Не значи, че продаваш, когато себе си дариш,
да спиш до друг – не значи да преспиш.
Не означава да не разбереш – това да не повториш,
не означава да не опознаеш – това да не говориш.
Не означава да не видиш – това да не поглеждаш,
да не крещиш не означава, че не гориш,
да премълчиш и отговор да не намериш,
са две неща различни и нямат нищо общо.

И да стоиш, съвсем не значи, че не летиш,
не значи да умреш – това, да замълчиш,
и да се примириш, смъртта когато видиш,
не значи унижение да претърпиш.

Да бягаш в мрака – не означава да си тръгнеш,
да пуснеш – не означава да пропуснеш,
и да не отмъстиш – не значи всичко да простиш,
и разделен да бъдеш – не значи да не обичаш.

Да кажеш, че обичаш, не означава да обикнеш,
да кажеш, че прощаваш, не значи всичко да простиш,
да кажеш, че си тръгваш – завинаги не означава,
и „няма да простя” не значи никога.

И да вървиш със друг, не значи да си чужд,
да бъдеш с някого, не значи той да ти е скъп,
без теб не значи, че не съм със теб,
да те обичам не означава, че си мой.

Това бълнуване не значи нищо,
и да го прочетеш не значи да го разбереш…
Аз няма да си тръгна – означава никога,
нали обичам – означава винаги…

- Омар Хаям

 

И ето, тези няколко секунди,
в които с тебе просто си мълчим
създават чудо. Най-човешко чудо
за две сърца и четири очи.
Тогава се завръщам при душата си.
При теб се връщам. В нашия си свят.
Когато си наблизо, чудесата
се случват лесно. И не се броят.
 

автор: caribiana

ПОСВЕТЕНО НА ХРИСТО БОТЕВ
02 юни
Елена Денева

Да имаш връх, а той да те убие.
Да имаш идеал. И да умре.
И само псета всякакви да вият
от вълци-единаци по-добре.
Да имаш свобода, за да прогледнеш.
И всичко да дадеш за свобода.
А кокалът? Дано да им приседне
на всичките свободни господа.
На двадесет и осем да си гений,
отрязал с ум ухото на страха.
Да тръгнеш за народ, а не за племе.
И да береш на всичките греха.
Да хвърлиш на тълпата своите песни,
а тя да те разкъса с адска стръв.
И днес да те празнуваме чудесно.
Защото нямаме от твоята кръв.

Избирам тъмнината.
Въпреки страха от зимното разголване.
Трудно е да бъдеш някъде оттатък
и да не се отрониш
от върха,
когато другите листа валят отдавна.
Спука се тръбичката,
по която стигаха до мене сънищата.
И сега не виждам
кой ми се обажда.
А тъмнината е убежище.
Тук спират всички опити,
преди да продължат да се изкачват.
Затова избрах да съм щуреца.
И песента ми да е звездна карта
за следващия път.
Знам, че друго ще ви трябва.
Но съм щуреца.
От мен тревите ще изглеждат повече...
А нощите ще имат глас
и смисъл...
Защото в тъмнината е записано,
че утре ще се съмне.

Виолета Христова
"Звездна карта" 1997г.

Стани, стани юнак балкански

от сън дълбок се събуди,

срещу народа отомански

ти българите поведи!

 

Че сълзи кървави пролива

във робство милий наш народ;

високо той ръце простира

да го избави вишний бог!

 

И тъй ний много претърпяхме,

но стига толкоз да търпим,

да бъдем пак, каквито бяхме,

ил’ всинца да се изтребим.

 

Докога, братя, да се губим?

Защо да се не съберем?

Така ли вечно ще се трудим

и в робство всинца да измрем?

 

Я вижте, братя, погледнете

на ближните нам племена!

От тях добър пример вземете

как си прославят имена!

 

Станете, братя, вий станете,

начало покажете вий;

и сабите си запашете,

и помощ ще ви се яви.

 

На помощ сърби, черногорци

със радост ще се затекат,

а и от север храбри руси

тозчас ще да се появят.

 

Догде е мъничка змията,

елате да се съберем!

С крака да й строшим главата,

свободни да се назовем!

 

Да стане лева наш балкански,

от него вятър да повей,

та полумесец отомански

под тъмен облак затъмней!

 

Да си развием знамената,

да светне нашата земя,

да си прославим имената,

да гинат турски племена!

И тъкмо си помислиш, че е свършило
търпението към теглото с времето,
виж, някой в твоите криле прекършени
ще скрие слънце. Болката ще вземе...
И тъкмо кажеш: „Повече не мога”
и ядно хвърлиш камък към небето,
ще рукне дъжд и подписът на Бога
дъга ще изрисува във сърцето ти…
Да, тъкмо се объркаш окончателно
сред толкоз много пътища незнайни,
тогава някой тихо и старателно
чертае знаци към посоки тайни…
Решиш ли, че светът се преобръща
и дните се разбиват в тъмни нощи,
незнайно как надеждата се връща…
Живееш. Дишаш. Можеш още.

Мира Дойчинова - irini

 

Такава съм, да знаеш - трудна за обичане...
с тежък характер - много тежко разпятие!
Като прошката - тиха, боля... при изричане!
Мога твоя да бъда - и Съдба...и проклятие!
Непокорна съм, знаеш ли? Кой ще ме спре...
да подгоня с нозе ветровете лудуващи...
облак с длан да докосна във звездно небе...
да заплача с очи, от самотност тъгуващи?
Вярвай, себе си с мен във пожар ще погубиш!
Като огън съм дива и на пламък приличам!
Ако сам не избягаш и до лудост се влюбиш,
научи ме тогава ...точно Теб да Обичам..!
Гергана Шутева

Черницата

На черницата от моето детство…

Черницата разтваря небеса
с цъфнали по нея чудеса.

Черницата е люлка на живот,
и хладен дом под жарък небосвод,

и благ заслон,
и сянка, и имот.

Черница зряла с плодова постеля
следобеда на юнската неделя
с порой от мравки и деца
застла,
и пропълзях под нея

Черницата е стомна за вода,
която вдигам
с лепкава ръка,
от лятна жад,
със плодов аромат.

Черницата обаче ще полегне
скъсана из парещи легла
на зимните каминни стопила,
където ще разлее аромат
и галеща, копринна топлина
по кожа ледна, бяла от студа.

Черницата край къщата
напомня
ухание на детство и лета.

Черницата край къщата
си спомням,
нарязана пред двора на дома.

 

Кирил Йовев

 

 

 

Светло, много светло

Опърничавата жена има характер на вълчица.
Не храни цялата глутница, а само вълчето си.
Опърничавият мъж няма характер, а дързост
да завива електрическата крушка обратно
и никога да не светне в душата му.

Храната опрости живота му до пълна маса
и ни едно мастилено петно. И лист хартия.
Той ставаше единствено ръцете си да мие
преди да се смрачи навън и дворът не миряса.
Синджира на домашната му джанкова ракия
завързваше езика ням за сухото в небцето.
И вече му трепереха от немота ръцете
една последна лампа на обратно да завие.
С една зелена книга дълго пя, но не дочете
как празния живот завършва в тази дълга песен.
... и после беше дъб висок и после беше кестен
със който си играеха вълчицата с вълчето.

А опърничавата жена роди момченце. И омекна.
Бащата палеше звезди и беше светло. Много светло.

Георги Атанасов

Аз не обичам

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Владимир Висоцки

Научих се единствено на смелост –
да мина през живота като вихър,
да вярвам без съмнение във себе си,
да бъда любопитна, цветна, тиха,
да помня правилата по учебник,
а после да ги пиша с мое право...
Да случвам всяка мъничка потребност,
без никой да ми каже свойто „Браво”,
защото този свят е непонятен,
и винаги крещи за малко нежност...
А аз раздавам влюбено душата си,
и винаги ще дишам със надеждата,
че сбъдна ли мечтите си докрая,
листата ще се пръснат в пеперуди...
Да бъдеш лек, не значи да си в рая.
А с всеки дъх да се превръщаш в чудо.

Мира Дойчинова - irini

 

Вече не ми се бърза за никъде.
Бързах достатъчно. Да се родя, да обичам...
И пропуснах толкова много мигове –
ей така – в непрекъснато тичане...
И прескочих толкова много вечности.
... Почти безкрайни са били, вероятно.
Цялата ми необятна човечност –
сега си я искам обратно.
Вече не ми се бърза за никъде.
Бавно пристъпвам. Оглеждам се.
Толкова много забързаност... Стига ми.
Слизам на гара „Надежда”...
За какво беше цялото тичане?
Никой не може да хване времето...
Време има за всичко. И за обичане.
Всъщност, най-вече за него...

автор: irini

На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
Хвърля светла сянка облак като дядова брада.
И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.

  Петя Дубарова

 

 

БЕРАЧ НА РОЗИ
 

Иля Велчев

Берач на рози съм.
Ще me откъсна.
Ще те откъсна
още топла от роса.
Ще те откъсна пъстра,
червена от любов
и бяла от копнеж.
Ще те откъсна
ни малка, ни още пищна.
И няма да ме спрат
невинните зелени шипчета,
с които пазиш своята невинност.
Берач на рози съм.
Ще те откъсна.
И с капка кръв ще ме целунеш
когато те докосна.
И в този миг
ще станеш моя.
Берач на рози съм,
ще те откъсна.
И с твоето ухание
ще се опия.
И нека другите цветя завиждат,
но розата е моята царица.

Светът е в нестабилно равновесие
и нещо липсва. Адски много липсва.
Животът ли? Конфликт на интереси.
Започва да се случва относително...
Прескачам задължителните граници
и две-три норми. Моля ви, простете.
Но искам да узная. Трябва. Важно е.
Усетих го по болката в сърцето...
По тежките очи на онзи просяк,
по липсващите стоплящи прегръдки,
по кучето – отскочило на косъм
от нечии невъзмутими стъпки –
разбрах, че нещо липсва. Безобразно.
Отчайващо. Крещящо. Безнадеждно?
Светът мълчи. И толкова е ясно.
И лесно поправимо: Липсва нежност.

Мира Дойчинова - irini

 

Била съм
често
много тъжна песен.
Била съм
често
лански сняг на пролет.
Била съм
често
и горчива есен.
Но
честно
и докрай говорих.
Била съм
често
не съвсем безгрешна.
Била съм
често, 
на ръба, светица.
Била съм
често
и лъжа гореща.
Но
честно
и докрай обичах.
Но
честно и докрай 
се вричах на всеки дявол,
преоблечен в ангел.
След 
много юди
с много вяра тичах.
До края. 
Затова не съжалявам.

автор: Мария Лалева

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

 

Елисавета Багряна

За пеперудите, за гъсениците

Гъсениците мъхести
се гърчат пълзят
как да повярваш тяхна майка е
пеперудата с ориенталските
очи
с крилете от пепел и светлина
с летежа над обли поляни
полегат като танц на души
пеперудите имат толкова много
небе за летене

и
какви названия Господи пеперудени

Катокала
Небесна синевка
Огневка
Лимонница
Голям полумесец
Аполонова пеперуда
Траурница
Пауново око
Нощенка
Кадифенка

Нито една от гъсениците
няма собствено име

Керана Ангелова

 

В Ъ З К Р Е С Е Н И Е
или подир пепел от рози
.
Все срещам слънцей от рози.
Като вричане.
Небе и Земя тук се целуват.
Има пътища за пеша и коловози...
Теб обичам
сред градините райски до Тулово.
.
Ти имаш дъха на България
и ласката,
а аз съм влюбен хайдутин.
Хората учат изнебесната ария
и бляскава е
съдбата ни подир света срутен.
.
Някъде там пъплят огньове.
Изгрев е.
И гюла влюбено диша.
Человекът, знам, е Богу шедьовър.
Помилуй ме !
Аз, на българица, така пиша.
.
И всяка чар е пепел от рози
в страдание
с уханието на земята ни багрена.
Аз пришпорих из Алтън Калофер
към Пирина
по чакръка на звездата Полярна.

Камбани в Долината на василевсите.
И е песенно,
и тръпнем из небесен мегдан.
Колчо, брате, видя ли невестата,
Възкресението
и сите българи заЕдно!

.
Иван СТАНЧЕВ

Редактирано 12 юли 20169 г. от Уиш... (преглед на промените)

Когато свършат всички истини
и плаче в сънищата ми кошута,
в дланта си сребърник ще стисна,
да си платя последните минути,
че дяволът не дава даром нищо,
за глътка вино взема ти душата
и хвърля я във адското огнище,
и става пепел сива тя, горката.
А Господ, зная, помни всичко.
Не винаги са грешните смирени,
но щом останат с мъката самички
им праща светъл път – спасение.
Тогава свършват всички камъни,
наречени да удрят със проклятия
и всъщност нищо друго няма,
освен любов в най-нежните обятия.

Ивелина Никова

БЪЛГАРИЯ

Георги Джагаров

 

Земя като една човешка длан...

Но по-голяма ти не си ми нужна,

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоят стар Балкан.

 

Какво, че виха вълци и чакали

из твоите полета и гори?

С онез, които бяха с теб добри,

ти бе добра, но злите не пожали.

 

Земя, като една човешка длан...

Но счупи се във тази длан сурова

стакана с византийската отрова

и кървавия турски ятaгян.

 

Търговци на тютюн и кръв човешка

продаваха на дребно твойта пръст,

но паднаха под теб с пречупен кръст,

че беше малка ти, но беше тежка.

 

И стана чудо: смертю смерт поправ,

усмихнаха се чардаклии къщи

и заплющяха знамена могъщи,

и път се ширна - радостен и прав.

 

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема

под ласкавите български ръце,

дъхти на здравец твоето лице

и нова песен вятърът подема.

 

Земя, като една човешка длан...

Но ти за мен си цяло мироздание,

че аз те меря не на разстояние,

а с обич, от която съм пиян!

преди 2 минути, Мойра написа:

БЪЛГАРИЯ

Георги Джагаров

 

На това стихотворение ме изпитваха, навремето.

Писаха ми шестак, и все още го знам цялото.

Всеки българин трябва да го знае, защото е страхотно.

преди 9 часа, emanuela444 написа:

Всеки българин трябва да го знае, защото е страхотно.

това пък е актуално

***

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

П.Р.Славейков

преди 4 часа, haidukpikaso написа:

това пък е актуално

 

Именно, а стихотворението на придворния поет и председател на казионния комитет за кОлтура е страхотно, но - според мен - в обратния смисъл. България по негово време била цъфтяла... Как ли пък не! Статистиката е категорична: тогава нашата държава е била най-бедната в Европа след Албания.

Редактирано 16 юли 20169 г. от Admetos
пропуск на буква (преглед на промените)

Илинден е. Навън кървят треви.
Изтича слънце от прерязаните вени
и тишината след косата се изви –
почти е катедрална…
Като есен.
Почти крещи бездомникът- щурец
и как раздвижва сенките на здрача ми…
Деня скъсява… и гризе, гризе,
а той конете е пришпорил –
лято е.
И още е за триста луди луд.
Горещниците – с макове в окото –
сред жътва пеят…
Поплак ли дочух?
Видях за миг да се събира ято.

Стоя с втвърден от заминавания гръб.
Артритно е крилото ми. Боли ме.
И свеждам се над земния си път…
Илинден е.
А в ириса му – зима.

Лили Качова