Прости на гладния
откраднатия хляб…
На болните –
безсънните си нощи…
Прощавай на глупака
завистта
и на мъдреца –
трудните въпроси…
На своите приятели
прости
натрупаните грешки
и мълчания…
На враговете
злостните стрели
прости –
и бързо излекувай раните…
Прости на времето,
което отминава,
откраднатите мигове
на щастие…
(Откраднатата вяра
не прощавай…
Върни си я –
и дай на сиромасите…).
Накрая сам на себе си
прости
по пътя разпилените любови…
И ако можеш,
просто продължи
с отворено сърце
да търсиш новата…
Намериш ли я –
ще ти е простено
безумството,
че късно си я срещнал…
И чист ще си отидеш
някой ден
от този свят –
и праведен, и грешен…

 

автор : Весела Димова

Когато вие застанете пред мене,

такава хубава, такава жива,

но толкова измъчена,

само за тъжни неща ми говорите,

мислите за смъртта

и никого не обичате,

и презирате хубостта си —

какво да сторя? Нима ще ви обидя?

 

О, не! Та аз не съм насилник,

не съм надменен, нито пък измамник.

Макар че много зная

и много мисля, още от детинство,

и прекалено съм зает със себе си,

защото съм писател —

човек, назоваващ с имена нещата,

отнемащ аромата на живото цветче.

 

Колкото и да говорите за скръбта,

колкото и да разсъждавате

за началото й за края —

все пак се осмелявам да мисля,

че вие сте само на петнайсет години.

И ето защо бих желал

да се влюбите в обикновен човек,

обичащ земята и небето повече

от всичките римувани и неримувани

думи за земя и небе.

 

Наистина ще се радвам за вас,

защото само влюбеният има право

да носи званието човек.

 

Блок

Ако владееш се, когато всички,

        треперят, а наричат теб страхлив;

Ако на своето сърце едничко

        се довериш, но бъдеш предпазлив;

Ако изчакваш, без да се отчайваш;

                наклеветен — не сееш клевети;

или намразен — злоба не спотайваш;

        но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

 

Ако мечтаеш, без да си мечтател;

        ако си умен, без да си умник;

Ако посрещаш Краха — зъл предател —

        еднакво със Триумфа — стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята

        превърнат в клопка — и го понесеш,

или пък видиш сринати нещата,

        градени с кръв — и почнеш нов градеж;

 

Ако на куп пред себе си заложиш

        спечеленото, смело хвърлиш зар,

изгубиш, и започнеш пак, и можеш

        да премълчиш за неуспеха стар;

Ако заставиш мозък, нерви, длани-

        и изхабени — да ти служат пак,

и крачиш, само с Волята останал,

        която им повтаря: „Влезте в крак!“

 

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,

        в двореца — своя прост човешки смях;

Ако зачиташ всеки, но не лазиш;

                ако от враг и свой не те е страх;

Ако запълниш хищната Минута

        с шейсет секунди спринт, поне веднъж;

Светът е твой! Молбата ми е чута!

        И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!

 

Ръдиард Киплинг

 

 

ЗАВЪРНАХ СЕ, НАВСЯКЪДЕ СТУДЕНО.
ПЕЧКАТА НЕ ПАЛЕНА С ГОДИНИ.
СЪСЕДИТЕ МЕ ГЛЕДАТ УМОРЕНО.
НАВРЕД ТРЪНАЦИ, ТРЪНИ И КЪПИНИ.

ДО КЪЩАТА НИ , ВЕЧЕ НЯМА ПЪТ.
ГОДИНИТЕ СА ПЪТЯ РАЗРУШИЛИ.
ДЪРЖАВАТА НИ Е НА КРЪСТОПЪТ.
ПРОДАДОХА Я ПАРТИИТЕ МИЛИ.

ЗАЩО СЕ ВЪРНАХ? НИКОЙ НЕ МЕ ЧАКА.
БЕЗ РАБОТА, ПРИЯТЕЛИ , БЕЗ ДОМ.
В ДУШАТА МИ ПРИИЖДА БАВНО МРАКА.
СГУШИХ СЕ И ПЛАКАХ МЪЛЧЕШКОМ.

РОДИНАТА НАПУСНАХ АЗ ОТДАВНА.
СКИТАХ ПО СВЕТА ОТ ГРАД НА ГРАД.
ВЕЧЕ СМЕ ИСТОРИЯ БЕЗСЛАВНА.
ЦИГАНИЯ, СМЕТИЩА И СМРАД.

В ЕВРОПА СМЕ, НО САМО НА ХАРТИЯ .
СЛУГУВАМЕ НА ВСИЧКИ ПО СВЕТА.
СМЕНИХМЕ САМО СВОЯТА РОБИЯ.
НАДЕЖДИТЕ СА ВЕЧЕ В ПЕПЕЛТА.

РОДИНО МОЯ, КАКВО ОТ ТЕБ ОСТАНА?
ПРЕДАТЕЛИТЕ ВЕЧНО СА НА ВЛАСТ.
РАБОТИМ САМО ЗА ЕДНА ПРЕХРАНА.
БЪЛГАРИЯ ТОПИ СЕ ВСЕКИ ЧАС.

ДЕЦАТА НИ ИЗБЯГАХА НАВЕКИ.
ТЕ НЯМА ДА СЕ ВЪРНАТ РАЗБЕРЕТЕ.
ТРЪНЯСАХА УТЪПКАНИ ПЪТЕКИ.
ПРОГОНИХМЕ СИ НИЕ, СИНОВЕТЕ.

АВТОР ПЕЙО ПЕЕВ

"Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните... ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли... направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто... времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш...
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато разбереш, че мен ме няма."

 

Автор caribiana

http://toyonus.com/01-Bulgarian/12.Stihotvoreniya/

не

Редактирано 24 април 201511 г. от Тøни (преглед на промените)

Животът е несигурен и кратък.
Животът е без право на повтаряне -
едно въже усукано от пясък,
катерене, пропадане, измаряне.

 

Животът е съдба, която пази
усмивките, пресекли светофара.
Животът е трева, която газим.
За някого е влак, за друг е гара.

 

Животът е рисунка по паважа.
Животът е снежинка посред лято.
За някого животът е доказване.
За друг… той просто е театър.

 

Животът е пулсиране на вяра.
Животът е пресичане на линии.
Животът е последно преговаряне,
измерва се със мигове отминали...

 

Валентин Йорданов

Редактирано 23 април 201511 г. от shefkata (преглед на промените)

Ян Твардовски

 

Чуто записано

 

Вратата трепна – кой е?

 – смъртта

влезе дребничка мъничка

държеше коса като кибритена клечка

Втрещен се опулих

а тя

– дойдох за канарчето

 

1994

 

Седмостих

 

Колко е хубаво лошото време

и забавен закъснелият генерал

а суров веселият сняг

слънцето сутрин сплескано и кръгло по обед

колко е хилава голата заплата

колко далечно е близкото сърце

колко кратък е дългият живот

 

1979

Любимо!???.... Не мога да кажа  кое ми е любимо,  от собствените ми,  определено нямам такова.  Все пак  кой  родител може да каже,  кое от децата  си обича най-много.   В момента се сещам  за едно  стихотворение на Петя Дубарова,  което доста ме бе грабнало на времето,  а и продължава да ме грабва  със всеки нов прочит.

 

(Убийство)

 

Едно пристанище изплю мазут.

Нахално сви очи и се захили.

Премина през морето тръпка студ,

закашля то, изопна сини жили.

 

Една вълна - красива и добра,

отровена полегна върху кея

и тъжни чайки с чайкови пера

закичиха и гроба и, и нея.

 

Морето не заспа до сутринта.

За мъртвата си рожба дълго плака...

Затвори във сърцето си скръбта

и утрото замислено дочака.

 

След туй дойдоха хората, и те

поискаха морето да им пее.

Поискаха гирлянди да плете

от бялата си пяна, да се смее.

 

Да бъде като пълна чаша с ром,

разпенена, но синя, силно синя,

да бъде пак красив и светъл дом

на слънце, на живот и на богини.

 

Но то мълчеше в сива светлина

и пареше му раната горчива -

красивата загинала вълна.

Отровата не спря да се разлива...

 

И чувстваше се как загива то

със рибите, с отровени делфини,

с хрилете им треперещи като

вибриране на водорасли фини.

 

И някой ден навъсен, студ суров

пристанището сиво ще облъхне,

под черна пяна като под покров

в нозете му морето ще издъхне.

 

Няколко въпроса...

 

Защо не ме ядосаш, на инат,
ей тъй - да видиш колко ще устискам?
Защо не сринеш целия ми свят,

Защо не ме изпратиш и сега
по дяволите пак? Не ти ли стиска?
О, много ли боли една жена
(да, точно тази, дето най я искаш)
да гледа друг със същите очи,
с които вчера гледала е тебе?
Горчи ли ти? Е, нека ти горчи!

Надявам се, не вярваш, че ми дреме...

 

Васка Мадарова

На края на април съм. И съм щастие.
Прегърнах с обич хиляди сърца.
Изпратих думи – винаги на място,
проблясващи в искрица светлина...
Загърбих всички болки и проблеми.
Мечтите си – без сметка подарих.
Горях така, че всеки да си вземе
парченце огън. Вяра. Или стих...
Сънувах само цветни светове.
Събуждах се облечена във синьо.
А мойта обич – пълна със небе,
безкрайно ще нашепва, че ме има...
На края на април... И ми отива
това внезапно пролетно обичане!
Какво за мен? Щастлива съм! Щастлива!
А по-нататък? Щастие за всички...

 

Мира Дойчинова - irini

 

Лесно се паля.
Бързо изстивам.
Малко се кая.
Много проклинам.
Леко залитам.
Тежко не падам.
Чуждо НЕ взимам.
Свое НЕ давам.
Трудно се спирам.
Лесно нахъсвам.
Рядко умирам.
Често възкръсвам !

 

Не знам кой е автора и не мога да го цитирам, но страшно много ми харесва.

Преценка

 

Кога да се оставим на течението?
Кога да сме в борба със всички сили?
Кога да пратим спомена в забвение,
защото ни боли от думи мили?
Кога лъжата се превръща в истина,
а всички истини – потайно лъжат?
Кога преставаме да пишем приказки,
защото този свят е станал тъжен?
В един момент мечтите се разпадат
и искат много време за събиране.
А всъщност най-голямата награда,
е просто фактът, че въобще ни има...
... Кога ни има? И кога изчезваме?
Това е най-значимият въпрос.
Щом хвърлим мост над собствената бездна,
автоматично отговорът става прост...
Тогава липсва място за измама,
а всичката преценка е излишна.
Животът крачи в редове по двама.
И ражда обич. Друго нищо.

 

Мира Дойчинова - irini

Потомка

 

Наследих този поглед от баба.
В него много мъже са се давили.
Като буре с барут ми е нрава.
Да не ме доближават предатели!
Със завета на мама израснах -
да не свеждам глава пред неправдата.
Аз не плача. Аз ставам опасна
даже там на дръвника, под брадвата.
На безстрашни жени съм потомка!
Вместо кръв - имам огън във вените.
Не рискувай с такава девойка,
ако още си слаб във победите.
Че сърцето ми търси героя,
а отхвърля без милост страхливците!
Зарад мен би ли влязъл във боя
без защита, без сабя, без ризница?
Би ли стискал ръката ми здраво
в болест, в бедност и в дни непоискани?
Знай, над мойто сърце има право
само истински мъж. Само истински!

 

автор : Васка Мадарова

http://vbox7.com/play:57225717b5&start=25

Аз имам шапка от глухарчета
и под дъжда обичам да танцувам.
А слънцето – небесният златар,
лъчи изпраща, за да ме целува.
На пухчета мечтите си кръщавам
към бъдещето да политат леко.
Най-луди ветрове ги разпиляват
с любов по всичките пътеки.
И става приказка животът ми,
а полетът е всъщност щастие.
Най-истинска тогава съм, защото
рисувам със вълшебни краски.

 

Ивелина Никова

Във гънките на Времето, където
най-беззащитните си дни съм скрила...
Във тихите дъбрави на сърцето,
където пазя цялата си сила...

Във твоите ръце, в които падам

като сълза - горчива, и презряла...
В онези сънища, в които страдам,
че от парчетата не ставам цяла...
Във залези, които тъй приличат
на моята тъга по необята...
Във нощите, в които те обичах...
В горещите пътеки на Земята -
навсякъде по мъничка искрица
от цветната си лудост ще оставя...
А после... ще си спомня, че съм Птица!
След мене - шепа пръст. И шепа слава...

 

автор : Гълъбина Митева

 

Другата в мен

Своенравно е мойто сърце.
В него зло и добро се пресичат.
Ту те гали с вълшебно перце,
ту - със сабя на две те разсича.
Днес съм влюбена в теб. Затова
изиграй свойте карти разумно.
Докато ме държи любовта,
да спечелиш съвсем не е трудно.
Докато заслепена от страст
съм готова на всичко за тебе,
ползвай правилно своята власт.
Че и другата в мене те дебне.
Позволиш ли си стъпка встрани,
оскърбиш ли доброто момиче,
срещаш лошото. То не търпи
да го лъжат безсрамно в очите.
То отвръща на злото със зло.
То в сърцето със нож те пронизва.

Пожелавам ти само, дано
да не го опознаеш отблизо.

Васка Мадарова

Да бъде хлябът бял - не е достатъчно.
Да имаме коли - не е достатъчно.
И жилища да имаме - не е достатъчно.
И светлина да имаме - не е достатъчно.
Да имаме пари - не е достатъчно.
И почести да имаме - не е достатъчно.

Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно - ако не съжаляваш за днешнити дела.
Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно - ако спокойно казваш "не" и "да".
Достатъчно е, ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е, ако вярваш макар, че недостатъчно постигнал си мечтите.
на земните си дни -
защото, запомни :
да бъде хлябът бял - не е достатъчно.

Стефан Цанев

НЕ СТАНАХМЕ ЛИ ВЕЧЕ ДОСТА?...

 

Не станахме ли вече доста -
самички дето си говорим?...
Множим се много бързо просто...
Със себе си най-често спорим...

А!...Виж един сега, в момента...
На улицата там, отсреща!...
Говори като в парламента
и убеждава някого във нещо...

За миг замлъква, но отново
в дебат със себе си се включва...
Без цензура е неговото слово,
без микрофон  да му изключат...

Но идват „квесторите" вече...
Със белите престилки. Бързо
прибират гневното човече...
Не буйства, щото  ще го вържат...

На ъгъла пък друг разисква
най-наболелите въпроси... 
Разпален, ръкомаха и изисква,
а гневната вълна го носи...

В линейка го прибират тоже...
И „Хайд парк” бавно опустява.
Отчаян съм!... Защо бе, Боже,
съсипахме една държава?             

Те, милите, поне са честни!
За истината  се  вълнуват...
А други тънат във безчестие,
пък безнаказано лудуват...

Гневът светкавично извира
и аз започвам да говоря...
Слушатели не се намират.
Дано ме слуша Бог отгоре!...

Сирената отново се обажда
и все по-близко тя се чува –
държавата със грижи ме обгражда -
при спецрежим да си лудувам!...

 

ringo

Поуката до болка ми е ясна:
Животът ще залязва, ще изгрява...
Но в този свят, тъй хванал ме натясно,
аз имам опции да оцелявам –
Надеждата покълва в малко зрънце,
със Вяра и сълзи ще я поливам,
Любов ще я прегърне – сякаш слънце!...
И пак вървя...към себе си...щастлива...
Но тука някой вече се досеща –
звънях четвърти път на Господ,
че трябваше да го помоля нещо –
парченце Мъдрост ...Толкова е просто –
Животът ще изгрява и залязва
до края на безкрайните Вселени...
Поисках Мъдрост, а какво излезе?!?
Получих пратка с етикет: Търпение...
..............
Поуката до болка ми е ясна –
Животът не е спешен случай!
Да, честичко улавя ме натясно,
но само, за да ме научи...

Мира Дойчинова - irini

 

Черешова Задушница

Любимите починали са с нас!
Помагат ни, безмълвно ни прегръщат.
Усещаме след сетния им час
как пълнят с благост цялата ни къща.

 

Те правят свойте малки чудеса:
със тях избрах най-сладките череши,
тролеят ми пристигна начаса,
торбата ми с покупки не тежеше!

 

Преди да се изсипе кратък дъжд,
подсказаха да прибера прането!
Все дребни нещица, но изведнаж
около мене стана много светло!

 

Ако от мрачни мисли си сломен
и грижите оставят те без сила,
повярвай: днес... и всеки божи ден
любимите ни мъртви ни закрилят!

Гергина Дворецка

Виното превръща бързо кръчми и бордеи стари

в зали, пълни с чудеса,

и изплуват колонади като странни дървеса

от златистовинените пари:

слънце, паднало ранено сред мъгливи небеса.

 

Опиумът изпарява граници, ломи прегради,

всичко, дето ни души;

и насладите изостря, и живота ни руши —

с черните и горестни наслади

той препълнил е съсъда на най-крехките души.

 

Но какво ли по-отровно е от влагата в очите,

от очите с чар зелен:

езера, в които моят дух трепери ужасен.

На тълпи събират се мечтите

и от бездните горчиви пият в своя тежък плен.

 

Но какво е по-отровно от убийственото чудо —

твойта хапеща уста;

слюнка, хвърлила духа ми сред забравата в страстта,

ме замайва и завъртва лудо,

и ме тласка неусетно към реката на Смъртта.

Последeн

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.
Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.
Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!
Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.
Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.
Имам да чакам в този живот неизгледен
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче..

/ Калин Донков /