Искате ли тортичка?Сокче?Бат Девъл??

Ни съ хаби -- явно ша на мъчат

За бат Девъл.....

А аз ще ви представя нещо на което налетях и много харесах. Пускам го в тази тема защото знам че любопитното във вас ще наделее и ще хвърлите око. А какво е точно. Ами ще кажете вие, ама аз харесал и чакам още отзиви:

Ами, ако мнението на човек, който рядко чете любовни романи и то основно, защото така се налага, бих казала, че историята е доста интересна и добре написана/преведена, с някои корекции тук-там би станала направо чудесна.

На мен откъсите много ми харесаха.Бих прочела цялата книга,очертаава се интересна.А може ли да кажеш автора и заглавието?

И аз се присъединявам към питането не ни мъчете,а кажете-ииии ако може жокер кога излиза да наточим зъби.....

Еййй, тук кат вляза, направо точа зъби за поредната вкусотия. Само кат видя заглавието на темата и започват да ми се мерджелеят разни благинкиииии, та чак мерак ме фаща да издрусам некоя вкусотийка.

Ихаааааааааа я прибрал ама наблегни на сладкото що се отнася до девъла. А аз ще ви представя нещо на което налетях и много харесах. Пускам го в тази тема защото знам че любопитното във вас ще наделее и ще хвърлите око. А какво е точно. Ами ще кажете вие, ама аз харесал и чакам още отзиви:

...

Чакам го с нетърпение, изглежда доста интересно, честно казано има нещо което не ми харесва? Защо само откъси бе? Зарибете ни и после ни оставете да се мъчим. Искам цялата книга. Чакам със затаен дъх.

Редактирано 25 ноември 201114 г. от Тор (преглед на промените)

Искат една голяма сопа те.. Само ни дразнят тука.. Или да ги тресне гръмотевица..

Редактирано 25 ноември 201114 г. от Тор (преглед на промените)

Искат една голяма сопа те.. Или да ги тресне гръмотевица..

Само ни дразнят тука..

Издай модераторски указ! В срок от 24 часа всички книги преведени и качени! Ех, мечтиии.....

Момичета, откакто съм превела Когато Красавицата укроти Звяра, ми се ще да си я имам в печатен вариант. Та разпитах как стои въпроса. Някой има ли желание за същото? Без никаква комерсиална цел, просто да си я имаме в колекцията. Ако някой прояви желание, да се обади на личен до 30 ноември.

За бат Девъл,начи....

Редактирано 26 ноември 201114 г. от MuryGiz (преглед на промените)

Не се отказваш начи MuryGiz.Все ги черпиш, черпиш, ама бат ни Девъл не го пускат. Май няма да ни огрее скоро.

Не се отказвам лесно

Ама само аз черпя.....

Що пък и аз да не почерпя.

Веднага и аз

Леле леле ша ни направите сто кила с тез разкошоти ве. Трогнати сме, обаче рекох да заслужим малко тези вкусоти с първа глава от една книга, която сигурна съм ще ви заинтригува.

JUST IMAGINE – Кой би повярвал

Susan Elizabeth Phillips – Сюзън Елизабет Филипс

Част първа

Помощник коняр

Когато дългът тихо шепти: Длъжен си,

Младостта отговаря: Мога.

Ралф Уолдо Емерсън

Глава 1.

Старият уличен търговец веднага забеляза момчето, което ясно се открояваше сред тълпата от добре облечени брокери и банкери, наводнили улиците на Долен Манхатън. Късо постриганата му черна коса, макар и чиста, се виеше на непокорни къдри и стърчеше изпод ръба на скъсана филцова шапка. Закърпена риза, разкопчана на врата, вероятно поради ранната юлска жега, покриваше тесните му крехки рамене, а колан от естествена кожа придържаше мръсни, прекалено големи панталони. Момчето беше обуто с черни ботуши, които изглеждаха гигантски на тънките му крака. Под мишницата си стискаше продълговат вързоп.

Тъговецът се облегна върху ръчната си количка, на която бяха наредени тави, пълни със сладкиши и изгледа момчето, което си пробиваше път през тълпата, сякаш бе престъпник готов да се скрие. Старецът често забелязваше това, което се изплъзваше от погледа на другите и нещо в това хлапе привлече вниманието му.

– Ей, ти ragazzo*, имам сладкиши за теб. Въздушни, като целувката на ангел. Vieniqui**!

[* Ragazzo – момче (итал). – Б.пр.]

[** Vieniqui – ела тук (итал). – Б.пр. ]

Момчето обърна глава и погледна с копнеж към пресните сладкиши, които жената на търговеца, приготвяше всеки ден. Продавачът почти чуваше, как брои на ум монетите, скрити във вързопа, който старателно притискаше към себе си.

– Ела ragazzo, няма да ти взема нито цент. Подарък за теб – рече той и му протегна голям ябълков сладкиш. – Подарък от един стар човек, за новопристигналия в един от най-значимите градове по света.

Момчето заби предизвикателно палец в колана на панталоните си и приближи към количката.

– За бога. Какво ви кара да си мислите, че съм нов тук?

Акцентът му, силен, като аромата на растящия в Каролина жасмин, носещ се над памуковите полета, бе твърде ясен и старецът побърза да скрие усмивката си.

– Може би е само едно глупаво предположение?

Момчето сви рамене и подритна с върха на ботуша си някакъв картон.

– Нищо подобно не съм казал. Може и да е така, а може и да не е – то протегна мръсен пръст по посока на сладкиша: – Колко искате за това?

– Казах ти, че е подарък.

Хлапето помисли, след това кимна и протегна ръка.

– Сърдечно ви благодаря.

Едва бе поело сладкиша, когато до количката приближиха двама бизнесмени, облечени в рединготи и цилиндри. Пренебрежителният поглед на момчето се плъзна по дебелите златни верижки на часовниците им, сгънатите чадъри и излъсканите им черни обувки.

– Проклети глупави янки – промърмори то.

Мъжете, ангажирани в разговора си, не чуха, но веднага след като си тръгнаха, старецът се намръщи:

– Май моят град не е подходящо място за тебе, нали? Минаха само три месеца откакто войната свърши. Президентът ни е мъртав и страстите още са разгорещени.

Момчето седна на ръба на бордюра, за да си изяде сладкиша.

– Не уважавам кой знае колко вашия мистър Линкълн. Мисля, че е инфантилен.

– Инфантилен? Madre diDio*! Какво означава това?

[* Madre diDio - Боже господи (итал). – Б.пр.]

– Глупав, като малко дете.

– И от къде едно момче, като теб е научило такава дума?

Момчето засенчи с длан лицето си от следобедното слънце и погледна стареца с присвити очи.

– От книгите – те са моето призвание! Научих тази дума от мистър Ралф Уолдо Емерсън. Аз съм му голям почитател – и то деликатно отхапа от крайчето на сладкиша. – Естествено, не знаех че е бил янки, когато започнах да чета есетата му. Полудях като скункска пикня, когато разбрах. Но тогава вече беше прекалено късно. Бях му станал ревностен последовател.

– Този мистър Емерсън, какво толкова специално е казал?

Парченце ябълка беше залепнало за мръсния пръст на момчето и то го облиза с език.

– Той говори за характера и самоувереността. Мисля, че увереността в собствените сили е най-важното качество, което притежава човек, нали така?

– Вярата в Бог. Това е най-важното.

– Вече не вярвам много в Бог, нито в Исус дори. Преди вярвах, но през последните няколко години станах свидетел на твърде много. Видях, как янките колеха добитъка и палеха хамбарите ни. Видях ги как застреляха кучето ми Фъргис. Как мисис Люйс Годфри Форсайт изгуби съпруга си и сина си Хенри в един и същи ден. Това ме състари.

Уличният търговец се вгледа по-внимателно в момчето. Малко лице с формата на сърце и чипо носле. Щеше да е грях, ако деликатните му черти загрубееха с възмъжаването.

– На колко години си, ragazzo? Единадесет? Дванадесет?

Предпазливост се промъкна в очите на хлапето и те станаха изненадващо тъмно виолетови.

– Достатъчно голям, предполагам.

– Къде са родителите ти?

– Майка ми е починала, когато съм се родил. Баща ми умря в битката при Шайло* преди три години.

[* Битката при Шайло известна още като битката при Питсбърг - Една от най-големите битки по време на Гражданската война – Б.пр.]

– А ти, ragazzo? Защо си дошъл тук в Ню Йорк, в моя град?

Момчето натъпка последния залък в устата си, пъхна вързопа под мишница и се изправи.

– Трябва да защитя нещо, което е мое. Благодаря много за сладкиша. Беше истинско удоволствие да се запозная с вас – понечи да тръгне, после се поколеба: – И между другото... аз не съм момче. Името ми е Кит.

Докато Кит се придвижваше към площад “Вашингтон”, следвайки указанията на една дама от ферибота, реши, че бе постъпила глупаво казвайки истинското си име на стареца. Човек, готов на убийство, трябваше да остане незабележим. Всъщност нямаше да бъде убийство. Щеше да бъде правосъдие, въпреки че, ако я хванеха, съдилищата на янките, едва ли щяха да го възприемат по този начин. Беше по-добре да не знаят, че Катрин Луиз Уестън от плантацията Райзън Глори, разположена в близост до Ръдърфорд, Южна Каролина, се е намирала някога в пределите на проклетия им град.

Тя се вкопчи по-плътно в пакета, в който беше скрит шест зарядния барабанен армейски револвер, принадлежал някога на баща й, обратен билет за влака до Чарлстън, първия том на есетата на Емерсън, дрехи за преобличане и парите, които й бяха необходими, докато се намираше тук. Искаше й се да приключи с всичко още днес и да се върне у дома, но се нуждаеше от време за да проучи навиците на онова копеле янки. Да го убие, беше само половината работа, другата половина бе да не я хванат.

До сега, Чарлстън бе най-големия град, който бе посещавала, но Ню Йорк бе много по-различен. Докато се движеше по шумните оживени улици, Кит бе принудена да признае, че и тук имаше прекрасни забележителности. Красиви църкви, елегантни хотели, търговски центрове с големи мраморни предверия. Ала горчивината й пречеше да се наслаждава на чудесната гледка. Градът изглеждаше недокоснат от войната, която бе унищожила и разорила Юга. Ако Господ съществуваше, Кит горещо се надяваше, той да прати душата на Уилям Т. Шърман* да гори в ада.

[* Уилям T. Шърман (8 февруари 1820 - 14 февруари 1891 г.) е американски войник, бизнесмен, преподавател и автор. Служи като генерал в Съюзническата армия по време на Гражданската война, където е награден за изключителната си военна стратегия – Б.пр.]

Загледана в латерната, не обърна внимание накъде върви и се блъсна в пешеходец бързащ към дома си.

– Хей, момче! Внимавай!

– Ти внимавай! – изръмжа тя. – И не съм момче!

Но мъжът вече бе изчезнал зад ъгъла.

Всички ли бяха слепи? От деня в който напусна Чарлстън, хората я бъркаха с момче. Не й харесваше, но може би така беше по-добре. Момче, скитащо се само, не изглеждаше толкова подозрително, колкото момиче. Хората у дома никога не я бъркаха. Разбира се, всички те я познаваха от деня в който се бе родила и знаеха, че не понасяше никакви момичешки дрънкулки.

Само ако всичко не се бе променило толкова бързо. Южна Каролина. Ръдърфорд. Райзън Глори. Дори самата тя. Старецът я бе взел за дете, но тя не беше. Бе навършила осемнадесет години, което я правеше жена. Това бе нещо, което тялото не й позволяваше да забрави, но умът й отказваше да приеме. Винаги й се бе струвало грешка, че се е родила момиче и като кон, който се намира пред висока ограда, реши да се заинати.

Забеляза пред себе си полицай и се мушна сред група работници, които носеха кутии с инструменти. Въпреки сладкиша, които изяде, все още бе гладна и уморена. Ако можеше точно сега да се върне в Райзън Глори, щеше да се покачи на едно от прасковените дървета в овощната градина, да отиде на риболов, или да поговори със Софрония в кухнята.

Кит стисна с длан парчето хартия в джоба си, за да се увери, че то бе все още там, макар адреса написан на него да се бе запечатал завинаги в паметта й. Преди да намери място, където да пренощува, трябваше да открие тази къща. Може би щеше да зърне и човека, който застрашаваше всичко, което обичаше. После щеше да е готова да направи това, което не се бе удало на нито един войник от армията на Конфедерацията. Щеше да извади пистолета си и да убие майор Байрън Натаниел Кейн.

Байрън Кейн бе изключително красив мъж със светло кестеняви коси, правилен нос и сребристо-сиви очи, които придаваха на лицето му опасен израз, като на човек, живеещ на ръба. Освен това бе отегчен. Въпреки, че Дора ван Нес бе красива и винаги готова за сексуални приключения, той съжали, че я бе поканил на вечеря. Днес не бе в настроение да слуша бърборенето й. Знаеше, че е готова за любовна схватка, но преднамерено се бавеше над брендито си. Винаги взимаше жените според своите условия, а не според техните, а и отлежалото бренди изискваше да се оцени по достойнство.

Бившият собственик на къщата бе създал отлична винена изба, чието съдържание, заедно с дома, бе преминала във владение на Кейн благодарение на неговите железни нерви и чифт попове. Той извади тънка пура от дървената кутия, която икономката бе оставила за него на масата, подряза крайчето й и я запали. След няколко часа го очакваха в един от най-добрите клубове в Ню Йорк, където със сигурност щеше да има игра на покер с високи залози. Но преди това щеше да се наслади на прелестите на Дора.

Когато се облегна назад в стола си, видя погледа й, съсредоточен в белега, който обезобразяваше горната страна на дясната му длан – един от многото, които бе получил по време на войната, неизменно възбуждащи любовницата му.

– Мисля, че не чу и една дума от това, което казах тази вечер, Байрън – кокетно се усмиха Дора и облиза с език устните си.

Кейн знаеше, че жените го считат за красив, но проявяваше слаб интерес към външния си вид и не се гордееше с него. Начинът по който изглеждаше лицето му не беше негова заслуга. Беше наследство от слабохарактерния му баща и майка, която разтваряше караката си за всеки, който я удостоеше с мимолетно внимание.

Бе на четиринадесет, когато за първи път забеляза погледите, които му хвърляха жените, и се наслаждаваше на вниманието им. Но сега, след дванадесет години, бе имал прекалено много жени и беше преситен от тях.

– Разбира се, че чух. Изтъкна ми стотици причини, поради които трябва да работя за баща ти.

– Той е много влиятелен човек.

– Вече си имам работа.

– Наистина Байрън, това едва ли е работа. Това е социална дейност.

Изгледа я с безразличен поглед.

– Грешиш. Хазартът е начин да изкарвам прехраната си.

– Но . . .

– Избирай: или отиваме горе, или те изпращам до вас. Не искам да те задържам прекалено дълго.

Тя скочи на мига и съвсем скоро бяха в леглото му. Докато стискаше пълните й, налети гърди в ръцете си, той се чудеше, защо това не му доставя познатото удоволствие.

– Направи така, че да ме заболи – прошепна тя. – Само мъничко.

Кейн бе уморен да наранява, уморен от болката, от която не можеше да избяга, въпреки че войната беше свършила, раните така и не зараснаха. Устата му се изкриви цинично.

– Всичко, което пожелае дамата.

По-късно, когато отново бе сам, облечен за вечеря, той се разхождаше из стаите на дома, спечелен с помощта на чифт попове. Нещо в обстановката му напомняше на жилището в което се бе родил и израснал.

Беше на десет, когато майка му избяга и го остави с баща, обременен с дългове, в едно мрачно филаделфийско имение, което постепенно се рушеше от небрежност и липсата на пари. Три години по-късно, баща му умря и дамите от благотворителния комитет дойдоха, за да го отведат в сиропиталище. В същата нощ той избяга. Без да има ясна цел, само знаешепосоката. На Запад.

Следващите десет години изкара придвижвайки се от един град в друг, като се захващаше с разнични неща: от пастир на говеда премина на работник, полагащ железопътни релси, и търсач на злато, докато не разбра, че може да намери повече скъпоценен метал на масата за карти, отколкото в реките. По онова време Западът бе нова земя, която се нуждаеше от образовани хора, но той не посмя да признае на никой, че може да чете.

Жените се влюбваха в красивия юноша, чиито изваяни черти и студени сиви очи обещаваха хиляди тайни и неизказани удоволствия. Но на нито една не се отдаде да разтопи леда, сковаващ душата му. При него липсваха нежните чувства, които се вкореняват от най-ранно детство и разцъфват в детето, познало любовта. Самият Кейн не знаеше, дали бяха мъртви завинаги или просто бе прекалено студен. Не знаеше и не искаше да разбере.

Когато войната избухна, за пръв път от дванадесет години той пресече Мисисипи в обратна посока и се записа в армията. Но не за да помогне да се запази Съюза, а защото бе човек, който ценеше свободата над всичко останало и ненавиждаше самата идея за робство. Присъедини се към упоритите войски на Грант* и заслужи одобрението на генерала при щурмуването на форт Хенри. По времето, когато достигнаха Шайло, той вече бе член на щаба на Грант. Успя на два пъти да избегне смъртта: веднъж в битката при Виксбърг**, и четири месеца по-късно при Чатануга***, при атаката на Мисионери Ридж, която отвори на войските на Шърман, пътя към морето.

[* Юлисис С. Грант (UlyssesS. Grant) 27 април1822– 23 юли1885, е генерал от армията на Съюза по време на Гражданската война в САЩ и осемнадесети президент на САЩ(4 март1869– 4 март1877) – Б.пр.]

[** Обсадата на Виксбърг - (18 май - 4 юли 1863 г.) е едно от последните военни действия по време на Американската гражданска война. В серия от маневри, генерал Грант и съюзническата армия пресичат Мисисипи и притискат армията на Конфедерацията под ръководството на Генерал Джон С. Пембъртън в отбранителните линии около града-крепост Виксбърг, Мисисипи – Б.пр.]

[*** Чатануга - втория по големина град в щата Тенеси – Б.пр.]

[**** Битката при Мисионери Риджсе води на 25 ноември 1863 г., като част от кампанията при Чатануга по време на Американската гражданска война. След победата на Съюза в битката за LookoutMountain, съючническата армия под ръководството на генерал Грант напада армията на Конфедерацията в Мисионери Риндж, командвана от генерал Бракстън – Б.пр.]

Вестниците започнаха да пишат за Байрън Кейн, провъзгласявайки го за Герой на Мисионери Ридж и възхваляваха неговата смелост и патриотизъм. След серия успешни набези на Кейн през вражеските линии, репортерите коментираха непрекъснато фразата на генерал Грант:

Предпочитам да загубя дясната си ръка, отколкото да загубя Байрън Кейн.

Това, което нито Грант, нито вестниците знаеха беше, че Кейн живееше заради риска. Опасността, както и секса го караха да се чувства жив и цял. Може би бе така, защото играеше покер с живота си. Рискуваше всичко с обръщането на една карта.

Но постепенно и това отшумя. Картите, скъпите клубове, жените – нищо от тези неща, вече нямаше значение за него. Нещо му липсваше, но не знаеше какво.

Кит внезапно се събуди от звука на непознат мъжки глас. Изчисти сламата полепнала по бузата си, и за един кратък миг си помисли, че е отново у дома, в плевнята на Райзън Глори. Но тогава си спомни, че всичко вече бе станало на пепел.

- Защо не се прибираш Магнус? Денят ти беше дълъг – гласът идваше от другата страна на преградата. Той бе дълбок и звучен, без удължени гласни и прошепнати съгласни, както говореха по нейния край.

Тя примигна и се опита да види нещо в тъмнината. И изведнъж разбра къде се намира. Исусе мили! Бе заспала в конюшната на Байрън Кейн.

Повдигна се бавно на лакти и си пожела да вижда по-добре. Посоката, която жената от ферибота й бе дала, беше грешна и затова, когато успя да намери къщата, вече бе тъмно. За известно време се кри зад дърветата, от другата страна на пътя. След като не откри никаква опасност, заобиколи сградата отзад, и се качи на оградата, за да огледа по-добре. Когато видя отворения прозорец на конюшната се вмъкна вътре. За съжаление, познатите миризми на коне и прясно сено й дойдоха прекалено много и тя заспа в задната част на едно празно ограждение.

– Утре сутрин, Саратога ли ще вземете? – това беше различен глас, познатия мелодичен акцент напомняше речта на бившите роби от южните плантации.

– Може би. Защо?

– Не ми харесва крака й. По-добре да й дадем още няколко дни.

– Добре. И аз ще я погледна. Лека нощ, Магнус

– Лека нощ, майоре.

Майоре?! Сърцето на Кит заблъска. Човекът с дълбокия глас беше Байрън Кейн! Тя се промъкна до прозореца на конюшната и погледна над перваза точно когато той влезе в ярко осветената къща. Прекалено късно! Пропусна шанса си да види лицето му. Целият ден бе загубен напразно!

За миг усети предателско стягане в гърлото. Не би могла да обърка нещата повече, дори и да се бе опитвала. Посред нощ, сама в непознатия град на янките и още първия ден почти хваната на местопрестъплението!

Преглътна с мъка и решително опита да възвърне самообладанието си, като нахлупи оръфаната си шапка по-ниско на челото. Нямаше смисъл да плаче за това, което не можеше да върне. Сега, първо трябваше да се измъкне от тук и да намери място, където да прекара остатъка от нощта. Утре щеше да възобнови наблюдението си от по-безопасно място.

Тя взе вързопа си, промъкна се до вратата и се заслуша. Кейн се бе прибрал в къщата, но къде беше другия мъж, наречен Магнус? Предпазливо бутна вратата и погледна навън. Светлината идваща от пролуките между завесите осветяваше откритото пространство между конюшнята и помещението за каретата. Измъка се и се ослуша, но на двора бе тихо и безлюдно. Знаеше, че железната порта във високата тухлена стена е заключена, така че трябваше да се измъкне по същия начин, както бе влязла. Бедата бе, че се налагаше да пробяга през открит участък от двора. Още веднъж погледна към къщата. Пое дълбоко въздух и се затича. В момента, в който се отдели от сградата, разбра, че нещо не е както трябва. В нощния въздух, освен силната миризма на коне, се усещаше и тънкия аромат от дима на пура.

Кръвта й препусна лудо. Опита да се качи по оградата, но клоните на бръшляна, за които се хвана не издържаха. Трескаво заби ноктите на другата ръка, изпусна вързопа и се заизкачва по стената. Точно, когато стигна до върха, някой я дръпна рязко за дъното на панталоните. Безпомощно размаха ръце, все едно опитваше да се задържи във въздуха и падна на земята по корем. Един ботуш стъпи на кръста й.

– Така, така, и кой ни е дошъл на гости? – подигравателно попита собственика на ботуша.

Падането й бе изкарало въздуха, но веднага позна гласа. Човекът, който я притискаше долу, бе нейният заклет враг, майор Байрън Натаниел Кейн. Заля я червена мъгла от ярост. Зарови ръцете си в пръстта и опита да стане, но той не й позволи.

– Махни си проклетия крак от мен, мръсен кучи син!

– Не мисля, че съм готов да направя това – отвърна той със спокойствие, което я разяри.

– Пусни ме! Пусни ме, веднага!

– Много си заядлив за крадец.

– Крадец?! – разгневена, Кит заби юмруци в пръстта. – Не съм откраднал нищо през живота си. Покажи ми някой, който твърди, че съм го направил и аз ще ти посоча един проклет лъжец.

– Тогава какво правиш в конюшнята ми?

На това не можеше да отговори. Затърси някакво оправдание, за извинение.

– Аз... аз дойдох тук да търся... да търся... за работа във вашата конюшна. Не видях никой наоколо, затова влязох вътре, да изчакам някой да се появи. И съм заспал.

Кракът не помръдна.

– К-когато се събудих вече беше тъмно. Тогава чух гласове и се уплаших някой да не ме види и да си помисли, че се опитвам да нараня конете.

– Струва ми се, че този който търси работа, има достатъчно ум, за да почука на задната врата.

За съжаление, тя споделяше неговото мнение.

– Срамежлив съм – каза тя.

Той се засмя и бавно вдигна крака си.

– Можеш да станеш. Но ще съжаляваш, ако се опиташ да избягаш, момче.

– Аз не съм... – Кит успя навреме да се спре. – Аз не съм мислил да бягам – поправи се тя и се изправи на крака. – Не съм направил нищо лошо.

– Предполагам, че трябва да проверим, нали?

Точно тогава луната излезе от облаците и Байрън престана да бъде неясна, зловеща сянка, а мъж от плът и кръв. Дъхът й спря. Той бе висок, широкоплещест и с тесни бедра. Въпреки че обикновено не обръщаше внимание на такива неща, неволно осъзна, че той е най-красивия мъж, когото бе виждала. Изпод отворената яка, закрепена с малки бутони, направени от оникс, на бялата му риза, висяха краищата на вратовръзка. Носеше черни панталони и стоеше свободно отпуснат, с ръка, леко опряна на бедрото. Между зъбите си, все още стискаше пура.

– Какво има там? – и той посочи с глава към стената, където все още лежеше вързопа.

– Нищо ваше.

– Покажи!

Кит искаше да му се противопостави, но като се взря в лицето му, реши да не рискува, затова издърпа вързопа от тревата и бързо го развърза.

– Дрехи за преобличане, том с есетата на мистър Емерсън, както и револвера на баща ми – тя не спомена за билета за влака, обратно до Чарлстън, мушнат между страниците на книгата. – Както виждате, няма нищо ваше.

– Какво разбира момче, като теб, от есетата на Емерсън?

– Аз съм му последовател.

Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха.

– Имаш ли пари?

Тя се наведе над вързопа да го завърже.

– Разбира се, че имам. Мислите ли, че съм толкова глупав, че да дойда в чужд град без нито един цент?

– Колко?

– Десет долара – отвърна тя предизвикателно.

– Няма да изкараш дълго в Ню Йорк с тях – щеше да е още по-критичен, ако знаеше, че тя има само три долара и двадесет и осем цента.

– Нали ви казах, че се оглеждах за работа.

– Това го чух.

Само да не беше толкова огромен. Тя се ненавиждаше, че трябва да направи крачка назад.

– По-добре да си тръгвам сега.

– Знаеш, че влизането в чужда собственост е нарушение на закона. Може би ще те заведа в полицията.

Кит не обичаше да я притискат в ъгъла, затова вдигна смело брадичка.

– Изобщо не ме интересува какво ще направите. Така или иначе, не съм сторил нищо лошо.

Байрън кръстоса ръце пред гърдите си.

– От къде си, момче?

– От Мичиган.

Той избухна в смях и тя се обърка. Но после разбра грешката си и побърза да я оправи.

– Хванахте ме. Всъщност съм от Алабама, все пак загубихме войната и не е нужно да разгласявам това.

– Значи, по-добре да държиш устата си затворена – усмихна се той. – Не си ли прекалено млад да носиш оръжие?

– Не виждам защо. Знам как да го използвам.

– Обзалагам се, че е така – той я огледа по-внимателно. – Защо напусна дома си?

– Там няма повече работа.

– А твоите родители?

Кит повтори историята, разказана на уличния търговец. Когато свърши, Байрън изглеждаше замислен. С усилие на волята тя успя да си наложи, да не се наежи под погледа му.

– Моят помощник-коняр напусна миналата седмица. Искаш ли да работиш за мен?

– За вас? – едва промърмори тя.

– Точно така. Ще получаваш нареждания от моя управител, Магнус Оуен. Той не е с белоснежна кожа, така че, ако ще оскърби твоята южняшка гордост, по-добре ми кажи сега и да не губим повече време – когато тя не отговори, той продължи. – Можеш да спиш в конюшната и да се храниш в кухнята. Заплатата е три долара на седмица.

Кит упорито риеше земята с върховете на износените си ботуши. Мислите й трескаво се въртяха из главата. Ако бе научила нещо днес, то бе, че нямаше да е така лесно да убие Байрън Кейн, особенно сега, когато видя лицето й. Работата в конюшната му щеше да я държи близо до него, но щеше да направи задачата й двойно по-опасна. Но кога ли опасностите я бяха притеснявали? Тя пъхна палци в колана на панталоните си.

– Петдесет цента отгоре янки и имате помощник-коняр.

Стаята й над конюшната миришеше приятно на коне, кожа и прах. Беше и комфортно обзаведена – с меко легло, дъбов люлеещ се стол и избелял килим, както и умивалник, който тя предпочете да игнорира. Най-много я интересуваше прозореца, който гледаше към задната част на къщата, от където можеше да набюдава всичко.

Изчака докато Кейн изчезна вътре в къщата, събу бутушите си и се качи на леглото. Въпреки дрямката в конюшната се чувстваше уморена. Но не успя да заспи веднага. Вместо това започна да се чуди, как би протекъл живота й, ако когато бе осем годишна, баща й не бе пътувал до Чарлстън и не му бе хрумнало да се ожени отново.

От момента, в който Гарет Уестън бе срещнал Розмари, си бе изгубил ума, въпреки че тя бе по-възрастна от него, и под ослепителната си външност на русокоса красавица таеше жестокост и егоизъм, забележими за всеки глупак. Розмари не криеше, че не понася децата и в деня, в който Гарет я доведе в Райзън Глори, под предлог, че новобрачните се нуждаят от уединение, тя изпрати осем годишната Кит да прекара нощта в една постройка, до робските бараки. И никога не й позволиха да се върне обратно.

Ако момичето забравеше, че не е желано повече в къщата, Розмари незабавно й го припомняше с шамар или издърпване на ухото, затова Кит предпочиташе да се ограничава само до кухнята. Дори редките уроци, получавани от съседския възпитател, бяха провеждани в онази барака.

Гарет Уестън никога не се бе държал като особенно любящ баща, но сега изобщо не забелязваше, че единственото му дете получава по-малко грижи, дори и от децата на робите. Той бе прекалено обсебен от красивата си, чувствена жена.

Съседите бяха потресени. Това дете расте като диво! Но дори и глупак, като Гарет Уестън трябва да знае, че не може да оставя така едно момиче да обикаля наоколо!

Розмари Уестън не се интересуваше от местното общество и пренебрегваше двусмислените намеци, че вече е време Кит да има гувернантка, или най-малкото прилични дрехи. Обикновено добросърдечните съседки подаряваха на Кит старите дрехи на дъщерите си и й четяха лекции за това, как трябва да се държи една истинска лейди. Кит пренебрегваше наставленията и разменяше роклите срещу панталони и момчешки ризи. Когато стана на десет, можеше да стреля, да се бие, да язди кон без седло и дори пушеше пури.

През нощите, когато самотата я потискаше, тя не преставаше да се самоубеждава, че новият й живот има не малко предимства, за обожаващо приключенията момиче. По всяко време можеше да се покачи на някое прасковено дърво в градината или да се люлее на въжето, вързано към гредите в плевнята. Работниците от плантацията я научиха да язди и да лови риба. Често на разсъмване се промъкваше в библиотеката, докато мащехата й още спеше, за да може без притеснение и наставления, да си избере желаната книга. Когато си ожулеше коляното или удареше крака, тичаше при Софрония в кухнята.

Войната промени всичко. Първите изтрели проехтяха до стените на форт Съмтер, месец преди четиринадесетия й рожден ден. Скоро след това, Гарет Уестън предаде управлението на плантацията в ръцете на Розмари и се записа в армията на Конфедерацията. Тъй като мащехата й не ставаше по-рано от единадесет и почти никога не напускаше къщата, Райзън Глори започна да запада. Кит отчаяно се опитваше да замести баща си. Но войната сложи край на търговията с памук от Юга, а момичето бе прекалено младо, за да намери изход.

Робите избягаха. Гари Уестън бе убит край Шайло. Кит с горчивина узна новината, че е завещал плантацията на жена си. Момичето бе получило няколко години по-рано доверителен фонд от баба си, но това не означаваше кой знае колко за нея.

Не след дълго, войските на янките маршируваха през Ръдърфорд, като грабеха и изгаряха всичко по пътя си. Увлечението на Розмари по красив млад лейтенант от Охайо и последвалата й покана към него в спалнята, пощадиха къщата в Райзън Глори, но стопанските постройки вече бяха изгорени. Малко след капитулацията на генерал Ли в Апоматокс, се разрази епидемия от инфлуенца и отнесе живота на Розмари.

Кит бе загубила всичко. Баща си, детството си и начина си на живот. Остана само земята. Остана Райзън Глори.

Свита на кълбо върху тънкия дюшек, над конюшната, собственост на Байрън Кейн, тя знаеше, че това бе всичко, което имаше и щеше да се бори за него. И възнамеряваше да си го върне с цената на всичко. Заспа, представяйки си колко хубав щеше да стане живота, когато Райзън Глори най-накрая станеше нейна.

В конюшната имаше четири коня: една двойка за екипажа и два за лов. На следващата сутрин, част от напрежението сковаващо Кит се разсея, когато единия кон с дълга елегантна шия завря нос в рамото й. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да държи очите си отворени и да изчака подходящото време. Байрън Кейн бе опасен, но тя имаше предимство. Знаеше, че той е нейния враг.

– Името му е Аполон.

– Какво?

Тя се извъртя и видя млад човек с тъмно шоколадова кожа и големи изразителни очи, да стои от другата страна на ниската врата, която отделяше бокса от централната пътека на конюшната. Той бе на малко повече от двадесет, висок, строен и с тесни рамене. До краката му търпеливо чакаше черно-бял мелез.

– Името му е Аполон. Любимия кон на майора.

– Не е за вярване – Кит бутна вратата и излезе от конюшната. Кучето започна веднага да я души под критичния поглед на младия негър.

– Аз съм Магнус Оуен. Майорът каза, че те е наел снощи, след като те е хванал да се промъкваш в обора.

– Не съм се промъквал... Е, не точно. Твоят майор е много подозрителен, това е всичко – тя погледна надолу към мелеза. – Това куче, твое ли е?

– Да. Викам му Мерлин.

– Прилича ми на безполезно псе.

Магнус смръщи възмутено високото си чело.

– Защо обиждаш кучето ми, момче? Ти дори не го познаваш!

– Прекарах цялата вечер в конюшната. Ако Мерлин беше истинско куче, това със сигурност нямаше да му хареса – обясни Кит, протегна ръка и почеса разсеяно мелеза зад ушите.

– Мерлин не беше тук снощи – осведоми я Магнус. – Той беше с мен.

– О, така ли? Е, аз може би съм предубеден. Янките застреляха кучето ми Фъргис. Най-доброто куче на света. Всеки ден скърбя за него.

Лицето на Магнус се смекчи малко.

– Как се казваш?

Тя замълча за миг, после реши, че ще бъде по-лесно да използва истинското си име. На полицата, зад главата му, Кит забеляза голяма кутия със смазка за кожа и сбруи Фини.

– Кит. Кит Фини.

– Много странно име за момче.

– Моите родители бяха големи почитатели на Кит Карсон*, този, който се бил с идианците.

[* Кристофър Хюстън "Кит" Карсън (24 декември 1809 г. - 23 май 1868 г.) е американски изследовател, екскурзовод, трапер, таен агент, собственик на ранчо и войник, който пътувал през югозападната и западната половина на САЩ, известен с преследването на индианци, въпреки че е бил женен за една от тях – Б.пр. ]

Магнус изглежда прие обясненията й и премина към разясняване на нейните задължения, като помощник-коняр. След това отидоха в кухнята за закуска и той я представи на икономката. Едит Симънс бе пълна жена с оредяваща, почти сива коса и твърдо мнение по всички въпроси. Бе работила като готвачка и икономка при предишния собственик, и се бе съгласила да остане, когато разбра, че Байрън Кейн не е женен и няма кой да й се бърка в работата. Едит вярваше в пестиливостта, добрата храна и личната хигиена. Тя и Кит станаха врагове веднага.

– Момчето е прекалено мръсно, за да се храни на една маса с цивилизовани хора.

– Няма да споря с вас – съгласи се Магнус.

Кит бе прекалено гладна за да възразява, така че отиде в килера и плисна малко вода върху лицето и ръцете си, но отказа да се докосне до сапуна. Той имаше прекрасен аромат, а тя се бе борила твърде дълго срещу всичко женствено, откакто се помнеше.

Докато поглъщаше обилната закуска, незабелижимо изучаваше Магнус. От начина, по който мисис Симънс се обръщаше към него й стана ясно, че той е важна фигура в домакинството, което бе необичайно за черен мъж, при това толкова млад. Някакъв спомен проблесна в съзнанието й, сякаш й напомняше за някого.

Когато приключи с яденето осъзна, че Магнус Оуен много й прилича на Софрония, готвачката в Райзън Глори, едиствения човек, когото обичаше. И двамата се държаха така, като че ли знаеха всичко на този свят. Заля я пристъп на носталгия, но тя не й се подаде. Скоро щеше да се прибере у дома, и да върне плантацията отново към живот.

Същия следобяд, след като приключи с цялата работа, седна на сянка близо до вратата на обора. Ръката й бе отпусната върху Мерлин, който спеше, заровил нос в бедрото й. При появяването на Магнус, кучето дори не помръдна.

– Това животно не струва и цент – прошепна Кит. – Ако ти беше убиец, щях вече да съм мъртъв.

Той се засмя и приседна до нея.

– Трябва да призная, че Мерлин не става за куче-пазач. Но той все още е малък, само едно кутре, което майора намери в алеята зад къщата и донесе тук.

Кит бе видяла Кейн само веднъж през този ден, когато рязко й нареди да оседлае Аполон. Явно бе прекалено зает със себе си, за да отдели няколко свободни минути от времето си за някакво момче. Не, че тя толкова желаеше да разговаря с него, но така беше редно.

Вестниците на янките го наричаха герой на Мисионари Ридж. Тя знаеше, че бе воювал при Виксберг и Шайло. А може би, дори бе човека, убил баща й. Не беше правилно той да остане жив, когато толкова много смели войници на Конфедерацията бяха мъртви. И още по-несправедливо бе, че всяка негова глътка въздух, всеки жест, застрашаваха да й отнемат единственото, което й бе останало.

– Отдавна ли познаваш майора – попита тя предпазливо.

Магнус изтръгна стръкче трева и започна да го дъвче.

– Още от Чатануга. Той едва не загуби живота си, спасявайки моя. От тогава сме заедно.

Ужасно подозрение започна да нараства в Кит.

– Да не си се сражавал за янките, Магнус?

– И още как!

В първия момент не разбра, защо усети такова разочарование. Може би, защото харесваше Магнус.

– Нали ми каза, че си от Джорджия. Защо не си се борил за родния щат?

Магнус изваде стръкчето трева от устата си.

– Много си нагъл, момче! Седиш заедно с чернокож и окото ти не трепва, когато го питаш, защо не е защитавал хората, които го държаха във вериги и го наказваха с камшик. Бях на дванадесет, когато получих свободата си. И дойдох на север. Намерих работа и тръгнах на училище. Но не бях наистина свободен, нали разбираш? Нито един негър в тази страна не може да бъде истински свободен, когато неговите братя и сестри са роби.

– Въпросът не беше в робството – търпеливо започна да обяснява Кит. – А в това: има ли право щата на самоуправление, без външна намеса. Робството беше само предлог.

– Може и да е така, бяло момче, но за мен то бе главното.

­Чернокожите са доста докачливи, помисли си тя, когато той стана и си тръгна. По-късно, докато хранеше конете с фураж, Кит все още размишляваше над това, което й бе казал. Разговорът с него й напомни за горещите спорове със Софрония.

Кейн скочи от гърба на Аполон с грация, необичайна за човек с неговите размери.

– Обтрий го и му дай време да се охлади, преди да го прибереш в обора, момче. Болен кон не ми трябва – хвърли юздите на Кит и закрачи към къщата.

– Знам си работата – извика след него тя. – Няма нужда един янки да ми казва, как да се грижа за разгорещен и потен кон.

Думите й не бяха излезли още от устата, когато моментално си пожела да ги върне обратно. Беше само сряда и не биваше да рискува да я уволнят още днес.

Беше успяла да научи, че само в неделя, мисис Симънс и Магнус не нощуват в къщата. Тогава икономката имаше почивен ден и посещаваше сестра си, а Магнус, според думите на възрастната жена, прекарваше в пиянство и разврат – неща неподходящи за ушите на младо момче, като него. Кит трябваше да си държи езика зад зъбите още четири дни. Когато настъпеше неделя вечер, щеше да убие копелето янки, който в момента гледаше надолу към нея с ледените си сиви очи.

– Ако мислиш, че ще си по-щастлив да работиш за някой друг, само кажи и аз ще си намеря друг помощник.

– Не съм казал, че искам да работя за друг – промърмори тя.

– Тогава, може би, ще е по-добре да се опиташ от време на време да въздържаш езика си.

Тя ритна пръст с върха на прашния си ботуш.

– И, Кит?

– Да?

– Изкъпи се. Хората се оплакват, че от теб се носи миризма.

– Да се изкъпя?! – Кит буквално подскочи от негодувание и едва се сдържа да не му отговори.

Кейн, като че ли се наслаждаваше на безсилната й ярост.

– Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

Тя стисна зъби и си представи големината на дупката от куршума, който възнамеряваше да пусне в главата му.

– Не, сър – промърмори момичето.

– Тогава, след половин час, екипажа да бъде готов пред предната врата.

Докато разхождаше Аполон из двора, Кит сипеше поток от ругатни. Убийството на този янки щеше да й достави повече удоволствие от всичко друго, което бе правила до сега в осемнадесетгодишния си живот. Какво му влизаше в работата, дали тя ще се изкъпе или не? Не, нямаше да се къпе. Всички знаеха, че чистите по-често боледуват от инфлуенца. Освен това, трябваше да съблече дрехите си, а тя мразеше да вижда голото си тяло, откакто гърдите й се закръглиха, защото те не се вписваха в това, което искаше да бъде.

Мъж.

Момичетата бяха слаби и безволеви, а тя беше съумяла да се пребори с природата си и да стане силна и жестока, като всеки мъж. И когато мислеше за това, което бе постигнала се чустваше прекрасно.

Все още не бе дошла на себе си, когато застана между двата сиви коня, впрегнати в каретата и зачака Кейн да излезе от къщата. За да не го дразни бе хвърлила малко вода върху лицето си и бе сменила дрехите си, но те не бяха по-чисти от старите, така че не се забелязваше особена разлика във външния й вид.

Когато Кейн заслиза по сълбите, забеляза кърпените панталони и избелялата й синя риза и му се стори, че хлапето изглежда по-зле и от преди. Разгледа внимателно това, което можеше да види от лицето на момчето под нахлупената скъсана шапка и реши, че то можеше да бъде и малко по-чисто. Вероятно не бе длъжен да наема този хаймана, но поведението и маниерите на хлапето го караха да се смее така, както отдавна не беше го правил.

За съжаление, следващите събития от деня, едва ли можеха да се нарекат забавни. Жалко, че Дора с хитрост и уговорки бе успяла да измъкне от него съгласие да се повозят из Сентръл Парк. Макар и двамата да бяха наясно с правилата от самото начало, Кейн подозираше, че тя се стреми към по-сериозни отношения и иска да се възползва от уединението на тяхната разходка, за да го притисне. Освен, ако нямаха компания...

– Качвай се отзад, момче! Време ти е да видиш нещо от Ню Йорк Сити!

– Аз?

Момчето имаше такъв изумен вид, че Кейн се усмихна отново.

– Не виждам никой друг наоколо. Трябва ми някой, който да държи конете.

И да предотврати плановете на Дора, да ме направи постоянен член на семейство Ван Нес!

Кит се вгледа в сивите, убийствено непокорни очи на янкито, повдигна рамене и се качи на тапицираната в кожа седалка. Щеше да е най-добре да прекарва колкото се може по-малко време в неговото обкръжение, но сега беше попаднала в капана му.

Докато ловко управляваше каретата по нюйорските улици, Кейн успя да покаже на Кит забележителностите на града и постепенно повишената й бдителност се замени с удоволствие. Минаха покрай известния ресторант Делмонико, и Уолах театър, където Шарлот Къшман* бе играла в ролята на Оливър Туист. Кит успя да зърне модни магазини и хотели, заобиколени от буйната зеленина на Медисън-скуеър, и да разгледа огромните къщи на богатите малко по на север.

[* ШарлотСондърс Къшман (23 юли, 1816 г. - 18 февруари, 1876 г.) американска актриса – Б.пр.]

Кейн спря пред една внушителна каменна сграда.

– Пази конете, момче. Няма да се бавя.

За първи път Кит нямаше нищо против да чака. Оглеждаше къщите наоколо, техните добре облечени обитатели и преминаващите луксозни екипажи. Но при мисълта за Чарлстън, сринат със земята, усети как я залива познатата горчивина и болка.

– Прекрасен ден за разходка! Искам да ти разкажа една много интересна история.

Кит погледна нагоре и видя елегантно облечена жена с блестящи руси къдрици и пухкави нацупени устни, която слизаше по стълбите, под ръка с Кейн. Тя беше облечена в коприна с ягодов цвят и държеше над главата си дантелен бял чадър, за да предпазва бледата си кожа от следобедното слънце. Малко кокетно боне бе кацнало на главата й. Кит я намрази от пръв поглед.

Кейн помогна на дамата да се качи в каретата и учтиво оправи краищата на полата й, с което окончателно падна в очите на Кит. Щом той бе способен да се увлече по подобен вид жени, значи не беше толкова умен, за колкото тя го мислеше.

Момичето стъпи на желязната стъпенка с издраните си ботуши и ловко се качи в каретата. Дамата възкликна с учудване:

– Байрън, кое е това мръсно създание?

– На кой викаш, че е мръсен? – войствено скочи от седалката Кит и стисна ръцете си в юмруци.

– Сядай! – изръмжа Кейн.

Тя се втренчи в него, но убийственият му поглед изобщо не трепна. С яростно изражение, Кит потъна обратно в седалката и прикова погледа си в гърба на ягодово-бялата фигура. Кейн отпусна юздите и се включи в движението.

– Кит е моя помощник-коняр, Дора. Взех го със себе си да пази конете в случай, че желаеш да се разходиш из парка.

Лентите по шапката на Дора негодуващо потрепнаха.

– Днес е много горещо, за да се ходи пеш.

Кейн безразлично сви рамене. Дора пооправи чадърчето си и потъна в мълчание, изразявайки по този начин недоволството си. Кит злорадо забеляза, че Кейн не обръщаше никакво внимание на дамата.

За разлика от Дора, тя не се цупи дълго и се отдаде на удоволствието от яркия летен следобед, отново оглеждайки интересния пайзаж около себе си. Това бе единственият й шанс да разгледа Ню Йорк Сити, и макар да се налагаше да се примири с присъствието на най-заклетия си враг, възнамеряваше да се наслаждава на момента изцяло.

– Това е Сентръл Парк.

– Не разбирам, защо го наричат така. Всеки глупак може да види, че се намира в северния край на града.

– Ню Йорк се разраства бързо – поясни Кейн. – Сега, тук няма нищо освен свободна площ, няколко стопанства и бараки. Но скоро градът ще запълни всичко и парка ще се окаже в самия център.

Кит искаше да отправи някоя скептична забележка, но Дора се извърна и я прониза с унищожителен поглед. Посланието ясно гласеше, че Кит не трябва да си отваря повече устата. Като нагласи на лицето си изкусна и лъскава усмивка, тя се обърна към Кейн и го погали по рамото с ръка, облечена в дантелена ръкавица.

– Байрън, не съм ти разказала още интересната случка с Шугър Плъм!

– Шугър... кой?

– Не си ли спомняш? Моят малък сладък мопс.

Кит се намръщи и потъна назад в седалката, наблюдавайки играта на светлосенки по залесената с дървета алея на парка, по която се движеше каретата. Погледът й попадна върху бонето на Дора. Защо някой би носил нещо толкова глупаво? И, защо не можеше да откъсне очи от него?

Две дами, возещи се в черно ландо, преминаха покрай тях в обратна посока. Кит забеляза, как жадно огледаха Кейн. Явно жените оглупяваха, когато го видеха. Трябваше да признае, че той знаеше как да се справя с конете, въпреки че това едва ли имаше значение за противоположния пол. Те бяха много по-заинтересувани от външността на един мъж.

Момичето се опита да го погледне обективно. Беше хубав, кучия му син, нямаше съмнение в това! Косата му бе с цвят на пшеница точно преди жътва и се къдреше отзад в края на яката му. Когато се обърна да изкоментира казаното от Дора, профилът му се открои на фона на небето, и Кит реши, че в него има нещо езическо, подобно на викинга, който бе видяла в едно списание – гладко високо чело, прав нос и агресивна линия на челюстта.

– ...и тогава Шугър Плъм бутна с носа си малиновото бонбонче и вместо него избра лимоновото! Не е ли това, най-сладкото нещо, което си чувал?

Мопс и малинови бонбони! Жената беше проклета глупачка. Кит силно въздъхна. Кейн се обърна назад и я погледна.

– Нещо не е наред ли?

Тя се опита да бъде вежлива.

– Просто не харесвам мопсовете.

Кейн леко повдигна ъгълчетата на устата си.

– Това пък сега, защо?

– Искате ли честното ми мнение?

– О, разбира се!

Кит с отвращение спря погледа си върху гърба на Дора.

– Мопсовете са мекушави кучета.

Кейн се засмя.

– Това момче е нагло!

Кейн не обърна внимание на Дора.

– Предпочиташ мелезите ли, Кит? Забелязвам, че прекарваш много време с Мерлин.

– Мерлин прекарва времето си с мен, а не обратното. И все ми е тая, какво казва Магнус. Това куче е безполезно, като корсет в бордей!

– Байрън!

Кейн издаде странен, съскащ звук, преди да възстанови самообладанието си.

Бъди внимателен! Не трябва да забравяш, че тук има дама.

Да, сър! – промърмори Кит, въпреки че не разбираше какво общо има това, с присъствието на дамата.

Това момче, не си знае мястото! – отсече Дора. – Аз бих уволнила всеки слуга, който се държи така безобразно!

Значи, има късмет, че работи за мен, тогава!

Той не повиши глас, но намекът беше толкова очевиден, че Дора почервеня.

Отпред се появи езерото и Кейн дръпна юздите.

– Моят помощник-коняр е необикновен слуга – продължи той, сякаш нищо не се бе случило. – Той е последовател на Ралф Уолдо Емерсън.

Кит отмести погледа си от семейство лебеди, които плуваха между лодките, за да види дали не й се присмива, но Кейн бе съвършено сериозен. Вместо това, той положи ръката си върху гърба на кожената седалка и се обърна към нея.

– Мистър Емерсън, единствения писател ли е, който си чел, Кит?

Възмутеният гняв на Дора, направи Кит бъбрива.

– О, прочел съм всичко, до което успях да се добера. Бен Франклин разбира се, но него всеки го знае. Хенри Дейвид Торо, Джонатан Суифт. Едгар Алън По, когато съм в настроение. Не съм голям любител на поезията, но иначе, като цяло, имам ненаситен апетит.

– Разбирам. Може би просто не четеш правилните автори. Уолт Уитман, например.

– Никога не съм чувал за него.

– Той е от Ню Йорк. По време на войната беше санитар.

– Мисля, че няма да мога да се справя с поезията на един янки.

Кейн вдигна развеселено очи.

– Разочарован съм. Нима такъв интелектуалец като теб, би позволил на предразсъдъците си, да развалят впечатлението от истинската литература?

Той явно й се подиграваше и Кит незабавно се наежи.

– Много съм изненадан, че знаете дори и тези имена майоре, защото не ми изглеждате на голям поклоник на литературата. Предполагам, че с всички огромни мъже е така. Изглежда мускулите отиват в телата им, а за мозъка им, не остава нищо.

– Какво нахалство! – изтреля Дора и хвърли на Кейн многозначителен поглед от типа на нали ти казах.

Той я пренебрегна и продължи да изучава Кит с по-голямо внимание. Момчето имаше смелост, трябваше да му се признае. Не беше по-голямо от тринадесет години. На същата възраст, Кейн бе избягал от дома си. Тогава бе почти толкова висок, колкото сега, докато Кит бе нисък, малко повече от метър и петдесет.

Кейн забеляза, колко деликатни бяха чертите на мръсното му лице, което имаше сърцевидна форма, малко, почти чипо носле, невероятно гъсти мигли и тъмно виолетови очи. Жените биха дали всичко за такъв необичаен цвят, но на лицето на момче, те изглеждаха глупаво, и щяха да изглеждат дори още по-необичайно, когато Кит пораснеше и станеше мъж.

Момчето не трепна под изучаващия му поглед и Кейн почувства искра на възхищение. Смелостта му явно имаше връзка с изяществото на чертите му. Всяко момче, което изглеждаше толкова деликатно, би трябвало да умее да защитава себе си с юмруци.

И все пак, хлапето беше твърде младо, за да води самостоятелно съществуване, и Кейн знаеше, че би било по-добре да го изпрати в приют. Но дори и да смяташе идеята за най-разумна, разбра, че няма да го стори. Имаше нещо в Кит, което му напомняше за самия него на тази възраст. Той също беше борбен и упорит, и вървеше през живота, готов да раздава юмруци на всеки, който го закачеше. Ако изпратеше в сиропиталище това момче, щеше да е като да отреже крилата на птица, за да не може тя да лети. Освен това, малкият се справяше добре и с конете.

Желанието на Дора, да бъде насаме с любовника си, най-накрая победи омразата й към ходенето и тя помоли Байрън да я придружи до езерото. Там сцената, която той се надяваше да избегне, се разигра със скучна предсказуемост. Всичко бе по негова вина. Бе допуснал похотта да вземе превес над здравия разум.

Беше облекчение да се върне обратно при каретата, където Кит оживено разговаряше с мъжа, даващ под наем лодките, и две дами, очевидно работещи нощем и облечени в яркочервено, решили да се освежат преди работа. Хлапето със сигурност можеше да говори.

По-късно, след вечеря, Кит се разположи на любимото си място, пред вратата на конюшната и положи ръка върху топлия гръб на Мерлин. Спомни си нещо странно, което бе казал Магнус, когато се бе възхитила от Аполон.

– Майорът няма да го задържи дълго.

– Защо, не? – бе попитала тя. – Аполон е истински красавец.

– Точно така. Но той не си позволява да се привързва към това, което обича.

– Какво означава това?

– Той подарява конете и книгите си, преди да се привърже твърде много към тях. Просто си е такъв.

Кит не можеше да си го представи. Това бяха неща, заради които живота си струваше. Но може би майорът не ценеше живота.

Посегна да се почеше по главата под шапката, и образът на розово-бялото боне на Дора ван Нес се появи пред очите й. То беше глупаво. Нищо повече от няколко парчета дантела и сатенени панделки. Но не можеше да си го избие от главата. Още повече, опитваше се да си представи, как би изглеждала самата тя с него.

Какво не беше наред с нея?

Издърпа от главата си оръфаната шапка и я бухна в земята. Мерлин я погледна учудено.

– Не ми обръщай внимание Мерлин. Всичките тия янки са ми размътили главата. Като че ли си нямам достатъчно друга работа, освен да мисля за някакви глупости.

Кучето се вторачи в нея с влажни, кафяви очи. Кит не искаше да си признае, че псето щеше да й липсва, когато се прибереше у дома. Мислеше за това как Райзън Глори я чака. По това време догодина, щеше да е изправила плантацията на крака.

Решил, че кризата на тайнственото същество, наречено човек е приключила, Мерлин положи обратно глава върху бедрото на момичето. Тя лениво прокара пръст по копринената козина на дългото му ухо. О, как мразеше този град! Повдигаше й се от янките и непрекъснатия шум от движението по улиците - дори нощем. Повдигаше й се и от старата й филцова шапка, и най-вече й бе дошло до гуша от хората, които я наричаха момче.

Това беше жестока ирония. През целия си живот бе мразила всичко свързано с женствеността, а сега, когато я мислеха за момче, ненавиждаше това обръщение. Може би, нещо не беше наред с нея.

Разсеяно прокара пръсти през сплъстената си коса. Всеки път, когато днес, копелето-янки, я наричаше момче, стомаха й се свиваше на възел от болка и я обвземаха неприятни чувства. Той бе толкова арогантен и толкова сигурен в себе си! Бе видяла пълните със сълзи очи на Дора, след като се върнаха от разходката при езерото. Тази жена беше глупачка, но Кит почувства моментна симпатия към нея. Поради различни причини и двете страдаха заради него.

Кит зарови пръсти в меката козина на кучето и отново преразгледа плана си. Може би, не беше твърде надежден, но за сега я удовлетворяваше. Имаше само един шанс да убие дявола-янки и нямаше намерение да го пропусне.

На следващото утро, Кейн й подхвърли екземпляр на Стръкчета трева от Уолт Уитман.

– Задръж го.

уф не знам кви са тия смотани сайзове ама злато Тор ша ги оправи. Аз нещо не успявам.

Редактирано 29 ноември 201114 г. от Тор (преглед на промените)

оххх,Сюзън Елизабет Филипс...............

дами,ОБОЖАВАМ ВИ,нали си знаете!!!!

Ще се чете определено! За декемри ще успеете ли?

Тайната ми цел е 250 килограма! Тогава няма да мърдате от стола и само ще превеждате... Ех, мечти......

Затова продължавам

Ще се чете определено! За декемри ще успеете ли?

Не, много съжалявам, няма да стане за декември! Предвиждам я, ако не ми мине котка път, някъде към март. Иначе, ще помоля Съни да пусне ( когато са готови ) до 4 глава, съвсем да събудя интереса ви.

Той и сега е събуден и ще изчетем всичко, което ни качите.

Събуден събуден колко да е събуден. Я да видим ся кви ги свърши Кит?

ГЛАВА 2.

Хамилтън Удуърд се изправи, когато Кейн мина през махагоновата врата на личната му кантора. Значи, това беше героят от Мисионари Ридж, и човекът, изпразващ джобовете на най-богатите нюйорски финансисти! Красив и безупречно облечен, нещо което говореше в негова полза. Раираната му жилетка и тъмночервена вратовръзка бяха скъпи, но консервативни, а перленосивото му палто - перфектно ушито. И все пак, бе трудно да го наречеш респектиращ. Не беше от репутацията му, въпреки че тя бе доста изобличаваща. Може би бе, заради начина по който вървеше, сякаш бе собственик на стаята в която току-що влезе.

Адвокатът отхвърли мрачните мисли, заобиколи бюрото и му протегна ръка.

– Как сте мистър Кейн? Аз съм Хамилтън Удуърд.

– Мистър Удуърд – когато си стиснаха ръцете, Кейн си направи изводи за човека срещу него. Мъж на средна възраст, внушителен. Компетентен. Помпозен. Вероятно, отвратителен играч на покер.

Удуърд му посочи кожения фотьойл пред бюрото си.

– Извинявам се за молбата си, да се видим в такъв кратък срок, но този въпрос се отлага достатъчно дълго. И да добавя, че не е по моя вина. Самият аз научих вчера за него. Уверявам ви, че никой служител, свързан с тази кантора, не би допуснал грешка за нещо толкова важно, особено когато се отнася за човек, на когото всички ние дължим толкова много. Вашата смелост по времето на...

– В писмото ви се казваше само, че искате да говорите с мен по въпрос от голямо значение – прекъсна го безцеремонно Кейн. Мразеше, когато хората го превъзнасяха за бойните му заслуги и развяваха като знаме това, което бе направил.

Удуърд старателно закрепи металните рамки на очилата, зад ушите си.

– Вие сте син на Розмари Симпсън Кейн, по-късно Розмари Уестън?

Едно от неоценимите качества на Кейн, като покер-играч, беше умението му да владее чувствата си, но в този момент, едва удържа огорчението и гнева си.

– Не знаех, че се е омъжила повторно, но да, това е името на майка ми.

– Искате да кажеше беше – Удуърд погледна книжата пред себе си.

– Значи е мъртва? – Кейн не почувства нищо.

Пълните бузи на адвоката се затресоха от възмущение.

– Извинете, предположих, че знаете. Жената се е споминала преди близо четири месеца. Простете ми, че ви поднесох новината така внезапно.

– Не си правете труда да ми се извинявате. Не съм виждал майка си, откакто станах на десет. Нейната смърт не означава нищо за мен.

Удуърд разбърка листите пред себе си, защото не знаеше как да отговори на човек, който така студено реагираше на смъртта на майка си.

– Аз... ъъъ... има писмо от чарлтънския адвокат У.Д.Ритер, който представлява интересите на майка ви – той прочисти гърлото си. – Мистър Ритер ме помоли да се свържа с вас, за да бъдете уведомен за условията на нейното завещание.

– Не ме интересува.

– Добре, но на ваше място не бих твърдял това с такава увереност. Преди десет години майка ви се е омъжила за човек на име Гари Уестън – собственик на Райзън Глори, памучна плантация, недалеч от Чарлстън. Когато е бил убит в Шайло, плантацията е станала собственост на майка ви. Преди четири месеца, тя е починала от инфлуенца и е оставила имота на вас.

Кейн не издаде изненадата си.

– Не съм виждал майка си шестнадесет години. Защо ще го прави?

– Мистър Ритер ми е пратил писмо, което тя е написала преди смъртта си. Може би в него обяснява мотивите си.

Удуърд извади от папката пред себе си, запечатан плик и му го подаде. Без да го погледне, Кейн го пусна в джоба на палтото си.

– Какво знаете за плантацията?

– Очевидно е била доста просперираща, но войната взе своите жертви. С работа и търпение, може да бъде възстановена. За съжаление, в настоящото завещание не се споменава нищо за пари. Освен това, има и още едно обстоятелство. Става въпрос за дъщерята на Уестън, Катрин Луиз.

Този път, Кейн не скри изненадата си.

– Искате да ми кажете, че имам сестра?

– Не, не. Тя ви е доведена сестра. Не сте свързани кръвно. Дете е на Уестън от предишния му брак. Това, обаче ви засяга.

– Не мога да си представя, защо?

– Нейната баба й е оставила доста пари, за щастие вложени в банка в Северните щати. Петнадесет хиляди долара, за да бъдем точни, в доверителен фонд, който тя ще получи на двадесет и третия си рожден ден или когато се омъжи, в зависимост от това, кое събитие настъпи първо. Вие сте назначен за разпоредител на този фонд и за нейн настойник.

– Настойник? – избухна Кейн и скочи от креслото.

Удуърд се сви в стола си.

– Майка ви просто не е имала друг изход. Момичето е едва осемнадесетгодишно, има значителна сума пари и няма други роднини.

Кейн се наведе напред, над блестящата махагонова повърхност на бюрото.

– Няма да поема отговорност за осемнадесетгодишно момиче, или за разорена памучна плантация!

Гласът на адвоката се повиши с една степен.

– Това си е ваша работа, разбира се. Макар да съм съгласен, че е твърде необичайно светски човек като вас, да бъде настойник на младо момиче. И все пак, решението е ваше. Когато отидете в Чарстън да огледате плантацията, може да поговорите с мистър Ритер и да му съобщите вашето решение.

– Няма да има никакво решение – отсече Кейн, категорично. – Не съм молил за това наследство и не го искам. Пишете на вашия мистър Ритер, и му кажете да си намери друг наивник.

Кейн се върна у дома в много мрачно настроение и то не се подобри от отсъствието на конярчето, което трябваше да поеме юздите и да отведе коня.

– Кит? Къде си, по дяволите? – трябваше да извика два пъти, преди момчето да се появи. – Дявол да го вземе! Ако искаш да работиш за мен, това означава да бъдеш тук, когато имам нужда от теб. Само посмей още един път, да ме накараш да те чакам!

– А, добър ден и на вас също! – изръмжа Кит.

Подминал дързостта, Кейн скочи от каретата и закрачи през двора към къщи. Когато влезе вътре, отиде направо в библиотеката и си наля чаша уиски. Пресуши я на един дъх, измъкна от джоба си писмото, което Удуърд му бе дал и разчупи червения восъчен печат. Вътре имаше лист хартия, покрит с дребен, почти нечетлив почерк.

6 март 1865

Скъпи Байрън,

Мога да си представя изненадата ти, когато получиш това писмо от мен, след толкова много години, още повече, че тогава няма да съм между живите. Болезнена мисъл. Не съм се примирила със съдбата. И все пак, треската ми не минава и се страхувам от най-лошото. Докато имам сили, реших да се разпоредя с няколкото отговорности, които ми останаха.

Ако очакваш извинения от мен, няма да получиш. Животът с баща ти бе изключително скучен. Освен това, не бях пригодна за ролята на майка, а ти беше едно твърде непокорно дете. Всичко това бе много изморително. Все пак, трябва да призная, че с интерес следях вестниците, в които описваха военните ти подвизи. Достави ми удоволствие да науча, че те считат за красив мъж.

Нищо от това обаче, не се отнася до целта на писмото ми. Бях много привързана към втория ми съпруг, Гарет Уестън, който направи живота ми много приятен и ти пиша заради него. Въпреки че никога не бях в състояние да изтърпя дъщеря му, Катрин, осъзнавам, че някой трябва да се грижи за нея, докато навърши пълнолетие. Ето защо, оставям „Райзън Глори“ на теб, с надеждата да се съгласиш да станеш нейн настойник. Може би ще откажеш. Някога плантацията беше най-просперираща в областта, но войната нанесе своите поражения._

_Каквото и да бъде твоето решение, аз изпълних своя дълг.

_Твоя майка,

_Розмари Уестън

След шестнадесет години, това беше всичко.

Кит чу, как часовникa на Методистката църква удари два пъти. Отпусна се на колене пред отворения прозорец и се вгледа в тъмната къща. Байрън Кейн нямаше да доживее до разсъмване.

Нощният въздух бе тежък и неподвижен, предупреждаваше за буря, и въпреки че стаята й бе все още топла, от следобедната жега, тя потръпна. Мразеше гръмотевичните бури, особено тези, който бушуваха нощем. Може би, ако имаше родител при когото да тича за утеха, когато беше дете, страхът й щеше отдавна да е отминал. Вместо това, тя се сгушваше в ъгъла на бараката си, сама и ужасена, че земята по някое време ще се разтвори и ще я погълне.

Кейн се беше прибрал у дома преди половин час. Мисис Симънс, прислужниците и Магнус не бяха тук, така че той беше сам в къщата и веднага след като заспеше, Кит щеше да действа.

Далечният тътен на гръмотевиците я изнервяше. Тя опитваше да убеди себе си, че времето ще улесни работата й. То щеше да скрие шума, който навярно щеше да придизвика, когато се промушеше през прозореца на килера, който бе оставила отключен по-рано. Но тази мисъл не можеше да я утеши. Вместо това си представяше, как след час ще се придвижва през тъмните улици насред бушуваща стихия и трясък около себе си. И земята се разтваря, за да я погълне.

Проблясна светкавица и тя подскочи. За да се разсеe, опита да се концентрира върху плана си. Беше почистила и смазала бащиния си револвер, и прочела есето на мистър Емерсън Самоувереност, за да си даде кураж. След това приготви нещата си във вързопа и го скри зад обора, за да може да го вземе бързо на тръгване.

След като убиеше Кейн, щеше да се насочи към доковете, недалеч от Котлънд стрийт, където щеше да хване първия ферибот за Джърси Сити. Там смяташе да потърси гара, за да започне дългото си пътуване обратно към Чарлстън, знаейки, че кошмара, започнал с идването на чарлстънския адвокат, накрая е свършил. Със смъртта на Кейн, завещанието на Розмари губеше сила и плантацията щеше да бъде нейна.

Всичко, което трябваше да направи, бе да намери спалнята му, да насочи револвера и да натисне спусъка.

Потръпна отново. Никога не бе убивала човек, но не можеше да намери по-подходящ за това от Байрън Кейн.

Той трябваше да е заспал вече. Време беше.

Кит прибра заредения револвер и слезе на пръсти по стълбите. Като внимаваше да не смути Мерлин, излезе от конюшната. В този момент удари гръм и тя се сви до вратата. Припомни си, че вече не е дете и се изстреля през двора към къщата. След това се промъкна през храстите, за да стигне до прозореца на килера.

Пъхна оръжието в колана на панталоните си и опита да отвори прозореца, но той не поддаде. Бутна отново, този път по-силно, нищо не се случи. Беше заключен.

Зашеметена се облегна на стената на къщата. Знаеше, че планът й не е много надежден, но не очакваше да се осуети толкова скоро. Мисис Симънс вероятно бе открила незаключения прозорец и бе пуснала резето, преди да тръгне.

Започнаха да падат първите капки дъжд. Кит искаше да изтича обратно в стаята си и да се скрие под завивките, докато бурята преминеше, но събра кураж и заобиколи в търсене на друг вход. Дъждът заваля с такава сила, че ризата й моментално се намокри. Кленовото дърво до къщата се извиваше под напора на вятъра. Близо до клоните му, тя видя отворен прозорец на втория етаж.

Сърцето й заби силно. Бурята виеше около нея, и от страх, въздухът излизаше от гърдите й на панически тласъци. Насили се да се хване за долния клон и да се издърпа нагоре. Светкавица раздра небето и дървото потрепери. Тя се притисна към ствола, ужасена от силата на бурята, и се прокле, че е толкова страхлива. Стиснала зъби, успя да се убеди да продължи и се заизкачва все по-високо. Накрая се озова върху клона, който растеше най-близо до стената на къщата, но от проливния дъжд бе невъзможно да види на каква височина се намира.

Тя изскимтя, когато друг гръм разтресе земята и въздухът замириса на сяра.

Не ме поглъщай!

Събра остатъка от волята си и пропълзя до края на клона, който се огъна под тежеста й.

Нова светкавица освети небето и тя видя, че не е достатъчно близо, за да стигне до прозореца. Обхвана я отчаяние. Примигна, избърса носа си с ръкава на ризата и започна да се спуска надолу.

Когато стигна в подножието на дървото, гръмотевицата удари толкова близо, че ушите й зазвъняха. Треперяща, притисна гръб към дънера на клена. Дрехите й залепнаха за кожата, а края на шапката й висеше като раздрана палачинка около главата й. Сълзите, на които отказа да даде воля, пареха под клепачите й. Нима всичко щеше да приключи така? Щяха да й вземат Райзън Глори, защото се оказа твърде слаба, прекалено страхлива и много изнежена, за да се пребори за дома си?

Тя подскочи, когато нещо я докосна по крака. Мерлин я гледаше въпросително, наклонил глава на една страна. Кит се отпусна до него на колене и зарови лице в мократа му, миризлива козина.

– Ах, ти малко бездомно създание... – с треперящи ръце привлече животното по-близо до себе си. – Аз съм толкова безполезна, колкото си и ти.

Той олиза мократа й буза с грапавия си език. Удари друг гръм и псето жално зави. Кит скочи на крака, страхът засили решимостта й. Плантацията беше нейна! Щом не можеше да влезе в къщата през прозореца, щеше да влезе през вратата!

Почти обезумяла от бурята и от собственото си отчаяние, тя се запромъква през дъжда и вятъра към задния вход. Горчивината и разочарованието й пречеха да чуе тънкия вътрешен гласец, който й нашепваше, да се откаже и да опита друг път.

Тя удари с рамо вратата и когато ключалката не подаде, заблъска по нея с юмруци. Задавиха я сълзи на ярост и загубена надежда.

– Пусни ме, вътре! Веднага ме пусни, янки, ти кучи сине!

Никакъв отговор. Тя продължи да удря по вратата, като я риташе с крак и обсипваше с ругатни стопанина на къщата.

Назъбена светкавица се спусна от небето и удари клена под който бе стояла доскоро. Кит изпищя и се хвърли... вътре.

Направо в обятията на Байрън Кейн.

– Какво, по дяволите...

Топлината от голите му, затоплени от съня гърди, проникна през студената й мокра риза, и за миг, всичко, което Кит искаше да направи, бе да остане там където се намираше - притисната в него - докато спреше да трепери.

– Кит, какво не е наред? – той стисна раменете й. – Случило ли се е нещо?

Тя се дръпна назад. За съжаление, Мерлин бе зад нея. Кит не го видя, препъна се в псето и се просна на твърдия под в кухнята. Кейн с интерес разгледа безформената фигура в краката си. Устните му се извиха в насмешка.

– Изглежда, бурята ти действа прекалено зле.

Тя се опита да го прати по дяволите, но зъбите й толкова силно тракаха, че не успя да отговори. На всичко отгоре, при падането, се бе приземила върху револвера, затъкнат в колана й, и остра болка прониза бедрото й.

Кейн мина покрай тях, за да затвори вратата. Мерлин избра точно този момент, за да се отръска.

– Неблагодарен пес! – Кейн грабна една кърпа, от куката, в близост до мивката, и започна да бърше гърдите си. Кит осъзна, че когато се изправеше, той щеше да види очертанието на оръжието, под мократа тъкан. Докато Кейн бе ангажиран с подсушаването си, тя измъкна револвера и го скри зад една кошница с ябълки, близо до задната врата.

– Не знам, кой от вас двамата, е по-уплашен – изръмжа Кейн, докато наблюдаваше, как Мерлин изчезва в дъното на коридора, към стаята на Магнус. – Но си мисля, че можехте да изчакате до сутринта.

– Изобщо не ме е страх от някакъв си проклет дъжд! – отвърна Кит. Точно в този момент изтрещя нов гръм и момичето видимо пребледняла, и скочи от пода.

– Грешката е моя – провлачено рече той.

– Само, защото съм...

Тя млъкна и задавено преглътна, когато погледа й попадна на Кейн. Той бе почти гол, облечен само с чифт панталони, провиснали ниско на бедрата му. Бе успял да закопчее само първите две копчета в бързината да отвори вратата. Бе виждала около себе си много оскъдно облечени мъже, работещи в полето и дъскорезницата, но никой не можеше да се сравнява с него.

Широките му мускулести гърди бяха леко окосмени. На едното му рамо имаше белег, а друг пресичаше голия му корем и изчезваше под колана на разкопчаните му панталони. Бедрата му бяха тесни, а коремът плосък, пресечен от линия тъмно руси косъмчета. Очите й леко се плъзнаха до мястото, където се събираха крачолите на панталона му. Това, което видя там, я очарова.

– Избърши се!

Кит вдигна глава и срещна втренчения му поглед. Той й подаваше кърпата. Тя я грабна и старателно започна да трие бузите си, под провисналата шапка.

– Ще ти бъде много по-лесно, ако свалиш шапката – посъветва я той.

– Не искам да я свалям – отсече тя. – Шапката си ми харесва!

Ръмжейки от раздразнение, Кейн изчезна по коридора, за да се появи отново с одеало.

– Сваляй мокрите дрехи! Можеш да се увиеш в това!

Кит хвърли един поглед на одеалото, след това на него.

– Няма да се съблека!

Кейн се намръщи.

– Замръзнал си!

– Не ми е студено!

– Зъбите ти тракат!

– Не!

– Дяволите да те вземат, момче, три часа, посред нощ е! Тази вечер загубих двеста долара на покер и съм адски уморен! Сега, сваляй проклетите дрехи и да ходим да спим. Можеш да използваш стаята на Магнус, и да не съм чул никакъв звук повече от теб, поне до обяд!

– Ти, какво, оглуша ли, янки? Казах, че няма да се съблека!

Не свикнал да му възразяват, Кейн мрачно стисна челюсти. Тогава тя разбра, че беше време да действа. Когато Кейн направи крачка към нея, тя се стрелна към кошницата, където бе скрила оръжието, но той успя да я хване за ръката.

– О, не! Няма да избягаш от мен!

– Пусни ме веднага, кучи сине!

Тя опита да се издърпа, но Кейн я стискаше здраво в хватката си.

– Казах ти, да свалиш тези мокри дрехи и ще направиш точно това, което ти наредих, за да мога най-накрая да ида и да си легна по-дяволите!

– Можеш да изгниеш в ада, янки! – тя замахна, но юмрукът й безпомощно се плъзна по рамото му.

– Спри, преди да се нараниш! – разтърси я предупредително.

– Начукай си го!

Шапката й отлетя и Кит почувства, как я повдигат от пода. В момента, в който удари нов гръм, Кейн бе седнал на един кухненски стол и я прехвърляше през коленете си.

– Опитвам се, да ти направя услуга! – отворената му длан се стовари върху задните й части.

– Хей!

– Ще ти дам урок, на който баща ти е трябвало да те научи! – ръката му за пореден път удари дупето й, и тя извика повече от възмущение, отколкото от болка.

– Спри проклето, мръсно копеле-янки!

– Никога не проклинай, хората, които са по-големи от тебе... – плясна я още веднъж, по-здраво – ...или по-силни от тебе...

Дупето й започна да гори.

– ...и най-важното… – от следващите два удара, задните й части пламнаха, – не смей да проклинаш мен! – бутна я от коленете си. – Сега, вече разбираме ли се, или не?

Кит едва си пое въздух, когато се приземи на пода. В нея бушуваха ярост и болка, и замъгляваха погледа й, което й попречи да види, как той се протяга към нея.

– Започвай да събличаш тези дрехи.

Ръката му хвана здраво мократа риза. Виейки от ярост, тя скочи на крака.

Старият износен плат се разпра в дланта му.

След това, всичко се случи изведнъж. Хладният въздух докосна плътта й. Тя чу тихия звук на копчетата, пръскащи се по целия под. Погледна надолу и видя малките си гърди, изложени пред погледа му.

– Какво по...

Задуши я чувство на ужас и унижение. Кейн я пусна и отстъпи бавно крачка назад. Кит сграбчи скъсаните краища на ризата и се опита да се прикрие с тях.

Очи с цвят на замръзнало олово се впиха в нея.

– Така-а-а. В края ня краищата се оказа, че моето конярче не е момче.

Тя се вкопчи в ризата си и опита да скрие унижението си, зад войственост.

– Каква е разликата? Нуждаех се от работа.

– И я получи, като се представи за момче.

– Ти си този, който предположи, че съм момче. Аз никога не съм казвала нещо подобно.

– Никога и не го отрече – той вдигна одеалото и го хвърли към нея. – Изсуши се, докато си налея нещо за пиене – тръгна към вратата, но се обърна. – Когато се върна, очаквам някои отговори. Дори не си помисляй за бягство, защото това ще бъде най-голямата ти грешка.

След като Кейн изчезна зад вратата, Кит отхвърли одеалото и посегна към кошницата, за да извади револвера. Седна зад масата и скри оръжието в скута си. Едва тогава, събра парцаливите остатъци от ризата си и завърза краищата в нескопосан възел на кръста си.

Кейн влезе обратно в кухнята, в момента, в който тя разбра, колко незадоволителен е резултата от усилията й. Той бе разкъсал и долната й риза, и сега, плътта й оставаше открита под V-образната форма на деколтето й, което стигаше чак до възела, в който беше завързала крайщата на парцаливите си дрехи.

Кейн глътна уискито и се загледа в момичето. Тя седеше зад масата, положила ръце на коленете си. Под меката тъкан на ризата й, ясно се очертаваха малките й гърди. Как бе могъл да повярва, дори и за момент, че е момче? Тези деликатни кости, би трябвало да му подскажат, че лъже, а и тези мигли, които бяха достатъчно гъсти, за да помете пода с тях.

Мръсотията й, го бе отвратила. Мръсотията и цветистите й ругатни, да не говорим за дързоста и неуважението. Що за нахалница!

Чудеше се, на колко ли е години? На четиринадесет или по-малко? Той знаеше много за жените, но за момичетата – нищо. Кога гърдите им започваха да растат? За сега беше сигурен само в едно... беше прекалено млада, за да живее сама.

Кейн раздразнено остави чашата.

– Къде е семейството ти?

– Нали ти казах. Мъртви са.

– И нямаш никакви роднини?

– Не.

Нейното спокойствие го дразнеше.

– Виж какво, едно дете, на твоята възраст не може да се разхожда само из Ню Йорк. Това не е безопасно.

– Единственият човек, който ми причинява неприятности, откакто съм тук, това си ти.

В думите й, като че ли имаше истина, но той не им обърна внимание.

– Все едно. Утре ще те отведа при някои хора, които ще поемат отговорност за теб, докато пораснеш. Те ще ти намерят място, където да живееш.

– Доколкото разбирам, говориш за сиропиталище, майоре?

Това, че тя изглеждаше развеселена, го раздразни още повече.

– Да, говоря за приют! Да бъда проклет, ако ти позволя да останеш тук! Трябва ти място, където да живееш, докато пораснеш, за да можеш да се грижиш сама за себе си.

– Струва ми се, че досега не съм имала толкова много проблеми. Освен това, аз съвсем не съм дете. Съмнявам се, в приютите да приемат осемнадесетгодишни.

– Осемнадесет?!

– Да не би да имаш проблем със слуха?

За пореден път бе успяла да го шокира. Той се взираше в нея през масата, в дрипавите й момчешки дрехи, в мръсното й лице и шия, в късите й черни коси, сплъстени от мръсотията. Според него, осемнадесетгодишните момичета бяха почти жени. Те носеха рокли и се къпеха редовно. А, нищо у нея не му напомняше за девойка.

– Съжалявам, че развалих блестящите ви планове за сиропиталището, майоре!

Тя имаше куража да злорадства, и той се зарадва, че й бе хвърлил хубав бой.

– Чуй ме сега, Кит... или и името ти е фалшиво?

– Не, всичко е наред, това е истинското ми име. Или поне е това, с което всички ме наричат.

Веселието й изчезна и той усети изтръпване в основата на гръбнака си, същото усещане, което изпитваше преди битка. Странно.

Кейн видя, как тя повдигна брадичка.

– Само дето фамилията ми не е Фини – добави тя. – Уестън. Катрин Луиз Уестън.

Това беше нейната последна изненада. Преди Кейн да успее да реагира, Кит скочи на крака и той се озова пред черното дуло на револвера.

– Исусе... – промърмори той.

Без да снема очи от него, тя заобиколи масата. Ръката с която държеше оръжието, не трепваше.

Най-накрая частите се напаснаха и всичко си дойде на мястото.

– Не мисля, че си толкова внимателен при избора си на опонент, когато ти се прииска да наругаеш някого – отбеляза тя.

Той направи крачка към нея и веднага съжали. Куршумът мина в близост до главата му и едва не одраска темето му.

Кит никога не бе стреляла в помещение и сега ушите й бучаха. Коленете й силно трепереха и тя стисна пръсти около дръжката на револвера.

– Не мърдай, докато не ти кажа, янки – изплю с повече кураж, отколкото усещаше. – Следващият път ще се лишиш от ухото си.

– Може би е по-добре, да ми обясниш, за какво е всичко това.

– То е очевидно.

– Направи ми услуга!

Кит ненавиждаше тези едва доловими пресмехулни нотки в гласа му.

– Става дума за Райзън Глори, подъл кучи сине! Плантацията е моя! Ти нямаш права над нея!

– Да, но законът казва друго.

– Плюя, на закона! И хич, не ме е грижа нито за съдилищата, нито за завещанията и всякакви там други. По правило, плантацията е моя и няма да допусна някакав си янки, да ми я отнеме!

– Ако беше така, баща ти щеше да я остави на теб, а не на Розмари.

– Тази жена го направи не само глух и сляп, ами го превърна и в глупак.

– Нима?

Мразеше преценяващия леден поглед на неговите очи. Искаше да го нарани толкова силно, колко тя бе наранена.

– Предолагам, че трябва да й бъда благодарна – подигравателно каза Кит. – Ако не беше мъкнала всеки мъж в леглото си – южняк или янки – къщата и реколтата, навярно щяха да бъдат изгорени. На всички е известно, че майка ти не се скъпеше на ласки и раздаваше благосклонността си на всеки, който носи панталони.

Лицето на Кейн остана безизразно.

– Тя беше к***а.

– Това е Божията истина, янки. И въпреки, че лежи в гроба, няма да й позволя да ме ограби.

– И затова, сега реши да ме убиеш.

Гласът му звучеше, почти нехайно и дланите й започнаха да се потят.

– По-правилно е, да те премахна от пътя си. Тогава Райзън Глори ще стане моя, както трябваше да бъде от самото начало.

– Разбирам накъде биеш – той кимна бавно. – Добре, готов съм. Как искаш да стане това?

– Какво?!

– Да ме убиеш. Как ще го направиш? Искаш ли да се обърна, за да не ме гледаш в лицето, когато дръпнеш спусъка?

Възмущението наделя над болезнените й чувства.

– Що за глупости говориш? Мислиш ли, че ще мога да уважавам себе си, ако застрелям човек в гърба?

– Съжалявам. Беше само предложение.

– При това, дяволски глупаво – тънка струйка пот се спусна по гърба й.

– Опитвам се, да го направя по-лесно за теб, това е всичко.

– Не се притеснявай за мен, янки. Безпокой се за собствената си безсмъртна душа.

– Добре, тогава. Направи го.

Тя преглътна.

– Такова ми е намерението.

Кит вдигна ръка и се прицели.

– Убивала ли си някога човек, Кит?

– Млъкни!

Треперенето в коленете й се беше засилило, ръката й започна да се тресе, докато Кейн, изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що се бе събудил от дрямка.

– Стреляй, точно между очите – посъветва я тихо.

– Млъкни!

– Така е по-бързо и най-сигурно. Мозъкът ми ще се разлети из цялата кухня, но ти ще се справиш с безпорядъка, нали Кит?

Започна да й се повдига.

– Млъкни! Веднага! Просто си затвори устата!

– Хайде, Кит! Да прилючим с това!

– Млъкни!!!

Револверът изгърмя с оглушителен грохот. Веднъж, два пъти, три пъти... и още...

И накрая се чу кликването на празния барабан.

Още при първия изтрел, Кейн се хвърли на пода. Когато всичко стихна, той повдигна глава. На стената, пред която току-що бе стоял, се виждаха пет дупки, който оформяха контурите на човешка глава.

Кит стоеше с приведени рамене и отпуснати в страни ръце. В пръстите й безполезно висеше револвера.

Той стана внимателно и приближи към стената, която бе получила куршумите, предназначени за него. Прекара пръсти по перфектната дъга и бавно поклати глава.

– Отлична работа, хлапе. Ти си дяволски добър стрелец.

За Кит бе настъпил края на света. Беше загубила плантацията, и за това не винеше никой друг, освен себе си.

– Страхливка – прошепна тя. – Проклето, малодушно, жалко момиче!

Леле, леле, Рум, сега заминавам за 4 дни, но като се върна да си превела цялата книжка, да е минала редакция и да е вече качена в Ескейп, щото в противен случай ша си изгриза клавиатурата от нетърпение да разбера какво става по-нататък!

О, Руми за какъв март месец, бе момиче? Направо ме взриви! Давай по-бързо, че ще запуша съвсем, да знайш! Тази Сюзън Елизабет Филипс явно има добри идеи жената. Но няма да издържа до март, очаквам до Нова година да си се гушкаме с компютъра и книжлето.