ПОЕЗИЯ

Дъжд.
Безлуние.
Мъртви мигове.
Над бордюрите трепкат лампите.
Страшни гърчове:
                              сякаш лампите
 ближат пликове,
                             пускат пликове,
скръбни пликове -
                                за повикване.
Няма сънища за тревогите.
От ръката ми до устата ми,
от устата ми до ръката ми
 фасът - старият - търси в погледа
 незабравена среща с огъня.
Факт е сигурно - през годините,
там - при огъня, с някой - някога
 сме си казали даже млякото:
после млякото е изстинало,
за да имаме бяло минало.

Тъжни изводи - с дъжд напръскани!
Автентичен съм само в порива,
неочаквано грабнал молива.
Всичко друго е:
                           шават пръстите
 и на себе си правят кръстове.

Иван Динков

  Невинна като детско своеволие...   На баща ми

Невинна като детско своеволие,
аз връщам се от своето далече.
Едно червено кръшно главоболие
 залива мойта топла синя вечер.   То кара ме чемширена, бръшлянена
да падна във нозете на стиха ми.
Приемат ме желана, но неканена
извивките на живите му гами.   И чувствам ли се сам- сама и ничия, подмамена от мимолетна слава, ранена от студени безразличия, той властно ,мълчаливо ме спасява.   Сърцето ми задърпва свойте корени, изострят се и скулите ми меки, със крачки ,от умора необорени, аз тръгвам по брадясали пътеки.   По гъвкавите релси на ръцете ми той пуска свойте влакове червени, а някъде на топло зад очите ми узряват като гроздове вселени.   Вземете ги! Побързайте! Как хубаво е с моите загадъчни вселени. Изпийте със очите си вселените родени от стиха ми и от мене!  

Защото като кръшно главоболие

минава мойта топла синя вечер.

Невинна, като детско своеволие,

аз тръгвам пак към своето далече!

 

Недосегната

Въздухът е чер като отрова,
мътен е и страшно ме души.
Вятърът – артист и стар, и ловък -
хвърля се от кестена плешив.

Бих желала в този миг да стъпвам
в пясък побелял от доброта
длани от морето да отдръпвам,
длани побелели от солта.

Искам като прах да побелея,
бяла като брезова кора,
в сенките добри да се прелея
и да бъда като тях добра.

Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.

Петя Дубарова

 

 

 

 

Редактирано 4 декември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

На 4-ти декември преди 33 години светът се разделя с Петя Дубарова - "Слънчевото момиче на Бургас", което остава завинаги на 17. Завещава ни стиховете си, които ще живеят вечно!

ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ
Петя Дубарова

В дланите ми каца слънцето червено -
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,
то - слънцето - със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

Иван Методиев

РИБАТА

web | Пейзажи на душата

Понятията, които са край нас, изгубват смисъл,
когато рибата премине. В свят на тишината
превръща се светът - това е вътрешната същност,
в която рибата сега учудено се взира,
а после най-нехайно
я разпръсква със опашка...

И висшето, и низшето една природа става,
щом перките на рибата
го смесят със водата...

Царице на природата, ти знаеш всички тайни...
Какво е мисълта за теб - единство на душата
с природните закони... Ти народите събличаш...
Коралови горички сред епохите засаждаш...
И радостно се носиш из плътта на океана
към оня свят, към който ние
кретаме унило...

Чрез кръговете водни ти тълкуваш битието...
И вътрешния свят за теб на външното е равен...
Отварят се хрилете ти и бавно се затварят,
тъй хаосът издишва световете и ги вдишва...
И нямат брой звездите и вселените, но де ли
човек от самотата си
сред тях да се укрие?

Да можех като тебе да се слея с естеството...
Да можех, о, за миг да можех аз да те последвам
в неясните ти пътища - ти, скитнице, прозряла,
че думите са само прах, закриващ същината,
че в същност тишина е било
словото първично...

 

Ако убиеш присмехулник
ще се научиш ли на смях?
Ще се изпразниш ли от грях,
ако охулиш богохулник?

Ако застреляш непробуден
ще се научиш ли да спиш?
Ако поробиш пеперуда
ще можеш ли да полетиш?...

Елица Мавродинова

Годините търкалят се в снега,
и всяка е със нещичко различна...
Понесли са и радост, и тъга.
Но силни сме, защото се обичаме...
И всяка радост ни е споделена,
а болката – изплакана до късно.
Годините си тръгват все навреме.
Но спомените им във нас възкръсват,
и белези оставят – за късмет.
Какво да помним, колко да забравяме.
Огнището разгарят, в мен и в теб,
и няма за какво да съжаляваме...
И няма за какво да се отричаме
от всяко преживяно неизвестно.
Не си изобщо труден за обичане.
А с мене любовта се случва лесно...
И все така, посрещаме, изпращаме
Годините, пристъпващи прилежно.
А всяка е различна. Като щастие.
Но винаги изпълнена с надежда.

Мира Дойчинова

Тя, всъщност, зимата не е студена...
Като пуловер от най-бяла вълна
и стоплящи ръцете ръкавици...
Като снежинка, ставаща сълзица,
съгряна от червени детски бузки...
И като рошаво врабче на двора,
кълвящо от ръката на старица...
И като чайник, къкрещ на котлона
и като пукота на цепеници във огнище..
И като дъх, разтапящ ледени дантели на прозорец
в очакване на скърцащи в снега любими стъпки.
Като писмото отдалече с Merry Christmas...
Като надежда... Като вяра!
Тя, всъщност, зимата не е студена...
А споделена ли е - сгрява!

Автор Катя Тонинска, 09.12.2015

С благодарности към авторката на стихотворението, която ме поздрави с него за Рожденния ми ден!

Преди да си отида у дома,
ще свърша всичко. Много ще обичам.
Ще бъда страшно влюбена жена,
ще бъда и самотното момиче,
което нощем ходи по луната
и търси някоя полу-усмивка.
Ще бъда полъхът на тишината.
И малката измислена щастливка...
Ще свърша всичко. Имам много сили
мечтите си да сбъдна до една.
Ще подаря каквото съм открила,
преди да си отида у дома...
Единствено ще отнеса със себе си
една прегръдка и една сълза.
Прегръдката ще ми напомня времето.
Сълзата ще е път. Към вечността.

Мира Дойчинова - irini

Цитат

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

 

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло...

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна - искам мир.

 

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, -

ще пия светлина, лечебни глътки.

И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден.

 

И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

 

 

Когато премина през всички заблуди,
и нищо не пречи да видя живота,
и нямам какво да печеля и губя,
и вече не търся, и нямам въпроси...
Когато мълча и наум се усмихвам
и пак се откривам в очите на хората,
а светът необятен кротко притихва
и някак преставам на инат да се боря...
В момента, когато една тишина
изпълни простора с магия беззвучна,
когато успея да видя съня
и мигом си спомня всичко научено...
Тогава съм себе си. Толкова малка.
Прашинка от обич в безкрая живот.
Тогава разбирам без помен от сянка,
че всичко е просто въпрос на любов.

Мира Дойчинова - irini

Убий простака с мълчание

Мълчах до скоро. Не че нямам думи
(та те са ми едничкото имане),
но знам, че беше казал някой умен:
простаци се убиват със мълчане.

Обаче не умираха. Напротив -
уютно сред смълчаните им беше,
продаваха на бит пазар живота...
...а цял народ в краката им мълчеше.

И чудя се дали да проговоря -
дано пък бесовете да събудя...
Те, лудите, уж нямали умора,
но кой ще ни повярва, щом сме луди?

И нека прах от мен да не остане,
да ме разпънат с всички кръстни знаци:
простаците не страдат от мълчание,
ако не разберат, че са простаци!

Ники Комедвенска

“Аз имам сили само да си тръгна…”

Аз имам сили само да си тръгна.
Но нямам сили да остана.
Не знам в какво съм се превърнала…
Дали е рано? Не е рано.
Напротив, малко закъснявам.
Изпуснах си сърцето някъде.
Забравих как се стига гарата
със най-отдалечаващите влакове.
Не мога, бързам, няма да се връщам.
Това сърце…не ми се търси.
И без това не съм си същата.
Задръж го и не ми го връщай.
Не ме изпращай, мога и сама.
Не помниш ли, ти ме научи.
Затваряй тая смотана врата.
И много бързо искам да заключиш.
Защото знам ли…глупавото ми сърце
ще вземе да ме дръпне да остана.
Но аз не мога. Вече не.
Обичам те. Изчезвам. Друго няма.

Автор: Caribiana

На Коледа се случват чудеса
и всеки дъх е сто пъти вълшебен,
изгрява Витлеемската звезда
рождествен миг на Божие знамение.

Светът притихнал по – добър е днес,
окъпан в светлина – красив до бяло
под златното – безоблачно небе
роди се Младенецът с хляб и вяра.

По улиците всеки път е пуст,
посрещнал е отдавна минувачите,
снегът танцува, като влюбен – весел шут,
припява песни и се дипли по чукаците.

Зад портите звънливо детски глас,
нарича берекет за всяка къща.
Отсреща, при комшиите – у Вас,
посрещат Любовта и я прегръщат.

Да бъде свята гостенка навред,
честита да пребъдва по Земята,
да пълни всеки дом с блага – с късмет.
Ти Коледо, добрувай във сърцата ни!

Маргало

Ранена вълчица

 

Вой към сивото, нощно небе...
Тишината на глътки изпита.
Нараненото, диво сърце
по следите на болката скита.
Огън жълт във очите гори.
Свещи гаснат в мъглата от сълзи.
Тя е силна, но...много боли
и ще вие - самотна и бърза.
В най - потайния кът на нощта,
ще притвори очи изтерзани.
Всяка силна вълчица сама
ближе в тъмното своите рани
и се влачи по росни треви,
дива ярост кръвта подлудява.
Във плътта и пулсира, крещи
болка в много висока октава.
Този звук стига звездната вис,
Господ горе за миг се втрещява
и животното - жив антихрист
в този миг даже Той съжалява.
Вой към сивото, нощно небе.
Тишината на глътки изпита.
Ще ти мине, нещастно сърце,
но за него ти вече не питай!
 

Автор 
Gentiana (Геолина Стефанова)

Защо сме зли, защо сме толкоз лоши,

Защо понякога, във толкоз злост удавени,

Делим имоти, служби и разкоши?

Еднакво смъртни всички сме. Забравяме!

Забравяме! Еднакво алчни, диви,

Забравяме го в свойте дрязги, страшните!

Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни –

Еднакво смъртни, но еднакво живи!

Ех, престанете! Нека поживеем

И ние, хора, мъдро като хората!

Една земя ще е над нас, отгоре ни,

Но важно е, дордето сме над нея...

Дамян Дамянов

 

Всичко, което си имам от теб
е една недовършена песен.
Много сълзи - Океанът по две.
И безкрайна пустиня в сърцето ми.
Имам и болки - различни по цвят,
по размери, по сила, по думи.
Имам вселена... от самота.
И излишна любов. И безумие.
Имам безсъния. И страхове.
Недоверия. Липси. Неистини.
Дал си ми толкова много, че
нищо вече не искам.

Caribiana

*****
Когато те измислих се уплаших!
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи!
Когато те измислих, цял изтръпнах:
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина!
Когато те измислих се побърках:
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила!
Грабежът ти бе страшен, но свещен.
Мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

Дамян Дамянов

Без теб,без е само празнота

един живот на сън,едно падение..

Без теб,без теб е празнота,

ангел мой на твоето творение.

Миг един,минаващ в забвение-

болка,мъка,страст-

Любов-греховното падение..

Без теб,без теб е само празнота

ангел мой,на твоето творение..

Обичам,обичам те-ела

без теб умирам в забвение..

Дани..

https://www.youtube.com/watch?v=wURpD1PIQwQ

Любовта е навсякъде ,когато е виждаш.Любимите стихове ,те са за всички,който имат останала частица от душата си..Този стих е за всички деца,който са останали чисти,дори когато любовта си е отишла....

 

Аз няма с камъните да живея-

нито ще блестя в първата роса,

едва ли ще съм в гласът на славей-

най-малко в първите цветя..

 

Да ,аз няма да съм този,който в

слънчев лъч ще го съзират.

Ще блести в утринна роса.

Но знам,ще оставя туй,което

природата ми даде-Обич,Прошка,Доброта..

 

И може би ,в детските очи след време пак,

ще свети..Няма да съм аз това.

Те са част,от мен,мойте момичета-момчета

но имат собствена душа.

На тях природата им даде също,

само блясъка в очите подариха им го

майка и баща...

 

Да,аз няма да съм този,който в 

слънчев лъч ще го съзират

ще блести в първата роса..

Те,те децата наши-

Те ще бъдат-обеща им го Баща...

Дани..

 

СЕЗОНИ
поезията да забрави за малко
мъдростта на старците
да изтрие с дъха си афоризмитe
написани върху заскреженото стъкло на зимата
да разтопи там дупчица колкото топла зеница
да погледне през нея да види
светът отново е ослепителен девствен
в утрото само врабците подраскват
своите кръстчета клиновидните знаци на
древната писменост -
на мъдростта на мълчанието
на нейната белота и отвъдност

след което натирените
прилагателни
да започнат да се завръщат
като боси деца през снега

и прехапали от усърдие езици
да започнат да рисуват в скицника
на поезията
умилителните цветове на пролетта

Керана Ангелова

 

 

 

Редактирано 2 януари 201610 г. от Уиш... (преглед на промените)

БЛАГА ДИМИТРОВА

(02.01.22 - 02.05.03)

Опит за скок в Абсолюта

 

Безвремието - мой връстник понякога ,

пристъпвайки по пясъка,

вторачва в мене погледа на лятото,

застинал и немигащ.

 

И тъкмо да надникна чак до дъното

в зеницата на празното,

до виене на свят, до себегубене,

поне за миг отвъд мига,

 

се стрелне сянка на крило, аз мигна и

се върна в миг в мига.

Все по - напразно дебна миг за бягане

от мигновенността.

 

О, миг! Пронизан със стрели отвсякъде,

наблъскан с форми и движение,

размътен от усещания, винаги

ограбен от мига.

 

 

1976

( Събрани творби - Том 8 )

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Единственият начин да те имам...

 

Дали съм ти по силите? Не знам...
Аз даже и на себе си съм трудна.
Живея някъде на края на света
в едно забравено от всички пълнолуние.

Събуждам изгревите. Някъде към пет.
И после ги разхождам над морето.
От мидички направих си сърце.
(Понякога намирам перли в него.)

Понякога се влюбвам. Все във тебе.
И ставам истинска. Досущ като момиче.
И даже мъничко съм по-вълшебна.
Обаче си мълча, че те обичам.

Защото ме е страх, че ще се счупиш
от любовта, натрупана във мене.
А аз така не искам да те губя!
И си мълча накрая на вселената...

 

автор: caribiana

да поразбутам малко розовите облаци и тук

може ли, моля, една луна
с белег от ден на челото?
благословена тишина,
ела освети живота ми.
може ли допир на празнота
бавно да ме погълне?
може ли облак от любовта
да ме погали с мълния?
нещо расте и увяхва в мен
криле на прилеп върху гърба
нищо не искам в този миг съвършен
само да полетя над ръба.

.........

така прилича всичко на илюзия
с идея за отблъскване на бялото
безброй безсолни дни и мрачна музика
и после пак е мрачно отначало
безброй лекарства, дето не лекуват
и
звезди като изпаднали от блистери,
небето като сироп, но денем струва
колкото всичко, дето съм написала
а не написах нищо в миг на щастие
и влизах на скръбта си между зъбите
и си останах вечно непораснала
в света на гъсениците и гъбите
отравях мисли и отварях белези,
изпробвах много чувства и субстанции
и
сякаш нищо нямаше предели
и
всеки ден - амбулаторна страница
ще бъде мой или ще бъде ничий
стремежът към дълбаене на рани
а толкова човеци ме обичаха
но аз избрах
тъгата
и останах

 

 

Е.Денева

 

Редактирано 10 януари 201610 г. от Уиш... (преглед на промените)

Поглеждам в очите ти…
В тях растат морски треви.
Събирам ги.
Варя отрова!
Пия!
И умирам.
Умирам!..

 

Сали Ибрахим