На “Попа”

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези - всъщност - дечица
мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не че няма сред тях доста с бръснато теме
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
както биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца -
очевидно нехаят или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Валери Петров

Любов от старите ленти

 

Да не си ме отпращал тогава!
Днес е късно за жалки победи.
Аз съм тази, която остава
само в жълтите прашни портрети.
Аз съм филмът от старите ленти,
повреден точно в главния кадър.
Всички наши любими моменти
днес са сцени от блудкав театър.
Като стара раздрънкана плоча
се въртят изхабените думи.
Как кажи, мили мой, да прескоча
този ров изкопан помежду ни?
Как да върна обратно стрелките
на любов, за която е късно?
Като камък тежи във гърдите
мисълта, че веднъж ме отблъсна.
А обидата няма забрава.
Няма хапче, което лекува...

Да не си ме отпращал тогава.
Днес молбата ти нищо не струва.

 

Васка Мадарова

Заклинание 

Не спирай никога да ме обичаш, 
чуваш ли, 
не смей и за секунда да преставаш, 
дори когато другаде си влюбен, 
дори когато ти се иска да ме мразиш, 
когато нямаш спомен, че ме има 
и ме усещаш само с интуиция, 
когато избелява името ми, 
когато пожелая да съм ничия, 
когато те боля до изнемога, 
когато ме разплакваш от безсилие, 
когато ме вгорчаваш от тревожност, 
когато по случайност съм ти мила, 
когато си отивам, натрошена 
от острите ти думи и от вятъра, 
когато ме целуваш уморено 
и страшно ти се иска да избягаш, 
когато укротяваш страховете ми 
и сам се плашиш, че умея да съм твоя, 
когато ме издигаш до небето, 
когато ме засипваш с безпокойство, 
когато се раняваме взаимно 
и след това тъжим разнопосочно, 
когато се преструвам, че съм зима, 
когато слагам (пред)последна точка, 
когато ме захвърляш най-небрежно 
в кашона с непотребните си вещи, 
когато най-внезапно ставаш нежен, 
когато липсата ти ме приклещва, 
не спирай никога да ме обичаш, чу ли, 
защото спреш ли, цялата Вселена 
ще спре да съществува, ще се счупи 
във вените и стъкленото време, 
ще бъде ледниково, мъртво, безутешно, 
по-страшно даже от библейска притча. 
Не смей дори да си го мислиш! 
Не спирай никога да ме обичаш. 
caribiana

Редактирано 23 януари 201610 г. от Malvi (преглед на промените)

"Толкова много вода, а съм жадна! 
Толкова много любов, а е хладно! 
Нежност край мен струи, непозната. 
Някъде изгрев гори над земята. 
Търся големия час непрестанно! 
Утре е късно, а днеска е рано! 
Трябва ми глътка вода, ала жива! 
Трябва ми тръпка любов, но красива! 
Трябва ми стих или звук, но единствен! 
Трябва ми ручей от смях, ала искрен! 
Само тогава вода ще отпия! 
Само тогава любов ще открия! 
Търся големия час непрестанно! 
Утре е късно, а днеска е рано! 
Трябва ми глътка вода, ала жива! 
Трябва ми тръпка любов, но красива!" 
Теодора Ганчева

Ликантропия

Аз съм част от скръбта на вълка, който дебне стаен
и в кръвта първобитния пещерен ужас разтваря,
аз до болка обичам костицата вълча у мен,
па макар да разбирам как диво ме мрази овчарят,

па макар да разбирам с инстинкта на древния звяр
върху мен как ленивото стадо насъсква
и рендосва гредата на кръста, макар
да се виждам на части от овчата хайка разкъсан.

А овчарят, подпрян върху здравия дрянов кривак,
с непресторена благост пред стадото притча нагажда
за овцата отлъчена – как се изгубва и как
заблуждава се в тъмния лес и вълкът я изяжда.

Колко искрено мрази овцата свободния вълк!
Колко бързо забравя кривака, ченгела и ножа,
своя овчи живот, и овчаря, и песа му зъл,
и висящата в двора разпъната агнешка кожа!

Сляпа овча ненавист отвсякъде гледа вълка
и надвисва над волния горски ловец като брадва,
а страхливото стадо полека стеснява кръга,
неусетно превърнато в дива тълпа безпощадна.

Но недейте оплаква напразно самотника – той
през смъртта си дори в свободата направо отива
и във нощите тъмни от рая далечният вой
ще смразява кръвта на безликата глутница сива.

Илиян Троянски

Редактирано 23 януари 201610 г. от Уиш... (преглед на промените)

Усмихвал ли си се, когато ти се плаче?
Мълчал ли си, когато всичко в теб крещи?
Летял ли си, когато душата ти със мъка крачи?
И пял ли си... когато много те боли?

Дарявал ли си любов, когато нищо нямаш?
Мечтал ли си, когато вярата във теб кърви?
Излизал ли си, когато си в бездънна яма?
И вървял ли си... когато няма път дори?

Предаван ли си от човек, когото си обичал?
А лъган сляпо, когато истината търсиш ти?
А със злоба бил ли си ти някога събличан?
Тогава само ще ме разбереш! Не и преди!

Паула Петрова

Не слагам захар в думите. Горчат.
Не хленча за откритите си рани.
И щом се озова на кръстопът,
най-трудния маршрут ще хвана.
ИГРАЯ СЕБЕ СИ. НАЙ-ТРУДНАТА ИГРА.
Без грим и без наизустен сценарий.
От своята така добра съдба
получих най-жестоките шамари.
Понякога изнемощявам в своя път.
Понякога се уморявам в тиха вечер.
Не слагам захар в думите. Горчат.
Как лесно би било с едно пакетче.
Но как да те излъжа, да сладни?
Лъжата ще ми тръгне по петите.
Знай, истината често ни горчи,
но всъщност е единствен подсладител.

автор : Мартин Спасов

А след любов се онемява. Като след предател,
с когото си осъмвал. На среднощна маса.
И си търсил смисъла. (Сред плявата)
И на дъното на чашата.

И се оглушава. До без мисъл. И без звук.
Като след плесница. На приятел. 
С когото си делил и истини, и вино. 
И си вярвал. Без съмнения. И силно.

А после сякаш с дяволи си пил. И от скръб си плакал. 
До неизречена молитва. И до последната сълза. 
На онзи, който те е чакал.

След това се ослепява. И от ярост. И от страх.
От самота. От тишина. И от любов. И болка.

После си готов. 
И за демони. И за приятел. И си зрящ. 
И можеш да обичаш. Пак. И пак.

(Без да мислиш,
че Времето превръща всичко в прах!)

Жени Иванова

 

 

Сред бедите

Да, имали сме и преди
епохи грозни, но пък тая...
Сред набора й от беди
коя най-страшна е не зная.

Дали е царстващата вред
агресия дебеловрата,
или е тъничкият лед,
делящ, невидим, брат от брата?

Или е вносът отдалеч
на чужд разкош за богаташа,
или е уличната реч
на книгите (тя вече наша),

или е глупавият смях,
поднасян от тв-комика?...
Безброй беди. Коя от тях
е в своя ужас най-велика?

А те множат се и растат,
една от друга по-голяма,
и уж е всякоя върхът,
от който по-ужасен няма,

а всеки ден ни носи друг
нов връх, нов срам невероятен,
такъв, че другото дотук
добива свой мотив понятен

и още дразни, но едва,
и вече наш привичен бит е...
И може би е във това
най-страшната между бедите.

Валери Петров

ПАСТОРАЛНО
Мога да ти бъда мек килим 
с нежен аромат на детелина. 
Вечерен копнеж да споделим - 
чудо под лозите за двамина. 

Мога да ти бъда топлина - 
стъкнат огън, близо до дувара. 
Да ни шепне бледата луна 
със лъчи в листата на чинара. 

Мога да ти бъда и щурче. 
И светулка, кацнала в ръката. 
Влюбени - момиче и момче 
да се къпят нощем във реката. 

Мога да ти бъда вечността 
с топъл цвят на стара керемида. 
Само подари ми радостта 
и кажи ми да не си отида..

 

Ясен Ведрин

 

Море,пристанище и градски светлини,
зад хоризонта е притихнала луната.
Да тя навярно някого следи,
или посреща скитащият вятър. 
Да си призная просто нямам път,
Байя и Монмартър са далече.
До тук под светлините на гръдът ,
се движат сенки вместо хора.
А аз съм вече,
подпрян до срутен, изоставен дом
и не на кръстопът,
добутвам на живота колелото.
Приятели изпратих мълчешком,
отказали житейската гологота.
Една жена до кофата с боклук.
Една торбичка метната през блока.
В торбичката бе моята душа.
Пристанището-сивкавата кафа.
Ден без акорди,без прощален звън.
С луната до последно взимам прошка.
Отново заваля и улиците вън,
се смачкаха ,
като подритвана от минувачите обложка.

 

Валентин Шалтев

Певец и куче

Тенорът Пласидо Доминго
си купил диво куче Динго,
отвел го в своята квартира,
но щом решил да репетира,
при солото на Радамес
кротувал новият му пес,
но щом запял и Дон Хосе,
завило дивото му псе,
така че целият квартал
да оглушее замечтал.
Морал:
Дори да те е поласкала
мечта да пееш във "Ла Скала",
едно е да си диво Динго,
а друго - Пласидо Доминго.

Валери Петров

Прегръдка

... А когато мигът ме отнеме,
и сред хиляди тихи тревоги
не остане частица от време,
във което изцяло да мога
да се скрия от всичко, от всички,
да забравя крещящи проблеми,
да се сетя, че всъщност обичам,
и любов от света да си взема,
да изтичам след вятъра, боса,
да си хвана звезда за опашката,
да задавам болящи въпроси,
и да кажа наум: „Няма страшно”,
да живея наистина в приказка,
да вървя само в своите стъпки...
Точно в този миг, толкова истински
имам нужда от твойта прегръдка.

автор : Мира Дойчинова - irini

СИНЕВА

 

Ти отмина.

Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,

сякаш пролет и есен, и зима...

Твойта сянка над младата ръж се изви

като кърпа синя.

Непрежалена тъжна шега като яребица

се заобажда.

И една ароматна тъга почна лекичко

да те възражда.

Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,

вероятно да те преживея.

А душата виновно, виновно мълчи,

само сянката мина през нея.

Само вятърът, вятърът вейна едва,

пиле някакво изписука.

Ах каква, ах каква синева!

Синева сме забравили

някога тука.

Синева, синева...

 

Павел Матев

 

На днешния ден през 2006 година си отиде големият български поет Павел Матев.

Поклон пред паметта му!

 

(Копринените буби умират при по-силен шум.)

Копринената буба на душата...
се гуши в катедрална тишина.
Не знае тя в безкрайния си шатър,
че груба реч е сгъстък от злина.

Тя суче от гръдта на здрачината
видения за цветни времена -
и всеки звук отвънка е граната,
и всяко пререкание - война…

Че лай на куче, гръмол от машина,
очи-шила и реплика-пета
раздират сърчицата от коприна
и хвърлят урожая на сметта!

Не вярвай и на ближния - бубаря, -
о свилено, неземно потекло:
той не случайно плътно те затваря
в черничев рай и пухено легло.

Душата ти - космическата ларва -
за близкия е червей и кросно:
с езика си той смъртно я попарва,
за да ти вземе звездното влакно.

Григорий Ватан

12.07.1990
Шандолен, Швейцария

.......................................................

Владимир Висоцки

 

 НЕ ОБИЧАМ

 Не искам да ме гази слонски валяк -

 не ми омръзва да съм жив…

 И мразя се, щом стана жалък -

 да пея, без да съм щастлив.

 

Аз хладния цинизъм не обичам,

 а хрътките презирам въобще -

 през рамото ми някой да наднича,

 и пощата ми червей да чете.

 

Аз мразя мижетурки полусмели,

 полунеща да шепнат с полуглас.

 Не искам гнидата във гръб да стреля;

 и в упор да е – пак съм бесен аз!

 

Не ща със клюки да ме калят,

 и с подозрението зло;

 Не искам змийски да ме галят,

 да стържат с вилица стъкло…

 

Дрънчи ухилената тиква -

 тя плаче само за ритник. ..

 Честта отдавна е реликва -

 днес ценно е да си сплетник.

 

Аз мразя счупени крила да виждам,

 изпитвам жал, но само към Христа.

 Насилието силно ненавиждам,

 не съм и фен на слабостта.

 

Презирам се, когато се изнизвам.

 щом бият някой без вина;

 и щом мълча, когато изрод

 изхрачва в някой своята злина.

 

Аз мразя и манежи, и арени -

 командвани от някой зъл простак.

 Дори след най-„великите” промени,

 не се подлагам – братче, няма как!

Редактирано 4 февруари 201610 г. от mecholari (преглед на промените)

Думите са камъни, когато...

Обикнах те - такъв, какъвто беше.
Не бях егоистична за промяна.
И ти мълчеше. Винаги мълчеше.
А аз споделях нужното за двама.
Не е било достатъчно навярно,
но ти не ме осъждай на погибел,
когато във живота ми стократно
премина... ала само като зрител.
Но ти не смей сега да се намесваш
във битката, която беше моя
и с погледа сърдит да ме упрекваш
за цялата ти слаба мъжка воля.
И, моля те - когато цяла вечност
зад кули от мълчание се криеш -
не ме учи със Думи на човечност!
Защото си на път да ме убиеш...

Че думите са камъни, когато
не знаеш как със тях да си послужиш!
И хвърляш ли, играейки на сляпо -
на сто процента някой ще улучиш.

автор: Васка Мадарова

Звездице-сестрице

Блести на небето едничка

далечна и светла звездичка.

Тя има ли име - не зная.

Но легна ли, в тъмната стая

тя винаги кротко наднича -

навярно децата обича.

Навярно тя иска полека

да слезе по звездна пътека,

при мене да дойде отгоре,

да чуе какво й говоря.

Но няма пътека в небето!

Звездице, почакай, додето

порасна и стана голям.

Ще литна нагоре и сам

на гости ще дойда с ракета.

по-бърза от сто самолета.

Звездице-сестрице, тогава

започне ли да свечерява,

ще гледаме с теб на Земята

как сладко заспиват децата.

Леда Милева

(05.02.1920 - 05.02.2013)

Поклон пред светлата и памет!

Усетих всичко

 

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

 

Мария Донева

 

 

Най-добра тъга

 

Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,

че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,

ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?

Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?

Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.

И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.

Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,

разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.

 

Мария Донева

Не искаш ли до себе си жена
със луда кръв, родена да обича,
от погледа ù (поглед на сърна) –
и свян, и страст, и нежност да надничат?
Когато се усмихва – да мълчиш,
изгубил ум и свяст. Изгубил почва.
Със дни да не ядеш и да не спиш.
И с всеки миг по-здраво да се вкопчваш
във тази обич. Искаш ли жена,
която знае точно колко струва,
жена със чест (на хиляди – една),
във мъжкото ти царство да царува?
Която би ти пазила гърба,
дори към теб куршуми да се носят,
която ще те иска все така,
дори и да осъмнеш утре просяк.
Жена, която има еликсир
за всичките ти рани и несгоди.
По този шарен свят, надлъж и шир,
към щастие с усмивка да те води.
Не искаш ли до себе си жена,
която нощем сладко да те люби
под пълната разнежена луна?
Знам – искаш! Ала вече ме загуби.

Васка Мадарова

 

Time на Роджър Уотърс – превод от Петя Дубарова

 

Време

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
сте търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

Петя Дубарова

 

Залък живот

Ето ме. Дойдох ви на крака.
Взимайте в ръцете си по камък.
Аз ще съм с изправена глава,
дъвчейки смъртта си като залък,
който има вкус на топъл хляб
(същия от детските години),
който се поделя само с брат,
плакал с теб и пял, за да ти мине.
Залък с вкус на вино и тамян -
спомени от къщата на баба.
(Трябва по сърце да си голям
даже на бесилото си. Трябва!)
Залък с вкус на първата любов,
първата сълза по мойте устни...
Боже, за какво ми е живот,
щом смъртта била такава вкусна?!
Камъните, моля! Кой е пръв?
Вече съм така нетърпелива!
Вие - да лежите в мойта кръв,
аз - да полетя нагоре. Жива!

автор: Васка Мадарова

Принцесата е страшно уморена.
От грахови зърна. И от обувки.
Не и достигат сили. Нито време
да чака принца със вълшебната целувка.
И как да я събуди, като тя
не спи изобщо. Вече сто години.
По цели нощи вярва в чудеса.
И вечно губи вярата си на разсъмване.
Принцесата е уморена. До сълзи.
Светът я плаши. Струва ѝ се лош.
Сега тя просто иска да заспи.
Не я будете. Лека нощ.

автор: Caribiana

Застроиха земята, Василе.
Асфалтираха твойте мечти.
А февруари се дръпна безсилен
и се скри, по-виновен се скри.

Издълбаха небето, Василе,
ще достигат навярно до Бог,
да го молят за друго бесило,
че не стига един лъвски скок.

Днес не стига, не стига, Василе,
да си лъв трябват много коли
и пари трябват много, Василе
не мечти, а пари, а пари.

Днес не пеят за тебе, Василе,
пее някакъв странен Васил,
за жени и мъже, по бикини,
кой се влюбил и кой се напил.

Е, дано да не гледаш, Василе,
за какво си се борил до кръв,
че останал би сляп и безсилен,
че наметнал би сам смъртна връв.

Автор: Николина Милева

Писмо до Левски
Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките,които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.

автор Златина Великова