Да - това утро беше съвършено огледало, отразяващо душата ми. Сиво-бели облаци покриваха небето. На вън беше мокро и студено. Не, не валеше, а само припръскваше, сякаш и небето като мен - нямаше сили да заплаче. Студеният вятър пронизваше. Погледът ми се отправи с надежда към хоризонта, но и там мъглата се спускаше леко и безшумно, като кашмирена завеса. Имах чувството, че във всеки един миг, мрачният небосвод над мен ще се сгромоляса върху подгизналата и уморена земя. Опитах се да си поема въздух, но сякаш желязна ръка ме стискаше за гърлото. В главата ми беше пълен хаос - мислите ми се бълскаха в безредица, носени сякаш от студения вятър...А в душата ми се надигаше страшна бурия. Огледах се пак на около, картината не се беше променила. Прииска ми се да крещя, да викам и думите ми да разпорят безкрая, като крясъка на ранена птица, а болката ми да се разпръсне навсякъде и да се слее с гъстата мъгла. Уви ! Думите заглъхнаха неизречени в гърлото ми. Направих поредно усилие и ги преглътнах...отново. Бях простила вече ! Пак бях простила...Вдегнах очи към небето, сякаш търсех обяснение " За пореден път, Боже ! " прошепнах тихо сама на себе си." Защо си ни създал така несъвършени, защо си противопоставил разума на сърцето и защо си направил човека, толкова оязвимо същество, така ранимо и толкова по човешки слабо ?! Нали уж си ни създал по своя образ и подобие, Боже, а си оставил вратичка на лукавия, да достигне да душите ни ! "Прецапах през поредната локва и пак спрях за миг. Огледах се. Този път картината се променяше - небето притъмня, а вятърът се усили и ме прониза. "И Бога ръзсърди със своето богохулство, нещастнице " помислих си и пак тръгнах напред, но бурята в главата ми, в душата ми не стихваше " Добре - казах си - щом ядосах Бога, защо трябва да щадя Дявола ? " В ясните ми сини очи, проблясна гневна светкавица. " Защо и ти, проклет да си, след като настани омразата в душата ми, не довърши пъкленото си дело ? Тя не живее там, разбираш ли - като клечка кибрит е - възпламенява се бързо с голям и хубав пламък, но гасне щом усети полъха на вятъра. Защо си позволявам да прощавам, знаейки, че болката причинена от най любимите същества, е най коварната болка на тоя свят ! Ти палиш гнева в сърцето ми, след теб Бог го потушава и накрая пак аз съм тази, която е преглътнала сълзите, приглушила е болката, простила е на любимите хора обидата, потъпкала е гордостта си, направила е компромис в името на добрато....Но добро за кого ? " Две големи и кръгли сълзи се търкулнаха по бледите ми бузи. Огромни едри капки падаха в локвите до мен. Заваля ! " Колко бързо мрачната есен измести топлото и ухаещо лято. " Най после стигнах до спирката, а и автобусът се задаваше. Вдигнах пак очи към небето " А къде съм АЗ, сред целия този океан от болка ? " Още две сълзи се сляха с дъждовните капки...

Тъжно е! До момента с прошката мога да кажа,че се чувствам по абсолютно същия начин.

Много ми харесва кака е написано

" Колко бързо мрачната есен измести топлото и ухаещо лято. " Най после стигнах до спирката, а и автобусът се задаваше. Вдигнах пак очи към небето " А къде съм АЗ, сред целия този океан от болка ? " Още две сълзи се сляха с дъждовните капки...

Бързо се преминава от щастие към болка и обратното. Дано не се изгубиш в този океан, дано има кой да ти подаде ръка. А сълзите понякога помагат, но само помякога

Винаги в началото е хаосът,а понякога и в края....... Хубав разказ

Да - хубав разказ, в който изразих не друго, а вчерашното си сутрешно настроение... Кажете ми сега, как се справяте вие, когато най близките ви хора / под близки, имам в предвид родител, любим човек /, ви наранят - с дума, с жест, с движение, с мълчание...Как постъпва всеки един от вас ? И не прощаваме ли все пак, на края, въпреки всичко ? Ако прощаваме, защо го правим и какво печелим ? Ако не простим, зщо го правим и какво губим ? И колко всъщност е тежка болката нанесена от близък човек ?

И колко всъщност е тежка болката нанесена от близък човек ?

Болката винаги може да е силна, зависи от самия човек как е свикнал да се бори с нея. Но, коагато е нанесена от близък човек, може да е еоще по-силна и непоносима. Зависи за какво става дума. Повечето пъти скланяме глава и прощаваме,защто вярваме,че човекът ще си вземе поука и няма да ни наранява вече. Но, ако болката е прекалено голяма, не можем да простим. Но е важно да има разговор, за да разберем как се е стигнало дотам, че да ни наранят. Ако е партньор в живота си намираме начин да се раберем. А ако е родител, няма начин-преглъщаме и продължаваме напред. Аз имам доста разногласия понякога с родителите си, но поне си казвам моята гледна точка, запазвам си уважението към тях и се стремя да си изгладим разногласията

Кажете ми сега, как се справяте вие, когато най близките ви хора / под близки, имам в предвид родител, любим човек /, ви наранят - с дума, с жест, с движение, с мълчание...Как постъпва всеки един от вас ? И не прощаваме ли все пак, на края, въпреки всичко ? Ако прощаваме, защо го правим и какво печелим ? Ако не простим, зщо го правим и какво губим ? И колко всъщност е тежка болката нанесена от близък човек ?

Винаги си припомням девиз на Вало- "Винаги има и друга гледна точка".

Поставям се на мястото на другия-мисля,защо се е държал така с мен,и постепенно разбирайки причината, проблемът изчезва.

опитай се да постъпиш така и ще видиш-при мен действа

Аз прощавам. Когато обичам, прощавам...Понякога в мен се обажда обидата, но предпочитам да помня доброто, което е в пъти повече от всичко друго.

есента с лимон в ръка пуши руски чай

Тъжно е! До момента с прошката мога да кажа,че се чувствам по абсолютно същия начин.

Много ми харесва кака е написано

Бързо се преминава от щастие към болка и обратното. Дано не се изгубиш в този океан, дано има кой да ти подаде ръка. А сълзите понякога помагат, но само помякога

Надеждата никога не гасне така бързо както възпламенилата се клечка кибрит усетила студения и пронизващ полъх на есения вятър.Тя подържа жива онази малка искричка огън ,заради която си заслужава да живееш.Дори и в най-мрачната и студена есенна нощ на живота ни ,тя не умира и винаги възкръства с вярата,че отново ,скрилото се зад далечните мрачни хоризонти слънце ще изгрее лъчезарно.За това не унивай-бори се!

Творбата ти много ми хареса,моето стихотворение "есени листа" просто бледнее....

Премръзнали увяхнаха цветята,

прекърщени от вихъра студен.

Попари ги безмилостно сланата

с целувка хладна в есения ден..

Обрулени от вятъра листата

побягнаха уплашено в нощта,

но пръсна ги безредно по земята

съсухрена -безжалостна ръка....

Редактирано 19 октомври 200718 г. от hrodopski (преглед на промените)

Интересно, много малко хора се отзоваха тук на този пост, по въпроса за " прошката ", а ми се искаше да прочета мненията на повечето от вас - прощавате ли на любимите си хора, когато ви наранят и защо ? Аз мисля, че има какво да кажете по въпроса...

Интересно, много малко хора се отзоваха тук на този пост, по въпроса за " прошката ", а ми се искаше да прочета мненията на повечето от вас - прощавате ли на любимите си хора, когато ви наранят и защо ? Аз мисля, че има какво да кажете по въпроса...

има вече две теми с подобно съдържание :

http://www.kaldata.com/forums/index.php?sh...mp;#entry692285

http://www.kaldata.com/forums/index.php?sh...mp;#entry351472

Интересно, много малко хора се отзоваха тук на този пост, по въпроса за " прошката ", а ми се искаше да прочета мненията на повечето от вас - прощавате ли на любимите си хора, когато ви наранят и защо ? Аз мисля, че има какво да кажете по въпроса...

Първо да кажа, че съм възхитен от начина ти на писане! Имаш ли и други произведения?

А на въпроса ти. Аз винаги прощавам на любимите си хора. Все пак мисля, че любимите хора трябва да се разграничат. Към едната категория трябва да спаднат най-близките роднини, към другата категория - любима, приятели и така нататък. На първите и да простиш и да не простиш, кръвта вода не става. За втората нещата са по-сложни. Човек и да прости, на него може да не простят. От там следват и големите ни разочарования от Живота.

Поне аз така мисля в момента. Утре може да ми хрумне друга ГЕНИАЛНА идея, ако някой засегнат се прояви

Кико, Благодаря за хубавите думи...Други неща пуснати като тема от мен не, нямам все още, но доста честичко се навъртав в раздела : Поезия и лично творчество А колкото до Прошката, мисля, че си много прав - "кръвта вода не става", да прощаваме, но дали забравяме. Аз лично имам един много голям недостатък - не забравям ! Нещо, което често пъти ми играе лоша шега... Благодаря и на теб, Модераторе, чак сега видях - извинявам се за тафтологията !

Кико, Благодаря за хубавите думи...Други неща пуснати като тема от мен не, нямам все още, но доста честичко се навъртав в раздела : Поезия и лично творчество

А колкото до Прошката, мисля, че си много прав - "кръвта вода не става", да прощаваме, но дали забравяме. Аз лично имам един много голям недостатък - не забравям ! Нещо, което често пъти ми играе лоша шега...

Благодаря и на теб, Модераторе, чак сега видях - извинявам се за тафтологията !

Имаш стил на писане и затова те попитах, дали не си публикувала и други произведения, дори и да не са тук.

А за прошката и недостъка ти ще кажа, че наистина е голям недостатък Хубаво е човек да позабравя някои неща и да не се тормози с тях постоянно. Все пак времето лекува леки рани понякога.

За прошката.Няма да коментирам разказа-хареса ми.

Мисля си,че човек прощава на близките си,когато е готов да прости за своите грешки-на себе си.

Но ако става реч за чужди хора, проявили нетактичност,трудно бих простила.Бъдете щастливи!

Минавайки те разливат вода;един ден ще напоят пустинята,доката разцъфне.

......................... .....

Алистър Кроули

Редактирано 30 ноември 200718 г. от smirena (преглед на промените)

Винаги съм прощавала на близките, но скоро любимият ме излъга. За глупост, нищо фатално и страшно не беше, дори не разбра, че аз знаех, че ме лъже, подцени ме, а това страшно ме обиди. Не обичам лъжата ,не обичам да подценяват интелекта ми. И това вероятно ще простя, но определено няма да го забравя

Винаги съм прощавала на близките, но скоро любимият ме излъга. За глупост, нищо фатално и страшно не беше, дори не разбра, че аз знаех, че ме лъже, подцени ме, а това страшно ме обиди. Не обичам лъжата ,не обичам да подценяват интелекта ми. И това вероятно ще простя, но определено няма да го забравя

Да, за съжаление и аз съм от хората, които прощоват, но не забравят

Аз считам това за свой порок, защото често пъти усещам тежестта му върху раменете си. Има хора, в чийто очи бих била злобен човек, заради тази злопаметност, но незнам, дали някой би разбрал, че не си го искам, че не го правя нарочно, че ми тежи...

Да, за съжаление и аз съм от хората, които прощоват, но не забравят

Аз считам това за свой порок, защото често пъти усещам тежестта му върху раменете си. Има хора, в чийто очи бих била злобен човек, заради тази злопаметност, но незнам, дали някой би разбрал, че не си го искам, че не го правя нарочно, че ми тежи...

Приятелко, не го чувствай като порок това. Не само с теб е така. Почти всички хора могат да прощават, но да забравят-едва ли! да, има тежест, няма как иначе. Не мисли,че заради това си злобен човек, вярвай ми, изобщо не е така, усещам го

Приятелко, не го чувствай като порок това. Не само с теб е така. Почти всички хора могат да прощават, но да забравят-едва ли! да, има тежест, няма как иначе. Не мисли,че заради това си злобен човек, вярвай ми, изобщо не е така, усещам го

Благодаря, за хубавите думи Просто винаги ме е тормозел фактът, че твърде ясно в паметта ми се запечатват лошите неща и хората, които са ми ги причинили !

Благодаря, за хубавите думи Просто винаги ме е тормозел фактът, че твърде ясно в паметта ми се запечатват лошите неща и хората, които са ми ги причинили !

И с мен се е случвало така. Явно не сме били готови и да забравим. Но, когато станем по-силни и моментът дойде, и тези неща се забравят и остават само хубавите спомени. Стига болката да не е прекалено силна и вредата да не е била прекалено голяма. Защото някои неща никога не се забравят

Даммм и тази сутрин се събудих с някакво особено чувство. Облякох се набързо, не допих кафето си и хукнах навън да гоня тролея. Днес не валеше, дори слънцето се опитваше да си проправи път между гъстите облаци. Почти безуспешно. Тягав беше въздухът някак си...С връхна дреха и чадър в чантата, с книжка в ръката - прекосих булеварда. Нещо ме мъчеше и не ми даваше мира - дали това, че този ден с свързан с толкова много отминали спомени. Друг живот, друго място, други хора...Да и аз бях друга тогава Всъщност, ден като ден - обикновен делник, в който отново всички бързаха за някъде. Колите фучаха, като обезумели, сякаш дявол ги гонеше. "Колко ли катастрофи, ще станат и днес само в София " помислих си... И вятъра уж бързаше, мотаейки се в косите ми, придавайки им всякаква друга форма, различна от правилната. Като че ли и времето бързаше...Кога се изтъркулиха пет години А все едно вчера затръшнах онези хиляди врати след себе си... Идването на тролея ме извади от размислите в които бях потънала. На вратата една жена ми блъсна, за да се качи преди мен. Вътре двама вече се караха за едно свободно място и поредният нередовен пътник, решил да списти левчето си за билет... Даммм и тази сутрин е като всяка останала... Просто вън отново беше дошла есента...

Редактирано 16 септември 200818 г. от shefkata (преглед на промените)

...Кога се изтъркулиха пет години А все едно вчера затръшнах онези хиляди врати след себе си...

Даммм и тази сутрин е като всяка останала... Просто вън отново беше дошла есента...

Мда, след 18-тата година те просто се изнизват, без да ги усетим ....

Знаеш ли- понякога колкото и да тръшкаш вратата, независимо дали е с трясък, или просто си я притворила, тя си остава някак отворена там, дълбоко в теб, колкото и да не искаш да е така... Може би есента е сезонът, който връща по малко спомените, може да е сезон на размисли- знам ли, но почти никога не можеш да затвориш всички врати окончателно и безвъзвратно...

Прииска ми се да крещя, да викам и думите ми да разпорят безкрая, като крясъка на ранена птица, а болката ми да се разпръсне навсякъде и да се слее с гъстата мъгла. Уви ! Думите заглъхнаха неизречени в гърлото ми. Направих поредно усилие и ги преглътнах...отново. Бях простила вече ! Пак бях простила...

И на мен често ми е идвало да изкрещя така, че всеки да разбере колко е силна болката, но винаги нещо ме спира-дали това е нежния полъх на вятъра?...незнам, но после да преглътнеш неизказаните думи винаги е било трудно, като да преглъщаш остри камъни(без вкус, но толкова болезнено). Но прошката, скъпа винаги е трудна, най-вече ако трябва да прощаваш на близък. В едно съм сигурна, щом можеш да прощаваш имаш голяма душа.

Прекрасен разказ Успех за напред мила!

Даммм и тази сутрин се събудих с някакво особено чувство. Облякох се набързо, не допих кафето си и хукнах навън да гоня тролея. Днес не валеше, дори слънцето се опитваше да си проправи път между гъстите облаци. Почти безуспешно. Тягав беше въздухът някак си...С връхна дреха и чадър в чантата, с книжка в ръката - прекосих булеварда. Нещо ме мъчеше и не ми даваше мира - дали това, че този ден с свързан с толкова много отминали спомени. Друг живот, друго място, други хора...Да и аз бях друга тогава

Всъщност, ден като ден - обикновен делник, в който отново всички бързаха за някъде. Колите фучаха, като обезумели, сякаш дявол ги гонеше. "Колко ли катастрофи, ще станат и днес само в София " помислих си...

И вятъра уж бързаше, мотаейки се в косите ми, придавайки им всякаква друга форма, различна от правилната. Като че ли и времето бързаше...Кога се изтъркулиха пет години А все едно вчера затръшнах онези хиляди врати след себе си...

Идването на тролея ме извади от размислите в които бях потънала. На вратата една жена ми блъсна, за да се качи преди мен. Вътре двама вече се караха за едно свободно място и поредният нередовен пътник, решил да списти левчето си за билет...

Даммм и тази сутрин е като всяка останала... Просто вън отново беше дошла есента...

Тук само ще добавя, че всичко е добре анализирано. Впечатление ми направи и това, че доста ловко преплиташ миналото и настоящето-спомените и действието в реално време.

С видимо нежелание изпълзях от леглото. Че то на кой ли му се става рано, ама на мене пък хич. Чух прогнозата за времето и започнах да ровя в гардероба за летиния си шарен панталон. И потник си намерих. Движенията ми бяха механични и добре заучени уж, а нещо все ме разсейваше. Прибрах си портфейла, сложих си книгата, нахраних котката и всичко вървеше по каналния ред. Слънчево и топло, казаха хората, истинско лято щяло да е днес, а на мен ми е някак си хладно. Тази година беше добра по отношение на това, че нещата се развиваха все в моя полза напоследък и привидно, всичко изглаждаше наред. За разлика от други години сега бях спокойна и далеч по уверена в собствените си възможности, но дойдеше ли ред на спомените, нещата отиваха в съвсем друга посока. И уж се приготвях за работа, а мислите ми далече, далече...назад във времето.” Ето, затова ми е студено” помислих си. И защо не можеше да трием спомените си с гумичка, като от лист хартия ?! Или може би, да се преинсталираме и да премахваме „вирусите” от паметта си... Облякох си летните дрешки, грабнах си връхната облечка и хукнах надолу по стълбите. На входната врата ме посрещтнаха слънчевите лъчи и погалиха лицето ми. Да, денят наистина е слънчев. А, аз ? И аз се усмихнах ! Живота продължава своя ход напред. А спомените са част от него. Добрите, лошите и тези, които нахлуват неканени...Обида, прошка, разочарование, сълзи от яд и тасива от смях, страх, желание, гордост и страст... И отново спомен ! Времето беше разкошно и слънчево, а ледени тръпки пробягаха по гърба ми. Всъщтност, нормално е, нали на вън вече е есен !

И защо не можеше да трием спомените си с гумичка, като от лист хартия ?! Или може би, да се преинсталираме и да премахваме „вирусите" от паметта си...

Знаеш ли как го искам? Сега звучи като фантастика, но след 50 години...?

п.п. Публикувала ли си нещо свое някъде, освен тук?