УАООООООООООООООООООООООООО!!!!! Нямам търпение вече

О, дааа! Различно, но и завладяващо. А и как няма да е, като всички си падаме по "лоши" дяволи.

Олелеее. Направо съм без думи. Страшни сте.

Аве не сме страшни ве хихихихихи. Наш кви душици сме. Обаче аз имам едно питане. Хрумна ми, че мога да ви пускам и последващи глави от представените вече наред с новото, което предстои. Та въпросирам ще ли ви е интересно да е така на час по лъжичка или ще се превърна в зла дразнеща кучка каквато съм?

Аве не сме страшни ве хихихихихи. Наш кви душици сме. Обаче аз имам едно питане. Хрумна ми, че мога да ви пускам и последващи глави от представените вече наред с новото, което предстои. Та въпросирам ще ли ви е интересно да е така на час по лъжичка или ще се превърна в зла дразнеща кучка каквато съм?

Хич не се чуди,ами пускай и другите части.Така ще бъдеш най-добрата и върховно дразнеща, зла кучка.

Хич не се чуди,ами пускай и другите части.Така ще бъдеш най-добрата и върховно дразнеща, зла кучка.

+1!!!

подкрепям с две ръце и два крака

Хич не се чуди,ами пускай и другите части.Така ще бъдеш най-добрата и върховно дразнеща, зла кучка.

Абсолютно! Е, ако намериш някоя по- голяма лъжица (с размерите на манастирски казан например), с която да пускаш никой няма да се противи

Браво, точно тук й беше мястото на тази тема – начело, за да се вижда!!! Сънчо, идеята ти е прекрасна.Даже, може да не е само по една две глави, а и повече.Само че най-, най- интересните моменти ги остави като забулена тайна за самата книжка, за да има гъделичкаш момент!!!

Рум идеята ми е по скоро да маам кат едно време в списанията. Нали знаш на седмица по глава докато не се пръкне цялото. Инак ша ви ошашавим. Като излезе вече си чел до нягде и си я дочиташ. Естествено някои мразят така тоест да не четат тук тогаз, а да си чакат цялото. Темата е нетърпеливи все пак. Тор миси че е важна. Надявам се да им е важно на всички момичета това, което правим. След малко ще продължа с още една книга и ще упомена в кой ден кое може да се очаква. Големо тенкю пак за интереса към хрумката ми.

Идеята е страхотна Подкрепям с две ръце

Идеята е страхотна Подкрепям с две ръце

Направо ме уби с тази темичка Аз шЪ си чакам целите книжки иначе шЪ ритна камбаната....

И понеже защото днес е петък:

"Как да си хванеш наследница" Ми да видим Джулия Куин има ли отговор на този въпрос, който аз определено отправям в мъжки род? Превод kristi_34:

Глава 1

Кон-ту-бер-нал (съществително) — човек, който се намира в същата палатка; съквартирант в палатка; другар

От мисълта да деля палатка с Пърси Прюит ме побиват тръпки.

Из личния речник на Каролайн Трент

Хемпшир, Англия

3 юли 1814

Каролайн Трент нямаше намерение да убива Пърсивал Прюит. Всичко стана случайно и сега той беше мъртъв.

Или поне тя си мислеше, че е мъртъв. Със сигурност имаше достатъчно кръв. Стичаше се по стените, беше разплискана по пода, а чаршафите бяха направо подгизнали. Каролайн не разбираше много от медицина, но бе убедена, че един човек не може да изгуби толкова кръв и да оцелее.

Намираше се в голяма беда.

— По дяволите — промърмори тя. Макар да бе деликатна жена, не бе получила общоприетото възпитание и често имаше какво още да се желае от обноските й. — Ти, глупако — каза тя на тялото на пода, — защо трябваше да ме нападаш, не можа ли просто да ме оставиш на мира? Казах на баща ти, че няма да се омъжа за теб. Не бих го направила дори и да беше последния идиот в Англия!

Тя тупна с крак по пода и едва не го изкълчи от ярост. Защо думите й никога не звучаха по начина, по който и се искаше?

— Имах предвид, че си идиот — каза тя на Пърси, който, естествено, не й отговори. — И че не бих се омъжила за теб и… О, по дяволите! Защо въобще ти говоря? Очевидно си мъртъв!

Каролайн простена. Как, за Бога, да постъпи сега? Бащата на Пърси щеше да се върне само след два часа и не беше нужно да си завършил Оксфорд за да разбереш, че няма да е доволен да види сина си мъртъв.

— Дяволите да го вземат баща ти. Всичко е по негова вина. Ако не беше толкова вманиачен да ти хване богата наследница…

Оливър Прюит беше настойникът на Каролайн или поне щеше да бъде през следващите шест седмици, докато тя отпразнува двадесет и първия си рожден ден. Бе броила дните до 14 август 1814 от 14 август 1813, когато бе навършила двадесет. Оставаха още само четиридесет и два. Четиридесет и два дни и най-накрая щеше да поеме контрол върху живота и парите си. Дори не й се мислеше каква част от тях бяха изхарчили семейство Прюит. Хвърли оръжието на леглото, отпусна ръце и се загледа в Пърси.

И тогава… той отвори очи.

— Аааааааааааа! — Каролайн подскочи, изпищя и грабна оръжието.

— Ти к… — започна Пърси.

— Не го казвай! — предупреди го тя. — Все още държа оръжие.

— Не би го използвала — разкашля се той и се хвана за окървавеното рамо.

— Извинявай, но доказателствата сочат друго.

Устните на Пърси се свиха в тънка линия. Той изруга и погледна яростно към Каролайн.

— Казах на баща ми, че не искам да се женя за теб — изсъска той. — Боже! Можеш ли да си представиш? Да трябва да живея с теб до края на живота си. Направо ще полудея. Ако не ме убиеш преди това.

— Ако не искаш да се жениш за мен, не трябваше да ме нападаш.

Той сви рамене и изтръпна, когато движението причини болка в рамото му.

— Имаш доста пари, но, знаеш ли, не мисля че си заслужаваш.

— Бъди така добър да го кажеш на баща си — сопна се Каролайн.

— Той каза, че ще ме лиши от наследство, ако не се оженя за теб.

— И ти не му се противопостави, поне веднъж в жалкия си живот?

Пърси изръмжа, когато го нарекоха жалък, но предвид състоянието си нямаше какво да направи.

— Бих могъл да отида в Америка — промърмори той. — Със сигурност диваците са по-добър вариант от теб.

Каролайн пропусна коментара му край ушите си. Двамата не се разбираха още откакто бе дошла да живее при семейство Прюит преди година и половина. Той не смееше да възрази на баща си за нищо и показваше малко дух единствено, когато Оливър бе извън къщата. За съжаление Пърси бе злобен и дребнав, а според нея, и доста тъп.

— Предполагам, че ще трябва да те спася сега — измърмори тя — Не си чак толкова ценен, че заради теб да ме хвърлят в затвора.

— Много си любезна.

Тя измъкна една възглавница от калъфката й, сви плата на тампон — първокачествен лен, купен с нейни пари, отбеляза — и го притисна към раната на Пърси.

— Трябва да спрем кървенето — каза тя.

— Изглежда е понамаляло — добави Пърси.

— Дали куршумът е излязъл?

— Не знам, но ме боли адски много. Не знам също, дали боли повече, ако премине или заседне в мускула.

— Мисля, че и двете са доста болезнени — отбеляза тя като повдигна тампона за да разгледа раната. После внимателно го обърна и погледна гърба му. — Мисля, че е преминал. Имаш дупка и на рамото.

— Не ти ли стигаше да ме раниш веднъж?

— Подмами ме в стаята си под предтекст, че искаш чай за главоболие — сопна се тя. — И се опита да ме изнасилиш! Какво очакваше?

— Защо, по дяволите, имаш оръжие?

— Винаги го нося със себе си — отвърна тя. — Имам го откакто… Е, няма значение.

— Нямах намерение да те насилвам… — промърмори той.

— Откъде можех да зная?

— Е, знаеш, че никога не съм те харесвал.

Каролайн притисна превръзката около разкървавеното рамо на Пърси, може би малко по-силно отколкото бе необходимо.

— Това, което знам — натърти, — е, че ти и баща ти винаги сте харесвали наследството ми.

— Мисля, че те ненавиждам повече, отколкото харесвам парите ти — каза Пърси. — Твърде много командваш, дори не си хубава и имаш змийски език.

Каролайн сви устни. Ако понякога се изразяваше по-остро, то вината не беше нейна. Бързо бе научила, че умът и чувството й за хумор са единствената й защита срещу парада от ужасни настойници, с които бе принудена да живее откакто навърши десет и баща й почина. Най-напред беше Джордж Лиджет, първи братовчед на баща й. Той не бе толкова лош, но определено не знаеше как да се държи с малко момиче. Бе й се усмихнал само веднъж и й бе казал, че се радва да се запознае с нея. След това я бе изпратил в къща в провинцията с бавачка и гувернантка. И бе забравил за нея.

Но Джордж бе умрял и настойник й стана неговият първи братовчед, който нямаше никаква връзка нито с нея, нито с баща й. Нийлс Уикъм беше стар и злобен скъперник, който бе видял в повереницата си безплатна прислужница, и веднага й бе дал лист със задачи, по-дълъг от ръката й. Каролайн му бе готвила, чистила, гладила, лъскала мебелите, мела пода. Единственото нещо, което почти не правеше, бе да спи.

В един прекрасен ден обаче, Нийлс се задави с пилешка кост, стана виолетов и умря. Съдът не бе много наясно какво да прави с Каролайн, която на петнадесет беше твърде добре възпитана и богата за да отиде в сиропиталище, затова я прехвърли на Арчибалд Прюит, втори братовчед на Нийлс. Арчибалд се бе оказал твърде похотлив, за да остави едно привлекателно момиче на мира и оттогава се бе родил навикът й винаги да носи оръжие със себе си. Той обаче, се оказа със слабо сърце и Каролайн живя с него само шест месеца, след което си събра багажа и се премести при по-младия му брат Албърт.

Той пиеше твърде много и използваше юмруците си, което пък научи Каролайн да бяга бързо и да се крие добре. Покойният Арчибалд може и да се бе опитвал да я опипва във всеки удобен момент, но Албърт беше агресивен и когато я уцелеше, болеше много. Освен това тя се научи да разпознава миризмата на спирт дори от съседните стаи. Албърт никога не вдигаше ръка срещу нея когато беше трезвен.

Но, за съжаление, рядко изтрезняваше и в един от пиянските си изблици ритна коня си толкова силно, че той му отвърна. Право в главата. По това време Каролайн така беше свикнала с местенето, че щом хирурга покри с чаршаф главата му, си събра багажа и зачака съдът да я настани другаде.

Така се озова при по-младия брат на Албърт — Оливър и неговия син Пърси, който в момента кървеше на пода. В началото Оливър изглеждаше като най-добрия попечител в сравнение с всички останали, но Каролайн бързо осъзна, че не се интересува от нищо друго освен от пари. Щом научи, че повереницата му има голямо състояние, реши, че тя и парите й няма да му се изплъзнат. Синът му бе само с няколко години по-възрастен от нея, затова Оливър обяви, че ще се оженят. Нито един от бъдещите годеници не бе доволен от плана и го заявиха направо, но Оливър не им обърна внимание. Притискаше Пърси дотогава, докато не се съгласи, а сега се опитваше да убеди Каролайн, че трябва да стане лейди Прюит.

«Убеждаването» се състоеше в това да й крещи, да я зашлевява, да я държи гладна и заключена, и накрая да направи така, че да забременее от Пърси за да й се наложи да се омъжи за него.

— Предпочитам да родя копеле, отколкото Прюит — тихо промърмори тя.

— Какво каза? — попита Пърси.

— Нищо.

— Трябва да си вървиш — каза той, внезапно сменяйки темата.

— Това е ясно.

— Баща ми каза, че ако не забременееш от мен, той лично ще се погрижи за това.

Каролайн едва не повърна.

— Моля? — каза тя с треперещ глас. Дори Пърси бе за предпочитане пред Оливър.

— Не знам къде може да отидеш, но трябва да изчезнеш до двадесет и първия си рожден ден, който е… Кога?… Скоро, мисля.

— След шест седмици — прошепна Каролайн. — Точно след шест седмици.

— Можеш ли да го направиш?

— Да се скрия?

Пърси кимна.

— Ще ми се наложи. Но ще ми трябват пари. Имам малко заделени, но нямам достъп до наследството си до рождения ми ден.

Пърси изстена, когато Каролайн премести превръзката.

— Мога да ти заема малко — предложи той.

— Ще ти ги върна. С лихва.

— Добре. Налага се да тръгнеш още тази вечер.

Тя се огледа из стаята.

— Но тази бъркотия… Трябва да почистя кръвта.

— Не, остави всичко както си е. По-добре да те пусна, да избягаш, задето ме застреля, отколкото, защото не съм изпълнил заповедта на баща ми.

— Един ден ще трябва да му се опълчиш.

— Ще е по-лесно, ако те няма. В съседния град има едно чудесно момиче, което мисля да поухажвам. Тя е тиха и покорна, и не е кльощава като теб.

Каролайн веднага съжали горкото момиче.

— Надявам се между вас да се получи — излъга тя.

— Лъжеш. Но не ме е грижа. Няма никакво значение какво мислиш, стига да си далеч оттук.

— Знаеш ли, Пърси, сигурно няма да повярваш, но и аз мисля същото за теб — за нейна изненада той се усмихна и тя за първи път усети някаква близост с това момче, което й бе почти връстник.

— Къде ще отидеш? — попита той.

— По-добре е да не знаеш. Така баща ти няма как да го изкопчи от теб.

— Имаш право.

— Пък и все още не знам. Нямам никакви роднини, нали затова се озовах тук с вас. Но след десет години борби със свръхзагрижените ми настойници, мисля че ще оцелея сама шест седмици.

— Ако някоя жена може да го направи, то това си ти.

Каролайн вдигна вежди.

— Това комплимент ли беше? Поразена съм.

— Дори не беше близо до комплимент. Кой мъж би искал жена, която може да се справя отлично и без него?

— Някой, който може да се справя доста добре и без баща си — сряза го тя.

Пърси се намръщи докато посочваше с глава към шкафа.

— Отвори горното чекмедже… не, онова вдясно…

— Пърси, тук е бельото ти! — възкликна Каролайн, затръшвайки чекмеджето отвратена.

— Искаш ли да ти заема пари или не? Там ги крия.

— Е, няма съмнение, че никой не би погледнал тук — промърмори тя. — Може би ако се къпеше по-често…

— Боже! — избухна той. — Нямам търпение да се махнеш. Ти, Каролайн Трент, си дяволско изчадие. Истинска чума. Зло. Ти си…

— О, млъкни! — Тя отново отвори чекмеджето, думите му неочаквано я бяха засегнали. Никога не бе харесвала Пърси повече, отколкото той нея, но на кого би му се понравило да го сравняват със скакалци, комари, жаби, Черната Смърт и кървави реки. — Къде са парите? — решително попита тя.

— В чорапа ми… не, в черния… не този черен… да, ето там до… да, този е.

Каролайн намери точния чорап и измъкна няколко банкноти и монети.

— Мили Боже, Пърси, тук има поне сто паунда. Откъде ги имаш?

— Спестявам от доста време. И си отмъквам монета или две веднъж в месеца от бюрото на баща ми. Стига да не взема твърде много, никога не забелязва.

Каролайн трудно би повярвала в това. Оливър Прюит беше толкова обсебен от парите, че кожата му трябваше да е с цвета на банкнотите.

— Вземи половината — каза той.

— Само половината? Не бъди глупав, Пърси. Трябва да се крия шест седмици. Може да се появят непредвидени разходи.

— И аз може да имам непредвидени разходи.

— Поне имаш покрив над главата си! — извика тя.

— Може да се лиша от него, щом баща ми разбере, че съм те оставил да избягаш.

Каролайн обмисли думите му. Оливър Прюит нямаше да остане доволен от единствения си син. Напъха половината пари обратно в чорапа.

— Много добре — каза тя и прибра своята част в джоба си. — Ще се справиш ли с кървенето?

— Няма да те обвинят в убийство, ако това те притеснява.

— Може и да ти е трудно да го повярваш Пърси, но аз не искам да умираш. Не искам да се омъжвам за теб и определено няма да съжалявам, ако не те видя никога повече, но не искам да умираш.

Той я погледна някак странно и за момент Каролайн наистина си помисли, че ще й каже нещо мило, или поне толкова мило, колкото това, което тя бе казала. Вместо това изсумтя.

— Права си. Трудно ми е да го повярвам.

В този момент Каролайн реши да изостави всякаква сантименталност и закрачи към вратата. С ръка на дръжката, тя спря и каза:

— Ще се видим след шест седмици, когато дойда да си прибера наследството.

— И да ми върнеш парите.

— Да, и да ти върна парите. С лихва — добави преди него.

— Добре.

— От друга страна — каза тя най-вече на себе си. — Сигурно има начин да оправя делата си без да се срещам с вас отново. Може би чрез адвокат…

— Още по-добре — прекъсна я Пърси.

Каролайн въздъхна доста шумно и раздразнено и излезе от стаята. Пърси никога нямаше да се промени. Той беше груб, себичен и дори и да изглеждаше много по-мил от баща си, си оставаше простак.

Тя се понесе по тъмният коридор и изкачи стълбите към стаята си. Струваше й се забавно как настойниците й винаги и даваха тавански стаи. Оливър бе по-лош от останалите — бе я настанил в прашен ъгъл с нисък таван и дълбоки стрехи. Но се бе провалил в опита си да прекърши духа й. Каролайн обичаше уютната стаичка. По-високо беше само небето. Можеше да слуша как дъждът барабани по покрива и да наблюдава как точно до прозореца й през пролетта разцъфваха дърветата. Сред листата им гнездяха птици и понякога по перваза се разхождаха катерички.

Тя нахвърля най-ценните си притежания в една чанта и спря за да надникне през прозореца. Вечерта беше безоблачна и сега небето изглеждаше изумително ясно. Вероятно щеше да е звездна нощ. Каролайн имаше малко спомени от майка си, но можеше да си спомни как стои в скута й през една лятна вечер, загледана в звездите.

«Виж тази — прошепваше Касандра Трент. — Мисля, че е най-ярката в небето. Погледни ето там. Виждаш ли мечката?» В края на всеки техен излет, майка й казваше — «Всяка звезда е специална, знаеше ли това? Понякога всички изглеждат еднакви, но всяка една е уникална и различна, като теб. Ти си най-специалното малко момиче в целия свят. Никога не забравяй това!».

Каролайн бе твърде малка за да осъзнае, че Касандра умираше, но сега се осланяше на последния подарък на майка си без значение колко отчаяна и самотна беше. А последните десет години й бяха дали много поводи да се чувства по този начин. Каролайн просто трябваше да погледне към небето и то я успокояваше. Ако някоя звезда проблеснеше, тя се чувстваше уютно и в безопасност. Може би не толкова уютно като онова дете в скута на майка си, но поне звездите й даваха надежда. Те продължаваха, те оцеляваха, и тя също го можеше.

Хвърли последен поглед на стаята си за да се увери, че не е забравила нищо, прибра няколко дълги свещи в чантата си в случай, че й потрябват и излезе. Къщата беше тиха; всички слуги имаха почивен ден, вероятно за да няма свидетели, когато Пърси опиташе да я изнасили. На Оливър винаги можеше да се разчита да обмисли детайлите. Каролайн беше учудена само от това, че не бе опитал тази тактика по-рано. В началото най-вероятно си бе мислил, че може да я омъжи за Пърси без насилие. Но с приближаването на двадесет и първият й рожден ден сигурно се бе отчаял.

Както и Каролайн. Ако трябваше да се омъжи за Пърси, щеше да е по-добре да умре. Не я интересуваше колко мелодраматично звучи. Единственото нещо, по-лошо от това да го вижда всеки ден до края на живота си, бе да го слуша всеки ден до края на живота си.

Тя преминаваше през коридора към входната врата, когато забеляза новият свещник на Оливър, който величествено се извисяваше на края на масата. Той се хвалеше с него от една седмица. «Истинско сребро — говореше той, — от най-добрия майстор».

Каролайн изсумтя. Не би могъл да си го позволи преди да й стане настойник.

Което всъщност бе ирония. Тя с удоволствие щеше да сподели наследството си, дори да го даде, ако просто бе открила дом и семейство, които да я обичат и да ги е грижа за нея.

Някой, който щеше да види в нея нещо повече от слугиня с банкова сметка.

Каролайн импулсивно грабна свещите от новия свещник и ги замени с тези в чантата си. Ако й се наложеше да пали свещ по време на пътуването си, предпочиташе приятно миришещия пчелен восък, който Оливър пазеше за себе си.

Изтича навън, благодарна за топлото време.

— Слава Богу, че Пърси не реши да ме напада през зимата — промърмори, докато подтичваше по алеята. С удоволствие би яздила за да се измъкне от Хемпшир по-бързо, но Оливър имаше само два коня и в момента и двата бяха на каретата му, с която, както винаги, веднъж седмично бе отишъл да играе карти у съседите.

Каролайн опита да погледне на това от добрата страна и си напомни, че ще й е по-лесно да се крие, ако върви пеша. Макар че щеше да е по-бавно. А ако попаднеше на разбойници…

Тя сви рамене. Жена без придружител — винаги изглеждаше подозрително, а светлокестенявата й коса отразяваше лунната светлина, въпреки че по-голямата част от нея бе прибрана под бонето. Щеше да е по-умно, ако се бе облякла като момче, но не бе имала достатъчно време. Може би трябваше да върви по крайбрежието, защото най-близкото пристанище не беше далеч. Щеше да пътува по-бързо по море и да се отдалечи достатъчно далеч от Оливър.

Да, крайбрежието беше добра идея. Не можеше да пътува по главните пътища. Със сигурност щяха да я видят. Тя се обърна на юг и тръгна през полето. До Портсмут имаше само петнадесет мили. Ако вървеше бързо щеше да стигне там до сутринта, да си резервира билет за някой кораб и да се озове в друга част на Англия. Каролайн не искаше да напуска страната, не и щом трябваше да получи наследството си само след шест седмици.

Но какво да прави дотогава? Бе живяла изолирана от обществото и не знаеше дали ще може да си намери някаква прилична работа. Предполагаше, че от нея би излязла добра гувернантка, но щяха да й трябват поне шест седмици за да си намери подходящо място. А и щеше да е доста неловко да започне работа, и съвсем скоро да си тръгне.

Умееше да готви, а настойниците й се бяха потрудили да я научат как да чисти. Може би щеше да си намери работа като прислужница в някой непознат и много забутан хан.

Тя кимна на себе си. Да чисти на непознати не бе особено привлекателна идея, но й се виждаше единственият начин да оцелее през следващите няколко седмици. Най-важното бе да се махне от Хемпшир и съседните графства. Да, бе готова да работи в хан, но задължително да се намира далеч от семейство Прюит.

Затова и ускори крачка. Тревата под обувките й беше мека и суха, а дърветата я скриваха от главния път. Нямаше много движение по това време на нощта, но човек трябваше да е внимателен. Тя се движеше леко и единственият шум наоколо бе този от стъпките й. Докато…

Какво беше това?

Каролайн се завъртя, но не видя нищо. Сърцето й лудо заби. Можеше да се закълне, че е чула нещо.

— Навярно е таралеж — прошепна си тя. — Или може би заек.

Само че не видя никакви животни и не се успокои.

— Просто продължавай да вървиш — каза си тя. — Трябва да стигнеш до Портсмут.

Възвърна темпото на крачките си. Вървеше толкова бързо, че едва си поемаше дъх и тогава…

Тя се извърна и ръката й инстинктивно се насочи към пистолета. Този път определено бе чула нещо.

— Знам, че си там! — заяви с увереност, която съвсем не изпитваше. — Покажи се или се дръж като страхливец!

Листата прошумоляха и един мъж се показа иззад дърветата. Беше облечен изцяло в черно, от ризата до ботушите. Висок, широкоплещест и чернокос. Определено бе най-опасният мъж, когото Каролайн беше виждала.

И бе насочил оръжие право към сърцето й.

Редактирано 12 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

Аз ще изчакам целите книжки, защото няма да мога да издържа с една глава на седмица..Но идеята е доста добра и съм сигурна, че другите ще си следят редовно. Е, и аз ще поглеждам де, но ще се запася с много търпение за целите книжки

Опасно начало,пълно с напрежение-Мреси Много!!!

Сряда: Реквием за дявола; Джери Смит-Реди

Ти с по-светло не можа ли да го сложиш туй или щото става выпрос за дяволчо, реши дан се набива на очи?!?! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Ша видиш ти кут ти са разсърди на сювсем.....

Редактирано 8 април 201115 г. от shemett (преглед на промените)

Страхотна работа момичета! Но аз ще изчакам целите книжки (поне докато не се поддам на изкушението да прочета една глава, аде още една и още....).

Леле и Бриджъртън се появи на хоризнота

Момичета, страхотни сте! Нямам думи да ви благодаря за откъса със Соша! Виждам, че утре е ден за нов откъс от любимите ни фамилиери, но аз просто нямам нервите да ми се дават кокалчета, докато ми се поднесе паничката. Ще чакам да излезе цялата книга и да я погълна колкото се може по-бързо. Отново много ви благодаря! Уникални сте! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/kiss.gif

Аз съм от тия, които искаха на час по черпаче, така че ще си чета. Колкото до откъса на Д.Куин-страхотен е, щом се разхилих( рано-рано в събота) още от втория ред, представям си, колко доволна ще бъда след цялата книга Мога ли свенливо да попитам, дали по Великден ще получим подарък под формата на цяла книга(която и да е)? Нахална съм, знам, сорииииии!!!

Редактирано 9 април 201115 г. от liq t. (преглед на промените)

Сряда: Реквием за дявола; Джери Смит-Реди

Ти с по-светло не можа ли да го сложиш туй или щото става выпрос за дяволчо, реши дан се набива на очи?!?! http://www.kaldata.com/forums/public/style_emoticons/<#EMO_DIR#>/sad.gif

Ша видиш ти кут ти са разсърди на сювсем.....

Стига рива ве. Не можаф са редактна нящо. В сряда ша е в цвят дето ша та избоде.

Аз пък от вълнение нещо много яко съм се заблудила, че днес е неделя и че ще има нов откъс от Соша

Момичета, идеята ви е страхотна и просто нямам думи! Номер едно сте и се надявам винаги да дерзайте така напред! Браво, само това мога да кажа, защото дори това е много малко и недостатъчно за вас! Заслужавате нещо невероятно за прекрасно свършвания постоянно от вас труд.

Събота е. И както рекла мама Божка днес гледаме Зейн Макензи 1:

Глава 1

Зейн Макензи кипеше от ярост.

Нито един човек на борда на американския самолетоносач «Монтгомъри» не бе спокоен, може би само готвачите, но и това бе доста съмнително. Защото мъжете, които те обслужваха — командира на ескадрила, главния офицер, разпределителя на полети, моряците, радистите, стрелците, морските пехотинци и пилотите бяха мрачни и отбранителни. Без съмнение дяволски намръщен бе и капитанът на кораба – Юдака.

Общото нещастие на пет хиляди моряци на борда на самолетоносача не можеше да се сравни с нивото на ярост на капитан II ранг Макензи. Капитанът на кораба и главният офицер бяха по-старши по звание и Макензи се обръщаше към тях с нужното уважение заради ранга им, но и двамата мъже осъзнаваха напълно, че кариерите им са застрашени, а задниците им са изложени на голяма опасност. Разбира се, ако останеше нещо от тях. Нямаше да има нито Военен съд, нито повишение и докато не подадат оставка или не се пенсионират те щяха да изпълняват само второстепенни команди — в зависимост от това, доколко умееха да четат явните «знаци на внимание».

Широкото и приятно лице на капитан Юдака, обикновено изразяваше отговорност, но сега, когато срещна ледения поглед на Макензи, в изражението му се четеше горчиво примирение. Обикновено в присъствието на морските тюлени, капитанът се чувстваше нервен, тъй като не се доверяваше на методите им, които не се изразяваха в рамките на типичните правомощия. А този тюлен по-специално, го караше да иска да бъде навсякъде другаде, само не тук.

Той вече се бе срещал с Макензи, когато двамата с главен помощник Бойд дадоха инструкции в учението по сигурност. Екипът от морски тюлени под ръководството на Макензи трябваше да се опита да пробие сигурността на самолетоносача в търсене на слаби места, които могат да бъдат използвани от множеството терористични групи, често срещани в наши дни. Това бе едно от ученията, които се провеждаха от екипа морски тюлени Тийм Сикс Ред Сел, който бе с толкова лоша слава и методи извън допустимите граници, че го бяха разпуснали седем години след създаването му. Идеята за проверка все пак остана жива, но в по-контролирани граници. Групата Тийм Сикс бе секретно, контратерористично подразделение, което потвърждаваше правилото, че най-добрият начин за борба с терористите е предотвратяване на техните действия, а не поправяне на грешки след смъртта на хора. За тази цел тюлените тестваха сигурността на корабите на Военноморските сили и на самолетоносачите, а след това даваха препоръки за отстраняване на слабостите, които откриваха. Винаги се намираха слабости, пробивите на тюлените никога не бяха напълно осуетявани, дори и когато командирите и капитаните бяха информирани предварително.

На инструктажа Макензи се бе държал хладно, но спокойно. Контролираше се. Повечето морски тюлени бяха диви и твърде крайни, но той изглеждаше по-скоро като офицер от Военноморския флот, със своите студени учтиви маниери и перфектно стоящата му бяла униформа. Капитан Юдака се чувстваше спокойно с него, убеден, че Макензи е по-скоро административен тип, отколкото истински член на дивите тюлени.

Но той грешеше.

На фона на учтивостта, сдържаността и бялата униформа, която изглеждаше както винаги безукорна, дълбокият глас и студената ярост в сиво-сините очи, които блестяха като лунна светлина върху острието на нож — не предвещаваха нищо добро. Обграждаше го толкова силна аура на опасност, че бе почти осезаема и капитан Юдака разбра, че преценката му за Макензи бе напълно погрешна. Той беше човек, с когото другите трябваше да се съобразяват. Юдака имаше чувството, че този леден поглед дере кожата му парче по парче. Никога не се бе намирал по-близо до смъртта, отколкото в момента, в който Макензи влезе в каютата му, след като беше разбрал какво се е случило.

— Капитане, вие бяхте информиран за това учение — каза студено Зейн. — Всеки на този кораб, бе предупреден и беше съобщено, че моите хора няма да носят никакво оръжие. Обяснете тогава, защо, по дяволите, двама от хората ми са ранени?

Помощник-капитан мистър Бойд се втренчи в ръцете си. Капитан Юдака усети, че яката на униформата го стяга, въпреки че горното копче беше разкопчано, и единственото, от което се задушаваше, бе погледът на Макензи.

— За случилото се няма извинение — дрезгаво отговори той. — Може би охраната се е изплашила и е стреляла, без да се замисли. Глупаво е, но сигурно са искали да се проявят като мачовци и да покажат на големите лоши тюлени, че не могат да пробият сигурността. Няма значение. Това не е извинение — в крайна сметка, за всичко, което се случва на кораба, носеше отговорност той. Щеше да получи наказание, също както и винаги готовите да стрелят по някого моряци.

— Моите хора са проникнали в защитата — тихо каза Зейн. От гласа му, космите на врата на капитана се изправиха.

— Не се и съмнявам в това.

Нарушенията в областта на сигурността на кораба бяха сол в раната на капитана, но не можеше да се сравни с чудовищната грешка на членовете на екипажа, открили огън по невъоръжените морски тюлени. Неговите моряци бяха негова отговорност. Настроението му не се подобряваше и от факта, че след поражението на двама от техния екип, другите невъоръжени тюлени бяха взели контрола и бяха обезопасили района. Това означаваше, че моряците, открили стрелба, бяха грубо обезоръжени и сега се намираха в лазарета, заедно с другите две ранени момчета. Всъщност, изразът грубо обезоръжени означаваше, че тюлените са пребили до смърт хората му.

Най-сериозно ранен от техния екип бе лейтенант Хигинс, който получи куршум в гърдите и щеше да бъде транспортиран по въздуха до Германия, след като бъдеше стабилизиран. Другият пострадал, мичман Одеса, бе прострелян в бедрото и куршумът бе счупил бедрената кост. Той също щеше да бъде транспортиран до Германия, но състоянието му бе стабилно, което не можеше да се каже за настроението му. Корабният лекар бе принуден да му даде успокоително, за да потисне желанието му да отмъсти на охраната, двама, от които бяха все още в безсъзнание.

Останалите пет члена от екипа тюлени бяха отведени в кабинета на щаба, където обикаляха като разярени тигри в търсене на някой, върху когото да излеят гнева си, за да се почувстват по-добре. Бяха затворени там по заповед на Макензи, а екипажът на самолетоносача благоразумно стоеше встрани от тях. Капитан Юдака си пожела да може да направи същото с Макензи. Той имаше усещането, че зад ледения му самоконтрол се крие яростен нрав. Щеше да се наложи скъпо да заплати за това нощно фиаско.

Телефонът на бюрото му иззвъня рязко. Зарадван от прекъсването, капитанът грабна слушалката и изкрещя.

— Бях дал заповед да не ни… — той се спря, заслуша се, а изразът на лицето му се промени. Премести поглед към Макензи. — Идваме — каза и затвори.

— Търсят ви по кодирания канал — каза на Макензи, докато се изправяше на крака. — Спешно.

За каквото и съобщение да ставаше дума, капитан Юдака го прие като временно отлагане на смъртната присъда.

Зейн слушаше внимателно съобщението по кодирания сателитен канал и в главата му се завъртяха мисли по планирането на новата мисия.

— Екипът ми е с двама души по-малко, сър — каза той. — Хигинс и Одеса бяха ранени при учението по сигурност — той не уточни как са били ранени, тази информация щеше да бъде предадена по друг канал.

— По дяволите — промърмори адмирал Линдли. Той бе в офиса на посолството на САЩ в Атина.

Адмиралът огледа останалите присъстващи в стаята: посланик Лавджой – висок и строг, чийто представителен вид свидетелстваше за живот прекаран в привилегии и богатство, макар сега лешниковите му очи да изразяваха потисната паника; местният шеф на ЦРУ, Арт Сандифър — безличен мъж с къси сиви коси и уморени интелигентни очи; и накрая Мак Прюет, вторият човек след Сандифър в местната йерархия на ЦРУ, известен в някои кръгове, като Мак Ножа. Адмирал Линдли познаваше Мак, като човек, който довеждаше нещата до край и на когото бе опасно да пресичаш пътя. При всичката му решителност обаче, той не бе каубой, който би застрашил живота на някой, поради липсата на разработен план. Бе толкова умен, колкото и решителен, и благодарение на контактите му, ценната информация по този случай достигна на време до тях.

Адмиралът включи Зейн на високоговорител, така че другите присъстващи в стаята, да чуят лошата новина за екипа на морските тюлени, на които всички те възлагаха надеждите си. Посланик Лавджой изглеждаше още по-посърнал.

— Ще трябва да използваме друг екип — намеси се Арт Сандифър.

— Това ще отнеме твърде много време! — приглушено заяви посланикът. — Боже мой, тя вече може да е… — той замълча, мъка изкриви лицето му. Не бе способен да довърши изречението.

— Отивам да подготвя екипа — каза Зейн. Високият му глас ясно прозвуча в звукоизолираната стая. — Ние сме най-близо, ще можем да тръгнем след час.

— Вие? — стреснато попита адмиралът. — Зейн, вие не сте участвали в акция от…

— Последното ми повишение — сухо отбеляза Зейн.

Административната работа не допадаше особено на Макензи и той сериозно се бе замислил за оставка. Беше вече на тридесет и една години и разбираше, че колкото по-успешно се справя в проучването на дадена задача, толкова повече се отдалечава от изпълнението й. Колкото по-високо бе званието му, толкова по-малко участие взимаше в разгара на действията. Работата в законовата система например, не беше шанс за изпускане. Там със сигурност имаше повече действие. Сега обаче, тази операция му бе попаднала сама в ръцете и той нямаше да я изпусне.

— Аз тренирам с моите хора, адмирале — уточни Зейн. — Така че, не съм извън форма, сър.

— Убеден съм, че не си — отговори адмирал Линдли и въздъхна. Срещна изстрадалия поглед на посланика и прочете мълчаливата молба за помощ. — Ще могат ли шестима души да се справят с мисията? — попита той Зейн.

— Сър, не бих рискувал живота на хората си, ако не съм уверен, че ще се справим.

Този път Линдли погледна към Арт Сандифър и Мак Прюет. Изражението на Арт беше уклончиво – местният шеф на ЦРУ отказваше да заложи главата си, но Мак му кимна леко. Адмиралът бързо претегли всички факти. Разбира се, екипът на морските тюлени щеше да бъде с двама по-малко и командирът й не бе участвал в бойни мисии, повече от година, но това бе Зейн Макензи! В крайна сметка нямаше да намери по-достоен човек за изпълнение на задачата, реши Ландли. Той знаеше Зейн от няколко години и не познаваше по-добър войник, на когото може да се довери. Щом Зейн казваше, че е готов, значи наистина беше.

— Добре. Отивайте и я измъкнете от там.

Веднага, щом адмиралът затвори, посланик Лавджой каза:

— Не трябваше ли да изпратите друг екип. Животът на дъщеря ми е в опасност. Този човек отдавна не е участвал в мисии, той не е във форма…

— Докато чакаме друг екип да заеме позиция, шансовете да намерим дъщеря ви, намаляват драстично, — обясни адмиралът, колкото може по-любезно. Посланикът не бе един от любимците му. През повечето време, той се държеше като сноб и конски задник, но без всякакво съмнение бе луд по дъщеря си. А що се отнасяше до Зейн Макензи, нямаше по-добър човек за тази работа.

— Адмиралът е прав — тихо, с присъщата му увереност потвърди Мак Прюет. — Макензи е толкова добър в това, което прави, че е почти зловещ. Аз се чувствам спокоен, че изпращаме него на тази мисия. Ако искате да върнете дъщеря си, не поставяйте препятствия на пътя му.

Посланик Лавджой прокара ръка през косата си, с жест нехарактерен за неговата придирчивост, но показващ безпокойството му.

— Ако нещо се обърка… — не стана ясно, дали това бе заплаха или просто недоизказано притеснение, защото така и не довърши изречението.

Мак Прюет се усмихна леко.

— Винаги нещо може да се обърка. Но ако някой може да се справи, то това е Макензи.

След прекратяване на кодирания разговор, Зейн забързано премина през мрежата от коридори до кабинета на щаба. Вече усещаше прилива на адреналин в кръвта си, подготвяйки се психически и физически за предстоящата работа. Когато влезе в стаята с картите, схемите, комуникационните системи и удобните столове разположени около огромната маса, пет враждебни лица незабавно се обърнаха към него и той усети прилив на нова вълна енергия и гняв от хората си.

Само един от тях, Сантос, беше седнал на масата, но той бе лекарят на групата и обикновено най-спокойният от всички. Кандидат- офицер Питър Роки Грийнбърг, втори по ранг в екипа – сдържан, умеещ да забелязва и дребните детайли – се бе облегнал на стената със скръстени ръце и жажда за убийство се четеше в притворените му кафяви очи. Антонио Видрок, по прякор Бъни – заради неспирната му енергия – бродеше из стаята, като хитра гладна котка, а тъмната кожа на скулите му се бе опънала до крайност. Пол Дрекслер, снайперистът на екипа, седеше кръстосал крака под масата и с любов прокарваше намаслен парцал по разглобената на части любима пушка Рeмингтън калибър 7,62. Зейн дори не повдигна вежди при тази гледка. Хората му трябваше да бъдат без оръжие, както и бяха по време на учението за сигурност, което бе завършило така дяволски лошо, но да заставиш Дрекслер да остави оръжието, беше друга история.

— Планираш превземането на кораба ли? — безстрастно попита Зейн снайпериста.

Сините очи на Дрекслер станаха студени, той наклони глава, като че ли обмисляше тази идея.

— Може би.

Уинстед Призрак Джоунс бе седнал на стола, с гръб облегнат на облегалката, но при влизането на Зейн, с лекота скочи на крака. Въпреки че не каза нищо, погледът му се прикова в лицето на Макензи, а искра на интерес замени гнева в очите му. Призракът не пропускаше никога нищо и всички бяха свикнали да поглеждат към него и да четат по езика на тялото му. В продължение на три секунди петимата мъже гледаха Зейн с напрегнато внимание.

Грийнбърг беше този, който най-накрая проговори.

— Как е Рисът, шефе?

Зейн разбра какво си мислеха момчетата, когато забелязаха как Призракът се бе напрегнал. Те смятаха, че Хигинс е починал от раните си. Дрекслер започна да сглобява пушката си с отсечени и пестеливи движения.

— Състоянието му е стабилизирано — увери ги Макензи. Той познаваше хората си и знаеше, колко са близки. Екипът на морските тюлени беше единен. Доверието им един в друг бе абсолютно и ако с някого от тях се случеше нещо, то всички го усещаха.

— Сега ще го прехвърлят на сушата, това е рисковано, но аз залагам на Риса. Оди също ще се оправи — той подпря бедро на ръба на масата, светлите му очи блестяха напрегнато, което привлече вниманието на Призрака. — Слушайте внимателно, деца. Преди няколко часа е отвлечена дъщерята на посланик. Отиваме до Либия, за да я приберем.

Шест облечени в черно фигури се промъкваха тихо из тесните пусти улици на Бенгази, Либия. Те общуваха с жестове или шепнеха в слушалките Моторола, скрити под черни, плетени качулки — скиорски тип. Зейн, както винаги по време на операция, бе спокоен. Групата се предвижваше към четириетажна сграда, на последния етаж, на която държаха отвлечената Бари Лавджой – ако данните на разузнаването бяха верни, и ако не я бяха преместили през последните няколко часа. Бойните задачи винаги му действаха така, че всяка клетка в тялото му се приспособяваше към настоящата операция. Това чувство му липсваше толкова много, че без него той нямаше бъдеще във военноморските сили. На мисия всичките му сетива се изостряха, дори когато излъчваше съвършено спокойствие. Колкото по-сложна бе операцията, толкова по-спокоен ставаше той. Все едно времето се разтегляше в бавни интервали и той можеше да види и да чуе всеки детайл; да анализира и прогнозира резултата; да взема решения и всичко това в рамките на секунди, които му се струваха минути. По тялото му минаваха вълни на адреналин, чувстваше движението на кръвта във вените, а умът му оставаше хладен и ясен. Бяха му казвали, че в такова състояние, изражението на лицето му е изключително сдържано и без следа от емоция по него. Екипът се придвижваше напред в отлично отработено мълчание. Всеки знаеше какво трябва да направи и какво ще правят другите. В това се изразяваше доверието и работата в екип, набити в главите им през двадесет и шестте седмици на ада, които бяха официално известни като Военноморско обучение на тюлени. Връзката между тях им позволяваше да постигнат повече заедно, отколкото всеки поотделно. Работата в екип не беше само дума за тюлените, а техен център. Напред вървеше Призрак Джоунс. Зейн предпочиташе жилавия южняк, заради железните нерви и способността му да се приплъзва, все едно беше безплътен. Бъни Видрок, който преливаше от енергия, покриваше тила. Никой не можеше да се промъкне покрай Бъни, с изключение на Призрака. Зейн вървеше след Джоунс, а след него — Дрекслер, Грийнбърг и Сантос. Грийнбърг се отличаваше с хладнокръвие и надеждност, Дрекслер бе вълшебник в боравенето с пушка, а Сантос, освен, че беше отличен тюлен, умееше да ги закърпва и да ги поддържа в работоспособно състояние. Като цяло, Макензи не бе работил с по-добър екип от мъже.

Присъствието им в Бенгази си бе чист късмет и Зейн го знаеше. Добър късмет за тях и, надяваше се, за мис Лавджой, но лош късмет за терористите, които я бяха отвлекли от улиците на Атина, преди петнадесет часа. Ако «Монтгомъри» не се намираше южно от остров Крит – място, много удобно за провеждане на спасителната операция – и морските тюлени не провеждаха военни учения на борда на самолетоносача, загубата на безценно време, докато друг екип заемеше позиция, щеше да бъде не само часове, а дори ден. Сега проникването на вражеска територия бе реалност, а не тренировка. Мис Лавджой не бе само дъщеря на посланика, но и служител на посолството. Посланик Лавджой бе много взискателен и твърде загрижен по отношение на дъщеря си, след загубата на съпругата и сина му по време на терористична атака в Рим преди петнадесет години, когато мис Лавджой е била все още десетгодишна.

След този случай, за да я предпази, той я бе изолирал в частно училище, а след завършването на колежа бе станала домакиня на приемите му и изпълняваше някои задачи в посолството. Зейн предполагаше, че тези задачи се състояха в нещо незначително, колкото да я държат заета. Сигурно не бе работила истински, дори и един ден и винаги е била под защитата на баща си… до днес.

Тя и приятелката й бяха напуснали посолството, за да направят някои покупки. Трима мъже я бяха сграбчили, набутали в една кола и бяха изчезнали. Приятелката й веднага бе съобщила за отвличането. Въпреки спешните мерки, взети на летището и пристанището — тук Зейн цинично предположи умишлено протакане от страна на гръцките власти — частен самолет бе излетял от Атина и се бе отправил за Бенгази.

Благодарение на бързите действия на приятелката на мис Лавджой, в Бенгази агентите бяха предупредени. Бе установено, че млада жена с подобна външност е била изведена от самолета и отведена в града, в същата сграда, в която се готвеха да влязат Зейн и екипът му.

Това трябваше да бъде тя, нямаше много жени от запада в Бенгази с червени коси. В действителност, той би заложил, че има само една — Бари Лавджой.

Би заложил живота си за това.

Редактирано 11 април 201115 г. от cheetah (преглед на промените)

О, Мили Боже!!!

Румка

Залепнах за монитора!!!

Линда както винаги знае коя струна да ми подръпне и аз да си глътна граматиката.

Сега почвам да потропвам нервно и да гриза нокти до следващата дозичка Макензи.

А няма да казвам какъв ми е "гъдел" Зейн да се запознае с Бари.

Все пак Линда прави женските образи НЕповторимо изобрететелни и изненадващи,

та чакам...............