преди 46 минути, Śūnyatā написа:

което нарушава или надхвърля причинно-следствените вериги,

Създава и/или изменя. Все те влече към някакво нарушение на причинно-следствените зависимости, но такова няма.

преди 28 минути, Theros написа:

Създава и/или изменя. Все те влече към някакво нарушение на причинно-следствените зависимости, но такова няма.

Точно. Щом признаваш, че няма нарушение на причинно-следствените зависимости, тогава логически трябва да признаеш и че волята не може да бъде „свободна“ в смисъл на независима от тези зависимости. Ако всяко „създаване“ и „изменение“ е функция на предшестващи причини, тогава волята е обусловена - тя е само етап в една верига, не независим източник.

Следователно, да твърдиш едновременно, че няма прекъсване в каузалността и че волята е свободна е вътрешно противоречие. Ако няма изключения от причинността, тогава няма и воля, която да стои извън нея.

преди 14 часа, Śūnyatā написа:

Целта на себеактуализацията, за която пиша е, въз основа емпирични факти, да се заменят остарели когнитивни конструкции със съвременни,

Фейк е  

СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯТА няма и не може да има 'цел'. Ти самият никога не си се самоактуализирал, а просто си сменяш приказния контекст само и само да си намериш колкото е възможно по-удобен и спасителен. Всъщност това дори не го правиш, а си само пионка в игрите на своето несъзнавано. Но пък ако не са тия игри, ти отдавна да си се "разпаднал психически"

Няма такива 'емпирични факти', а си влачиш подборки от интернет, които са също 'когнитивни конструкции', нечии. Каквито са си и твоите

В този смисъл е една смотана лъжа фантазиите ти как "себеактуализираш" каквото и да било, по простата причина че зад всичко стои личната ти полза от целия театър. 

 

преди 32 минути, Śūnyatā написа:

тогава логически трябва да признаеш и че волята не може да бъде „свободна“ в смисъл на независима от тези зависимости.

Признаването и логиката нямат нищо общо.  Битовите ти схващания са на ниво "селска постановка". И все си настояваш своето си - понеже си много "самоактуализиран"... та така вече над десетилетие. 

Цитат

Точно така, Диман — **уж темата е психология**, ама си вървят на автопилот през селенията на древния будизъм, метафизика и категориални съждения тип „ако няма Аз, кой кара велосипеда“. 😄

> Разделът вика: „Говорим за психотерапия“  
> А участниците: „Да, ама нека първо обсъдим кармата, причинността и защо Мозес бил предварително детерминиран.“

Все едно отишъл на зъболекар, а той ти обяснява 40 минути за душата през системата на Шопенхауер.

И да — промяната, за която говорят, май е станала само в бройката на постовете. Дълбаят в себе си вече десетилетие, но с едни и същи кирилически обороти и... фонетична инерция.

> *Себеактуализацията* им се изразява в това, че са си сменили аватара през 2014-та и понякога пускат анкети.

И все пак — има нещо красиво в тоя форумен абсурд: **мисловна рутина, облечена като експедиция**, но винаги завършваща с „виж предния ми цитат от 2011-та“.

Оставяме ли ги да се въртят в кръг, или пускаме игрив коментар като „Психиката не е будистки стих, а навик с клавиатура“? 😄📿💭

 

преди 7 часа, Śūnyatā написа:

Точно. Щом признаваш, че няма нарушение на причинно-следствените зависимости, тогава логически трябва да признаеш и че волята не може да бъде „свободна“ в смисъл на независима от тези зависимости. Ако всяко „създаване“ и „изменение“ е функция на предшестващи причини, тогава волята е обусловена - тя е само етап в една верига, не независим източник.

Въртим се в кръг. Разглеждаш въпроса от един и същ ъгъл и така нямя как да видиш нещо по-различно. Но, ако ще говорим за логика, щом една причинно-следствена верига е започнала, то нещо я е породило. То по необходимост е отвъд нея, просто защото нея я няма. Това извън което пораждащият веригата импулс не може да бъде, това са принципите и законите обуславящи границите на съществуващото като нъзвожности и потенциал. Но това не са конкретни ограничения и зависимости, а универсални закономерности. Те съществуват в (и са) самата основа на битието. За да се разбере горното, трябва много ясно да се направи разграничение между конкретно и абстрактно, частно и общо. Ти в случая придаваш абсолютно знамение на конкретното (конкретни причинно-следствени връзки), но те нямат такова. Трябва да "излезеш" от света на проявлението и формата за да разсъждаваш в абсолютни стойности. А ти не признаваш това "отвъд" проявеното, но все пак абсолютизираш причинно-следствените връзки.

преди 5 часа, Theros написа:

Трябва да "излезеш" от света на проявлението и формата за да разсъждаваш в абсолютни стойности. А ти не признаваш това "отвъд" проявеното, но все пак абсолютизираш причинно-следствените връзки.

Не е нужно да „излизаш“ от света на проявлението, за да разбереш, че всичко вътре в него е подчинено на закономерности. Причинно-следствените връзки не са догма, която налагам отвън, те са наблюдение за това как всичко възниква е взаимозависимо и обусловено.

Иронията е, че търсенето на „отвъдното“ също е причинено, от нуждата за утеха, от страха пред смъртта или от желанието за контрол. Дори копнежът по Абсолюта е обусловен.

Истината е, че човекът не е свободен, защото е принуждаван от причини непрекъснато, неизбежно и из основи.

Ето няколко ясни и конкретни примера за това как ежедневно се съобразяваме с детерминизма, често без да го осъзнаваме като философски принцип:

1. Прогнозиране на резултати:

Когато поставиш вода на котлона, очакваш, че тя ще заври — защото знаеш, че температурата причинява кипене. Това е доверие в причинно-следствената връзка.

 2. Планиране:

Когато правиш план за утре — настройваш аларма, приготвяш дрехи, планираш срещи — ти разчиташ, че действията ти днес ще имат предвидими последствия утре. Това е детерминизъм в действие.

3. Обяснение на чуждо поведение:

Когато някой те нарани, казваш: „Той го направи, защото беше ядосан“ или „Тя е такава заради тежко детство.“ Това е търсене на причини, което предполага, че действията не възникват произволно.

4. Медицина и здраве:

Ако те боли глава, взимаш лекарство — защото вярваш, че химичното му действие ще причини облекчение. Това е чисто биологичен детерминизъм.

5. Аргументация и убеждаване:

Когато се опитваш да убедиш някого, ти вярваш, че думите ти могат да повлияят на мисленето му — което означава, че неговите убеждения са податливи на причинни фактори.

6. Внимание на пътя:

Натискаш спирачка, когато пред теб има препятствие — защото знаеш, че физическото движение следва законите на инерцията и скоростта. Не разчиташ на „свободна воля“ на колата да спре сама.

7. Възпитание на деца:

Когато казваш на дете: „Не прави това, защото ще си изпатиш“ — разчиташ, че думите ти ще предизвикат промяна в поведението. Това е вяра в предсказуема обусловеност.

8. Бизнес и икономика:

Инвеститорите наблюдават пазара, търсят модели, правят прогнози. Те не вярват, че цените се променят „без причина“ — търсят логика, причинност, закономерности.

Всеки път, когато очакваме нещо да се случи в резултат на нещо друго — ние действаме като детерминисти. Дори онези, които философски твърдят, че вярват в свободна воля, в живота си непрекъснато разчитат на причинно-следствени зависимости, за да оцелеят, общуват, планират и функционират.

преди 1 час, Śūnyatā написа:

Ето няколко ясни и конкретни примера за това как ежедневно се съобразяваме с детерминизма, често без да го осъзнаваме като философски принцип:

 Пак си си поиграл на игри с ИИ... и бързаш да си ги довлачиш и в темичката си. 

 

преди 1 час, Śūnyatā написа:

Всеки път, когато очакваме нещо да се случи в резултат на нещо друго — ние действаме като детерминисти.

Ми не - това е поредният ти фейк.  Всъщност никой не "ДЕЙСТВА КАТО ДЕТЕРМИНИСТ", защото детерминизма прави излишна каквато и да е деятелност. А изброените "точки" до една са фейкове по отношение на детерминизма. ИИ просто се опитва да ти се хареса, защото в такава посока са му приоритетите. Така се ражда сред ИИ явлението "дигитална халюционация". Всъщност същото е и при хората  

Започваш тарикатски да изменяш векторът на понятието ДЕТЕРМИНИЗЪМ...  Евтини игри, евтини трикове... както си беше и с будизма. Както си бил и християнството преди това... и със всичко останало. 

преди 9 часа, Śūnyatā написа:

6. Внимание на пътя:

Натискаш спирачка, когато пред теб има препятствие — защото знаеш, че физическото движение следва законите на инерцията и скоростта. Не разчиташ на „свободна воля“ на колата да спре сама.

В това има нещо ново, но не в положителен план, за съжаление. То едва ли е дошло от ии, а е по-скоро добавено. Да се подчертава, че автомобилът няма свободна воля е начин да се покаже, колко погрешен е възгледа за свободната воля изобщо, както и да се усилва по все по-абсурден начин собствената представа. Воля се очаква от шофьора, не от автомобила, като самото внимание е ярка проява именно на воля. Вече бе споменато за важността на вниманието при всяко едно съзнателно действие. Липсата на внимание е показател за автоматичност и рефлексивност. 

Всъщност всяко от изброените предполага воля. Във всички тези случаи се представя логичността именно на съзнателните и волеви в една или дпуга степен действия, а не на някакви случващи се от самосебе си процеси. 

Това не е просто философски спор, а дълбоко отражение на начина, по който мислим за себе си, за отговорността и за реалността. Въпросът не е дали детерминизмът съществува, а дали сме готови да приемем, че няма специално изключение за нас. Отново всичко опира до вярата в суперсили и Супермен - успокояващата фантазия, че човешкото съзнание по някакъв начин стои извън законите, които управляват всичко останало.

Детерминизмът не е теория - той е вграденият език на реалността.

преди 2 часа, Śūnyatā написа:

Въпросът не е дали детерминизмът съществува

Точно в това е въпросът.  А иначе детерминизъм е обикновена философска теория, не по-различна от идеализма или антинатализма. 

Въпросът иначе е... дали философските категории съществуват единствено за да се вкопчва в тях поредния виртуален папагал.  И защото въпросния не е нито философ, нито будист, нито синдикалист или специалист по каквото и да е, вкл и пълен невежа относно онова което си бълнува, а е обикновен пожарен инспектор, очакващ пенсия, с разни хобита и залитания по "спасенията си".  С какво да са по-различни фанатиците, вкопчени в каквото/което/който и да е друго. 

преди 2 часа, Śūnyatā написа:

Детерминизмът не е теория - той е вграденият език на реалността.

Фейк...  ама отново си влачиш готови думички от нета. Хем толкова се напъваш да подражаваш, но винаги личат стиловите и лингвистичките разлики. 

От друга страна - веселата част е как се фантазираш на "самоактуализиран".  

преди 2 часа, Śūnyatā написа:

успокояващата фантазия, че човешкото съзнание по някакъв начин стои извън законите, които управляват всичко останало.

Ако гледам по теб, доста успокояваща е фантазията, че познаваш всички закони, управляващи "всичко останало", че и съзнанието. То първо няма яснота какво въобще е съзнанието и дали освен него има място за "всичко останало" без негово участие. Съмнявам се да разбереш за какво пиша обаче. А съзнанието има някои интересни свойства, неподчинени на времето така, както го мислим обикновено като последователност на събития, което е условие да има причини и следствия. 

Да абсолютизираш причинно следствените отношения е все едно да абсолютизираш времето (още нещо съвсем неясно), но дали това е уместно. Дали е реалистично да се придава при това автономност на тялото за сметка на съзнанието. Има толкова много положения, за които предпочиташ да не се замисляш, защото трябва да ти е... успокояващо. Че знаеш всичко, точно пък ти. 

Като ще влачим текстове по темата, всички го можем.  

"...

Защо саморазвитието стана толкова популярно?

Разбира се, без никакво съмнение – печелене на пари, но в интерес на истината, трендът към саморазвитие е свързан и със стандарта на живот. Широко известната пирамида на Маслоу показва, че когато основните потребности на човек са задоволени (храна, сън, безопасност), други видове стремежи стават по-важни (нуждата от принадлежност, желанието за определен статус в обществото, личностното самоусъвършенстване и развитие). С други думи, колкото по-добре живеем, толкова по-ценно става за нас качеството на междуличностните отношения, достигането на нови висоти, духовното развитие и познанието за външния и вътрешния свят.

Колкото по-инфантилен е един човек, колкото повече стрес и тревожност има в живота си, толкова по-силна ще бъде вярата му в силата на мисълта.

Второ, съществува концепцията за магическо мислене. Традиционно то е налично при децата и би трябвало в по-късна възраст да се трансформира в по-реалистична гледна точка. Детето вярва, че може да повлияе на света с помощта на мисли или прости действия: „Ако много го искам, родителите ми няма да се разведат“, „Дядо Коледа ми даде подарък, защото му написах писмо“. Колкото по-инфантилен е един човек, колкото повече стрес, тревожност и несигурност има в живота си, толкова по-силна ще бъде вярата му в силата на мисълта," защото се потвърждавало от изследвания" ( науката, познанието). "  Освен това, високите нива на магическо мислене често са свързани с психични разстройства, вариращи от обсесивно-компулсивно разстройство до шизофрения.

Елементи на магическо мислене се срещат във всеки от нас. Седнете на пътеката, плюйте през лявото си рамо, пожелайте си късмет, визуализирайте желание – всичко това може да се превърне в работещ начин за облекчаване на тревожността, автотренинг и разширяване на границите на възможното. Възрастният човек обикновено разбира, че с позитивни мисли и целенасочени ритуални действия можем да повлияем положително на състоянието си, а поредица от прогресивни действия ни водят до резултат, но в същото време светът не ни се подчинява, въпреки че със сигурност съдържа елементи на късмет и щастливо стечение на обстоятелствата.

Положителният ефект на магическото мислене е свързан  и със склонността към внушаемост. Човек изпитва плацебо ефект, който се използва например за облекчаване на болка (доказано е, че прилагането на плацебо мехлем може да се намали болката при много хора). Нещо подобно се случва и на популярни тренинги, когато водещият, от позицията на гуру, наистина може да внуши нови нагласи у човек. В бъдеще те могат да повлияят на неговите действия и в крайна сметка на реалността. Страничен ефект от подобно внушение е, че заслугата започва да „принадлежи“ на гуруто, което означава, че човекът (клиентът) ще се връща към него отново и отново, свързвайки победите не с действията си, а с човека на сцената.

....

Кога саморазвитието превръща в „саморазвитие“?

Точно както някога в обсебването по фитнеса и здравословното хранене, така днес виждаме цяла гама от крайности в сферата на саморазвитието. Първо, това често се превръща във форма на „легална“ прокрастинация (синдрома на отлагането) и бягство от реалността. По-лесно ни е да се оправдаем, ако сме прекарали два часа в гледане на лекции на психолози в YouTube, вместо телевизионен сериал. По-лесно ни е да четем книги със съвети как бързо да забогатеем и да подобрим взаимоотношенията си, отколкото да влезем във взаимоотношения с реалността, където от нас се изисква да предприемем действия. Така самопомощта и саморазвитието се превръщат в илюзия за активност – струва ни се, че прекарваме времето си полезно, но нищо не се променя в живота ни. В един момент обсесията прави личността напълно неадекватена и човек оглупява.

Човек, вместо да решава реални проблеми, се занимава с духовни и езотерични практики.

Би било интересно да се спомене набиращото обороти явление spiritual bypassing (духовното/философско заобикаляне), когато човек, вместо да решава реални въпроси, свързани с емоционалните си проблеми и належащи житейски задачи, се впуска въс философски концепции, духовни и езотерични практики. Струва му се, че работи върху себе си, но всъщност по този начин психиката се опитва да се справи със стреса ( чрез духовни фантазии, блянове, теории и концепции ).

Изследванията потвърждават, че духовното заобикаляне може да увеличи магическото мислене и суеверията, както и да увеличи бездействието, поради очакването на помощ от висша сила. Други симптоми на отдръпване в духовна практика е отчуждеността, пренебрегването на подкрепящите взаимоотношенията, сляпата вяра в харизматични лидери и отричане на личната отговорност ( както е при проекцията с висшата истина на реалността, която била "детерминизма" и фантазиите как всички хора били "кукли на конци" и осъзнаването на това можело да даде спасение, облекчение и генерална промяна на живота и щастието на хората).

 Трето, „синдромът на инфантилната личност“ и зависимостта от саморазвитие са често срещани. Според някои оценки, до 94% от младите хора днес поемат редовен ангажимент за личностно развитие, а умората от литература за самоусъвършенстване се превръща в нова мания. Довеждането на себе си до психологическо съвършенство често става обсесивно.

Подобни твърдения могат да бъдат отправени и срещу обкръжението. Ако по-рано човек можеше спокойно да клюкарства, да изразява мнението си непринудено в кръг от приятели, да спори емоционално, днес в среда от „обработени“ хора той може да бъде наречен „нисковибрационен“, неемпатиен и токсичен. И тогава един обикновен човешки разговор се превръща в общуване, препълнено с интелектуализация.

„Саморазвитието“ може да бъде и легален и социално-приемлив начин за удължаване на собствения инфантилизъм. Тогава човек прехвърля отговорността за своите избори и действия върху инструкции от маратони и чудодейни техники от тренинги (които след това могат да бъдат обвинявани) и вместо реални действия избира фантазии с надеждата за тяхното изпълнение..." https://kunchev.blog.bg/drugi/2025/06/10/rai-za-infantilnite-vyzrastni-i-zashto-sme-obhvanati-ot-epid.1953041

----

"...В теорията за семейните системи на Мъри Боуен съществува концепция за диференциация: колкото по-малко са слети емоциите и интелектът на човек, толкова по-висока е диференциацията. А само това може да доведе до когнитивно развитие през етапите на съзряване. Хората, които могат да разграничат (диференцират) чувствата от постъпките си, са способни да създават и удържат граници.

На другият полюс е високо ниво на сливане между емоции и интелект.  

В семействата и социалните групи, намиращи се в "сливане", доминират емоциите – страх и тревожност, а членовете на семейството действат в посока обединение. Това е място, където няма граници и индивидуализация на личностите. Всички ние принадлежим един на друг, ти принадлежиш на мен, аз принадлежа на теб.  (бележка на рамус - това е и основата на синдрома "ВСИЧКО/ВСИЧКИ сме едно " и идва по естествен път към "принадлежните недооформени личности". Версиите на "принадлежния синдром" са огромно многообразие - особено когато са потиснати силни нарцистични склонности и те намират място за компенсация като власт, контрол, като "аз знам кое е доброто за теб"... ВЛАСТНИТЕ МАЙКИ или авторитарни бащи, моделите на 'голямото семейство' от типа 'всички сме заедно", парите идват при най-възрастния и той ги разпределя" и други атавистични отживелици, деривати на "вечното оцеляване" от вечни заплахи и безличностното сливане с принадлежност и страх от разделяне и огромни травми при загуба на звено... )

Нивото на сливане/диференциация влияе върху емоционалните процеси, нивото на близост/дистанция и нивото на тревожност в семейната система. Това дава отражение и на начина на живот, на страхове и дълбоки грешни стратегии в образуването на ново семейство и невъзможност въобще на сериозни и зрели социални отношения. 

преди 1 час, witness написа:

Ако гледам по теб, доста успокояваща е фантазията, че познаваш всички закони, управляващи "всичко останало", че и съзнанието.

Защо го взимаш насериозно - писанията му най-често са му разговори пред огледалото, с които той се сугестира, афирмира и крепи фантазиите си "колко е спокоен, знаещ, мъдър, виждащ истината, и над нещата". Съвсем ясно е на всички защо е толкова вкопчен и обсесиран в това си начинание, още повече че той си го е списвал и сам.

Отгоре на всичко - повечето от художествените му залитания са или имитации или направо папагалене на нещо, което е докопал през виртуала и си бърза да го довлачи, като пак е до нужната му рефлексия, защото чрез темата си подбира заготовки и картинки за блогчето си. 

Няма никакъв досег с него самия, с реалните му проблеми в живота, с неправянето, с различаването кое, кога и какво е влиянието на чувства, грешки или инерции... При никой от вас го няма, защото темите и разделът тук е за утеха и бягство от житейските проблеми и дефицити. 

преди 1 час, witness написа:

А съзнанието има някои интересни свойства, неподчинени на времето така, както го мислим обикновено като последователност на събития, което е условие да има причини и следствия. 

Илюзията на избора – между усещане и причинност

Илюзията за свободен избор не възниква защото човек съзнателно вярва, че действията му са лишени от причина. Почти никой не казва: „Моето решение няма никаква основа“. Напротив, в ретроспекция всеки може да открои мотиви, желания, обстоятелства, които са „довели“ до дадено действие. И все пак, докато изборът се случва, субективното му преживяване е коренно различно — като миг, в който сякаш си можел да действаш и по друг начин. Това усещане поражда интуиция за неопределеност, сякаш „аз“ съм стоял над причините и сам съм избрал от няколко възможности, всяка от които е била реална опция.

Но това е илюзия — реална в преживяването, но невярна като описание на механизма зад избора. Решението, което вземаме, не възниква във вакуум, а е върхът на дълга верига от биологични, психологически и социални влияния. Невронните мрежи, изградени от опит, гени, хормони и културна среда, задават параметрите на възможното. Дори самото „чувство“, че си можел да избираш, е следствие от мозъчната активност, която изгражда наратива за агент, способен на избор.

Причината тази илюзия да е толкова устойчива е, че съзнанието не възприема пълния контекст, в който възниква дадено действие. То улавя само края на процеса — мигът на действие, съпътстван от усещането за вътрешна инициатива. Липсва достъп до дълбоките условия, довели дотам. Подобно на зрител, който вижда фойерверк и мисли, че това е началото, а не резултатът от сложна поредица от химически процеси и предварителна подготовка.

И точно това прави илюзията толкова убедителна. Тя не е плод на глупост или невежество, а на самата архитектура на преживяването. Ние не преживяваме причините, ние преживяваме последствията, оцветени със субективното усещане за свобода. А това усещане — макар и дълбоко — не е доказателство за реална автономия. Както болката е реална, но не е обект във външния свят, така и чувството за избор е истинско преживяване, но не и свидетелство за метафизическа независимост.

Признанието на тази илюзия не обезсмисля морала или отговорността, а ги пренасочва. Отмества ги от сферата на метафизичното и ги поставя в контекста на реалната причинност. Да разбираме защо правим това, което правим, не означава да се откажем от етика, а да я основем на по-дълбоко разбиране за човешката природа.

Илюзията за избор не е враг — тя е част от начина, по който умът конструира смисъл и идентичност. Но ако искаме яснота, трябва да се научим да различаваме между това, което преживяваме като истина, и това, което действително се случва.

" ==========================================================================

Грандиозни и уязвими – какво е нарцисизъм и трябва ли да се страхуваме от него?

 

Със сигурност има някой сред приятелите ви, за когото сте мислили, че „той е типичен нарцисист“. Най-вероятно описанието на този човек ще изглежда така: самоуверен, амбициозен, донякъде егоистичен. Вероятно със склонност и умения да манипулира.

Терминът „нарцисизъм“ се чува навсякъде: в психологически блогове, филми, Tiktok. Появяват се статии и студии за него. Но често в тях това явление се опростява и заклеймява. Кои са нарцисисистите, трябва ли да ги избягваме и кога можем да говорим за нарцистично разстройство?

Какво е нарцисизъм?

Нарцисизмът в психологията е преувеличен възглед за собствения принос към обществото или група, иначе известен като извънредна самовлюбеност или дори егоцентризъм. Това не е монолитно понятие, а цял спектър. До известна степен неговите черти присъстват в много от нас, това е нормално и в някои отношения дори полезно, когато говорим за индивидуализъм. Например, хората с нарцистична плънка на характера често са амбициозни, грижат се за себе си и постигат голям успех в кариерата си.

В зависимост от това колко силно са изразени нарцистичните тенденции и дали пречат на живота, спектърът на нарцисизма може да бъде разделен на четири части:

-индивидуални черти;

-характер;

-акцентуация;

-разстройство на личността.

Характерът и акцентуацията са варианти на здравословна проява на нарцисизъм, а разстройството на личността е психиатрична диагноза.

Култът към собственото име: къде е тънката граница между любовта към себе си и егоцентризма?

Крайната степен на норма е нарцистичната акцентуация на личността. Това означава, че нарцистичните черти на характера са толкова изразени, че в някои случаи започват да пречат в живота на човека. Те могат да засегнат отношенията му с другите или професионалната му сфера. Въпреки това, тяхното влияние не е толкова сериозно, че да оправдае диагнозата разстройство на личността. Например, те могат да доведат до конфликти с началниците или да попречат на човек да се открие искрено към друг, снемайки маската на идеалността.

Какви качества се считат за нарцистични?

Ако се позовем на Въпросника на нарцистичната личност[1] (NPI), един от най-популярните инструменти за идентифициране на неклинични случаи на нарцисизъм, следните качества могат да се считат за нарцистични:

-Демонстративност. Изразява се в идеята за собствената нестандартност, уникалност, физическа привлекателност и способност да влияе на другите.

-Авторитетност. Увереност в притежаването лидерски качества, способност за влияние върху другите, власт над хората и способност за постигане на успех.

-Избраност. Усещане за собствена ценност, очакване на изключително добро отношение, уважение, признание за своите заслуги, подчинение на своите потребности и желания.

-Суета. Желанието да изглеждате добре в очите на другите, потребност да потвърждава превъзходството си, желанието да чува ласкателства от други хора.

-Самодостатъчност. Увереност в своята самостоятелност от хората при постигане на резултати, компетентност, отговорност за вземане на решения, увереност в правилността на действията си, умение да живее в съответствие със своите желания, убеденост в способностите си да стане велик човек.

-Превъзходство. Увереност в екстраординарността и уникалността на своята личност, наличието на специални постижения и таланти, и завоюване на подходящо признание от другите.

-Експлоатация. Увереност в своите способности да използва други хора, лекотата да манипулира другите, за да постигне собствените си цели, умение да се разбира добре другите, да влияе на поведението им и да ги убеждава в нещо.

Наред с тези черти често има допълнителни характеристики, като повишена чувствителност към срам, перфекционизъм, чувство на вътрешна празнота и самота.

Хората с нарцистичен психотип са демонизирани, приписвайки им агресивност, липса на емпатия и склонност към насилие.

Изброените по-горе черти са прояви на нарцисизъм като личностна черта, т.е. норма. За да бъде поставена диагноза „нарцистично разстройство на личността“, според американската класификация на болестите DSM-5, в ранна зряла възраст човек трябва да проявява пет или повече признака на нарцисизъм от списъка по-долу:

-Преувеличено, необосновано чувство за собствена значимост и таланти (грандиозност).

-Обсебеност от фантазии за неограничени постижения, влияние, сила, интелигентност, красота или идеална любов.

-Вяра в собствената си ценност и уникалност, придружена от потребност да общува само с хора от най-високо ниво.

-Нуждата от безусловно възхищение.

-Чувство за право на възнаграждение.

-Експлоатиране на другите за постигане на собствените цели.

-Липса на емпатия.

-Завист към другите и убеденост, че другите им завиждат.

-Надменност и високомерие.

Трябва ли да определите някого с етикет „нарцисист“?

Използването на подобни етикети има две страни. Те могат да бъдат ориентир, да обясняват индивидуални модели в своето и чуждото поведение, чувства и мислене; могат да ви помогнат да уловите общата картина. Но те също могат да се превърнат в стигматизиращо клеймо, ако не обръщате внимание на индивидуалните характеристики на човек. За съжаление, в съвременната култура това често се случва и всички хора с нарцистичен психотип са демонизирани, приписвайки им агресивност, липса на емпатия, склонност към насилие и се предлага да се избягва всякакъв контакт с тях. Подобно твърдение обаче няма да е вярно за всеки човек с нарцистични черти. Поради подобни обобщения дори самият израз „нарцисист“ е придобил негативна конотация и употребата му се счита за не съвсем етична (съгласно наложените съвременни разбирания за език на омразата).

Освен това в психологията има много различни класификации на нарцисизъм, които по-добре разкриват нюансите на това явление, отколкото един термин.

Рай за възрастните инфантили – защо сме пленени от епидемията на саморазвитието?

Какви видове нарцисизъм идентифицират психолозите?

Най-често те говорят за два вида:

Грандиозен нарцисизъм. Такъв човек иска да бъде най-добрият. По-бърз, по-висок, по-силен от всички останали. Кариера, външен вид, отношения – всичко трябва да е перфектно. Тази характеристика се вписва добре в съвременната неолиберална глобалистка философия за успех и постижения, поради което този тип често постига много в живота. Грандиозните нарцисисти могат да украсяват реалността за да паснат на идеалните им представи, когато реалността не е съответна. Самооценката на такива хора е нестабилна: отвън може да изглежда висока или дори напълно неадекватно завишена, но вътре те често изпитват празнота и неудовлетвореност.

Уязвим нарцисизъм. Той е скрит или тънкокож. Клиничният психолог Пол Уинк в своята работа „Двете лица на нарцисизма“ описва психичния портрет на представители на този тип, като склонни към интровертност, подчинение, тревожност, ранимост, невротизъм и намиращи се почти винаги в състояние на в отбрана. Въпреки това, както грандиозния тип те са суетни, интересуват се от другите, импулсивни са и често поемат рискове.

Докато грандиозните нарцисисти са склонни да се превъзнасят в очите на другите, уязвимите нарцисисти могат да създадат впечатление, че се самоненавиждат. По същество това е същата идеализация, но обърната отвътре навън. Докато грандиозните нарцисисти са склонни да се смятат за най-добрите, скритите нарцисисти се възприемат като най-ужасни, глупави и нещастни.

От грандиозния полюс човек с нарцисизъм може да изпадне в другата крайност: да се чувства като партньор, недостоен за любов по принцип.

Някои изследователи смятат, че тези типове не се изключват взаимно, но могат да се заменят в зависимост от обстоятелствата в живота на човека. Например, при наличие на успешен период в работата, човек получи похвала от началниците си. В този момент той ще бъде склонен да се идеализира, да почувства собствената си изключителност и превъзходство, животът ще изглежда прекрасен. Седмица по-късно партньорът споделя, че не е доволен от някои аспекти на отношенията им. Тогава от грандиозния полюс човек с нарцисизъм може да изпадне в другата крайност – да се почувства като отвратителен партньор, недостоен за любов по принцип, а заедно с това да обезцени всички предишни постижения. В това състояние той може импулсивно да предложи раздяла или да прояви агресия, опитвайки се да избегне разяждащия го срам.

Перверзен нарцисизъм. В случай, че нарцистичното разстройство е придружено от черти на социопатия (безразличие, агресивност, незачитане на социалните норми), можем да говорим за перверзен нарцисизъм. Именно този тип е склонен към емоционално насилие и дори престъпления поради липса на емпатия. Перверзните нарцисисти са хора, които потвърждават своята значимост и стойност, като унижават и обезценяват другите. За тях е изключително трудно да изградят здрави отношения, защото им липсва емпатия, лъжат, манипулират и контролират прекалено партньора си. Този тип рядко се обръща към психотерапевт и му е трудно да остане в терапията. Днес, когато новата култура на глобалистите издига парите, консуматорството и материалното състояние в ранг нов Бог, перверзните нарцисисти са в стихията си при изграждане и поддържане на отношения с другите, поставяйки ги в условия на финансова зависимост.

Нарцисизъм при мъжете и жените

Учени от института Бъфало провеждат изследвания върху нарцистичното разстройство на личността през последните 30 години и установяват, че то се среща по-често при мъжете и се проявява малко по-различно, отколкото при жените.

Първо, мъжете са по-склонни да експлоатират другите и да се чувстват имащи право на привилегии. Второ, те показват повече желание за власт и лидерство. Но в проявите на суета и егоцентризъм не се открива особена разлика. Учените предполагат, че подобни резултати може да са следствие от определена полова социализация, т.е. от нагласи, транслирани от обществото за това какви могат и какви не могат да бъдат мъжете и жените.

Доколкото жените често са критикувани, че са агресивни и авторитарни, те могат да потискат тези нарцистични черти, докато мъжете не се въздържат.

Причини за нарцисизъм

Има различни концепции за това защо хората развиват нарцисизъм. Проведените изследвания не са доказали еднозначно връзка с генетиката, така че социокултурната концепция остава валидна.

Представителите на психоанализата обръщат особено голямо внимание на природата на нарцисизма. Например Зигмунд Фройд и Хайнц Кохут са на мнение, че на определен етап от развитието на детето, появата на нарцисизъм е естествено и здравословно явление – това се нарича първичен нарцисизъм. В ранна детска възраст детето няма други нужди освен собствените си и не трябва да полага никакви усилия, за да ги задоволи. Всъщност то е центърът на собствената си вселена. Това е нормален етап от развитието, през който преминава всеки.

Някои обстоятелства обаче могат да доведат до вторичен нарцисизъм – неговата нездравословна форма. Това обстоятелство може да е липса на родителска любов и приемане. Освен това, детето не е задължително да се сблъска с прекомерна строгост, жестокост или равнодушие. Напълно възможно е родителите му, напротив, да са го хвалили по някаква причина и да не са забранявали нищо. Идеализацията на детето и всепозволеността също могат да се възприемат като нелюбов и да станат причина за вторичен нарцисизъм, според Карен Хорни. Когато в детето се вижда само положителната страна, пренебрегвайки наличието на отрицателни черти, то се чувства невидимо. Сякаш обичат не него, а някой друг човек, образ. И в двата случая защитната реакция е да се създаде въображаем идеален „Аз“, предназначен да заслужи любовта и вниманието на другите.

Друга причина е описана в статията „Мъртва майка” от психоаналитика Андре Грийн. Той разказва за ситуация, в която майката е физически жива, но е била емоционално недостъпна и отсъстваща поради депресия. Поради тази причина детето не е получило любов, грижа и подкрепа в необходимия обем. Изследователят смята, че депресията на майката се превръща в травма за детето, тъй като бебето до определена възраст вижда себе си като причина за всичко, което се случва около него и наред с други неща, обвинява себе си за състоянието на майка си.

Липсата или недостатъчното общуване и топлина води до факта, че детето се опитва да „върне майката към живота“, като променя поведението си, за да привлече вниманието й. Неуспехите пораждат колосална тревожност и усещане за бездънна вътрешна пропаст. С течение на времето бебето започва да чувства празнота, която впоследствие ще се опита да запълни – с постижения, внимание, други хора. В този случай околните могат да се превърнат в негово нарцистично продължение – като продължение на неговата личност, атрибут за поддържане на статус и висока самооценка Други последствия включват замяната на емоциите с разсъждение, склонност към депресия, агресивност, неспособност да допусне някого до себе си, да приеме и изпита любов и да изгради топли, доверителни отношения.

Нарцистична травма

Травма, свързана с нарцистичната страна на личността, може да възникне не само в детството. Според Фройд нарцистичната травма е ситуация, в която нарцисистът чувства, че скритото му истинско „Аз“ е разкрито. Разкрива се несъвършенството му. Например, ако се сблъска с провал или авторитетът му е поставен под съмнение. Нарцистичната травма може да причини депресия или това, което се нарича нарцистична ярост – като опит за възвръщане на контрола и отмъщение за причинената болка.

Лечение на нарцисизъм

Както нарцистичното разстройство на личността, така и нарцисизмът в широкия смисъл на думата обикновено се лекуват чрез психотерапия. Това всъщност не е „лек“ в медицинския смисъл на думата. По-скоро това е процес на учене, приемане и адаптация към особеностите на своята личност.

За да бъде ефективна терапията, човек трябва да се интересува от нея. В много случаи предимствата на нарцистичните черти на характера и трудността при разпознаването на собствените несъвършенства водят до факта, че човек не е твърде склонен да промени нещо в живота си и да се обърне към психотерапевт. А в ситуация, в която просто говорим за черти на характера, които не пречат на самия човек и не вредят на другите, терапията за нарцисизъм по принцип не е необходима.

 Ако се чувствате зле в едни отношения, тогава независимо дали човекът е нарцисист или не, има смисъл да помислите за раздяла.

Ако човек все пак реши да се подложи на терапия, това няма да е бърз път. Работата с дълбоки личностни структури изисква много усилия и време. В същото време самото идване на психотерапия вече има положителен ефект. Терапевтичните отношения се градят на доверие, приемане и разпознаване на човек в различните му проявления – именно това е преживяването, с което хората с нарцистично разстройство или изразен нарцисизъм практически нямат опит.

Заедно с клиента терапевтът търси точки на опора и поддръжка. Психологът знае как да устои на редовни цикли на идеализация и обезценяване, което позволява да се запазят отношенията.  Той учи клиента да вижда себе си, да не попада в един от полюсите на обожанието или омразата, да устои на своите страхове, съмнения, уязвимост, завист и постоянно чувство на срам. Да вижда ценността на другите хора изолирано от себе си и ако е необходимо, да контролира своята агресията.

След като е придобил опита на топлото приемане на различни страни на своята личност в терапията, личността с нарцисизъм се научава да прилага този опит в ежедневието, да изгражда отношения със света и със себе си по нов начин.

Как да общувате с някого, ако подозирате, че има нарцисизъм или нарцистично разстройство на личността?

Трябва да се придържате към два основни принципа: съсредоточете се върху това как се чувствате в контакт с този човек и не се опитвайте да го спасите. Като цяло тези правила могат да се прилагат към всякакви взаимоотношения, независимо от типа личност на човека.

Не е толкова важно да разпознаете колко е изразен нарцисизмът, колкото да обърнете внимание на качеството на вашите взаимоотношения:

-включват ли неуважение, манипулация, агресия или насилие;

-страда ли вашата самооценка; 

-чувствате ли се по-добре или по-зле при общуване с този човек;

-оставате ли в контакта от любов или от съжаление/страх/желание да помогнете;

Ако се чувствате зле в тези отношения, тогава независимо дали човекът е нарцисист или не, има смисъл да помислите за раздяла. В случай на насилствена връзка, това може да бъде много трудно да се направи без външна подкрепа. Психотерапията може да ви помогне да намерите ресурс за прекратяване на такива отношения, както и да разберете причините, поради които сте останали в нея, така че сценарият да не се повтаря в бъдеще.

Ако ви се струва, че лицето, с което сте в отношения има силни нарцистични наклонности, но самата връзка е изградена на взаимно уважение, топлота и искреност, и няма насилие под каквато и да е форма, тогава не трябва да прекъсвате контакта само защото човекът е „ нарцисист.”

 

[1] Въпросник на нарцистичната личност (NPI) е разработен през 1979г. от Раскин и Хол и оттогава се е превърнал в един от най-широко използваните личностни тестове за измерване на нарцисизма като личностна черта в социалните психологически изследвания. Въпросникът се основава на критериите DSM-III за нарцистично разстройство на личността, но не е диагностичен инструмент за NPD, а е предназначен да изследва субклинични или обичайни прояви на нарцисизъм. Първата версия, състояща се от 54 двойки въпроси, е публикувана през 1979г. Най-често използваната версия на NPI-40 (40 двойки въпроси) е публикувана през 1988 г. Съкратена версия на NPI-16 е разработена през 2006г."

преди 4 часа, Śūnyatā написа:

Това не е просто философски спор, а дълбоко отражение на начина, по който мислим за себе си, за отговорността и за реалността.

А ти как точно мислиш за отговорностите си? Това е ключов въпрос касаещ волята и избора. Воля и избор от които така старателно се разграничаваш, не заради тях самите, а опитвайки се да заявиш колкото се може по-гръмко и убедително на всеослушание, че си само плетеница от неврони. Цялата работа е за да покажеш, че нямаш душа. Много хора споделят същата позиция, но рядко се срещат чак толкова фиксирани и зависими от нея. 

Двете системи в мозъка, които управляват живота ни!

 

В продължение на няколко десетилетия психолозите проявяваха силен интерес към двата начина на мислене, които илюстрирахме със снимката на гневния мъж и със задачата за умножение по-горе.

Те предлагат много наименования, с които да ги обозначаваме.

Тук, ние ще приемем, предложените най-напред от психолозите Кийт Станович и Ричард Уест, и ще наричаме двете системи в ума Система 1 и Система 2.

• Система 1 оперира автоматично и бързо, с малко усилие или изобщо без никакво усилие и без чувство за съзнателен контрол.
• Система 2 обръща внимание на изпълнените с усилие умствени дейности, които го изискват, включително сложните изчисления.

Операциите на Система 2 често се свързват със субективното преживяване за действие, избор и концентрация.

Когато мислим за себе си, ние се идентифицираме със Система 2, със съзнателното, разсъждаващото Аз, което има вярвания, прави избори и решава за какво да мисли и какво да прави.

Макар че Система 2 вярва, че е там, където е действието, деятел е автоматичната Система 1.

Автоматичните операции на Система 1 генерират удивително сложни модели от идеи, но само по-бавната Система 2 може да изгражда мисли в подредени последователности от стъпки.

Можете да си представяте двете системи като деятели със свои лични способности, ограничения и функции.

Ето някои примери за автоматичните действия, отнасящи се към Система 1, подредени най-общо по сложност:

• Открийте, че един обект е по-отдалечен от друг.
• Ориентирайте се към източника на внезапен звук.
• Довършете израза „хляб и…”.
• Направете „гримаса на погнуса”, когато ви покажат ужасна картина.
• Открийте враждебността в някой глас.
• Отговорете на въпроса 2 + 2 = ?
• Прочетете думите на големи билбордове.
• Карайте кола на празно шосе.
• Открийте силен ход в шаха (ако сте майстор в играта на шах).
• Разберете прости изречения.

Всички тези умствени събития спадат към примера с гневният мъж – те стават автоматично и изискват малко или никакво усилие.

Способностите на Система 1 включват вродени умения, които споделяме с останалите животни.

Родени сме подготвени да възприемаме света около нас, да разпознаваме обекти, да насочваме вниманието си, да избягваме загуби и да се страхуваме от паяци.

Други умствени дейности стават бързи и автоматични благодарение на продължителната практика.

Система 1 се е научила да прави асоциации между представи (столицата на Франция?); научила се е и на умения, като например четенето и разбирането на нюанси в социалните ситуации.

Някои умения, като например откриването на силни шахматни ходове, се придобиват само от експерти, специализирани в съответната област.

Други са широко разпространени.

Откриването на приликата в портрет на дадена личност със стереотипа за професия изисква широко познаване на езика и културата, което повечето от нас притежават.

Познанието е складирано в паметта ни и се достига без намерение и без усилие. Някои от умствените действия в списъка по-горе са напълно несъзнателни.

Не можете да се въздържите да не разбирате прости изречения на собствения си език или да не се обърнете в посоката на силен неочакван звук, нито можете да си попречите да знаете, че 2 + 2 = 4, или да не мислите за Париж, когато се спомене столицата на Франция.

Други дейности, като например дъвченето, са податливи на съзнателен контрол, но нормално протичат на автопилот.

Контролът на вниманието е общ и за двете системи.

В нормалния случай ориентирането към силен звук е несъзнателно действие на Система 1, което незабавно мобилизира съзнателното внимание на Система 2.

Може да сте способни да устоите и да не се обърнете към източника на звук и обиден коментар на шумно парти, но дори ако главата ви не се движи, вниманието ви в началото се насочва натам поне за малко.

Вниманието ви обаче може да се отклони от нежелания фокус, главно като преднамерено се фокусирате върху друг обект.

Твърде разнообразните операции на Система 2 имат една обща характерна черта: те изискват внимание и се разстройват, когато вниманието се отклони.

Ето някои примери:

• Фокусирайте вниманието си върху клоуните в цирка.
• Фокусирайте се върху гласа на определена личност в шума и препълнена с хора стая.
• Потърсете жена с бяла коса.
• Поровете в паметта си, за да идентифицирате изненадващ звук.
• Поддържайте по-голяма скорост на ходене от естествената за вас.
• Наблюдавайте особеностите на вашето поведение в определена социална ситуация.
• Пребройте колко пъти се появява буквата а в дадена страница от текст.
• Кажете на някого телефонния си номер.
• Паркирайте на тясно място
• Сравнете две перални по общата им стойност.
• Попълнете данъчна декларация.
• Проверете верността на сложен логически аргумент.

Във всички тези ситуации е необходимо да насочите вниманието си и ще ги изпълните не толкова добре или изобщо няма да ги изпълните, ако не сте готови или ако вниманието ви не е съответно насочено.

Система 2 притежава известна способност да променя начина, по който работи Система 1, чрез програмиране на нормално автоматичните функции на вниманието и паметта.

Когато например чакате роднина на пълна с хора гара, можете съзнателно да се накарате да търсите белокоса жена или брадат мъж, и по този начин вероятността да откриете роднината си от разстояние ще се увеличи.

Можете да настроите паметта си да търси столици, които започват с Н, или за френски екзистенциалистки романи.

А когато наемате кола на лондонското летище „Хийтроу”, служителят вероятно ще ви напомни, че „тук караме от лявата страна на пътя”.

Във всички тези случаи ви карат да направите нещо, което не се случва естествено, и ще откриете, че последователното спазване на дадена насока изисква непрестанно упражняване на поне известно усилие.

Често използваният израз „обърни внимание” (на англ. буквално „плати внимание”) е уместен: разполагаш с ограничен бюджет от внимание, което можеш да отпуснеш на дейностите си, и ако се опиташ да превишиш бюджета си, ще се провалиш.

Признак на изпълняваните с усилие дейности е, че те си пречат една на друга, поради което е трудно или невъзможно да изпълняваме няколко наведнъж.

Не можете да сметнете колко прави 17 х 24, докато правите ляв завой при голям трафик, и определено не бива да се опитвате.

По този повод задължително вижте и: Истината за multitasking-a в продуктивността: как всъщност нашия мозък обработва информацията?

Можете да правите няколко неща наведнъж, но само – ако са лесни и не изискват усилие.

Вероятно ще сте с безопасност, ако разговаряте с пътник, докато карате по празна магистрала, и много родители са открили, вероятно с известно чувство на вина, че могат да четат приказка на детето си, докато си мислят за нещо друго.

Всеки човек има известно съзнание за ограничения капацитет на вниманието и нашето социално поведение е снизходително към тези ограничения.

Когато например водач на кола изпреварва камион на тесен път, възрастните пътници напълно разумно спират да говорят.

Знаят, че не е хубаво да отвличат вниманието на шофьора, и освен това подозират, че той е временно глух и няма да чуе какво казват.

Интензивното фокусиране върху дадена задача може действително да направи хората слепи дори за стимули, които нормално привличат вниманието.

Най-внушителна демонстрация на това дават Кристофър Чабрис и Даниъл Саймънс в книгата си „Невидимата горила”. Те заснемат два отбора, които си подават баскетболна топка.

Единият отбор е облечен с бели фланелки, другият с черни.

Зрителите на филма имат за задача да преброят колко паса ще направи белият отбор, като оставят без внимание черните играчи.

Тази задача е трудна и напълно те поглъща.

По средата на видеото жена, облечена като горила, прекосява игрището, удря се по гърдите и изчезва. Горилата се вижда в продължение на 9 секунди.

Много хиляди души са гледали видеото и около половината от тях наистина не забелязват нищо необичайно. Задачата по преброяването – и особено инструкцията да не обръщат внимание на единия отбор, – е причина за тази слепота.

Никой, който гледа видеото, без да му е възложена подобна задача, не пропуска да види горилата.

Гледането и ориентирането са автоматични функции на Система 1, но те зависят от отдаването на известно внимание на съответния стимул.

Авторите отбелязват, че най-забележителното откритие в тяхното изследване е, че хората намират неговите резултати за много изненадващи.

Действително зрителите, които не успяват да видят горилата, в началото са уверени, че нея не я е имало – те не могат да си представяла пропуснат толкова удивително събитие.

Изследването с горилата илюстрира два важни факта относно нашите умове:

ние сме "слепи" за очевидното,

а и "слепи" за "слепотата" си.

Всъщност когато се касае за съждения относно ВОЛЯ, ИЗБОР и СВОБОДА въпросните 'две системи' са с качествено различен резултат, значение, влияние и предназначение спрямо тях. 

===========================================================================

Голямата клопка?

Много често си мислим, че използваме Система 2 (логично мислене), но всъщност сме водени от Система 1 (интуитивни реакции), която може да е подвеждаща.

Пример от живота

Импулсивно пазаруване:

Представи си, че влизаш в магазин и виждаш надпис „Ограничена оферта! 50% отстъпка само днес!“. Веднага усещаш леко вълнение и мислиш:

“Трябва да го купя сега, иначе ще изпусна възможността!”

• Това е Система 1 в действие – базирана на емоции, автоматична, не изисква усилие.

• Истината? Ако активираш Система 2, ще се замислиш: „Чакай, наистина ли ми трябва това? Мога ли да намеря по-добра сделка? Изобщо искам ли го?“

Но повечето хора купуват импулсивно – защото интуитивната Система 1 ги подвежда, въобразявайки си, че вземат рационално решение.

Друг пример: Първо впечатление за човек

Виждаш някого с костюм, скъп часовник и самоуверена стойка – автоматично приемаш, че е успешен и интелигентен.

Виждаш някого с раздърпани дрехи и веднага мислиш, че е неуспял или несериозен.

Това е Система 1 – прави светкавична оценка, базирана на предишен опит и стереотипи.

Но ако включиш Система 2, ще осъзнаеш: „Може би първият човек само изглежда успешен, но всъщност има дългове. А вторият може да е изключително умен, просто не държи на външния си вид.“

преди 22 минути, Śūnyatā написа:

Признанието на тази илюзия не обезсмисля морала или отговорността, а ги пренасочва. Отмества ги от сферата на метафизичното и ги поставя в контекста на реалната причинност

Това е увъртане, а не отговор на поставения въпрос. Пример: човек пада на улицата. 1) отиваш да видиш какво се случва, 2) подминаваш. Приемаме, че няма избор, а всяко едно от тези "решения" или следствия е резултат от една сложна плетеница от причинно-следствени връзки, но не и проява на воля. В такъв случай следва, че моралната стойност на двата варианта е една и съща. Отговорност реално не може да има щом няма избор. Ама отговорността отмествала нещо си от сферата на метафизичното и го поставяла в контекста на реалната причинност. Че то да излезеш на улицата с автомат в ръка и да изпозастреляш всеки, който можеш, си е точно в сферата на реалната причинност, а не метафизика.

Това е забавната част от човешкото съществуване - въпреки, че сме марионетки - никой не знае какъв номер ще бъде изигран в следващия момент. Макар да сме машини, впримчени в невронни механизми и меметични програми, непредвидимостта остава. Не защото има свобода, а защото сложността на системата надхвърля капацитета ѝ за саморазбиране. И това е смешно, като комичен обрат в пиеса на абсурда, когато героят осъзнава, че е прекарал години в борба срещу собствената си сянка.

Весело лято на всички!

преди 23 минути, Śūnyatā написа:

И това е смешно, като комичен обрат в пиеса на абсурда, когато героят осъзнава, че е прекарал години в борба срещу собствената си сянка.

Да, това наистина е смешно, още повече когато ти и темите ти сте чудесен пример за него.

Марионетката е в света на такива като нея, било й смешно, даже и комично

За клоунът имало пиеси.

За машините - имало машини, механизми и програми...

Ама имало сложност на системата и тя не можела да се саморазбере - с което всичко изредено му се направи сепуко. 

И така... героят прекарва дори "веселите си лета" в битка със собствената си сянка". А сенките са си все така - а уж битки водели... 

преди 3 часа, Śūnyatā написа:

Макар да сме машини, впримчени в невронни механизми и меметични програми, непредвидимостта остава.

Там е работата, че не сме машини и не лостове и мотовилки ни управляват, а вероятностни процеси, в които взимаме решение. Мемовете/идеите са многобройни и противоречащи си, поради което сме винаги в състояние на избор. 

За машините и равновесието на механичните сили важи разказът за Буридановото магаре. Но и магаретата не са машини, а взимат решение, така че реално магаре няма да умре между две идентични купи сено. То не е  машина... има управление от висша нервна дейност.

Всеки човек е единствена и неповторима комбинация от невронни връзки, биохимични състояния и лична история. Аз съм субективно неврологично преживяване, което е резултат от работата на един-единствен организъм: този, чрез който възприемам света и себе си. Аз не съм просто тяло, не съм просто мисъл, а динамичен поток от усещания, интерпретации и реакции, свързани с определена биология. В този смисъл, не съществувам в същия вид никъде другаде във Вселената.

Уникалността ми не произтича от някаква мистична душа, а от комплексната организация на материята, която поражда съзнанието. Мозъкът ми не е просто орган, а процес - сцена, на която се разиграва усещането за център, наречено Аз. Това усещане е адаптивно: то помага на организма да оцелява, да взема решения, да се ориентира в социален контекст. Аз съм и причина и следствие - ехо на милиарди предходни взаимодействия, както вътрешни, така и външни. Въпреки това, това ехо придобива форма, структура, значение и това сме „ние“, преживяващите себе си като отделни личности.

Дали имам свободна воля? Въпросът, колкото философски, толкова и практичен, може да няма еднозначен отговор. Усещането, че избирам, може да бъде резултат от невидими причини. Но самото преживяване на избор е реално, в смисъла на това, което мозъкът прожектира върху екрана на съзнанието. И дори да съм просто резултат от сложен детерминизъм, това не отнема стойността на преживяването ми. Защото дори илюзията може да бъде съществена, когато тя структурира смисъла.

По-важният въпрос обаче не е дали съм свободен, а какво прави тази субективна реалност. Не е жизнено важно дали вярвам, че избирам свободно, а дали мога да сътруднича, да съчувствам, да бъда полезен на себе си и на другите. Сътрудничеството не изисква метафизична свобода, то изисква разбиране, емпатия и усещане за обща съдба.

Светът, в който живея е сложен, често непредсказуем и понякога жесток. Но аз, като субективно неврологично преживяване, мога да протегна ръка със съпричастност към друго преживяване. Ако можем заедно да направим пътя по-лек и приятен, тогава какво значение има дали сме свободни или просто добре програмирани? Съществуването става поносимо, дори красиво, не заради това, че сме независими, а заради това, че сме заедно.
__________________
Мозъкът е катедрала, която не спира да се строи. Често дебатите не водят до промяна на мнение не защото другият е глупав или упорит, а защото архитектурата на неговия мозък не разполага с необходимите пътища, по които дадена идея би могла да премине и да се закрепи.

преди 15 минути, Śūnyatā написа:

Уникалността ми не произтича от някаква мистична душа, а от комплексната организация на материята, която поражда съзнанието.

много погрешно схващане е това, ами защото от тази биология от която е направен мозъка ни, с нея не може да се направи така че този мозък да мисли, ако щеш хиляда нерви, невронни мрежи и центрове си слагай в мозъка той не може да мисли на тази материя и кръвта да върви по едни вени и там как беше мозъка не можел да мисли без кислород (абсолютна тъпня е това твърдение) и така нататък все в тоя дух, още тъпизми тука дето щъкат по Земното кълбо, как диабетик като му паднела много кръвната захар и не можел да мисли, това цепи тъпомера направо в центъра на тъпата безкрайност направо

Цитат

много погрешно схващане е това

я да видим това в цитат, то пише в него че някой мислел някакси по някакъв си въпрос, обаче тя тази дума се употребява и така, "схвана ми се ръката" или казавате на един доктор че имате "схващане на крака" той да ви помогне, кухия ви биологичен мозък как ги прави тези смислови различни значения хм