Впечатлението ми е, че Негова светлост вижда вас – или брака ви – като предизвикателство. Вероятно не трябваше да изброявате толкова много изисквания. Може да се каже, че това е възпламенило решителността на херцога. Заинтересувал се е от проекта, така да се каже.

- Да го вземат дяволите. Никога няма да открие подходяща. Имам си репутация, нали знаеш.

- Титлата ви има по-голяма тежест от репутацията ви – каза Прюфрок. – В допълнение, съществува и дребния въпрос със състоянието на баща ви.

- Вероятно си прав, проклет да си – Пиърс реши, че може да си позволи още една малка чаша. – Ами нараняването ми, хмм? Мислиш ли, че една жена би се съгласила да се омъжи за мъж, който... какво говоря? Разбира се, че ще се съгласи с това.

- Съмнявам се, че много млади дами ще видят в това непреодолим проблем – каза Прюфрок. – За разлика от характера ви...

- Върви по дяволите – изрече Пиърс, но без злоба.

[1] Игра на думи – affair /англ./ - работа, въпрос и аffaire /фр/ - любовна афера, любовна връзка.

[2] Много английски кралски семейства особено много обичали миноги. Те се приемали за деликатес в английския кралски двор. Традиция било хората да подаряват на монарха пай от миноги всяка Коледа.

Ехаааа,"това" с нетърпение ще го очаквам!!!!!Много си падам по такъв хумор.