Стоим си.
Мълчим.
Пием,
аз бира, ти джин
и гълтаме дим.
За да не забравяме,
не запомняме.
Има какво да си кажем,
макар да сме си казвали всичко.
Гледа ли този филм?
Слуша ли тази песен?
Чете ли този поет?
Нима животът е толкова лесен?!
Тесен коридор,
по стените един и същи портрет,
на непознат човек,
говорещ, някъде вътре в теб
с мегафон,
подсказва ти бъдещето.
Този шибан вътрешен глас,
гласът на несъществуващото,
те бута напред.
Ред по ред,
разливаш себе си
по масата и по белите листове.
Понякога писваме си,
понякога липсваме си.
Понякога в празни минути,
набутваме цели планети.
Разказваме си, какви бихме били
ако не бихме могли
да се реем по своя си начин,
по нашия свят, светът в главата ни.
Светът на целия свят е
негатив на нашия.
Кашлям, за да си спомня,
че имам два бели дроба
и смъртно тяло.
Ти май кашляш по същата причина?
Стоим си безсмислени.
Аз пия бира,
ти пиеш джин,
но без лед,
защото е зима.

ОТВЪД ЛЮБОВТА

Разделяхме се спокойно,
което ще рече - окончателно.
И вече бяха излишни
заобиколните думи и погледи.
Затова...
Очи в очи додънно за пръв път
се срещнахме на прощаване.
Бе късно и все пак с един-
единствен миг разполагахме -
достатъчно...

За да надникнем
отвъд любовта
и да видим стъписани,
че отвъд любовта
е пак любов,
тъй както отвъд хоризонта
е пак хоризонт.
И още по-необятен.
И още по-миражно
непостижим.

Тръгваш си!

-----------------------

Когато ти си тръгнеш и за сбогом ми протегнеш ръка, Ще наведеш на прага ти глава, ще те пусна, на второто стъпало ще съжаляваш за това, егото ти ще надделее и ще продължиш надолу някъде във вечността... Ще минат може би години...Самотата ще те смачка... Едно позвъняване сред нощ. Здравей, аз съм, помниш ли ме? Сбърках аз тогава и прости ми моля те прости! Една слушалка само ще мълчи до болка..Сълзи ще капят! Късно е! Нали?

Ерос и Танатос

Знаеш ли за онези обещания между нас? Хубави...единият изригваше към другият и другият към него,никой не спеше и будуваше и ги препрочиташе хиляди пъти...Дано да е така завинаги! Времето е това което ще ни каже дали сме били прави...

Ерос и Танатос

ОТКРОВЕНИЕ

-----------------------

Прободено и смазано, предадено, самотно, тъжно и забравено… Сърцето ми затворено в кутия, реших от мен и другите да скрия. Какво накара ме да го разкрия? Защо реших да го открия? Металната кутия разтворих и сърцето си за теб отворих… Как реших да го направя? Себе си неможех да позная… За кратко полетях, почувствах се щастлива… За теб и мен мечтах, за страстна нощ красива… За устни и ръце, слели се в безкрая… За туптящо сърце, отвело ме в рая… Сега не знам защо излъгах се да мисля… че може да летя, че може да обичам… без болката жестока отвътре да раздира… И може ли сега любовта си да изтрия? Прободено с кама, да върна пак в кутия… Сърцето си едничко, в тъмното да скрия….

Анита Богословова

Редактирано 24 август 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

Взел ме Дявол

 

На клади колко горях зарад тебе, Дяволе !
Душата си обещах – да те любя, Дяволе !
Юнаци колко затрих, че на теб се правеха.
Небесни кули руших, че в тях теб те нямаше.
Подметки колко изтрих да те диря, Дяволе !
Отрова колко изпих да те чакам, Дяволе !
Но с вятъра се сдружих – да те гоним двамата.
И вдън земя се скрих, и накрая хванах те !
Затвора ти съградих във сърце ми, Дяволе !
За тебе там нагласих трон Господен, Дяволе !
И дяволски се гордях, че затворих Дявола.
Но скоро се поболях – любовта ми няма я.
Та вържа ли те за мен, аз убивам бляна си.
Предаден и укротен, за какъв дявол си ми ?
По дяволи си върви, Дяволе ! Завинаги те заричам
Да не взимаш мен, Дяволе, че после кой ще обичам !

 

автор: Мадлен Алгафари

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

 

Блага Димитрова

 

Редактирано 26 август 201510 г. от Aumi (преглед на промените)

Видях да си отива любовта,
не се прости, не каза накъде;
отиваше си, както си дойде:
видение и спомен за цветя.

Спокойна, бездиханна, мълчалива ­
по-тихо нищо тъй не си отива.

И нищо друго на света не знам,
което тъй да те оставя сам,

невидимо ­ да можеш да го спреш,
безименно ­ за да го позовеш.

Остава ни да чакаме сами,
какво ще правим в този празен дом?
Ела, седни до мене мълчешком
и спомен някакъв в очи вземи.

лорд Байрон - Гуяр

Надмогнал свойта земна смърт

от този гръб за първи път

излизаш ти - един Вампир -

и вдигаш своя кървав пир.

Дори роднини не щадиш -

вред сееш кървави следи.

Но мразиш горкия си дял,

сам друга орис би избрал,

че всяка жертва в своя час

те разпознава и без глас

проклинат те, Кълнеш ти тях.

Цветята ти угасват в страх...

Иди при своя гроб такъв -

дъхтящ на смърт, окъпан в кръв

и с демони зли до край

ти свойта участ изгуляй,

дордето призрак по - свиреп

не погне тях, а с тях и теб.

***

Нож в сърцето ми заби се

Нож в сърцето ми заби се

и разкъса го докрай.

Ала то не спира да тупти

щом погледне твоите очи.

Вяра, обич и закрила

искам само аз от теб.

Тъй ли трудно е да знаеш

как сърцето ми тупти и шепне тихо:

"Обичам те! Прости ми ти!"

***

Самотно сърце

Ножът продължи да се забива,

все по-дълбоко,

а кръвта не спира да тече,

но дали ще има място

за още рани в моето сърце?

Знам, че не ще изтрае вечно,

уви не е от камък, ах, дете...

Накрая ще се превърне

в поредното разкапано сърце...

И от него като птица

ще изхвръкне любовта

и ще се загуби нейде самотна

във нощта...

А дали няма просто да изсъхне и умре

това мъничко сърце?

Дали любовта не е просто приказка,

разказвана ти още от дете?

Това да е причина да продължиш

по своя път...

За да вярваш в тоз живот,

Да имаш сила за напред?...

***

Анатема

В царството на паяците черни

бялото е сатанински цвят.

Само някой в него да се мерне -

кожата му в миг ще съдерат.

Черни тоги носят чинно всички.

Черен мрак в душите им цари.

Там и неродената тревичка

знае с цвят какъв да не цъфти...

И защо е таз омраза бясна?!-

Някога, през древни времена

хванат бил прадядо им натясно

в плен на бяла, готина муха.

Вместо нея той да омотае,

тя излъгала го. Смяла му се с глас.

От тогава – ясно - то се знае,

бялото изгубва своята власт.

Анатема, бяло съвършенство!

Заклеймено, в ада да гориш!

Черното е истинско блаженство.

С него - факт -не можеш да сгрешиш.

***

...а аз ще съм за теб защитник,

магьосник, бард, или пък скитник

лъч слънчев или облак сив

лист розов или пламък див

ще бъда буря, вятър бесен,

и нежен звук, и птича песен...

***

- Защо има сълзи ?!

- Вече ги няма !

- Защо плачеш ?!

- Вече не плача !

- Къде е сърцето ?!

- На парчета е вече !

-Къде ти е душата ?!

- Съдбата я смачка и ми я хвърли в краката!

- Къде ти е усмивката ?!

- Дълбоко в прахта. От фарса и мъката е сменена тя!

- Ами къде е щастието ?!

- Забравих го вече - то е толкова далече!

- Тогава защо имаш още мисли в главата ?!

- Може би това е отплатата за изгубеното сърце и душата!

***

Това съм аз

Пак нощта ще ме обгърне

И погълната от тишина

В прегръдките ти ще потъна

Под бледа луна.

Плътта ти ще разкъсам,

Както късам тънка връв

И жадно ще отпивам

От твойта бледа, рядка кръв.

Моето сърце е камък

На нощта съм аз дете

Знай, когато ме прегърнеш,

Твоето завинаги ще спре...

***

Молба

Щом така ме омагьосваш

С твойта тъмна, властна нощ,

Строга, нежна, замечтана

И безмерно сладка нощ –

Тоя свят в тъма чаровна

Ти край мене угаси

И живота ми навеки

С твоя купол угаси.

Самотното сърце е мое и моля да се свали!

Не ми пресичай пътя със омраза.
Ако не ме харесваш – отмини.
Ехидната усмивка на лицето ти
душата ми ранява и боли.
Животът ти от моя не зависи.
Аз хляба ти на масата не ям.
Не ми доказвай своите си истини 
и моите на теб не ще ги дам.
Върху ми не изливай с думи ядни 
безсмислени и страшни бесове.
Светът е свят – пред Бога с теб сме равни,
за всеки има слънце, хляб – небе.
Не трябва даже и да ме обичаш.
И тебе няма аз – щом ти не щеш,
но стане ли ти тъжно – сам самичък
пред моята врата – ела и влез.
Аз няма да те съдя – и приятел
ще те наричам – всеки Божи ден.
Сега не ме ранявай със омраза -
иди си и бъди благословен!

 

Maргало

 Сватбата на мама

 

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.

 

Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

 

 

Кълвачът

 

Бяхме деца - подивели от смях и бръмчене,
с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.
Летяха вихрушки от прах и пера подир мене
и ти, куцо пиле - мое малко момиченце.

 

Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?
Аз поисках - за него - да те целуна.
И забравили, че отдавна у дома ни очакват,
запламтяхме в копривата, както във фурна.

 

В храсталаците сенчести се притискахме лудо -
не усещах, че нося в петата си трънче.
Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,
зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.

 

Докато те науча да сричаш цялата азбука,
за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка...
А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,
видях, че кълвачът е мъртъв - кълвачът не диша.

 

Видях и окото му - разтопено от слънцето захарче,
и заплаках, заровил глава във перата му тънички.
Беше се стъмнило - ти през копривата бягаше.
А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.

 

Борис Христов

Редактирано 27 август 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?... Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: - Мълчи! -
спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.

Валери Петров
(22.04.1920 - 27.08.2014)

 

Поклон пред паметта на любимия и неповторим Валери Петров!

И аз ще споделя нещичко от хвърчащия Човек - Валери Петров.

Поклон!

 

ПОВРЕДА В МРЕЖАТА

 

Един кош важни работи, пропуснали срока,
имах снощи да свърша, и в миг спряха ни тока!
Поне денем да беше, а той взе, че угасна
вечерта – със две думи, неприятност ужасна:
нито книга да взема, нито ред да напиша,
телевизорът, тъмен, мълчи в своята ниша
и можех единствено да седя във креслото
и, вторачен във тъмното, да си мисля каквото
ми дойде наум. И така, по принуда,
петнайсет минути, мълчалив като Буда,
се домогнах до мисли, е, не всички елмази,
но три-четири свестни, и сред тях беше тази,
че както заети сме непрекъснато всички
да мислим за работи, крайно важни в кавички,
във същност за нас генерален проблем е,
че за истинско мислене не намираме време.
Погледнах навънка
през завесата тънка:
затъмнен бе кварталът и, уж стари познати,
бяха всички прозорци само черни квадрати,
но сега в тях не виждах нищо мрачно, зловещо,
а, напротив, си казах: И там мислят над нещо.

и от мен едничко Валериево Петрово

 

Към музата

 

 

Понеже на Ерато (със акцент върху Е-то)
според сказанието, официално прието,

във кръжеца на музите било наредено
да се грижи за лириката, аз си мисля: - Добре, но

на поетите армията е толкоз голяма,
че навярно възможност практически няма

една муза, единствена, да помага на всички
във труда им със разните там размери и срички.

При това за поетите е отдавна известно,
че по техните почерци разпознават се лесно,

тъй че муза различна ще е нужна за всеки:
за един – с тръбни звуци, за друг – с тонове меки,

за трети – сълзлива, за четвърти – надута.
Тъй си мисля, и тъй като съм в горчива минута,

за теб се досещам: - А ти, мойта, каква си,
от кой извор Делфийски ръката ти кваси

челото ми сбръчкано, склонено над листа? –
И при тоз ми въпрос ти от мен, хумориста,

дитирамби да чуеш хич недей се надява –
аз, понеже усещам, как, ефирни, тъдява,

на хитона ти диплите над главата ми плуват,
направих дотука тоз класически увод

със цел да ти кажа, и то пред мнозина,
щура дъще на Зевса и на Мнемозина,

че направо е грозно и на нищо не мяза,
това, дето в живота ми неведнъж ме заряза,

когато за тебе имах сума ти време,
пък от теб нито помен – Плутон да те вземе! –

а сега, като вече съм от финала на крачка,
на гости дошла си ми, глупачка с глупачка!
 

Безкрайно благодарна съм на Бога
не за пари, късмет и красота,
а за това, че с Божа помощ мога
да съм щастлива с малките неща.
Опива ме ухание на цвете
вълнува ме осанка на дърво,
неказаните думи на ръцете,
които ме докосват със добро.
Един изпълнен с благодарност поглед,
една красива песен за любов,
един заслон в снега с дърва за огрев,
молитва за кураж във пътя нов.
Безкрайно благодарна съм на Бога,
че усет ми е дал за красота
и с нея пребогата съм щом мога,
да я намеря в малките неща.

Жива Кюлджиева

Когато бяхме малки нямахме търпение да пораснем.
Содата се превърна във водка,
колелата в коли, а целувката в секс.
Помните ли, когато раменете на баща ви
бяха най - високото място на света,
а майка ви бе вашият герой?
Състезанията се състояха в това,
кой можеше да тича най- бързо,
"война" бе просто игра на карти.
Най- силната болка, която изпитвахте,
бе когато ожулехте коляното си,
а сбогуванията означаваха " До утре ".
А нямахме търпение да пораснем.

ЛЮБОВТА Е ОПИАТ

Любовта е опиат,
дрога някаква, магична!
Хормонален водопад,
вирус, болест романтична...
На брега на цъфнал ад!

Пие се почти на екс,
струва си да се опита!
Тя е химия и секс,
болка вляво... недопита.
Конституция, Кодекс!

Любовта е опиат
в шоколадова глазура!
Може да е занаят,
ерес, лудория щура...
Или пък хроничен яд!

Любовта е храм в степта,
в него влиза се на пръсти!
Лед изпръхнал от жарта...
Може Сатана да кръсти
с кръст изваян от страстта!

Любовта е опиат,
приказка, но без поука!
Листопад от звездопад,
недоучена наука,
порив, смърт, надежда, глад...

Скрий ме
Да разбия сърцето ти?
Мога.
Да обичам до лудост ли?
Да!
Да съм твоята скрита тревога -
да си мойта желана съдба.
Да съм изворът, който извира
и събира в очите ти страст.
Да съм глътка от твоята бира
с теб на бара в среднощния час.
Да съм чужда и твоя, и ничия,
да разбия и други сърца,
да съм аз и да бъда различна,
да съм майка на твойте деца.
И във името твое се вричам,
и заспивам, и ставам в зори
с лудостта, че до болка обичам
и че моята лудост си Ти.
И ме искай такава, каквато съм -
разпиляна, изгубена, твоя.
Мога само Любов да ти дам,
просто скрий ме в прегръдката своя.

Нямам сън. Нямам студ. Нямам спомен.
В мен остана единствено страх.
Страх от обич, насила отровена
и погребана в мрак и във прах.
Нямам Бог. Нямам кръст. Нямам мисли.
Само болка, противна и зла,
с черна кръв по сърцето изписана,
подплатена с ненужни слова.
Нямам чест. Нямам власт. Нямам пламък.
Изгорих всички стари сълзи.
Нямам нищо. И тебе те няма.
Няма как - тази нощ ще боли.

Редактирано 30 август 201510 г. от Ерос и Танатос (преглед на промените)

 

тялото е храм за малки мигове
капан за залези и дишане във тъмното

 

страстта е изгубена черупка от мида
а намери ли си половинката

 

заедно правят и соленото на вълните
и виковете на птиците

 

тогава се сбъдва морето

 

Ана Петрова

 

 

Моля се на август да остане,
ако може, да не тръгва още...
Сякаш ми е много, много рано
да изпратя топлите си нощи...
Имам си пътеки непребродени,
сини сънища, недосънувани...
Август да не бърза да си ходи!
Време искам, да се налудувам...
Да запомня на щурците песните,
също да си скътам морски вятър,
после да повярвам колко лесно е
да съм себе си. Да бъда лято...
Да запазвам мигове в сърцето си –
с дъх на август... Да не си отива!
Нека да остане малка вечност.
Точно колкото да съм щастлива...

 

Мира Дойчинова - irini

Модерни времена

Нагоре вдигам негатива,
преди година само снет.
Тук в двора сме. А там - сред нива.
А тук - с войник и сладолед.
Но в миг усмивката ми бяга
и аз се взирам удивен:
що дири този симпатяга,
усмихнат весело до мен?
Да, някога са си живели
с по-бавни темпове все пак.
Сега не сме се още слели,
а другият е вече враг!

Валери Петров

Ще плачеш за децата си, Българийо,
макар че днес ги гониш със презрение!
От гаврата над хората измамени,
изчезна вече цяло поколение!

Децата ни Родината намразиха,
прокудени без капка уважение.
Бащината клетва, те не спазиха.
Изчезна вече цяло поколение.

Ще плачеш за децата си, Българийо,
щом детските площадки са история.
Родината е болка неизказана.
На картата сме вече територия.

Ще плачеш за децата си, Българийо,
че тука днес е раят на мръсниците .
Изсякохме горите си до корени,
от тук ще си отидат даже птиците .

Ще плачеш за децата си, Българийо,
за последно щом забият пак, камбаните.
Кой ще ни изпрати във отвъдното?
С обич кой ще ни превърже раните ?

 

автор: Пейо Пеев

Аксиния Михайлова - Други са

 

 

Не е това, което са те учили,

и това, което историята помни,

не е:

 

сюжетите са други,

не странстват вече по земите

около вътрешното море,

затворени в кожени подвързии,

в търбуси на гайди 

през девет планини в десета.

 

Ще ти подаря пясъчен часовник,

за да не объркаш посоките:

ако минеш през протока

и следваш вървежа на песъчинките,

ще стигнеш бреговете,

където съм родена,

и боговете, на които се моля,

ще познаеш.

 

Странстващи сюжети,

странстващи езици,

умножават се,

преплитат се,

сливат се в гранични земи,

в устия,

под мостове

и подмишници...

 

В леха от сънища ще се намерим,

в гора от макове ще те изгубя.

* * *

Лисицо безподобна,
празен залез
на много часове и обещания!
Не знам къде си тръгнала,
бездомна,
но много ще ми липсва листопадът ти…

 

Не, всъщност – няма…
Всичко ще ми липсва –
развените ти думи като вятър,
разнеженото ехо на гората,
с което ме намираше понякога.

 

Лисицо безподобна,
кръв последна,
защо не те откривам в тази кожа,
защо ми е напълно невъзможно
да те повикам
и да те повторя?

 

Не си лисица ти,
душа под ноктите,
рисунка, нажежена до безкрайност!
И винаги си гладна,
искаш повече,
но не ми останаха детайли…

 

Лисицо безподобна!
златен белег,
от огнените клади на небето.
Не знам какви са другите последици
от твоя огън,
но опашката ми свети.

 

 

 

СЛАМЕНАТА КЪЩА

 

Не ми се обяснява. Тишината
е разговор със друго наметало.
Да помълчим – неясни са нещата.
Какво сме скрили, за да го познаем?
Страхът от яснотата ни събира
под покрива на сламената къща.
Не ми се обяснява. А “разбирам”
е само синонимът на “прегръщам”.
Заобикалям общото жужене.
И моят кошер има тайни стаи.
Не кръв, а смисъл да тече по вените,
така ще си останем неразбрани.
Не ми се обяснява. Няма нищо
в дълбоките джобове на тъгата.
И ясно е, че трябва да прелистим
на друга страница или на друга дата.

 

Виолета Христова

"Колко пъти ти казах - живея високо.
Всеки облак е мой. И всяка звезда.
Нямам време изгубено. И нямам посоки.
Нямам глупави мисли...
Имам крила!
Имам табун от коне - еднорози.
Имам измислици. Цял гардероб!
Имам пясъчни замъци. И изгреви в розово.
И съм Слънце опалващо...
И съм летен потоп...
Колко пъти ти казах...Душа - любопитница
как да вържа на тази Земя?
Все ме дърпа нагоре...Викат ме птиците.
Нямам време за губене.
Имам крила! "
Caribiana

И ще взема да хвана гората

 

Нещо взе, че ми кипна под веждата
и сега ще затръшна вратата,
ще си метна на рамо надеждата
и ще взема да хвана гората.

Нека всички си хапят езиците
и протестно да клатят главата,
във фонтан ще си хвърля жълтиците,
а пък после - ще хвана гората.

Който ще да ми мие чиниите
и полива във къщи цветята,
колелото ще яхна, ще видите -
още днеска! И хващам гората.

Да завъдят молци и хлебарки
панталонът, сакото, полата...
Аз коприва ще ям с манатарки,
само нека да хвана гората.

Не ми трябва ни грим, ни прическа,
ето - пуснах си вече косата.
Статус "Дим да ме няма", от днеска!
Който пита за мен - съм в гората!

 

Павлина Соколова

Иван Ланджев - Цитирани автори

 

Треньорът ми по шахмат
казваше:
"Играй си твоята игра."

Треньорът ми по бокс
обичаше да казва
"Лев-лев-десен-ъперкът, 
и оня на земята!"

Професорът ми по медиевистика
напомняше, че
"Аз съм оня, който съм".

И тримата са прави
по различно време на деня.

Редактирано 3 септември 201510 г. от sisone22 (преглед на промените)

За пореден път ще призова постващите в тази тема, моля ви посочвайте авторите на произведенията, които слагате тук !!!

Не посочвайки автор, вие представята това произведение за свое !

Редактирано 4 септември 201510 г. от shefkata (преглед на промените)

Жена ли е, не струва и петаче,
наречена да бъде тъжна сянка,
безименно и кротко да се влачи
на някой мъж след гордата осанка.
Жена ли е, теглете и куршума!
Че току-виж за миг ви е предала.
Една жена не дава мъжка дума,
щом ябълката змийска е изяла.
Жена ли е, пред нея треперете!
Че тайната си векове е крила
и няма как да разберат мъжете -
във слабостта е истинската сила.

 

автор: Ники Комедвенска