Разлики

 

Измъчва ме, сине, въпрос,
като те гледам отсреща:
И лодката има си нос,
но миризми не усеща;

 

столът и той е с крака,
но никъде с тях не пътува;
иглата е също така с ухо,
ала нищо не чува;

 

пиронът с глава е и той,
но с нея не разсъждава…
впрочем, приятелю мой,
и твоята май е такава.

 

Джани Родари
(превод Валери Петров)

 

Декември

 

Готова съм за зимата. Да тръгваме.
(И вятърът танцува като луд.)
Най-хубави са винаги прегръдките,
когато сме замръзнали от студ...
Готова съм. Събрала съм багажа.
И сложих всичко най-необходимо.
Две-три слънца, от мрака да ни пазят,
и споменът, че лятото го има...
Ще взема малко хляб, но на трошици.
И не че с тебе ще изгубим пътя.
Но може би ще срещнем гладни птици,
които ще нахраним с обичта си...
Вода ще взема. Не че ожаднявам,
защото от целувките ти пия.
Но винаги ще помня, че душата ми
е буйна като морската стихия...
Ще взема сол. За да не се залъгваме,
че пътят ще е сладък като мед.
Готова съм за зимата. Да тръгваме.
И края на света ще мина. С теб.

 

Мира Дойчинова - irini

 

Чай за двама

 

Дъхти на мащерка и риган,
луната е огромна.
Не искам да говоря с никого.
Дори по телефона.
Ръцете си ще стопля с чая
в оранжевата чаша.
Не съм сама. Не съм отчаяна.
Не съм уплашена.
Не искам вино. Нито спомени.
Не искам нищо.
Луната ляга на балкона ми,
в пердето диша.
Пресягам се да я погаля –
такава, липова,
готова да залитне в чая ми...
Кой хлипа?

 

Маргарита Петкова

Малката кибритопродавачка

По Андерсен

 

Пустеят пътеки. Прозорчета светят.
На празник тъй светъл ухае нощта.
Искрят по стените отблясъци цветни,
подаръци чакат щастливи деца.

Момиченце босо, понесло кибрити.
пристъпва отвънка, до чуждия праг,
и вятър му пее, зад преспите скрил се.
Със ледени пръсти докосва го мрак...

Редят се картини – на топло огнище,
на лакомства вкусни, красива елха….
В очите невинни копнежи се нищят,
снежинки покриват телцето сега.

И ето угасва последната клечка,
заспива детето с усмивка в нощта.
До него дошла е от бялата вечност
обичната баба, да стопли света.

 

Ивелина Никова

Накрая се обади… Чак сега!
Почти забравих – много време мина!
Да пита как съм… Ами, все така…
(така я карам вече от година)
Той честичко присещал се за мен -
намерил време днес да се обади…
Звучеше ми объркан и смутен -
надявал се и искал да не страдам…
Но нещо ме стъписа във гласа -
почувствах го – болезнено и ясно!
Усетих го – и то не бе вина! -
Бе сто пъти, не – двеста, по-ужасно!
Във вените кръвта ми закипя!
Обадил се! Какво благоволение!
Аз хиляди неща ще понеса,
но само през трупа ми – съжаление!!!

Мариела Челебиева

 

ТЪЖНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

 

Завърнах се, навсякъде студено.

Печката не палена с години.

Съседите ме гледат уморено.

Навред трънаци, тръни и къпини.

 

До къщата ни , вече няма път.

Годините са пътя разрушили.

Държавата ни е на кръстопът.

Продадоха я партиите мили.

 

Защо се върнах? Никой не ме чака.

Без работа, приятели , без дом.

В душата ми приижда бавно мрака.

Сгуших се и плаках мълчешком.

 

Родината напуснах аз отдавна.

Скитах по света от град на град.

Вече сме история безславна.

Цигания, сметища и смрад.

 

В Европа сме, но само на хартия .

Слугуваме на всички по света.

Сменихме само своята робия.

Надеждите са вече в пепелта.

 

Родино моя, какво от теб остана?

Предателите вечно са на власт.

Работим само за една прехрана.

България топи се всеки час.

 

Децата ни избягаха навеки.

Те няма да се върнат разберете.

Трънясаха утъпкани пътеки.

Прогонихме си ние, синовете.

 

Пейо Пеев

А на мен ми е толкова бяло и тихо.
Сякаш спрял е за миг този свят...
Сякаш времето тайно на шега се усмихва,
и снежинки – усмивки валят...
А на мен ми е някакво, нещо, такова...
Даже всичките думи мълчат...
И съм толкова бяла, и дори чисто-нова,
и мечтите ми просто летят...
Ето, хуквам след тях, и прегръщам небето –
няма кой в този миг да ме спре!
Вътре нейде във мен, там, дълбоко в сърцето
аз за вечност оставам дете...
Виж, снежинки-усмивки от безкрая валят
и танцува във бяло земята...
Да вали! Да притихва щастливо светът...
А на мен ми е снежно в душата...

 

Мира Дойчинова - irini

 

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

 

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

 

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

 

Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади.

 

Автор - любимия ми български поет, Никола Вапцаров

Ева

 

В един ужасно топъл юлски ден,
той бързаше замислен и студен.
А беше влажно и така горещо,
миришеше на дъжд и още нещо...
За миг погледна някъде в далечината
и сякаш спря да се върти земята.
Едно създание с божествен смях
пристъпваше облечено във грях.
"Ева" – прошепна тихичко жената.
За него бе напълно непозната.
Наопаки света му преобърна -
"Със нея в Рая ще се върна!"
И цяла вечност мина да се осъзнае,
желанията си бушуващи да обуздае.
От срещата със Ева бе сразен,
а беше ден така обикновен...

Ева Георгиева

 

 

 Така веднъж във снежната алея

видях следи: "той" беше минал с "нея".

Аз тръгнах по следите и узнах

какво се бе развило между тях:

как тук над нея той бе тръснал клона,

как там си бе изула тя шушона,

за да изтърси влезлия и сняг,

и как я бе придържал той, и как,

използвайки таз полуизмама,

стояли бяха дълго време двама,

трептящи от любов, един до друг,

в гората без движение и звук

освен почукванетто на кълвача.

И продължавайки след тях да крача,

представих си аз нежната игра

на двамата във снежната гора

и видях как на дългата и клепка

звездата на една снежинка трепка

и как разтапя топлия и дъх

скрежеца върху мекичкия мъх

на шала му. А той не е кротувал

а той , разбира се, я е целувал,

мошеникът с мошеник, виж го ти!

Вървях и се ядосвах аз почти

и още с тая ревност във гърдите

в миг гледам: отделиха се следите

и без да спрат, на първия завой,

тя тръгна вляво, а във дясно той.

Какво бе станало? Нима раздяла?

Озадачен, сред тишината бяла

с ръце в джобовете си аз стоях.

И изведнъж засмях се с тъжен смях:

наистина те бяха тук вървели

на таз алея в белите тунели,

но не в прегръдка, както мислех аз,

а поотделно, с разлика от час,

и не любовна двойка бяха, значи,

а двойка най-случайни минувачи,

един за друг незнаещи дори

Как тъжни са тез букови гори!

И аз стоях, обзет от болка тиха

по всички тез неща, които биха

могли да бъдат, но, уви! - не са

подобно тази среща във леса...

 

Автор Валери Петров

Моят път

 

Колко пъти се влюбвах - колко пъти горях?

И съм плакал от обич, и съм ставал за смях.

Колко ласки получих - колко малко съм дал?

Колко щастие случих - колко болка познал?

 

Сто урока научих - над съдбата се смях.

Всички хватки разучих, в битки сто оцелях.

Колко тайни разбулих - колко песни съм пял?

Колко нощи се будих - колко шанса проспал?

 

Много ниви ожънах - много тръни събрах,

във охолство потънах, но и тънах във грях!

Кавалер бях на думи - вагабонд бях по дух.

Бях за блудници лава - но за чувствата глух.

 

В девет ада умирах - в девет рая живях!

Пътя все не намирах - и до днес не успях.

Милост няма да искам, аз съм мъжко момче,

Сатаната се киска, но е с празни ръце!

 

Моят път криволичи, но оставя следи,

мойте дни не приличат на детински игри.

Ти, недей да ме съдиш, своя камък задръж,

като мен ако бъдеш - ще си истински мъж!

Боби Кастеелс

 

 

Дъжд

Мълчим като на тайната вечеря.

Стрелката бяга, времето изтича.

Какво ми каза? Устните трепереха,

едва чух: — Колко много те обичам…

 

Събудих се, като че век съм спала,

а помежду ни мили се простираха.

Кому бе нужна нашата раздяла?

Не знаех нищо, нищо не разбирах.

 

Седя сега и всичко си припомням.

Навън вали. Под есенния ромон

се чувствувам самотна и бездомна,

загубена във този град огромен.

 

Това, което бе, не ще се върне.

Сърцето ми самичко се осъди.

Но как безумно бих те днес прегърнала,

да можех пак при тебе там да бъда…

Елисавета Багряна

Няма лоши години. Всичките до една
са различни. Съвсем като мене.
Всяка с нещо е нова, и със нещо добра.
И ме учи през цялото време
как да следвам единствено свойте закони,
и мечтите да сбъдвам без страх,
а пък щом календара свойте листи отрони
да подреждам надежди и смях
под елхата на своите вчерашни спомени –
колко дарове скрила съм там...
Ех, Живот, нека твоите дни да се гонят!
Имам още какво да ти дам...
Имам още любов да раздавам без сметка,
а пък ти ме обичай под брой.
Пък дори и понякога да ми слагаш решетки,
ти до края неизменно си мой...
Нека бързат годините в земните календари,
имам сили дори за това –
с моя огън човешки без вина да запаля
всяка коледна твоя звезда...
Вярвам точно в това – няма лоши години.
И живея с магия в душата.
Нейде има пътека само с моето име.
И краката ми тръгват нататък...

 

Мира Дойчинова - irini

 

Човеци и човечета…

Контейнерите за боклук до блока

- тук всяка сутрин идваше жена

във вехти дрехи, слаба, не висока

с количка, а през зимата с шейна….

Преглеждаше в сместа добре нещата

отделяше полезните на вид.

Изглеждаше ми странно тя позната

в походка, маниер, гърба превит.

Бях все зает, началник в общината,

до службата ме караха с кола,

И само сутрин, точно до вратата

я виждах, беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори –

попита ме с усмивка за часа.

Невероятно близка ми се стори

и я познах- познах я по гласа.

Бе моята учителка любима

в последния гимназиален клас.

Заместваше почти една година.

Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих –

учителката моя станала клошар.

В бюрото нещо търсех, нещо чистех –

бях станал ученикът Божидар.

Не бе познала в мене ученика –

самият аз бях доста променен –

солиден, тежък, лика и прилика

с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.

Прекрасно утро. Неработен ден.

В боклука ми на дъното прибрано

лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.

Изсипах кофата с боклук завчас.

И без дори главата да повдигна

прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил триста евро,

кафе, парфюм, кутия с шоколад.

Вълнувах се и бе ми малко нервно,

но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.

На входната врата се позвъни.

Излязох да отворя – никой няма.

Пред прага – плик, кашончето встрани.

“Не те ли учих, драги Божидаре,

че всяка работа краси човек!

Дори и бедността от Бога дар е,

дори и в двадесет и първи век!

Нима в очите ти съм просякиня?

Срамуваш се да поговориш с мен.

Обратно връщам твойта милостиня

и знай- ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.

Клошар съм, няма как. Не върша грях.”

Това прочетох. Щях да се убия!

Учителката вече не видях.

 

 

Сама

 

По тъмното прибирам се пияна,

така ужасно закъснях...

И чувствам се сама и неразбрана,

от скитане напълно полудях.

 

А в къщи кой ли ще ме чака,

та аз не ставам за обичане!

Звездите само светят в мрака,

а краката ме болят от тичане.

 

На стълбите запалвам си цигара,

дима издишвам смело в тишината

със болката от тази изневяра,

превърнала ме в роб на суетата.

 

Къде ще бродя утре пак не зная,

отровена съм вече от лъжа

и май е време тук да сложа края

и да забравя за фалшивите лица.

 

Ева Георгиева

 

Оставам

Кога се уморих от този свят-
така и не разбрах, но ми е сиво
сред клоуни с добре трениран смях
и тяхната представа за красиво.

 

Не ги виня. Знам, сляпата съм аз.
Крещящо лъскава ми идва суетата.
Не мога да прикрия с очила
вродените недъзи на душата.

 

Не мога да жонглирам със съдби,
да се премятам по въжета от илюзии,
когато в мен незримото шепти,
че друг ще плаща земните ми дългове.

 

Отказвам се да вярвам в светове,
които не усещам със сърцето си.
Оставам Там- на Седмото небе
и малката Планета на Поетите.

Катерина Кайтазова

 

Вземи се в ръце

 

Когато без тебе замине
щастливият утринен влак,
когато по релсите сини
танцува самотният сняг -
не свивай обидено устни,
не викай с ранено сърце.
Щом нещо в живота изпуснеш-
вземи се в ръце!

 

Когато вълна те удари
внезапно сред тихо море
далече от бряг и другари,
когато тревога те спре -
не свивай уплашено устни,
не падай с безволно сърце.
Щом всички пространства са пусти -
вземи се в ръце!

 

Когато в живота огромен
не спира пред теб любовта
и става нерадостен спомен
най-нежната твоя мечта -
във свойта самотност голяма
не скривай ти бледо лице...
Когато ръце други няма,
вземи се в ръце!

 

Георги Константинов

 

Светът е в нестабилно равновесие
и нещо липсва. Адски много липсва.
Животът ли? Конфликт на интереси.
Започва да се случва относително...
Прескачам задължителните граници
и две-три норми. Моля ви, простете.
Но искам да узная. Трябва. Важно е.
Усетих го по болката в сърцето...
По тежките очи на онзи просяк,
по липсващите стоплящи прегръдки,
по кучето – отскочило на косъм
от нечии невъзмутими стъпки –
разбрах, че нещо липсва. Безобразно.
Отчайващо. Крещящо. Безнадеждно?
Светът мълчи. И толкова е ясно.
И лесно поправимо:
Липсва нежност.

 

Мира Дойчинова - irini

Искам да ти кажа

 

Спъват ме листата, по които вървя,

голи клони зъзнат над мен и чакат.

Пак ли тях луната ще прегърне в нощта,

пак ли птици някъде ще заплачат?

 

Нищо, че е тъмно и студено сега,

искам тази нощ нещо да ти кажа,

Нищо, че ме пари по лицето сълза,

искам тази нощ нещо да ти кажа.

 

Мойта съдба ми дава сили да те забравя,

без да ми тежи,

и в самотата имам песни на самодива

те осъмват в мен.

 

Тръгвам срещу вятъра, сред гора от ръце,

твоето лице тъй далеч остава.

Кой ли ще ме прегръща отсега и къде?

Никога няма да узнаеш!

 

Михаил Белчев

Продават ли крила на пеперуди?
С тях искам да достигна светлината.
Сърцето ми очаква нежно чудо,
жадува да се вдигне над земята.

Не се страхувам аз от люта зима.
Не се страхувам и от огнена любов.
Ранявано, покрито с драскотини,
сърцето ми прегръща порив нов.

Животът ми е пеперуден шепот,
един размах и полет към безкрая.
Едно докосване с небесен трепет
и вятър ще ме люби знам до края.

Продават ли крила на пеперуди?
Душа не се затваря във тъмница.
Крила са нужни да политам лудо,
за да целувам сребърни звездици.

Ивелина Никова

 

Обичаш ме. А пак се двоумиш
дали ръка към мене да протегнеш.
Навярно и сега ще ме проспиш.
Навярно и на мен ще ми дотегне
от твоите нелепи страхове,
от твоята безпочвена боязън...

 

Ще счупя химикала си на две
и тъй ще те оставя - неразказан,
лишен от главно място в моя стих,
лишен от главно място във сърцето.
До вчера всичко лесно ти простих,
но днес ми идва в повече момчето,
което се превръща в егоист,
наместо в мъж със стойностен характер...

 

Ще скъсам и последния си лист
и няма да те помни никой! Барем
спася поне честта ти пред света,
честта ти и последната ти риза...

 

Страхливците пестят от любовта!
С такива на глава не се излиза.

 

Васка Мадарова

 

Неделя

 

Неделя е денят и още по пижама,

прозявам се в леглото на топло под юргана.

Усмихнато момче до мене е заспало

и помня как в нощта погълна ме изцяло.

Събужда се земята от слънцето огряна,

със сънени очи поглеждам океана.

Ухаещо кафе и кифлички със сладко,

докосват сетивата ми дори за кратко.

Вълшебна музика се носи в тишината,

може би са птичките, посрещащи зората.

Така минава утрото, със чувство на наслада

и влюбено лице ме чака за награда.

Прекрасната картина на всеки пожелавам,

Описана с усмивка, любов ви обещавам!

 

Ева Георгиева

 

Самота

Тя е лъгана много. И знае за лустрото.
Затова разпознава човека с налучкване.
А ядрото на нейните смачкани чувства
е пожарено-топло и копнее за случване.

Тя е много чувствителна, винаги крехка
и от страх сее често по малко отрова.
Подарете й, моля ви, своята дреха –
самотата ни няма сама да помоли.

Елена Биларева