ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877

 

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Като всички заклети пушачи, и аз
си имам, разбира се, запалка със газ.
Не е кой знай каква,
но доскоро, едва
тръкнал й камъчето,
лумваше пламъчето,
ярко, обилно,
всеки път, безотказно.
Сега търкам го силно,
но най-често напразно,
и когато успея,
дава пламъче мижавко като тази идея
да напиша за себе си, като пиша за нея.
Дарбата где я?
Изтощи се с годините, излетя като сън!
Гледам, невесел, към брезата отвън,
и все пак
няма как,
пиша и моля се: - Моя мила запалко,
попламти още малко!

Валери Петров

Зимна приказка

Преспи от сняг пак затрупаха двора.
Въртят се снежинки във кръг без умора.
Вятъра свири жестоко навсякъде,
врабчетата даже изчезнаха някъде...
Земята спи във снежно бяло одеяло
и стария орех побелял е изцяло.
Кучето сгушено на килима заспива,
а дървата пукат в камината сива.
Сякаш целия свят наоколо дреме
и мръзне в юргана на зимното време.
На фона на тази изящна картина навън
и тиха музика като от приказен сън,
две чаши с горещо какао изстиваха бавно,
две сенки на тъмно се сливаха плавно...

Ева Георгиева
 

Отляво е часовникът. Отдясно
е другият разбойник. И тъгата.
Смъртта е безоловна и прекрасна,
а уж е край смъртта и райски крясък.
На тръгване земята се смалява,
часовникът е спрял и се замисля…
И думите не си въобразяват,
че знаят всяка истина за всичко.
Докато бях, забравих си езика
и гълтах страховете безвъзвратно.
Навръх сърцето някой ми извика
да тръгна и на ляво, и на дясно.
Да късам плодовете забранени,
да нямам страх от думата “мнозина”,
да нося дъждовете си у мене,
да бъда най-самата половина.
Или от тук до следващия хребет
да пускам бели камъчета в здрача.
И този мрак тъмнее, но е лебед,
ако го помилваш по тъгата.

Отляво е часовникът. Стрелките
разсичат страховете ми на строфи.
Животът е безсмъртно любопитство,
дори да е небесна катастрофа.

 

 

Виолета Христова

Пазя я още. Топлината в сърцето.
Усмивката също я пазя. Напук.
Имам си няколко птици в небето –
неотлетели на юг.
Имам и белег от рана в душата –
да помня, че съм обичала.
Аз съм си същата. Стихче на вятъра.
Необяснимо момиче.
Имам палто и ботушки за сняг.
Друго какво ми е нужно?
Трябва ми просто някакъв бряг,
за да знам, че не съм чужда...
Пазя си спомени. Летните. Слънчеви.
Много горещи. Във чая.
С две бучки захар. И със чадърче.
Другото го мечтая...
Пазя си всичко. Имам за зимата.
Да ми е топло и тихо.
Много е просто. Нежност да има.
И споделено усмихване.

 

Мира Дойчинова - irini

 

От небесата сини Тангра гледал
децата си със български души.
Предсказвал им падения, победи
и брода преко Дунава неудържим.

Калявал мечовете им във битки,
главите да не свеждат пред врага.
Опашки конски, сплетени на плитки,
да веят буйно, стиснали в ръка.

Стрели свистели бързо над земята,
Растели нови укрепени градове.
По дирите на Аспарух тревата
покрила твърд, поена с кърви векове.

Над златни ниви гарвани летели,
реките тъмни рукнали като винò,
от женски плач и планини ехтели
и ден и нощ се сливали в едно.

До пепел я изгаряли хиляда пъти,
посичали в утроба детските сълзи,
омраза заискрявала в очите мътни,
но огънят в сърцата им останал да гори.

Препускат нощем черните коне...
Чертае Тангра на чедата си пътеки.
До днес отекват думите на Пагане:
„България, пребъдвай ти през вековете!“

 

Ивелина Никова

 

ПЪТЕКА

 

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

 

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

 

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

 

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

 

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

 

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

 

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

 

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

 

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

 

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

 

Пеньо Пенев

 

НЕ МИ КУПУВАЙ КЛЕТКА! АЗ СЪМ ПТИЦА.
И съм щастлива само в небесата...
В гнездо не мога да кълва трошици,
щом трябва да ги плащам със крилата...

 

НЕ МИ КУПУВАЙ КЛЕТКА! ЧЕ ВЪВ НЕЯ
ще онемеят всичките ми песни...
Свободна мога само да ти пея!
Трошиците в ръката ти са лесни...

 

АЗ ИСКАМ ДА ГИ ТЪРСЯ ПО ЗЕМЯТА!
Небето само покрив да наричам...
И ако пак ти кацна на ръката -
да кацна там, защото те обичам!

 

ГЪЛЪБИНА МИТЕВА

песничка за напомняне

 

Да не забравиш да докоснеш.
Да не забравиш да простиш.
Да не забравиш някой просяк,
защото може да си ти.
Да не забравиш да се смееш.
Да не забравиш да погалиш.
Да не забравиш да попееш
на болката, за да не пари.
Да не забравиш да прокараш
пътеката си до деня.
Да не забравиш да удариш
камбаната от тишина.

 

Елена Денева

Редактирано 13 ноември 201411 г. от Уиш... (преглед на промените)

За днес си пожелавам светлина.
Да бъде лъч, в душата ми притихнала.
Да виждам само малките неща,
които неизменно ме усмихват...
Да имам слънце... Още ми е лятно,
и още крия някоя мечта
във джобчето – препълнено със вятър,
с писма до теб. И с много тишина...
Ще имам птици. Обич. И прегръдки.
Това ще бъде от онези дни,
в които към сърцето си се връщам,
и всичко е по-хубаво... А ти
ще скриеш във душата си света
и няма повече да бъдеш сам.
За днес си пожелавам светлина.
И просто, ей така, ще ти я дам.

 

Мира Дойчинова - irini

 

Титли

Понеже мнозина живеят със мания
да носят отличия, титли и звания
със съответните към тях обръщения,
„Ваши Милости“ и „Ваши Почтения“,
предлагам: тоз, който със своите лъжи
е добил по-голяма известност,
да се уважи
с обръщение „Ваша Безчестност“.
Тоз, който се счита над всеки закон
сякаш крал е във своето кралство,
да бъде наричан — то се знае, с поклон —
„Ваше Нахалство“.
Следват: „Ваша Пъзливост“,
„Ваша Крадливост“,
„Ваша Фалшивост“
и „Ваша Бъбривост“,
и още толкова, и тъй нататък,
и този мой списък знам, не е кратък,
но ако бъде в парламента прието
да се титулува така всеки в лицето
(дори някой пъзлив
да бъде против,
някой зъл да не ще
своя ранг въобще).
поне ще се знае,
в тази наша държава
кой точно какъв е
и какво заслужава.

Джани Родари
(превод Валери Петров)

Любов ли е? – трошици за бедняк…
Превърнахме се в просяци, ръцете
протягаме към масите с блюда
и обич дирим в тях безценна.
Любов ли е щом късаме звезда,
а сърпа си наточва днес луната?
Каква любов? Три ката от вина
не стигат, за да скрием самотата.
Любов ли е? Парченце шоколад…
Понякога горчив е, не сладни…
Любов ли е? Надежда, порив плах
в безименни и пропиляни дни?
Любов ли е? Или пък лабиринт
за слепи птици негнездящи?
Изгубени в безкрай необозрим
сърца, преизпълнени със жажда...
Любов ли е? Най-тънките везни
не могат да измерят тази лудост.
Аршин ни става болката, нали,
щом сянка в слепоочията спусне?
Любов ли е? В сребриста нощ
тъй дълго чаканото щастие?
Любов е! Щом душата като с нож
разрязва тъй болезнено на части.

 

Ивелина Никова

Романс

 

Недялко Йорданов

 

Внезапна целувка…И стъпчици плахи…
За повече - никакъв шанс.
Тактува морето в унил амфибрахий
отдавна забравен романс.

Ей там - върху пясъка…Счупени миди.
Борея…Соления лъх.
И капчици златни по влажните мигли.
И нежен над устните мъх.

Там някъде…Някога…В края на детството.
А детството има ли край?
И странно тържествено…Женствено. Девствено.
И песничка…Моята май.

Дъждът не гони хубавото време.
Нима душата може да измръзне?
На две пресечки мисъл съм от тебе.
Броя до сто. И ти рисувам слънце...
Понякога се случва много често –
едно го мислим, друго ни излиза.
„Живот” е синоним на неизвестност.
Опасно ли е? Просто е. Не влизай.
Светът е приключение за смелите,
а ние сме от тях, безспорно ясно.
Когато си натясно със проблемите,
броя до сто. И ти измислям щастие...
И нека да вали, дъждът е обич,
която ни измива до петите.
Щом има нежност, нека да е много.
Броя до сто. И в капките политам.

 

Мира Дойчинова - irini

 

Есенна причина

Улиците в мене са мъгливи.
Може би ноември няма край.
Някой ми рисува със моливи
пътища към мидения рай.

Някой ми говори като птица.
Прави облаци от пухкав сън.
Вярва, че съм повече от мисъл
за море. Но аз не съм. Не съм.

Думите ми нощем са солени.
От морето е. Не е от мен.
Есен е по всичките ми вени.
Гледам през ключалката навън.

Мидите през август нямат устни.
Затова сега говоря с тях.
Може би, ако успея да те пусна,
пак ще мога да летя.

Някои от нас са вече птици –
за баланс на земното кълбо.
Може би ноември е причина –
есенна причина за любов.

Селвер

Момчето и мечето

Живяло там във малкото селце
едно момче със своето мече.
Не знаело ни тати нито мама
и що е то лъжа или измама.
И въпреки живота му суров,
помагало на хората с любов.
А те отвръщали му за това
със топла супичка и доброта.
Веднъж във селото дошли мъже,
отвели с тях и малкото момче.
Не можело там вече да живее,
а трябва в дом с децата да се смее.
Но те със него лошо се държали,
приятеля му мечо чак съдрали.
Затуй избягало само в нощта,
да търси пак доброто по света.
За малко щастие то ще се бори
и злото в хората ще иска да пребори.
А вий оглеждайте се във дъжда
за малкото момче с мече в ръка...

Ева Георгиева
 

Искам сняг... Искам сняг! Да вали!
Да затрупа под преспи проблемите!
И снежинките – бели мечти,
да са всичките, само за мене...
И какво, че стопяват се? Нека!
Няма сметки сега да им правя.
Щом една белоснежна пътека
мойте стъпки в света ще оставят...
Да вали! Да покрие тъгите
с пелена от искряща надежда!
Да белеят щастливи елхите...
Всяка Коледа нека е снежна!
И да звъннат камбанки в простора –
детски смях – от снежинки по-чист.
Не, годината не свършва с умора.
Тя обръща най-белия лист...
И започва да пише наново
наште толкова светли надежди!
Искам сняг! Да повярвам отново,
че се сбъдват мечти. Неизбежно.

 

Мира Дойчинова-irini

 

Превратности

 Жените заминават на гурбет.
 И силните мъже се съгласяват.
 Коя със влак. Коя със самолет...
 Жените им - отиват на печалба.

 А те се мръщят - театрално зли.
 Наследниците на хайдути страшни.
 Без работа. Без обич. Без пари.
 На бой за хляб жените си изпращат.

 И страховито в кръчмите седят.
 Дори не псуват времето превратно.
 Те бяха първи в битки. Досега.
 Но отсега – нататък е...обратно.

 Жени - мъже! Мъже – жени! Живот?
 Народът ни, това ли заслужава?
 По дяволите гражданство и род,
 когато имаш мащеха държава!

   Автор Александър Калчев

 

 

 

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

 

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

 

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълвът цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

Атанас Далчев
1925

Искам сняг...

Искам сняг... Искам сняг! Да вали!
Да затрупа под преспи проблемите!
И снежинките – бели мечти,
да са всичките, само за мене...
И какво, че стопяват се? Нека!
Няма сметки сега да им правя.
Щом една белоснежна пътека
мойте стъпки в света ще оставят...
Да вали! Да покрие тъгите
с пелена от искряща надежда.
Да белеят щастливи елхите...
Всяка Коледа нека е снежна!
И да звъннат камбанки в простора –
детски смях – от снежинки по-чист.
Не, годината не свършва с умора.
Тя обръща най-белия лист...
И започва да пише наново
свойте толкова светли надежди!
Искам сняг! Да повярвам отново,
че се сбъдват мечти. Неизбежно.

Мира Дойчинова - irini

Мира Дойчинова - irini

 

Това е компютърна програма за писачество. Да. Няма друго обяснение.

Това е компютърна програма за писачество. Да. Няма друго обяснение.

 

Ето го обяснението

Ето го обяснението

Компютърна програма с ЕГН и профил във фейсбук. В Матрицата всичко е възможно. В Матрицата компютърните програми дори не знаят, че са компютърни програми. Пият кафе, пишат си умилителни коментари (картинки), всички са приятели на приятели и т.н. Майтапя се, но в някакъв смисъл е така.