Щастлива съм. Нали... Не ми личи,
че чак до изгрева съм плакала за него.
Щастлива съм напълно. Отстрани.
Не искай по-дълбоко да се вглеждаш.

Ще видиш много тъжни дъждове.
Безмълвни листопади. И безлуния.
Тежки мъгли. Разкъсано небе.
Една любов. Ужасно нецелуната.
Ще видиш валсът на онази Самота,
заместила една непожелана Обич.
Ще видиш как, притихнали,кървят
онези думи, страшно невъзможните.
И как от тях разцъфва Тишина.
Червена и боляща. И красива.
Не гледай в мен. Щастлива съм сама.
Да бъда негова... не ми отива.

автор: Caribiana

НА ВИКТОР ЦОЙ

"Но если есть в кармане пачка сигарет,
значит все не так уж плохо на сегодняшний день."

И вдишвам. И издишвам. И се мятам
от всяка сита с ръбове тераса.
Не съм напразна. Тежка е главата ми.
И сдъвквам две псувни и десет фаса.
А никой не разбира от езика ми.
И вдишвам. И издишвам. И пропадам
в дълбокото на жилещите стихове.
И огънчето ми разпалва клади.
Но няма да ме обвинят във вещерство,
а просто във изгубена посока,
в надсмиване над цялото човечество,
превърнало света си крехък в стока,
във вдишване, задавяне, издишване
на думи и стремежи - гилотини.
Когато някой ден надскоча нищото,
ще тръсна пепел и ще се подмина.

 

Елена Денева

Здравей, наместо сбогом 

Настига ни зла дума
и равнодушни крачим
Не чуваме как вятър
в листата нощни плаче

И вярваме навярно,
че другият е лъгал
Разделя ни коварно
един панелен ъгъл.

Във своята посока
нима ще тръгне всеки?
Безбройни са, безбройни
човешките пътеки.

Обръщаме си гръб,
но светът все пак е кръгъл
и току виж се срещнем със тебе
след някой весел ъгъл.

Ще помълчим щастливи,
ще повървим смутени...
И ти ще ме целунеш...
А може би ти - мене...

И обич ще ни стопли
със светлия си огън
и тихо ще си кажем със тебе:
"Здравей" наместо "Сбогом"

 Ваньо Вълчев

Spoiler

 

 

 

 

Редактирано 10 ноември 20169 г. от jhoro (преглед на промените)

Знам, че е пускано и преди, но понеже отново наближава Коледа...

Купи ми за Коледа ново сърце,
че старото вече е сдало багажа -
не трепва, не чувства и вече не ще,
дори и на мене, две думи да каже. ...
Лежи и не мръдва - същински мъртвец.
И никаква болка, и никакъв трепет...
Навярно убих го моя врабец -
от толкова чувства си го повредих.

Купи ми за Коледа кошче с мечти -
купчѝнка от мохерни цветни кълбета.
Да имам с какво, когато вали,
да кърпя и да си наплитам небето.
Не искам големи - не са ми по ръст
джудже си останах дори във мечтите.
Мечти за човече по-малко от пръст,
което на по-невъзможни налита.

Купи ми за Коледа още живот,
че този кроих го погрешно - не стигна.
Все мислех, че имам от него, а то...
Надникна и свърши преди да премигна.

Купи ми за Коледа тези неща.
Нали ме попита какво да ми купиш?
Да, знам, че е трудно, но тези избрах.
Нали не очакваш да ревна за кукла?

Радост Даскалова

I'm not afraid to go to sleep
Because even though i know
My nightmares will find me

They're different from the one
I live the whole time I'm
awake

Не се страхувам да заспя
Защото, въпреки че знам
Кошмарите ще ме намерят

А те различни са от този,
Да живея постоянно
буден

КАТО АФРИКА

Не премълчавай вече нищо...
И никого не премълчавай.
Иди при нея – тя е хищник –
жена, която побелява.
Купи ѝ клетка от парфюми,
дресирай кожата ѝ с нокти
и разкажи ѝ колко стръмен
е нейният гръбнак на котка.
Изпий пигмента на чаршафа.
Спусни му мрак с петниста памет.
Разтегната като жирафа,
нощта дълбоко се спасява.
Нощта обича да е вена,
която разцъфтява бавно.
Жена – угаснало растение...
А свети толкова отдавна.

Тя има право на савана,
на резерват и на пустиня.
И се опитай да останеш,
ако мусоните отминат.
И разлюлявай като полъх
ламтежа за последна влага.
И премълчавай, че я молиш
опашката ѝ да избяга.
И разкажи за тези нокти,
които алено се спускат.
Иди при хищната ѝ рокля
и се надявай, че е утре.

Това поне дължиш, защото
си премълчал как – страшно бяла,
тя е постилала леглото
на две лъвици с огледало.

Николай Милчев

Днес ще гласувам за себе си.
Да бъда силна и здрава.
Винаги да ми стига времето.
И да почитам хляба.
Да уважавам искрено хората,
дори и когато не ги разбирам.
Да победя умората.
Да не лъжа. Да не презирам.
Днес си гласувам вярата,
че ще се справя със всичко.
И че това, което ми трябва,
е само зрънце обичане.
В небето ще пусна гласа си.
Един мъничък, тихичък глас.
И ще оправя сама света си.
Не другите. Аз.

Мира Дойчинова - irini

Хляб и сол. И хубава жена.
Чаша вино и една цигара.
Всичко друго – само суета.
Празни думи. Фалш. Лъжа. Поквара.
Колко ли е нужно щом си жив?
Покрив. Топлина. И дума блага.
И тогава ти ще си щастлив
с малко обич! Твоята награда .
Колко струват купища пари?
Може ли душата да се купи?
Стигат ли за всичките сълзи,
щом доброто между нас се счупи?
То е като чаша от кристал -
нежна, тънкостенна и чуплива.
Щом на другите добро си дал,
дните ти до край ще са щастливи!
Чаша вино. Хубава жена.
Хляб и сол. Запалена цигара.
Другото е само суета !
Празни думи. Фалш. Лъжа. Поквара !
автор / Георги Иванов /

 

Почти се справих. И ми бе урок,
че спомените трудно се забравят.
Най-първата любов? Да пази Бог!
На пепел и на пепелище става...
Какво като е толкова голяма?
На хиляди частици те разбива.
И после се събираш. И те няма.
Била ли съм в отломките щастлива?
Прибрах ли разпилените си мисли,
и оправдах ли всичките си чувства?
Голямата любов не значи истинска.
И именно тогава те напуска...
Пристига другата – такава, тиха.
До смърт и до безкрайност е потребна.
Виж, цялата Вселена се усмихва
в една любов, която е последна...
Тя никак не разтърсва небесата,
въобще не претендира за голямост.
На пръсти ще премине през душата ти,
и в някой ъгъл кротко ще остане...
Тогава и слепецът ще прогледне,
че само с обич стига се отвъд.
Една Любов, която е последна,
превръща се в Живот. А после в път.
 

/ Мира Дойчинова /

Редактирано 18 ноември 20169 г. от 3,14 (преглед на промените)

Наследих този поглед от баба.
В него много мъже са се давили.
Като буре с барут ми е нрава.
Да не ме доближават предатели!
Със завета на мама израснах -
да не свеждам глава пред неправдата.
Аз не плача. Аз ставам опасна
даже там на дръвника, под брадвата.
На безстрашни жени съм потомка!
Вместо кръв - имам огън във вените.
Не рискувай с такава девойка,
ако още си слаб във победите.
Че сърцето ми търси героя,
а отхвърля без милост страхливците!
Зарад мен би ли влязъл във боя
без защита, без сабя, без ризница?
Би ли стискал ръката ми здраво
в болест, в бедност и в дни непоискани?
Знай, над мойто сърце има право
само истински мъж. Само истински!
Васка Мадарова

Специално за всички силни и стилни момичета (без значение ЕГН-то)

Понякога съм весела и стилна,
друг път съм тъжна и небрежна.
Когато трябва - мога да съм силна,
когато искам - мога да съм нежна.

Понякога покрай реката тичам,
но за приятел в блато ще нагазя.
Когато искам - мога да обичам,
когато трябва - мога и да мразя.

Понякога спокойствие разливам,
друг път във буря се превръщам.
Когато искам - бързо си отивам,
когато трябва - винаги се връщам.

Понякога съм страшно хаотична,
друг път съм подредена къща.
Когато искам - много съм различна,
когато трябва - съм една и съща.

от нета

АКО МОЖЕХ

(Музика, текст и изпълнение: Емил Димитров )

Ако можех да избирам, майчице, между грозната и хубава жена,
бих избрал, майчице, вярната жена.

Ако можех да избирам, майчице, между новия и бившия приятел,
бих избрал, майчице, само своя враг.

Ако можех да избирам, майчице, между славата и тъжните пари,
бих избрал, майчице, дядовите песни.

Ах, летете, летете, мои бели коне, през нощта, през лъжата, през студа, през страха, все нагоре, нагоре, все нагоре, нагоре, мои верни коне…

Ако можех да избирам, майчице, между моята и чуждата звезда,
бих избрал, майчице, светлина за всички.

Ако можех да избирам, майчице, между теб и златните врати,
бих избрал, майчице, твоите сълзи.

Ах, летете, летете, мои бели коне, все навън, все навън,
без вода и без хляб, за да стигнем със вас, за да стигнем със вас вечния огън!

Ако можех да избирам, майчице, между жертвата и сладкия живот,
бих избрал, майчице, с песен да умра…

 

Spoiler

 

 

здравейте търся едно стихотворение учителката ми по бел го беше прочела преди години и много ми беше харесало помня само тази фраза "къде си изгуби (губиш) бре циганин... мисля че ставаше въпрос за човек който се е завърнал при жена си след дълго скитане сигурен съм че поета е варненски и май беше от някаква стихосбирка синя на цвят.

Прощавай

Прощавай, че съм такава...
Силно ранима и понякога крива.
Прощавай, че съм такава...
Повярвай - искам да обичам,
но в душата ми е зима.
Прощавай, че съм такава...
Но всичко е заради ония...
които
тръгват
си
щом
ги
открия...

С.Х.

ИЗПОВЕД

 

Не ме поглеждай и не питай

защо пред теб душата си разтварям.

Не търся отговор - не искам

греха в сърцето да оставя.

Тъй искам в твоите ръце да скрия

треперещите мои малки длани,

сълзите искам да изтрия,

но всяка може би е грях незнаен....

"Не убивай" - толкова е страшно -

поглеждайки в очите ти бездънни

аз виждам себе си - омачкана

от битката със времето - /на дъното/.

Убивам времето, крада минути,

крада и щастие, крада и сила -

Но то възкръсва, сграбчва ме със сухи пръсти....

надсмива ми се времето, надсмива....

"Не кради" - зловещо смее се съдбата -

крада от нея - нагло и нахално -

но тя ми връща - скрива светлината

и хвърля ме във мрака безпощадно.

И няма прошка за откраднатите мисли,

за светлината в тъмния прозорец,

дори и за сълзите чисти,

събрани в грешния ми образ.

"Не лъжи" - но всеки ден хазарт играя

и всеки ден с живота се надлъгвам -

и мисля си, че съм докоснала безкрая,

но всеки ден събуждам се излъгана....

Печалба няма - само пустотата

оставила е болка във кръвта ми...

Животът победи ме във борбата.

дори Надеждата не ми остави.

"Не прелюбодействай"- но понякога те искам -

понякога...... невинно и спонтанно

мечтая устни да притисна

до твоите и да усетя пламък...

Понякога желая те тъй страстно

и искам във ръцете ти да тръпна,

и искам да ме любиш силно, властно

да ме обичаш , с тебе да възкръсна.

От пепелта на изгорялата жарава

да излетим отново като птици,

далеко в тъмнината да оставим

греховните дела и мисли...

Това съм аз - родена с греховете -

едва ли тази изповед ще ме пречисти,

а ти не ме поглеждай и не питай -

...не ме съди за грешните ми мисли.

 

 

/Пепа Николова/

***

Не палете нощта, оставете я

да разцъфва от тъмното бавно,

да се влива мастило в ръцете и

за докосване синьо и хладно...

 

***

 

Прозореца топля с дъха си,

да мога по него да пиша.

Сънувам навътре в съня си,

където да мога да дишам...

 

***

 

Той с устни допря

най - плитката част на реката.

И водата преля...

 

 

Магдалена Абаджиева

Ако ми дойдеш с циганското лято,
ще ти ушия шалче от листа.
И със камъш от жабешкото блато
за двама ни колибка ще сплета.

А тежката вода под нас ще мляска –
почти като вулкана Кракатау.
Ще бъдеш ти с тръстикова препаска –
като те видя, и ще викам: – Уау!

От шепа трънкосливки и костилки
герданче ще ти вържа със лико –
за гъби ако тръгнеш, и за билки,
да ми се кефи Третото око.

Ще гледам как в пробягващия припек
се ветролеят твоите коси.
Не литнахме с ятата към Египет,
а зимата на хвърлей вик виси.

Когато се надвеси някой облак
и прати гръмотевици и дъжд,
на нас ще ни е хубаво и топло
в колибката от блатния камъш.

Какво ти пука? Няма студ, когато
в една прегръдка огънче гори.
Нас просто Бог във циганското лято
завинаги от зимата ни скри.

 

Валери Станков 

Да поговорим за сърцето.
Да помълчим за есента.
Животът ни е общо взето.
Аз искам нещо да ти дам.
Да те науча да си жито
и да вирееш в пустошта.
Очите ти да са обител
за хилядите ми неща,
които все се реят в мрака
и не понасят светлина.
Свикни, че любовта е всяка
причина да умираш сам.
Умирането не е гибел.
Опитай се да се родиш,
когато нещо си отиде
без намек за това дори.
Сърцето ти ще пусне корен
във близките до теб очи.

За есента да поговорим.
Но за сърцето – да мълчим.

 

Мартин Спасов

ПРОЩАЛНО
На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Никола Вапцаров

 

Ела! Не се страхувам. Аз ще ти отворя 
и като скитник ще те приютя в съня си.
Ще замълча - и без да ти говоря,
ще разбереш,че ме изпълваш със присъствие.

Но не понякога - ти всяка нощ пристигаш 
и във съня ми неусетно се намесваш,
а сутрин, избледнеят ли звездите,
отново, без да искам, ти изчезваш... 

В съня ми... А събудя ли се, мисля - 
да съм с теб в реалността - насън копнея.
Ела! Но не насън, ела в действителност 
и цял живот за тебе ще живея!

Зорница Раданова

Стихотворение за рожден ден

Щом порасна - майка ще ти стана!
Камелия Кондова

Живот е уж,
разгръщам – тишина.
Узрявала е с разривите вляво
и схващам, че не сняг е навалял,
а бели гъски сипят преспи самост.
Протяжна самота е.
Плаче с мен.
Душата ми – море, аз – по пантофи.
Ни солугани* тук, ни ветрове,
а времето е снимки по бюрото.
И някакво всевиждащо око.
Какво е Бог не знам, но знам – изисква.
А аз не съм разпъвала Христос,
но всеки ден разпъната увисвам.
И няма кой със капка чист елей
наръфаното чело да помаже
затуй скитосвам –
книжен Одисей –
с бореите* – по-честни и от рани.
И всеки ден ме учи на любов –
без граници, условности, словесност...
Гласът ми тишина е. –
шепне Той. –
Смири се! – казва. – После е небето.
Смирена съм.
Светът е евтин филм.
Невидима съм – мисля си. – Отвъдна.
Защо тогава в пламъците зли
животът хапе топлия ми хълбок?
Ти луд ли си? – крещя му. – Накъде?
Все по ръба над преходи и бездни
в ненужни битки чезнеш разранен
и здрачът люшка празните ти сенки…
… Викът ми гасне. Тих вечерен час.
Поредното ми раждане ли, смърт ли.
Животе, днеска майка съм ти аз
и нека като майка те прегърна.

* солуган – мъртво вълнение
* борей – северен морски вятър

Лили Качова

Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните...ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли...направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто...времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш...
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато разбереш, че мен ме няма.
 

caribiana

***

Това е моят свят… И моето богатство…
Едно море широко и полъх на мистрал;
това е моят дом - едно моряшко братство,
с което от години напълно съм се слял.

Не с корабни въжета към него съм привързан,
привързан съм направо със пъпната си връв;
живота ни прилича на вълнорез, забързан
във центъра на странен, край нас въртящ се кръг.

От край до край вода… Върти се хоризонтът,
върти се колелото на морската съдба.
Пътуват с нас окопът, и крепостта, и фронтът
под ветрове и слънце, под плясък на крила.

Това е моя свят - звънци, сирени, склянки…
И грохот на верига сред кипнала вода.
Зоват ни необяти от бури и стоянки,
а румбовете вечно са тридесет и два…

 

САМОЧУВСТВИЕ

На моите събратя по перо -
поетите маринисти

Морето в моя стих не е измислено,
морето в моя стих е изживяно…
Тук всяка рима е горчива истина,
не чипкане на плажа - до коляно…

Изстрадани са всички мои образи,
които съм ловил среднощ на вахтите,
когато вятърът, съвсем разкъсал розата
на ветровете, духал е отвсякъде…

Били са всички тези бури, качката,
измокрените дрехи и умората;
и пръските, замръзнали на мачтата,
когато сме били далеч от хората.

Не съм добавил грам към преживяното,
дори нарочно съм смекчавал краските,
когато са ни били ураганите
и щорм е снемал от лицата маските.

Когато ни е идвало до гушата
и синьото е влизало в очите ни,
а слабите са бягали на сушата,
оставили на кораба мечтите си.

И затова не ме привличат сладките
сантиментални стихчета от пристана,
аз пиша върху картата с прокладките,
изстрадал всичко, всяка своя истина…

Изстрадал всичко, всяка своя истина…
Как странно е, че любовта остана!…
Морето в моя стих не е измислено.
Сторете път да мине Капитана!

 

Чони Чонев 

Ще се срещнем по нощните улици
на един сякаш истински град,
ще прескочим милиарди безумици
разпилени в парченца от свят...
В арсенала на действащи спомени
като скитащи сенки в мъгла
с етикета на обща бездомност
ще се питаме пак: Докога?...
Ще се срещнем. Без капка съмнение.
Ще приветстваме себе си в нас.
И отново пътеки неведоми
ще ни викат с човешкия глас
на един дълго чакан живот...
Ще се срещнем. Това си го знаем.
И наужким случайна любов
ще ни сблъска... Да се познаем..!

Мира Дойчинова-irini

АУТОПСИЯ НА ЗИМНИТЕ МИРАЖИ

 

Аз не живея. Чакам. Има разлика.
На айсберга ти вдигнах сух вигвам.
Остана ми трохичка от порязника.
И виното си нощем смуча сам.
На връвка ти навързах седем чироза.
От сол и слънце хванах педя глеч.
Ако ме виждаш, значи, телевизорът
отново прожектира глупав скеч.
През бездните към теб аз гълтам вятъра.
Вселените към теб вършея с трън.
И щом достигна някой ден Екватора,
ще се стопя - мъжът във твоя сън.
Кой вятър листопадите извози ми?
В чувал ли чер насмете ги студът,
че - сякаш разоран от зли булдозери - 
изопна плажът охтичава гръд?
Далече - там, над бездните раззинати,
и гларусът отказа да лети.
И моят ден се щура - дрипав циганин - 
пи, хапна - сетне хукна, не плати.
Самин и гол - забих душа в мелтемите,
и дим от кораб вейна черен креп.
И си обръщат рибите коремите
във паметта за лятото без теб.
А зимата тършува в панталона ми.
Мъглата се влече - протяжен сън.
И слънчицето само с кран сто тона
се вдига и се срутва - тежък пън.
И хоризонтът черна връв нахлузва - 
усуква, стяга гърлото ми - клуп.
Тъй сякаш в Ялта Сталин, Чърчил, Рузвелт
накълцаха небето - тежък труп.
Къде сте, мои изгреви сафридени?
Проскърцва студ - изкъртено биде.
И моят ден ли всуе ще си иде,
тъй - без да знам защо при мен дойде?
Човек ли, живинка да мине - кой да
поседне с мен на дрипавия плаж?
Стърча от век и чакам. И не дойдеш ли,
животът ми без теб ще е мираж.

 

Старецът и басейна

Ти беше тъй загадъчна и бледа, 
и аз бях тъй непоетично плах - 
направо ми изпада "Бленд-а-мед"-а! - 
когато край басейна те видях.

Прикътала прекрасните си мерки 
в прозирно сари с цвят ултрамарин, 
край теб издувах бицепси и перки! - 
аз - Старецът, неуловил марлин.

Бях си обул най-готините плувки. 
Бях си подстригал бялата брада.
От банския ти - с двете леки джуфки! - 
във моя мозък капеше вода.

Косиците ти - вятър, щом ги вейна, 
и аз - нали съм стар и адски тъп,  
направо щях да падна във басейна! - 
като отсечен с яки брадви дъб.

Разгърна сетне книга на шезлонга - 
от умните е - казах си - моми!
И сякаш не в басейн! - на остров Тонга 
със нея бяхме легнали - сами!

Откъртих й въпрос: - Какво четете? 
Добавих с нежен глас едно: - Здравей! 
А тя ми рече: - Вас чета, Поете. 
До гуша ми дойде Хемингуей!

Петнайсет дни забравих що е старост 
в хотелчето край Варна - с три звезди.
В мен "Снеговете на Килиманджаро" 
топяха се на "Пролетни води"!

И всеки ден със теб ми бе "Фиеста", 
"Безкраен празник"! - с малко тъжен край. 
Като в абсурдна някаква пиеска 
ти каза: - Ще се видим пак през май!

А лятото си мина - и замина 
след сарито ти с цвят ултрамарин.
Но бях щастлив, че улових марлина! - 
на Стареца безсмъртния марлин.

 

Валери Станков 

Ако ме има в твоя ум,
но не и в дните ти,
къде съм?
Ако те има в нощите,
но в светлото се губиш,
къде си?
Това пътуване, започнало случайно,
боли отчайващо
наистина.
И странно заприличва на умиране.
И на възкръсване.
И на любов.

Петя Шалева