Ох,мамин Колин той.................

и чаровната ни Пенелопе.......

Сънчо,айде по поне две главчки да ни пускаш,

молЯяяя тЪЪЪЪЪЪЪЪ!!!

Нямам против Наде. Дет се вика и цялата искам даже, ама преводачицата ни е разделена между игра на карти и един Дани бой та гледам да поимва докато стане. Боле че синчето люша и й оставя време и да напише някой ред ама за ся така.

Едва днес имах възможност да прочета откъсите, пуснати от понеделник до сега и умрех от кеф. Обаче, тоя път бия отбой от искащите по две глави - и една като прочета се разтрепервам от нетърпение за цяла книга. Даже мислех да предложа на Съни да не пуска по цяла глава, а да избира по интересни моменти, без значение от началото или края на поредната глава. Хем за наш гъдел, хем да поддържа репутацията си http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/dog50.gif

Едва днес имах възможност да прочета откъсите, пуснати от понеделник до сега и умрех от кеф. Обаче, тоя път бия отбой от искащите по две глави - и една като прочета се разтрепервам от нетърпение за цяла книга. Даже мислех да предложа на Съни да не пуска по цяла глава, а да избира по интересни моменти, без значение от началото или края на поредната глава. Хем за наш гъдел, хем да поддържа репутацията си http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/dog50.gif

Репутацията ми не е предмет на тази тема, каквото и да си имала предвид. Що се отнася до предложението - не виждам смисъл да карам някого да чете отрязани цитати. Има си тема за това. Колкото до това, че може би дразня, ами имаше изявено желание и го правя и на никого не натискам бутона да чете тук.

..............хем да поддържа репутацията си

Абе, момичета за каква РЕПУТАЦИЯ става въпрос

Съни си е във форума като всички останали

Това че е ШЕФ на преводачите , това е защото ние си я обичаме и уважаваме и сме си я избрали, като най- знаеща англе – никой не прави РЕПУТАЦИЯ от това!!!

Редактирано 14 април 201115 г. от rumi_1461 (преглед на промените)

Репутацията ми не е предмет на тази тема, каквото и да си имала предвид. Що се отнася до предложението - не виждам смисъл да карам някого да чете отрязани цитати. Има си тема за това. Колкото до това, че може би дразня, ами имаше изявено желание и го правя и на никого не натискам бутона да чете тук.

Разбрала си ме съвсем погрешно, не съм искала да критикувам или да обиждам. Най-искрено се извинявам! За репутацията и емотиконките изхождам от предишен твой, шеговит пост от първите страници на тази тема.Още веднъж се озвинявам, че съм те обидила!

Абе, момичета за каква РЕПУТАЦИЯ става въпрос

Съни си е във форума като всички останали

Това че е ШЕФ на преводачите , това е защото ние си я обичаме и уважаваме и сме си я избрали, като най- знаеща англе – никой не прави РЕПУТАЦИЯ от това!!!

Явно нещо не ми е наред щом всички ме разбирате погрешно. Съжалявам!

Разбрала си ме съвсем погрешно, не съм искала да критикувам или да обиждам. Най-искрено се извинявам! За репутацията и емотиконките изхождам от предишен твой, шеговит пост от първите страници на тази тема.Още веднъж се озвинявам, че съм те обидила!

Обидена не съм. Учудих се. Но ще ти кажа, че ако такъв труд/без да си придавам излишна важност, защото не е само мой/ се прави за репутация в какъвто и да е аспект, то не би просъществувал повече от два месеца, заради нея. Ето това ме засегна. А инак разбирам, че е неприятно да спреш на най-интересното, но ние го правим всеки ден, за да може накрая Вие да не спирате. Но семейството и ученето са на първо място при нас. После всякакви капризи и мераци за книжки. Който желае да чете тук. Който не иска, но е провокиран от книгата ще я чака нацяло. Така виждам аз нещата. Хубава вечер мила. За обиди тук няма място.

Явно нещо не ми е наред щом всички ме разбирате погрешно. Съжалявам!

Аааа, ни съ биспокой! Тя нашта котка, дебелокожа.Я Колин, я Зейн са я ядосали, че ни вдянала. Абе, не мога да й докарам изказа,ама се старая.

Аааа, ни съ биспокой! Тя нашта котка, дебелокожа.Я Колин, я Зейн са я ядосали, че ни вдянала. Абе, не мога да й докарам изказа,ама се старая.

Мноо добре ма докарваш ша знаш.

Обичам четвъртъците и нямам търпение за следващия! Поздравления за всички, които се погрижиха този сладур да достигне до нас

Нашето Каро го закъса и лично аз съм много любопитна кой тоз момък облякан целия в черно. А вие?

Глава 2

За-яд-лив (прилагателно) — такъв, който налита на бой; свадлив.

Ставам заядлива, когато ме притиснат в ъгъла.

Из личния речник на Каролайн Трент

Блейк Рейвъскрофт не беше сигурен как точно си бе представял жената, но определено не бе познал. Предполагаше, че ще се държи кокетно, манипулативно и лицемерно, а вместо това тя стоеше пред него наперено, с изпънати рамене и го гледаше право в очите.

Освен това имаше най-интересните и съблазнителни устни, които някога бе виждал. Би се затруднил да ги опише, но горната й устна се извиваше по най-възхитителния начин и…

— Защо не насочите оръжието си някъде другаде?

Думите й отърсиха Блейк от унеса му и той се раздразни на липсата си на концентрация.

— Това сигурно би ви харесало.

— Ами всъщност, да. Нямам нищо против оръжията. Не ми пречат, добри са за някои цели предполагам, като лов и така нататък, но не ми харесва да са насочени към мен и…

— Тихо!

Тя затвори уста.

Блейк щателно я изучава известно време. Нещо в нея не беше наред. Карлота де Леон беше испанка… е, половин испанка, а това момиче приличаше на англичанка до мозъка на костите си. Косата й не можеше да се нарече руса, но определено беше светъл оттенък на кафявото и дори в тъмната нощ забеляза, че очите й са ясно синьо-зелени.

Да не споменаваме гласа й, който бе пропит с акцента на британската аристокрация.

Но той я бе видял да се измъква от къщата на Оливър Прюит по средата на нощта, и то когато всички слуги бяха освободени. Това трябваше да е Карлота де Леон, нямаше друго обяснение.

Блейк и Военното министерство, където той не беше точно назначен, но което му даваше задачи и съответно му плащаше, следяха Оливър Прюит от около шест месеца. Местните власти знаеха от известно време, че Прюит пренася контрабандно стоки от и за Франция, но едва наскоро започнаха да подозират, че позволява на шпиони на Наполеон да използват малката му лодка за пренасяне на тайни дипломатически съобщения наред с брендито и коприната. Тъй като лодката на Прюит потегляше от малко пристанище на южното крайбрежие между Портсмут и Борнмът, от Военното министерство в началото не му бяха обърнали внимание. Повечето шпиони минаваха през Кент, който се намираше доста по-близо до Франция. На пръв поглед неудобното разположение на дома на Прюит беше идеално прикритие и от Военното министерство се страхуваха, че привържениците на Наполеон го използваха за най-важните си операции. Преди около месец бяха разкрили, че в контакт с Прюит бе Карлота де Леон, наполовина испанка, наполовина англичанка, която бе смъртоносно опасна.

Блейк бе нащрек през цялата вечер, още от момента, в който разбра, че всички слуги бяха разпуснати за през нощта — необичаен жест за стиснат човек, като Оливър. Очевидно се задаваше нещо сериозно и подозренията на Блейк се потвърдиха, когато видя как едно момиче се измъква от къщата под прикритието на нощта. Изглеждаше доста по-млада отколкото очакваше, но нямаше да позволи на фалшивата й невинност да го обърка. Тя вероятно прибягваше до всякакви женски хитрини, за да изглежда толкова добре. Кой би заподозрял подобна очарователна млада дама в държавна измяна?

Дългата й коса бе сплетена в момичешка плитка, бузите й розовееха… А нежната й ръка бавно се насочваше към джоба.

Изострените инстинкти на Блейк се задействаха, той мълниеносно се стрелна напред и изблъска ръката й. Движението му беше толкова рязко, че двамата тупнаха на земята. Той усети мекото й тяло под себе си, а също и твърдото оръжие в джоба на пелерината й. Ако имаше някакви съмнения за нейната самоличност, те се разсеяха в тази минута. Измъкна пистолета й, завъртя го в ръката си и се изправи като я остави просната на земята.

— Твърде аматьорско, мила моя.

Тя примигна.

— Е, да, може да се очаква, тъй като не съм професионалист в тези неща, макар че имам малко опит…

Думите й преминаха в неразбираемо мърморене и Блейк не бе сигурен дали говори на него или на себе си.

— Преследвам ви от около година — каза остро той.

Това привлече вниманието й.

— Така ли?

— Не знаех коя сте до миналият месец, но сега, когато ви хванах, няма да позволя да ми се изплъзнете.

— Няма ли?

Блейк раздразнено я погледна. Каква игра играеше?

— Да не мислите, че съм идиот? — сопна се той.

— Не — каза тя. — Току-що избягах от едно семейство идиоти, затова съм доста запозната с този вид, а вие сте нещо съвсем различно. Въпреки това се надявам, че не сте добър стрелец.

— Никога не пропускам.

— Да, страхувах се от това — въздъхна тя. — Личи ви. Ще възразите ли, ако стана?

Той премести леко оръжието с частица от инча, колкото просто да й напомни, че се цели в сърцето й.

— Всъщност бих предпочел да лежите.

— Предчувствах го. Предполагам, че няма да ме пуснете да си вървя.

Той избухна в смях.

— Страхувам се, че не, скъпа, с дните ви на шпионаж е свършено.

— С дните ми на какво?

— Британското правителство знае всичко за вас и вашите измами, мис Карлота де Леон. Скоро ще разберете, че не гледаме с добро око на испанските шпиони.

На лицето й бе изписано истинско недоумение. Тази жена беше наистина добра!

— Правителството знае всичко за мен? — удивено попита тя. — Един момент, за кого?

— Не се правете на глупачка, мис де Леон. Интелигентността ви е известна и тук, и на континента.

— Това е много мил комплимент, но определено правите някаква грешка.

— Няма грешка. Видях ви да напускате Прюит хол.

— Да, разбира се, но…

— В тъмното — продължи той, — а всички слуги бяха освободени. Не знаехте, че наблюдавах къщата, нали?

— Не, не, разбира се, че не — отвърна Каролайн, като примигваше ядосано. Някой бе наблюдавал къщата? Как не бе забелязала?

— От кога?

— От две седмици.

Това обясняваше всичко. Точно по това време се намираше в Бат и се грижеше за болнавата леля на Оливър. Беше се прибрала едва днес следобед.

— Това беше достатъчно — продължи той, — за да потвърди подозренията ми.

— Подозренията ви? — продължи тя.

За какво, по дяволите, говореше този човек. Ако беше побъркан, то тя се намираше в голяма беда, тъй като той все още бе насочил оръжието си към нея.

— Имаме достатъчно доказателства, за да уличим Прюит. С вашите показания ще увисне на бесилото. А вие, скъпа, ще се научите да обичате Австралия.

Каролайн си пое дъх, а очите й светнаха от радост. Оливър беше замесен в нещо незаконно. О, това беше прекрасно! Направо идеално! Отдавна трябваше да предположи, че той не е нищо повече от долен мошеник. В главата й се заблъскаха хиляди мисли. Но въпреки думите на мъжа в черно, се съмняваше, че Оливър бе направил нещо толкова лошо, че да увисне на бесилката. Можеше да го изпратят в затвора или да върши някакъв тежък физически труд, или…

— Мис де Леон! — каза остро мъжа.

— Какво е направил Оливър? — развълнувано попита Каролайн.

— Мили Боже, жено, омръзнаха ми игричките ви. Идвате с мен! — той пристъпи напред като изръмжа зловещо и я хвана за китките. — Сега!

— Но…

— Нито дума повече, освен ако не е признание.

— Но…

— Това беше! — мъжът натъпка един парцал в устата й. — Ще имате достатъчно време да говорите по-късно, мис де Леон.

Каролайн се закашля и замята докато й завързваше ръцете с грубо парче връв. После за нейно изумление той пъхна два пръста в устата си и изсвири. Великолепен черен жребец излезе с грациозна стъпка иззад дърветата.

Докато тя се взираше в коня, който сигурно бе най-спокойното и добре тренирано животно откакто свят светуваше, мъжът я вдигна и я сложи на седлото.

— Джж шрр… — изграчи тя заради парцала в устата си.

— Какво? — той я погледна и разбра, че полите й са силно опънати около краката и й пречеха да седи на седлото. — А, полите ви. Мога или да ги срежа или да спазите благоприличие.

Тя го погледна.

— Благоприличието си заминава тогава — каза той и сряза полите й, за да може да язди по-удобно.

— Съжалявам, че забравих да ви донеса дамско седло, мис де Леон, но повярвайте ми, това, че видях голите ви крака е направо нищожно в сравнение с неприятностите, които ви очакват.

Тя го ритна в гърдите. Ръката му болезнено се сви около глезена й.

— Никога — каза той — не ритайте мъж, който е насочил оръжие към вас.

Каролайн вирна носа си и погледна встрани. Този фарс продължаваше твърде дълго. Веднага щом се отървеше от проклетия парцал щеше да каже на този грубиян, че никога не е чувала за мис Карлота де Леон. Така щеше да го подреди, че накрая щеше да се моли да го обесят.

Но дотогава, трябваше да се примири просто да го дразни. Веднага щом той нагласи коня, и седна зад нея, тя с все сила го сръга в ребрата.

— Какво има сега? — изсумтя той. Тя сви рамене невинно. — Още едно движение като това и ще напъхам втори парцал в устата ви. И той ще бъде доста по-мръсен от предишния.

Сякаш това беше възможно, помисли си ядосано Каролайн. Дори не искаше да мисли за това къде бе стоял парцала, преди да се озове в устата й. Не и оставаше друго, освен да го изгледа свирепо, но от мрачното му изсумтяване заподозря, че не изглежда и наполовина толкова ядосана колкото беше.

После той пришпори коня в галоп и Каролайн осъзна, че не яздеха към Портсмут. Ала бързо се отдалечаваха и от Прюит Хол. Ако ръцете й не бяха вързани, щеше да изръкопляска от радост. Не би могла да избяга по-бързо дори и сама да си бе намерила транспорт. Този мъж я мислеше за някоя друга — за испанска престъпница, ако бъдем по-точни, но тя можеше да се примири с това, ако я отведеше далеч… достатъчно далеч. През това време щеше да е спокойна и кротка и да го остави да пришпорва коня си.

Тридесет минути по-късно крайно подозрителният Блейк спря коня пред Сийкрест Манър близо до Борнмът, Дорсет. Карлота де Леон, която бе пръскала огън и жупел на ливадата, не се бе съпротивлявала по целия път към крайбрежието. Тя всъщност бе толкова тиха, че джентълменът в него, който за раздразнение на Блейк често се обаждаше, го изкуши да свали парцала.

Но устоя на изкушението да се държи мило. Маркизът на Ривърдейл, най-близкият му приятел и партньор в борбата срещу престъпността, си бе имал работа с мис Де Леон, и преди, и му бе казал, че тя е измамна и вероломна. Той нямаше да измъкне парцалите от устата й, нито да развърже ръцете й, докато не я заключеше някъде.

Блейк я свали от коня, и я хвана здраво за лакътя докато я водеше към дома си. Имаше само трима слуги и тримата крайно дискретни и предани. Те бяха свикнали с необичайните гости късно през нощта.

— Нагоре по стълбите — каза той и я задърпа по коридора.

Тя кимна радостно и ускори крачка. Когато стигнаха горната площадка Блейк я бутна в малка, но удобно обзаведена спалня.

— И за да не ви хрумват никакви идеи за бягство — каза грубо той, размахвайки връзка с ключове — вратата има две ключалки.

Тя погледна към нея, но освен това не последва никаква друга реакция.

— И — добави, — от тук до земята има поне петдесет фута. Затова не ви препоръчвам да пробвате да се измъкнете през прозореца.

Тя сви рамене сякаш и за момент не бе обмисляла този вариант.

Блейк се намръщи, раздразнен от равнодушието й, и пристегна китките й за пилоните на леглото.

— Не искам да опитвате каквото и да е било, докато съм зает.

Тя му се усмихна, което си беше голямо постижение за човек с натъпкан в устата парцал.

— По дяволите — промърмори той. Тя напълно го объркваше и чувството не му хареса ни най-малко. Провери за всеки случай вързана ли е добре и огледа методично стаята за предмети, които евентуално би използвала като оръжие. Бе чувал, че Карлота де Леон е изобретателна и нямаше намерение да го запомнят като глупака, който я бе подценил. Взе едно перо и преспапие, преди да издърпа стола от стаята в коридора. Не му изглеждаше достатъчно силна, за да го счупи, но ако успееше да разглоби един от краката му, щеше да разполага с наистина опасно оръжие.

Тя с интерес премигна, когато той се върна.

— Ако искате да седнете — каза рязко, — ще го направите на леглото.

Тя кимна по ужасно дразнещ и дружелюбен начин и седна на леглото. Не че имаше голям избор, все пак бе вързана за него.

— Не се опитвайте да ме спечелите като се държите добре — предупреди я той. — Зная всичко за вас.

Тя сви рамене.

Блейк изсумтя с отвращение и й обърна гръб щом приключи с огледа. Накрая, когато остана доволен, че от стаята щеше да излезе добра килия се обърна към нея:

— Ако имате още оръжия в себе си по-добре ми ги предайте, тъй като ще се наложи да ви претърся.

Тя се дръпна назад ужасено, и Блейк остана доволен, че най-накрая успя да я стресне. Или това, или беше наистина добра актриса.

— Имате ли някакво оръжие? Уверявам ви, че никак няма да съм нежен, ако открия, че сте опитала да скриете нещо.

Тя неистово поклати глава и се дръпна назад, доколкото й позволяваха завързаните ръце.

— И на мен няма да ми хареса — промърмори той, но му беше трудно да не се почувства като нищожна гадина, когато тя стисна очите си от страх и напрежение. Седемте години работа за Военното министерство го бяха научили, че жените могат да бъдат също толкова зли и опасни, колкото и мъжете, но така и не бе свикнал с тази част от работата. Бе възпитан да се отнася с жените като с дами и необходимостта да я обискира против волята й, дълбоко го потискаше.

Той освободи една от китките й, за да й свали наметалото и пребърка джобовете й. Нямаше нищо интересно, освен около петдесет паунда, което изглеждаше направо нищожна сума за шпионка от нейния ранг. После насочи вниманието си към малката й чанта и изсипа съдържанието й на леглото. Две свещи от пчелен восък, Бог знае за какво й бяха притрябвали, сребърна четка, малка Библия, подвързана с кожа тетрадка и някакво бельо, което не посмя да докосне. Предполагаше, че всеки човек имаше право на някаква неприкосновеност, дори и да бе опасен шпионин.

Блейк взе Библията и бегло я прелисти, за да се увери, че между страниците й не е скрито нещо. Не намери нищо, захвърли я на леглото, като с удоволствие забеляза, че момичето се намръщи.

После взе тетрадката и погледна вътре. Само първите няколко страници бяха изписани с някакви драсканици.

— Кантюбернал — прочете на глас той. — Спокоен. Диакритически. Контене. Умлаут — вдигна вежди и зачете нататък. Три страници бяха запълнени с думи, смисълът, на които можеше да разбере само някой възпитаник на Оксфорд или Кеймбридж. — Какво е това?

Тя изви рамо към устата си в опит да му посочи парцала.

— Вярно — кимна той и сложи бележника до библията. — Но преди да го направя, ще трябва да… — той въздъхна тежко. И двамата знаеха какво смяташе да направи. — Ако не се борите, ще го направя по-бързо — мрачно добави той.

Цялото й тяло се напрегна, но Блейк се опита да го игнорира, докато я претърсваше.

— Ето, готови сме — каза той. — Държа да отбележа, че съм изненадан, задето нямахте друго оръжие, освен пистолета.

Тя само го изгледа.

— Сега ще махна парцала. Но и при най-малкия шум ще го върна обратно.

Тя кимна отсечено, но се закашля, когато той го измъкна от устата й.

— Е? — попита я Блейк, като се опря на стената.

— И без това никой няма да ме чуе дори и да вдигам шум.

— Това е вярно — съгласи се той. Очите му се спряха на кожения тефтер и той го вдигна. — Сега ми кажете, какво е това?

Тя сви рамене.

— Баща ми винаги ме окуражаваше да обогатявам речника си.

Блейк я зяпна невярващо, после отново се загледа в разтворените страници. Това беше някакъв шифър. Трябваше да е. Но се чувстваше изморен и знаеше, че тя едва ли щеше да разкрие нещо толкова компрометиращо, колкото ключа за таен шифър още през първата нощ. Затова метна тефтера на леглото и каза:

— Ще говорим повече сутринта.

Тя отново сви дразнещо рамене.

Той стисна зъби.

— Няма ли да кажете нещо в своя защита?

Каролайн потърка очите си и си напомни, че не трябва да го дразни. Изглеждаше опасен и въпреки очевидната му неловкост докато я претърсваше, тя не се съмняваше, че би я наранил, ако мисията му го налагаше.

Каквато и да беше тя.

Каролайн си играеше с огъня и добре осъзнаваше това. Искаше й се да остане в тази уютна стая възможно най-дълго. Със сигурност тук бе по-топло и по-безопасно от всяко място, което можеше да си позволи сама. И заради това трябваше да го остави да вярва, че тя е тази Карлота. Но нямаше представа как да го направи; не знаеше испански, нито пък как трябва да се държи един престъпник, завързан за леглото.

Вероятно Карлота щеше да отрича всичко.

— Хванали сте грешния човек — каза тя като знаеше, че той няма да й повярва, но същевременно изпита наслада, че казва истината.

— Ха — изсумтя той. — Със сигурност можехте да измислите нещо по-оригинално.

Тя сви рамене.

— Вярвайте, в каквото ви е удобно.

— Твърде сте самоуверена за някой, който е от губещата страна — каза той.

Каролайн бе принудена да се съгласи, че в думите му има истина. Но ако Карлота наистина беше шпионка, то тя щеше да се държи надменно.

— Не ми харесва да ме отвличат, да ми тъпчат парцали в устата, да ме влачат из половината страна и накрая да ме завържат за леглото. Да не споменавам — каза рязко тя — оскърбителното ви докосване.

Блейк затвори очи за момент и Каролайн, за малко да повярва, че нещо го измъчва. После ги отвори и я погледна със същия твърд и безкомпромисен поглед.

— Трудно ми е да повярвам, мис де Леон, че сте стигнали дотук в професията си без досега да са ви обискирали нито веднъж.

Нямаше какво да отговори и само се вгледа в него мълчаливо.

— Чакам вашият отговор.

— Нямам какво да кажа — това поне беше истина.

— Може да си промените мнението след няколко дни без храна и вода.

— Планирате да ме държите гладна, така ли?

— Това е пречупило доста по-корави мъже от вас.

Не бе обмисляла този вариант. Знаеше, че ще й покрещи, че може и да я удари, но не й бе хрумвало, че ще остане без храна и вода.

— Виждам, че перспективата не ви допада — провлeче той.

— Оставете ме сама — сопна се тя. Нуждаеше се от план. Трябваше да разбере кой, по дяволите, беше този мъж. Но най-вече имаше нужда от време. Тя го погледна право в очите и каза: — Уморена съм.

— Сигурен съм, че е така, но не съм склонен да ви оставя да спите.

— Не се тревожете, че може да се почувствам добре. Едва ли ще си почина, прекарвайки нощта вързана за леглото.

— А, това ли — каза той и с мълниеносно движение освободи ръцете й.

— Защо го направихте? — подозрително попита тя.

— Защото ми се прииска. Пък и нямате оръжие, трудно ще ме надвиете и няма как да избягате. Лека нощ, мис де Леон.

Тя го погледна удивено.

— Тръгвате си?

— Пожелах ви лека нощ — той се завъртя на пети и излезе от стаята, като я остави да се взира във вратата.

Тя чу как двата ключа изтракват и чак тогава се успокои.

— Мили Боже, Каролайн — прошепна. — В какво се забърка?

Стомахът й изкъркори и й се прииска да бе хапнала нещо, преди да избяга тази нощ. Мъжът, който я бе хванал, очевидно държеше на думата си и щом й беше казал, че се кани да я умори от глад и жажда, тя му вярваше.

Изтича към прозореца и погледна навън. Не беше излъгал. Имаше поне петдесет фута до земята. Но видя перваза и ако намереше някакъв съд можеше да опита да събере дъжд или роса. Не й беше за първи път да стои гладна; знаеше как да се справи с това. Но жаждата беше нещо съвсем различно.

Намери малък цилиндричен съд, в който държаха перата на бюрото. Небето все още бе чисто, но всеки знаеше, че това не бе от значение за английското време. Каролайн предположи, че сутринта имаше голяма вероятност да завали и за всеки случай остави съда на перваза.

После се върна до леглото и прибра вещите си в чантата. Слава Богу, че мъжът не бе забелязал надписа в Библията. Майка й й бе оставила книгата, когато почина и той със сигурност щеше да иска да узнае защо името Касандра Трент бе изписано от вътрешната страна на корицата. А реакцията му към малкия й личен речник… трудно щеше да успее да му обясни това.

Тогава я обхвана някакво странно чувство…

Свали си обувките стана от леглото и тихо се приближи по чорапи до стената, която я разделяше с коридора. После внимателно се придвижи покрай нея докато стигна вратата. Наведе се надолу и надникна през ключалката.

Аха! Както си бе помислила! Едно голямо сиво око се взираше в нея.

— Лека нощ и на вас! — извика високо тя. После свали бонето си и го провеси на бравата, така че да скрие ключалката. Не й се искаше да спи в единствената си рокля, но със сигурност нямаше да се съблече щом имаше вероятност той да я наблюдава отнякъде.

Чу го да ругае, после още веднъж, докато стъпките му се отдалечаваха по коридора. Каролайн се съблече по бельо и се вмъкна в леглото. Погледна към тавана и се замисли.

А после започна да кашля.

Редактирано 15 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Ша земете да ма накарате да зачета сите романи дет ги поствате тука, пък и не само тез части, ами да чакам и да ги качите негде!!! Туй Каро голем трън май ша са окаже, тъй кат гледам?

Ша земете да ма накарате да зачета сите романи дет ги поствате тука, пък и не само тез части, ами да чакам и да ги качите негде!!!

Туй Каро голем трън май ша са окаже, тъй кат гледам?

Идея си немаш къв е купона. С Карото де. Ама не съм ти виновата я.

Карото започва да става много интересно, направо подпали любопитството ми. Едва ще изтрая до другия петък. Сънчо май започва да ме дразни идеята за публикуване по главичка на седмица. Пуста моя лакомия граници няма! Ти си била голям дразнач ша знайш !

Смятах да изчакам целите книжки, ама не знам дали ще мога..Днес като прочетох откъсчето Така че се присъединявам към всички, които всеки ден си четат, а когато се пуснат целите книжки пак ще ги прочета А за целия екип, който ни радва толкова много - много http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Таз Каролайн определено кефи много. Ама ако всички агенти на Английското военно са били като нашто момче- направо им се чудя как са победили Наполеон. Било си е чист късмет

Много прекрасни проекти са подхванати Страшно съм доволна да видя поредната книга за Бриджъртън Само дето нещо много се точат годинките. Ще я изкарат тази двойка по много съвременно му - да се жевят и имат деца на по над 30год и двамата http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/laugh.gif

Много ми хареса и откъса от Макензи и за Карото. Не съм чела нищо от поредицата за Макензи, но май е време да поправя това

Но аз мисля да изчакам целите книжки и тогава да им се насладя. Сега имам достатъчно други за четене.

Абе то и аз си казвам всеки път, че ще изчакам целите книжки, за да им се насладя, ама всеки ден надничам като воайор да видя какво ново е изллязло. А за Макензи- хубаво е че ще чакаш, ама първо виж книжките за татко Макензи и за баткото. Струват си

Отварям тази тема за най-нетърпеливите приятели на Дрийма. И ще даваме по лъжичка от люкарството на пипилотите, да знаете какво ви предстои до седмици.

Създадох график по дни за всяка книга. Така де - преводачите си ги избраха. В упоменатият ден ще можете да прочетете глава от дадена книга. След това да стиснете зъби до следващата седмица или да купувате тоЛти я направят по бързо хихи. В момента когато книгата излезе нацяло, се сваля от екран и ви запознавам с нещо ново. А тази «свалената» я четете нацяло.

Чакам коментарите ви за прочетеното и изброявам това с което можем да ви провокираме засега:

Знам, че може да предизвикам Пуническа война, ама какво ще кажете от книжките да се постват само първите 5, максимум 6 глави, преди да качим цялата в нета? Според мен, ако се постнат повече глави, прости се губи тръпката от целята книжка след това.

Мисля, че не само война ще избухне, а и никой няма да влезе повече в темата. Или ако влезе ще бъде само да пита,дали пък най-после тия преводачки, "които само с това се занимават денонощно", не вземат да си свършат работата и да преведат книгите.

Знам, че може да предизвикам Пуническа война, ама какво ще кажете от книжките да се постват само първите 5, максимум 6 глави, преди да качим цялата в нета? Според мен, ако се постнат повече глави, прости се губи тръпката от целята книжка след това.

Мила, няма да избухнат никакви войни, щото сме все интелигентни хора и умеем да чакаме и да влизаме в положение на другите които полагат неимоверни усилия наред с ежедневните си задължения, за да прочетем още едно съкровище на роден език.Освен това доколкото съм запозната с регламента на темата, тук се публикуват глави от книжки, които ще излязат цели в най-скоро време, т.е. едва ли ще има възможност да се публикуват и до 5-та глава.Тъй,че споко за всичко е помислено!!!

Шеметова, първо към теб. На никого не съм навряла вилата във врата да чете. Повечето момичета и си казаха - Нища ша чакам. Но вече пък знаят какво чакат. Хората сме много различни. Нека има за всички, кой каквото му е по-на сърце. Дебилчо. Превежда се та пушак са дига. От всичките тези книги може да спре само подлистника на Колин защото обяснила съм вече, че Дани бой е на първо място. Но ша го понесем някак. Джул няма си остави магарето - разбирай Колин в калта - така че... Останалите са на финална права и това е просто загрявка преди купона. Прави ми впечатление, че различни момичета си следят различни неща. Е ами това е смисъла. За сетен път повтарям темата се казва за нетърпеливите. Търпеливите си чакат мълчаливо и ще си четат нацяло. А мен да ти кажа никоя от тези книги Ван не ми се губи ама никак. А всичките ги чета на парче знаеш.

Мисля, че не само война ще избухне, а и никой няма да влезе повече в темата. Или ако влезе ще бъде само да пита,дали пък най-после тия преводачки, "които само с това се занимават денонощно", не вземат да си свършат работата и да преведат книгите.

Еее, недей така. Много ясно е че пак ще се влиза в темата. В края на краищата всеки иска да прочете цялата книга, това тук е само за задоволяване (или пък подклаждане) на любопитството. Никой не си прави илюзиите, че ще прочете цялата книга глава по глава от тази тема. А що се отнася до преводачките, ясно ни е, че си имат хиляди други ангажименти на главата. За скоростта, с която работят претенции може да имаме ако им плащаме. Щом го правят от любов към интересната книга и за наше удоволствие, единственото, което можем да им кажем е "Благодаря", а не "Кога"

За който обича съботите, нова порция удоволствие тип Макензи:

Глава 2

Бари лежеше в пълна тъмнина, тежките завеси на единствения прозорец спираха и най-малкия лъч светлина, който можеше да проникне. Тя предположи, че навън вече е нощ. Уличният шум бе стихвал бавно, докато не настъпи пълна тишина. Мъжете, които я бяха отвлекли, си бяха отишли, най-вероятно за да спят. Те не се притесняваха, че може да избяга. Бари бе гола и здраво завързана за леглото, на което лежеше. Китките й бяха събрани, опънати над главата и привързани към горната рамка на леглото, а глезените й прикрепени към долната. Не можеше да помръдне, всеки мускул в тялото я болеше, а тези в раменете й горяха в агония. Искаше й се да крещи, искаше да се моли някой да дойде и да освободи въжетата, с които бяха вързани ръцете й, но знаеше, че единствените, които биха я чули, щяха да са нейните похитители. А тя бе готова да направи всичко, да изтърпи всичко, само да не ги вижда никога повече.

Беше й студено. Не си бяха направили труда да й хвърлят дори одеяло. Силни тръпки разтърсваха голото й тяло. Тя не можеше да каже дали бе заради студения нощен въздух или от преживяния шок. А и вече нямаше значение ― вече бе замръзнала.

Опитваше се да не мисли и да игнорира болката, за да не се подаде на шока и ужаса. Не знаеше къде се намира, нито как щеше да избяга, но ако се появеше и най-малката възможност трябваше да бъде готова, за да я използва. Знаеше, че тази вечер нямаше да успее, защото въжетата бяха прекалено стегнати, а движенията й твърде ограничени. Но утре, о, Боже, утре.

Гърлото й се стегна от страх, който спря почти напълно притока й на въздух. Утре те щяха да се върнат и този, когото чакаха, щеше да бъде с тях. Яростна вълна мина през нея, когато си спомни грубите ръце на похитителите по голото си тяло, шамарите, щипането и безсрамното опипване ― направо й се повдигаше. Ако в стомаха й имаше храна, щеше да я повърне, но те не си бяха направили труда да я нахранят.

Тя не можеше да премине още веднъж през това.

Някак си трябваше да се измъкне.

Обхвана я отчайваща паника. Мислите се въртяха в главата й като побесняла катерица, докато се опитваше да измисли план, с който да направи нещо, за да се защити. Но какво можеше да стори, така завързана, като пуйка за Деня на благодарността.

Изгаряше я унижение. Те не я бяха изнасилили, но й бяха сторили други неща — срамни и ужасяващи, които пречупиха духа й. Бе сигурна, че утре, когато пристигнеше водачът им, отлагането на смъртната й присъдата щеше да приключи. Заплахата от изнасилване, самият акт, щеше да я унищожи и да остави беззащитното й тяло в ръцете им. Нали това целяха — помисли си тя. Трябваше отчаяно да направи нещо, за да избегне нови издевателствата върху себе си. Да бъде проклета, ако се оставеше да ги осъществят. От момента, в който я отвлякоха и натикаха в колата, й се струваше, че потъва в мъгла от шок и ужас. Но сега, когато лежеше в тъмнината — измръзнала, нещастна и болезнено уязвима в голотата си, почувства как мъглата се повдига и започва да изгаря от собствената й омраза. Тези, които я познаваха, никога не биха я описали като сприхава, но това, което чувстваше в момента, не можеше да се сравни с нейния лек и приятен характер. Яростта й бе чиста като лава, която проправя пътя си нагоре от недрата на земята, докато не изригне на повърхността и не помете всичко по пътя си.

Нищо в живота й не я бе подготвило за мъките от изминалите часове. След като майка й и брат й загинаха, тя бе глезена и защитавана, като малко дете. Неведнъж бе виждала как страдат съучениците й от неспазени родителски обещания, от редки и стресиращи посещения, от пренебрегване или просто избягване на отговорност, но тя не бе като тях. Баща й я обожаваше и тя го знаеше. Той настойчиво се интересуваше от нейната безопасност, от приятелите й, от образованието й. Ако й кажеше, че ще се обади, телефонът звънеше в точно определеното време, в което бе казал, че ще звънне. Всяка седмица по пощата идваше малък подарък, евтин, но смислен. Бари бе наясно, защо се безпокои толкова много за нейната безопасност и защо искаше тя да посещава частното девическо училище в Швейцария, обградена с охрана за сигурност, а не държавното, в което цареше пълен хаос.

Тя бе всичко, което му бе останало.

А той бе всичко, което тя имаше.

Като дете, след инцидента, в който изгуби половината си семейство, от страх тя не се отделяше от баща си в продължение на месеци, ходеше по петите му и безутешно плачеше, когато той отиваше на работа. В крайна сметка, страхът й, че и той ще изчезне от живота й бе преодолян, но правилото загрижен родител остана.

Сега бе жена на двадесет и пет и, въпреки че в последните няколко години обсебващото му внимание започваше да я дразни, тя се радваше на предимствата в живота си прекалено много, за да протестира. Бари харесваше работата си в посолството толкова много, че обмисляше да направи кариера в дипломатическата служба. И същевременно се наслаждаваше да бъде домакиня на баща си. Изпълняваше прекрасно задълженията си и спазваше протокола. Освен това на международната сцена се появяваха все повече жени посланици. Дипломатическото общество бе затворено и само за богати хора, а по темперамент и родословие тя отговаряше на тези изискванията. Бари бе спокойна, дори ведра, благословена с внимателен и тактичен характер.

Но сега, гола и завързана за леглото, с множество синини по бледата си кожа, тя почувства, как яростта я поглъща дълбоко и изцяло, как променя същността й и естеството на нейната природа. Нямаше да издържи това, което безимените й отмъстители бяха подготвили за нея. Ако искаха да я убият, така да бъде. Бе подготвена за смъртта, но не и готова да им се покори.

Тежките завеси на прозореца се раздвижиха. Движението привлече вниманието й, но погледа, който хвърли към прозореца бе неволен, без следа от любопитство. Вече бе толкова премръзнала, че колкото и силен вятър да ги бе задвижил, тя не го почувства.

Но вятърът бе черен и имаше форма.

Дъхът й замря в гърдите.

Бари мълчаливо наблюдаваше едрата черна фигура, тиха като сянка, да се промъква през прозореца. Това не можеше да бъде човек, хората издаваха звуци, когато се движеха. Разбира се, в пълната тишина на стаята, тя би трябвало да може да чуе шума от пердетата или слабото ритмично дишане. Триенето на обувките по пода, шумоленето на дрехи, нещо, което бе напълно човешко. След като черната фигура премина през завесите, те не застанаха в предишното си положение, виждаше се малък отвор между тях, един процеп, който позволяваше на част от някаква светлина — звездна, лунна или улична — нямаше значение каква бе, да разсее мрака. Бари се напрегна да се съсредоточи върху тъмната фигура, очите й изгаряха, докато го гледаше как се предвижва тихо по пода. Тя запази мълчание, каквото или който и да я приближаваше, не можеше да бъде по-лошо от мъжете, които я отвлякоха. Или идваха да я спасят?

А може би спеше дълбоко и това бе само сън. Със сигурност не беше реално. Нищо в тези дълги, ужасни часове откакто бе отвлечена, не можеше да бъде истина, но защо в съня й бе така студено? Не, без съмнение това бе напълно реално.

Черната фигура безшумно се плъзна и застина до леглото. Тя се извиси над нея, висока и мощна, и започна да разглежда голото й тяло. След това помръдна, вдигна ръка към главата си и свали черната маска от лицето си с едно бързо движение.

Маска! Бари бе толкова изтощена, че й трябваше известно време, за да осъзнае този кошмарен образ. Тя премигна. Мъж с маска. Не беше животно, нито фантом, а мъж от плът и кръв. Тя можеше да види блясъка в очите му, формата на главата му, относителната бледост на лицето му, макар че способността му да се движи без шум оставаше необяснима.

Просто още един мъж.

Тя не изпадна в паника. Изтласка назад страха и всички останали чувства, освен яростта. Просто чакаше, чакаше борбата, чакаше смъртта. Зъбите й бяха единственото оръжие, което имаше и тя щеше да ги използва, ако можеше. Щеше да ги впие в плътта на нападателя си и да го нарани възможно най-много, преди да умре. Ако имаше късмет щеше да се добере до гърлото му със зъби и да вземе копелето със себе си в смъртта.

Мъжът се бавеше, взирайки се в нея. Бари стисна в юмруци завързаните си ръце. Мамка му. По дяволите всички.

Изведнъж той приклекна до леглото и наведе глава напред в непосредствена близост до нейната. Тя се стресна — да не би да искаше да я целуне — обхвана я непоносимо чувство на безсилие. Тя се стегна събирайки сили, за да се нахвърли върху него, когато гърлото му се окажеше достатъчно близо.

— Макензи, Военноморски сили на САЩ — каза той тихо само на няколко сантиметра до ухото й.

Мъжът говореше английски с определено американски акцент. Тя подскочи зашеметена, трябваха й секунди преди да осъзнае смисъла на думите. Военноморски сили… Военноморски сили на САЩ….Въпреки че бе мълчала в продължение на часове, отказвайки да говори с похитителите или да реагира, по какъвто и да е начин, сега от гърлото й се изтръгна тих и безпомощен звук.

— Тихо, не вдигайте шум — предупреди я с нисък глас. Докато говореше се протегна над главата й и изведнъж напрежението в ръцете й намаля. Тя пое тежко въздух и изхлипа, лекото движение предизвика остри вълни от непоносима болка в раменете й. Бари бързо потисна звука зад стиснатите си до болка зъби.

— Съжалявам — прошепна, когато бе в състояние да говори.

Въпреки че не видя ножа в ръката му, почувства студенината на острието върху кожата си, когато той умело го плъзна под въжето и с ловко движение го сряза, за да освободи ръцете й. Тя безуспешно се опита да раздвижи ръцете си, но те останаха опънати над главата й, без да реагират на командите й.

Мъжът разбра всичко без думи. Мушна ножа обратно в калъфа и постави ръцете си, облечени в ръкавици, върху раменете й, масажира ги няколко секунди, след което нежно започна да ги сваля надолу. Пожар изгори ставите й. Почувства ръцете си така, все едно бяха изтръгнати от раменете, въпреки че той внимателно ги постави на леглото до тялото й, за да намали болката. Бари стисна зъби отново, отказвайки да позволи на звука да излезе от устните й. Студена пот изби на челото й, гадене изгаряше отново гърлото й, но тя мълчаливо се бореше с пристъпите на силна болка.

Той прокара пръсти по напрегнатите мускули на раменете й и започна да масажира възпалените стави и сухожилия, усилвайки още повече болката. Голото й тяло се изви. Мъжът я задържа неподвижно в легнало положение и продължи безмилостното възстановяване на кръвообръщението в травмираните й крайници. Тя бе толкова измръзнала, че топлината, която се излъчваше от ръцете му и от тялото му, когато се наведе към нея, опари болезнено голата й кожа. Болката премина през нея като огромна вълна и замъгли съзнанието й. Въпреки силното замайване си помисли, че сега, когато бе наложително да остане будна, най-сетне щеше да припадне.

Не, не можеше да припадне! Не трябваше да се отказва! Бари се напрегна до краен предел и след няколко безкрайно дълги секунди болката започна да намалява. Тя продължи да чувства силния натиск на ръцете му, докато болката утихна напълно. Накрая Бари се отпусна на леглото, поемайки дълбоко и забързано въздух, като че ли бе бягала дълго.

— Добро момиче — каза мъжът, като я остави на спокойствие. Думите му подействаха като балсам на изтерзаната й душа.

Той се изправи, извади ножа и се приближи към другия край на леглото. Отново усети хладното острие на ножа до глезените си, леко дръпване и краката й бяха свободни. Бари инстинктивно се сви на кълбо, тялото й само се задвижи, в закъсняла и безполезна реакция на скромност и самозащита. Притисна плътно бедрата, скръсти ръце пред гърдите си и захлупи лице върху мухлясалата дамаска на голия матрак. Не можеше да погледне към него, не можеше! Сълзи изгаряха очите й и задушаваха гърлото й.

— Ранена ли сте? — призрачният шепот погали кожата й като истинско докосване. — Можете ли да ходите?

Сега не му беше времето да се поддава на нервите си, осъзна тя. Предстоеше им да се измъкнат незабелязано и пристъпа на истерия щеше да съсипе всичко. Преглътна два пъти в опит да се пребори с емоциите си, така както преди се бе преборила с болката. Сълзи потекоха по лицето й, но тя се принуди да се изправи и провеси крака над ръба на леглото. Трепереща седна и се насили да го погледне. Не бе направила нищо, за да се срамува, трябваше просто да премине през това.

— Аз съм добре — отговори благодарна, че шепота прикри слабостта в гласа й.

Мъжът седна пред нея, като започна да сваля екипировката си и да я подрежда до себе си. В стаята бе прекалено тъмно и тя не можеше да различи повечето неща, но въпреки това разпозна формата на автоматичното оръжие, което той сложи на пода между тях. Тя го наблюдаваше объркано до момента, в който той не започна да сваля ризата си. Вълна на ужас я удари силно, като чук. Боже мой, нима той…

Мъжът внимателно уви ризата около нея, пъхна ръцете й в ръкавите, все едно обличаше дете, после закопча едно по едно копчетата, като държеше тъканта далече от тялото й, да не би пръстите му да докоснат гърдите й. Ризата пазеше още топлината му, която се уви като одеяло около нея, обгърна я и я затопли. Внезапното чувство на сигурност я притесни толкова, колкото когато я съблякоха гола. Сърцето й препускаше в гърдите, стомаха й се качи в гърлото. Тя се поколеба, но протегна ръка и докосна мъжа, без извинение, без молба. Сълзи закапаха бавно по лицето й, оставяйки солени следи. Беше получила толкова много насилие от мъжете през последните дни, че почти загуби контрол от неговата нежност, въпреки че грубостта и ударите я направиха по-решителна в съпротивата й. Очакваше същото и от него, а вместо това получи нежни грижи, които я разплакаха със своята естественост.

След секунда-две, мъжът с голямо внимание протегна ръката си, облечена в ръкавица, обхвана пръстите й и леко ги стисна. Неговата бе много по-голяма от нейната. Девойката почувства тежестта й, студените й пръсти попиха топлината и усетиха контрола на човек, който знаеше точно своята сила. Той стисна още един път ръката й и след това я пусна.

Тя се загледа в него, опитвайки се да пробие завесата от тъмнина и да види чертите му, но лицето му едва се различаваше от неясното очертание, което сълзите й замъгляха. Успя да види малко подробности и различи само някои движения. Той беше облечен в черна тениска и сега надяваше екипировката си така безшумно, както преди малко я бе свалил. Повдигна някакво капаче на китката си и тя видя слаб лъч светлина от циферблата на часовник.

— Имаме точно две минути и половина да се махнем от тук — промълви той. — Правете това, което ви кажа и когато ви кажа.

Преди малко тя нямаше да може да се справи, но краткия миг на разбирателство и допира й с него й вдъхнаха сили. Бари кимна и се изправи на крака. Коленете й трепереха. Напрегна мускули и отстрани косата от лицето си.

— Готова съм.

Бе направила точно две стъпки, когато отдолу се чуха отсечени изстрели от автоматично оръжие. Мъжът безшумно се обърна, и се отдалечи от нея толкова бързо, че тя примига неспособна да го последва.

Зад нея вратата се отвори. Ярък, режещ очите поток светлина я заслепи, и зловеща тъмна фигура застана на пътя й.

Пазачът! Разбира се, че е имало охрана!

Тогава последва неясно движение, чу се глухо сумтене и пазачът се строполи в ръцете на мъжа. Така безшумно, както правеше всичко останало, спасителят й придърпа тялото навътре и го положи на пода. После се протегна през трупа, хвана я здраво за ръка и я издърпа от стаята.

Коридорът беше тесен, мръсен и претрупан. Светлината, която изглеждаше толкова ярка, идваше от една-единствена крушка. На долния етаж и на улицата избухна нова стрелба. Отляво дойде тропот на тежко бягащи хора. Отдясно Бари видя затворена врата и след това първото стъпало на неосветено стълбище.

Мъжът затвори вратата на стаята, в която бяха, хвана лявата й ръка и я преметна на рамо, все едно тя не тежеше повече от чувал с брашно. Бари изгуби ориентация и прегърна крака на мъжа, а той се вмъкна бързо в съседната стая, скривайки и двамата в непрогледната тъмнина. Едва успя да затвори вратата, когато в коридора се разнесе порой от викове и проклятия, които я заставиха да скрие лицето си в тъканта на черните му панталони. Той я изправи на крака, бутна я зад себе си и извади от кобура под мишницата пистолет. Стояха до вратата, неподвижни, заслушани в суматохата от другата страна на дървената врата. Бари долови три различни гласа и ги позна. Последваха нови викове и проклятия на език, който бе слушала през целия ден, но не разбираше. Проклятията се засилиха, когато откриха тялото на охраната и нейното изчезване. Иззад стената се чу глух звук, явно един от похитителите й бе излязъл извън себе си от ярост.

— Тук първи. План Б.

Глухият шепот я стресна. Объркана, тя го изгледа и се опита да придаде смисъл на думите му. Бе толкова уморена, че й трябваше известно време да осъзнае, че той предава кодирано съобщение по радиото.

Разбира се, че не беше сам. Сигурно го придружаваше цял спасителен отряд.

Всичко, което трябваше да направят, бе да излязат от сградата и да се качат на хеликоптера, камиона или кораба, които ги чакаха някъде навън. Не я интересуваше, дори и ако бяха дошли на велосипеди. Бе готова да тръгне и пеша, ако се наложеше.

Но първо трябваше да се измъкнат от сградата. Очевидно, планът е бил да я изведе през прозореца, без да разберат похитителите й, които щяха да я потърсят чак на сутринта, но нещо явно се бе объркало и другите са били забелязани. Сега бяха хванати в капан, в тази стая, без възможност да се присъединят към останалата група.

Тялото й започна да се бунтува срещу стреса, който бе търпяла толкова дълго, срещу ужаса и болката, срещу глада и усилията. Усети как всеки мускул, от раменете до краката й, започва да трепери, докато цялото й тяло се затресе неконтролируемо. Бари искаше да се опре на мъжа, но се страхуваше да не му попречи. Животът й, както и неговия, зависеха изцяло от опита му. Тя не можеше да му помогне, така че най-малкото, което можеше да направи, бе да не му се мотае в краката. Но отчаяно се нуждаеше от подкрепа, затова направи две крачки и се облегна на стената. Внимаваше да не вдига шум, но той усети движението, обърна се наполовина и я улови с лявата си ръка. Без да говори я дръпна зад гърба си. Искаше да е наблизо, в случай че се наложи да се преместят бързо. Близостта му й подейства странно успокоително. Нейните похитители я бяха изпълнили с толкова страх и отвращение, че успяха да погубят всяко женско чувство в нея и след като я оставиха сама в студа и тъмнината, тя се замисли дали въобще ще се довери отново на някой мъж. Отговорът, поне с този мъж, беше да.

Бари с благодарност се опря на него, бе толкова слаба и уморена, че за момент си позволи да облегне главата на гърба му. Топлината на силното му тяло проникна през грубия плат на екипировката и опари изпитата й буза. Даже мирисът му беше топъл, помисли си тя замаяна, чисто мъжка смесица от пот и мускус, които усилието и напрежението превръщаха в опияняващ аромат, като най-доброто уиски. Макензи. Бе казал, че името му е Макензи, когато шепнешком се бе представил, наведен над нея.

О, Боже, той бе толкова топъл, а тя толкова студена! Под босите й стъпала каменния под сякаш изпращаше студени вълни нагоре по краката й. Ризата му бе толкова голяма, че я закриваше до коленете, но все пак отдолу бе гола. Цялото й тяло се тресеше.

Те стояха неподвижно в непрогледната тъмнина на тихата стая от цяла вечност, слушаха отдалечаващата се стрелба, заглъхващите викове и проклятия толкова дълго, че Бари се предаде и задряма облегната на него. Той бе като скала — неподвижен и с безгранично търпение. Нямаше нито малки нервни движения, нито намек за уморени мускули. Тя чувстваше бавното му ритмично дишане. И така облегната на гърба му, имаше усещането, че се носи на сал нежно поклащаш се нагоре-надолу от морските вълни.

Девойката се събуди, когато мъжът се обърна леко назад и я разтърси.

— Те мислят, че сме избягали — прошепна той. — Не се движете и нито звук, докато проверя нещата.

Тя се изправи с нежелание и едва не изкрещя от загубата на топлината, струяща от горещото му тяло. Мъжът включи фенерче, което излъчваше много слаба светлина, защото по-голяма част от лъчите му бе закрита с черна лента. Обиколи с него стаята и разкри, че е празна, с изключение на някои стари кутии, разпилени покрай едната стена, големи паяжини по всички ъгли и под, покрит с дебел слой прах. На далечната стена имаше едно прозорче, но той внимаваше светлината да не се доближава много до него и евентуално да издаде тяхното присъствие. Стаята изглеждаше неизползвана от много дълго време.

Той се наведе близо до нея и допря устни до ухото й. Топлият му дъх докосваше кожата й при всяка дума.

— Трябва да се измъкнем от тази сграда. Моите хора ще прикриват тила ни, но ние най-вероятно няма да можем да се свържем с тях до утре вечер. Налага се да изчакаме някъде на безопасно място. Какво знаете за разположението на сградата?

Тя поклати глава и последва неговия пример, повдигна се на пръсти и долепи устни до ухото му.

— Нищо — прошепна Бари. — Бях със завързани очи, когато ме доведоха тук.

Мъжът кимна и се отдалечи. За пореден път тя се почувства изгубена и изоставена, без неговата физическа близост. Знаеше, че желанието й да е близо до него и сигурността, която й даваше бе временна слабост. Но сега той й бе толкова необходим, че изпитваше силна болка. Не искаше нищо друго, освен да се притисне отново в него, да почувства топлината на живото му тяло и да бъде в контакт със стоманената сила, която бе застанала между нея и похитителите й.

Временно или не, Бари мразеше тази своя проява на слабост. Това й напомни остро за начина, по който се бе присламчила към баща си след смъртта на майка си и брат си. Разбира се, тогава тя бе просто дете и близостта, която възникна между нея и баща й, в по-голямата си част, бе за нейно добро. Но когато разбра колко задушаващи могат да бъдат тези отношения започна внимателно да се отдалечава. Сега това се случваше отново, първоначалният й инстинкт я тласкаше да се доближи отново към спасителя си. Нима през целия си живот и при всяка неприятност щеше да се увива около някого като лоза? Нямаше да го допусне, не искаше да бъде слаба. Този кошмар й показа твърде ясно, че всички служби за сигурност, независимо колко бяха добри, имаха слаби места. Вместо зависимост от другите, щеше да е по-добре да развива собствените си силни страни, които знаеше, че има, но не бе използвала. От сега нататък обаче нещата щяха да се променят.

Може би те вече се бяха променили. Нажеженият до червено гняв, който я бе завладял и който я крепеше докато лежеше гола, завързана за леглото, все още я изгаряше отвътре; дори нечовешката умора не бе успяла да го загаси. Заради това тя отказа да се поддаде на слабостта си, отказа да направи нещо, с което би могла да възпрепятства по някакъв начин Макензи. Вместо това се стегна и се изправи.

— Какво ще правим? — прошепна тя. — Какво мога да направя, за да помогна?

Тъй като нямаше плътни завеси на този мръсен прозорец, тя успя да види чертите му, когато се обърна и я погледна. Половината му лице бе в сянка, но слабата лунна светлина осветяваше висока скула, като подчертаваше силната линия на челюстите и хвърляше отблясъци върху твърди устни, които бяха очертани като на древногръцка статуя.

— Ще трябва да ви оставя сама за известно време — каза той. — Ще се оправите ли?

Паника избухна в стомаха и в гърдите й. Едва успя да сподави писъка на протест, който щеше да ги издаде. Тя стисна зъби и реши да не отговаря, за да не извика, затова само кимна с глава.

Той се поколеба и Бари почувства вниманието му, фокусирано върху нея, като че ли усещаше страха й и се опитваше да реши дали е безопасно да я остави. След няколко мига кимна рязко, в знак, че разбира нейната решителност или най-малкото не се съмняваше в нея.

— Ще се върна след половин час — каза той. — Обещавам.

Мъжът извади нещо от жилетката. Разгърна го, оказа се някакъв вид тънко одеяло. Той загърна Бари с него и я уви плътно. Въпреки че бе тънко, то веднага започна да сгрява изстиналото й тяло. Но когато пусна краищата му — те се разтвориха отново. Бари ги хвана трескаво в опит да запази малкото топлина. И докато се увиваше, той отвори вратата с едва доловимо проскърцване и се плъзна в коридора така безшумно, както се бе промъкнал през прозореца. Тогава вратата се затвори и тя остана отново сама в тъмнината.

Нервите й пищяха в знак на протест, но тя ги игнорира. Вместо това се концентрира да стои колкото се може по-безшумно, ослушваше се за всеки звук в сградата, който можеше да й подскаже какво става около нея. Слабият шум на улицата, предизвикан от стрелбата разбудила гражданите наоколо, постепенно замря. Дебелите каменни стени на сградата така или иначе притъпяваха всеки звук. Във вътрешността на зданието цареше тишина. Ако похитителите са напуснали убежището си, след нейното предполагаемо бягство? Може би са проследили групата на Макензи, мислейки, че е с тях?

Краката й се подкосиха и тогава й хрумна, че може да седне на пода, да увие около себе си одеялото и да съхрани повече топлина. Стъпалата и краката й бяха почти вцепенени от студ. Отпусна се внимателно на пода, ужасена да не би по невнимание да вдигне някакъв шум. Седна на тънкото одеяло и го уви колкото се може по-стегнато около себе си. От каквато и материя да бе направено, то спираше студа от каменния под. Бари подви крака, прегърна коленете си и подпря на тях глава. За първи път след дългите мъчителни часове се бе разположила удобно, клепачите й неизбежно взеха да натежават.

И докато седеше там — сама в тъмната и мръсна стая — Бари потъна в сън.

вече нямама търпение да я прочета цялата,стана ми толкова интересно..

тръпка,динамика..........Макензи!!!!!

Страхотен превод,чак се изнервих и се скарах на дъщеря си да не ми пречи-хихихихих.