От известно време ме мъчи един въпрос - не видях да има такава тема, затова реших да го задам и на вас и да видим до какви изводи можем да стигнем

И така : какво е човешката съвест според вас? И има ли тя почва у нас?

Какви са нейните функции - нещо като предупредителна лампичка, която светва преди да се сгреши? Или по-скоро като антивирусна програма, която се опитва да изчисти съзнанието след като "белята" вече е станала или е в процес на ставане? Дали пък същността й не е да е едно малко, но много хапливо червейче, което да се появява в най-неочаквани ситуации и да размахва пръст "А помниш ли като направи еди какво си"? Или е "самопочистващата" система на душата - която ни кара да търсим прошка от хората около нас и от самите себе си и не ни допуска да направим точно същата грешка отново?

И в тази връзка - част ли е съвестта от душата? Има ли хора без съвест? Може ли тя да се приспи или заглуши?

Аз нямам отговор на тези въпроси, или ако имам - е твърде противоречив. Затова ми е интересно - как мислите вие?

П.П. : Не съм сигурна и дали мястото на темата е точно в този раздел.

Редактирано 4 ноември 200619 г. от shanna (преглед на промените)

Моето мнение по въпроса.. гледам, че ще съм първа

Съвестта е нещо като защитната стена около човек. Тя "изпраща" сигнали до мозъка, с които ни казва как би било по-сигурно и по-човечно да се постъпи в дадена ситуация. За мен съвест имат всички. Тя "има" мнение по всеки въпрос и ни "казва" какво да правим, друг е въпросът дали да я послушаме или не. Нейната работа е да ни предупреди и насочи. Тя не се заглушава.. просто се претъпява, ако не желаем да я слушаме. Съвестта е може би едно от положителните качества на човек, но не може да се слуша постоянно, понякога сигурното не е гаранция за успех

В Уикиречника съвестта е определена така- Угризение, спътствано от невъзможност за поправяне на накакво действие - в повечето случаи злодеяние.

Аз ще се абстрахирам от това определение има думи, чийто смисъл по - скоро чувстваш от колкото разбираш. Мисля, че "съвест" е една от тях ето защо аз ще напиша това, което чувствам като пет пари не давам за разните му там научни обяснения.

Та за мен съвестта е чувство на вина, което те изяжда, изпива от вътре. Което не те оставя и не ти дава покой. Това е една сигнална лампичка, която крещи:"Грешиш....." . Някои хора я заглушават, други се учат да го правят, а трети се опитват да поправят грешката си.

Честно казано аз не знам от кои съм...

Съвестта е нещо чудесно, стига човек да я има. Не вярвам да има човек, на чиято съвест да не тежи нищо. Винаги ще има за какво да се притесняваме в това отношение, въпроса е да съумеем да правим така, че нищо да не ляга на нея. Защото да си кажеш: „Моята съвест е чиста. Няма за какво да се разкайвам” е нищо повече освен една „щраусова позиция” – той си заравя главата, ама г. остава да му стърчи навън…..

В тази връзка съм запомнила от лекциите по История на философията една мисъл на Кант – „Съвестта е себепреценяващата морална сила, а тази преценка се придружава и от чувството за отговорност”.

Ние сме съвършени в същността си.

Всеки от нас е безкрайна съвкупност от качества.

Това, което гледа през очите ни и слуша през ушите ни точно сега е ясна светлина - безкрайна, радостна, интелигентна и добра.

Съвестта е "гласът" на това съвършенство. Дълбоко в себе си знаем какво е правилно и какво не.

Понякога мислите думите и действията ни се управляват от така наречените "смущаващи" чувства - невежество, гняв, гордост, завист, ревност, алчност ..., тогава нараняваме другите.

Тези чувства се появяват като резултат от причини, те не са част от природата ни.

Появяват се, съществуват известно време и изчезват.

Ако просто ги наблюдаваме без да ги следяваме, няма да имаме нужда от съвест, защото винаги ще правим това което е полезно за другите.

Страхотни аргументи - и от четиримата

Според dindi : " ... за мен съвестта е чувство на вина, което те изяжда, изпива от вътре. Което не те оставя и не ти дава покой. Това е една сигнална лампичка, която крещи:"Грешиш....." ."

А според Вало : "Съвестта е "гласът" на това съвършенство. Дълбоко в себе си знаем какво е правилно и какво не."

И тук е голямото противоречие : ако ни мъчи, е по-добре да я игнорираме : но тогава ще тръгнем против същността си - може би. А ако я приемем като показател към недостижимото съвършенство, пак ще стане ясно, че тя постоянно е наранена, защото изискванията и да се "изчисти" не могат да се достигнат. И пак би трябвало да я игнорираме, защото тя винаги ще е там - недоволна ...

Сигурно пак решението би трябвало да е някъде по средата - донякъде да се храни и донякъде да се потиска това вътрешно чудовище, което май има добър нрав, или поне добра цел.

Пак решението ще опре до така трудната за всеки човек "златна среда"

И отговорността за собствените действия .

Едно мъничко старо джудже.Много, много старо и превито под тежестите, с които го товаря непрекъснато.Побеляло от грижи.Но с нагли очи, с които ми намига всеки път, когато разтворя длан и я погледна...Когато искам да посегна към нещо, което не би било редно да е мое.Когато я протегна, за да скрия очи, ако искам да излъжа.Когато с длан притискам уши за гласовете и думите на другите...Вечно е там.Във всяка ситуация, всяка стъпка, постъпка, простъпка...Ако се опитам да не го забележа започва да се увива и подскача около пръстите ми.Навира се в ушите ми, в носа ми, щипе ме, хапе, драска.Дърпа ми миглите за да отворя очи и да го погледна добре.Едно такова грозно, нежелано джудже, което едва търпя.Настоятелно и много, много търпеливо.Един спътник...

Надявам се някой ден все пак да свикна с присъствието му и да не желая да го откача от мен и изхвърля на вълците...

Съвеста, това сме самите ние - такива каквито бихме искали да бъдем! Ни повече - ни по-малко.

Съвеста, това сме самите ние - такива каквито бихме искали да бъдем! Ни повече - ни по-малко.

Обичам да споря с теб приятелю, но в този случай съм напълно съгласен с "казаното" от теб.

Не знам какво точно е съвестта,но знам как да престане да те гризе.....Просто е въпрос на добър зъболекар......

Съвестта е нашият вътрешен съдник, който определя доколко правилно сме постъпили спрямо другите и себе си.

Тя се появява, тогава когато във вътрешния ни мир е настъпил дискомфорт в резултат на нещо, което сме извършили или предстои да извършим.

Сигурно всички хора имат съвест, и добри и лоши, и при всички тях има чиста и нечиста съвест, но при всички тя се стреми да уравновеси вътрешния с обкръжаващия ни свят.

Онова нещо вътр в теб, дето те пита в деня след буйна -руйна вечер "тебе кой те кара......" !

Няма чиста съвест,има самозаблуда че си

Интересното е, че съвестта може както да ти помага,така и да те убие,дори и в буквалния смисъл...

Онова нещо вътр в теб, дето те пита в деня след буйна -руйна вечер "тебе кой те кара......" !

Ех, това ми напомни за последния път, в който ме глождеше съвестта - беше точно след като два дни се бях разбила от пиене, а бях обещала на мои много близки хора, че няма повече да правя така, знаех, че вече прекалявам, но...забравих. , наистина забравих какво са ми казвали цяла седмица.

При което вечерта бях в един приятел, легнах си и сънувах сигурно най-дългия и отвратителния кошмар, който сега не ми се разказва, защото беше тясно свързан с разочарование, алкохол и близките ми, и защото беше уникално гнусен. Станах в 6 часа с неистовото желание да изпуша една цигара, страх ме беше и да се върна в кревата.

Та, тогава беше от малкото случаи, когато наистина усетих чувство за вина, породено от тази съвест. Според мен съвестта се проявява след като си направил нещо, а не преди него. Тя е единствената невидима материя, което свързва чувствата с мозъка и, мамка му, всеки път се чувстваш зле от това.

Колко по-лесно би било да няма съвест, да има само принципи. Принципите ти пречат да направиш нещо, което не е редно и не е хубаво, докато съвестта те укорява, съдиш самия себе си, а човек сам на себе си е най-големия съдник.

Редактирано 18 декември 200619 г. от EnigmaticMind (преглед на промените)

Съвестта е нашия "Личен Господ". Тя е малкото огънче, което ни връща топлината в сърцето и душата, въпреки че понякога доста пари. Тя е нещо като Майката, непрекъснато мърмори и досажда, но пък винаги е права, защото никой не ни мисли повече доброто от нея.

Това е гласът на нашият разум, който иска да ни направи по-добри, но все не успява. Тя е гласът на душата ни-гласът, който ти носи пламъчето по тъмния тунел, а ти винаги отказваш да го следваш и кривваш в някой завой.

Това е твоят Бог-"боже на разума, ти що си в мене", този, който ти натрива носа в калта, който те кара да плащаш сам за грешките си. Съвестта никога не е чиста, тя е омърсена от рождението ни, защото всеки съжалява винаги, макар и за малко неща, защото ни е заложено да грешим, но има грешки, които са простими, поне според нашата съвест. А законите и Библията, в този контекст, са плод на съвестта на най-големия грешник!

Едно мъничко старо джудже.Много, много старо и превито под тежестите, с които го товаря непрекъснато.Побеляло от грижи.Но с нагли очи, с които ми намига всеки път, когато разтворя длан и я погледна...Когато искам да посегна към нещо, което не би било редно да е мое.Когато я протегна, за да скрия очи, ако искам да излъжа.Когато с длан притискам уши за гласовете и думите на другите...Вечно е там.Във всяка ситуация, всяка стъпка, постъпка, простъпка...Ако се опитам да не го забележа започва да се увива и подскача около пръстите ми.Навира се в ушите ми, в носа ми, щипе ме, хапе, драска.Дърпа ми миглите за да отворя очи и да го погледна добре.Едно такова грозно, нежелано джудже, което едва търпя.Настоятелно и много, много търпеливо.Един спътник...

Надявам се някой ден все пак да свикна с присъствието му и да не желая да го откача от мен и изхвърля на вълците...

Вълците нонстоп дебнат джуджето ми-и аз се чудя как да го спася

Затова е по-добре да си реалист отколкото идеалист!

Реалист с (поне някакви) идеали ми се струва най-добре

Редактирано 28 декември 200619 г. от shanna (преглед на промените)

Ами на мен винаги ми е много съвестно даже след като съм убидил човек който не ми е много приятен!Надявам се и при вас да е така!Весели празници!

Ами на мен винаги ми е много съвестно даже след като съм убидил човек който не ми е много приятен!Надявам се и при вас да е така!Весели празници!

Ами би трябвало да ти е съвестно.. Това ни отличава от другите живи същества.. Притежаваме съвест.. е, повечето де

Според мен, всеки има различна съвест и тя е свързана с ценностната система на индивидуалния човек. Съвестта са по-скоро неписаните правила, които всеки трябва да спазва. И в зависимост от тяхното нарушаване или осмислянето на такова нарушение, е степента на "обаждане" на съвестта.

Съвестта е нашия "Личен Господ". Тя е малкото огънче, което ни връща топлината в сърцето и душата, въпреки че понякога доста пари. Тя е нещо като Майката, непрекъснато мърмори и досажда, но пък винаги е права, защото никой не ни мисли повече доброто от нея.

Абсолютно съм съгласен.

Съвестта е динамичен образ, който развиваме през целия си живот с натрупването на опит и познание.

Променлива, свързана с представата ни за Добро и Зло, с чувството ни за вина, с умението да прощаваме – на себе си и на другите.

Съвестта е матрица на разбирането ни за идеалното Аз. Тя е същността на всичко, което бихме могли да бъдем в лабораторни условия,

т.е ако животът не ни поднасяше изненади.

В тъмната стаичка на собствените си съмнения внимателно преглеждаме лентата на нашия живот и сравняваме. Сравняваме себе си със “себе си”.

Съвестта е “втори дубъл”. Понякога сами го пресъздаваме – за второстепенните ситуации изиграваме всички роли и се успокояваме.

За главните се подготвяме внимателно и търсим подходящ момент. Твърде често сценичната треска на гордостта ни подтиква изобщо да не се изявим.

Срамът допълнително усложнява образа…А с изминаването на годините у някои се настанява умора и нежелание, така че им е все тая.

За тях доброто старо чувство на вина вече не може да предизвика болка, а само лек сърбеж. Обръщат се и заспиват безпаметно – без да сънуват.

Съвестта е страничен ефект при осъзната злоупотреба с личността. Понякога е стимулирана просто от натякванията на другите, понякога от нещо дълбоко вътре в нас…

Но винаги – за да ни върне при хората.