Гностикът е духовен дисидент. Дори Братството не подозира дълбината и всеобхватността на Гносиса. Любопитството е мисловен продукт и ще донесе логическа неудоволетвореност.

Гностикът е духовен дисидент. Дори Братството не подозира дълбината и всеобхватността на Гносиса. Любопитството е мисловен продукт и ще донесе логическа неудоволетвореност.

За дисидентвото си прав

За неудовлетвореността-не.А точно напротив.Целта е търсенето на отговорите.Търсенето.....

Това евангелие -на свети Тома ,ме разби.Звучи наистина най-достоверно.От тия -изми вече почва да ми се става зле.

Кое евангелие може да се нарече гностично? Познатите ни апокрифни евангелия не използват думата Гнозис, обозначавайки аспект на Светия дух. В тона на значението и, това определение се дава на текстове, трактати и евангелия, които по обхватен, но завоалиран начин представят скритата страна на знанието. В този смисъл искам да вметна, че канонизираното евангелие на Йоан също се смята за такова (разбира се, не от църквата).

Целта е търсенето на отговорите.Търсенето.....

Така е. Човек търси, а отговорите идват не откъдето е очаквал, или поне не такива каквито си ги е представял. Мисля си, че търсенето и намирането са безспир.

Според гностиците раят, а и сегашното ни местообитаване не са човешката родина. Христос води, но е и дошъл от там.

За мен съвестта е безпокойство, породено от несъвместимостта на пребиваване на Житното зърно и материалната й обвивка. Житното зърно, като Божествена същност не се чувства у дома си - земения природен порядък. Житното зърно е зародиша посят от Отец в първоначалния човек, създаден по негов образ и подобие. Първоначалният човек според гностиците е дванайсеторния Табернакел.

За мен съвестта е безпокойство, породено от несъвместимостта на пребиваване на Житното зърно и материалната й обвивка. Житното зърно, като Божествена същност не се чувства у дома си - земения природен порядък. Житното зърно е зародиша посят от Отец в първоначалния човек, създаден по негов образ и подобие. Първоначалният човек според гностиците е дванайсеторния Табернакел.

по-скоро според масоните, рицарите Тамплиери и мормоните от Солт Лейк Сити

Попадна ми една книга "Свод на херметичните науки", а това по-долу е от увода и-извнявайте, че някои от нещата се повтарят с предишни мои и на други потребители постове, но тук всичко е систематизирано добре, а и някои от нещата са погледнати от друг ъгъл

І. Гностицизмът

Гностицизмът е учение, основаващо се върху познанието на трансцендентното с иманентни средства. Макар разбираният по такъв начин гнозис да почива върху индивидуалния религиозен опит, би било погрешно да смятаме, че всяко религиозно преживяване води до гностични реализации. По-близко до истината е твърдението, че гностицизмът изразява специфичен религиозен опит, който не може да бъде описан с езика на теологията и философията, но който е тясно свързан и намира адекватна изява с помощта на мита.

1. Космосът

Всички религиозни традиции признават, че светът е несъвършен. Те се различават по обясненията, които дават на това несъвършенство, и по пътищата, които предлагат за неговото преодоляване. Гностиците имат свое собствено, може би малко озадачаващо виждане. Те смятат, че светът е дефектен, защото в процеса на създаването му неочаквано са се появили нежелани, но въпреки това необходими мутации, най-голямото от които е злото.

Подобно на будизма гностицизмът започва с фундаменталното признание, че земният живот е изпълнен със страдания. За да се изхранят, различните форми на живот са принудени да се самоизяждат, причинявайки си мъки, страдания и смърт. Злото се превръща в космическа сила, която подхранва живота. Към него се прибавят природните катастрофи – земетресения, потопи, пожари, суши, вулканични изригвания, – които допринасят за увеличаване на страданията. Със своята сложна психология и физиология човешките същества са единствените, които не само осъзнават мъчителните характеристики на земното си съществуване, но и страдат от усещането, че са чужденци в един несъвършен и абсурден свят.

Редица религии обвиняват човека за несъвършенствата на неговото природно битие. Според тях митът за сътворението само констатира престъпленията на първата човешка двойка и съвременното отчайващо състояние на света е следствие от грехопадението. Гностиците отговарят, че подобно тълкуване на мита е превратно. Да, човек наистина е зъл по природа, но вината за световните злини не е на човека, а на създателя. А след като създателят – особено в монотеистичните религии – е Бог, позицията на гностиците изглежда богохулствена дори в очите на атеистите.

Историята на мисълта познава множество аргументи и теории, оправдаващи съществуването на злото, но нито една теодицея не впечатлява особено гностиците. Дори Хермес се затруднява да отговори на ученика си Тат защо хората трябва да бъдат наказвани за греховете си, след като злото съществува по необходимост в света. Бог е субстанциално добър, Благото е неговата същностна природа, но доколкото всяко явление във вселената е борба на противоположности, Космосът като най-обемното вселенско явление е манифестация както на неподвижното и единно Благо, така и на генетично действащите потенции на Злото. Самото пораждане е апотеоз на злото; митът за сътворението при гностиците се превръща в мит за пораждащото зло.

Платониците съветват хората да съзерцават Хармонията на вселената и съзерцавайки това величие, да забравят за непосредствените си страдания. Но след като и тази хармония съдържа жестоки дефекти, пораждащи допълнително отчуждение и чувство за изоставеност, нейното съзерцание може дори да увеличи количеството зло в невежите хора, да не говорим за това, че то не е в състояние да представи една смислена теодицея, да обясни окончателно причините за неговата поява и съществуване.

Ако вече сме преодолели първичния шок от необичайната и „богохулствена“ форма на гностичното обяснение за страданията и несъвършенствата на света, можем да преминем към изясняването на гностичната концепция за божествеността.

2. Божеството

Понятието за гностичния бог е много по-фино от понятието бог в повечето религии. По един своеобразен начин то обединява и примирява монотеизма, дуализма и политеизма, а също така теизма, деизма и пантеизма, включително панентеизма.

Според гностицизма налице е истински, върховен и трансцендентен Бог, който е отвъд всички сътворени вселени и който никога не е създавал нищо в смисъла, който обикновено влагаме в думата „създавам“. Истинският Бог обаче „излъчва“ от себе си субстанцията на вселената и на всички светове в нея, видими и невидими. В това отношение е справедливо да се каже, че всичко е Бог, защото всичко се състои от субстанцията на Бога. Части от оригиналната божествена същност обаче са проектирани толкова далеч от своя източник, че междувременно са били подложени на неблагоприятни изменения. Затова богопочитането на космоса, или природата, не означава нищо друго освен почитане на отчуждени и развалени проекции на еманиралата божествена същност.

Основният гностичен мит има много вариации, които се свеждат в крайна сметка до идеята за Еона, междинна метафизическа същност, което разделя Истинския Бог от непосредствено осезаемия Космос. Истинският Бог и еоничните същества съставят царството на Пълнотата (плерома), в което се разгръщат божествените енергии. Пълнотата е (разбира се, пълна) противоположност на нашия екзистенциален космос, който в този смисъл – като лишен от плероматичните характеристики на Еона – може да се нарече празнота.

Едно от еоничните същества, което се нарича София (Мъдрост), е от голямо значение за гностичния мироглед. В хода на своите странствия София излъчва от собственото си битие едно дефектно съзнание, което се превръща по-късно в създател на физическия и психическия космос, сътворен по негов образ и подобие, а следователно и с неговите собствени недъзи. Без да съзнава своя произход, това същество си въобразява, че е последният и абсолютен Бог. И тъй като вече е заграбил достъпната за него божествена същност и я е оформил по разнообразни начини, той бива наречен още и Демиург (полу-творец). В творението е налице и една автентична част, истински божествена съставка, която обаче не се признава от демиурга и неговите космически помощници – архонтите, или управителите на „блуждаещите светове“.

3. Човекът

Човешката природа отразява субстанциалния дуализъм, характерен за света като цяло: една част от нея е направена от фалшивия създател Бог, а друга се състои от светлината на Истинския Бог. Човечеството съдържа разрушим психо-физичен елемент, както и безсмъртна духовна природа, която е фрагмент от истинската божествена същност и която често се отбелязва като „божествена искра“. Признаването на тази двойствена природа на света и човека позволява да определим гностическата традиция като дуалистична.

Обикновено хората не знаят нищо за божествената искра в тях. Това незнание се консолидира от влиянието на превратния създател и неговите архонти, които са заинтересувани да държат хората в неведение относно тяхната истинска природа и предназначение. Всичко, което ни привързва към земните неща, ни поставя заедно с това в робска зависимост от тези космически управители.

Смъртта освобождава божествената искра от нейния телесен затвор, но ако междувременно душата не се е потрудила за усвояването на гнозиса, тя отново се помества в материално тяло. Колелото на земните страдания се завърта за пореден път.

Не всички човешки същества са духовни (пневматици), следователно не всички са готови за самопознание и освобождение. Някои са повече обвързани със земята и затова се отбелязват като материални същества (хилетици). Други живеят повече за душата (психици) и вярват, че демиургът е Истинският Бог, при което дори не подозират за духовния свят отвъд материята и душата.

В хода на историята си хората прогресират от материалното робство към духовната свобода по пътя на религиозната етика и постепенното овладяване на гнозиса. Световният дух трябва да премине през ада на материята и чистилището на морала, за да достигне до духовния рай.

4. Спасението

Сами по себе си еволюционните сили са недостатъчни, за да осигурят духовната свобода. Човешките същества са осъдени на физическо съществуване, съчетано с незнание за тяхната истинска природа, същностен произход и крайно предназначение. За да се спасят от тази съдба, хората имат нужда от външна помощ, макар че и сами могат да допринесат за избавлението си.

Гностиците вярват, че Истинският Бог отдавна изпраща Посланици на Светлината, за да помогнат на хората в търсенето на гнозис. Гностическите писания споменават само някои от тези спасители: Сет, третият син на Адам, Исус и пророкът Мани. Повечето от гностиците обаче смятат, че Исус е главната спасителна фигура (Сотер).

Методологически, спасението се състои не толкова в освобождаване от пороците и греховете, а по-скоро в премахването на незнанието, което е основната причина за пороците. Незнанието, под което главно се разбира незнание на духовните реалности, се разпръсква само от Гнозиса, а гностичното откровение е дело само на Посланиците на Светлината, особено на Исус, Логос и Истинския Бог. Своето спасително дело Христос извършва не толкова чрез страданията и смъртта си, колкото чрез своя живот, отдаден на поучения и тайнства.

Гностичното понятие за спасение лесно може да бъде объркано с непосредствен индивидуален опит, нещо от рода на „направи си сам“ духовно спасение. Гностиците твърдят, че потенциално всеки мъж и жена са способни за гнозис и че спасението не е общо, а индивидуално. Същевременно те признават, че познанието и спасението могат и фактически трабва да бъдат стимулирани и подпомагани от Посланиците на Светлината, които, освен ученията си, откриват на хората и редица тайнства.

Знанието за нашата истинска природа е до голяма стапане недостъпно по силата на нашето земно съществуване. Истинският Бог е непознат в този свят, поради което той често се нарича Непознатият Баща. Очевидно е, че за спасението на човека са необходими и по-мощни сотериологични средства от типа на откровенията. Обитаващата в нас божествена искра трябва да бъде разпалена в огъня на пречистването чрез спасителното знание, което идва „отвън“.

5. Поведението

Ако думите „етика“ и „морал“ означават система от правила, в такъв случай ние трябва да се противопоставим и на двете. Подобни системи произхождат от демиурга и са създадени да служат тайно за постигането на неговите цели. Ако, от друга страна, кажем, че моралът е някаква вътрешна цялост, израстваща под въздействието на божествената искра в нас, тогава гностикът ще приеме за свой идеал тази духовно просветлена екзистенциална етика.

Заповедите и правилата нямат спасителна сила за гностика; тяхното изпълнение не може да бъде основна причина за спасението. Правилата за поведение могат да обслужват различни цели, включително изграждането на подредено и мирно общество, както и поддържането на хармонични връзки между отделните социални групи. Правилата обаче нямат никакво отношение към спасението, което е дело единствено на Гнозиса. Затова моралът трябва да се разглежда като нещо различно от истински религиозните въпроси; моралните норми са временни конструкти, които зависят от измененията в социалната база и духовната надстройка.

„Хилетиците“ обикновено не се интересуват от въпросите на морала, докато „психиците“ му придават изключително голямо значение. За разлика от тях „пневматиците“ обръщат по-голямо внимание на духовните проблеми. Различните исторически периоди също поставят различни изисквания към нравственото поведение на хората. Манихейският и катарският гностицизъм са в съгласие с духа на епохата, който изисква чистота на поведението, докато съвременната култура е вероятно в по-голямо съгласие с нравствените възгледи, характерни за Александрия от втори и трети век. Ето защо съвременните гностици приемат с по-голямо разбиране нравствените нагласи на класическия александрийски гностицизъм, като оставят моралните въпроси на съвестта на отделния нидивид.

Гностицизмът е съвкупност от множество общи нагласи към живота. Той окуражава непривързването към света и нонконформизма, „съществуването в света, но не и от света“, липсата на егоизъм, уважението към свободите и достойнството на другите същества. Въпреки това всеки отделен „гностик“, в зависимост от своите прозрения и мъдрост, е свободен да изгради собствена система от правила за лично поведение.

6. Предназначението

Веднъж попитали Конфуций какво е смъртта и той отговорил: „Защо ме питате за смъртта, след като не знаете как да живеете?“ Този отговор лесно би могъл да бъде даден и от гностик. На подобен въпрос, зададен в гностическото Евангелие от Тома, Исус отговаря, че с помощта на Гнозиса човешките същества трябва да познаят неизличимата божествена реалност, от която те са произлезли и в която ще се завърнат един ден. Това трансцендентално знание трябва да стигне до съзнанието им още докато те са в телесната си обвивка на земята.

Смъртта не означава автоматично совобождаване от робството в пространствата на демиурга. Тези, които не са постигнали освобождаващия Гнозис, докато са били приковани към земното съществуване, могат още много пъти да бъдат обречени на него. По всяка вероятност това ще стане чрез серия от циклични прераждания. Гностицизмът не подчертава особено учението за прераждането в неговия класически индийски вариант, но то се съдържа имплицитно в повечето гностични трактати. Онези, които не са постигнали ефикасен контакт с трансцендентната си същност, докато са били въплътени, ще трябва да се върнат отново в печалните условия на земното съществуване.

Що се отнася до спасението, или съдбата на духа и душата след смъртта, Валентин, най-великият гностически учител, проповядва, че Христос и София очакват духовния човек – пневматичния гностик – на входа към Плеромата и му помагат да влезе в ритуалната зала за окончателна венчавка с Истинската Реалност. Птолемей, ученик на Валентин, дори смята, че психиците могат да бъдат спасени и да заживеят в божествения свят на входа към Плерома. С изтичане на цялото време всяко духовно същество ще получи гностично прозрение и ще се съедини с висшия Аз – своя ангелски Близнак, като по такъв начин се „класира“ за влизане в Плерома. Нито едно от тези неща обаче не е възможно без стремежа към Гнозис.

7. Психология

Дълбинната психология придоби особено значение през ХХ век. Сред психолозите, които демонстрираха най-голям интерес към гностицизма, на първо място трябва да посочим името на Карл Густав Юнг. Юнг спомогна много за привличането на общото внимание към откритата през 50-те години библиотека от гностични съчинения, известна като Наг Хамади. Според него те са истински открития на античната дълбинна психология и макар да имат универсалната форма на религия, те допринасят за изясняване същността на духовната терапия. В този смисъл може да се зададе въпросът, какво представлява гностицизмът: религия или психология? Повечето митологеми, открити в гностичните съчинения, притежават определена психологическа приложимост. Например слепият и арогантен демиург прилича много на отчужденото човешко Его, загубило връзката си с онтичния Аз. Митът за София напомня историята за човешката душа, която трябва да бъде спасена от Аза, защото е загубила връзката си с колективното несъзнавано. Съществуват и други подобни аналогии, на които ще обърнем по-голямо внимание в заключителните теоретични изводи.

Редица езотерични учения възвестяват принципа „каквото горе, такова и долу“, с други думи, нашата психическа природа, микрокосмосът, отразява метафизическата природа на макрокосмоса. Гностичната психология и религия не са взаимоизключващи се конструкции, а се допълват една друга по силата на една вътрешно вградена цялостност. Гностиците винаги са твърдели, че божествеността е иманентна на човешкия дух, макар и да не се изчерпва с него.

8. Гностичното познание

Някои автори правят разлика между „гнозис“ и „гностицизъм“. Подобни различия са колкото полезни, толкова и подвеждащи. Гнозис означава несъмнен опит, който се изгражда не с понятия и интелектуални рецепти, а чрез интелигентната сетивност на сърцето. От друга страна, гностицизмът е мироглед, основаващ се върху прозренията, постигнати с помощта на гностичното познание. Поради тази причина в немския и френския например думата „гнозис“ означава както мистичното познание, така и духовното направление като схоластичен феномен.

В определен смисъл не може да има гнозис без гностицизъм, защото опитът, постигнат с помощта на гностичното познание, неизменно изисва определен мироглед, в който да се впише интегрално. Гностическият мироглед се основава на опитното познание, но това е опит, граничещ с интелектуално озарение или същностна интуиция.

Теологията е интелектуална обвивка около духовното ядро на всяка религия. Ако това е вярно, то тогава е вярно също, че повечето религии са като че ли разпънати на кръст от своите обвивки. Гностицизмът не е изложен на тази опасност, защото неговият мироглед е изведен в една по-скоро митологична, отколкото теологична форма. Митовете, разбира се, могат да бъдат тълкувани по различен начин. Трансценденцията, алегориите и психологичните архетипове играят значителна роля в това тълкуване. Но въпреки това митичните твърдения съобщават дълбоки истини, които не могат да бъдат отречени. Гностицизмът претендира, че генерира подобни истини, защото говорел с гласа на висшата част в човека – духа. А някои виждат в това обстоятелство и причината за неговата историческа устойчивост, което едва ли може да бъде аргумент. От историко-културна гледна точка митовете са по-устойчиви и по-широко разпространени от интелектуалните конструкции и причина за това е вероятно обстоятелството, че те апелират повече към сърцето, отколкото към ума на слушателя. Гностичният мироглед винаги е бил актуален, тъй като винаги се е съгласувал със „знанията на сърцето“, откривани от неподправения гнозис.

9. Литература

В шестия кодекс на Наг Хамади (VІ.61.20) се казва, че египтяните приписвали на Тот, изобретателя на писмеността, всички видове книги и по-специално магическите съчинения, тайните техники, използвани по време на храмовите церемонии, и теологическите ръкописи, копирани или съставени от свещеници в „храма на живота“ (пранш). Що се отнася до запазената до наши дни гръкоезична херметика, тя може да бъде разделена на две части: окултни науки и философски произведения.

Трудовете по окултни науки се разделят от своя страна на три потока:

1. Астрология, започваща през трети или втори век пр.н.е.

2. Алхимия, започваща през втори или първи век пр.н.е.

3. Магия, записана на папируси от четвърти до седми век, очевидно възпроизвеждащи много по-древни източници.

Философските произведения обикновено се групират като сборници от разговори на Хермес с негови различни ученици, между самите ученици, или между Хермес и Върховния Ум. От тази очевидно някога обилна литература са запазени само отделни фрагменти и пълните текстове на отделни разговори, дошли до нас през множество преписи и преводи:

1. Fragmenta Hermetica 1-36, цитирани на гръцки, латински или сирийски от различни автори, от Тертулиан (ІІ-ІІІ век) до Бар Хебър (1226-1286). Към тези фрагменти трябва да бъдат добавени и папируси Vindobonenses Graecae 29456r и 29828r, както и един арменски и няколко сирийски фрагмента.

2. Asclepius 1-41; латинска адаптация на Logos Teleios, завършена по всяка вероятност между 320 и 410 г.

3. Nag Hammadi, codex VІ (между 340-370 г.), съдържащ коптски преводи на три трактата:

а) Nag Hammadi VІ.6, неозаглавен и станал известен като „Беседа за Осмицата и Девятката“.

б) Nag Hammadi VІ.7; Проповедта, която те изрекоха, паралелна на Асклепий 41 и парижския папирус на Мимо.

в) Nag Hammadi VІ.8, без название, съдържащ фрагмент от Logos Teleios, паралелен на Асклепий 21-29 и три гръцки цитата, приведени от Лактанций около 320 г., Кирил Александрийски (435) и Йоан Стобей (500).

4. Stobaei Hermetica 1-29; фрагменти или цялостни трактати, цитирани на гръцки от Йоан Стобей в неговия компендиум Florilegium, съставен около 500 г. за обучение на неговия син.

5. Определения на Хермес Трисмегист за Асклепий, превод от гръцки на арменски, датиращи по всяка вероятност от VI век.

6. Corpus Hermeticum 1-14 и 16-18; компилация от херметични трактати, датираща от периода след Стобей и преди Михаил Константин Псел.

Що се отнася до конкретната датировка, то Logos Teleios (Асклепий, Наг Хамади VІ.7, VІ.8) едва ли е по-стар от ІІІ век. Повечето гръцки текстове очевидно са били написани (или преписани) през втори век, макар да се опират върху значително по-древни източници. В някои случаи става дума за оригинални трудове или сборници, до които нямаме повече достъп, като например Изреченията на Агатодемон, Общи разговори, или Diexodica. Папирусите Vindobonenses Graecae, преписани към края на втори век, съощават, че по това време вече е бил налице сборник от проповеди (логои) на Хермес към Тат, съдържащ най-малко десет трактата. По време на посещението си в Египет (24-20 пр. Хр.) Страбон се запознава с херметична литература, която била не само астрологическа, но и философска. И накрая, след като Corpus Hermeticum І.31 има явната форма на еврейска литургия, трактатът за Поимандър вероятно е бил съставен много преди изгнанието на евреите от Египет след въстанието от 115-117 г.

_________________

* * *

Plamen Gradinarov

Ph.D., D.Sc., Associate Professor

Eurasia Academic Publishers

Eugnostos (правилно мислещият) the Blessed

Евгност, Блаженият, на тези, които са негови.

Радвайте се в това, което знаете. Приветствам ви! Желая да разберете, че всеки човек, роден от сътворението до сега, е пръст. Разпитвайки за Бог, кой е и какъв е, той не го намери. Най-мъдрите сред тях спекулираха за истината, изхождайки от подредбата на видимия свят. Но спекулацията не докосна истината. За самата подреба се говореше, изхождайки от три различни позиции за всичките философи; прочее те не достигнаха съгласие. Някои казваха, че светът се управлява сам себе си. Според други движител бе провидението. За другите – съдбата. Но никое от тези не е. И пак: от трите гласа, които споменах, няма истинен. Всяко нещо, направлявано от себе си е празен живот. Провидението е глупост. Съдбата е предмет на неразличаването.

Кой, тогава, би могъл да се освободи от тези три гласа?! Аз съм насталвяван и насочван посредством един друг глас, да проповядам Бога на истината и да призная всичко, свързано с него. Той е вечен дом в средата на смъртните човеци.

Той, който е неизразимо свят. Никакво начало не го е познало, никакъв принцип, никаква власт, причина, нито което и да е същество от сътворението насам. Нищо, освен самия Той. Докато Той е безсмъртен и вечен, нямащ рождение, всеки, който се е родил ще отмине. Той е безначален, нямащ зараждане. А всеки, който познава начало ще познае и край. Над Него няма господство. Той няма име. Всеки, който има име, го е получил от друг. Той е безименен. Той няма форма. Който има форма я е получил от друг. Той е образ само на себе си – като никой образ, който ни е постижим, непознат, който превъзхожда всички неща, както и всяка тоталност. Този образ се поглежда от всяка страна и вижда себе си само от себе си. Той е безпределен и непонятен. Той е вечна непреходност и няма подобие. Той е непроменлива благост. Той е съвършен. Той е безкраен. Той е свещенност. Той е непознаваем, освен за себе си. Той е неизмерим и необхватен. Той е непроследим във всичко. Той е всеобхватна перфектност. Той е вечно блаженство. Наричан е “Баща на вселената”.

Преди всичко да се изяви сред това, което е изявено, чрез върховенството и властта които са в него Той обхваща цялостта на абсолюта и нищо не обхваща Него. Той е цялостно съзнание, обхващащо и разсъждаващо, пресмятащо и преспособно. Всички тези прояви са равнопоставени по сила. Те са изворите на цялостсите в тяхната множественост, като потокът и протичането им е в предвиждането на Безначалния, много преди да се проявят.

Съществува различие между нетленните еони. Нека да го обмислим така: Всичко, което произлиза от тление ще погине, докато продължава да изниква от преходност. Каквото произлезе от нетление не ще погине, но ще се превърне в непреходно, докато продължава да изниква от непреходността. Така, много човеци се лутат в заблуждение понеже не знаят това различие; затова и погиват.

Но толкова е достатъчно, докато е невъзможно за всеки да разсъди естеството на словата които сега изложих относно Блажения, Безначален, Истинен Бог. Сега ако някой иска да повярва на тези слова, нека да се спусне от скритото към явното и тази идея ще му укаже как вярата ( от англ. Вяра = опора ) в скритото бе намерена в това, което е явно. Това е принципа на познанието.

Господарят на вселената е наречен грубо “Баща”, но за Него по-право е “Праотец”. От Бащата е началото на изявеното, но за Него е безначалието. Той вижда Себе си в Себе си като огледало, съзерцавайки образа на Себе си, проявен от Себе си, самопричинил Себе си, самопосрещнал Себе си, докато не се появил в него Несътворения Първи Съществуващ. Той е равен по древност с Този, който е преди Него, но не му е равен по сила.

В последствие Той прояви много различни самородни, равни по древност и сила, съществуващи в безмерна слава, които са наречени “Потомството, над което няма Царство сред всички същестуващи”. И цялото множество от тези над които няма царство са наречени “Синове на на безначалния Баща”.

Непознаваемият е винаги изпълнен с нетление и неизразимо блаженство. Те почиват в него, винаги блажен в неизразима радост, с неизменна слава и безмерно ликуване, каквито не са били чувани и виждани сред еоните и световете им. Толкова е достатъчно, нека останем в неизчерпаемост. Това е друг принцип на познанието от Самопричинилия се. Казано е също, че Тя е подобна на своя брат и съпруг.

Първият, който се появи преди вселената в безграничност е Самоподдържащия се, Самозхранващ Отец, изпълнен ссъс сияеща, безмерно свещенна светлина. В началото Той реши да сдодобие своето подобие с велика власт. Незабавно принципът на Светлината придоби образ в Безсмъртен Андрогинно Същество. Мъжкото му име е “Сътворен, Идеален Дух”, а женското – “Всезнаеща творяща мъдрост”. Казано е също, че Тя е подобна на своя брат и съпруг. Тя е неоспорима истина; тук долу обаче, греха, съществуващ с истината, я оспорва.

Чрез Безсмъртния Човек се появи първата цел, а именно божественост и царство, разкрити за Бащата, който е наречен “Самороден Човек”. Той създаде велик еон за прослава на собствената си вездесъщност. Даде му огромна власт да управлява всички създадния. Създаде безчет богове, архангели и ангели за негова свита.

Чрез това Човекът породи божествеността и царството. Ето защо Той беше наречен “Бог на боговете”, “Цар на царете”.

Първият Човек е упованието (вяра - pistis) на онези, които идват след него. Той съдържа в себе си неповторимо съзнание и мисъл – точно какъвто е и сам Той - обхващащ и разсъждаващ, пресмятащ и преспособен. Всичките му съществуващи качества са безгрешни и безсмъртни. В чест на вечността те са атрибутивно еквивалентни. Обаче в чест на възможността, съществува различие, както различието между баща и син, син и мисълта му, мисълта и проявата и.

Както казах по-рано, сред сътворените неща първа е монадата, диадата е после, следвана от триадата и така до декадите. Десет управлява сто, а стотиците ръководят хилядите, които съответно десетките хиляди. Това е образецът сред безсмъртните. Такъв е и Първият Човек. Неговата монада […].

И повтарям, това е образецът съществуващ сред безсмъртните: монада и мисъл са принадлежащи на Безсмъртния Човек. Декадите са мислещи, стотиците са учещи, хилядите са съвещаващи, а десетките хиляди са притежаващи възможностите. Тези, които идват от [...] съществуват заедно с техните [...] във всеки еон [...].

[…] В началото мисълта и мисленето произлязоха от съзнанието (Духа), после ученето (като преподаване) от мисленето, от него съвещаването (вътрешно), а от него възможностите. И от това, което бе създадено се прояви актуалното, а от него притежаващото форма. От притежаващото форма произлезе именуваното и различията във сътворените неща приеха образ в притежаването на име, от началото до края, чрез властта на всички еони. Безсмъртният човек е изпълнен с всяка неотминаваща слава и неизразима радост. Цялото негово царство ликува във вечна радост, такава, каквато нито е била видяна, нито чута от всички еони и сетовете им.

В последствие, друго начало произлезе от Безсмъртния Човек, наречен “Самозавършващ се (в перфектна цялост) Създател”. Когато Той получи съгласието на невестата си, Великата София, Той изяви Първоначалния андрогин, наречен “Първороден син на Бог”. Женският му аспект е “Първородната Мъдрост, Майка на Вселената” наричана от някои “Любов”. Първоначалният, получил власт от Баща си, създаде безчет ангели за своя свита. Цялото множество на тези ангели се нарича “Общност на Святите, Пречистите Светлини”. Когато те се поздравят един друг, тяхната прегръдка се превръща в ангел като тях.

Първият Баща се нарича “Адам на Светлината”. И царството на сина на Човека е изпълнено с безмерна радост и неизменно тържествуване, вечно ликуване над тяхната непреходна слава, която никога не е била чута, нито видяна от всички проявени еони и техните светове.

Тогава Синът на Човека се сгоди със София и роди велика андрогинна Светлина. Нейното мъжко име е определено да бъде ”Спасител, Творец на всички неща”. Женското му име е “Всепораждаша Мъдрост”, наричана от някои “Вяра” (Pistis).

Спасителят се сгоди за Пистис София и прояви шест андрогинни духовни създания, които са образ на предшестващите ги. Мъжките им имена са тези: Първи - “Безначален”, Втори - “Самотворец”, Трети - “Творец”, Четвърти - “Първи Творец”, Пети - “Всетворец”, Шести - “Арх-творец”. Женските им имена са тези: Първа - “Всемъдрата София”, Втора - “София, майката на всички неща”, Трета – “Всетворящата София”, Четвърта – “Първата майка София”, Пета – “Любов София”, Шеста – “Пистис София”.

От годежа на споменатите, се проявиха идеи, приели образ в еоните, които съществуват. От идеите се проявиха техни отражения, от отраженията им - обхващането, от него – разумност, оттам намеренията, а от тях – думите.

Тогава дванадесетте сили се сгодиха една с друга. Всяка прояви от себе си шест мъжки и шест женски и се появиха седемдесет и двете сили, от които всяка прояви по пет духовни сили. Съюзът на всичките тези триста и шестдест сили е абсолютната воля.

Затова нашият еон се яви образ на Безсмъртния Човек. Времето се яви образ на Сина му, Първия Творец. Годината се яви образ на Спасителя. Дванадесетте месеца се явиха образ на дванадесетте сили. Дните в годината се явиха образ на триста и шестдесетте сили, които се изявиха от Спасителя. Техните часове и моменти са образ на ангелите, родени от тези сили, които нямат брой.

И когато те се появиха, Всетвореца, техният баща, твърде скоро създаде дванадесет еона за кортеж на дванадесетте ангела. И във всеки еон се съдържаха по шест небеса, така че имаше седемдесет и две небеса на седмдесет и двете сили, които се проявиха от него. И във всяко от небесата имаше по пет небета, та така, общо триста и шестдесет за всяка от триста и шестдесетте сили. Когато небетата бяха завършени, нарекоха ги “Триста и шестдесетте небеса” , съобразно имената на небесата, които бяха преди тях. И всичко това беше твърде добро. И по този начин се прояви дефекта на женствеността (от англ. - един вид изпълненост със женски принцип).

Първият еон е този на Безсмъртния човек. Вторият е на Човешкия син, наречен “Първи творец”. Това ни показва в пълнота, че това е еонът над който няма царство, Еонът на Вечния Безконечен Бог, еонът на еона на безсмъртните, който се съдържа в него, еонът над Осмицата, проявила се в хаос.

Безсмъртният Човек прояви еони и сили и царства и даде власт на всичко що излезе от него, да правят каквото намират за добре до дните на хаоса. Те, свързани едни с други, изявиха от себе си всяко великолепие, дори от духа – многобройни великолепни сетлини. Тези получиха имена в началото, които са: първият, средният, перфектният; тоест първия еон, втория и третия. Първият бе наречен “Единство и покой”. Тъй като всеки си имаше собствено име, третият еон беше назначен като “Законодател” (законодателен орган, съюз), според великото многообразие, проявено от Mножествения. Ето защо, когато множеството се свърже и превърне в единство, те са наричани “Законодател”, според законодателя, който е над небесата. Затова и съюзът на осмицата беше проявен като андрогин и му се даде име – отчасти мъжко, отчасти женско. Мъжкото бе “Законодател”, а женското - “Живот”, което може да е било показано чрез женския произход на живота във всички еони. Всяко име бе получено, започвайки от самото начало.

От неговото съгласуване със собствената му мисъл се появиха силите, наречени “Богове”, а боговете чрез съобразяването си проявиха боговете на предначертанието; те, чрез своето съобразяване проявиха господства, а господарите на господствата чрез словата си проявиха господари; те, чрез силите си проявиха архангели, които проявиха ангели, от които пък се появи образа, със структура и форма, за именуване на всички еони и световете им.

Всички безсмъртни, които тъкмо описах, притежават власт – всеки един – чрез силата на Безсмъртния Човек и София, спътницата му, която беше призована като “Тишина”, която беше наречена “Тишина”, поради това, че чрез безсловесното съзнаване тя завърши собствената си величественост. Тъй като безначалните притежаваха властта, всички донесоха велики царства във всички нетленни небеса и техните небета, тронове и храмове, за тяхно собствено величие.

Наистина, някои, които са в домове и в колесници, съществувайки в безмерна слава и неспособни на пребиваване в каквото и да е същество, осигуриха за себе си множество ангели, безброй, за свита и собствена прослава, дори и девствени духове, неизразимите светлини. Те нямат нито недостатък, нито слабост, но им е завещано само да съществуват в мига. Така бяха завършени еоните с небесата им, за слава на Безсмъртния Човек и София, спътницата му: областта, която съдържа прототипа на всеки еон и света му, както и идващите след това, с цел да осигури видовете им, образите им в небесата на хаоса и техните светове.

И всички същности от Безсмъртният, от Безначалния до проявата на хаоса, са в светлината, която свети без сянка, в безмерна радост и неизразимо ликуване. Те са във вечна благодат, в израз на славата им, непознаваща промяна, в покоя, непознаващ мярка, които не могат да бъдат описани и изразени сред всички съществуващи еони и тяхната власт. Но толкова е достатъчно. Всичко което ви казах, го казах по начин, който е възможно да приемете, докато Този, който не се нуждае от учител, се появи сред вас. Той ще ви каже всички тези неща с благост и непорочно знание.

Eugnostos the Blessed

източник

Кое евангелие може да се нарече гностично?

Познатите ни апокрифни евангелия не използват думата Гнозис, обозначавайки аспект на Светия дух. В тона на значението и, това определение се дава на текстове, трактати и евангелия, които по обхватен, но завоалиран начин представят скритата страна на знанието.

В този смисъл искам да вметна, че канонизираното евангелие на Йоан също се смята за такова (разбира се, не от църквата).

Здравей,венци

аз съм отскоро тука и общо взето сега чета и збирам инфо,сега за тия гръцки апокрифни евангелия не бях чувал!

и понеже се интересувам за ранното християнство били ми помогнал малко,с източници някакви,щото така като си казал които по обхватен, но завоалиран начин представят скритата страна на знанието.Аз като не толкова просветен ,не бих се справил! Сега се сещам , че един българин от щатите беше разчел тракииския език с помощта на някакви тайни скрижали и папируси дето само на него били дадени или на сциенисти ли бяха нещо такова точно сега не се сещам),ако ме открехнещ нещо по взпроса ще ти бъда благодарен

поздрави

Хубав опис на добри книги за ориентиране може да се открие във важната тема тук "Link: Духовна литература." Особено внимание можеш да обърнеш на постинг №29 - на Венци си е- ще пробвам да вмъкна тук линк, но може да не е особено успешно, та да си го намериш самостоятелно: "http://www.kaldata.com/forums/index.php?showtopic=27773&view=findpost&p=833546"

Редактирано 13 април 200818 г. от Багира (преглед на промените)

защо преди да започнете да обяснявате за гностицизмът,не обясните с две думи какво е това,от кога датират тук в този форум цетираните евангилия и всеобщо презнатите....и незадете въпроса така-НЕ Е ЛИ ПЪЛНА ГЛУПОСТ ВСИЧКО ТОВА КОЕТО ТУК В ТОЗИ ФОРУМ СИ ПУДРИТЕ МОЗЪКЪТ......

Каква хубава песен пее Михаил Белчев! "Не можеш да откриеш всички истини, дори да знаеш цялата история! ще ровиш като алхимик дълбоко в мислите, докато най- накрая си натъртиш мозъка! " Знанието, което се постига с натрупване и ровене в натрупаното наистина води до натъртване. Но съм чувала, че гностиците откриват друго знание. Но две думи за него са твърде малко. А и твърде много.

Редактирано 16 април 200818 г. от Багира (преглед на промените)

Какво разбираш под четвърто тяло? Ако се използва класификацията на Макс Хайндел, приета и от Ян ван Райкенборг, а едва ли само от тях: материално, етерно, астрално, ментално. И четирите са съставки на смъртната личност. Гносисът докосва човешкото същесво. Пробужда скритият в него пра-спомен. Подобното привлича подобното. В този случай- подобното разбира подобното. Различното- не може.

Малко знаем за пътищата на гностицизма в България. Но наскоро излезе книгата на Влад Пашов "Богомилството- път на съвършените". Тия дни пък има лекция на тема "Богомили и розенкройцери- пътища на посвещение преди и сега", но няма да кажа къде и кога, за да не реши някой, че правя реклама. Е, темата говори сама за себе си.

Редактирано 4 октомври 200817 г. от Багира (преглед на промените)

ЩО Е ГНОСИС И КАК БЕ ПРЕОДОЛЯН ТОЙ?

Барбара Аланд

web

1.

Историкът трябва да изхожда от изворовите текстове. В сферата на гностическите изследвания тази проста истина се сблъсква с особени трудности и то не само поради състоянието, в което са достигнали до нас гностическите текстове, а поради собствената им специфика. И то заради три причини: една ранна изразна форма на гносиса е митът. Той подканва към постоянно преобразуване, което не винаги е израз на диференцирано становище, а по-скоро на безгрижна радост от менливостта. Затова митът често не се поддава на еднопосочна интерпретация. Освен това по пътя на интерпретацията и алегоризацията гностиците много отрано усвояват всевъзможни текстове - от Омир през гръцките трагици до Библията. Също и това затруднява често разбирането им. Като контролна инстанция за интерпретацията са необходими немитичните и неалегоризиращите текстове. Накрая, в хода на своята история гностическите общности се преобразяват явно много бързо, което води до промяна и в спецификата на техните свидетелства. Тези три причини обуславят голямото многообразие и разновидност на гностическите текстове. Поради това за историка е много трудно да извлече от тях същността на гносиса, още повече, че поради последната от споменатите три причини в тези текстове се срещат направо противоречащи си тези.

2.

За да се преодолее тази трудност е необходимо, според мен, опитът за дефиниция на гносиса да се базира върху колкото се може по-ранни, по-цялостно запазени и несъмнено гностически текстове. Ние разполагаме с такива текстове едва от II в. сл.Хр. Става дума преди всичко за подробните фрагменти от Василид1, за най-разнообразните валентинианови2 текстове, които са особено важни, защото принадлежат към различни литературни жанрове и затова улесняват интерпретацията в горния смисъл, както и за широко разпространения Апокриф на Йоан, чиято къса форма явно спада към тази сравнително ранна епоха. Това, което на първо място обединява тези текстове като "несъмнено гностически" и ги откроява от други, е един външен белег, а именно, че църковните автори от края на II и началото на III век ги дамгосват като "гностически".

3.

Какво съдържат тези текстове? Какво, на тази база, е гносис?

а) Първопричината за възникването на тези текстове и следователно началният тласък за феномена на историческия гносис, според мен, е радостта и безграничното ликуване. И двете произтичат от това, че авторите са придобили "гносиса"3 за трансцендентния Бог и се изживяват като дълбоко привързани към него, нещо повече: като в своята истинска същност идентични с този Бог. Това означава избавление от този свят и неговите вериги. За това става дума в гностическите текстове, оттам и ликуването. Характерно Evangelium Veritatis започва с думите: "Евангелието на истината е радост за онези, които са получили от Бащата на истината благоволението да го познаят..." Същото има предвид и Маркион4 с прочутото начало на своите антитези: "О, чудо на чудесата, прехлас, сила и изумление, та човек не може да каже абсолютно нищо за Евангелието, нито да размишлява върху него, нито да го сравни с нещо".

Това няма нищо общо със самопознание или нещо друго подобно в модерен смисъл, тъй като до момента на получаването на гносиса, гностическият пневматик5 не подозира нито че притежава същност в изживения сега смисъл, нито пък, че тя стои във връзка с непознатия му преди Бог от онова, така да се каже, по-висше, недостижимо за него измерение. Оттук следва освен това, че придобиването на гносиса не зависи от никаква подготовка или заслуги.

б) Получаването на гносиса трябва да бъде сведено на гностика чрез откровение, тъй като гносисът, познанието за Бога, не може да се изведе по никакъв начин от този свят; дори подстъпите на пътя към гносиса не могат да се открият в света. Трансцендентният Бог трябва сам да пробие преградите, зад които живее човек в света. Това става, като един приносител на божието откровение се обръща с думи към хората. Евидентността на благовещението просветлява и се възприема непосредствено от принадлежните на Бога пневматици.

Задачата на гностическия приносител се свежда само до това да говори. Затова той може да има докетическо6 тяло, без това да пречи на мисията му. Със своето познание гностикът принадлежи непосредствено на своето ново, същинско, трансцендентно отечество, откъдето произлиза неговата "същност", без той да е знаел това досега. В гностическите текстове това състояние се описва с изрази като: гностикът "възниква", той "става пневма", съответно "дух", та дори "става Бог".

Както произтича от точки "а" и "б", гносисът е в същността си религия, вяра, основаваща се на откровение свише. По този начин гносисът се отлъчва от философията, което не означава, че не съществуват - по същество вторични - връзки с нея.

в) На базата на новото познание този свят бива едва ретроспективно припознат в неговата ограниченост и лошота. Не всички гностически текстове презират радикално света като лош. За всички обаче е валидно: светът - при всичките му възможни характеристики - е нищожен, защото гностикът е открил истинското си отечество и с придобитото познание е станал вече негов гражданин. Преди е било невъзможно да се осъзнаят мащабите на тази нищожност. Колкото и да е бил склонен човек към отхвърляне на света и на телесността - поради определена философска школовка, житейски обстоятелства или други причини, - гностическото негативиране на света е качествено различно, тъй като идва от едно новоразкрито за пневматика измерение. С други думи: едва избавлението от света позволява на гностика да припознае в пълна мяра света като лош.

г) Оттук следва: гностикът не може да има интерес към света в практическо-политически, социален смисъл, следователно не може да има и връзка между "гносис и политика". Това важи поне за ранните гностически текстове от II век, върху които се опира нашият анализ. В течение на историята нещата се променят донякъде, за което ще стане дума по-нататък. Това въздържание не е учудващо. Чак до IV век и християнската църква не проявява (и не би могла да прояви) почти никакъв интерес към състоянието на политическите условия.

д) Единственият интерес, който гностикът би могъл да има още в този свят, е благовещаването, разпространяването на полученото откровение. Той прави това - в което се състои главната отлика от християнското благовещение - по силата на собствената си легитимация. Та нали е вече дух, нали е пневма; на тази основа той може да пробуди в потенциалния пневматик все още дремещия дух, като сам се изяви като приносител на откровението, изтъквайки себе си, респективно своя дял от духа като критерий за истинността на своето благовещение.

4.

Тази кратка характеристика на гносиса може да се уплътни с още много отделни аспекти от посочените по-горе текстове. Ще отделя само един, гностическото отношение към времето и вечността.

Както може да се съди по някои описания на плеромата7 от Валентиниан, гностиците не са съвсем без отношение към времето, също и в неговия позитивен смисъл. Времето дори се дава от Бога, и то за да се улови копнежа по вечността. Той може обаче и да бъде изпуснат - както е бил уловен и изпуснат още в плеромата от еоните8. Благодарение на божията благодат те биват впоследствие "закрепени" и "окончателно умирени" - извън времето. Станалото в плеромата обосновава, следователно, смиряването, "богоставането" на гностика в този свят. Също и за него, който е "приел знанието", важи: макар земният времеви континуум да продължава да съществува, за гностика времето е вече без значение. Той е извън времето, тъй като и той е "закрепен и окончателно умирен". С други думи, това означава, че есхатологическото предусловие (Vorbehalt)9, за което се говори в християнската проповед, е недействително за него. За "знаещия гностик", есхатологическата екзистенция означава по-скоро: да благовещава на другите преодоляването и изпълването на времето. И той прави това в пълна независимост от времето, тъй като той не му е повече подвластен, а е причастен към вечността.

5.

Относно номенклатурата: може да се запита дали не е по-уместно описваният тук феномен да се нарича гностицизъм вместо гносис, както бе предложено на конгреса в Месина (1966) и както оттогава се практикува отчасти. Има аргументи в полза на тази теза. Аз предпочитам все пак да използвам термина гносис, защото според мен описваният с него феномен е нещо принципно уникално и затова не може да се опише с производния термин гностицизъм. Това не означава, че трябва да се отричат важните съвременни и по-ранни паралели - в пресечната точка между гръцката философия и мистерийната религия. Тук би могъл да се спомене по-специално стремежът към сотирия10 в различните му проявления след 50 г. пр. Хр., тенденцията към отдръпване от света и копнежа към избавление, които довеждат до проникването на вярата в откровението в (средноплатоническата) философия. Ако искаме да обобщим всички тези явления (а това се отнася и за ориенталските паралели) с едно понятие, съдържащо думата "гносис", струва ми се по-точно да ги наречем пре- или протогностически, тъй като те подготвят терена за гносиса, който обаче не може да бъде изведен от тях.

6.

Налага се да отбележим накратко сходствата и различията между онези протогностически явления, респективно така наречената мистерия на просветлението и гносиса от II и по-късните векове. При това трябва да се има предвид, че източниците за онази "мистерия на просветлението" са много бедни. Идеи от този вид срещаме най-вече у Филон и по-късно в херметическия гносис.

Сходството се свежда до убеждението, че Бог това е просто отвъдното, така че човек не може сам да проникне до него. За да се стигне до божието познание (гносис теу), е необходимо просветление, с което човек може да се сдобие само под формата на откровение. И тук, и там срещаме еднакви представи, онагледяващи това виждане, например съня и пробуждането, опиянението и отрезвяването. Основната разлика обаче се състои в следното: и тук, и там Бог е наистина в отвъдното, но при гносиса това става известно едва вследствие на откровението. Преди това другият, чуждият Бог, е просто непознат, защото той не се проявява по никакъв начин в този свят. Гносисът следователно е религия на откровението, а не някаква си, макар и примитивна, философия. Гностическото понятие за Бога може да се извлече само от откровението. Разликата се долавя особено отчетливо с оглед на пътя, водещ до познанието за Бога. Докато мистерията на просветлението става достъпна само на онзи, който търси интензивно Бога, тоест, който се освободи от бремето на телесността, който се откаже от погрешни възгледи и очаква божието откровение в духовно и телесно смирение, за постигането на онова, което тук наричаме гносис, не съществува никакъв път и подготовка. Тъй като е непознат, от Бога на откровението не може да се очаква да засвидетелства сам своето съществуване. Затова за мистерията на просветлението е валидно, че философският скептицизъм може и исторически вероятно е подготвил нейното възникване. В обратната посока обаче няма път от скептическото негативиране на света към гносиса, така както го разбираме ние. Тук по-скоро имаме първо гносис, след което идва не само скептицизмът, но и самоувереното отхвърляне на света.

7.

Какъв e фонът, на който възниква гносисът? Според мен, на почвата на християнството, и то като християнска ерес. Че е налице ерес се вижда още по представата за първия приносител на откровението, който има докетическо тяло и затова не може да е умрял на кръста. Това се разбира и по разпространяването на благата вест от гностиците, по силата на собствената им легитимация. По-трудно може да се докаже и е по-спорно твърдението, че става дума за една първоначално християнска ерес. Според мен този извод се налага най-вече от гностическото понятие за Бога и откровението, което не може да се мисли и е невъзможно да е възникнало независимо от християнското понятие за Бога и откровението. Впрочем както показахме в точка 6, от философския, респективно полуфилософски гносис теу и мистерията на просветлението няма път към гносиса.

8.

Ако обаче гносисът, както смятам, е възникнал в християнската сфера, тогава трябва да се постави контролният въпрос дали описваният тук феномен пасва в развитието на християнската мисъл през първите векове и дали има там своето обяснимо "място в живота" (Sitz im Leben). Смятам, че е точно така. През II век християните-гностици, също и Маркион, стават свидетели на растящото проникване на християнската проповед от морални аспекти. Наистина тя не се разтваря изцяло в тях, но се говори много за добрите дела и очакваното възнаграждение на небето, както и за Христос като морален образец и бъдещ съдник. Репрезентативен пример за това е II писмо на Климент (ок. 140 г.), в което се казва: в деня на появлението си Господ ще ни спаси, "всеки според делата му" (17,4). Християните, станали по-късно гностици, схващат опасността, която се крие в подобна проповед. Те разбират, че по този начин отива на заден план характерът на благовещението като божи дар. Те разбират това, защото четат впрочем ап. Павел и го тълкуват в смисъл, че трябва да говорят за дареното "extra nos"11 избавление, за разкрепостяващото откровение на непознатия преди Бог и за осъзнатата впоследствие развала на света. Явно немалко християни се вслушват в гностическата проповед.

Ако искаме да сведем казаното до една кратка формула, можем да заявим: гносис означава да се благовещава избавлението "extra nos", но като се игнорира есхатологическото предусловие. Тази дефиниция визира идеята, а не силно различаващите се форми на гностическото благовещение. Последните вероятно могат да се обяснят с това, че преди конверсията им християните-гностици са имали доста различна философска, респективно полуфилософска подготовка, както и опит с най-различни форми на мистерийната религия.

9.

По-късно, през III и IV век, гностическите общности претърпяват същото развитие в посока към морализация и етизация, което през ІІ век критикуват в проповедта на християнските си братя. Това може да се заключи от различни текстове от находката в Наг Хамади12. Явно е било непосилно да се задържи интензивната приповдигнатост на гностическото ликуване от избавлението. Оказва се невъзможно непрестанно да се повтаря: "евангелието на истината е радост..." В течение на безкрайната протяжност на времето започва да се прокрадва един вид отрезвение. Става наложително моралното назидание. При това се изказват същите възгледи и наставления, които се срещат както в профанната популярна философия, така и в християнските общности - един явно неизбежен процес. Добър пример за това са така наречените "Поучения на Силван от Наг Хамади", един текст с етически напътствия, който е просто немислим по времето на ранния гносис, когато човек има самочувствието, че е дух и отхвърля света като нищожен, но който по-късно явно отговаря вече на нуждите на гностическите общности. Освен това тук, както и в други текстове, гностическото благовещение се предлага под толкова различни форми и варианти, че има опасност гностическото ядро на проповедта да се загуби, ако не даже и да се е загубило. С една дума: писменият корпус от Наг Хамади ни предлага текстове, чието възникване обхваща два века. В него се отразява историята на гностическата мисъл, която същевременно е история на секуларизирането и отслабването на първоначалната приповдигнатост. Това може би обяснява разновидността на текстовете, намерени в Наг Хамади. Поне би трябвало корпусът да се проучи от тази гледна точка.

10.

Как реагира църквата, или по-добре християнските общности, на гностическото благовещение?

Преди всичко: те са принудени да реагират, тъй като най-късно към края на II век немалко християни обръщат гръб на църквата под въздействието на гностическата проповед. Това е недвусмислено засвидетелствано от Ириней13. Впрочем за силата на гностическото притегляне има и по-ранни свидетелства. За християнските теолози и общностни водачи гностиците са "вълци в овча кожа", които предприемат набези в техните паства.

Острието на критиката им се насочва не срещу гностическото презрение към света (както би могло да се очаква, ако това беше изходната точка на гностическата теология), то не се насочва и срещу гностическия дуализъм или откровението и ликуването от избавлението, характерни за гностическата проповед. В лицето на Ириней християнската полемика се обръща първо срещу гностическите митологии. Това е съвсем понятно, тъй като тук се предлагат добри възможности за атака. Само че това също не е още ядрото на християнската критика. Ако се свеждаше само до това, нямаше да се разбере защо, по собствените думи на Ириней, опасността от гностиците се състои именно в това, че те "говорят като нас", а всъщност "казват съвсем друго". Ядрото на полемиката става понятно едва след като Ириней подробно описва и по този начин излага на присмех Птолемеевия мит. Той го обобщава в едно забележително изречение: "Те (гностиците) се възгордяват и се наричат съвършени и семе на избраността". Причина за това е следната характерна разлика: "Те твърдят, че ние сме били получили божията благодат само в заем, така че тя щяла да ни бъде отново отнета. Те обаче искали да я получат от горе... като собствено имане, и затова щяло да им бъде додадено".

Това маркира същинската точка на стълкновението. Защото, казано с други думи, това означава: гностиците си правят неверни заключения от благовещението (чийто характер на дарение те впрочем съвсем правилно подчертават), тъй като от него в никакъв случай не следва, че онези, които го чуят и възприемат, са "съвършени" и "семе на избраността", та дори богове, те не са придобили божието благоволение и истината като изконна собственост в смисъл, че са станали идентични с тях. Критиката на Ириней (и другите християнски отци) бие следователно по онова, което горе (точка 8) нарекохме игнориране на есхатологическото предусловие от гностиците. Вследствие на това, според Ириней, се изкривява християнската представа за човека. Ириней - с право - стига точно до обратните заключения: едва след като чуе и възприеме благата вест християнинът разбира какво означава да бъдеш човек, и той го разбира не само абстрактно, а става изобщо човек, като посредством благата вест се отвръща и отдръпва от себе си. На него не му трябва повече да иска да бъде бог. Той бива накаран да се отвърне от собствената си егоцентричност. (Той може да каже окончателно "сбогом" на "принципното" желание да стане бог.)

Струва ми се, че в този генерален критичен подход, тоест в протеста срещу игнорирането на есхатологическото предусловие и неговите хибридни антропологически последствия, съществува единодушие сред раннокатолическите отци от Ириней до Иполит.

11.

Положителният контраобраз, който раннокатолическите борци срещу еретиците противопоставят на обожествяването на човека от гностиците, е белязан от личните особености на отделните автори в още по-голяма степен, отколкото общата им критика. Тук можем да приведем само малко примери от техните обемисти произведения.

Като отхвърля гностическото благовещение, Ириней се опитва понякога да дефинира същността на човека по следния начин: тя се свежда до това, да можеш да бъдеш покорен на Бога. Защото само като слуги във "вечно покорство" и по никакъв друг начин ние ще постигнем "безсмъртието". Или: тя се свежда до това, да разберем, че ние сме (и оставаме) създания и "трябва да се сдобием с растеж и множение".

Климент, произлизащ от съвсем различната среда на метрополията Александрия, формулира антропологическия протест срещу гностическите теолози по следния начин: гностиците говорят винаги за това, което той нарича "недоброволна" вяра - убеждението, че вярата им се дарявала без никакво очакване или съдействие от тяхна страна. На фона на обрисуваната по-горе характеристика на гностическия пневматик, Климент прозира много добре опасността, съдържаща се в едностранното изтъкване на тази т.нар. недоброволна вяра. Затова той изковава формулата за "доброволната" вяра, пронизваща цялото му произведение, като я обяснява нагледно: Бог ни подхвърля наистина топката (тук се съдържа неоспоримата истина в гностическото слово), но ние трябва да я уловим. С други думи, ние като хора сме съпричастни към вярата, ние трябва да положим усилие, да се напрегнем, за да отвърнем на заговарянето. Изобщо, вярата не се изсипва върху ни и не прави нашата същност свръхчовешка. По този начин Климент, подобно на Ириней, предупреждава за опасността от обожествяване и идолопоклонство на човека - следствие от едностранчиво заострената гностическа теология на откровението.

По свой начин прави същото и Тертулиан, когато например обяснява смисъла на човешкия живот, изхождайки от покаянието. Само че той го прави по-невъздържано, без търпението, което проявяват към еретиците другите им опоненти.

Колкото и да са различни контрапроектите на теолозите от християнските общности, те се схождат все пак в противопоставянето си на крайно едностранчивата гностическа проповед за избавлението. Произлизащата от нея заплаха за християнската теология с право се припознава в това, да го изразим още веднъж с две теологически формули, че гностиците пренебрегват недопустимо "не още" в полза на "вече". Антропологическите аргументи (а вследствие от това и еклезиологическите, които тук не разглеждаме) са следствие от така припознатата радикална заплаха от изопачаване на християнската теология. В това отношение накрая може да се каже следното:

а) Това, че антропологическите последствия от гностическата заплаха заемат сравнително голямо място в опроверженията на "раннокатолическите" отци, съответства изобщо на характера на произведенията им. Изхождайки от положението на своите общности в света, тези автори, както впрочем и предшествениците им, говорят за човека и неговите дела sub specie Christi14. Все пак би се създало погрешно цялостно впечатление, ако същевременно не се подчертае, че

б) "раннокатолическите" отци са първите систематични теолози на християнската църква в смисъл, че те се опитват да дадат цялостна обща картина и обосновка на учението за Христовата вяра. Това става несъмнено не само в рамките на усилията да се парира гностическата теология, а и по някои други причини, свързани с положението и развитието на църковните общини и тяхната теология през ІІ век. Очевидно е обаче и то особено при най-ранния от тези отци, Ириней, че антигностическата полемика дава началния тласък за работата му и че неговата, и по този начин първата систематична теология изобщо се развива именно поради необходимостта да се противопостави един християнски контрапроект на гностическата ерес. Оттук просветлява косвеното значение на гносиса за християнската теология.

в) Благодарение на критиката на "раннокатолическите" отци и техните контрапроекти, гносисът, според мен, бива по същество преодолян. Това се отнася както за църковната сфера, така и извън нея. Християнските гностически групи вътре в църквата скоро стават сравнително маловажни. Силното разпространение на християнските общини през ІІІ век допринася за изпадането им дори в състояние на безнадеждно малцинство, което обаче би било невъзможно, ако преди това не е била развита убедителна алтернативна концепция на гностическата теология. Онова, което се смята за положително в гностическото благовещение, бива погълнато мутатис мутандис от християнската теология. Нагледен пример за този процес дава по-специално александрийската община. Но силата на гностическата теология е пречупена и извън църковната сфера. Макар че маркионитската и още повече манихейската църква успяват да се задържат, респективно да се развиват още сравнително дълго време особено на Изток, гностическите групи никога повече нямат да имат историческа сила и влияние в историята.

г) Критиката на църковните отци срещу гностиците често е била окачествявана като несправедлива и изкривяваща истината полемика. В някои отношения не съвсем неоснователно. Специално гностическите митологии са любим обект за деформираща критика. Не трябва да се забравя обаче, че това отговаря на полемичния стил на епохата (достатъчно е да сравним например клеветите по адрес на християните, прегледно обобщени в апологията на Минуций Феликс). Преди всичко е необходимо, въпреки всички повече или по-малко външни изкривявания и преувеличения, да се прозре, че отците много дълбоко припознават онова, което от християнска гледна точка е същността на гностическата ерес - игнорирането на есхатологическото предусловие, ако се изразим отново с нашата къса формула. Като вземат за критерий благовещението, те се аргументират по-точно от християнско-гностическите теолози. И затова преодоляват гносиса. Особено през ІІ век това няма много общо с "вдъхващата авторитет структура" на църковната йерархия, с базираща се на нея победа или поражение.

12.

По въпроса за гносиса днес. Понятието гносис се използва често за характеризирането на определени явления на модерността, било когато самото Ново време се нарича "гностическата епоха" (Ерик Фьогелин), било когато, в пълна противоположност на тази теза, Новото време се интерпретира като второто преодоляване на гносиса, след като опитът за първото му преодоляване в началото на Средновековието се провалил (Ханс Блуменберг). Според изложените тук тези, които се базират върху историческия анализ, подобен пренос на понятието гносис е невъзможен и причината за това е съвсем ясна: същността и отправната точка на гносиса не се състои в негативирането на света (както смятат всички използващи този термин през модерността), а, както показва и полемиката на първоотците, в едностранчиво есхатологически заострената теология на откровението, от която негативирането на света произтича едва вторично. Ако това обаче е вярно, тогава е неуместно всякакво прилагане на термина гносис по отношение на явления от Новото време. Това е невъзможно поради непреодолимата пропаст, която ни дели от Античността. Защото за разлика от нас, всеки от онова време, бил той християнин, гностик или нехристиянин от какъвто и да е произход, изхожда съвсем естествено от принципното убеждение, че Бог или божественото е (а не е "проекция", "несъществуваща реалност" и т.н.). Това се отнася и за така наречените скептици. Достатъчно е да се прочете словото на Кота от "De natura deorum"15 на Цицерон. Откритият въпрос за Античността може да гласи само, дали и как е възможно да се установи връзка между Бог и човек. Гностиците отговарят на този въпрос с проповедта си за внезапно засрещащото и непосредствено преобразяващо ги откровение на чуждия Бог и описаните антропологически последствия.

За Новото време днес няма нищо по-проблематично от въпроса, дали Бог е. Затова днес гносис и преодоляване на гносиса не може да има. Изходната позиция на гностиците, усилията им да преодолеят бездната между Бог и човек чрез проповедта за полученото откровение, отдавна не съществува в своите предпоставки.

Това обаче не би трябвало да попречи понятието гносис да продължи да се използва в дебата около интерпретацията на Новото време. Историкът, освен че може да сбърка сериозно, не е съдия. Понятията, освен това, подлежат на нови интерпретации и дефиниции. В името на точността при описването на съответните явления, в името на яснотата на разбирането, още повече дори в името просто на възможността за разбирателство, би трябвало да се казва, колкото се може по-прецизно, какво точно се има предвид. Това е напомняне за всички ни от колоквиума на тема "Гносис и политика"16, на който трябва да сме благодарни, че успя да събере учени от толкова различни специалности, които иначе едва ли биха се срещнали някога.

Източник:

http://liternet.bg/publish12/b_aland/gnosis.htm

Те (гностиците) се свеждат до две общи убеждения:

1. Възможно е човек да придобие знание за всички тайни на битието. Тъкмо това е гнозисът (γνωσις), който е езотерично проникновение, плод на Божие откровение, а не на познавателните усилия на мисълта. Той не е нещо, което се учи. В старогръцкия език думата “гнозис” обозначава знание, което човек добива сам и, тъй да се каже, лично - ако си бил в някой град или си срещал някой човек, имаш гнозис за тях. Ако си общувал с Бог, имаш гнозис за него.

2. Господ няма власт над нашия свят; над него власт има Демиургът, създателят му, който е пленил изпадналите в хората божествени искри. Техният Източник може да унищожи този свят, но не и да го управлява. Но ако го унищожи, Той би унищожил и тези искри. Според гностическата космогония светът, какъвто е, е резултат на грешка, лоша случайност с грандиозни последствия. Гностиците спорят за това дали Демиургът - който съвпада с Яхве, Бога от Стария Завет - е зъл, или не, което значи: дали е пленил изпадналите искри божествена светлина умишлено, или не. Тази неяснота, както и самата породила я трагична случайност, произтича от изключително разгърнатите властови йерархии в гностическата космогония. В интерес на истината, изпадането на спинтерите (духовните искри) в долния свят се дължи на едно погрешно движение в многосъставното “тяло” на Бога, състоящо се от същински център и множество излъчвания, еманации. Това погрешно движение става в самата му периферия, в последния еон (от гр. Αιων, “вечен”). Оттам искрите духовна светлина изпадат в материята, която пък е на самото дъно на властовата йерархия на Демиурга. Той не се занимава пряко с нея, а през една поредица от породени от него архонти - управители. Двете “царства” си приличат и по още нещо - те функционират като огромни магнити или водовъртежи, така са устроени, че нищо тяхно да не излезе навън. Веднъж попаднали в системата на Демиурга, божествените искри се оказват част от нея и тя, съобразно самото си изначално устройство, ги завърта в себе си. От друга страна, техният източник ги притегля обратно по силата на същия конститутивен, движещ принцип. А и те се стремят към него. Така двете царства се оказват въвлечени в неизбежен конфликт поради самата си природа, а не толкова поради центровете на техните огромни властови йерархии - такива разгърнати йерархии могат да бъдат управлявани единствено от изначалната си природа. Ето защо не е сигурно, че Демиургът е за нещо виновен. Което, от друга страна, няма никакво значение. Той е лош не по причина, а по природа.

Източник: http://liternet.bg/publish14/m_ruskov/gnosis.htm

Всичко написано до тук е полезно за "любопитните" но ако има някой да обясни по начин понятен за широката публика - каквито сме повечето любопитни - ще е много по-добре. Да започнем например с понятието "гносис". Сигурно има и по простичък начин да се обясни това понятие или състояние на духа, както аз подразбирам.

Всичко написано до тук е полезно за "любопитните" но ако има някой да обясни по начин понятен за широката публика - каквито сме повечето любопитни - ще е много по-добре.

Да започнем например с понятието "гносис". Сигурно има и по простичък начин да се обясни това понятие или състояние на духа, както аз подразбирам.

Гносис е придобито знание без посредник. Това знание е лична връзка-откровение, между душата и първоначалната човешка родина, която е от трансцедентално естество, тоест - не това, което виждаме, чуваме и поддържаме сега. Според мен Гносиса руши причинно-следствените връзки, за които подробно обясняват източните философии. Свидетели на гностичните проникновения не биха могли да бъдат - егото, аза и човешката личност, защото те са в конфротационна позиция спрямо трансцеденталната несубективност. Искам да кажа, че придобиващата гносис частица, трябва да е от същата природа, от която е знанието. Следователно за да се получи такова знание, трябва да се неутрализира земната личност и издигне спящата частица.

Гносис е придобито знание без посредник. Това знание е лична връзка-откровение, между душата и първоначалната човешка родина, която е от трансцедентално естество, тоест - не това, което виждаме, чуваме и поддържаме сега. Според мен Гносиса руши причинно-следствените връзки, за които подробно обясняват източните философии. Свидетели на гностичните проникновения не биха могли да бъдат - егото, аза и човешката личност, защото те са в конфротационна позиция спрямо трансцеденталната несубективност. Искам да кажа, че придобиващата гносис частица, трябва да е от същата природа, от която е знанието. Следователно за да се получи такова знание, трябва да се неутрализира земната личност и издигне спящата частица.

Е, щом е така, тогава аз имам много гностични знания още от дете. Ама това би трябвало да важи за АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ хора.

Проблемът е:

аз имам

Този, който има не е "аз", или по-точно - изживяващият не притежава изживяваното. Друго важно нещо е, че това знание (гносис) не може да се използва в ежедневието и бита, даже То не ги разпознава като реалност, понеже е отвъд тях.

Редактирано 16 януари 200917 г. от Виктор_ (преглед на промените)

Проблемът е:

Този, който има не е "аз", или по-точно - изживяващият не притежава изживяваното. Друго важно нещо е, че това знание (гносис) не може да се използва в ежедневието и бита, даже То не ги разпознава като реалност, понеже е отвъд тях.

Грешиш! Това знание може и се използва ежедневно в бита от милиони, а може би и милиярди хора на Земята. То съществува у всеки. Това би трябвало да е колективното несъзнавано.

Редактирано 16 януари 200917 г. от tuksum (преглед на промените)

Грешиш! Това знание може и се използва ежедневно в бита от милиони, а може би и милиярди хора на Земята. То съществува у всеки. Това би трябвало да е колективното несъзнавано.

Е, резултатът не е впечатляващ! Колективно несъзнавано!?! Бих го окачествил като: колективна кома.

Под "гнозис", разбирам познание за същността на нещата; познание за скритите причини, стоящи и управляващи видимите явления; познание на законите, зависимостите и отношенията, които обуславят тези явления. Гнозиса не е точно познание за това, което е отвъд проявения свят, а по-скоро познание за неговата основа, фундамента върху който е съграден.