Аромат на диви плодове

Назад остана циганското лято,
напомнящо за слънчевите дни
и сладка мъка от любовен трепет,
преди изцяло да се застуди.

Запомних те такъв чаровен,
с трапчинка лека, с парещи ръце...
Една красива лятна авантюра,
приятен мъж с усмивка на момче...

А може би не си забравил,
за кратките ни страстни часове.
Съзнаваш ли, че спомени остави,
със аромат на диви плодове...

Ева Георгиева

 

Редактирано 12 ноември 201510 г. от EniGeo (преглед на промените)

Титли

Понеже мнозина живеят със мания
да носят отличия, титли и звания
със съответните към тях обръщения,
„Ваши Милости“ и „Ваши Почтения“,
предлагам: тоз, който със своите лъжи
е добил по-голяма известност,
да се уважи
с обръщение „Ваша Безчестност“.
Тоз, който се счита над всеки закон
сякаш крал е във своето кралство,
да бъде наричан — то се знае, с поклон —
„Ваше Нахалство“.
Следват: „Ваша Пъзливост“,
„Ваша Крадливост“,
„Ваша Фалшивост“
и „Ваша Бъбривост“,
и още толкова, и тъй нататък,
и този мой списък знам, не е кратък,
но ако бъде в парламента прието
да се титулува така всеки в лицето
(дори някой пъзлив
да бъде против,
някой зъл да не ще
своя ранг въобще).
поне ще се знае,
в тази наша държава
кой точно какъв е
и какво заслужава.

Джани Родари
(превод Валери Петров)

Не ми пораснаха крила.
Но понякога съм птица.
Честичко насън летя.
Харесва ми да съм различна.
След захарни мечти не тичам.
Зная точното си място.
Умея силно да обичам.
Със живота съм наясно.
Горда съм поне за трима.
А пък гордостта е грях.
Честолюбива съм. Ранимо.
Никой не намразих. Не можах!
От стореното до сега не се отричам.
Миналото бих повторила отново.
Никога не съм била мушица.
Непонятна ми е всяка злоба.
Искам хората да се обичат.
Вярвам във това...и се подхлъзвам.
И понеже съм умница
сто поуки на ухото връзвам...
Продължавам със усмивка
да раздавам добрини.
Без дори да ги поискат.
Въпреки, че ще боли

 

автор: Калинка Милева

Анемия

Роден съм в стая. Спомням си от малък:

акордеон, баща ми, зими, бедствия.

Домът бе тесен – днес е просто жалък,

анемията – болест на семейството.

 

А после – дълъг студ, снегът в косите

(любов, откъсват те, а ти си тъй красива!),

една жена, която си отива,

когато ми е страшно във кревата.

Снегът, студа, декември и обратно:

аз – най-самотното дете с качулка,

на ъгъла на “Жданов”, със цигулка,

докоснат от скръбта невероятно.

Роден съм в стая. Помня всички ъгли.

Обичам почва, раждаща коприва.

Вземи, опитай се със мен, откривай! –

ала навътре – не. Там пари въглен

 

Виктор Пасков

Редактирано 17 ноември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

Кой ще те стопли...

 

Ако аз те обичам, а ти
си студен като камък със мене,
ще залостя зад девет врати
туй сърце. И когато след време
ти пристъпиш към първия праг,
там, отпред ще стои самотата -
твой единствен приятел и враг.
Ще те спре. Ще ти вземе душата.
Ще се скиташ немил и недраг
между всички заключени порти.
А над теб най-жестокият сняг
ще се сипе... И кой ще те стопли,
щом вратите са стража пред мен,
а ключът е ръждясал самичък...
Не извръщай глава отегчен
днес, когато до смърт те обичам.

Любовта си отива за миг
щом човек се държи арогантно.
Нито жал, нито плач, нито вик
няма как да я върнат обратно.

 

Васка Мадарова

*

спусни клепачите си
като гилотина

режи

отрежи този свят
който боли
със всичките си действия
и думи

режи

отрежи светлината
тя пари
пари като пясък
скърца като стъклена илюзия
във зъбите на времето

режи

а навътре между миглите
навътре в зениците си
крещи

изкрещи се

и вдигни гилотината

 

Ана Петрова

Такъв мъж...

 

"Как го хвана! Този мъж е прекрасен!
Не изглежда такъв романтик!
Късметлийка! Обясни ми по-ясно,
издай ми някой свой трик!"
Не ме питай! Не е моя собственост.
Такъв мъж не се притежава!
Той е създаден да бъде свободен.
Ако можеш, му се наслаждавай,
докато още те кани на срещи
и показва привързаност, някаква...
И докато те люби горещо...
А ти се правиш, че силно му вярваш.
Такива добре ги познавам.
От една планета сме с него.
Той привлича, краде, обещава!
Дава много, но много и взема...
Говори малко, така е устроен,
но очите му казват ти всичко!
Когато лъже, е привидно спокоен...
И само наум те обича.
Но е влюбен единствено в себе си!
Страхлив е! И ако, без да е искал,
се влюби и в теб. Огледай се!
Той отдавна ще си е отишъл!

 

Автор petka-spagetka (Петя Ходжева)

ИВАН ЛАНДЖЕВ - ПЕТЪК 13

 

Разглеждах програмата,
четях какво ще свирят 
в Суинга днес.

Не след дълго 
черна котка 
ми мина път.

Познавах я,
беше от посредствено
стихотворение.

Казах си, това не е на хубаво:
черна котка да ти мине път
за втори път!

Какво ли можеше да значи
това на този ден,
освен едно:

че аз и тя 
не сме в една 
посока.

Ако можеш, обърни Луната.
Там, от другата страна,
Аз съм седнала и чакам
тебе, Скитнико. Сама.
Гледам към звездите вечер.
Търся твоите следи.
Лунен вятър с глас далечен
все за тебе ми шепти.
Слушам приказката дълга –
как пристигаш уморен.
Как безкрайно си ме търсил.
Как си влюбен. Точно в мен.
Как откъсваш от Венера
най–червените лалета,
как звездички си намерил –
във косите ми да светят...
Слушам приказката дълга.
Лунен вятър ми шепти...
Хайде, Скитнико, побързай,
и Луната завърти...

автор caribiana

"И защото съм първата u последната,
аз съм уважаваната u презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дава живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно, защото аз съм скандалната и великолепната."

Химн на Изида,ІІІ или IV век, открит в Наг Хамади

 

Редактирано 22 ноември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

Insomnia

посветено

Тишината те смазва
като дребна монета.
Пак ръжда и зараза
в ириса на късмета.

Пак фенер и фонтани
и фанфари на стършели.
Пак надежди приспани
или просто прекършени.

Някой с карма прастара
дребен ад е заченал.
Пак полепва Самсара
по челото червено.

Пот. Паради. Пространства.
Парашути. Перкусии.
Пробив във постоянството.
Поразителни трусове.

Дефлорирана флора.
Флейти с фино бучене.
Фъфлеща преумора.
Луна с бледо лъчение.

Крия в своето леговище хищна жажда за сън.
Колко много чудовища има вече навън.

 

....

сън

сънувам ли? не сънувам.
Бял ден ли е? Май е бял.
Слънцето ме линчува
с нагорещен воал.
Ходя съсредоточено
на чашата по ръба.
Тя ще прелее нарочно.
И ще ми срежат гърба
товарите, лекотата
на нашия смачкан бит
Сънувам ли, че оттатък
лек за тъга е открит?
Хапчета и бутилки.
Преливане на живот.
Волята става хилаво
нещо във среден род.
Вадих се за косата
хиляди пъти по пет.
Блатото стана вятър.
Пепел и прах напред.

Кошмарите спъват с корени,
но сега знам къде съм-
в приют за бездомни клоуни
със реактивна депресия

 

Е. Денева

преди 11 часа, Уиш... написа:

"И защото съм първата u последната,
аз съм уважаваната u презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дава живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно, защото аз съм скандалната и великолепната."

Химн на Изида,ІІІ или IV век, открит в Наг Хамади

 

Малко уточнение - това не е целия химн, а само откъс.

Свещичка за барда Гриша Трифонов

 

Десният бряг на Марица

Това ми е последната България.

Последната.
Не ми остана шепичка народ
след всичките велики преселения,
не ми останаха коне -
последният
лежи на хребета
и рие все по-бавно каменния сняг.

Това ми е
последната България.

Разселвах се.
            Населвах.
                        Поселявах.
Дошло е времето да се заселя.
Дошло е мястото да се заселя:
в студените треви на този бряг,
на хвърлей поглед
от последния си кон,
от костите му -
да ми светят като храм на хребета,
додето рия с тъпия си меч земята.

Това ми е
последната
България.

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин - Залязвай прелестно слънце

 

Залязвай, прелестно Слънце, тъй малко светът
  Те почиташе, тебе, светеца, никой не знаеше,
    Понеже без мъка и тихо
      Възлизаше над угнетените.

За мене залязваш и се възраждаш приятелски, о, светлина!
  Добре разпознават очите ми тебе, прекрасната!
    Понеже и аз се научих божествено кротко да тача,
      Че Диотима душата ми в миг изцели.

Вестителко на небесата! как в тебе се вслушвах!
  За теб, Диотима! Любов! как от тебе
    Към златния ден, блестящи и предани,
      Вдигнах аз тези очи. И ето, по-живо

Заплискаха извори, а цветовете на тази
  Тъмна земя с любов ме облъхнаха,
    И с мила усмивка над сребърни облаци
      За благослов се надвеси над мене ефирът.

1800

Гриша Трифонов

 

Отвъд

 

На Росица

 

Расте трева. Расте съвсем по края на доброто лято -

недостижима за косач, за конски зъб недостижима.

Върви през залеза жена, върви към края на земята,

след нея все по-блед е хоризонтът, все по-зимен.

 

В тревата ще нагази тя, за по-нататък нямаш памет:

река навярно има там и бреговете й са жълти.

Мостове - и да си сторил - ще са порутени до камък:

водата, между брегове притисната, гризе по вълчи.

 

Дано не се обърне - тъй, до колене в трева - жената:

ще я познаеш изведнъж и подир нея ще политнеш.

Ще паднеш на брега, а там... А там лодкарите със трясък

убиват лодките! От тях издигат кръчма, дом, стрелбище...

 

Не викай срещу тях, а виж - на края на доброто лято

върви през залеза жена, през хоризонта в дим изсечен.

Отвъд тревата, есента, отвъд лодкарите брадати

върви жената по брега. Но по отвъдния, човеко!

 

---

НАДЕЖДА


Натрупахме опит 
като пелин в пълни бъчви - 
шупти ферментирал. 
Не вярваме в очевидното. 
Не очакваме чудото. 
Не отговаряме за думите си. 
Не принадлежим на себе си.
Не се захласваме по бъдещето.
Едничката ни надежда: 
да продупчим бъчвите, 
да изтече пелинът, 
да попие в земята опитът,
да станем отново деца.

Блага Димитрова

Райнер Мария Рилке - На Хьолдерлин

 

Отдих, дори и за най-посветения,
не ни е отсъден; от вече завършени
образи духът ненадейно се хвърля
към чакащи още да бъдат завършени; едва океаните
имат присъствие във вечността. Най-неуморното тук
е падението. От обиграното чувство излязло,
то се надвесва над доловеното, и по-дълбоко.

За теб, величавия, заклинател на духове, настойчивият
образ беше самият живот; когато му даваше израз,
стихът се затваряше като съдба; та даже в най-лекия
смъртта се таеше, и ти пристъпяше в нея; обаче
богът-водач отвъд те извеждаше.

О, ти странстващ, най-странстващ дух! Как всички
живеят в топлината на твоята поема, уютно; и дълго
остават пленени в сравнения, леко общуващи. Само ти
отминаваш като луната. А долу се озарява и пак затъмнява
твоят нощен, свято потръпващ пейзаж,
който ти чувстваш все на раздяла. Никой
не го е представял по-извисено, не го е възвръщал на Цялото
по-крепък, по-невредим. Така също
през вече безчетни години ти играеше свято
с безкрайното щастие, сякаш не беше в сърцето ти,
сякаш никой не го притежаваше, а беше разпръснато в нежната
земна трева, изоставено от божествени рожби.
Ах, за което небесните жадни са, ти го изграждаш, без друго да искаш,
камък по камък: и то устоя. Но дори и да рухне,
то не би те смутило.

Защо, щом е имало този безсмъртен, все още сме
недоверчиви към Земното? Вместо от тленното
чувствата да се научат сериозно какво
да обичат, утре в пространството?

1914

Апокалиптично

 

Нагледах се на глупави мъже.
Наслушах се на празните им думи.
Опъвах им спасително въже,
отвръщаха с предателски куршуми.
На рамото им днес една лежи,
а утре вече в другата се влюбват.
Дотегна ми от хитрост и лъжи.
Уж мамят мен, а себе си погубват.
До смърт ме отегчиха с наглостта
от роля в роля вечно да прескачат,
загърбили срама и съвестта.
Постъпките им пет пари не значат.
Накичени със женска суета,
забравили какво е мъжка дума -
такива са мъжете ни сега.
А истинските май ги тръшна чума.
И нито кост, и нито вест от тях...
Изчезнаха в безкрайната вселена.

И аз умирам, вътрешно, от страх,
че мястото им трябва да заема.

 

Васка Мадарова

ДЪЖД

Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива,
изгладнели петли се нахвърлят и лудо кълват:
по мъхнатите криви стрехи и по тъмните дворове
бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът.

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Цяла нощ трака лудо разсипан дъждът по стрехите
и кълвът цяла нощ тези зли ненаситни петли,
а на утрото ето го слънцето пак пред вратите ни
като жълт и голям с изкълвани зърна слънчоглед.

Атанас Далчев
1925

Блага Димитрова

Не закриляна да съм,
а окрилена.
Не загърната,
а с дух разгърнат цял.
Не зад нечий гръб
на завет приютена,
а до рамо
срещу вятър завилнял.

Плач пред обетования приятел. Марин Бодаков

 

Защо размразих кариерата си? - 
никаква дълбочина, никаква мистерия 
...Временнитe решения се превръщат в статуи, 
амбицията ги оспорва

никой

никой никога
не пита
трепетликата
защо трепери.

само поетът разбира
това земетресение
в сърцето й...

....

Не съм от тук. Не съм за тук.
Пътувам винаги от синьото.
От капките на тихия капчук,
от сълзите на вятъра и юли.
От морското небе, в което ти
удавяш истини и себе си,
събирам в длани сили и сълзи
за облаците дъждосеещи.
Защото на земята няма свят.
Единствени са кулите от думи.

В гръдта си земната околовръст
ни прави твърде много други...

А другостта е тежка. И боли.
На късове разделя същността ми.
Цяла ли съм? Аз ли съм? Вали.
Следващият изгрев е душата ми.

 

Емилия Найденова

 

Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня да те спаси;
пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;
пръв за теб леда пролазва;
пръв за теб пролива кръв —
ето за това се казва,
че приятелят е „пръв“!

Валери Петров

Редактирано 30 ноември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

Ренета Бакалова

Гръбнакът на нощта е бездетна жена,
утробата й-митология на белезите,
написана на език,
с който не можеш да си измолиш дори вода.
Заклевам ви, погребете ме по тъмно,
слънцето е клюкарка с пъстри поли,
която знае как да приказва с тълпите,
а разказаната смърт е суеверие без памет

Редактирано 1 декември 201510 г. от Уиш... (преглед на промените)

Подарявам сърцето си! Спешно!
Разпокъсано, есенно, тъжно...
Нека вземе го първия срещнат!
На мен повече не ми е нужно!
Подарявам и нея също -
любовта, оцеляла на дъното.
Нека никога не се завръща!
Нека да се стопи във тъмното!
Обявявам на търг и мечтите ми -
ще са нечии, срещу замяна –
вече да не вали от очите ми,
и у мен капка чувство да няма!
Да забрави душата ми всички
дето с мръсни ръце я бесеха
и разкъсваха я на срички,
докато не намрази себе си...
Подарявам живота си! Писна ми
този, който дотук изживях!
Всяка своя лъжа, всички истини,
всеки свой добродетел и грях...
Подарявам без право на връщане
всички спомени, пеещи нощем.....
всяко свое проклето „Обичам те”
всеки поглед...
и още...
................и още....

Докато не остана празна.
Докато нямам пулс и рима.
Щом престана да самонаказвам
белотата ми, че... я има.
И сърцето ми ще е изстинало.
После ще се родя, ще тичам...
Но сега подарявам миналото!
За да мога пак да (се) обичам!

 

автор : Павлина Соколова