или ES-ти остарял? или т "ES-ти кеш? С ", който ще EST-остарял? лея м "oublie е смятам един TOI tous думите jours е т "Aime понеделник amour souffre е без TOI prends-МВР, в TES сутиени Намесвм се в нечий разговор, но това е превода, горе-долу! Не е ли по-добре в такъв вид: Обичам те, когато сутрин очите ти целуват ме с зората... лъчите им оставяш ти в душата да виждам,когато дойде тъмнината. А картината с жената е страшна!

Усещане Море ,лодка ,самота, Вълна гони друга вълна, Трепет ,усещане зов Мираж за нова любов. Ти си в мен дори далеч, и нищо друго няма, освен пустота и самота. Като стол сред празна стая. Оглеждам се в стените. Сянката ме следва. Опива се душата. Разкъсва самотата.

откъс от откровение без заглавие ... Любов е казах празна дума Неизползвана от мене тук Изхвърлил съм я тъй отдавна В ръждясалото кошче за боклук Това което чувствам със сърцето Не е вече обич, нито пък любов Това е може би което Сънищата ми припомнят всяка нощ Ти си само бледен спомен Спомен от отминал мой живот И застанал съм накрая на света Хвърлям последен поглед назад Към безславно преминалия ми живот Виждам като на екран детство,безгрижие Болка, щастие, тъга Всичко имало е в изобилие Но най-често аз съзирам Вечно страдащата ми душа И стоя на прага, на прага на неизвестността И стресна ме в тишината нежен звън - Звън на откъсналата се от тялото душа

Когато ме няма

Щом легнеш да спиш

погледни ръцете си

и ако ме обичаш -

ще ги видиш преплетени с моите.

Заспиш ли -

сънувай само мен

и ако ме обичаш -

друга няма да ти се присъни.

Чуеш ли нежен глас в съня си -

знай, че аз те викам

и ако ме обичаш -

ще дойдеш в прегръдките ми...

Ако ме обичаш,

ще бъда винаги до теб,

за да те обичам

и дори когато ме няма...

Нещо от мен Приятел...или... Ти искаше да бъда силна, но аз не можах. Искаше да бъда трърда, но аз не успях. Твойто сърце за мен туптеше, а моето друго име шептеше "Оби4ам те,не разбираш ли"-ми повтаряше ти и в твойте о4и напираха сълзи. Приятел ве4ен за мен ще бъдеш ти, но друго искаше ти защо съдбата така ни измами и приятелството с любовта замени защо тъгата ни нарами и щастието зали4и защо болката остана,а слънцето се скри защо не можах да те обикна както искаше ти. Дългогодишното приятелство само ни нарани, зали4и ме ти от твойте ме4ти. Гледаш ме по коридора и се обръщаш в страни, а аз замислена се питам Къде сбърках,прости!!!

Едно Едно сърце разбито! Една погубена душа! Едно само момиче! Една студена самота! Една съдба коварна! Едно разплакано дете! Една изгубена мечта, мечта за едно момче! Тези редченца са мой, не са нищо особено Браво на всички, много сте добри, много красиви неща прочетох ...

Редактирано 18 юли 200916 г. от invisible_lady (преглед на промените)

Безплътна реалност,измислих ти име- нарекох те простичко-Моят Незрим. Насън и наяве заключвах те в рими. Не дадох аз образ на моя Любим. Мечтанно-бленуван-такъв те обичах. Държах те във тайно от целия свят. Запазих за тебе сърце на момиче и огнена страст като ябълков цвят. ...Ах!...Вече си тук!?...Това ли си ти? Почакай! Не бързай! Недей си отива! ...Не смея да те погледна с очи- казват,мечтата само в гръб е красива...

Едно

Едно сърце разбито!

Една погубена душа!

Едно само момиче!

Една студена самота!

Една съдба коварна!

Едно разплакано дете!

Една изгубена мечта,

мечта за едно момче!

Ей,ти,момиче,

нежно кат кокиче.

Не проклинай ти съдбата,

че студена е самотата!

Защото в този миг,сега,

на твоята погубена душа

съдбата гледа с уважение

и чака тихо със смирение...

Чака...едно разплакано дете,

да се изправи гордо,лице в лице,

с една сбъдната мечта,

за която е отишло и на край света...

Това е едно от моите стихотворения .. Моля ви давайте обективно мнение .. Край малкото езеро девойка стой водата гледа и рони сълзи. Птичките плачат,земята кърви, малко сърце трепка,боли... Какво я накара да плаче така? Какво рани таз нежна душа? Измина година,но тя пак е тук като че на щастието си прави напук. До болка ранена стой тя и гледа. Какво ли и промени светогледа? Усмивката красива вече я няма в сърцето и не дубка - а яма.. И колкото повече време течеше, толкова повече тя там беше, сърцето и повече кървеше, душата и през сълзи го кълнеше...

Много неща могат да ти се кажат за да се изгради по-добре стиха. Като цяло ми харесва. Малко по-късно ще ти напиша на какво да наблегнеш, но не тук, за да не отегчаваме останалите. Мисля, че за в бъдеще ще се справяш много добре със стихоплетството. Дано само ти носи радост писането. Сама ще забележиш как нещата със всяка нова строфа ще се подобряват и ще си щастлива и доволна от себе си. Аз нямам талант за писане, а и нямам време за това, особено напоследък. Но стихоплетството е същото като композирането на музика. И двете те отнасят в друг свят, в друго време, в друго измерение. Времето неусетно тече. Не знам кога насладата е по-голяма - докато излваш мислите и чувствата си върху листа или когато четеш вече готовото си творение. То е като твое дете - винаги те радва. Не спирай да опитваш да пишеш. Всичко ще се получи неусетно. То е като да се учиш да караш колело. Не разбираш кога си започнал да пазиш равновесие и го управляваш сам. Но после пориш въздуха с него и се чувстваш като че летиш. След около час ще ти пиша. И дерзай! Ще се получи. А като начало първите ти опити са доста сполучливи.

Това е едно от моите стихотворения .. Моля ви давайте обективно мнение ..

Край малкото езеро девойка стой

водата гледа и рони сълзи.

Птичките плачат,земята кърви,

малко сърце трепка,боли...

Какво я накара да плаче така?

Какво рани таз нежна душа?

Измина година,но тя пак е тук

като че на щастието си прави напук.

До болка ранена стой тя и гледа.

Какво ли и промени светогледа?

Усмивката красива вече я няма

в сърцето и не дубка - а яма..

И колкото повече време течеше,

толкова повече тя там беше,

сърцето и повече кървеше,

душата и през сълзи го кълнеше...

ето един донкихотски вариант

Мъничко девойче до езерце стои

Гледащо водата, ронещо сълзи.

Птички тъжно плачат. Земята чак кърви...

Сърчицето мило, трепка и боли...

Наранил бе кой тъй тежко таз душица?

Свила се е тя кат мъничка мушица.

И седи година вече туй сираче

На брега застало е и горко плаче

До болка ранено стои то и гледа...

Какво променило му бе светогледа?

Красива усмивка, но вече я няма.

В сърцето му клето, не дупка - а яма...

А колкото повече време течеше,

То толкова повече все там стоеше...

И колкото мъката гърло душеше

Ощ толкоз през сълзи живота кълнеше.

Редактирано 21 ноември 200916 г. от don kihot (преглед на промените)

Сам Щом слънцето залезе и настъпи мрак, а зад ъгъла те дебне подъл враг и усещаш дъха му в свойта коса. А навсякъде-тъмнина ли,тъмнина. Сърцето ти спира за миг наддаваш силен вик, сълзи потичат по твоето лице, а зад теб стои просто едно дете. Но изплашен си ти до безкрай сякаш виждаш своя край очите си бавно затваряш и молитва изплашено изговаряш. И ето-пак си в реалността, но тя не е по-различна от това- пак си сам в тъмнина мъчейки своята душа. сега го измислих

Откривам раздела с единствения си що-годе поетичен опит.

Копнеж по горещото

Декемврийска нощ е в Пловдив.

Величествен е Филипополис.

Измити от дъжда,ликуват улици-

в момента пиша за нощта.

Нощта е толкова смущаваща-

и толкова тракийска е нощта-

учудва ме с високите си сгради-

и паркове безкрайни.Чистота.

Лицето ми- с бял тен-

излъчва зима.Колите бързи-

ми навяват хлад-и в локвите

оглеждам се да видя-топло.

Но няма го-горещото.Като мече.

Се скри-кой знай къде-

до следващото лято.Изпитах страх,

че няма го горещото.

Най-пловдивското Топло.

Най-добричкото.Това, което

пали ми кръвта, това което

лъсва във косите ми.

Басейните разплисква.Красота.

Горещият Пловдив.Със жадния въздух,

с горещи момичета,

с красивите паркове,

с прекрасните улици,

със ВСИЧКО. Със ВСИЧКО.

ЕДИНСТВЕНИЯТ,уникален Пловдив.

Обичам неговата топлина.

Фиги

Откривам раздела с единствения си що-годе поетичен опит.

Копнеж по горещото

Декемврийска нощ е в Пловдив.

Величествен е Филипополис.

Измити от дъжда,ликуват улици-

в момента пиша за нощта.

Нощта е толкова смущаваща-

и толкова тракийска е нощта-

учудва ме с високите си сгради-

и паркове безкрайни.Чистота.

Лицето ми- с бял тен-

излъчва зима.Колите бързи-

ми навяват хлад-и в локвите

оглеждам се да видя-топло.

Но няма го-горещото.Като мече.

Се скри-кой знай къде-

до следващото лято.Изпитах страх,

че няма го горещото.

Най-пловдивското Топло.

Най-добричкото.Това, което

пали ми кръвта, това което

лъсва във косите ми.

Басейните разплисква.Красота.

Горещият Пловдив.Със жадния въздух,

с горещи момичета,

с красивите паркове,

с прекрасните улици,

със ВСИЧКО. Със ВСИЧКО.

ЕДИНСТВЕНИЯТ,уникален Пловдив.

Обичам неговата топлина.

Фиги

:] Гледам Луната и тихо въздишам - изпращам ти скръбна въздишка. В посърналост, мрачност на тебе се вричам, сетне политам навред в небесата. Тук срещам сънуван прозорец небесен. И тихичко, мълком през него аз гледам. В неизпятата песен, небрежно захласната, знам, аз и тук ще жадувам и вземам. Гледам Луната, а тя ми намигва - по нея ти пращам въздушна целувка. С надежда и плахост ще чакам поличба, още ден ще посвиря на черна цигулка. Нея ще нося със себе си - тъжна, одрана. И макар да не иска да свири, ще бъде и арфа! Ще изсвири тя туй що не ще съумея, във тази мелодия ще бъде и бета и алфа!

Редактирано 7 януари 201016 г. от tsveti4ka (преглед на промените)

Ще те накарам да се влюбиш... Ще те накарам да се влюбиш в усмивката на слънчевия лъч, когато лятото, щастливо до полуда отеква бавно подир детски глъч. Ще ти покажа как рисувам на красотата синия разкош, под звуците на тайното бленуване по този свят, изпъстрен от любов. Ще те науча да мечтаеш за истини, тъй вечно премълчавани под хрисимия свян на тайните. Ще изкуша те да избягаш от самотата си. Обичай ме! Р.Донкин, Юли – 1993 г. Обратно... Обичай ме. От самотата си ще изкуша те да избягаш; от хрисимия свян на тайните за истините – вечно премълчавани. И да мечтаеш аз ще те науча За този свят, изпъстрен от любов; От звуците на тайното бленуване по красотата и синия й разкош. И щом отекне подир детски глъч Тъй бавно лятото, щастливо до полуда с усмивката на слънчевия лъч, ще те рисувам тъй, че просто ще се влюбиш... Р.Донкин, 31.12.1999 г.

Ще те накарам да се влюбиш...

Ще те накарам да се влюбиш

в усмивката на слънчевия лъч,

когато лятото, щастливо до полуда

отеква бавно подир детски глъч.

Ще ти покажа как рисувам

на красотата синия разкош,

под звуците на тайното бленуване

по този свят, изпъстрен от любов.

Ще те науча да мечтаеш

за истини, тъй вечно премълчавани

под хрисимия свян на тайните.

Ще изкуша те да избягаш

от самотата си.

Обичай ме!

Р.Донкин, Юли – 1993 г.

Обратно...

Обичай ме.

От самотата си

ще изкуша те да избягаш;

от хрисимия свян на тайните

за истините – вечно премълчавани.

И да мечтаеш аз ще те науча

За този свят, изпъстрен от любов;

От звуците на тайното бленуване

по красотата и синия й разкош.

И щом отекне подир детски глъч

Тъй бавно лятото, щастливо до полуда

с усмивката на слънчевия лъч,

ще те рисувам тъй,

че просто ще се влюбиш...

Р.Донкин, 31.12.1999 г.

Прекрасни стихове,адмираций от мен,докосват сърцето,и палят душата.

На … Някого Не плачеш ли понякога, Приятелю? Не ти ли писва просто?... (…Животът, стегнал в евтина халка, тъй всичко – от “мълчанието” до “Договора”…) Не би ли искал да се махнеш тайно някъде? Далече или не? …От жаждата и свяна да избягаш, от грубия им флирт със себе си? Не търсиш ли отърсване от думите? От мръсните копнежи на сърцето си? От болката по нечие безумие да се запази всичко в тайна?... …Защото бих се пръснал просто от толкова безочие навсякъде. Защото бих избягал от въпросите На толкова очи, Приятелю! Защото нямам смелост даже да заплача – одавна губя всяка сетна ласка. Защото се тревожа… Знаеш ли… Защото ме е страх. Обичам нещо. Нещичко обичам. Заложих себе си на него. Но нямам нищо днес и днес съм никой. Приятелю, залогът ми е грешност. По дяволите миналото! Скитам около нечия душа… И, знаеш ли…? Студено е навън… Р.Донкин - София, 1994

Слънцето след малко ще изгрее, Всички спят само аз - не, Плача и мисля за теб, за нас. Сълза след сълза - цяло море от болка. От спомени, разговори, мисли... Цял океан, от премълчани чувства, Цял океан от скрита мъка. Нима е трудно да се изрекат две думи? Да се споделят чувства и мисли? Да се разкрие една тайна? Не, но ме е страх,че не ме обичаш, Страх ме е,че няма да ме чуеш, Мен и океана от болка. Мое творчество

Редактирано 22 юни 201015 г. от wild__rose (преглед на промените)

Огъва се тревожно тишината...

Огъва се тревожно тишината,

от моето дихание се цепи

и спомени препускат в необята

на съзнанието ми. Като комети

дълбоко се забиват в гръдта ми -

потича мъката като река,

а зад всяка точка на ума ми

ти криеш се - и те намирам пак.

По кожата не те усещам вече

и може би това ме тъй гнети,

а може би по-силно съм момиче -

научих се да ходя по игли...

научих се да гледам към звездите,

aла сведа ли поглед - все си там.

Над разума поръсени, мечтите

не искат още да те пуснат, знам.

Тихичко да ти попея

Тихичко да ти попея

за вятъра студен,

през нощния ми ден -

не, не мога да посмея...

Но как силно ми се иска

ти да си до мен

винаги ценен.

Само да поемех риска...

Тихичко да ти попея

за вятъра студен

през нощния ми ден

и как без тебе аз живея.

~

Мразя и обичам

Войната ни край няма

стоиш сам в тишина

потънал в студенина,

Затънал си във яма.

Грешките ти ме събуждат

без сама да искам

и да съжалявам.

самотата ми довършват.

Мразя след теб да тичам.

Мразя очите ти

даже ръцете ти.

Мразя... но те обичам.

~

Звезден прах

Звезден прах

окрасява ръцете ти.

Виждам пак

красиви - очите ти,

пораждащи любов

от сетната неволя

за мен да си готов.

Звезден прах

превръща ме във фея-

повличам се със смях,

не спирам да лудея,

забравила смеха

след хиляди години -

апогея на духа.

на всички публикували!

–

 

Това е истина, истина, истина,

което е зад гласа,

което ме кара да плача

в театъра с механичните папагали.

Дали полудявам наистина?

Виждам залези

и дървеса,

чувствам дългите, дълги орбити,

по които кръжат световете...

Механичните папагали

с механичните си крила,

с механичните си човки повтарят

движенията на певеца.

И той, под златната маска,

повтаря себе си.

Но зад гласа му е онова,

което ме кара да плача.

 

 

 

СТРОИТЕЛЯТ НА ЛАБИРИНТИ

 

 

Има ли изход от лабиринта на мислите,

питаш –

ето, грее пред теб безнадеждната му вселена

и как си попаднал в изящната власт

на капана му,

нали лабиринтът е прилив

на математическо нищо…

Не питай

дали ти си Пазителя на измислени истини,

безмилостният убиец на митове,

дивият магистър на силогизмите,

ухиленият в намигащия монитор,

един от безчислените строители

на лабиринти;

не питай

дали ти си сивият рицар и дали нищото

иде подире ти,

и дали дълбините на нищото са извор

на всички причини –

с питане в лабиринта се стига доникъде;

не питай,

а тичай в непроходимите електрични гори,

пресичай змийското сплитане на стените му

сред жилища на ехидни,

на прилепи и камилски птици;

не питай,

а пий медовината на лъжите си,

преживяй горчивите стихове,

йероглифи, редици

от цифри

в безнадеждната му вселена от уравнения...

Нали, нали ти си

кошмарът на Лайбниц,

Франкенщайн на задачите

без решение.

 

 

 

ТРЪГВАНЕ ОТ ВАВИЛОН

 

 

Часът настъпи. Разсъмва. Да тръгваме. Хоризонтът отвори огромното си око, самотният гонг сложи точка. И тръгна отново огромното колело, безбройните лотоси се разтвориха – да тръгнем безмълвни от Вавилон, да тръгнем без бързане, със скорост на метеор, без церемонии, монолози и хор от актьори, без оперни тостове и гондоли под мостовете, без тропот от конски подкови в полунощ – нови, нови – не с ореол от сребро, не с болка и отказ и пророчески пози, не – орди от охлюви с брони, болни от сънотворния сок, омагьосани от милионите грозни Горгони – самотният гонг сложи точка.

Редактирано 22 юни 201312 г. от witness (преглед на промените)