Изпято акапела

 

"...Лъжа е било синьото момче..."
Ал. Вутимски.

Сънувах се – щурче в дланта на мъж.
Нататък – помня – имаше коситба…
С език ни близна – той се люшна пръв.
Цигулките ми в гърлото се свиха.
Прибрах ги зад деветата врата.
Скрибуцат нощем – странно как са живи.
Посечените струни ме болят.
Човек се ражда сам. И сам умира.

Животът сурне крак и уж е тих,
а как нахълтва с калните обуща
и все му трия черните следи –
от търкане небето се олющи.
И пак греба от раклата сребро –
за раните и дупките от кръста.
До мене ли си, Господи, защо
човекът ти е мил, но само мъртъв?

И после морна хлътвам във съня.
Цъфтят в премала белоцветни вишни.
И съм щурец –
безумен музикант –
над пепелта от нотите си свиря.

Лили Качова

Не спирай

Ева Корназова

Не спирай да мечтаеш нощем,
когато всички тихо спят.
Не спирай ветрове да гониш,
дори когато няма път.

Не спирай брод да търсиш в мрака,
след него има светлина.
Не спирай любовта да чакаш –
тя идва някога сама.

Не спирай да летиш свободно
дори когато те боли.
Не спирай детството да носиш,
в сърцето си го запази.

Не спирай да обичаш лудо
живота шарен, променлив.
Не спирай да очакваш чудо…
Не спирай да се чувстваш жив!

Обичам поезията, но животът ми е проза...

Копнея бягство във отвъдното...

Мълчанието ми изстрадоно е - не е поза...

Копнеж по нещо тъй мечтано - но несбъднато...

 

Бла...бла...БУДУВАНЕ - ЖЕСТОКО !!!

 

 

СЛЕПИЯТ

Опипвайки света на зрящите,
човекът бавно по земята крачи
и чука по душите ни с тояжката:
Сторете път, случайни минувачи!

Той търси брод през хаоса на времето -
без изгреви, без залези, без дати;
пленен от най-жестоката вселена,
в която няма път към светлината.

Той вижда други светове, преплетени
(там минало и бъдеще се сливат),
и сякаш преминава през предметите,
а сам не знае накъде отива.

Но ние знаем и вървим нахакано -
работим с лакти, ближния препъваме.
И изкачили стълбата донякъде,
в беззочието на света потъваме.

А той се чуди за какво се блъскаме.
Къде сме си загубили тояжките?
И ни подава длан на кръстопътите,
да ни помогне…
Той на нас - на зрящите!

 

ЛУДОСТ

Целият съм тръпка, и копнеж, и жажда - 
искам да те имам, искам да се дам;
да разкъсам всичко, което ни обгражда - 
мъжката си гордост, женския ти свян

Искам да те любя - диво, ненаситно, 
както се обича за последен път;
всичко да позная, да изпиташ всичко,
все едно че свършва с тази нощ светът.

Искам те за Бога, против Бога - също
и нима е грешен поривът ми свят.
Сто години чаках да те напрегръщам,
Да те нацелувам, да те покоря....

А сега покорно сричам и се вричам
в гладката ти кожа, в топлите очи;
никоя в живота си не съм обичал,
както теб, никога преди!

ЧОНИ ЧОНЕВ

За да гледаш надалеч,

трябва нощем да потънеш -

с тъмнината като с меч

слепотата да пожънеш.

 

До звездите по корем

да се вдигнеш, като лазиш,

за да видиш,че съвсем,

нямаш нищичко да пазиш...

 

Магдалена Абаджиева

 

 

ДОБРИТЕ ХОРА
Светлана Тодорова

Добрите хора никога не свършват.
И не продават хляб и топлина
а подаряват…
милват…
и прегръщат
…целуват
и си тръгват в тишина…
Добрите хора никога не плачат,
за себе си поне
не плачат с глас.
Добрите хора
никога не грачат
с прегракнал от омраза глас…
Не им благодари!
Не искат!
Добрите хора
си отиват в благодат
с едничката вълшебна мисъл:
„Помогнах! Станах по – богат!”

 

 

---

Да се влюбиш в дявол

Черен си. Ще трябва да те боядисам -
ти как си мислиш, че се става ангел.

И има притча някаква - неписана,
че си от тях, но някога си паднал.

А дяволското минало не се пречиства
тъй лесно, както си представяш.
Не може - хоп, и ставаш бистър
като вода светена пред олтара.

И със крилете ще възникне трудност -
не си тренирал раменните стави,
а всички ангели над мен ще луднат -
коя съм аз, че ангел да те правя?

Не знаят, Дяволе, че близки сме си вече
и кътните ти зъби ги познавам,
понеже ангелите все са ми далече,
а да нощуваш ти край мен оставаш.

И покрай тази наша грешна близост,
аз без да искам взех, че те обикнах,
а ти раздвижи рамене и им наниза
криле. Дори на полети посвикна.
И постепенно взе да побеляваш -
от ден на ден тъй дяволски различен.
Аз знам, че трудно се живее с дявол.
Разбрах, че трябва ангелски да го обичам.

автор: ulianka

Редактирано 23 декември 20169 г. от jhoro (преглед на промените)

На Коледа

На Коледа светът е много тих.
Прегръдките се сливат с тишината.
На глас да изрека това – не бих.
В мълчание се случват чудесата...

И всяка обич става споделена,
а всеки миг – подписан със усмивка.
На Коледа забързаното време
се спира насред пътя. И притихва...

И толкова е бяло, че светлее
душата ни – облечена в снежинки.
Човек е нов. И диша. И живее
с една надежда, че вълшебства има,

че бъдещето чака да го сбъднем
по-хубаво, по-истинско, по-леко.
На Коледа към себе си ще тръгнем.
От тиха обич е роден Човекът!

И пак ще се открием там навярно –
сред пътя си по-бял и от снега.
На Коледа светът е благодарност.
И чака да го изречем. С Душа.

Мира Дойчинова - irin

Година

Прекрасна си, защото си ми нова!
(Но старата и тя ми бе добра…)
Надеждите проправят път отново
и с нови сили хукват към света –

да срещат хора, и да ги прегръщат,
да виждат смисъл, в тях да го създават,
да тръгват, да се лутат, да се връщат,
да помнят, да обичат, да забравят –

една безкрайна пъстра въртележка,
в която се въртим, със теб, Година...
А ти – простила всичките ни грешки,
повтаряш кротко: „И това ще мине...”

Ще минат и ще се забравят
тъгите ни по нещичко изтлели...
Щастливи, и усмихнати, и здрави,
към теб вървим – по-истински и смели...

И знаеш ли... Дори и ний сме нови.
Блещукащи и някак по-добри...
Надеждите проправят път отново,
и винаги така ще е... Нали?

Годините ще си препускат лудо –
вълнуващи, човешки и красиви.
И всяка, до последната, е чудо!
Дошла със своя дар – да сме щастливи.

Мира Дойчинова - irin

В началото съм нова. Много нова.
Надеждата в мечтите ми прелива.
Сърцето ми нашепва, че любов е,
когато се усещам светложива...
В началото е тихо. Бяло. Мое.
Тъгата съм оставила назад.
Очакват ме пътеки и порои –
за първи път... във този свят...
За първи път започвам отначало
един безкраен сън, недосънуван.
Преди това безспорно съм живяла.
Но повече напомня съществуване...
Сега подарък ми е всеки ден,
във който съм свободна като птичка.
А Някой е оставил там, за мен,
една любов. Началото на всичко.

Мира Дойчинова - irini

 

Очите

 

 

Нека не излъгва твоята уста

и смехът ти нека не измамва,

нещо чудно в погледа ти пламва:

в дъното на твоите очи

тиха, светла истина мълчи.

 

Думите ти другаде отиват,

пламват и угасват и изстиват...

 

Дора Габе

 

Обичам ненормалните мъже,
които ме усмихват до полуда.
С които може времето да спре,
с които и животът да е чудо.
Обичам романтичните мъже,
онези дето правят изненади.
Онези, дето с поглед ще ги спреш,
а после се разхождат из съня ти.
Грижовни да са, нежни и добри,
над мъжкото си Его да преминат.
Не искам да ми свалят те звезди
(самата аз звезда съм от година).
Обичам да обичат без "ако"...
(Условностите често ме отблъскват.)
Любов да подаряват...И дано
мечтите ми до блясък да излъскат.
Да могат да даряват свобода,
тогава Любовта е толкоз силна.
Да ходят с гордо вдигната глава,
а моята по-честичко да милват.
Да могат да прегръщат до бездъх,
капризите ми да търпят в излишък.
Дори да полетя към някой връх,
да мога да се връщам, за да пиша.
А всъщност ми е нужен само Той!
Едничък и единствен, и ми стига.
Съвсем не искам приказен герой,
а мъж, със който бързо се издигам.

/Десислава Церовска/

ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ

 

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова -

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

 

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз - вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

 

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

 

Ти имаш глас чуден - млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!

 

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума -

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

 

Запей и ти песен такава,

запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сиротна вдовица

и как теглят без дом дечица!

 

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, - свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни...

 

Там... там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

 

Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!...

Защото съм ЖЕНА

Такава съм, защото съм жена –
променлива, влудяващо различна.
Понякога съм ангелски добра,
понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш, че безчет
любовни думи мога да повтарям,
а после, по-студена и от лед,
с мълчание от студ да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя
и в мене да изригнат сто вулкана,
а утре - кротка, мила и добра –
да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен горкото ти сърце
без милост и без жал да е сломено,
а след това, с наивност на дете,
да плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!
И други преди теб не са успели.
През вековете колко ли жени
духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,
когато безвъзвратно се изгубиш,
недей, не ме упреквай за това!
Ти сам във мен поиска да се влюбиш!
/ Мария Вергова /

Не ме причинявай на никоя друга след мен.
Остави всяка обич сама да намери сърцето.
Забрави ме. А после живей във различния ден
със мечти, от които различно ще плаче небето…
И не казвай с тъга, че боли от раздяла нощта.
Че сънят лудо бяга…
Че искаш да върнеш стрелките…
И, че някога, някога,
колкото девет лета,
в твойте мисли се връщам.
И може би още те питам,
ти дали все така си мъжа, който спира дъха?!...
И обича различно.
В различно откраднати нощи…
И дали, ако с друга вървиш в този миг през света
пак си онзи, без който звездите умират…
А може
да си вече човека, повярвал във сивия ден.
И прегърнал в душата си скучния делник….
Тогава

няма как в нощ без сън да жадуваш жената с криле,
щом съм тази, която танцува по жива жарава.

Забрави ме, когато от залези будни кърви,
забрави ме, дори и когато зората се ражда…
И върви в своя път. А когато от сиво боли,
забрави за страстта, утолявала твоята жажда…

 Йорданка Господинова

 

 

Така рисува само тишината
със малки стъкълца в ръба на капка.
В зениците ми духа летен вятър.
Дъгата е прошарена и кратка.
Дъждът дойде отчаяно и късно.
Небето нечетливо го просрича.
Аз мога да се връщам и възкръсвам
в ръцете ти, когато те обичам.
Когато се сбогувам и съм малка
тиретата ми стават живи мостове.
А думите са цветни залъгалки
в спасителни въжета на магьосници.
И пропастите стават равни хребети
издигнати с душа на късен изгрев.
А стъпките ми още водят тебе
до нещо непотърсено, но близко.
До нещо непоискано когато
от утрото потече цвят и чудо.
Така рисува само тишината.
Погледай я преди да се сбогувам.

 Ангела Пранарова

Аз харесвам онези мъже...
Аз харесвам онези мъже -
с волевата извивка на устните,
дето карат дъхът ви да спре,
щом на метър от вас ги допуснете!
Аз харесвам онези мъже,
във чиито очи дишат бурите…
Ала в техните силни ръце
всяка сутрин с усмивка се будите!
Аз харесвам онези мъже,
за които честта е призвание,
с благородно и прямо сърце,
победители в ред изпитания…
Аз харесвам онези мъже,
дето името „мъж“ им отива…
Ах, да знам, че ги има поне!…
(Във живота не срещнах такива!)

 Мариела Челебиева

Днес се навършват 138 години от рождението на големия български поет Пейо Яворов.

Поклон пред светлата му памет!

 

Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна,
и в каменът аз чуя две сърца ...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.

Аз не правя мълчана вода,
но мълча до безкрай и копнея
да се сбъдне, незнайно кога,
тази обич, в която живея,
и която на мене прилича –
необятна, и кротка, и синя...
Щом годината почва с обичане,
значи дишам и пак ще ме има...
И си пиша мечти по небето –
като сън, като дъх, като огън.
Пак така си лекувам сърцето:
само с простата вяра, че мога
да пребродя звезди и планети,
и отново при теб да се върна.
Щом надежда през нощите свети,
значи идвам. Да те прегърна.

Мира Дойчинова - irini

 

Тихият пролетен дъжд

звънна над моята стряха,

с тихия пролетен дъжд

колко надежди изгряха!

Тихият пролетен дъжд

слуша земята и тръпне,

тихият пролетен дъжд

пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд

сълзи, възторг и уплаха,

с тихия пролетен дъжд

колко искрици изтляха!

Николай Лилиев 

Неродена музика

Шумът убива тишината
натрапил свойто дребнотемие
и нейде там отвъд земята
небитието ще превземе…

Дори на хиляди парчета
разбива нечия илюзия,
че шумовете подредени 
прераждат се отново в музика…

А тя отново неродена,
във шепот нежен на вода,
с дъжда отива си от мене
изплакана като сълза…

Дори без ноти разпиляна
там нейде над нещата 
аз шепа прах, когато стана
ще слея себе си със тишината…

/от нета/

ВИДЯХ

Видях как се ражда човек,
видях и как се умира,
как живота ни е заплетен
и как с едно тупкане спира.

Видях радостта как идва,
после любовта как си отива.
Продължавам хора да виждам,
как заради нищо се сриват,

как света си смело отричат
и със себе си се надбягват,
забравили що е обичане - 
сами стават, пак сами лягат.

Накъде хукнахте през глава,
обърнете се - още има и други!
Не ги считайте просто за луди,
разделете се с вашата суета!

Човекът се ражда веднъж тук,
дългата разходка е само заблуда
и щом представяте се за други,
не бъдете ни най-малко учудени,

че времето някак ви е подминало.
Смърт не значи тяло изстинало,
а често е допусната грешка
от раздяла с всичко човешко.

20.10.2016 - Симеон Аспарухов

Последният дракон

На моста те чаках
в надежда облечен …
Почаках, поплаках,
и тъжно обречен
крилете размахах!

Ти ме намери
в гората без сили …
Открехна ми двери
в сърцата родили,
любови и вери!

Погледнах в очите,
уплашено смели …
Погалих косите,
ръцете ти бели.
Обикнах звездите!!!

Коя си не знаех,
но вкусих дъха ти …
Преди те мечтаех
сред куп непознати
и образи ваех!

Погали ме нежно,
лекува ме с устни …
С ухание снежно,
милувки изкусни -
почти безметежно!

А после изчезна,
разстла тъмнината …
С тъга безполезна
и болка позната,
отвори се бездна!

На моста те чаках,
унил и безличен …
Зората разплаках -
триглав и различен
и плаках ли, плаках!!!

Върбан Димитров

Изглежда свикнах да те измълчавам.
Съвсем забравих как съм те изричала.
Но още си горчив. От незабрава.
Горчив. От недовършено обичане.

Не мога да си спомня преди тебе...
След теб е същото. Една безпаметност.
Изглежда съм живяла само временно.
В една илюзия, че има щастие.

Не се ли наболя? Не ти ли писна?
Не ти ли отесня във тези мисли,
които ме оплитат и притискат
със лепкавата си, горяща сила...

Отивай си...Не искам да те помня.
Върни ми празното пространство на безкрая.
От днес ще те забравям. Главоломно.
Със цялото си смешно отчаяние.

Ще хвърля всички глупави отсрочки,
които щедро давах и на двама ни.
Не искам да те помня вече. Точка!
Бих дала всичко, за да те забравя...

Caribiana

 

А всъщност - знаеш...

Не ти се вярва, но ми правиш чудеса.
(Една планета цялата в любов превърна!)
Сърдит си ми, когато замълча.
Но тайничко мечтаеш да прегърнеш

и мен, и тъжните ми дни,
и мислите ми, разпилени сред безкрая,
сълзите ми... ината ми дори,
и вечната ми нужда да мечтая.

Не ти се вярва, но в душата ти чета
не само всичко, дето искаш да ми кажеш...
Прочитам в нея толкова неща,
които ти не подозираш даже.

Прочитам в нея малкото момче,
което търси в мен едно момиче.
Мъжа прочитам, който ме зове.
Приятеля. Спасителя. И всичко...

Прочитам тайните ти страхове.
Ранимата ти обич препрочитам...
Не ти се вярва. Знам. Добре.
Но знаеш ли... ужасно те обичам!
Caribiana

---

Не биваше. Не биваше така -
след сто години сън да се събуждам.
Сега светът изглежда непознат.
А аз във него съм ужасно чужда.

Защо му трябваше на този принц
да идва и да ме целува без да мисли?
Принцесата я няма... Нека спи!
Нали си има разни други приказки...

А той пристигна като на шега.
И на шега реши да ме целуне...
А после си отиде. И сега
съм истински и непростимо будна.

Уплашена съм. Този свят боли.
Изглежда зли орисници са го проклели.
Не искам да оставам в него. Нито миг.
Разменям замъка си. За вретено.
Caribiana

АЗ ИСКАХ ДА ТИ КАЖА ДВЕ СЛОВА

Дамян Дамянов

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях - 
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова - 
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?