еи, момичета мерси мерси направо ще ви разцелувам за таз тема,като черешката на тортата ...

Оматурясах днес, но това не е извинение пренебрегнем Колин и Пенелопе тъй че:

Глава 5

До вниманието на настоящия автор достигна факта, че лейди Блакууд е навехнала крака си по-рано през седмицата, докато е преследвала един разносвач на този скромен вестник.

Хиляда лири са наистина сериозна сума, но лейди Блакууд едва ли се нуждае от средства още повече, че ситуацията започва да става абсурдна. Лондончани със сигурност имат по-добри занимания от това да преследват бедни, злочести разносвачи в безплоден опит да разкрият самоличността на настоящия автор.

А може би не.

Настоящият автор проследява действията на висшето общество вече повече от десет години и не е открил доказателства, че те наистина имат по-добър начин да оползотворяват времето си.

Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун, 14 април 1824

Два дни по-късно Пенелопе отново пресичаше Бъркли Скуеър на път за Номер Пет, за да се види с Елоиз. Този път бе почти обед, грееше слънце и не попадна на Колин никъде по пътя.

Пенелопе не бе сигурна дали това е нещо лошо или не.

Тя и Елоиз бяха планирали да отидат на пазар, но решиха да се видят на Номер Пет, за да могат да излязат заедно и да се отърват от компанията на камериерките си. Денят беше чудесен, по-скоро приличаше на юни, отколкото на април и Пенелопе очакваше с нетърпение кратката разходка до Оксфорд Стрийт.

Когато пристигна в дома на Елоиз, обаче, бе посрещната от обърканото изражение на иконома.

— Мис Федърингтън — каза той и бързо премигна няколко пъти, преди да намери думи. — Не мисля, че мис Елоиз си е у дома.

Пенелопе изненадано разтвори устни.

— Къде отиде? Бяхме се разбрали преди седмица.

Уикъм поклати глава.

— Не зная. Излезе с майка си и мис Хаясинт преди два часа.

— Разбирам — Пенелопе се намръщи докато се чудеше какво да прави. — В такъв случай може ли да почакам? Вероятно просто ще се забави. Не е типично за нея да забравя уговорка.

Той любезно кимна и я поведе по стълбите към неофициалния салон като по пътя й обеща да донесе поднос с нещо освежително, подавайки й последния брой на Уисълдаун, за да почете докато чака да мине времето.

Пенелопе вече го бе чела, разбира се, той пристигаше рано сутринта и тя имаше навика да го преглежда на закуска. Тъй като нямаше с какво да се занимава, отиде до прозореца и хвърли поглед към Мейфеър. Само че нямаше много за гледане — същите сгради, които бе виждала хиляди пъти, дори и хората, които се разхождаха по улицата бяха същите.

Може би точно защото размишляваше над монотонността на живота си забеляза единствения нов предмет наоколо — една подвързана книга бе разтворена върху масата. Дори от няколко фута можеше да види, че е изпълнена не с печатани букви, а със спретнат почерк.

Приближи се и погледна надолу, без да докосва страниците. Приличаше на някакъв дневник, а в средата на дясната страница имаше заглавие, което изпъкваше на фона на останалия текст:

22 февруари 1824

Планините Троодос, Кипър

Ръката й се стрелна към устата. Колин бе писал това! Онзи ден бе казал, че е посетил Кипър вместо Гърция. Нямаше представа, че си е водил дневник.

Повдигна крак, за да отстъпи назад, но тялото й не се подчини. Не трябваше да го чете, каза си. Това бе личният дневник на Колин. Наистина трябваше да се отдръпне.

— Дръпни се — измърмори и сведе поглед към непослушните си крака. — По-далеч.

Краката й не помръднаха.

А може би това не бе чак толкова голяма грешка. Все пак наистина ли нарушаваше личното му пространство, след като прочете само това, което се виждаше, без да обръща страницата? Той го бе оставил отворен върху масата, и целия свят можеше да го види.

Но пък Колин нямаше причина да смята, че някой би попаднал на дневника му, ако излезе за няколко секунди. Предполагаше се, че майка му и сестрите му са излезли. Повечето гости бяха въвеждани в официалния салон на долния етаж и, доколкото Пенелопе знаеше, тя и Фелисити бяха единствените извън семейство Бриджъртън, които се качваха директно горе. И тъй като Колин не я очакваше, или по-точно изобщо не бе мислил за нея по един или друг начин, нямаше причина да смята, че дневникът му ще е в опасност, ако излезе за малко да свърши нещо.

От друга страна… беше го оставил отворен.

Отворен, за Бога! Ако вътре имаше важни тайни, Колин със сигурност щеше да се погрижи по-добре за него, когато бе напуснал стаята. Все пак не беше глупав.

Пенелопе се наведе напред.

О, за Бога! Не можеше да чете от това разстояние. Заглавието бе четливо, тъй като бе оградено от достатъчно празно пространство, но останалото бе прекалено сбито, за да го различава от толкова далеч.

По някаква причина не мислеше, че ще се чувства виновна, ако не се налагаше да пристъпва по-близо до дневника, за да го прочете. Разбира се, нямаше значение, че вече бе прекосила цялата стая, за да се озове на мястото, където се намираше в момента.

Потупа брадичката си с пръст. Точно така. Беше прекосила стаята преди известно време, което означаваше, че вече е извършила най-големия си грях за деня. Още една мъничка стъпка бе нищо в сравнение с дължината на стаята.

Промъкна се напред и реши, че това се брои само за половин крачка, след това отново пристъпи и погледна надолу, за да започне да чете от средата на изречението.

… в Англия. Тук пясъкът се колебае между жълтеникав и бял и е толкова гладък, че се плъзга по голия крак като милувка на коприна. Водата е невъобразимо синя, нещо невъзможно в Англия — аквамарин със слънчеви отблясъци и наситено кобалтовосиньо, когато надвиснат облаци. Топло е — изненадващо и невероятно топло като вана, затоплена преди половин час. Вълните са нежни и галят брега като мека пяна, гъделичкат кожата и превръщат съвършения пясък в меко удоволствие, което обгръща пръстите на краката докато нова вълна не дойде, за да почисти бъркотията.

Не е трудно да се види защо това се смята за родното място на Афродита. С всяка следваща стъпка като че ли очаквам да я видя като от картина на Ботичели — да излиза от океана върху огромна раковина с развяваща се дълга златисто-червеникава коса.

Ако някога се е раждала съвършена жена, то е било тук. Аз съм в рая. И все пак…

И все пак всеки полъх на топлия бриз и всеки поглед към безоблачното небе ми напомня, че не съм у дома, че съм роден да живея живота си някъде другаде. Това не обуздава желанието, не… импулса да пътувам, да виждам, да се срещам, но подхранва странния копнеж да докосна мокра от роса поляна, да почувствам хладината на мъгла по лицето си или дори да си припомня насладата от един съвършен ден след цяла седмица дъжд.

Хората тук не могат да познаят тази наслада. Техните дни винаги са съвършени. Може ли човек да оцени съвършенството в живота си, ако то е нещо постоянно?

22 февруари 1824

Планините Троодос, Кипър

Забележително е, че ми е студено. Февруари е, разбира се, а аз като англичанин съм свикнал с февруарския студ — както и с този на всеки месец, съдържащ буквата „р” —- но не съм в Англия. В Кипър съм, в сърцето на Средиземноморието и само преди два дни бях в Пафос на югозападния бряг на острова, където слънцето е силно, а океанът — солен и топъл. От тук човек може да види връх Олимп, покрит със снежна шапка, толкова бяла, че отблясъците от слънчевите лъчи по нея заслепяват човек.

Да се катериш на тази височина е коварно, опасността се промъква зад всеки ъгъл. Пътят е занемарен и докато вървяхме срещнахме…

Пенелопе леко изсумтя недоволно, когато осъзна, че страницата свършва на средата на изречението. Кого беше срещнал? Какво се бе случило? Каква опасност?

Втренчи се в дневника, умирайки да обърне страницата и да разбере какво се случва по-нататък. Само че когато бе започнала да чете, се бе оправдала като си казваше, че не нахлува в личното пространство на Колин, тъй като самият той бе оставил дневника отворен. Тя просто гледаше това, което той бе оставил на показ.

Да обърне страницата, обаче, бе нещо съвсем различно.

Протегна ръка и я дръпна обратно. Не беше правилно. Не можеше да чете този дневник. Е, поне не повече от това, което вече бе прочела.

От друга страна беше ясно, че думите си струва да бъдат прочетени. Беше престъпление Колин да ги пази за себе си. Думите трябваше да бъдат ознаменувани, споделени. Трябваше…

— О, за Бога — измърмори на себе си и протегна ръка към края на страницата.

— Какво правиш?

Пенелопе се извъртя.

— Колин!

— Същият — тросна се той.

Тя се дръпна назад. Не го бе чувала да говори по този начин. Дори не мислеше, че е способен на това.

Той прекоси стаята, грабна дневника и рязко го затвори.

— Какво правиш тук? — попита.

— Чакам Елоиз — едва успя да произнесе с пресъхнали устни.

— В салона на горния етаж?

— Уикъм винаги ме води тук. Майка ти му каза да се отнася с мен като с член на семейството. Аз… ъъъ… той… — осъзна, че кърши ръце и се насили да спре. — Така е и със сестра ми Фелисити. Тъй като тя и Хаясинт са много добри приятелки. Аз… съжалявам. Мислех, че знаеш.

Той небрежно хвърли подвързаната книга на близкия стол и кръстоса ръце.

— Навик ли ти е да четеш личните неща на другите?

— Не, разбира се, че не. Но беше отворена и… — преглътна, осъзнавайки колко нелепо е това извинение в секундата, в която произнесе думите. — Това е обща стая — избъбри просто за да завърши защитата си. — Може би трябваше да го вземеш със себе си.

— Там, където ходих — изръмжа той, очевидно ядосан, — човек обикновено не носи книга.

— Не е много голяма — каза тя, докато се чудеше защо защо все още говори, след като е сигурна, че плещеше пълни глупости.

— За Бога — избухна той. — Искаш ли да произнеса думите нощно гърне в твое присъствие?

Пенелопе усети как бузите й почервеняват.

— По-добре да си вървя — каза. — Моля те, кажи на Елоиз…

— Аз ще си тръгна — тросна се Колин. — Така или иначе се изнасям този следобед. Мога да си тръгна и сега, след като очевидно си превзела къщата.

Пенелопе никога не бе смятала, че думите могат да причиняват физическа болка, но точно в този момент можеше да се закълне, че в сърцето й е забит нож. До момента не бе осъзнала точно колко бе важно, че лейди Бриджъртън бе отворила дома си за нея.

Или колко точно болеше, че Колин ненавижда присъствието й там.

— Защо трябва да правиш извинението толкова трудно? — избухна тя срещу гърба му, защото той се завъртя на пети, за да прекоси стаята и да събере нещата си.

— И защо, ако смея да попитам, трябва да го правя лесно? — отвърна й. Не се обърна към нея докато го казваше, дори не забави крачките си.

— Защото щеше да е мило — изсъска тя.

Това привлече вниманието му. Извърна се и очите му заблестяха толкова яростно, че Пенелопе отстъпи крачка назад. Колин беше милия, спокойния… Не избухваше.

До сега.

— Защото щеше да е мило? — прогърмя гласът му. — Това ли си мислеше, докато четеше дневника ми? Че на някой ще му е приятно да му прочетеш личните документи?

— Не, Колин, аз…

— Няма какво да кажеш… — започна той и заби показалец в рамото й.

— Колин! Ти…

Той се обърна, за да събере вещите си и грубо й обърна гръб, докато говореше.

— Нищо, което би могло да оправдае поведението ти.

— Не, разбира се, че не, но…

— ОУ!

Пенелопе усети как кръвта се оттича от лицето й. Това бе вик на болка. Паникьосано промълви името му и се втурна към него.

— Какво… о, мили Боже!

Кръв бликаше от рана на дланта му.

Пенелопе и без това не се справяше особено добре с думите по време на криза, но успя някак да каже:

— О! О! Килима! — преди да скочи напред с парче хартия, което бе лежало досега на масата, и да го плъзне под ръката му, за да попие кръвта преди тя да съсипе безценния килим на пода.

— Каква внимателна сестра — каза Колин треперливо.

— Е, няма да умреш — обясни тя, — а килима…

— Всичко е наред — увери я. — Просто се опитвах да се пошегувам.

Пенелопе вдигна поглед към лицето му. Около устата му се бе бяха очертали бели линии и той изглеждаше много блед.

— Мисля, че е по-добре да седнеш — изрече.

Той мрачно кимна и потъна в креслото.

Стомахът й се присви. Никога не се бе справяла много добре с кръвта.

— Може би и аз трябва да седна — избъбри и се отпусна на ниската масичка срещу него.

— Ще се оправиш ли? — попита той.

Тя кимна и преглътна, за да преодолее лекия пристъп на гадене.

— Трябва да намерим нещо, за да превържем това — каза и направи физиономия докато свеждаше очи към абсурдната гледка. Хартията не попиваше нищо и кръвта несигурно се плъзгаше по повърхността й докато Пенелопе се опитваше да й попречи да се стече по земята.

— В джоба си имам кърпичка — каза той.

Тя внимателно остави хартията и извади кърпичката от джоба на гърдите му, като се опитваше да не обръща внимание на топлото туптене на сърцето му докато пръстите й търсеха бялото парче плат.

— Боли ли? — попита и го уви около ръката му. — Не, не отговаряй. Разбира се, че боли.

Той успя да се усмихне криво.

— Боли.

Тя сведе поглед към раната и се насили да я разгледа отблизо, макар кръвта да караше стомахът й да се преобръща.

— Не мисля, че ще има нужда от шевове.

— Разбираш ли от рани?

Тя поклати глава.

— Изобщо. Но не изглежда толкова зле. Като изключим… цялата тази кръв.

— По-зле е, отколкото изглежда — пошегува се той.

Погледът й с ужас се премести на лицето му.

— Още една шега — успокои я. — Е, не съвсем. Наистина е по-зле, отколкото изглежда, но е търпимо, уверявам те.

— Съжалявам — изрече тя и натисна по-силно раната, за да спре кръвоизлива. — Вината е моя.

— Че си разрязах ръката?

— Ако не беше толкова ядосан…

Той поклати глава и леко притвори очи от болка.

— Не бъди глупава, Пенелопе. Ако не се бях ядосал на теб, щях да се ядосам на някой друг по друго време.

— И, разбира се, ножът за отваряне на писма щеше да е до теб в този момент — промърмори тя и го погледна изпод мигли.

Очите, които срещнаха нейните, бяха изпълнени с веселие и може би мъничко възхищение.

Имаше и още нещо, което никога не бе мислила, че ще види — ранимост, колебание и дори несигурност. С удивление осъзна, че той не знае колко хубаво пише. Нямаше никаква представа и се притесняваше, че тя го е видяла.

— Колин — каза Пенелопе и несъзнателно притисна раната, когато се приведе напред. — Трябва да ти кажа. Ти…

Спря, когато чу силно и равномерно потропване на стъпки по коридора.

— Това трябва да е Уикъм — каза и погледна към вратата. — Настоя да ми донесе лека закуска. Можеш ли да притиснеш това за момент?

Колин кимна.

— Не искам да знае, че съм се наранил. Ще каже на майка ми и това ще е краят.

— Е, добре тогава — тя се изправи и му хвърли дневника. — Престори се, че четеш това.

Колин едва успя да го отвори над наранената си ръка, когато икономът влезе с голям поднос.

— Уикъм! — изрече Пенелопе като скочи на крака и се обърна към него сякаш не знаеше, че идва. — Както обикновено си донесъл много повече, отколкото бих могла да изям. За щастие мистър Бриджъртън ми прави компания. Сигурна съм, че с негова помощ ще успея да се справя с храната.

Икономът кимна и махна похлупаците на подносите. Те съдържаха студена закуска — хапки месо, сирене и плодове, придружени от голяма кана лимонада.

Пенелопе жизнерадостно се усмихна.

— Надявам се не си смятал, че бих могла да изям това сама.

— Лейди Бриджъртън и дъщеря й трябва да се върнат скоро. Помислих, че може и те да са гладни.

— Няма да остане нищо, след като аз се включа — каза Колин с весела усмивка.

Уикъм леко се поклони.

— Ако знаех, че сте тук, мистър Бриджъртън, щях да утроя порциите. Бихте ли искали да приготвя поднос и за вас?

— Не, не — каза Колин и махна със здравата си ръка. — Ще си тръгна веднага щом… аа… довърша тази глава.

Икономът каза:

— Уведомете ме, ако имате нужда от още нещо — и излезе.

— Ааа — простена Колин в момента, в който чу стъпките на Уикъм да се отдалечават по коридора. — По дяволите… искам да кажа, за Бога… Боли.

Пенелопе взе една салфетка от подноса.

— Ето, да сменим кърпичката — отлепи я от кожата и задържа поглед върху плата, а не върху раната. По някаква причина това не дразнеше стомаха й толкова много. — Боя се, че кърпичката ти е съсипана.

Колин само затвори очи и поклати глава. Пенелопе бе достатъчно интелигентна, за да разбере, че това означава Не ме интересува. Както и достатъчно разумна, за да не каже нищо повече по въпроса. Нямаше нищо по-лошо от жена, която вечно бърбори за нещо.

Винаги бе харесвал Пенелопе, но как така досега не бе осъзнал точно колко е умна? О, ако някой го беше запитал, щеше да каже, че е така, но определено никога не се бе замислял над това.

Вече му ставаше ясно, че тя наистина е много интелигентна, а и като че ли си спомняше, че сестра му бе казвала, че е страстен читател.

Вероятно и много взискателен.

— Мисля, че кървенето намалява — каза тя докато увиваше салфетката около ръката му. — Всъщност сигурна съм, че е така, та дори и само, защото не ми се гади толкова всеки път, когато погледна към раната.

Искаше му се да не бе чела дневника му, но след като вече го бе сторила…

— Пенелопе… — започна и сам се изненада от колебанието в гласа си.

Тя вдигна поглед.

— Съжалявам. Твърде силно ли натискам?

За момент единственото, което Колин можеше да стори, бе да мига. Как бе възможно никога да не е забелязвал колко са големи очите й? Знаеше, че са кафяви, разбира се, и… Не, като се замислеше, ако трябваше да бъде честен със себе си, щеше да признае, че ако по-рано тази сутрин някой го бе попитал, нямаше да може да определи цвета на очите й.

Но някак си знаеше, че никога вече няма да го забрави.

Тя намали натиска.

— Така добре ли е?

Той кимна.

— Благодаря. Бих го направил и сам, но е дясната ми ръка и …

— Не казвай нищо повече. Това е най-малкото, което мога да направя, след като… след като… — погледът й се премести леко встрани и той разбра, че ще последва още едно извинение.

— Пенелопе… — започна отново.

— Не, почакай! — извика и в тъмните й очи проблесна нещо… страст? Е, определено не този вид страст, която му бе позната, но имаше и други видове, нали? Страст към научаването на нови неща. Страст към… литературата?

— Трябва да ти го кажа — напрегнато изрече тя. — Знам, че беше непростимо нахално от моя страна да поглеждам дневника ти. Просто… ми беше скучно… и чаках… и нямаше какво да правя, когато видях дневника и ми стана любопитно.

Той отвори уста, за да я прекъсне, да й каже, че каквото е сторено, е сторено, но думите излизаха толкова бързо от устата й, че той се почувства принуден да я изслуша.

— Трябваше да отстъпя назад в момента, в който осъзнах какво е това — продължи тя, — но щом прочетох едно изречение, просто трябваше да прочета още едно! Колин, беше чудесно! Сякаш наистина бях там. Можех да почувствам водата… знаех точната й температура. Беше толкова умно от твоя страна да я опишеш по този начин. Всеки знае какво е усещането във ваната половин час, след като е била напълнена.

За момент Колин можеше само да се взира в нея. Никога не бе виждал Пенелопе толкова оживена и усещането бе странно и… хубаво, наистина — цялото това вълнение бе заради неговия дневник.

— Ти… хареса ли ти? — попита накрая.

— Дали ми хареса? Невероятно е! Аз…

— Оу!

Във вълнението си, бе стиснала ръката му твърде силно.

— О, съжалявам — изрече механично. — Колин, наистина трябва да знам. Каква беше опасността? Не мога да понеса подобна неизвестност.

— Не беше нищо — каза той скромно. — Страницата, която си прочела, не беше особено вълнуваща.

— Не, беше предимно описателна — съгласи се тя, — но много завладяващо и емоционално описание. Можех направо да видя всичко. Но не беше… О, Боже, как да го обясня?

Колин откри, че няма търпение тя да намери точните думи.

— Понякога — продължи тя накрая, — когато човек чете описателен пасаж, това е… о, не зная, далечно. Дори суховато. А ти си дал живот на острова. Другите може да наричат водата топла, но ти си я сравнил с нещо, което всички познаваме и разбираме. Чувствах се, сякаш съм там и потапям пръсти в нея заедно с теб.

Колин се усмихна, абсурдно доволен от похвалата й.

— О! Да не забравя… имаше още едно прекрасно нещо, което исках да спомена.

Сега знаеше, че сигурно се е ухилил като идиот. Прекрасно, прекрасно, прекрасно. Каква хубава дума.

Пенелопе леко се наклони напред и каза:

— Показал си на читателя каква е твоята връзка с обстановката и как тя ти въздейства. Това е повече от обикновено описание, защото виждаме как ти реагираш на него.

Колин знаеше, че си търси комплименти, но това не го интересуваше особено, когато попита:

— Какво имаш предвид?

— Е, ако видиш… може ли да погледна дневника, за да си припомня?

— Разбира се — измърмори и й го подаде. — Чакай да намеря точната страница.

Направи го и тя прегледа редовете докато намери търсената част.

— Ето. Виж тук как си припомняш, че Англия е твоя дом.

— Странно как всяко пътуване води човек до това.

— До кое? — попита тя и очите й се разшириха от любопитство.

— Кара го да оцени дома си — меко изрече той.

Погледът й срещна неговия сериозно и в същото време любопитно.

— И все пак искаш да пътуваш?

Той кимна.

— По-силно е от мен. Това е като болест.

Тя се засмя изненадващо мелодично.

— Не бъди глупав — каза. — Болестта е нещо вредно, а твоите пътувания очевидно подхранват душата ти — сведе поглед към ръката му и внимателно отдели салфетката, за да огледа раната. — Почти е по-добре — каза.

— Почти — съгласи се той. Всъщност подозираше, че кървенето напълно е спряло, но не искаше разговорът да свършва, а знаеше, че в момента, в който престане да се грижи за него, тя ще си тръгне.

Не мислеше, че тя самата иска да си тръгва, но някак знаеше, че ще го стори. Щеше да реши, че това е правилното нещо и вероятно щеше да си помисли, че той би го искал.

С изненада осъзна, че нищо не би могло да е по-далеч от истината.

И нищо не би могло да го изплаши повече.

Нещо май започва да се заформя тук, между тези сладури!!!!

Много готина глава Най-накрая започнаха да се оплитат нещата...Елемента със самоличността на "журналистката" нещо ме дразни за момента, пък ще видим натам...Според мен му се отделя малко повече внимание от необходимото

На един дъх прочетох !!!!

нямам търпение за още............

Сега покрай бала ако пропусна ша простите, ама днес още съм си с акъла та ето малко Емалийн:

Глава 3

На Алекс му отне почти четири часа да открие местонахождението на Джак. Той опита в дома на Камила и измъкна дaмата и джeнтълмена в леглото й от шумен сън.

Само че мъжа в постелята й не бе Джак, а стария Амбъркомби. Очевидно гривната на Алекс се бе оказала недостатъчна, за да отклони дамата от увлечението й.

Амбъркомби се ядоса, че го прекъсват и заплаши, че ще изпрати секунданти сутринта, докато Алекс не обясни, че е очаквал да намери Джак в компанията на госпожата. Амбъркомби отстъпи, само когато Алекс обеща да каже на приятеля си, че Камила е изглеждала изключително доволна.

Обещание, което Алекс даде с удоволствие и се закле да зарадва Джак с историята… точно преди да го убие.

Когато напускаше къщата, Камила слезе долу и му довери съмненията си, че Джак е изпратил цветя на госпожа Ганет на Торнтън стрийт.

— О, и милорд? — извика тя, когато Джак изхвърча по входните стълби.

— Да?

Дамата вдигна ръка и намести няколко кичура непокорна червена коса.

— Благодаря ви за гривната — на китката й блестеше дрънкулката, за която Джак бе настоявал, че е изключително важна за да задържи вниманието на любовницата му.

Значи тя бе запазила взетото и бе продала сърцето си.

Умна жена, реши Алекс, докато завиваше към Торнтън стрийт.

Изглежда Камила не бе сгрешила за Джак. Той бе на топло и уютно в удобното легло на госпожа Ганет.

Алекс не можеше да разбере, какво прави красивата кокетка с Джак. Вероятно бе видяла гривната на Камила. Това изглеждаше най-вероятната причина, имайки предвид одобрителните погледи, които тя отправяше към него, след неочакваната му поява и сприхавото му представяне.

Той си отбеляза да каже на тази фуста, че няма да има повече гривни за негова сметка. Веднага след като пребиеше любовника й.

Джак не бе толкова доволен да види приятеля си. Той се възстановяваше от отвратителните последици след вечер, прекарана в пиене и липса на сън, както и от активните забавления през останалата част от нощта.

— Седжуик, какво правиш тук, мътните те взели? — оплака се той уморено, точно преди Алекс да го хване за врата и да го измъкне от леглото на жената.

— Какво, по дяволите — изломоти той, докато се извиваше в стегнатата хватка на Алекс. — Да не си полудял?

— Щях да те попитам същото — Алекс затегли протестиращия си приятел надолу по стълбите, през входната врата.

— Хайде, добри човече. Просто ме пусни и остави госпожа Ганет да ни донесе кана с кафе. Можем да обсъдим това с ясни глави. Страхувам се, че все още съм малко подпийнал от снощи — Джак отново опита да се измъкне от хватката на Алекс, но безуспешно. — Да не е заради облога, който направих с Клифтън? Уверих го, че нямаш нищо против.

О, чудесно. Още един обещан облог от мое име. Алекс се огледа нагоре и надолу по улицата и забеляза идеалния лек за тежкото положение на Джак, което сам си бе докарал. Горкия пияница изобщо не разбра откъде му е дошло в неговото объркано състояние. Но щом Алекс го хвърли в дървеното корито за поене на коне, елегантния женкар се изправи разярен и с прояснен поглед.

— По дяволите, човече! — разпени се той. — Какво ти става?

Алекс го хвана за яката и отново го бутна долу. Джак се изправи, плюейки вода и проклятия, като фонтана на Версай.

— Идиот такъв, пусни ме — юмруците му се свиха безпомощно, докато го потапяше отново.

Но този път Джак не се изправи. Всъщност, той започна да потъва надолу. Пряко волята си, Алекс изпусна една въздишка и се пресегна, за да извади приятеля си. Точно когато хвана Джак, приятеля му избухна в ярост, хвана ръката на Алекс и го дръпна в калната вода.

Двамата се въргаляха, проклинаха и разменяха юмруци. Накрая излязоха на улицата и започнаха да се карат, като двойка незрели младежи.

От близките къщи се появиха светлини, дамите любопитно взеха да надничат през прозорците, за да видят бъркотията. Джентълмени, които се бият за дама не бяха необичайна гледка в тази част на Лондон и ако не друго, това спечелваше на обекта на подобна ярост, популярност за следващите няколко месеца. А тогава всеки искаше да има своя версия на събитието.

Джак удари Алекс в челюстта със свит лакът и го просна на земята. Госпожа Ганет го аплодира от стълбите на входа, но ентусиазма й беше малко преждевременен. Щеше да е нужно доста повече от това, за да бъде спрян барона.

Той замаяно се изправи на крака и с изненадваща скорост стовари силен удар върху нищо неподозиращия Джак. Сега бе ред на другия мъж да се озове по гръб върху калдаръма.

Оттам той силно изстена.

— Седжуик, какво по дяволите, става с теб?

Алекс го сграбчи за ризата и го изправи. Просто не беше достойно да пребива, вече повален човек).

— Съпругата ми — каза той и отново го удари.

Джейк се олюля от удара.

— Емалийн? Какво общо има това с мен? — той успя да избегне следващия удар и си спечели време да изтрие част от кръвта от носа си.

— Не ми се прави на невинен, простак такъв — каза Алекс и се приближи, повишавайки глас. — Знам дяволски добре, че си наел онази уличница да се представя за моя съпруга — той замахна с юмрук за следващия удар, но нещо в обърканото изражение на Джак го спря.

— Аз? Съм я наел? — той отново замахна към окървавения му нос. — Че от къде бих намерил пари за това?

Ръката на Алекс замръзна насред въздуха и се отдръпна назад, готова за удар. Това звучеше напълно правдоподобно.

Междувременно Джак продължи с протестите.

— Освен това, си помислих, че ти си наел момичето, за да държиш Хюберт на разстояние. Откакто е пристигнала се правех на добър приятел и я посещавах, за да се уверя, че никой няма да я разпитва.

Той запремигва с окото, което Джак не бе успял да насини.

— Не си я наел?

— Не — каза Джак с цялата честност, която можеше да притежава един мошенник.

Алекс отпусна юмрука си. Погледна нагоре и надолу по улицата и осъзна, че този път самият той бе изнесъл обичайното представление.

«Барон Седжуик вдига скандал на Торнтън стрийт».

От това щеше да излезе прекрасна история.

За щастие, Джак никога не се сърдеше за дълго. Придърпвайки парчетата от ризата си в опит за благоприличие, той попита:

— Искаш да кажеш, че всичко това беше само, защото си мислел, че аз съм наел тази женичка?

Алекс кимна.

Джак избухна в смях.

— Предполагам, че си ме издирвал из целия град?

Алекс затвори очи и кимна.

— Вдигнах Амбъркомби от леглото на Камила, като мислех, че си ти.

Джак изсумтя.

— Надявам се, че си докарал сърцебиене на стария развратник. Въпреки, че след като нощ прекарана в леглото на Камила не е достатъчна, за да го изпрати преждевременно в гроба, мога да се закълна, че той ще доживее до сто и ще си прави удоволствието като краде любовниците ми.

Сега Алекс се разсмя.

Джак закачливо се заклатушка, обви ръка около рамото на Алекс и го насочи към бордюра. Те изкачиха стълбите към къщата на госпожа Ганет, където гостоприемната жена донесе кана с гореща вода, легени, чисти кърпи и останалите дрехи на Джак. След това дамата прояви добър усет и остави господата да се разберат над бутилка бренди.

След като направиха всичко възможно да поправят очевидните щети, Джак се отпусна в един стол и погледна приятеля си.

— Искаш да кажеш, че и ти не си наел тази Емалийн?

— Не! — каза Алекс — Запомни, аз съм този, който не искаше някаква досадна женска да се бърка в живота ми от самото начало.

— Има и по-лоши неща от жена в живота — каза Джак, вдигайки вежди към тавана, където се намираше уютния будоар на госпожа Ганет. — Освен това, твоята Емалийн е хубавелка и няма да е толкова лоша гледка, с която да се събуждаш сутрин — ухили се той. — Защо не я задържиш за известно време?

Естествено, че Джак ще предложи подобно нещо. Мъжът, който никога не мислеше за последствията.

Да задържи Емалийн? Невъзможно. Не беше ли достатъчно лошо, че гледката, как тя става от леглото му, като Венера завинаги щеше да остане запечатана в паметта му? Щеше да му е изключително трудно дори да влезе в спалнята си, без отново да си спомни за нея.

По-добре да я пропъди от живота си, преди да е имала възможност да издълбае още по-незаличими спомени в съзнанието му.

— Наистина, Алекс, колко вреди е нанесла? Значи е забелязана в града — от кого? Лято е, наоколо няма никой твърде важен.

— Опитай с Хюберт и лейди Лилит.

— По дяволите! — Джак изцеди една кърпа в легена и я постави на окървавения си нос. — Това определено усложнява нещата, но може и да не е чак толкова зле. Не може да са били достатъчно дълго в града, за да открият истината.

— Всяка минута, през която тази жена общува с Хюберт е пълна катастрофа.

Джак свали кърпата.

— Е, това ще го накара да спре да дебне наоколо. Сега, след като я е видял с очите си, може би ще сложи край на проклетите си подмятания и въпроси за жена ти.

В това имаше смисъл.

Джак се пресегна за друга кърпа, потопи я във водата и я подаде на Алекс.

— Окото ти изглежда, като на самия дявол. Съжалявам за това.

— Не, аз се извинявам задето помислих най-лошото за теб — каза му Алекс и трепна, като допря кърпата до бързо подуващото се око.

Джак се засмя.

— Признавам, че изглеждаше като нещо, което аз бих сторил.

— Да, наистина се усещаше твоя почерк.

Приятелят му кимна и се зае да опипва носа си.

— Е, ако ти не си я наел и със сигурност аз не съм го направил, тогава кой?

Алекс погледна приятеля си.

— Не знам. Но смятам да разбера. Веднага след като я изхвърля от живота си.

— Е, едно е сигурно — заяви Джак. — Докато тя е наоколо, никой няма да те нарече досадник.

Когато Седжуик се върна в лондонската си къща, слънцето бе изгряло и денят блестеше ярко.

За настроението му обаче не можеше да се каже същото. Беше мокър, в окаян външен вид и не бе спал добре от четири дни.

И все още се налагаше да се погрижи за належащите въпроси. Първо отстраняването на двамата Денфорд. А после и на Емалийн. Докато изкачваше парадните стълби, той изправи рамене и се подготви за предстоящата битка.

Джак бе прав, когато каза, че добре се е наредил. Не можеше просто да изхвърли Емалийн, без да се появят въпроси.

Особено, когато Хюберт и лейди Лилит бяха в града. Не, единственото решение бе да изпрати роднините си на продължително пътуване и да поправи щетите, нанесени от ненавременното пристигане на Емалийн.

И по-важното — да намери кой я е наел.

Той влезе с ускорена крачка в къщата и се отправи към трапезарията, където Емалийн, лейди Лилит и Хюберт закусваха в разточително пиршество. Ароматът на шунка и пушена риба му напомни, че заедно със съня не бе получавал и прилична храна от дни.

Симънс, който първоначално се стресна от раздърпания вид на Алекс, се върна към безопасността на професионалното си държание и не каза нищо. Вместо това, той взе чиния и започна да я пълни с любимата храна на барона.

Алекс забеляза, че поне някои неща в живота му протичаха по реда си. Но дори докато стоеше до вратата и се взираше в тази зловеща сцена на домашно блаженство, от другата страна на масата долетя писък.

— Седжуик! Скъпи! Какво се е случило с теб?

След миг, Емалийн бе до него и се взираше с ужас в лицето му. Тогава тя отстъпи също толкова бързо назад и сбръчи нос.

Очевидно бе доловила някаква миризма от него. За Бога, той вонеше до небесата.

— Имаш ли нужда от студен компрес? Хирург? Гореща баня?

— От нищо нямам нужда — каза той.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Да, добре съм — каза й той и профуча край нея към масата. Тя ухаеше на виолетки и изглеждаше красива и сияйна, като лятно утро. Русата й коса танцуваше на къдрици покрай тила й. Роклята й, семпла и модерна само му напомни за чувствените извивки и гъвкавите крака, които бе успяла да прикрие. Той отново погледна към нея и трепна.

Проклятие! Трябваше да се съсредоточи. Първо Денфорд, после Емалийн.

— Какво се е случило? — попита тя, като се взираше в нараняванията по лицето му.

— Беше… нападение — каза той, толкова равнодушно, колкото успя. По-добре още една малка лъжа, отколкото истината. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да започнат да го разнасят из целия град, за това, че се е бил с Джак на Торнтън стрийт.

Не че клюкарите от този нереномиран западнал квартал, нямаше да се втурнат да спекулират веднага наоколо с радостно хихикане от спектакъла, на който бяха станали свидетели тази сутрин. Но щеше да отнеме около седмица, преди клюките да стигнат до висшето общество.

Дотогава той щеше да е на път обратно на север и всички тези проблеми щяха да са само един далечен спомен.

— Разбойници! — ахна Емалийн и покри устата и носа си с кърпичката в ръката си. — Сигурен ли си, че не си пострадал? Не си ги убил, нали?

Лейди Лилит елегантно повдигна вежда при това твърдение.

— Не, нищо толкова зловещо — каза Алекс, въпреки че никой от истинските му роднини не изглеждаше особено разтревожен от изявлението му. — Достатъчно е да се каже, че те бяха отблъснати, а аз незасегнат.

Загрижеността й щеше да е трогателна, ако тя му беше съпруга, но в случая изпълнението й само добави нов детайл към драмата, която той не искаше да играе пред домакинството.

— Колко страшно — каза Емалийн. — И колко ужасно за теб.

— Да, много страшно — повтори лейди Лилит, а ужаса й най-вероятно бе предизвикан от факта, че той е преживял изпитанието.

Навярно това бе отговора — да се самоубие и да остави двамата Денфорд да се оправят с невъзможната Емалийн.

Така им се пада, помисли той, докато се настаняваше на мястото си на чело на масата. Въпреки че му се искаше да живее достатъчно дълго, за да види изражението на Хюберт, когато братовчед му преглежда катастрофата, която представляваха сметките й.

Междувременно, Емалийн му бе наляла чаша чай и разговаряше със Симънс за нещо.

— Никога не трябва да се притесняваш за Седжуик — каза тя, заставайки зад стола му. — Той е изключително способен, когато се стигне до стълкновение. Той ме спаси от трима нещастни бандити в деня, в който се срещнахме. Спомняш ли си, Седжуик?

Бандити? Деня в който се срещнахме? Предчувствие за бедствие пролази по гръбнака му. И със сигурност не помагаше това, че сега бе спечелила напълно задълбочено вниманието на Хюберт и лейди Лилит.

Не, по дяволите, искаше му се да й каже. Прекрати това незабавно.

Той скоро откри, че малката невинна лъжа, която бе измислил, под вещото й ръководство бе разцъфнала в приказка от хиляда и една нощ, която караше дори театралните трагедии да изглеждат глуповати.

— Той те е спасил? — попита Лилит. Тя остави ножа и вилицата си и скръсти ръце в скута си. — Колко забележително.

— О, да, беше ужасен ден — каза й Емалийн и постави ръка на челото си.

— Ужасен казваш? — попита Хюберт, вдигайки накрая поглед от вестника си. — Толкова страшен, колкото всичко това?

— О, да. Бях в Англия от не повече от ден, когато каретата ми бе нападната от крадци. Кочияшът и лакеят бяха победени, а скъпата ми придружителка, госпожа Уудгейт припадна незабавно — Емалийн въздъхна и поклати глава, докато ръцете й мачкаха кърпичката, сякаш опасността бе точно пред вратата им.

На Алекс от своя страна, му се искаше тя наистина да бе нападната и по този начин да бъде спасен от необходимостта да чуе някога тази нагла лъжа.

— Колко ужасно е било за теб — каза лейди Лилит, въпреки че тонът й предполагаше, че не вярва и на дума от драматичното изпълнение на Емалийн.

— Да, ужасно! — съгласи се Хюберт, отново с повече ентусиазъм от съпругата си, което му спечели мрачен поглед от лейди Лилит.

— Да, но колкото и мъчително да беше, това ме доведе до скъпия ми Седжуик — каза Емалийн и ръцете й леко се отпуснаха на раменете му. — Последното нещо, което помня е, гледката, как той язди по билото на хълма с изваден пистолет, огромното му черно наметало се развява от вятъра, докато препуска, на път да ме спаси.

— Седжуик с пистолет? — попита лейди Лилит. — Е, това е новина за всички нас — тя насочи скептичния си поглед към него. — Не знаех, че си такъв познавач.

— Не беше кой знае какво — каза той напълно правдиво.

Като не искаше да отстъпи все още, Емалийн продължи.

— Всичко, което си спомням е, как Седжуик язди напред. Точно тогава бях улучена от заблуден куршум и изпаднах в безсъзнание. За съжаление не мога да си спомня нищо друго, докато не се събудих по-късно, а красивия лик на Седжуик, изпълнен със загриженост бе първото нещо, което видях.

Хюберт изпухтя, сякаш никога не бе чувал подобна глупост.

Както и Алекс, но на него не му допадна грубото предположение на Хюберт, че съпругата му лъже.

Нямаше значение, че тя не бе негова жена.

Но Емалийн атакува безпощадно антипатията на Хюберт Денфорд. Челото й се повдигна в царствена арка, когато се обърна към него. Бавно ръката й се вдигна нагоре и издърпа назад изкусните модерни къдрици, подредени около лицето й.

Това разкри истински, но очарователен белег.

Седжуик премигна и погледна отново. Исусе, тя наистина бе простреляна.

Кое бе това елегантно, деликатно изглеждащо създание, което криеше такива тайни? Бе живяла такъв живот?

— О, Боже, — успя да изпелтечи Хюберт, като изглеждаше така, сякаш е на път да върне закуската си.

Лейди Лилит споделяше шока на съпруга си, но след миг, като благовъзпитана дама, тя отклони поглед. Но не преди очите й да се присвият в обмислена преценка.

Емалийн намести къдриците обратно и красивата й уста понечи да се отвори, сякаш имаше намерение да добави още към този спектакъл, така че Алекс я спря, преди да им е показала нещо друго.

— Знаеш ли, вероятно мога да се възползвам от студен компрес — обяви той.

— Ако мислиш, че имаш нужда — каза тя, видимо разочарована от прекъсването му.

— Да — каза той твърдо, хвана я за ръка и я насочи през стаята.

— О, щом искаш — въздъхна тя.

— Искам — той я извлече от трапезарията, нагоре по стълбите до първата площадка, напълно забравил плана си да изгони двамата Денфорд. — Мисля, че се разбрахме да си останеш в леглото тази сутрин. Да се преструваш на болна — въпреки добрите намерения, погледът му се отклони към линията къдрици на челото й.

Прострeляна? Била e прострeляна? Той нe мислeшe, чe познава някой, който да e бил прострeлян. Нe и някой, който е оживял след това. Поглеждайки към нея, се зачуди, с какво толкова е заслужила подобна съдба.

Изведнъж, по-ранните му планове да я изхвърли на улицата вече не изглеждаха толкова добре обмислени. Нещо в Емалийн го бе докоснало — не само вбесяващата й радост от живота, а нещо толкова крайно неочаквано и уязвимо в предизвикателния начин, по който предостави на Денфорд поглед в минало си, което никой от тях не можеше да си представи.

— Страхувам се, че беше невъзможно да си остана в леглото — каза му тя, като се отърси от хватката му и ръката й се вдигна инстинктивно още веднъж към белега под линията на косата й.

— Невъзможно? — попита той. — Защо? — колко му беше да имитира мигрена или някое женско неразположение? Изпълнението й от преди малко доказваше, че бе много добра актриса.

— Седжуик, скъпи, това е нелепо хрумване. Как бих могла да се престоря на болна? Погледни ме — изглеждам ли болна?

Тя отстъпи, за да може да я огледа. Той се почувства така, сякаш я поглъща като освежителен тоник.

Никога преди не бе виждал някой или нещо да озарява къщата му на Хановер скуеър, както Емалийн. Когато се усмихнеше, очите й сияеха, бузите й заблестяваха и порозовяваха. Нейната жизненост бе заразна, треска за живот, отхвърляща болнавото съществуване, което той й бе наредил да приеме. Нямаше начин Емалийн да изглежда ни най-малко болна.

Което само прибавяше още към проблемите му.

Алекс се наведе и снижи гласа си.

— Съпругата ми не би трябвало да пращи от здраве.

— Но, не виждаш ли — каза тя и сведе мигли кокетно, — твоята любов и възхищение ми помогнаха напълно да се възстановя от моите болести?

Той стисна зъби. Умна нагла кокетка.

Тя се промъкна близо до него и прошепна:

— Задръж ме, Седжуик. Засега.

Да я задържи? Тялото му се напрегна от изкушението, което му предлагаше. Тя беше като игрив вятър през прашния му живот и изведнъж, всичко което искаше, бе да отвори широко прозорците и да я приветства с добре дошла

Какво бе казал Джак? Докато тя е в живота ти, никой няма да те нарече досадник.

— Обещавам, няма да те притеснявам — добави тя, подслаждайки изкушението.

Притеснение? О, тя щеше да е много повече от това. Още двадесет и четири часа в къщата и щеше да го оплете, като риба в мрежа. Щеше да го накара да повярва, че мъжете наистина имат красиви и опияняващи съпруги, като тази пред него. И тогава се видя да върви до нея, да отмята косата й настрани, за да целуне розовите й устни, да усеща тялото си възбудено и съживено и да знае, че тя…

— Не — бързо каза той. Мили Божа, да я задържи? Какво правеше, дори само като обмисляше такова предложение? Алекс не бе сигурен, какво върна разума му — дали бяха все още мокрите му дрехи или вероятно лъхащата миризма на кон напълно проясни обърканите му сетива, но бе убеден в едно нещо със сигурност.

— Както казах снощи, в мига, в който се отърва от лейди Лилит и Хюберт, те искам вън от тук.

— Да, Седжуик — каза тя, като послушната, покорна Емалийн, която винаги си бе представял. Само ако искрата в очите й не разкриваше истинските й мисли — Пожелавам ти успех.

Алекс изправи рамене.

— Аз все още съм господарят на тази къща. И когато кажа на Денфорд да си вървят, те ще го направят.

Тя отново кимна и се наведе напред.

— Всъщност разбирам, защо искаш да си заминат. Те са ужасно изморителни — тя направи пауза и загриза долната си устна. — Предполагам, че не е любезно да говоря така лошо за роднините ти и предполагам, че ако аз имах роднини, не би ми харесало някой да говори така за тях. Но истината е, че ако имах братовчеди, като господин и госпожа Денфорд, честно, не знам дали щях да призная съществуването им — и тогава нахалната малка лисица му намигна.

Въпреки усилията си, Алекс се усмихна. Още веднъж веселия й дух го приканваше към поразиите й. Той даде всичко от себе си, за да се възстанови, като опита да мисли за лоялността към семейството, но дори това не успя да помогне. Вместо това, той й каза:

— Ще си взема вана и си лягам.

Стори му се, че тя понечи да му предложи помощ, но на него не му бе нужна такава. Отклони я с поклащане на глава.

— Можеш ли да не създаваш проблеми, докато стана и измисля план как да отстраня братовчедите си? — а ти да ги последваш веднага след това.

Тя махна с ръка.

— Разбира се, Седжуик. Имам повече от достатъчно занимания, докато си почиваш.

Той не знаеше, дали му хареса да чуе това.

— Без повече разкази от Бенбъри*.

Тя имаше нахалството да изглежда обидена.

— Милорд, аз никога…

— Да, да, знам…

— Това беше чудесна история — каза тя и отново почука челото си. — Много по-добра от някой отегчителен разказ, че си ме взел, понеже е било въпрос на чест или някоя друга скучна безсмислица — тя се обърна, за да слезе по стълбите, но се спря. — Между другото, как се срещнахме?

Той се сепна.

— Предложих ти, след като баща ти почина. Смятах, че е въпрос на чест.

Тя поклати глава.

— О, Седжуик, ужасен си с тези неща. Как си успял да ме опазиш така добре скрита за толкова дълго?

— Не беше проблем, докато ти не реши да нахлуеш в живота ми — сопна се той. Историята бе достатъчно задоволителна за него и останалите от висшето общество. — И много по-добра от тази измислица, че си била нападната и простреляна.

— Но, Седжуик, аз бях простреляна — каза тя и отправи поглед в основата на стълбището. В очите й отново се появи пресметливата, странна светлина, разказваща истории. Предупредителната камбана в него започна да звъни и той едва чу промърморването й. — О, проклятие, какво прави тя?

Като светкавица, тя отново го атакува, този път обвивайки ръце около врата му и каза високо:

— Скъпи Седжуик, ти винаги ще бъдеш моят странстващ рицар — и тогава, преди да е успял да я спре, тя го възнагради с ласката на устните си.

В този миг мнението му за брачните отношения се промени напълно и безвъзвратно

[* Bunbury (англ.) Въображаем персонаж от пиесата «Колко е важно да бъдеш сериозен.» на О. Уайлд — «болен приятел», който непременно трябва да бъде посетен. Служи за прикритие, когато трябва да се избегне някое досадно социално задължение. В случая се използва като нарицателно за разказване на небивалици. — Б.р.]

Искрено ще трябва да се извиня на всички, които следят и им допада тази тема, обачеййййййй малко съм в екстремни условия и Ричи Блекмор / Малъри 10 де, за тез дет ми не знаят шантавия акъл/ позамина. Обещавам да компенсирам другия понеделник с две глави. Ся той ша ми се обиди, че пренебрегнах него а Колин не, ама като тръгне щерка му на абитуриентски бал ша му гледам сеира. До тогава на вниманието Ви:

Глава 6

Всички имат тайни.

Особено аз.

Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун, 14 април 1824

— Иска ми се да имах дневник — каза Пенелопе, притискайки отново ръката му.

— Защо?

— Не съм сигурна — отвърна със свиване на раменете. — Винаги е интересно да откриеш, че в човек има повече от това, което се вижда на пръв поглед?

Колин замълча за няколко секунди и след това внезапно измърмори:

— Наистина ли ти хареса?

Тя се развесели. Наистина бе ужасен. Считаха го за един от най-известните и изтънчени мъже в светското общество, а се бе превърнал в плах ученик, който очакваше и най-малката похвала от Пенелопе Федърингтън.

Пенелопе Федърингтън, за Бога.

Не че на нея й имаше нещо, разбира се, побърза да си напомни. Само че тя беше… ами… Пенелопе.

— Естествено, че ми хареса — изрече с лека усмивка. — Току-що ти го казах.

— Какво бе първото нещо, което ти направи впечатление? — попита я, решавайки, че може и да се държи като пълен идиот, след като вече е тръгнал в тази посока.

Тя дяволито се засмя.

— Всъщност първото нещо, което ми направи впечатление, бе факта, че почеркът ти е доста по-добър, отколкото бих предположила.

Той се намръщи.

— Какво означава това?

— Трудно ми е да си те представя как упражняваш заврънкулките си, приведен над бюрото — отвърна тя и присви ъгълчетата на устните си, за да възпре една усмивка.

Ако изобщо някога имаше подходящ момент за справедливо възмущение, това определено бе сега.

— За твое сведение съм прекарал много часове в учебната стая, приведен над бюрото, както деликатно се изрази.

— Сигурна съм — измърмори.

— Хммм.

Тя сведе поглед в очевиден опит да не се усмихне.

— Много съм добър в заврънкулките — добави той. Това вече се бе превърнало в игра, но му беше някак забавно да играе ролята на капризен ученик.

— Очевидно — отвърна тя. — Много ми харесаха тези на “х”-то. Чудесно написани. Доста… завъртяни.

— Наистина.

Тя успя да запази сериозното си изражение.

— Наистина.

Погледът му се отмести от нея и за момент той се почувства необяснимо срамежлив.

— Радвам се, че ти хареса.

— Беше прекрасен — каза тя с мек и някак далечен глас. — Наистина прекрасен и… — отмести поглед и се изчерви. — Ще си помислиш, че съм глупава.

— Никога — зарече се.

— Ами, мисля, че една от причините да ми хареса толкова бе това, че можех някак да усетя, че ти е доставяло удоволствие да го пишеш.

Колин замълча за момент. Никога не му бе хрумвало, че му е харесвало да пише — това бе просто нещо, което правеше.

Правеше го, защото не можеше да си представи да не го стори. Как би могъл да пътува из чужди страни и да не си води записки за това, което вижда, преживява и вероятно най-важното — това, което чувства?

Но когато се замисли, осъзна, че е усещал странен прилив на задоволство, когато записваше особено подходяща фраза или изречение, което му се струваше особено вярно. Имаше далечен спомен за момента, в който бе написал пасажа, който Пенелопе бе прочела. Бе седнал на брега по залез, слънцето все още топлеше кожата му, а пясъкът бе едновременно груб и мек под краката му. Моментът бе божествен — наситен с топлото, мързеливо чувство, което изпълва човек само в разгара на лятото — или на съвършените плажове на Средиземноморието — и се опитваше да намери точния начин да опише водата.

Беше седял там цяла вечност — със сигурност поне половин час — с перо над листа в очакване на вдъхновение. Внезапно бе осъзнал, че температурата е точно като на леко охладняла вода за вана и на лицето му се бе разляла широка, доволна усмивка.

Да, доставяше му удоволствие да пише. Странно, как не го бе осъзнал досега.

— Хубаво е човек да има нещо в живота си — тихо каза Пенелопе. — Нещо, което му носи удовлетворение и изпълва часовете му с усещане за цел — кръстоса ръце в скута си и сведе поглед. Изглеждаше напълно погълната от кокалчетата на пръстите си. — Никога не съм разбирала предполагаемите радости от бездейния живот.

Колин искаше да повдигне брадичката й с пръсти, да погледне в очите й и да я попита: А какво правиш ти, за да изпълниш часовете си с усещане за цел? Но не го стори. Щеше да е твърде дръзко и би означавало да признае пред себе си колко много се интересува от отговора.

Затова зададе въпроса, без да мърда ръцете си.

— Нищо особено — отвърна тя, все още изследвайки ноктите си. След кратка пауза внезапно вдигна поглед и брадичката й се повдигна толкова бързо, че той направо се замая. — Обичам да чета — каза. — Всъщност чета доста. От време на време бродирам, но не съм много добра. Иска ми се да има и друго, но… ами…

— Какво? — подтикна я Колин.

Пенелопе поклати глава.

— Нищо. Трябва да си благодарен, че можеш да пътуваш. Много ти завиждам.

Последва дълго мълчание — не неловко, но въпреки това странно, и накрая Колин рязко каза:

— Не е достатъчно.

Тонът му бе толкова различен от разговора до момента, че Пенелопе можеше само да се втренчи в него.

— Какво имаш предвид? — попита накрая.

Той безгрижно сви рамене.

— Човек не може вечно да пътува — това би развалило цялото удоволствие.

Тя се засмя, погледна го и осъзна, че е сериозен.

— Съжалявам — изрече. — Не исках да бъда груба.

— Не беше груба — каза и отпи от лимонадата си. Тя плисна по масата, когато той постави чашата, очевидно не бе свикнал да си служи с лявата ръка. — Две от най-хубавите неща на пътуването — обясни докато изтриваше устни с една от чистите салфетки, — са тръгването и завръщането, а и семейството ми ми липсва твърде много, за да замина за неопределено време.

Пенелопе нямаше какво да отговори, или поне нищо, което да не прозвучи банално затова просто го изчака да продължи.

Той замълча за момент, след това се смръщи и рязко затвори дневника си.

— Това няма значение. То е само за мен.

— Не е необходимо да е така — меко каза тя.

Дори да я беше чул, не го показа.

— Много е хубаво и е приятно да си водя дневник докато пътувам — продължи. — но, когато съм у дома, нямам какво да правя.

— Трудно ми е да го повярвам.

Той не отговори, а се пресегна за парче сирене от подноса. Пенелопе проследи как се променя изражението му, докато го изяждаше и посягаше за лимонадата. Изглеждаше някак по-нащрек, по-нервен, когато попита:

— Напоследък чела ли си Уисълдаун?

Тя премигна при тази внезапна промяна на темата.

— Да, разбира се, защо? Не го ли четат всички?

Въпросът й бе подминат с махване на ръка.

— Забелязала ли си как ме описва?

— Ааа, почти винаги в благоприятна светлина, нали?

Понечи отново да махне с ръка и то доста пренебрежително поне според нея.

— Да, да, но не там е въпросът — каза разсеяно.

— Човек би си помислил, че въпросът по-скоро е — раздразнено отвърна Пенелопе, — дали си бил сравняван с презрял цитрусов плод?

Той подсвирна и два пъти отвори и затвори уста, преди да изрече накрая:

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, до този момент не си спомнях, че те е наричала така — спря, замисли се момент, и добави. — Всъщност, все още не си спомням. — Всичко е наред — каза му с най-доброто си изражение тип аз имам чувство за хумор. — Отдавна го преодолях, уверявам те. А и винаги съм харесвала портокали и лимони.

Той отново понечи да каже нещо, спря, погледна я прямо и изрече:

— Надявам се, че това, което ще кажа, няма да е ужасно нечувствително или обидно, имайки предвид, че като цяло има много малко неща, за които бих могъл да се оплача.

Подтекстът беше, че може би тя има, осъзна Пенелопе.

— Но ти казвам — продължи с открит и сериозен поглед, — защото мисля, че може би ще ме разбереш.

Това беше комплимент. Странен и нетипичен, но все пак комплимент. Нямаше нещо, което Пенелопе да иска повече от това, да положи ръка върху неговата, но, разбира се, не можеше, затова само кимна и каза:

— Можеш да ми кажеш всичко, Колин.

— Братята ми… — започна той. — Те са… — спря и се взря невиждащо в прозореца преди накрая да се извърне към нея и да каже. — Те са постигнали много. Антъни е виконт и Бог знае, че не бих желал подобна отговорност, но той… има цел в живота. Цялото ни наследство е в негови ръце.

— Дори повече от това, мисля — меко изрече Пенелопе.

Той я погледна въпросително.

— Мисля, че брат ти се чувства отговорен за цялото семейство — каза тя. — Предполагам, че това е тежък товар.

Колин опита да запази спокойно изражението си, но никога не се бе справял особено добре със стоицизма и вероятно на лицето му се бе изписала изненада, тъй като Пенелопе почти се изправи от мястото си, бързайки да добави.

— Не искам да кажа, че той има нещо против! Това е част от самия него.

— Точно! — възкликна Колин сякаш току-що бе открил нещо, което наистина бе важно, за разлика от този… този… този нелеп разговор за собствения му живот. Нямаше от какво да се оплаква. Знаеше, че няма от какво да се оплаква и все пак…

— Знаеш ли, че Бенедикт рисува? — чу се да пита.

— Разбира се — отвърна тя. — Всички знаят, че рисува. Една от картините му е в Националната Галерия. Мисля, че скоро планират да изложат там и втора. Още един пейзаж.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Елоиз ми каза.

Той отново се отпусна.

— Значи трябва да е вярно. Не мога да повярвам, че никой не ми го е споменал.

— Теб те нямаше — напомни му.

— Това, което се опитвам да кажа — продължи, — е, че и двамата имат цел в живота си. Аз нямам нищо.

— Това не може да е вярно.

— Човек би си помислил, че аз би трябвало да знам.

Тя се отпусна назад при резкия му отговор.

— Зная какво мислят хората за мен — започна и макар Пенелопе да си казваше, че ще запази мълчание, ще му позволи да се изкаже до края, все пак не можа да се сдържи да не го прекъсне.

— Всички те харесват — избърза да каже. — Обожават те.

— Зная — простена той като изглеждаше едновременно наранен и смутен. — Но… — прокара ръка през косата си. — Боже, как да го кажа, без да прозвуча като абсолютен задник?

Очите на Пенелопе се разшириха.

— Писна ми да ме мислят за празноглав чаровник — избъбри накрая.

— Не бъди глупав — каза тя мигновено.

— Пенелопе…

— Никой не мисли, че си глупав.

— Как…

— Защото съм закотвена в Лондон повече години, отколкото на човек му се полагат — остро отвърна. — Може да не съм най-популярната жена в града, но след десет години съм се наслушала на достатъчно клюки и лъжи и глупави мнения и никога — дори веднъж — не съм чула някой да те нарече глупав.

Той се втренчи в нея за момент, малко изненадан от страстната й защита.

— Нямах предвид точно глупав — изрече меко и надяваше се смирено. — По-скоро… безсъдържателен. Дори лейди Уисълдаун ме нарича чаровник.

— И какво лошо има в това?

— Нищо — сопна се той, — ако не го правеше през ден.

— Тя публикува само през ден.

— Именно — изстреля той в отговор. — Ако смяташе, че в мен има нещо повече от така наречения ми легендарен чар, не мислиш ли, че досега щеше да го каже?

Пенелопе замълча за момент и после промълви:

— Наистина ли има значение какво мисли лейди Уисълдаун?

Той се приведе напред, опирайки ръце на коленете си и извика от болка, когато, със закъснение, си припомни нараняването си.

— Пропускаш най-важното — каза и подсвирна докато отново притискаше дланта си. — Изобщо не ме интересува лейди Уисълдаун, но независимо дали ми харесва или не, тя представлява останалата част от висшето общество.

— Предполагам, че има много хора, които не биха се съгласили с това изявление.

Той вдигна вежди.

— Включително и ти? — Всъщност намирам, че лейди Уисълдаун е доста проницателна — каза тя и събра ръце в скута си.

— Жената те е нарекла презрял пъпеш!

Две червени петна пламнаха на бузите й.

— Презрял цитрусов плод — процеди. — Уверявам те, че има голяма разлика.

Точно в този момент и на това място Колин реши, че женския мозък е напълно неразбираем орган, който един мъж не трябва, дори да се опитва да проумее. Не съществуваше жива жена, която би могла да стигне от точка А до точка Б без преди това да се отбие до В, Г, Х и 12 по пътя.

— Пенелопе — изрече той накрая, гледайки я невярващо, — жената те е обидила. Как можеш да я защитаваш?

— Не е казала нищо друго, освен истината — отвърна тя и скръсти ръце. — Всъщност е доста мила откакто майка ми започна да ми позволява сама да избирам дрехите си.

Колин простена.

— Със сигурност говорехме за нещо друго. Кажи ми, че целта не бе да обсъждаме гардероба ти.

Пенелопе присви очи.

— Мисля, че обсъждахме колко си недоволен от живота си като най-популярния мъж в Лондон.

Гласът й се повиши при последните няколко думи и Колин осъзна, че току-що е бил сгълчан. И то сериозно.

Което му се стори изключително дразнещо.

— Не зная защо реших, че ще разбереш — отсече и се ядоса на детинската нотка в гласа си, която не успя да избегне.

— Съжалявам — каза тя, — но ми е малко трудно да седя тук и да слушам как се оплакваш, че живота ти е едно нищо.

— Не казах това.

— Определено го каза!

— Казах, че нямам нищо — поправи я, опитвайки се да не трепне, когато осъзна колко глупаво прозвучаха думите му.

— Ти имаш повече от всеки друг, когото познавам — каза, като заби пръст в рамото му. — Но ако не го осъзнаваш, тогава може би си прав… животът ти е едно нищо.

— Твърде трудно е да се обясни — кисело измърмори той.

— Ако искаш нова посока на живота си — изрече тя, — тогава, за Бога, избери нещо и се занимавай с него. Всичко е пред теб, Колин. Ти си млад, богат и си мъж — гласът на Пенелопе стана горчив и изпълнен със съжаление. — Можеш да правиш каквото си поискаш.

Той се смръщи, което не я изненада. Когато хората бяха убедени, че имат проблеми, последното, което искаха да чуят, бе лесно и просто решение.

— Не е толкова просто — каза той.

— Точно толкова просто е — тя се взря в него продължително и се зачуди, може би за първи път в живота си, кой точно бе той.

Мислеше си, че знае всичко за него, но не и, че си води дневник.

Нито, че бе склонен да избухва.

Или, че не е доволен от живота си.

И определено не знаеше, че е толкова капризен и разглезен, че да усеща недоволство, когато, Бог му бе свидетел, нямаше причина за това. Какво право имаше да е нещастен от живота си? Как смееше да се оплаква и то на нея?

Тя се изправи и събра полите си, сякаш за да се защити.

— Следващия път, когато решиш да се оплакваш от изпитанията и несгодите от световното обожание, се опитай да се поставиш на мястото на една стара мома поне за ден. Виж какво е усещането и ме уведоми от какво точно искаш да се оплачеш.

И докато Колин седеше, отпуснат на канапето и се взираше в нея сякаш бе някакво странно същество с три глави, дванадесет пръста и опашка, тя бързо напусна стаята.

Това, реши тя, докато се спускаше по стълбите пред Номер Пет, бе най-прекрасното напускане на сцената през целия й живот. Твърде жалко, че мъжът, когото оставяше след себе си, бе единствения, в чиято компания искаше да бъде.

Колин се чувстваше ужасно през целия ден.

Ръката го болеше адски, въпреки брендито, с което напояваше и кожата, и устата си. Посредникът по недвижими имоти, занимаващ се с наемането на малката къща с тераса, която бе открил в Блумсбъри, го информира, че предишният наемател има затруднения и Колин няма да може да се нанесе в този ден, както бе планирал — и дали би се съгласил да е следващата седмица?

И като капак на всичко подозираше, че може да е нанесъл непоправими вреди на приятелството си с Пенелопе.

Което го караше да се чувства възможно най-зле, тъй като (А) високо ценеше приятелството си с Пенелопе, (Б) не бе осъзнал точно колко цени приятелството си с Пенелопе и (В), което го караше да се чувства леко паникьосан.

Пенелопе бе постоянна величина в живота му. Приятелка на сестра му — тази, която винаги стоеше по ъглите на партитата — беше наблизо, но без в действителност да участва.

Но изглежда светът се променяше. Беше се върнал в Англия едва преди две седмици, а Пенелопе вече се бе променила. А може би той се бе променил. Или тя не се бе променила, а само начинът, по който гледаше на нея бе различен.

Бе важна за него. Не знаеше по какъв друг начин да го опише.

След като десет години тя просто… присъстваше наоколо, беше доста странно да придобие такова голямо значение.

Не му харесваше, че се бяха разделили в такива неопределени отношения този следобед. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал неудобно с Пенелопе, никога… не, това не беше вярно. Имаше един момент… мили Боже, преди колко години беше? Шест? Седем? Майка му го тормозеше да се жени, което не бе нищо ново, само че този път бе предложила Пенелопе като потенциална булка, което беше ново, а Колин не бе в настроение да се справи със сватовничеството на майка си по обичайния начин — тоест да я дразни в отговор.

А тя просто не спря. Говореше за Пенелопе ден и нощ, докато Колин накрая не напусна страната. Не твърде далеч — само едно кратко пътуване до Уелс. Наистина, какво си мислеше майка му?

Когато се бе завърнал, тя, разбира се, бе пожелала да говори с него… само че този път причината бе, че сестра му Дафни отново бе бременна и искаше да го обяви пред цялото семейство. Той обаче нямаше как да го знае? Затова не очакваше с нетърпение посещението й, тъй като бе сигурен, че ще се изправи срещу много и то не особено прикрити намеци за брак. Тогава бе попаднал на братята си и те бяха започнали да го дразнят на същата тема, както само братята могат и докато се усети вече бе обявил на висок глас, че няма да се ожени за Пенелопе Федърингтън!

Само че Пенелопе бе застанала точно до вратата, с ръка, притисната към устата и очи, широко разтворени от болка, объркване и вероятно още дузина други неприятни емоции, но бе твърде засрамен, за да се опита да вникне в тях.

Това бе един от най-ужасните моменти в живота му. Всъщност бе толкова ужасен, че се опитваше да не си го спомня. Не мислеше, че Пенелопе някога бе проявявала интерес към него — или поне не повече, отколкото другите дами — но той я бе засрамил. Да избере точно нея, за да направи такова изявление…

Беше непростимо.

Поднесе й извиненията си, разбира се, и тя ги бе приела, но той никога не си бе простил напълно.

А сега я бе обидил отново. Не директно, но все пак трябваше да помисли малко по-дълго и по-задълбочено, преди да се оплаква от живота си.

По дяволите, дори на него му бе прозвучало глупаво. От какво имаше да се оплаква толкова? От нищо.

И все пак съществуваше тази мъчителна празнота. Копнеж по нещо, което не можеше да определи. Завиждаше на братята си, за Бога, защото имаха своите страсти, нещо, което да оставят след себе си.

Единственото, което Колин бе оставил на света бяха страниците на Хроники на Висшето Общество на Лейди Уисълдаун. Каква шега.

Но всичко бе относително, нали? В сравнение с Пенелопе, той имаше твърде малко неща, от които да се оплаче.

Което вероятно означаваше, че е трябвало да запази разсъжденията за себе си. Не искаше да мисли за нея като за стара мома, но вероятно бе точно такава. А това не бе особено уважавана позиция в английското общество.

Всъщност това бе положение, от което много хора биха се оплаквали. Горчиво.

Пенелопе винаги бе изглеждала като стоик — може би не доволна от съдбата си, но поне сякаш я е приела.

И кой знае? Може би таеше надежди и мечти за нещо повече от живот, който да споделя с майка си и сестра си в малкия им дом на Маунт Стрийт. Може би имаше собствени планове и стремежи, но ги пазеше за себе си, скрити зад завеса от достойнство и добро настроение.

Може и в нея да имаше нещо повече от това, което се виждаше на повърхността. И, вероятно, помисли с въздишка, заслужаваше извинение.

Не бе особено сигурен за какво трябва да се извини, нито, че има нещо конкретно, което да го изисква.

Но ситуацията определено изискваше нещо.

О, по дяволите. Сега щеше да се наложи да отиде на музикалната вечеринка на Смайт-Смит довечера. Това беше болезнено, крайно немузикално годишно събитие. Точно, когато човек решеше, че всички дъщери на Смайт-Смит са пораснали, се появяваше някоя нова братовчедка да заеме мястото им, като всяка следваща разбираше от музика по-малко и от предишната.

Само че тази вечер Пенелопе щеше да е там, което означаваше, че и Колин трябваше да присъства.

МилиНкият Колин,доста ще се поозори да омилостиви Пенелопе

...ама като тръгне щерка му на абитуриентски бал ша му гледам сеира... А пък ние с радост ще я прочетееем (нещо обърках цитата ама нищо) А иначе за Колин- Сладурче, най- накрая започна да проглежда. Ще му дойде акъла в главата

Пак е понеделник и Емайлийн продължава да изненадва Седжуик.. Какво ли му е приготвила пък сега?

Глава 4

Емалийн сграбчи ревера на Седжуик и го придърпа по-близо.

— Лейди Лилит гледа — прошепна тя набързо, като се повдигна на пръсти и притисна устни в неговите.

Тя не планираше това да е нещо повече от отвличаща вниманието гледка за любопитната роднина на Седжуик.

Фактът, че бе прекарала нощта в мятане и въртене под чаршафите, обезпокоявана и изтощена от сънища за този загадъчен мъж, нямаше значение. Той трябваше да е скучен и досаден, а вместо това, възпламеняваше страстта й, както клечка кибрит огъня.

Не, каза си тя, тази целувка не е нищо повече от заблуда за лейди Лилит и няма нищо общо с нейните греховни копнежи.

Кой би си помислил, че консервативния барон ще приеме ролята си толкова присърце?

И с такова старание.

Устните му, топли и твърди, потърсиха нейните, покриха устата й и поеха контрола. Не, че тя имаше нещо против деспотичната му натура в този случай — Бог знаеше, че е затънала до шия в ролята на съпруга и баронеса — но трябваше да й се признае, че и тя знаеше едно-две неща за мъжете…

Въпреки, че Седжуик нямаше талант да извърта нещата, що се отнася до целувки, уменията му бяха удивителни. Небеса, ако тя наистина бе негова баронеса, щеше да остане в леглото и да направи всичко, което той поиска — и с удоволствие щеше да гори от страст от палещите му целувки.

Когато езикът му се спусна в провокираща атака, по начин, който обещаваше много повече от бърз флирт, коленете й се разтрепериха, а устата й се отвори — от шока или по своя воля. Кое от двете, не можеше да каже със сигурност.

Той наистина пое контрол над ситуацията, обви ръце около нея — едната около кръста, а другата около раменете й, и я привлече по-близо. Не ухаеше особено приятно, по-скоро миришеше на топнат в конските ясли, но това изгуби всякакво значение, когато тя се озова притисната до силните му гърди. Усещаше всяка частица от него.

От кога бароните имаха тела на гръцки статуи? Повечето барони, които бе срещала бяха дребни подлизурковци със закръглени шкембета. Но нищо в този барон не беше тумбесто или закръглено. Само твърдо и настоятелно. Като устните му. И целувката му.

Някъде далеч в съзнанието си, тя помисли, че чува възмутените стъпки на лейди Лилит да се отдалечават, но очевидно Седжуик не бе разбрал, че са изгубили публиката си. Истината бе, че Емалийн нямаше намерение да го осведомява. А и, ако можеше да бъде придуман с целувка, коя бе тя, та да възразява? Особено, когато той изстена и я притисна по-близо. Ръцете му не само я държаха — те се движеха с пламенната страст на изследовател. Проследиха равнините на гърба й, долините на торса й, дори изкачиха пищните хълмове на… гърдите й. Когато пръстите му закръжаха около втвърдените зърна, усещанията й експлодираха и Емалийн се паникьоса. Внезапно любопитството й бе станало твърде реално, а риска твърде голям. Тя се изтръгна и се отдръпна от него. Въздухът й излизаше на накъсани кратки дихания, а сърцето й блъскаше в гърдите. Слепоочията й пулсираха, като предупредителна камбана, опасно напомняне за цената, която можеше да й струва страстта.

— Мисля, че постигнахме целта си — каза му тя — Освен това, вониш на… на конюшня!

— Преди няколко мига нямаше нищо против.

О, това никога няма да се получи, помисли си тя. Той можеше да целува като самия дявол и едновременно да бъде проницателен.

— Опитвах се да бъда учтива, като всяка друга съпруга — каза му тя, знаейки, че мотивите й бяха продиктувани от всичко друго, само не и от чувство за брачно задължение.

Той се приближи, а зелените му очи блестяха от порочни намерения.

— Ако наистина беше моя жена, нямаше да стоиш все още в този коридор.

Ако се бе приближил, ако се бе осмелил да я целуне отново, Емалийн знаеше, че решителността й щеше да се стопи. Трябваше да бъде честна — имаше слабост към мъжете, особено към тези, които можеха да я целуват до безпаметност, докато откраднат жартиерите и целомъдрието й.

Тя винаги се бе гордяла с това, че знае, кога да намали загубите си и да избяга, вместо да рискува да се поддаде на изкушението, което представляваше един красив мъж. Във внимателното планиране и изпълнението на добре обмислена клопка, нямаше място за страст.

Но в Седжуик имаше нещо, което я караше да се чувства безразсъдна, неспокойна и копнееща да изиграе ръка, която би накарала влюбената й в пикета баба да захвърли картите в огъня.

Проклето да е обещанието й да запази името Седжуик неопетнено от скандали и държанието си добре обмислено. Вероятно това не се броеше, когато бе с мъжа, който се предполагаше, че е неин съпруг?

Седжуик хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Въпросът е там, мадам, че ти не си моя съпруга и няма да се повлияя от преструвките ти — после се завъртя на пета и изкачи стълбите до следващата площадка.

Емалийн залитна към празното пространство, където той бе стоял преди миг. Преструвки? Той мислеше, че се преструва? Е, от всички…

Когато стигна последната стълба, той погледна през рамо.

— Емалийн, моля те, бъди послушна докато се събудя. И не забравяй уговорката ни. Първо Денфорд, а после и ти.

— Да, Седжуик — отговори тя на отдалечаващата се фигура.

Той влезе в спалнята и затвори вратата с малко повече ентусиазъм от необходимото, оставяйки я сама по средата на къщата.

О, дяволите да го вземат. Той все още искаше тя да си тръгне. Дори след тази целувка. Сигурно постоянно целува жени по този начин. Част от ежедневието на лорд Седжуик. Да се позабавлява с някое и друго лесно увлечение до безпаметност, а след това се оттегли за почивка. Ръцете й се свиха в юмруци до тялото. Вбесяващ човек.

Като огледа празното преддверие, тя изпусна една въздишка и отпусна пръстите си. Той искаше тя да си отиде и то още този следобед. О, това нямаше да стане. Нямаше да получи и петаче, ако Седжуик я изхвърлеше толкова скоро.

Само ако не се бе върнал толкова рано в града. Въпреки, че вероятно трябваше да вини само себе си за това. Очевидно бе приела ролята си на лейди Седжуик с малко повече ентусиазъм — с публикациите в «Поуст», с кошмарните сметки за преобзавеждане, които докараха братовчед му до припадък, заедно с колекцията от заявки за посещенията два пъти седмично при шивачи, майстори на ръкавици и шапкарски магазини, от чиито услуги се бе възползвала. Е, умереността никога не е била сред добрите й качества. Това, от което Емалийн имаше нужда, бе помощ. Или най-малко чудо. Но след като знаеше, че чудесата винаги са в недостиг, трябваше да ги замени. Или още по-добре, да импровизира.

Поглеждайки надолу към трапезарията, тя знаеше, че не може да очаква съдействие от двамата Денфорд. Не че щеше да поиска.

Не можеше да очаква помощ и от прислугата. В големите къщи на висшето общество, слугите дължаха всичко на господаря на дома — прехраната и покрива над главите си. Не, докато Седжуик се грижеше така добре за тях, никой нямаше да пристъпи заповедите на барона.

Фактът, че бе успяла да ги заблуждава толкова дълго, вероятно бе равен на чудо. Или доказателство за изключителните й умения на актриса.

Но скоро Емалийн разбра, че може би е прибързала в оценката си за персонала на Седжуик. От долу, тя дочу гласът на мъж, който се изкачваше по стълбите. Беше един от лакеите. Томас, помисли тя.

— Казвам ти, Симънс, този новия при херцогинята не може да бъде победен — лакея очистваше фитилите и сменяше свещите в свещниците по стената, а Симънс го следваше и събираше изразходваните остатъци. Те не я забелязаха да стои над тях — Спечели пет гвинеи от Франклин, а после се завъртя и измами онзи надут приятел, който работи за графа, като му измъкна четвърт от заплатата. Казвам ти, нещо не е наред с начина, по който играе.

Емалийн се наведе напред. Прислугата на Седжуик залагаше? И то на едро, ако Томас не преувеличаваше по клюкарски сумите.

— Четвърт от заплатата си — Симънс леко изсвири. — Ако загубя и половината от тази сума, госпожа Симънс ще ме обезглави. Не че няма да ми проглуши ушите заради малкото, което изгубих от този приятел.

— Това казвам и аз — каза Томас — Не можем да се изправим пред тях идния четвъртък, защото ще ни ошушкат до стотинка. Ще се издържаме с угарки от свещи до следващия сезон.

Икономът кимна.

— Просто ще си измислим извинение да не играем.

— Да играете какво? — попита Емалийн, навеждайки се през парапета.

Мъжете подскочиха стреснато, защото бяха хванати от господарката да клюкарстват.

— Нищо, милейди — опита да се измъкне Симънс. — Съжалявам, ако сме ви притеснили.

— О, моля те, Симънс, не се коси заради мен — тя заслиза надолу, докато стигна последните две стъпала. Там, постави ръце на хълбоците си и погледна виновната двойка. — Освен това, не отговори на въпроса ми. Да играете, какво?

Томас хвърли поглед към вратата, бузите му поруменяха, а Симънс изглеждаше близо до инсулт, ако се съдеше по дълбоката линия, която набразди челото му.

Тя наклони глава.

— Вероятно мога да ви предложа малко помощ.

Икономът я погледна и преценяващо присви очи.

Тогава на Емалийн й просветна. Той знаеше. Знаеше, че тя не е съпруга на Седжуик. Тя подозираше това през цялото време, въпреки, че мислеше притесненията си за неоснователни — защо би й позволил да остане, ако знаеше истината?

Но ето, че той знаеше и си държеше езика зад зъбите. Поради каквато и да е било причина.

Той се огледа в преддверието и сниши гласа си.

— Пикет. Няколко от нас играят пикет всеки четвъртък вечер.

Не прави това, Емалийн, призова я предпазлив глас. Това е опасно за теб. Не се бъркай в чужди работи. Това никога не ти е донесло нещо добро, нали?

Това, че се бе зарекла да не се бърка в чужди работи не бе от значение. Както и да няма общо с карти… мъже… и…

Очевидно окуражен от признанието на Симънс, Томас заговори.

— Има нов лакей при херцогинята от другата страна на площада. Най-обикновен измамен хулиган, ако ми простите за израза.

Емалийн кимна тържествено.

— Каква очевидна несправедливост.

Симънс стрелна Томас с яростен поглед, за да го накара да замълчи и продължи разказа по по-достоен начин.

— Смятаме, че иконома на херцогинята е наел това момче, докато семейството го няма, само за да възвърнат загубите си от последната зима.

— И казвате, че слугите на херцогинята не са много добри в играта на карти? — попита Емалийн, опитвайки се да игнорира познатото забързване на сърцето си.

Въпреки че знаеше, че трябва да стои настрана от проблемите на слугите, вероятно този път се налагаше да направи изключение. Това може би беше начин да получи дяла си, ако преструвката със Седжуик се провалеше.

— Персоналът на херцога е ужасен, госпожо — каза й Томас. — От тях винаги можеш да изкараш някоя допълнителна монета. Това беше преди да пристигне новия лакей. Сега ще трябва да отменим обичайните си вечери.

Емалийн слезе от стълбите и се усмихна.

— Не ги отменяйте още — каза им тя. — Мисля, че може да сте намерили своя измамник.

Ако Емалийн си мислеше, че Седжуик е останал безразличен към целувката им, то тя не познаваше съпруга си.

Той се отдели от нея, болезнено съзнавайки чувствеността й.

Тя не ми е съпруга, тя не ми е съпруга, повтаряше си той при всяка стъпка нагоре по стълбите, а бушуващата му кръв заплашваше да скъса изопнатата нишка на самоконтрола, за който все още можеше да претендира, че притежава

Докато всяка частица от здравия му разум, крещеше да не се доближава до тази измамница, когато тя се пресегна, придърпа го близо и му предложи розовите си устни, той мислеше само за едно. Да я целуне. Да я целуне бързо, дълбоко, всеотдайно — защото можеше да няма друга възможност, преди разума му да надделее и да успее да я изхвърли на улицата, където й беше мястото.

Не, тази Емалийн не беше нищо повече от лудост. Чиста лудост, помисли си той, припомняйки си целувката й. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе почувствал толкова изгубен след целувка с жена. Толкова склонен да забрави, че тя не му е съпруга. И ако тя влезеше през вратата в този миг, той не можеше да бъде сигурен, че няма да я вземе в обятията си и да довърши това, за което втвърденото му и пулсиращо тяло копнееше. Страстта и удоволствието, което целувката й обещаваше.

Точно тогава, на вратата се почука, той прекрати безразсъдното си маршируване из стаята и се обърна към нея. Опита да отговори, но гърлото му се оказа пресъхнало.

Небеса, това бе неговият дом. Той все още бе господарят. Нямаше да се остави да бъде ръководен от нищо друго, освен от здравия разум. А това означаваше, че може да се изправи пред тази красива измамница и пред приканващите й към целувка устни.

— Влез — процеди той.

За негово най-голямо разочарование, колкото и да не му се искаше да си признае, беше само Симънс следван от върволица лакеи, които носеха кофи с вдигаща пара гореща вода.

— Нейно благородие помисли, че бихте желали да се изкъпете, преди да се оттеглите за почивка — каза иконома и насочи парада от лакеи към стаята за къпане оттатък. Една от прислужниците ги следваше с поднос със забравената му закуска.

Първо целувката й, а сега и това предложение. А когато се съблече и се потопи в горещата вана, с успокоителна чаша горещ чай и препечена филийка с масло наблизо, той осъзна, че Емалийн е много по-лукава, отколкото си бе мислил.

Когато Алекс се събуди, денят почти бе отминал. Освен няколко накъсани сънища, включващи една чувствена руса лисица, той се събуди чувствайки се отново като себе си. Тоест здравомислещ и готов да се справи с проблема, а именно да се отърве от Хюберт и лейди Лилит.

А след тях и от Емалийн.

Той отвори дрешника, за да потърси новата си жилетка и внезапно сетивата му бяха атакувани от мекия аромат на виолетки.

Нейният парфюм.

След по-обстойна проверка, той забеляза обикновена кафява пътна чанта, забутана в дъното на шкафа. Нейната пътна чанта.

Всичките й вещи, всичките й тайни, вероятно дори самоличността й можеше да се открие в тази безвредна, невинно изглеждаща чанта.

— Не — каза си той. — Това не би било честно — и затвори вратата. Не бе прилично да се рови в личните принадлежности на една дама.

Но, как щеше да научи за мистериозното й минало, ако не проведеше малко разследване? Нямаше ли право да знае, кой точно обикаляше из града, носейки името Седжуик?

Ръката му се стрелна към вратата на дрешника и я отвори.

— Не — каза той и отново я затвори. Къде бе честта му? Почтеността му?

Тогава отново я отвори.

Напълно загърбил угризенията си, той коленичи и разкопча пътната чанта. Но ако бе мислил, че ще намери нещо, което би могло да разкрие самоличността й, ужасно грешеше. Материалната й собственост се състоеше от семпла муселинена рокля, матово сиво палто, бяло памучно бельо, чифт износени обувки, несъответстващи зле изплетени чорапи, чифт очила, смачкано и доста разлиствано копие на «Дебрет» и копие от «Пътеводител на историческите имоти в Англия» от Билингсуърт.

Също толкова бързо, колкото бе отворил чантата, той стигна до дъното и там нямаше нищо друго.

Съвсем нищо.

Без подсказващ надпис в книгите, без дори инициали, които да намекнат за името на притежателя им.

Нищо.

— Проклятие — измърмори той и я избута настрана, раздразнен, че не е намерил нищо и разтревожен от липсата си на принципи.

— Ъ-хъм — чу се прокашляне откъм вратата.

Алекс се сви и погледна през рамо.

Там стоеше Симънс, гледаше го, а гримаса набръчкваше челото и устните му.

— Изгубили ли сте нещо, милорд?

— Ъм. Всъщност го намерих — каза той и се изправи с набързо избрано шалче. — Има ли нещо, което да изисква вниманието ми, Симънс?

— Всъщност, надявах се да сте се събудил. Исках да поговоря с вас за лейди Седжуик.

На Алекс не му прозвуча добре.

— Какво е направила този път?

— Нищо, милорд — каза иконома. — По-скоро мисля, че вие може да направите нещо за нея.

— За нея? Симънс, не мислиш ли, че дамата вече достатъчно се възползва от щедростта ми?

— Тя просто направи това, което всяка друга дама в нейното положение би направила — възрази Симънс.

Алекс устоя на импулса да изстене. Трябваше да се погрижи за пенсията на Симънс — човекът се надигаше в защита на дама, която най-вероятно не бе такава.

Икономът влезе в спалнята и дръпна завесите, пускайки ярката светлина на деня да озари стаята. Това ясно разкри престъплението на Алекс.

Симънс подсмръкна веднъж-дваж и се приближи до катастрофата, която представляваха принадлежностите на Емалийн, подаващи се от набързо затворените врати на дрешника. Като изцъка няколко пъти с език, той се наведе и оправи нещата й, като внимателно сгъна и пренареди оскъдните, извехтели принадлежности в чантата й и я прибра точно там, където тя я бе оставила.

После се пресегна, извади жилетка и сако за Алекс и ги остави върху леглото, сякаш нищо не се бе случило.

— Вероятно, милорд, ако смея да предложа… — започна Симънс, гледайки го право в очите. — Вместо да настоявате за подробности от миналото й или да се опитвате да ги изтръгнете — каза той, а острият му поглед се отправи по посока на дрешника — може би трябва да опознаете дамата. Да спечелите доверието й. Тогава тя ще е по-склонна да сподели тайните си.

Алекс предполагаше, че Симънс има право. Защо би му се доверила Емалийн? Той не бе направил нищо, за да спечели благоразположението й.

Само се бе възползвал от целувката й, а после бе избягал, като надут глупак.

— Как бих могъл да го направя? — попита той, чудейки се дали наистина иска да чуе отговора на иконома.

Челото на Симънс се набръчка в мълчалив протест, който казваше, че подобен въпрос е далеч извън компетенцията му.

— Може би е най-добре да оставим това на вашето благоразумие — каза той накрая.

Благоразумие и Емалийн са две несъвместими думи, искаше да му каже Алекс. Въпреки това, той приключи с обличането и последва мъжа извън стаята и надолу по стълбите.

Накъдето и да погледнеше, забелязваше промените, които бе направила в къщата му, която вече бегло напомняше дома, който бе оставил само преди няколко месеца.

Нямаше стена, ъгъл или под, които да не свидетелстваха за стореното от Емалийн. Или поне допускаше, че е била тя, имайки предвид, че бе получил сметки, които доказваха повечето промени.

Нови завеси (зелен копринен брокат, «Лийхи и синове», манифактуристи, 72 лири), подходящи елегантни и изящни масички в гръцки стил под прозорците на втората площадка («Брадли брадърс», мебелисти, 47 лири бройката) и изобилие от акварели, за които не можеше да цитира сметка.

Той се спря пред една от картините и осъзна, че това бе източната ливада на замъка Седжуик. Тази, която семейството предпочиташе за пикник през лятото.

Когато имаше семейство, с което да правят подобни неща, помисли си той. Майка му винаги се грижеше за тези събития и с удоволствие канеше роднини и приятели за летните месеци и ваканции… През всичките години, откакто родителите му се бяха споминали, той не бе забравил тези спокойни дни. Колко тихо бе станало абатството, откакто баща му почина от болно сърце, а майка му малко след това от треска. Колко бяха? Десет? Не, почти петнадесет години.

И все пак гледката на зелените поля, малкото езеро и големия дъб в далечния край, изпращаха вълна на носталгия през него и той почти можеше да види майка си да седи до водата и баща си да лови риба на близо.

— Симънс — извика той след иконома. — Откъде дойдоха тези? — никога не бе виждал някоя от тях. И определено Емалийн не можеше да ги е поръчала за толкова кратко време.

Икономът ги погледна и се усмихна.

— От тавана. Вярвам, че тези са рисувани от баба ви.

Алекс отново погледна произведенията. Баба му? Не знаеше, че тя изобщо може да рисува, а какво остава за улавяне на такива вълшебни моменти. Интересът му към картините бе внезапно прекъснат, когато от горе се чу звънец, който дрънчеше с нехармоничен тон.

— Това трябва да е лейди Лилит — каза Симънс. — Отново. Мили Боже, колко дълго ще останат Денфорд този път?

— Не за дълго — обеща Алекс. Те продължиха надолу по коридора, минавайки покрай още нови завеси (които обясняваха допълнителните вписвания в сметките на господин Лийхи за жълт брокат и бял корниз), килима под краката му (нещо вносно и скъпо, ако си спомняше правилно) и чифт столове (още едно доказателство за невероятната работа на «Брадли брадърс»).

Той поклати глава. За такова миньонче, тя бе преминала през къщата му като вихрушка — превръщайки някога тъмните и скучни официални апартаменти в… е, колкото и да не му се искаше да признае — в дом.

На входа на балната зала, изглежда се бе събрал целия му персонал, запленен от това, което ставаше вътре.

— Ъ-хъм — изкашля се Симънс.

Стреснати погледи се обърнаха към тях и като елен, чул рога на ловеца, те избягаха в дълбините на къщата, с поклони и извинения.

Алекс пристъпи да види, какво е толкова интересно и предпазливо надникна в балната зала. Отначало, си помисли, че е в грешната къща, защото голямата стая пред него, определено не приличаше на тази в Хановер хаус, която не бе поправяна откакто… е, откакто бе построен площада.

Бяха изчезнали тъмночервените завеси, позлатената мебелировка, безкрайните редове от неудобни столове. Фламандските завеси, картините с тъмни рамки, богато украсените аплици, всичко това вече го нямаше.

Симънс засия като горд баща.

— Не обвинявайте персонала, милорд. Чест и удоволствие е да се види работата й — бе всичко, което той каза, преди също да се оттегли, за да се погрижи за задълженията си.

Погледът на Алекс се върна към хаоса в стаята пред него. По пода бяха разстлани платнища, докато работници на скеле старателно пребоядисваха тавана. Той пристъпи вътре и се отзова под вълшебната гледка на прелестно небе, което се разпростираше от розовите пръсти на зората, до звездните чудеса на нощта. Изглеждаше толкова реално, че човек можеше да си помисли, че ако се протегне ще стори невъзможното — ще докосне самите небеса.

Тогава, като приканен от закачлив, шепнещ бриз, той погледна към другия край на стаята и забеляза тя да го гледа. Стоеше там и изглеждаше затаила дъх в очакване на присъдата си. Това, че бе решила своеволно да преобзаведе къщата му бе непоправимо, но въпреки това, постигнатото от нея го очарова — точно както и самата виновница.

И колкото и да не му се искаше да й го признае, той не успя да се въздържи и се усмихна. Остави удивлението от постиженията й да се разтвори между тях, като бял флаг.

Тя отговори на усмивката му и се обърна към търговеца, който чакаше с голяма мостра хартия в ръце.

— Господин Старлинг — започна тя, — помолих за китайски стил, който те кара да се чувстваш така, сякаш си стъпил в лятна беседка. Това… — каза тя и посочи мострата, която той държеше, — ами тези птици изглеждат, сякаш ще избодат очите на някого.

— Това са едни от най-добрите модели на тапети в цял Лондон — каза мъжът. — Клиентите високо оценяват работата ми.

— Разбира се — съгласи се тя, — но това е Хановер скуеър — тя го каза така, сякаш земята под тях се извисяваше някъде между най-високата камбанария на Свети Павел и царството на ангелите. Поклащайки глава над останалите три мостри, накрая тя каза: — Бих искала да видя птици, които изглеждат способни да успокоят и приспят някого със сладката си песен, цветя, които да ме накарат да вдишам дълбоко и виещи се лозя, които могат да скрият двойка любовници.

Мъжът въздъхна и се зарови в папките си.

— Имам нещо, което може да ви заинтригува, милейди — каза той. — Другите ми клиенти го намират твърде провинциално за вкуса им, но може и да задоволи вашите селски предпочитания.

Алекс се подразни от тона на мъжа, тъй като не бе видял и една мостра, за която да не се съгласи с преценката на Емалийн. Жената имаше отличен вкус и очевидно различаваше добрата работа от лошата.

— Ето го — каза мъжът и го повдигна.

В мига, в който видя тапета — с неговите орехчета, сплетени рози и извити клонки бръшлян — той осъзна, какви бяха плановете на Емалийн за балната зала — да накара гостите им да се чувстват така, сякаш са насред елегантна градина. Дори навън да бе студена февруарска нощ и да бяха заобиколени от тухлите и хоросана на Лондон, всеки, който влезеше в тази стая щеше да мисли само за юни и романтика.

Той почти скочи напред, за да каже на мъжа да измери стените и да постави тапетите, но Емалийн отново клатеше глава.

Раздразненият мъж разгъна по-голям участък, за да може тя да го разгледа.

— Какво не ви харесва в това?

— Цената със сигурност — каза му тя. — Не мога да платя толкова. По-скъпо е от половината от китайската коприна, която ми показахте — за която, макар да твърдите, че е рисувана на изток, има всички белези на източен Чийпсайд.

Лицето на мъжа поруменя.

— Милейди, никога не бих…

— Разбира се, че не бихте, господин Старлинг — каза тя успокоявайки наежения мъж. — Но не мисля, че този оттенък на зеленото ще изглежда добре с пердетата, които поръчах — тя наклони глава и отново го погледна. — Не, не, изобщо. Съжалявам, но се страхувам, че ще се наложи да потърся другаде. Особено за толкова голяма стая, която трябва да се покрие — тя размаха ръка към обширните стени, докато алчният поглед на мъжа проследяваше движението й.

Алекс можеше да прочете по изкривения поглед на господин Старлинг, че той пресмята квадратурата, която трябваше да се покрие и печалбата, която можеше да получи, ако не беше странният вкус на дамата пред него.

— Лейди Седжуик, мисля, че трябва да погледнете още веднъж тук на светлината. Сигурна ли сте, че това не е идеалният оттенък на зеленото? — попита той, като се приближи към прозореца и вдигна мострата така, че да се възползва от следобедното слънце.

Тя отново погледна и въздъхна.

— Просто, когато направим празненството по случай началото на следващия сезон, за което негова светлост настоява, бих искала да мога да кажа на всичките двеста наши най-близки и скъпи приятели, че тапетите са купени от вас. Особено на Прини*, за когото знам, че ще бъде най-настоятелен да му разкрия доставчиците си. И тъй като имам правило никога да не разкривам имената на търговците, които съм избрала, понеже ненавиждам имитациите, ще е много небрежно от моя страна, ако не ви се доверя напълно да разкрасите балната ни зала с идеалния тапет.

[* Става дума за Джордж IV — крал на Великобритания и Ирландия и крал на Хановер от 1820 до смъртта си през 1830. От 1811 той е принц-регент, управляващ от името на болния си баща — крал Джордж III. — Б.р.]

Алекс наблюдаваше, как мъжът пресмята на ум подобно изказване. Уведомяването на престолонаследника, щеше да е по-добре и от първа страница в сутрешния Поуст. Това би довело до препоръка пред краля! С този престиж, в допълнение към размерите на стените, които трябваше да се покрият, мъжът можеше да сложи в джоба си тлъста печалба.

Дори и на половин цена.

Господин Старлинг намести очилата си.

— Четиринадесет лири ли казах? Имах предвид седем. Но само за вас, милейди. И само при пълна дискретност, защото не мога да направя такава отстъпка на всичките си клиенти.

Емалийн засия.

— Само докато не видя тези тапети някъде другаде в Лондон.

— Със сигурност няма, мадам — кимна мъжът, стоплен от усмивката й, дори когато помаха на помощниците си да започнат измерването.

Хитра лисица, отбеляза Алекс. Току-що бе дала разрешение на мъжа да копира стаята й във всяка провинциална къща в Англия и това щеше да стане, веднага щом пощурялото по мода общество зърнеше нововъведенията й.

Той бе пленен от уменията й да преговаря, почти колкото персонала, и не осъзна, че вече не е сам, докато братовчед му не заговори.

— Ще те вкара в затвора за длъжници, ако не скръцнеш със зъби — каза Хюберт, който се бе промъкнал до него по обичайния си лукав начин.

Алекс преглътна първата забележка, която му бе дошла на ум. Това не е твоя работа, братовчеде.

Така или иначе, това не би обидило Хюберт. Този омразен човек щеше да остане със седмици в опити да спечели отново благоразположението на Алекс. Затова той каза:

— От това, което видях, тя само внася някои подобрения в къщата, които ще я превърнат в перлата на Мейфеър.

Носът на Хюберт се сбръчка, сякаш изобщо не бе съгласен, но не беше толкова глупав, за да го каже на глас.

— О, Седжуик, скъпи — извика Емалийн. — Ето къде си бил. Вече не вярвах, че ще слезеш навреме, за да споделиш мнението си за мострите на господин Старлинг — тя го хвана за ръка и го поведе към лабиринта от скелета и работници. Вдигна мострата, и я задържа, за да може той да я огледа. — Какво мислиш? Притеснявам се, че зеленото е твърде тъмно и цената прекалено висока — тя се наведе и високо прошепна. — Пет лири за ролка, а аз знам, че напоследък си ми много сърдит, задето превиших отпуснатата ми сума. Въпреки това много бих се радвала да взема тези тапети, тъй като са единствените подходящи за тази стая, с които господин Старлинг разполага — и дари него и горкия господин Старлинг с по една блестяща усмивка.

Алекс бе изненадан от безсрамието й. Бе свалила две лири от цената и ако господин Старлинг я поправеше, рискуваше да си навлече гнева на барона и да изгуби цялата печалба.

Това проработи, като магия, защото човека просто преглътна и закима в знак на съгласие — с нейната оценка и новата цена.

Небеса, ако й позволеше да остане още ден, тя щеше да го убеди, че наистина е законната му съпруга.

— Изглежда перфектно, Емалийн — каза той, покланяйки й се леко, а след това и на търговеца.

Хюберт го бе последвал по петите и скоро Алекс откри, че и лейди Лилит не е по-далеч. Обикновено, не му харесваше особено, тези двамата да връхлитат върху него, но сега искаше да се отърве от тях повече от всякога.

О, да и от Емалийн, напомни си той.

— Хюберт, всъщност теб търсех. Имам поръчение, което изисква твоите познания.

— Каквото е нужно, братовчеде. Винаги съм готов да ти помогна. Трябва само да ме помолиш и съм на твое разположение. Само кажи…

— Да, знам — каза му Алекс. — Бих искал ти и лейди Лилит да отпътувате по най-бързия начин за… за… Корнуел и да посетите един имот, който придобих миналия сезон. Това е важно, така че, ако заминете незабавно, ще ви бъда задължен.

Хюберт погледна към съпругата си и обратно към Алекс.

— Страхувам се, че не можем.

Алекс поклати глава. Вероятно не бе чул Хюберт правилно.

— Вие какво?

— Не можем да отидем — каза Хюберт. — Не можем да напуснем града точно сега. Поне не и в близките две седмици.

— Защо не? — попита Алекс, опитвайки се да си спомни, дали някога Хюберт бе отказвал нещо, за което е бил помолен.

— Сватбата на брат ми — каза лейди Лилит, заставайки до съпруга си. — Съжалявам, Седжуик, но не е възможно да напуснем града преди сватбата. Майка ми е извън себе си покрай приготовленията.

Хюберт кимна.

— Затова и дойдохме в града.

— Сватба — каза Емалийн замечтано. — Обожавам сватби.

От иронично наклонената глава и дяволитата усмивка на устните й, той разбра, че тя е наясно, че усилията му да изгони двамата Денфорд ще бъдат напразни.

Защо от всички безскрупулни, коварни…

Междувременно, лейди Лилит си проправяше път измежду платнищата и скелетата, за да огледа последно подбраното от Емалийн. Най-вероятно опитвайки се да прецени разходите. Тя погледна тапета и подсмръкна.

— Разбира се, вие сте поканени на сватбената закуска — ако работата ти те задържи дотогава в града — каза тя. — Може да уведомиш майка ми тази вечер на вечерния й прием.

— Тази вечер? — попита Алекс. — Какъв вечерен прием?

— Майка ми организира малък прием за госпожица Мабърли, годеницата на брат ми, за да я представи на по-добро обкръжение — обясни лейди Лилит. — Мисля, че тази сутрин изпрати покана, когато разбра, че си в града. Разбира се, уведомих я, че ще отидеш, защото знам, че никак не би искал да обидиш майка ми.

Алекс отново усети, как контролът върху нещата му се изплъзва между пръстите.

— Не мисля, че бихме могли — искам да кажа, здравето на Емалийн не й позволява да…

— О, вие двамата не може завинаги да пренебрегвате обществото? — каза Хюберт, побутвайки Алекс с лакът в твърде приятелски жест. — Никой няма да си помисли нещо лошо за теб, ако разбере колко безумно влюбен си в своята невеста.

Безумно влюбен? Нищо подобно. И той със сигурност не искаше тази безсмислица да се коментира, колкото и ограничено да бе обществото в града. Бе нужно само, не дай си Боже, някоя словоохотлива матрона или стара мома със склонност към бърборене, или някое конте преследващо новото си завоевание, да си го помислят и всеки щеше да узнае.

Междувременно Емалийн засипваше лейди Лилит с въпроси. Всичко, което той чуваше, бяха думите, от които се ужасяваше. «Вечерен прием… сватба… две седмици?»

Никой от тях ли не бе чул това, което бе казал?

— Няма да ходим — обяви той.

Шегите спряха и три чифта очи се насочиха към него.

— Вече приех. Майка ми ви очаква — каза лейди Лилит с тон толкова надут, колкото и държанието й. — Ако сте в града и не благоволите да се появите това ще предизвика коментари.

Той не бе свикнал да бъде командван под собствения си покрив, особено от роднини, които дължаха препитанието си на щедростта му. Въпреки това, усети предизвикателството в думите й, чак до мозъка на костите си. Тя го предизвикваше да изведе Емалийн сред добра компания.

Той бързо насочи поглед към лейди Лилит, готов да каже последната си дума по въпроса, но нещо в самодоволната й усмивка го спря. Точно тогава, осъзна, че хитрата съпруга на братовчед му подозира, че нещо не е наред.

Дори не искаше да си помисля за цената, която щеше да плати, ако Хюберт и Лилит откриеха истината.

— Да, разбира се, ако не отидем, това ще предизвика непристойни коментари — каза той. Коментари, които не би могъл да си позволи — Благодаря, лейди Лилит, че ми посочихте това.

— Това е моето момиче — каза Хюберт и засия срещу съпругата си. — Винаги се грижи за името Денфорд.

Може би повече, отколкото Алекс смяташе за необходимо.

— В такъв случай, вечерта се очертава приятна — каза Хюберт ентусиазирано. — Лейди Оксли ще се гордее да бъде първата домакиня, представила лорд и лейди Седжуик заедно на вниманието на всички.

На Алекс му се прииска да изстене. Вместо това, той се завъртя на пета и изхвърча от стаята, за да избяга, преди самият той да се намери насред сватбено парти или като домакин на закуската.

— Седжуик, къде отиваш? — извика Емалийн.

— В клуба.

— Очакват ни в осем — добави лейди Лилит, с крива усмивка на лицето.

Нека бъде осем, тогава. В осем и половина щяха внезапно да си тръгнат, преди да се случи още някоя беда в живота му.

Да не би да имаме скоро и нова приятна изненада, та вчера няма включване със сладура Колин

Ахахахахахахахаха Да не си потомка на баба Ванга?

АхахахахахахахахаДа не си потомка на баба Ванга?

Ай че хубаво прозвуча това

То май аз трябва да се обадя ама противно на природата си съм решила да не дразня и позадържам малко защото то убаво дразня ама трябва и го видите. Та Колин слиза от екран и ша са оправя с Пенелопе нацяло. Ема остава за сега, а за Ричи малко ме е страх но може би ще продължи се прави на магаре каквото е. Ша видим. Очаквайте включване и за нови предложения, но искам много добре си премеря аршина първо.

Здравейте! Аз съм редовна читателка на този форум. Момичета, наистина Ви се възхищавам за положените усилия.Без Вас нямаше да можем да се докоснем до магията на много авторки, които не са превеждани в България, за съжаление. Имам един въпрос, ако не е много нахално, видях че преди време бяхте пускали преведени цитати от книжката на Jery Smith - Ready - Requem For the Devil, та въпросът ми е кога ще можем да й се насладим вече и на български? Благодаря Ви много!

Здравейте! Аз съм редовна читателка на този форум. Момичета, наистина Ви се възхищавам за положените усилия.Без Вас нямаше да можем да се докоснем до магията на много авторки, които не са превеждани в България, за съжаление.

Имам един въпрос, ако не е много нахално, видях че преди време бяхте пускали преведени цитати от книжката на Jery Smith - Ready - Requem For the Devil, та въпросът ми е кога ще можем да й се насладим вече и на български? Благодаря Ви много!

Просто имай малко търпение. Ще й се насладите със сигурност!

Доста време ви оставихме в неведение за новите проекти, но и пък в няколко готови ви въведохме, което е причината да не остане време. Така или иначе, сега предоставям на вниманието ви началото на една книга, която не е превод на Дрийма, но пък се постарахме отново да ви е приятно за четене. Трябва всички да благодарим на подаръка на едно момиче, което ще упомена в готовата книга за възможността да четем "Целувай ме докато спя" или иначе казано третата Медина на Линда Хауърд. Ето я и първата глава:

Линда Хауърд

Целувай ме, докато спя

Глава първа

Париж

Лили наклони глава встрани и се усмихна на приятеля си, Салваторе Нерви, докато салонният управител я настаняваше на най-добрата маса в ресторанта. Освен усмивката й, нищо друго по нея не беше истинско. Бледите й, леденостудени очи бяха покрити от лешниково кафяви лещи; русата й коса бе потъмнена до кафяво, с цвета на косъма на норка и леко изсветлени кичури. Лили я боядисваше през няколко дни, за да прикрива издайническите руси корени. За Салваторе Нерви тя беше Денис Морел — име принадлежащо на много хора във Франция, но не и прекалено често срещано, за да предизвиква подсъзнателни тревоги у подозрителните хора. А Салваторе Нерви бе точно от тях — подозрителен по природа. Това му качество бе спасявало живота му толкова много пъти, че сигурно вече не помнеше повечето случаи. Но ако всичко се развиеше по план тази вечер, той най-накрая щеше да падне в капана — подведен, по ирония на съдбата, от долната си глава. Фалшивата самоличност на Лили бе изградена набързо; нямаше необходимото време да се подготви по-добре. Разчиташе на факта, че Салваторе няма да поръча на хората си да ровят по-дълбоко или няма да има търпение да изчака резултатите от една по-обстойна проверка. В обичайната практика, ако й се налагаше да използва фалшива самоличност, хората в Лангли й я подготвяха, но този път действаше сама. Беше направила най-доброто, на което бе способна за времето, с което разполагаше. Родриго, най-големия син на Салваторе и втория човек в организацията, най-вероятно все още търсеше информация за нея. Времето й беше ограничено и скоро щеше да стане ясно, че точно тази Денис Морел се бе появила от никъде, само преди няколко месеца.

— Аа! — Салваторе се облегна назад с въздишка на задоволство, отвръщайки на усмивката й. Бе красив мъж, в началото на петдесетте, с класическа италианска външност — лъскава черна коса, влажни тъмни очи и чувствена уста. Той полагаше усилия да се подържи във форма, а косата му още не бе започнала да посивява — или просто той умееше да прикрива естествения й цвят толкова добре, колкото и самата Лили.

— Тази вечер изглеждаш особено красива! Казвал ли съм ти го преди?

Освен всичко друго, той бе надарен и с традиционния италиански чар. Жалко, че беше такъв хладнокръвен убиец. Но и Лили не му отстъпваше; в това отношение способностите им бяха съизмерими, макар че Лили се надяваше на малка преднина. Трябваше й някакво предимство, колкото и малко да е то.

— Казвал си ми го — отговори тя с топлота в погледа. Акцентът и бе парижки; беше тренирала дълго и упорито, за да го постигне. — Благодаря ти отново.

Управителят на ресторанта, М. Дюран, се приближи и се поклони почтително.

— Толкова е хубаво да ви видя отново, мосю. Имам добри новини; успяхме да доставим бутилка «Шато Максимилиан» от осемдесет и втора. Пристигна едва вчера, и щом видях името ви в листа с резервациите, реших да ви я запазя.

— Отлично! — Салваторе сияеше.

Въпросното Бордо от осемдесет и втора бе уникално и от него бяха останали само няколко бутилки. За да се сдобие с такава, човек трябваше да заплати солидна сума. Салваторе беше познавач и ценител на виното и бе готов да заплати всяка цена, за да се сдобие с рядък екземпляр. Нещо повече — той обичаше виното. Не купуваше бутилките, само за да ги притежава. Пиеше съдържанието им, наслаждаваше му се, говореше за различните вкусове и аромати с пламенния ентусиазъм на поет. Салваторе насочи сияещата си усмивка към Лили:

— Това вино е като амброзия! Ще видиш.

— Не съм сигурна — отговори спокойно тя, — никога не съм харесвала вино.

Тя се беше постарала този факт да стане ясен от самото начало — Денис бе странна французойка, която не харесваше вино. Вкусовите й рецептори бяха отчайващо плебейски. Всъщност, Лили обичаше вино, но когато беше със Салваторе тя не беше Лили. Тя беше Денис Морел, която пиеше само кафе или бутилирана вода.

Салваторе се усмихна многозначително и каза:

— Ще видим — каза той и след това, все пак й поръча само кафе.

Това беше третата й среща със Салваторе. От самото начало тя се държеше по-хладно от колкото би му се искало, като първите два пъти, когато я покани, му бе отказала. Това беше пресметнат риск, с който целеше да приспи вниманието му. Салваторе бе свикнал хората да търсят компанията му винаги, с цел да поискат услуга. Въобще не беше свикнал да му отказват. Привидната й липса на интерес към него бе засилила неговия собствен, защото така са устроени властимащите — очакват хората да се интересуват от тях. Освен по отношение на виното, тя отказваше да се съобразява и с желанията му. На предните им две срещи, той се бе опитал да я придума да вкуси от питието му, но тя бе отказала твърдо. До сега не беше срещал жена, която да не се опитва автоматично да му се хареса и равнодушието й го бе заинтригувало силно. На нея той и беше противен. Мразеше присъствието му, мразеше да му се усмихва по задължение, да разговаря с него, да понася дори най-безобидните му докосвания. През по-голямата част от времето бе успявала да контролира мъката си, като се насилваше да се концентрира само върху действието, но понякога гневът и болката бяха толкова силни, че едва успяваше да се удържи и да не му се нахвърли с голи ръце. Ако можеше, би го застреляла, но охраната му бе отлична. Трябваше да преминава през рутинно претърсване, всеки път, когато се срещаха. Дори при първите им две срещи, които бяха на обществени места, всички гости бяха предварително проверени за оръжие. Салваторе никога не се качваше в колата си на открито. Шофьорът му винаги спираше под защитен заслон, където да се качи в безопасност, а той не ходеше никъде, където му се налагаше да излезе на открито. Ако необходимите мерки за безопасното му придвижване не можеха да се изпълнят, той просто не отиваше на това място. Лили мислеше, че със сигурност има добре подсигурен таен изход от къщата, тук в Париж, за да може да се придвижва наоколо без никой да разбира за това, но ако наистина имаше такъв, тя още не го бе открила. Този ресторант му беше любимият, защото имаше частен, покрит вход, който повечето баровци използваха. Също така, заведението бе изключително ексклузивно. Списъка на чакащите да го посетят бе доста дълъг и никой не му обръщаше внимание. Клиентите плащаха щедро, за да могат да посещават това уютно и безопасно място, чийто управител не пестеше усилията си да им осигурява всичко, от което имат нужда. Тук нямаше маси край външните прозорци. Вместо това, там бяха подредени саксии с цветя. Тухлените колони, разхвърляни из цялата площ на заведението, разчупваха интериора, като в същото време блокираха директната видимост отвън. В резултат се беше получила обстановка, която бе едновременно уютна и луксозна. Между масите сновяха цяла армия сервитьори в черни костюми, които дискретно допълваха чашите с вино, сменяха пепелниците, почистваха масите и изпълняваха всички желания на гостите, в повечето случаи преди да са били изречени. Навън, по цялото протежение на улицата, бяха паркирани автомобили с бронирани врати, непробиваеми за куршумите стъкла и специално подсилени подове. В колите седяха бодигардове, които внимателно наблюдаваха улицата и прозорците на съседните сгради за евентуални заплахи, били те реални или не.

Най-сигурният начин за взривяването на ресторанта беше със самонасочваща се ракета. Всичко останало щеше да зависи от късмета и нямаше да бъде надеждно. За нещастие обаче, Лили не разполагаше с такова оръжие.

В бордото, което щеше да бъде сервирано след малко, бе сложена отрова, толкова силна, че дори само половин чаша от него щеше да е смъртоносна. Управителят на заведението бе положил извънредни усилия да се сдобие с тази бутилка, а Лили бе вложила всичките си умения, за да се докопа първа до нея и да организира така, че да попадне у М. Дюран. В момента, в който разбра, че тя и Салваторе ще идват тук на вечеря, освободи доставката на виното.

Салваторе щеше да се опита и този път да я придума да пие от питието му, но нямаше да успее в това си начинание.

Сигурно се надяваше и на успех в уговарянето й да сподели леглото му довечера, но щеше да остане разочарован. Омразата й към него бе толкова огромна, че едва се бе насилила да му разреши да я целуне, при това привидно да покаже и някаква топлота. Нямаше обаче да му позволи нещо повече от това. Не би искала да е около него, когато отровата започнеше да действа, което щеше да бъде между четири и осем часа след поглъщането й, ако д-р Спеер бе прав в прогнозата си. През тези няколко часа тя щеше да е заета с напускането на страната.

Докато Салваторе разбереше, че нещо не е наред, щеше да е твърде късно. Отровата щеше да е нанесла основните си поражения, спирайки работата на бъбреците, черния дроб и увреждайки сърцето. Организмът му щеше да изпадне в масиран отказ на важните органи. Може би Салваторе щеше да поживее още няколко часа след това, даже може би цял ден, докато тялото му окончателно откажеше да функционира. Родриго щеше да пресее Франция през сито, за да намери Денис Морел, но тя щеше да се е изпарила във въздуха; или поне ще е така за известно време. Нямаше намерение да изчезва завинаги.

Отровата не бе оръжието, което обикновено би използвала; този избор й бе наложен от самия Салваторе и неговата мания за собствената му сигурност. Предпочиташе пистолета и би го използвала и в този случай, въпреки факта, че със сигурност самата тя щеше да бъде застреляна на място. Единствената пречка беше, че досега не успя да измисли начин да пренесе оръжието си в близост до Салваторе. Може би, ако не беше сама в тази задача, щеше да успее. Той бе преживял няколко атентата и си бе извлякъл съответните поуки. Дори снайперист не би могъл да си осигури чист изстрел към него. За да бъде убит Салваторе Нерви трябваше да се използва отрова или мощно оръжие, което би унищожило и всички около него. Не можеше да си позволи да убива така хладнокръвно и безогледно. В това се състоеше разликата между нея и Салваторе. Може би това беше единствената разлика между тях, но Лили държеше на това, дори и само за собствена утеха.

Тя беше на тридесет и седем години. Занимаваше се с тази професия от осемнадесет годишна, т.е. половината й живот бе преминал като професионален убиец; при това беше една от най-добрите, иначе нямаше да бъде жива до сега. В началото, възрастта й бе предимство: тя бе толкова млада и невинна, че никой не я възприемаше като заплаха. Сега годините не играеха роля, но опита й бе дал други предимства. Същият опит обаче, бе изсмукал жизнените й сили толкова силно, че понякога се чувстваше крехка като яйце с пукната черупка — само още един лек удар и щеше да се счупи.

А може би това яйце вече бе счупено, но тя просто не го бе осъзнала още. Знаеше само, че нищо не й е останало вече. Животът й бе заприличал на пустиня. Целите й бяха пред нея — Салваторе Нерви трябваше да умре, а с него и цялата му организация. Той беше първият и най-важния, защото бе човекът, който даде заповедта за убийството на най-скъпите й хора. Отвъд тази цел Лили не виждаше нищо друго — нито надежда, нито щастие, нито светлина. За нея нямаше почти никакво значение, че може да не преживее изпълнението на задачата, която сама си бе поставила.

Но това по никакъв начин не означаваше, че би се предала. Не беше склонна към самоубийство; напротив — изпитваше професионална гордост, че не само успяваше да свърши възложените й задачи, но и да се отърве невредима. В сърцето й все още мъждукаше онази толкова типична за хората надежда, че ако все пак успееше да оцелее, някой ден болката щеше да поутихне и тя отново да открие малките радости в живота. Тази надежда гореше с мъничък, но ярък пламък. Предполагаше, че тази надежда крепеше толкова много други хора да продължават напред, дори и в ситуации на абсолютна безнадеждност. Тази надежда бе всъщност причината толкова малко хора да се предават. При все това, не си правеше илюзии за трудността на задачата, която си бе поставила или за шансовете, които имаше да я постигне, като остане жива. След приключването й щеше да се наложи напълно да изчезне, в случай че изобщо оцелееше. Белите якички във Вашингтон нямаше да са особено доволни от премахването на Нерви. Това означаваше, че не само Родриго щеше да я търси, а също и собствените й хора, и тя знаеше, че резултата щеше да е еднакъв, независимо кой пръв я откриеше. Бе нарушила правилата, и това означаваше не само че биха я пожертвали — това винаги си е било така — но и нещо повече, смъртта й щеше да бъде желателна. Ситуацията, в която се намираше не беше особено приятна.

Не можеше да се прибере у дома; не че имаше вече дом. Не можеше да си позволи да застраши майка си, сестра си и нейното семейство. И без това не беше се чувала с тях от две години… или всъщност бяха четири, откакто за последно беше говорила с майка си. Или може би пет. Знаеше, че са добре, защото получаваше информация за тях. Тя вече не бе част от живота им, а те не разбираха нейния. Всъщност не се бе виждала със семейството си от почти десет години. Те бяха част от миналото, а тя живееше в настоящето. Новите й приятели бяха заместили семейството й, но сега всички те бяха избити.

От момента, в който се разнесоха слуховете, че Салваторе Нерви бе отговорен за смъртта им, тя се бе концентрирала само върху едно — да се доближи достатъчно до него, за да го убие. Той дори не се бе опитал да скрие факта, че бе поръчител на убийствата. Беше използвал случая да покаже, че не е добра идея някой да му противоречи. Не го беше страх от полицията. Връзките, които имаше, го правеха недосегаем по тази линия. Бе купил толкова много хора на високи постове, не само във Франция, но и в цяла Европа, че можеше — и правеше — това, което си поиска.

Усети, че Салваторе й говори нещо и че се е подразнил от факта, че не му обръща внимание.

— Съжалявам — извини се тя. — Притеснявам се за майка ми. Тя ми се обади днес и ми се оплака, че е паднала по стълбите в къщи. Каза ми, че не се е ударила лошо, но мисля, че трябва да ида да я видя утре, само за да се уверя лично. Тя е вече на повече от седемдесет години, а старите хора толкова лесно чупят костите си, нали?

Това беше една доста удачна лъжа, не само защото тя наистина си беше мислила за майка си. Салваторе беше италианец до мозъка на костите си. Той самия боготвореше своята майка и добре разбираше отдадеността към семейството. Лицето му моментално доби изражение на загриженост.

— Разбира се, че трябва да идеш. Къде живее тя?

— В Тулуза — отвърна Лили, моментално избирайки случаен град, възможно най-далеч от Париж, но все пак в пределите на Франция.

Ако Салваторе споменеше Тулуза на Родриго, това би могло да й спечели няколко часа. Разбира се, Родриго можеше да си помисли, че тя е споменала Тулуза, само за да ги заблуди. Реално, развоя на нещата можеше да се предскаже с не по-голяма сигурност от резултата при хвърлянето на зар. Тя нямаше намерение да се тормози до толкова. Щеше да следва предварителния си план и да се надява той да сработи.

— Кога ще се върнеш?

— Вдругиден, ако всичко е наред. Ако не е… — тя сви рамене.

— Тогава трябва да се възползваме максимално от тази вечер — пламенното изражение в очите му й подсказа много точно за какво си мисли.

Тя реагира остро, като се отдръпна назад и с повдигнати вежди хладно каза:

— Може би, да. А може би не — тонът й му подсказа, че тя не изгаря от желание да спи с него.

В резултат от сдържаността й, интересът му към нея се засили. Огънят в очите му избухна с нова сила. Лили мислеше, че нейната дистанцираност му напомня за миналото, за дните, когато е ухажвал починалата си съпруга, майката на децата му. Младите момичета в Италия, особено от нейното поколение, пазеха и много държаха на невинността си. Може би все още беше така. Лили не познаваше много момичета от други страни.

Към масата им се приближиха двама келнери. Единият носеше бутилката вино като безценно съкровище, а другият — кафето на Лили. Тя се усмихна, изразявайки благодарността си, когато поставиха чашката пред нея, след което се зае да слага сметана и усърдно да не обръща внимание на Салваторе, докато другият келнер изпълняваше процедурата по изваждането на тапата и поднасянето й към носа на клиента. Всъщност вниманието й бе приковано към бутилката и ритуалът, който се изпълняваше. Познавачите на виното бяха толкова педантични в тези подробности. Тя самата не го разбираше. За нея единствения смислен ритуал беше наливането на питието в чашата и пиенето му. Не искаше да помирисва коркови тапи. След като Салваторе кимна одобрително, келнерът, придавайки си възможно най-много важност, защото знаеше, че всички го гледат, наля виното. Лили затаи дъх докато Салваторе повъртя течността в чашата, вдъхна букета й и отпи малка глътка.

— Да! — каза той, затворил очи от удоволствие — Прекрасно.

Келнерът се поклони, като че ли той лично бе отговорен за тази прелест, след което остави бутилката на масата и се отдалечи.

— Трябва да го опиташ — каза й той.

— Ще бъде прахосничество — отвърна Лили, отпивайки от кафето. — За мен това е приятен вкус — каза тя, сочейки своята чаша. — Вино… не, мерси!

— Това вино ще промени мнението ти, честна дума.

— И други са ми обещавали същото преди. Не познаха.

— Само една глътка, просто го опитай — продължаваше да я подканя той и тя за първи път видя раздразнение в очите му. Той беше Салваторе Нерви, и не бе свикнал някой да му отказва, особено жена, която бе удостоил с вниманието си.

— Не обичам вино…

— Но не си опитвала точно това — отвърна той, като вдигна бутилката, наля малко във втора чаша и й я подаде. — Ако не се съгласиш, че това е вкусът на рая, никога вече няма да те карам да опитваш друго вино. Давам ти думата си.

Разбира се, него няма да го има, няма да е жив. Както и тя, ако пийнеше, дори глътка. Когато отново поклати отрицателно глава, досега сдържаният му гняв пламна и той рязко остави чашата на масата.

— Никога не се съгласяваш с предложенията ми — каза той, като я гледаше строго. — Чудя се защо изобщо си тук. Може би е време да те освободя от компанията си и да сложим край на тази вечер, а?

Нищо не би й харесало повече — само той да беше изпил повечко от виното. Лили не вярваше, че една малка глътка щеше да бъде достатъчна. Отровата се смяташе за много силна, а Лили бе инжектирала през корковата тапа достатъчно количество да повали няколко мъже като Салваторе. Но ако той си тръгнеше ядосан, какво щеше да стане с тази отворена бутилка вино? Дали щеше да я вземе със себе си, или в гнева си да я остави на масата? При цената, за която бе купено, това вино нямаше просто да бъде изхвърлено. Някой друг клиент щеше да го изпие или хората от персонала щяха да си го поделят.

— Е, добре — каза тя, хващайки чашата. Без колебание я навдигна и виното намокри здраво стиснатите й устни. Дали отровата можеше да прониква през кожата? Тя беше почти сигурна, че може. Д-р Спеер й бе казал да носи гумени ръкавици, когато борави с нея. Опасяваше се, че сега й предстоеше много интересна нощ. Интересна по начин, който не си бе представяла до сега, но нямаше какво да се направи. Дори не можеше да събори, уж случайно, бутилката на пода, защото със сигурност, хората от персонала щяха да влязат в контакт с отровата докато почистваха.

Не си направи труда да потисне тръпката, която премина през нея, докато си мислеше за евентуалните невинни жертви, след което бързо остави чашата и попи устните си със салфетка, която, след това, сгъна внимателно, за да не се докосне до влажното петно.

— Е? — Салваторе попита нетърпеливо, въпреки че бе видял потръпването й.

— Гнило грозде — отвърна тя и потрепери отново.

Той изглеждаше като поразен от гръм.

— Гнило?! — Салваторе не можеше да повярва, че тя не хареса това прекрасно питие.

— Да. За съжаление вкусовите ми рецептори улавят само основата на вкуса, първоизточника, който е гнило грозде. Сега доволен ли си? — тя допусна в интонацията й да се промъкнат гневни нотки. — Не обичам да ме карат насила да правя каквото и да било.

— Но аз не…

— Напротив. Заплаши, че повече няма да се виждаш с мен.

Той отпи отново от виното, за да спечели време преди да отговори.

— Извинявам се — продължи той внимателно — не съм свикнал да…

— Да ти отказват? — попита тя, повтаряйки движенията му докато отпиваше от кафето си. А дали кофеина няма да ускори действието на отровата? И дали сметаната няма да я забави?

Не би се поколебала да пожертва собствения си живот, за възможността да изстреля куршум в главата му. Защо тогава сегашната ситуация й се струваше различна? Лили се бе постарала да сведе риска до минимум, но такъв все пак съществуваше, а и да умре от отравяне си бе гадна смърт.

Той сви широките си рамене и я погледна печално.

— Точно така — отвърна, показвайки част от легендарния си чар.

Можеше да е много чаровен, когато поиска. Ако тя не познаваше истинската му същност, можеше и да я заблуди. Ако не бе преживяла смъртта на двама близки приятели и осиновената им дъщеря, можеше и да подходи философски към въпроса и да реши, че в този бизнес смъртта понякога е логичният край на нещата. Аврил и Тина знаеха рисковете, когато се включиха в тази игра, също като нея. Тринайсет годишната Зиа, обаче, нямаше вина. Не можеше да я забрави, както не можеше и да прости. Затова не искаше да гледа философки на нещата.

Три часа по-късно, след като бяха приключили с дългата вечеря, а цялото съдържание на бутилката бе в стомаха на Салваторе, те станаха да си тръгват. Беше малко след полунощ, от ноемврийско небе падаха снежинки, които се разтапяха веднага след допира си с мокрите улици. Лили не се чувстваше особено добре. Гадеше й се, но причината по-вероятно беше продължителният стрес, на който бе подложена, отколкото отровата, която се предполагаше, че щеше да подейства след повече от три часа.

— Мисля, че нещо от вечерята не ми понася — каза тя, докато сядаха в колата.

— Не е нужно да се преструваш, че не ти е добре, за да не дойдеш с мен в къщи — въздъхна Салваторе.

— Не се преструвам — каза тя остро.

Той обърна глава и се загледа в светлините на парижките улици, които прелитаха покрай тях. Беше добре, че той изпи всичкото вино, защото Лили бе сигурна, че след тази вечер щеше да я отпише като загубена кауза.

Облегна глава назад и затвори очи. Неразположението явно не бе причинено от стреса. Ставаше й по-зле с всеки изминал момент. Усети, как вечерята се надига в гърлото й и каза:

— Спрете колата, зле ми е.

Шофьорът натисна рязко спирачките — странно, как точно тази конкретна заплаха го накара да направи нещо в разрез с обучението и указанията, които винаги спазваше. Лили отвори врата преди колата да е спряла напълно, наведе се навън и повърна в канавката. Почувства ръката на Салваторе на гърба си, както и друга, която държеше нейната, макар че Салваторе внимаваше да не се изложи на линията на огъня.

След като спазмите отминаха, Лили се отпусна на седалката и избърса устните си с кърпичката, която той безмълвно й подаде.

— Моля да ме извиниш — каза тя, като се изуми от безсилието и колебливостта, които прозвучаха в гласа й.

— Аз трябва да те помоля за извинение — каза той. — Не вярвах, че наистина ти е лошо. Да те откарам ли при някой лекар? Мога да извикам и моя личен…

— Не, няма нужда. Вече се чувствам по-добре — отговори тя. — Моля те, просто ме откарай вкъщи.

Салваторе изпълни молбата й, като по пътя задаваше въпроси много загрижен, а накрая обеща да й се обади рано сутринта. Когато шофьорът най-накрая спря колата пред сградата, където Лили бе наела апартамент, тя приятелски потупа ръката му и каза:

— Да, моля те. Обади ми се утре. Само не ме целувай сега, може да съм хванала някой вирус.

С това толкова удобно извинение, тя придърпа палтото си около тялото си и се стрелна през снежната вихрушка към вратата на сградата, без да поглежда назад, докато колата потегляше. Успя да стигне до апартамента си, където се свлече на най-близкия стол. Нямаше начин да си събере багажа и да замине за летището, както първоначално възнамеряваше. Може би така бе най-добре. Да се остави на опасността беше най-доброто прикритие. Ако и тя бе пострадала от отравянето, Родриго нямаше да я заподозре, но и нямаше да се интересува какво ще стане с нея, след като се оправи. В случай, че изобщо се оправеше.

Завладя я необичайно спокойствие, докато чакаше да се случи каквото имаше да се случва.

Мили,Боже!!!!!!!Линда!!!!!!!Малеееее!!!!!!!!

Абсолютно съм в захлас!!!!!!

Днес чудесата нямат край , след като прочетох книгата за Ви , сега има превод на Линда :)) Обожавам я:))) Благадаря ви!

Уау, най-после и последната книга от поредицата Медина на български.Нямам търпение да я прочета цялата.Искам да питам дамите от тима, какво стана с последната книга за Макензи ще се радваме ли скоро .Аз съм голяма обожателка на романите на Линда Хауърд и това че сте се заели да превеждате непреведените й книги ме хвърля в дива радост. http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Момиета с риск да прозвуи нахално , но просто нямам търпение да попитам:Скоро ще ни зарадвате ли с превода за Девъл-чо? ::))))

Аз таковата днес съм се олиндила нещо та ади една лъжичка Чанс за нетърпеливите. Както се казва очаквайте скоро по Дрийм тийм тв:Линда Хауърд — Играта на Чанс

Linda Howard — A Game of Chance

Mackenzie's Moun (1989)Белязаният Макензи

Mackenzie's Mission (1992) Мисията на Макензи

Mackenzie's Pleasure (1996) Удоволствието на Макензи

Mackenzie's Magic (1996) Магията на Макензи

A Game of Chance (2000) Играта на Чанс

ПРОЛОГ

Завръщането у дома — в Уайоминг — винаги предизвикваше в Чанс Макензи толкова смесени чувства, че му беше трудно да определи, кое от тях бе по-силно — удоволствието или силното безпокойство. Чанс бе саможив по характер, а и възпитанието му бе такова — не, че някой го беше възпитавал през първите четиринадесет години от живота му, — че предпочиташе самотата. Когато бе сам, той можеше да работи, без да се притеснява за безопасността на някой друг, като в същото време никой не му досаждаше с грижите за неговото благополучие. И професията, която си беше избрал засилваше тази му склонност, защото работата му _под прикритие и антитерористичната дейност_, налагаха да бъде едновременно потаен и предпазлив, без да се доверява на някой и без да допуска друг в близост до себе си.

И все пак… Имаше семейство. Постоянно увеличаващо се и шумно, което не му позволяваше да се затвори в себе си, не че той някога си бе мислел да го направи, дори и те да му бяха позволили. Завръщането у дома винаги бе разтърсващо — когато попадаше в любящите им прегръдки, или търпеше всеобщите им дрязги и въпроси. Всички обичаха да го дразнят — него, от когото се страхуваха най-смъртоносните хора на света. Прегръщаха го и го целуваха, безпокояха се за него и му крещяха… обичаха го, все едно беше като всички останали. Но той знаеше, че не е така. В съзнанието му бе твърдо заседнала мисълта, че не е като тях. Въпреки това се връщаше отново и отново, в дълбините на душата си и страстно желаеше това, от което се плашеше. Любовта беше страшна. Още от ранна възраст беше научил, че може да разчита единствено и само на себе си.

Фактът, че изобщо бе оцелял, доказваше неговата издръжливост и интелигентност. Не знаеше нито точната си възраст, нито месторождението си, не му беше известно дори името му и изобщо беше ли му дадено такова при раждането — не знаеше нищо. Нямаше запазени спомени за майка, баща или за някой друг, който да се грижи за него. Много хора не помнят своето детство, а Чанс не можеше да се утеши дори с мисълта, че някога е имало кой да го обича и да се грижи за него. Но помнеше дяволски много други подробности.

Спомняше си, как крадеше храна, когато бе още толкова малък, че трябваше да се изправя на пръсти, за да достигне ябълката в кошницата в супермаркета на малко градче. Сега, обкръжен от толкова много деца, сравняваше ръста им със своите спомени, и предполагаше, че по това време е бил някъде около три, а може би и дори по-малко.

Спомняше си, как в топлото време спеше в канавките, а когато станеше студено или валеше — се криеше в обори, складове, навеси. Помнеше как отмъкваше дрехи, за да има какво да облече. Просто нападаше някое момче, играещо си само в двора и му взимаше дрехите от гърба. Винаги е бил по-силен физически от връстниците си. За него това бе въпрос на оцеляване. Поради същите тези причини се беше научил добре и да се бие.

Спомни си кучето — черно-бяло на цвят — което веднъж се залепи за него. Цял ден ходи по петите му, а през нощта се сви до него на кълбо. Никога не забрави, колко му беше благодарен за топлината. Но помнеше, как същото това куче го захапа и отмъкна храната му, когато му се отдаде случай да намери парче месо в купчина боклук зад ресторанта. И досега имаше два белега на лявата си ръка оставени от зъбите му. Кучето открадна месото, а той гладува още един ден. Не осъждаше животното, и то искаше да яде, но този ден, Чанс избяга от него. Беше му трудно да краде достатъчно храна, за да остане жив, а още по-трудно — да краде и за кучето. От тази случка научи, че когато става дума за оцеляване, всеки действа сам за себе си.

Сигурно е бил петгодишен, когато усвои този важен урок, и го запомни много добре.

Именно придобитите от най-ранното детство умения и навици, за оцеляване при всякакви условия в селските и градските райони му помагаха да бъде най-добър в това, което правеше в момента. Така че, мислеше си той, и от ранните детски години имаше някаква полза, въпреки че на никой не пожелаваше такова детство, дори и на куче, било то и толкова проклето, като това, което го ухапа.

Истинският му живот започна в деня, в който Мери Макензи го намери край пътя, смъртно болен от тежка форма на грип, преминала по-късно в пневмония. Не си спомняше много от следващите няколко дни, — беше твърде слаб. Осъзнаваше, че се намира в болница и бе полудял от страх, защото това означаваше, че е попаднал в ръцете на системата и бе станал неин затворник, непълнолетен и без документи. Тези обстоятелства послужиха като основание за уведомяване службата за закрила на детето — това, от което се стараеше през целия си живот. Започна да крои планове как да избяга, но мислите му бяха неясни, а тялото прекалено болно и слабо, за да предприеме каквото и да било.

Но въпреки всичко си спомняше, как през цялото време го успокояваше един ангел с нежни сиво-сини очи и светли сребристо кестеняви коси, с хладни ръце и копринен глас. Там беше и висок тъмнокос мъж, наполовина индианец, който тихо и уверено прогонваше най-дълбоките му страхове. _Няма да им позволим да те вземат_, — всеки път казваше той, когато Чанс успееше за кратко да излезе от състоянието на безсъзнание, причинено от високата температура.

Не им вярваше и скептично възприемаше думите на високия мелез. Предполагаше, че и в него тече индианска кръв, но по дяволите, това не означаваше, че може да се довери на тези хора повече, отколкото на неблагодарното крадливо псе. Беше твърде болен и много слаб, за да избяга или да се бори. И докато бе толкова безпомощен, Мери Макензи успя някак си да го обвърже с предаността си и той никога повече не успя да й се измъкне.

Мразеше да го докосват. Ако някой се окажеше достатъчно близо, за да го докосне, значи беше достатъчно близо и да го нападне. Не му достигаха силите да се пребори с медицинските сестри и лекарите, които го бутаха, мушкаха и преобръщаха, все едно беше парче месо. Търпеше стиснал зъби, като се бореше с паниката и почти непреодолимото си желание да се сбие, защото знаеше, че ако се бори с тях, ще бъде завързан. А той трябваше да бъде свободен, за да може да избяга, когато се възстанови до толкова, че да се придвижва сам.

Но тази жена беше там, покрай него, непрекъснато. Макар че като разсъждаваше логично, сигурно от време на време, все пак й се бе налагало да напуска болницата. Докато изгаряше от температура, тя обтриваше лицето му с хладна мокра кърпа и му даваше парченца лед. Решеше косата му, галеше челото му, когато толкова силно го болеше главата, все едно щеше да му се пръсне черепа. Сама го къпеше, след като видя тревогата му, от това, че го правеха санитарките. Понасяше нейните докосвания по-добре и се учудваше на собствената си реакция.

Тя постоянно го докосваше, отгатвайки нуждите му. Възглавницата винаги беше оправена, преди да почувства някакво неудобство, отоплението в стаята беше винаги регулирано, когато започнеше да му става много топло или много студено. Когато високата температура предизвикаше болки в цялото му тяло, тя масажираше гърба и краката му. Беше залят от вълната на майчините й грижи, която го обгърна отвсякъде. Това го ужасяваше, но Мери използва безпомощното му състояние и безмилостно го обви с майчина обич, все едно беше решила през тези няколко дни да компенсира целият му пуст предишен живот с грижи и ласки.

Потънал в мъглата на треската, той започна да изпитва удоволствие от усещането на прохладните й ръце върху челото си и от звука на нежния й глас. Дори когато не можеше да повдигне натежалите си от болестта клепачи, звука на този глас го успокояваше на някакво подсъзнателно примитивно ниво. Веднъж бе сънувал нещо и когато се събуди в паника, се намери в прегръдките й. Главата му лежеше на нежното й рамо, все едно беше бебе, а ръката й галеше косите му. Мери припяваше успокоително и той отново потъна в сън, чувствайки се спокоен и… в безопасност.

Винаги се учудваше, дори и сега, колко бе миниатюрна. Човек с такава безмилостно желязна воля, трябваше да бъде два метра висок и да тежи най-малко сто килограма. Тогава това би обяснило, как бе успяла да сплаши персонала на болницата, в това число и лекарите, за да й позволят да направи това, което бе решила. Според нейна преценка, той беше четиринадесетгодишен, но въпреки това се извисяваше много над тази нежна жена, преобърнала напълно живота му. В този случай ръста, не играеше роля. Както персонала на болницата, така и той се оказаха абсолютно безпомощни пред Мери.

По никакъв начин не можеше да се пребори с растящата привързаност към майчината любов на Мери Макензи, въпреки разбирането му за ужасяващата слабост и уязвимост, до които обичта й щеше да го доведе. Никога преди не се бе грижил за някой или нещо, инстинктивно знаейки, че да го правиш, значи да покажеш своите чувства. Но опита и предпазливостта му не успяха да го защитят. Когато се почувства по-добре и дойде време да избяга от болницата, вече обичаше тази жена, решила да му стане майка, обичаше я сляпо и безусловно като малко бебе.

Напусна болницата заедно с Мери и високия й мъж — Уолф. Неспособен да понесе раздялата с нея, той се принуди да търпи семейството й. Само за известно време — даде си дума — до тогава, докато се възстанови.

Те го заведоха в планината Макензи, в дома си, в обятията си, в сърцата си. Тогава, в канавката, край пътя, безименното момче умря и на негово място се появи Чанс Макензи. Когато избираше рождения си ден — по настояване на новата си сестра Марис — Чанс избра деня, в който Мери го намери край пътя, а не както беше по-логично, датата на осиновяването.

Преди нямаше нищо свое, след този ден получи… всичко. Преди беше постоянно гладен, сега можеше да яде по всяко време. Изпитваше нужда и да учи, около него навсякъде имаше книги, защото Мери — учителка до мозъка на костите си — започна да го тъпче със знания, толкова бързо, колкото той можеше да поеме. Беше свикнал да спи където и когато може, сега имаше собствена стая, легло и определен режим. В шкафа му висяха нови дрехи, купени специално за него. Никой друг не носеше нещата му, не се налагаше и да ги краде.

Но най-вече, преди винаги бе сам, а сега изведнъж се оказа заобиколен от семейство. Имаше майка, баща, четирима братя, по-малка сестра, снаха, малък племенник, и всички те се отнасяха към него, все едно беше роден сред тях. Все още не понасяше да го докосват, но семейство Макензи непрекъснато го правеха помежду си. Мери — мама — често го прегръщаше, рошеше косите му, целуваше го за _лека нощ_, суетеше се около него. Марис, новата му сестричка, правеше живота му, както и живота на останалите си братя, същински _ад_, после го прегръщаше със слабите си ръце през кръста, притискаше го силно към себе си и му казваше: _Колко се радвам, че си с нас!_

Чанс винаги се смущаваше в такива моменти и хвърляше предпазливи погледи към Уолф, големият мъж, който се явяваше като глава на семейство Макензи, и който му стана баща. Какво си мислеше той, когато виждаше, как малката му невинна дъщеричка притиска в обятията си, такъв като Чанс? Уолф Макензи изобщо не беше наивен. Дори и да не знаеше точно какъв жизнен опит има, беше напълно наясно с опасните наклонности на полудивото момче. Чанс често се чудеше, можеха ли тези проницателни очи да видят ясно в него кръвта по ръцете му, да почувстват спомените му за мъжа, който уби, когато беше десетгодишен?

Да, високият мелез, много добре познаваше характера на дивите животни, едно от които прие в собственото си семейство и нарече син. Знаеше и въпреки всичко, както и Мери, го обичаше.

Детството му го бе научило, колко опасен може да бъде живота и, че не трябва да се доверява на никого, беше го научило, че любовта прави човека уязвим, а това може да му струва живота. Чанс знаеше всичко това, но не беше в състояние да си попречи да обикне Макензи. И до сега не престана да го плаши това, че бе станал толкова уязвим, и все пак, времето прекарано в кръга на семейството, беше единственото, в което се отпускаше напълно, и знаеше, че с тях винаги е в безопасност. Сега, когато стана повече от способен да се грижи сам за себе си, не можеше да стои настрана и да се дистанцира от тях, защото взаимната им любов хранеше душата му.

Дори спря да се опитва да ограничи достъпа им до сърцето си, вместо това използва значителните си таланти да направи животът им възможно по-безопасен. На свой ред, те продължаваха да му усложняват задачата — Макензи непрекъснато го атакуваха с увеличаващия си брой. Братята му се женеха, и той трябваше да обича новите си снахи, защото съпрузите им ги обичаха и те ставаха част от семейството. След което идваха децата. Когато за първи път влезе в семейството завари само Джон — най-големият син на Джо и Каролайн. Но племенниците се раждаха един след друг, и някак си Чанс, заедно с всички останали от семейство Макензи, люлееше бебета, сменяше пелени, държеше бутилки и позволяваше на малките пухкави ръчички да се държат за един от пръстите му при първите им несигурни стъпки. И всяка от тези ръчички докосваше сърцето му. Срещу тях, той нямаше никаква защита. Сега имаше дванадесет племенника и една племенница, които го правеха абсолютно безпомощен, за голямо забавление на всички останали.

Прибирането вкъщи винаги го изнервяше, но въпреки това жадуваше за семейството си. Страхуваше се за тях, страхуваше се и за себе си, защото не знаеше дали би могъл да живее без сгряващата го топлина на Макензи. Умът му казваше, че би било по-добре, ако постепенно скъса всички връзки и се изолира от радостите и възможните болки, но сърцето му отново и отново го връщаше у дома.

Редактирано 12 юли 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Ей това е Моят любимец. Направо ме размазахте от кеф

Направо ме разбихте:) Днес денят ми почна толкова криво , като се започна от 7.00 та до сега , нооооооооо това определено зареди денят ми Огромни благодарности момичета:))

Дамиии,ОБОЖАВАМ ви!!!! :wors:

Направо мятайте всичко НЕпреведено на Линда и съм ваш фен до гроб!