Момчето, което говори с морето

 

Недялко Йорданов

 

Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство -
сърдечно и вечно море,
всичко отминава.

Ах, колко години, години, години,
години, години, море,
умряха безвъзвратно.
Къде са, кажи ни, кажи ни, кажи ни,
кажи ни, кажи ни, море,
искам ги обратно.

И ето че идвам при теб
толкова сам, толкова лош, толкова грешен.
И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.

Прекършени клонки и чифт панталонки
и кърпена ризка, море -
бедните ни дрешки.
Ни помен от подлост, ни жажда за слава,
а порив за подвиг, море,
в мислите момчешки.

И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
Покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.

Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло,
като в огледало, море,
в тебе се оглежда.

Момчето, което говори с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство,
сърдечно и вечно море -
всичко отминава.

ВАН ГОГНебето има повече слънца,отколкото се вижда.Човекът има повече лица,отколкото се вижда.Земята има повече глупци,отколкото се вижда.Оплетени сме в повече конци,отколкото се вижда.Да слагаш с болка страшните бои,но никой да не вярва.Умът ти даже да се побои,но никой да не вярва.Да стигнеш даже чак до лудостта,но никой да не вярва.Безкрайно е жестока участтада имаш дарба.

 

Николай Кънчев

Когато въздухът ухае на липи,
а вятър цветни сънища сънува
в тишината раждат се мечти
и месечина сребърна танцува.

Нощта, облечена с воал мъгли
изгрява във фенера на светулка,
а в далечината хиляди звезди
свирят чудна песен на цигулка.

Дали пък лятото не е виновно,
посипало по детски пак земята,
с любов и със дъжда гальовно
целунало тревите и цветята?

Когато въздухът ухае на липи,
а слънцето прилича на смокиня
за нов живот душата пак трепти,
превърната във приказна богиня.

Ивелина Никова

 

Ако очите ти със лунен цвят не бяха,

със цвят на ден - на глина, работа и пламък

и ако въздухът не беше твой покорен пленник,

а ти - янтарен наниз от прозрачни дни и нощи

 

и ако ти самата миг от жълта светлина не беше,

миг, в който по бръшляна бавно се издига есента,

ако не беше хляб, изпичан от луната

в пещта на небосвода, със брашно посипан,

 

не бих могъл така да те обичам!

Прегръщам в тебе всичко съществуващо край мене:

скалите, времето, дървото на дъжда

 

и всичко дишащо край мене, за да дишам.

Аз мога всичко да узная без да те напускам:

защото всичко сътворено на земята в теб живее

 

 

Пабло Неруда

Редактирано 10 юли 201411 г. от Уиш... (преглед на промените)

В онази първобитна нощ
Човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.

Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал покрай бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил тъмна длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа ù замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо първата жена.
Течали ласкавите струи на косите ù
очите ù стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха.
И бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.

На сутринта, когато се пробудил
До него във гнездото – празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
Но вън денят тежал от яснота.

… И той утихнал. Векове пораснал
след тази своя първобитна нощ,
до розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във Вечността
най-хубавия спомен от живота си:
Една жена нощувала случайно
във неговата пещера.

Автор Ваня Петкова

Само в Събота няма да бързам.Тоз живот и без мен си тече...И проблеми на възел завързанинека друг вместо мен разплете...Днес е ден за любов. И за птици.И за още милиарди неща,дето носим в душите – искрици,но пропускаме някак в света...Днес е ден, в който правя магии,от онези – които мълчат.Ще засаждам цветя във саксии,и ще чакам до тях – да растат.Днес е ден за летящи небета.Всичко в Събота май е възможно.И запяла песента на сърцето си,цяла обич ще съм. Неотложно.Всичко друго – търпи на отлагане.Да не чувам забързани стъпки!Тоз живот не е вечно надбягване.Той е миг. Тишина. И прегръдка...

 

Мира Дойчинова_Irini

- Прегърни ме много силно.
Скрий ме от света.
- Да изчезне всяко минало?
- Да се разтопя...
- Нямам нищо. Само щастие.
Давам го, вземи.
- Не заемам много място...
- Просто замълчи.
- Някога вървях самичка....
- А сега сме двама.
- Скрий ме от света...
- Обичам те.
- И това е?
- Друго няма.

Мира Дойчинова - irini

 

Пресягам поглед в бистрото небе,раздрано от криле на чучулиги.Душата ми вълнения краде,но никога до твоята не стига.Дали след пътя има още път?!Душата ми дали да се откаже,преди крилете да се изморяти аз да видя истински пейзажа.Но няма фон, от птица оцветен,след който да остана безразличен.И всичко, дето тръгва си от мен,аз малко или много съм обичал.Но как се степенува любовта,когато от мига небе се ражда?Дори и над комин да прелетя,аз знам, че в низините лепнат сажди.Когато свърши пътят, пада мрак,но аз и мрака вече съм потъпкал.Очите разпознават пролетта –след пътя има път. Разцъфват пъпки.

 

Мартин Спасов 

Уморих се от истини – от натрапени мисли,от учтивост, усмивки и думи нечисти.Уморих се от книги, цитати – мъдри приятели,от животи и примери, идеи – мечтатели.Някак в повече вече ми идват нещата,искам просто да спра и да прегърна душата си.Измежду бягане, работа – спорове, лекции,животът промъква се тихо в нозете ми.Остарявам безгласно и навсякъде вече усещам,че за себе си май почти не се сещам .

 

Маргало

ПРОЩАЛНО

На жена ми

 

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

 

Днес се навършват 72 години от смъртта на големия Вапцаров. Поклон пред светлата му памет !

Редактирано 3 септември 201411 г. от shefkata (преглед на промените)

Писмо до дъщеря ми... /Napolitano/

Ще мине време моя дъще,

когато вече няма да ме има,

покоя ще се вмъкне вкъщи,

ще стане хладно, като зима...

Ще молиш времето да върнеш,

със спомена на мъничко момиче,

ще искаш пак да те прегърна,

ще помниш, колко те обичах...

В дома ни ти ще се завръщаш,

но... няма кой врата да ти отвори,

само тишина ще те прегръща

и няма със кого да поговориш...

Днес... За мене нямаш време,

и тикче до окото ми подскача,

и се ядосвам дявол да ме вземе

и иска ми се да поплача...

Ще мине време, ще настане... тихо!

Ще шуми на двора бялата бреза,

в спомен твой ще съм усмихнат,

в окото ще съм пареща сълза...

Ще мине време - някога ще мине,

минавай скъпа, пък макар и рядко,

все още тук съм... и ме има.

Помни, че те обичам :

Татко.

ВЕНЕЦ ОТ ПАДАЩИ ЗВЕЗДИ 

Тази нощ ще долетя при теб, Скитнице моя.Ще те докосна нежно с Крилете. И ръцете си.Ще пуснем Сърцата ни да препускат на воля.Усетили вкуса на следполунощното бездумие.

Ще се превърнат в облаци. Хукнали нанякъде.

Ще целуна огнено дъха ти - ухаещ на горски ягоди.Ще те извайвам дълго, дълго. Алабастрова и гола.Със пръстите си жадни ще разбудя пеперудите.

И препил от двете ти луни. Бавно и омайно.Томително бавно ще заслизам. Надолу. Надолу...

Към предела. До самата магия на тръпното безумие.Додето стигна Олтарът на моето Жертвоприношение.

Ала докоснал го. Не ще поискам светло да се слеем.А ти ще усетиш колко те желая... Със Душата си.Тогава ще полетим прегърнати. Сбъднати мечтания.

И само Пътят Млечен... Ще ни се радва занемял.

Не видял друг път Ангел и Самодива. Влюбени.Сплетени. Светещи. Огнени. Самите те видения.Заедно преодолели земното притегляне.Съдбовно пронизани от тънка любовна стрела...

Да сплитат венец от падащи звезди.

 

Виктор БОРДЖИЕВ

Слабост

Обърнах гръб на всичките светии,иконите и кръстовете скрих,от мен самата също ще се скрия,ще скъсам даже листа с този стих.Не искам нищо. Воля, сила, вяра...надежда... или думичката с Л.Опитах да убия в мене звяра.Не знам дали успях.Сега валя.Валя...от слабост, болка, от обида,и от умората да се опитвамда не си спомням... И да си отида.Да бъда във най-тихото си скрита.Сега вървя.Вървя...Подобно сянка.Заобикалям църкви, манастири...Не знам дали съм още християнкащом Него във тъгата си... проклинах.

Не знам въобще коя съм.И се лутамв един безкрайно тъмен лабиринт...И светлинка, по-крехка и от косъмпревързва раните ми като бинт.Преминах всичките метаморфози...Дъга от цветове във мен открих...Сега съм само черна. Не че тозинюанс на самотата е красив.Безсмислено, тъжно стихотворение...И то се лута, също като мен.Не знае нощ ли е, или пък ден ли е,попаднало на лабиринта в плен...

Обръщам гръб на всичко.И потъвамвъв слабост, във умора, в самота...И ако има Бог... ако ме чува...ако реши, ще подаде ръка.......

Павлина Соколова

Въздух

Той ме диша. Аз съм кислородът,полетял из стръмните му вени...В тази преднамерена природаняма по-загубена от мене.Още не разбира, че е нежностболката, която ме изяжда.Топлината млъква охладена,ближните изглеждат само важни.Влиза в мене... Аз съм коридоръткъм онези мръкнали животи...Какво стълпотворение на хора!Какво излишно дъвчене на опит!Но... мога да го дишам...Той е самовъзможна лекота, която чезне,докато се опитвам да си спомня,че в мене няма нищо непременно.Издишвам. А небето изсветлява.Световната рисунка потреперва.Изричам го сега, за да забравя.Забравям го, защото е изчезнал.Виолета Христова

 

 

...

 

 

Помниш ли синджирените люлки?И захарната песен на петлетата?Усещането, че светът е малъкв ръкавите на пъстрото ти детство?Такова ми е, като те сънувам…Безвремево, с трапчинки от усмивка. И после Утрото неканено нахлуваи мислите ми бавно те изпускат…Обаче си оставаш в мене. Като трепет.Като рисунка по стъкло със дъх.Напук на мислите, сърцето те запомня.И боцкаш тихо в синия му пулс. Caribiana

Редактирано 29 юли 201411 г. от Уиш... (преглед на промените)

Безумна съм. Такава ме обикна.И грешна съм. И аз съм като теб.С лъжата не успях до днес да свикна,обича с болка моето сърце.Безумна съм. Косата си не скубя.Достойнство имам. Хубаво лице.Работя. Имам хъса да не губя,постигам всичко с двете си ръце.Безумна съм. И страшно ми отива.Не ми се случват лесните неща.Пред мен светът понякога се срива.Ти знаеш с мен каква е любовта...Безумна съм! Безумно и обичам.Безумно съм приятел чак до гроб.Самичка срещу всички често тичам,не съм родена, за да бъда роб...Безумна съм! Безумен е животът...~ С. Йорданова

Живей, когато имаш всичко,или от всичко си лишени късаш думите на срички,за да не паднеш в техен плен.Живей, когато ти се плачеили от плач си отвратенот бели вълци и гризачи,които ровят в твоя ден.Живей с умората на всеки,сънувай неговия сън,и ако всичко си отрекъл-повикай Слънцето отвън.Живей, когато те разлюбятсветкавици и ветровеи нежността започне грубос метални устни да зове.Живей, дори да си измаменот собствената си съдбаи вместо да усетиш рамо- усещаш нечий нож в гърба.Живей за всичко !А когато в живота всичко изгоривдигни се пак и без остатъкостанките му събери.Живей и всяка адска жегас капчукова вода полей!Дори да ти коват ковчега- живей, приятелю, живей !Автор - Евстати БурнаскиПосветено на Матей Шопкин

ПИСМО

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
в доброто
и в човека,
в романтиката,
в празните
копнежи?
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха пощада.

А бяхме млади,
бяхме толкоз млади!...
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...

А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.

Сега е нощ.
Машината ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
ще се умира.
Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!

 

Автор Никола Вапцаров

Тя ли е... ?

Навън е тъмно, пак си сам

и само някакъв щурец се чува.

От чашата отпиваш неразбран,

а тя отново някъде пирува.

Ще имаш ли повторно в нея вяра,

след тежките обидни номера?

Преглътнал си поредна изневяра

на безсрамната ти хубава жена.

Дали ще имаш сили да се справиш

и да забравиш невъзможната мечта?

Не е ли по-добре да се изправиш

и да посрещнеш любовта!

А може би тя е тъй голяма,

че ще попиташ Бог - къде ли е била?

Тогава вярвай ще откриеш смисъла

на истински красивата Жена!

Със тези мисли в миг заспиваш,

щурчето нейде пак си пей,

луната нова ще сънуваш,

за тебе знай отново ще изгрей...

Ева Георгиева

Редактирано 19 септември 201411 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

В тъгата,самотата, вика ме, крещи..Дали ще видя аз отново, твойте очи?Червените ти устни, очите кат звезди,усмивката ти нежна си спомням как блестиИмахме тогава всичко,а къде отиде то?Превърнало се в нищо,отнесено листоБезспирно тебе те сънувам,как да забравя, аз не знамтвойто име изрисувановъв моя сън, в моята мечтаЧувствата бавно отминават,но споменът остава скъп,и често там в тъмнинатааз търся твойта нежна плът

 

В забравата дълбоко нейде,чувства притаени спят,и ще срещна аз безсилентъгата,болката, ноща...Но там дълбоко в мрака,дебне само самота,напомняйки ми непрестанноза изгубената ми душа

 

С.Д.

Редактирано 5 август 201411 г. от wish_bg (преглед на промените)

 

Разлива се тъгата ми – вода,в която плуват хиляди причини.Говоря си с ранимата треваи търся начин как да я премина.Повдигам крак, но сянката стоии погледът ѝ стъпва върху мене.Разбирам, че това е онзи миг,във който се разбираме зелени.Един щурец (навярно католик)с елегия една ме причестява.Усещам, че това е онзи миг,когато за последно те забравям.Отвъд дъжда – внезапно завалял,под млъкнала камбана съхне спомен.Заравям страховете в мрака бялсъс дръзките очи на Антигона.И миг преди животът многоликс най-тъжното лице да ме задави,аз вече знам, че всеки следващ мигще те обичам. Както те забравям.

 

 

Мартин Спасов

Напред

Когато мислиш, че живота е прекрасен

и замъци строиш с човек любим,

в един миг всичко се стоварва -

света ти се разбива, изчезва като дим.

И вместо да опитваш бедата да поправиш,

събирайки парчетата разпръснати безчет,

че казват счупеното носи щастие,

но не назад, а тръгвайки напред.

С червен конец заший сърцето,

така, че то по-малко да боли,

вдигни глава и отмести пердето,

затварящо и двете ти очи.

Ще видиш, че съдбата ти подсказва,

да крачиш смело най-отпред.

По пътя някъде той ще чака,

заслужил е да бъде с теб!

Ева Георгиева

Редактирано 19 септември 201411 г. от Trichocephalus (преглед на промените)

Еуфория

 

 

Защо пищиш? Звукът не е убежище
и в полунощ ще влезе друга стража.
Страхът настръхва и се свива в себе си,
става само косъмче в пейзажа.
Една плашлива нощна пеперуда
прелита като нощна еуфория
и аз прелитам, но това е друго -
словесното подобие на полет.
Висят и се накланят хоризонтите,
епохата изглежда заплашителна.
Забождам красотата на ревера си
и се оттеглям в друга недействителност.
Там, търпелива като стара циганка,
дояждам превъзходните остатъци
от вчерашните споделени мигове.
А на вратата чука свободата..
Във крясъка потъвам, сякаш в себе си,
а тялото ми обитават скитници,
наместват се удобно друговерци...
Но всяка самота е любопитна
единствено към тембъра на ехото.

 

 

 Виолета Христова
 

Редактирано 14 август 201411 г. от Уиш... (преглед на промените)

Простите неща

Колко глупав съм бил, че съм писалсамо умна щом имал съм мисъл ,а щом нямал съм, само когатопоне чувство съм имал богато.А вас – мислите, чувствата прости,вас – неидващи само на гости,а извиращи в мен постоянно,и умиращи в мен непрестанно-като „храня се“, „дишам“, „пия“,вас – съставящи мене самия,вас съм смятал за дребни и скромни,недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,сега виждам как вие, коитобезрасъдно във времето прежнонастрани съм отхвърля небрежносте се бутали тайно със лакът-„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбирасред това дето в него извира,туй което би умно звучало -та това е лъжа поначало.И простете ми старите грешки,мисли прости и чувства човешки -

лъх на спирт от полирана маса,дълъг път във вагон втора класа,нежна радост от туй, че сме дваманесъзнавана обич към мама,вкус на ябълка, слънце във двора,мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,нова мисъл ми идва такава. -Да! Добре е, щом хрумне идея,но не е ли по-умно без неяи не е ли по-просто и честнос мисъл стара и чувство известнода си казваш ей тъй, непредвзето,туй което ти казва сърцето…

Валери Петров