Дар от обич

Мечтаех те ,намерих те

измислих те, реален си до болка,

и времето не ни разделя,

то в нас е и ние в него.

Намерих те ,обикнах те,

намерих те,сърцето ми е пълно,

намерих те ,душата ми полита,

към теб стреми се неуморно.

Гласът ти стопля моя ден,

като цвете разцъфвам за обич,

ще се сгуша в прегръдката силна,

ще забравя за болки,неволи.

Има те за мен си всичко,

света събрана в теб, любов,

слънцето ще грее силно,

целувката ни,ще скрепи с лъч.

Редактирано 21 март 200818 г. от smirena (преглед на промените)

И да се терзая, и да се виня... Няма смисъл, пак ще се родя... И падам. После пак. Потъвам. И после пак. Но изплувам, ставам, продължавам. Живея, боря се и страдам. За да мога щастлива да умра.

Ще се родя за обич,

очаквана и

непозната.

Ще се родя за слънце,

косите и

лицето то ще гали.

Ще се раждам и умирам,

с надежата,

че мен ме има.

И какво, ако умра,

в сърцето ти,

аз ще живея.

За обич истинска,

една,ще блика

ярка светлина,

тя знак за любовта е

и няма да задавам аз,

въпроси,къде

и да кога.

Не мисля, когато се смея. Не мисля, когато греша. Не мисля, когато въздишам. Не мисля, когато вървя. Не мисля, когато сутрин отворя очи, когато на залез изпратя деня, когато притворя клепачи и тихо посрещна нощта. Не мисля, не мисля, не мисля. А защо да го правя? Пея си моята песен... Аз знам си, пак ще се справя...

Не мисля, когато се смея.

Не мисля, когато греша.

Не мисля, когато въздишам.

Не мисля, когато вървя.

Не мисля, когато сутрин отворя очи,

когато на залез изпратя деня,

когато притворя клепачи

и тихо посрещна нощта.

Не мисля, не мисля, не мисля.

А защо да го правя?

Пея си моята песен...

Аз знам си, пак ще се справя...

Страхотно е! Браво

Игра на "да" и "не" Да, искам пак да заспя, не, не ми се говори за това. Да, искам отново да се смея, не, уморих се вече да мечтая. Да, греба от кладенеца на живота, не, все не мога да се напоя. Да, обичам да стъпам боса по тревата, не, студена е за мен тази земя. Да, искам да имам крила, не, страх ме е да летя. Да, вярвам в светлината на тунела, но виждам я едва-едва.

Страхотно е! Браво

Благодаря ти

Нещо малко смахнато и объркано.... :

Гласове вълшебни.

Тихи стъпки.

Пелена мъглива.

Тъжен блян.

Вятър нежен.

Кръст в земята.

Дъжд, тъга,

Сълза, усмивка.

Живот неразгадан.

Кръв горчива.

Цвят червен.

Вълни, скали и пяна.

Огън в ясен ден...

И с радост срещам всеки ден, усмивка нежна му дарявам, а вятърът ревниво, с косите си играе. Къде отиваш,той шепти опивам се от твоя смях като магия ,като фея защо не спираш-говори, не пускам те ,по теб се вия, но за мене ти нехаеш. Затича се и аз със теб, към него ти ръце разтвори, в прегръдките му занемя, а аз около вас не спирам, танца на една любов.

Редактирано 24 март 200818 г. от smirena (преглед на промените)

Под небето, под звездите, тук долу, чакаше дете. Протегнало ръка с надежда, някой топлота да му даде. Но ръката празна си остава, а детето с подрязани криле. Ще мине време, ще му подарят прегръдка. Ще сгрее изстиналото му сърце. Ще размаха силно на гърба крилата. Ще полети към нови светове.

* * * Добре, няма да го обсъждаме; нямам смелост да искам още. Занапред ще си бъда същата, няма да те сънувам нощем. В тези топли очи ще потъвам цялата- ще ме гледаш пак с настойчиво питане. Можем ли да отминем раздялата на душите в безцелното скитане? Не, не искам да си признавам как разпалено съм ти се вричала. Тихо в твоето вчера оставам- там, където съм те обичала.

Без маски Моят танц е танца на живота, не с развени фрази,с думи зли, моят танц е танцът на доброто, то във нас е и ще победи. Ще ни поведе към мислите, ще се вгледаме във себе си, че всичко друго е само вятър, отнася го в безвременната пустош. А утре пак ще бъдем само ние, и няма маски,нито драми, това сме ние и емоциите наши, това сме ние и го знаем.

Спомен Нощ и тишина. Луната пълна. После самота. Премрежен поглед. Безмълвен стон. Дълбока болка. Забит в ковчег пирон. Порой безспирен. После ден. Сбогом. Подарък за последно- две лалета. Нищета... И сякаш сън... Но не!!! Прощално слово. И камбанен звън.

Не се страхувай Не се страхувай, бъди до мен, не се страхувай, бъди с мен. Не се страхучай, ще полетим, не се страхува, силен бъди. Не се страхувай от любовта, не се страхувай от смъртта, разделя ни началото и края, не се страхувай двама сме, и заедно ще бъдем -зная.

Ти никога не ще разбереш що е болка, какво е да се бориш за нещо, години наред и си казваш, може и още,може и още. Да искаш някой без граници, да правиш всичко да го имаш, дори за час дори за миг, малка радост,парче торта. Някога ти казах. Дори и в сламена колиба, но с теб да съм. Това никога неще разбереш. Смисъла на тези думи, е в нещо което ти си имаш, но не с мен за жалост.

Души Деца, забравени от Бога, души скитащи без цел , порастваме и ден след ден, над нас тегне зла прокоба. Любов ,по силна от живота, крепи ни всеки ден, не питаме защо и как, вървим по своя път. Нима е нужно да се молим за думичка добра, за усмивка лицето озарила, за малко топлота. Не ,дори забравени от Бога, по стъпките си бавно крачим, душата си от тъмното изстрадала, повеждаме към светлината.

Чуй приятелко любима Ти нежна, кротка, мила, с чиста, искрена душа, на кой сърцето си разкрила, че потънало е във тъга? Къде е усмивката красива? Къде е твоята ведрина? Казваше че си щастлива- защо безмълвна си сега? Нима да ти отнеме всичко Някой е посмял? Но… този някой за теб не е достоен, щом с твоите чувства си играл. Чуй приятелко любима, чуй ти моите слова! Сърце покой не си намира от несгодите на любовта. Цветето потъпкано веднъж не може пак да се изправи и наранената жена от мъж лекува трудно своите рани. Но колкото и да са тежки раните, колкото и болката да е голяма за всичко лек намира се, дори за болестите на душата. И знай-това, което не ни убива по-силни прави ни дори! Белезите може да останат, но отново всичко в теб ще се роди. След това отново ще разцъфнеш Ще пръскаш топлота и ведрина На слънцето ти пак ще се усмихнеш. Да бъде само светлина!

Редактирано 6 април 200818 г. от cat_of_prey (преглед на промените)

Измислица Измислицата не беше вярна, като стъбло прекършено, в разцвета на младостта, не, не мога да живея така, От някъде, в пустотата, появи се като призрак в мрака, надежда малка ми дари , но всичко е една измама. На живота поредната игра, на пътя поредното препятствие, на мислите поредната стихия, на душата поредното ридание. За кой ли път душата ми трепти, като трели от музика дочута, от тъмното излизам ,но уви, не виждам светлина ,а мрак. Поемам аз по пътя си трънлив, устемила взор към светлината, прозира бледа- като зов, към нея тръгвам устремена.

За глътка въздух

Те ме хванаха,

завързаха със собственото си безсилие ръцете ми,

и запушиха носа ми за да не мога да си вземам дъх през него,

а да разтворя устни,

защото искаха езика ми,

искаха да го изтръгнат,

онзи с палавите блудници

и молитвите,

онзи който можеше и да премълчи

болките си,

онзи който изричаше дрехи

когато нямах на гърба си

и те ме топлиха в януарските нощи

и не замръзвах,

онзи който докосваше

с връх времето,

онзи с който пътувах

през облаци,

онзи който отпиваше облаци

от небесната чаша

когато на масата на вдъхновението

Господ

му сипваше на вересия,

онзи който ти казваше:

"Обичам те",

онзи който някога казваше:

"Обичам те", на мама

по-често отколкото сега,

но благодарение на него

пораснах толкова,

че да мога и без него,

а с милувки и очи

да изричам,

посланията му,

онзи който ми беше тухли,

с които градях затвора си и замъка,

и кучешката колиба на звяра

в подсъзнанието си построих на двора,

за да пази златната ми ябълка,

а иначе щях да го застрелям,

за да не ухапе някого,

но пък златната ми ябълка

нямаше кой да опази,

златната ябълка

на любовта,

тъй беззащитна

без страшното лице на природата,

скрита във мрака,

онзи език който веселеше виното,

онзи език който се любеше с истината,

онзи език който разкъсваше дрехите й,

онзи език който тя драскаше

и той кървеше

и пишеше с кръвта си,

пишеше с рими и без рими,

пишеше отчаяно и екзалтирано,

пишеше лакомо и оживяваше,

а аз оживявах в него,

онзи език който нямаше време,

онзи език който беше във времето

и времето беше с него,

онзи език на когото дължах насладите си,

и горчилките си, също дължах,

онзи език на който се препирах в интернет,

онзи език на който дължах заеми,

онзи език който ми даваше правото да бъда,

и онзи език който ми го отнемаше и размазваше,

онзи език на който си исках от момичетата,

онзи език който плющеше като камшик

по мислите ми,

онзи език който ги караше да се носят

като побеснял жребец в нощ

и дори когато си трошаха крак,

не беше толкова милостив да ги застреля,

а ги караше отново да бягат

докато кракът им зараснеше

или забравили тяло от болка

ставаха равни на кентаврите

и политаха огнени

из небесата,

онзи език който имаше вярата,

онзи език който плачеше,

онзи език който прехапвах,

онзи език който просто ме правеше...

Те искаха да го изтръгнат!

Те искаха да го изтръгнат!

Да го изтръгнат!

Да го изтръгнат!

ДА ГО ИЗТРЪГНАААААААААААААААТ!

Онзи език който ме ваеше,

със своите милувки и грубости ме ваеше

и ме учеше с уроците на живота,

превръщайки ги в разбираеми

и ме различаваше от скота,

и ме правеше роден,

и който ме хранеше с надежди

дори когато хляб нямах,

а когато не достигаше солта

посоляваше,

и който ми шепнеше на какво се дължи сълзата,

на който научих "Отче наш",

на който прочетох много,

за да се науча малко да чета себе си,

на който се споделям и ставам действителен,

без който ме няма

или го има само животното ми,

без който и "мама"

нямаше да пробужда спомена

на милия образ,

защото са от една материя,

онзи език който лудува

и се премята,

онзи език който ме разсмива,

онзи език който ме разголва

и те разголва,

онзи език който дълбае живота

като скулптура,

за да търси красотата,

за да търси...

в грешките си

да открива истината,

в отровата изтекла

наместо кръв от раните

да извлича лек...

Искаха да го изтръгнат,

защото решиха, че нямам право да го имам.

Задушаваха ме...

Притискаха ми носа,

нямам въздух!

Задушавам се!

Задушавам се!

Задушавам се...

***

Притиснали са ни носа. За глътка въздух: подпишете

За глътка въздух

Те ме хванаха,

завързаха със собственото си безсилие ръцете ми,

и запушиха носа ми за да не мога да си вземам дъх през него,

а да разтворя устни,

защото искаха езика ми,

искаха да го изтръгнат,

онзи с палавите блудници

и молитвите,

онзи който можеше и да премълчи

болките си,

онзи който изричаше дрехи

когато нямах на гърба си

и те ме топлиха в януарските нощи

и не замръзвах,

онзи който докосваше

с връх времето,

онзи с който пътувах

през облаци,

онзи който отпиваше облаци

от небесната чаша

когато на масата на вдъхновението

Господ

му сипваше на вересия,

онзи който ти казваше:

"Обичам те",

онзи който някога казваше:

"Обичам те", на мама

по-често отколкото сега,

но благодарение на него

пораснах толкова,

че да мога и без него,

а с милувки и очи

да изричам,

посланията му,

онзи който ми беше тухли,

с които градях затвора си и замъка,

и кучешката колиба на звяра

в подсъзнанието си построих на двора,

за да пази златната ми ябълка,

а иначе щях да го застрелям,

за да не ухапе някого,

но пък златната ми ябълка

нямаше кой да опази,

златната ябълка

на любовта,

тъй беззащитна

без страшното лице на природата,

скрита във мрака,

онзи език който веселеше виното,

онзи език който се любеше с истината,

онзи език който разкъсваше дрехите й,

онзи език който тя драскаше

и той кървеше

и пишеше с кръвта си,

пишеше с рими и без рими,

пишеше отчаяно и екзалтирано,

пишеше лакомо и оживяваше,

а аз оживявах в него,

онзи език който нямаше време,

онзи език който беше във времето

и времето беше с него,

онзи език на когото дължах насладите си,

и горчилките си, също дължах,

онзи език на който се препирах в интернет,

онзи език на който дължах заеми,

онзи език който ми даваше правото да бъда,

и онзи език който ми го отнемаше и размазваше,

онзи език на който си исках от момичетата,

онзи език който плющеше като камшик

по мислите ми,

онзи език който ги караше да се носят

като побеснял жребец в нощ

и дори когато си трошаха крак,

не беше толкова милостив да ги застреля,

а ги караше отново да бягат

докато кракът им зараснеше

или забравили тяло от болка

ставаха равни на кентаврите

и политаха огнени

из небесата,

онзи език който имаше вярата,

онзи език който плачеше,

онзи език който прехапвах,

онзи език който просто ме правеше...

Те искаха да го изтръгнат!

Те искаха да го изтръгнат!

Да го изтръгнат!

Да го изтръгнат!

ДА ГО ИЗТРЪГНАААААААААААААААТ!

Онзи език който ме ваеше,

със своите милувки и грубости ме ваеше

и ме учеше с уроците на живота,

превръщайки ги в разбираеми

и ме различаваше от скота,

и ме правеше роден,

и който ме хранеше с надежди

дори когато хляб нямах,

а когато не достигаше солта

посоляваше,

и който ми шепнеше на какво се дължи сълзата,

на който научих "Отче наш",

на който прочетох много,

за да се науча малко да чета себе си,

на който се споделям и ставам действителен,

без който ме няма

или го има само животното ми,

без който и "мама"

нямаше да пробужда спомена

на милия образ,

защото са от една материя,

онзи език който лудува

и се премята,

онзи език който ме разсмива,

онзи език който ме разголва

и те разголва,

онзи език който дълбае живота

като скулптура,

за да търси красотата,

за да търси...

в грешките си

да открива истината,

в отровата изтекла

наместо кръв от раните

да извлича лек...

Искаха да го изтръгнат,

защото решиха, че нямам право да го имам.

Задушаваха ме...

Притискаха ми носа,

нямам въздух!

Задушавам се!

Задушавам се!

Задушавам се...

***

Притиснали са ни носа. За глътка въздух: подпишете

За глътка въздух

Те ме хванаха,

завързаха със собственото си безсилие ръцете ми,

и запушиха носа ми за да не мога да си вземам дъх през него,

а да разтворя устни,

защото искаха езика ми,

искаха да го изтръгнат,

онзи с палавите блудници

и молитвите,

онзи който можеше и да премълчи

болките си,

онзи който изричаше дрехи

когато нямах на гърба си

и те ме топлиха в януарските нощи

и не замръзвах,

онзи който докосваше

с връх времето,

онзи с който пътувах

през облаци,

онзи който отпиваше облаци

от небесната чаша

когато на масата на вдъхновението

Господ

му сипваше на вересия,

онзи който ти казваше:

"Обичам те",

онзи който някога казваше:

"Обичам те", на мама

по-често отколкото сега,

но благодарение на него

пораснах толкова,

че да мога и без него,

а с милувки и очи

да изричам,

посланията му,

онзи който ми беше тухли,

с които градях затвора си и замъка,

и кучешката колиба на звяра

в подсъзнанието си построих на двора,

за да пази златната ми ябълка,

а иначе щях да го застрелям,

за да не ухапе някого,

но пък златната ми ябълка

нямаше кой да опази,

златната ябълка

на любовта,

тъй беззащитна

без страшното лице на природата,

скрита във мрака,

онзи език който веселеше виното,

онзи език който се любеше с истината,

онзи език който разкъсваше дрехите й,

онзи език който тя драскаше

и той кървеше

и пишеше с кръвта си,

пишеше с рими и без рими,

пишеше отчаяно и екзалтирано,

пишеше лакомо и оживяваше,

а аз оживявах в него,

онзи език който нямаше време,

онзи език който беше във времето

и времето беше с него,

онзи език на когото дължах насладите си,

и горчилките си, също дължах,

онзи език на който се препирах в интернет,

онзи език на който дължах заеми,

онзи език който ми даваше правото да бъда,

и онзи език който ми го отнемаше и размазваше,

онзи език на който си исках от момичетата,

онзи език който плющеше като камшик

по мислите ми,

онзи език който ги караше да се носят

като побеснял жребец в нощ

и дори когато си трошаха крак,

не беше толкова милостив да ги застреля,

а ги караше отново да бягат

докато кракът им зараснеше

или забравили тяло от болка

ставаха равни на кентаврите

и политаха огнени

из небесата,

онзи език който имаше вярата,

онзи език който плачеше,

онзи език който прехапвах,

онзи език който просто ме правеше...

Те искаха да го изтръгнат!

Те искаха да го изтръгнат!

Да го изтръгнат!

Да го изтръгнат!

ДА ГО ИЗТРЪГНАААААААААААААААТ!

Онзи език който ме ваеше,

със своите милувки и грубости ме ваеше

и ме учеше с уроците на живота,

превръщайки ги в разбираеми

и ме различаваше от скота,

и ме правеше роден,

и който ме хранеше с надежди

дори когато хляб нямах,

а когато не достигаше солта

посоляваше,

и който ми шепнеше на какво се дължи сълзата,

на който научих "Отче наш",

на който прочетох много,

за да се науча малко да чета себе си,

на който се споделям и ставам действителен,

без който ме няма

или го има само животното ми,

без който и "мама"

нямаше да пробужда спомена

на милия образ,

защото са от една материя,

онзи език който лудува

и се премята,

онзи език който ме разсмива,

онзи език който ме разголва

и те разголва,

онзи език който дълбае живота

като скулптура,

за да търси красотата,

за да търси...

в грешките си

да открива истината,

в отровата изтекла

наместо кръв от раните

да извлича лек...

Искаха да го изтръгнат,

защото решиха, че нямам право да го имам.

Задушаваха ме...

Притискаха ми носа,

нямам въздух!

Задушавам се!

Задушавам се!

Задушавам се...

***

Притиснали са ни носа. За глътка въздух: подпишете

Приказка за любовта

Сред руини ,носещи предания,

зад зидове сподавили ридания,

едно видение омайно,бледо,

сред цветя и красота се рей безцелно,

докосват нежните ръце,

ароматни ,нежни цветове,

докоснати едва,едва,

поемат нейната топлина,

очите потъмнели от тъга,

забулени за тази красота,

докосва с нежност цветовете,

но болка стяга и сърцето.

Къде си ти любими-устните мълвят,

дали ще те докосне моя плам,

дали очите ми ще те зърнат,

дали ръцете ми ще те прегърнат.

Тъжи ,но няма никой,само цветя,

самота и тези зидове високи.

Отправя взор към небето,

слънчице ти виждаш моята тъга,

като птица искам аз да полетя,

при него ще кацна без уплаха,

в прегръдките му ще се скрия,

от очите му любов ще пия.

Лъч слъчев по лицето заигра,

усмихна се и през сълзи,

благодари на слънцето ,небето,

Уханна роза в косите си закичи,

сама бе тя ,но с надежда в сърцето,

вървеше сред тайната градина,

очите и отворени за любовта,

се радваха на тази красота.

Сълза ли виждам в окото бяло? Сълза, породила се, защото чувстваш липсата на някой? Или ми се е привидяло? Сълза ли виждам по лицето грубо? Сълза от болка, че не е до теб? Или е нещо друго? Сълза ли виждам, пропила в дрехата ти стара? Сълза ли? Или капка дъжд временно се беше свряла? Нима това сълза е, родила се от твоята душа? Нима сълза е? Къде сега са твоите слова?

Ти си човека за когото тъгувам, ти си човека за който мечтая, ти си човека за когото плача, ти си човека когото сънувам. Ти си човека с когото потъвам, ти си човека с когото се издигам ти си човека с когото летя. ТИ СИ ЧОВЕКА КОГОТО ОБИЧАМ, И БЕЗ КОЙТО НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ.

Обич Обичам те и вграждам се сама, в зидове и мостове вековни, дори да бушува в мене тя, ще я остава бавно да изтлее. Ще сложа плахата целувка на листа бял на който пиша, ще тече по вените кръвта, в сърцето си ще скрия любовта. И ти не ще забравиш знам, онова видение незнайно, което твоя сън смути, което липсва ти безкрайно.

ето нещо и от мене (:: Както преди/Безброй Безброй мечти, мъки и страдания безброй неспирни дъждове, сълзи и ридания, безброй сърца разбити по пътища безкрайни безброй незбъднати мечти и сънища омайни. Живот на кръстопът и две изплакани очи, усмихвам се от вътре, но отвън не ми личи, вятърът подухва и тихичко шепти, но аз не го чувам в мен друг глас кънти. Пак не мога да заспя и долавям звуци кратки, оглеждам се наоколо, излизат в мен загатки, звук на струна от нечия цигулка, вслушвам се и чувам шум от детска люлка. В съзнанието ми излизат спомени отминали, за старите години, спомени загинали. Как искам да съм малка, да не чувствам аз умора да съм с вечните приятели да не спирам да говоря, но нищо няма да е както преди, няма ги старите детски игри...!

За теб

Какво си ти създание незнайно,

изтъкано от душевност и любов,

кои ли вятър те довя в безкрая,

на приказка изтъкана от любов.

Прозира ласка с всяка дума,

докосваш с думи нежни струни,

нима е нужно да познаваш,

сърцето питаш и политаш.

Мечти с реалност се преплитат,

и в думите ти там прозира,

онази красота в душата,

сподели ти с мен мечтата.

В този свят реално- истински,

ние сме нереално-реални,

когато луната изгрее,

музиката си пусни и виждай мен.

Душите срещат хората с магия,

душа,душа намира и не спира,

зове я онзи див копнеж ,

романтика в реалност да изживееш.

Здравей и тази вечер. Сега тиха, тъжна и сама. Здравей, ти нощ, студена като глетчер - мразовита, бурна, зла. И тъмно е... Ти носиш кораб над вълните, но със скъсани листа. Преминаваш вечно през водите, за да стигнеш до брега. Там чакат те дедите, родили моята мечта. Бързай, за да вкусиш парче от тази топлина. Да почувстваш във гърдите, колко нежна съм била. Да усетиш как горчи, когато си обичал, не само вкуса на морската вода. Да отпиеш от мечтите и да видиш, че там не съм сама.