КОНТАКТЪТ

Бях си леко поизпатил,
та след трета нощ безсънна
рекох на един приятел
просто, ей така, да звънна.

Звъннах. Никой. А след време
изяснен ми беше факта,
че желаел да подремне,
та издърпал бил контакта.

Виж го ти! Ех, знае господ
и за мен е туй привично
и все пак усетих този път
в него нещо символично:

този „Няма ме!” писука,
друг наистина го няма,
трети е до тебе тука
като зрителна измама.

Де сме ние, ей, другари
от младежките колони?
Нещо да не ни завари
с откачени телефони...

Валери Петров

Дали е важно?..

Дали е важно най-накрая,
да си заминеш просто сиромах.
Да влезеш тихичко във Рая,
изкъпан, чистичък…без грях..
Дали е важно, да си беден,
или да си като кристал богат.
Да си живял живот вълшебен,
или си ръфал сух комат…
Дали си яхал в такт парите,
или пък просил си от минувач.
Дали си поиграл добре с жените,
или държал си нож по здрач...
Дали си бил щастлив, кажи си,
или си бил нещастен звяр.
Ей, гроба чака те, легни си,
лопата чака те с гробар...
Но не, не бързай! Стой! Почакай!
Прости на своя нежен враг.
С приятел пръстите пощракай,
преди да ти даде душата знак…
Човек умира и богат и беден,
и си отива, носещ своя кръст...
По важното е да си бил потребен,
преди да станеш…шепа пръст…

 

Следващата половина на живота

И мога ли да се обръщам на "ти"
към очите, които ме носят в този живот?
"Аз" така трудно се изговаря.
И в неговата мълчалива вечност
нещо съществува.
И после само се повтаря.
После се повтаря до изтриване.
Четвърт век пълзя по тази вечност синя.
Понякога съм страх.
Понякога съм ръбчето на видимото.
Друг път съм останалото,
т.е. миналото...
Но ако поискам да отида от другата страна
и да отхапя
следващата половина на живота,
кой ще ми отвори?
Защото хоризонтът е вратата.
И всички пътища след нея
са нагоре.
Но в родната си къща
и слънцето е мъничко момиче.
А зимата - голяма.
Започва от устните
и стига до върха на планината.
И ако поискам да порасна,
кой ще ми отвори?
Може би Стопанинът
на думите и хората,
който пише по стената със перо от птица.
И все ни бърка имената.
Но никога очите.

В.Христова

 

Тирада

Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за ядене -
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.
А огледалото се смее!
А календарът остарява!
Насън се питам: "Как живееш?"
И отговарям: "Криво-ляво."
Насън се хуля: "Женско семе!
Хлопни вратата и избягай!
Ако се плашиш нощно време,
грабни в ръката си тояга."
Но съмне ли се, пак оставам,
тъй както винаги наяве:
при тия мебели за сядане,
при тия прибори за ядене,
при тоя страшно скучен свят,
при тоя ад, при тоя ад.

На мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички -
такива малки като гумички:
че еди-кой си се завръща,
че еди-кой си купил къша,
че стихове секат поетите,
тъй както се секат монетите!...
Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра -
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.
А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце - кръстосани под лоба,
с очи - избистрени от страст,
с гърди - останали без глас.

Иван Донков

Редактирано 19 октомври 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

В един порочен свят - да имаш доблестта,
в един безволев свят - да се окажеш смел,
в един предал те свят - да си докрай почтен,
в един пропаднал свят - да се държиш добре.
В един ужасен свят - да си при милостта,
в един пристрастен свят - да бъдеш справедлив,
в един безсрамен свят - да правиш добрини,
в един омразен свят - за всичко да простиш.
В един продажен свят - да съхраниш честта,
в един безчувствен свят - да си с човечен дух,
в един убийствен свят - да сътвориш живот,
в един свръх болен свят - да си останал здрав!
В едно НЕ твое време - да бъдеш който СИ!
Едуард Къмингс

Надежда

Добър ден. Имам едно оплакване –
(направо си е жива рекламация) –
след цяла вечност напразно очакване,
връщам Надеждата – за реанимация.
Не подлежи на замяна? А в склада?
Дали няма нещо бракувано?
Иззето е всичко? Е, браво!
Безнадеждните едва съществуваме…
С кого разговарям, прощавайте?
Ооо, май съм объркала номера…
Не търсех Бог, извинявайте,
а само Човещината у хората…
Сега ще затварям, че имам работа.
И да доставите скоро Надежда.
Моята едва диша, но… Карай.
Ще се понасяме още, изглежда…

Вяра

Пак съм аз. Добър ден.
Да, за Надеждата съм наясно.
А малко Вяра? „Под щанда”? За мен?
И Вярата свърши? Прекрасно…
Кога ще получавате стока?
Сега сте в ревизия? Извинете.
Изведнъж загорча ми живота
и рекох да звънна… Простете.
Не, в Господ не умея да вярвам.
Ама пак ли сте Вие?!? Чудесно…
Добре съм. Не се оплаквам.
Но с вяра се диша по-лесно…
Е, как така какво ще я правя?
Светът е объркан до лудост!
И нищо вече не ми остава,
освен да повярвам във чудо…
Това е всичко. Затварям.
И на мен ми беше приятно.
Скоро да докарате Вяра,
че си искам живота обратно.

Любов

Да, аз съм. Звънях ви наскоро –
за Надежда и Вяра да питам…
Не, с Господ не ми се говори.
Летя. Или поне се опитвам…
А криле случайно да имате?
Само за ангели? Логично.
Даже със връзки се взимат?
Ех, и там като тука. Типично…
Извинете, нещо не ви чувам.
Любов сте докарали? Боже!
Любовта дали се купува?!?
Няма как! Няма начин! Не може!!!
Със Надеждата даже да кретаме,
а пък Вярата хич да я няма,
от Любов е направен човека,
и със обич закърмен е само!
Сега не желая промоции.
Имам си едно съществуване,
и с Любов ще си уча уроците,
колкото мога. Дочуване.

Мъдрост…..?

Поуката до болка ми е ясна:
Животът ще залязва, ще изгрява…
Но в този свят, тъй хванал ме натясно,
аз имам опции да оцелявам –
Надеждата покълва в малко зрънце,
със Вяра и сълзи ще я поливам,
Любов ще я прегърне – сякаш слънце!…
И пак вървя…към себе си…щастлива…
Но тука някой вече се досеща –
звънях четвърти път на Господ,
че трябваше да го помоля нещо –
парченце Мъдрост …Толкова е просто –
Животът ще изгрява и залязва
до края на безкрайните Вселени…
Поисках Мъдрост, а какво излезе?!?
Получих пратка с етикет: Търпение…
…………..
Поуката до болка ми е ясна –
Животът не е спешен случай!
Да, честичко улавя ме натясно,
но само, за да ме научи…

 

Мира Дойчинова-irini

 

 

Тирада

......

Иван Донков

Иван Динков

(неволна грешка е знам, но за да не се обърка някой)

Всеволод Некрасов - Живееше си котка

 

Живееше си котка
котка
просто котка
без котарак.
И гледаше си в космоса
от прозореца
от прозореца
до безкрай.

Редактирано 20 октомври 201510 г. от sisone22 (преглед на промените)

Иван Динков

(неволна грешка е знам, но за да не се обърка някой)

неволна е , да.. мерси за поправката )))

 

Той отвори и се спря на прага.
Гледаха го празните стени.
Гледаха го със очи от влага,
от пирони, от пукнатини.
Колко гола беше, колко бедна
стаята с мъртвешките очи!
Към стените мълком той погледна
и по тях картини закачи.
Закачи по мъртвите пустини
извори и пътища, и бряг,
лесове, небета сини, сини
и слънца, червени като мак.
Закачи усмивки и простори,
облаци, деца и светлини,
закачи света и го затвори
в тези грозни четири стени.
И стените скривайки с платната
— негови единствени неща, —
той превърна стаята в богата,
в най-богата стая на света.

ВЕСЕЛИН ХАНЧЕВ

 

Редактирано 20 октомври 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

И точно през октомври разбрах,
че не е страшно да бъдеш себе си.
Надежда за обич е всеки страх,
но просто му липсва доверие.
И също разбрах, че прегръдките
обещават най-топлата зима.
Наесен ни броят по постъпките.
Добре, че въобще ни има.
Разбрах, че ми липсват птиците,
за да ми върнат небето.
И само с едно тихо „Обичам те”
отново е живо сърцето ми.
Да, точно през октомври разбрах,
че за тъгата са нужни двама.
Единият вероятно съм аз.
Другият – който го няма.

Мира Дойчинова - irini

Кирил Кадийски - Франсоа Вийон

 

 

Вали над Сена. От водата зловещи гвоздеи изскачат
и ми напомнят за дъските, с които мъчи ме палачът.
Какво отново тук ме тегли? Да пия с вас? Да отмъстя?
Париж е денонощна кръчма на кръстопътя на света.
Кое столетие сме вече? Сега ме няма на земята.
Но след дъжда ще ме съгледат - аз съм разпънат на дъгата.

Прихванали се за корема, Химерите на Нотър Дам
повръщат пак бълвоч дъждовен, тъй както съм го правил сам.
И аз от висините слязох - една Химера грозновата;
реших от чуждото да вземам, да изравня все пак везната.
Но кой съдбите разпределя? Да бях поет при някой крал,
не бих се от съда укривал, в двореца сито бих живял.

Да мога да решавам точно и бързо спорните въпроси,
една кама отпред си сложих - тъй както кръст монахът носи.
Мислете вие за душата, мъчете жалката си плът
и червеите вашто тяло - изсъхнало - ще пощадят.
Аз нямам тук какво да вземам. Ще продължа през времената,
но и по пладне ще ви стряскам - аз съм разпънат на дъгата.

 

Бъди до мен Бъди до мен, когато съм сама, когато уморена те поглеждам, когато през безкрайната тъга във тебе търся някаква надежда. Бъди до мен, за да не съм сама, за да изгарям в любовта красива и в теб да виждам своята мечта, за да повярвам, че съм още жива. Бъди до мен, защото съм жена до края, до безкрая, до безброя... Бъди до мен. Завинаги. Сега! Бъди до мен, мъчение ти мое. Албена Петрова

Добре, че си боядисвам тъгата
и си развързвам въпросите,
че си прехапвам устата,
за да пожаля идиотите,
че ми е честна усмивката
към циници и казанови,
че не обичам отбивките
и предпочитам завои,
дори да е тесен пътят ми
и да ми влизат в платното...
Кой си ти да ме съдиш
или да искаш отново
да преповторя модела ти,
защото ти е удобно.
Ако познаваш въпроса си,
за какво ти е отговор?!

 

Мария Лалева

Забърках си коктейл от тишината,
а приказката в ъгъла си дреме.
Познавам си я. Същата, която
не ми се сбъдна никога навреме...
Но аз съм си добре. Сънувам тикви.
(Октомври е. Почти към края вече.)
На есен и самотност съм привикнала.
Ти просто на далечност ме обрече...
Признавам си, не станах Пепеляшка.
Не бях наивна, нито пък добра.
Не вярвах на вълшебните каляски,
които след дванайсет са лъжа...
Самичка си куцукам към мечтите.
Обувката ми някъде ме чака.
Октомври е. Забравих да попитам
кога ще е завършекът на здрача...
И все така, невидимо случайна,
на босо стъпвам, мишките подритвам.
Наум разказвам всичките си тайни.
Реално да се случа ли? Опитвам се...
Не съм родена, за да се оплаквам.
Прескачам се със слънчевите зайци.
А някаква орисница очаква
да бъда твоя. Ще й стискам палци.

Мира Дойчинова – irini

Захладня. Ей така – изведнъж.
Не защото в очите ти няма
нито хъс, нито дързост на мъж...
Застудя. Просто няма измама.
Зарежи тези болни амбиции
да си най- и харесван от всички.
Едно щураво, лудо момиче,
те привлича, защото обича.
Не за друго. То просто е лято.
И душата му топла нехае
за интриги и болни проклятия.
То обича. Защо ли?!... – Не знае.
Не подхранва чужди надежди
и не пита. Често не пита.
И по своему в тебе се вглежда –
и се търси още
в очите ти.

автор: Надежда МАРИНОВА

На младини обичаме мъже
самоуверени‚ самолюбиви‚
които дишат въздух нажежен‚
които пият и не се напиват‚
които ни желаят на часа –
и на часа забравят‚ че ни има‚
които ни измъчват и насън
като съдба необратима.
След тях остава стъпкана трева‚
порои сухи‚ дъх на изгоряло
и дълго‚ много дълго след това
душата ни боли и тялото.
Додето тихо дойде оня мъж
със длан като прохладен лист над тебе –
и ти прозреш накрая изведнъж‚
че доброта ти е била потребна...

Станка Пенчева

Марин Бодаков - Битката за теб

(от предстоящата му стихосбирка с това заглавие)

 

Още си мляко, 
рано е още да си дадеш сметка, 
че битката за реда е отдавна изгубена. 
Колкото да премиташ есента пред витрината, 
красотата, червена и златна, ще продължава да пада сред теб, 
да те саботира.

 

 

Ти за тая вещица ли питаш,
дето всички в селото я мразят?
Тя от сто години тука скита...
Няма име. Викат й Онази.
Веща е в любовните магии -
пипне ли те, ставаш пепелище!
Тръгвай си, преди да те открие!
Ще те омагьоса като нищо.
Ще захвърлиш старите любови
и доде си жив, ще я сънуваш
как дълбае в теб като отрова
и върху сърцето ти танцува.
Ще я мразиш и ще я обичаш...
От живот е даже по-горчива.
Стогодишна... С образ на момиче,
дето само в сънища е живо.
И да знаеш, страшно ми прилича -
ту е огън, ту е лед студена...
В тоя свят суров и необичан
вещици са всички... Като мене!

 

автор: Ники Комедвенска

*

в търсене на огъня
се давиш в хиляди реки
затлачваш се в блата от думи
мисли действия сънища
докато търсиш огъня
правиш салове лодки кораби
хващаш се за сламки пояси
надуваеми кули изкуствени брегове
докато търсиш огъня
криеш в себе си вятър огниво
два сухи клона без птици
музикална кутия любими книги
всичко тежи тежи
изхвърляш по пътя и плуваш
плуваш оставяш се на течението
после отново гребеш и гребеш

а накрая изхвърлен на някой бряг
без светлина без дом без спомени
триеш като безумец
двете камери на сърцето си

и дано не завали преди искрата

 

Ана Петрова

* * *

Есен по върха на клоните,
вечер с вкус на валидол.
Край ли са, начало ли пероните?
Някои отсъствия са дом.
Как да отречем умората?
Нужни са ни нови ходила.
Колкото е трудно с корени,
толкова е трудно и с крила.
Много ветропоказатели,
малко ветрове.
Моля, не надничайте в душата ми,
аз съм облак, не море.

Нито ще зараснат раните,
нито с теб ще сме река.
Уж сме заедно, а има граница.
Уж е есен, а пък то... тъга.

 

Селвер

Сарказъм, надиплил на делника скуката,
усмихва се подло през сива тъга.
Ирония дебне - с кутре върху спусъка -
миг на небрежност от моя страна.

Дебне кога ще заспя сред мечтите си,
уж че подарък ми готви... Но - не!
Само за миг да отпусна юздите си
И съм съборена... На колене...

Сили събирам... И пак срещу вятъра
тръгвам с невяра в мъгливия ден.
Бавно и плахо... Безцелно донякъде
тръгвам сред хора. Протягам ръце...

Гледам през тях, търся искрени погледи,
някой, с когото да си кажем "Здравей!"...
Как след предател да търся довереник?
Сърцето: "Опитай!"... Умът ми: "Недей!"...

Надежда Павлова /Перличка/

 

Кристин Димитрова - Понякога не е важно кой пее

 

На концерта между
"Железни мъже" и "Лай по луната"
музиката биеше шутове
в лицата на разревалите се хлапета,
рок-ветерани с изтънели мускули
тръскаха посивели опашки, тийнейджърки

върху раменете на подскачащите си приятели
размахваха прегрели запалки.
Стадионът пееше, звучеше като опит
да се догони телескопа "Хъбъл" с припева,
и тогава Таня, с бира в ръка, отбеляза,
че лятото е хубаво само по себе си,

а днес е дори прохладно. Наложи се
да го каже на три пъти, с крясъци.
Горе в небето един самолет
ни подминаваше. Дощя ми се
да съм вътре, на седалка до прозореца.
Летях над стадиона, виждах долу

лилавите му прожектори, видях дори
себе си на стъпалата, с недопитата бира,
и направо си казах, че
искам да съм на мое място.
Тази картина
нямаше звук.

Ноември съм. Мъглива и потайна.
Изминах много. Но остана още.
Орисах се със пътища безкрайни –
да търся теб в студените си нощи...
Валя на пресекулки. И затихвам.
Забравих си чадъра до вратата.
Загръщам се в надеждите. Усмихвам се.
А вятърът е прагът на душата ми...
Пък зимата потропва със крачета.
Но още й е рано, ще почака.
Ноември съм. Живея там, където
Луната ще прогони даже мрака...
И с цялата мъгливост и потайност
на моята тъй есенна душа,
дошла съм да ти кажа, че отдавна
едничко само искам. Топлина.

Мира Дойчинова - irini

Трудно е да заплачем,
ясно, за да говорим,
празно, за да останем,
малко, за да се борим,
тихо, за да е болка,
шумно, за да е честно.
Колкото - толкова.
Необичането е лесно.

 

автор: Мария Лалева