По всичките ми сетива те пише…
А този навик, да съм все без теб,
тежи по клепките ми на разсъмване.
По тялото ми плъзва плах копнеж
в ръцете ти внезапно да се сбъдна.
Да съблека страха си и с очи
да кажа колко много си ми нужен.
А устните ти просто да мълчат,
до лудост влюбени в това събуждане.
Но този навик , да съм все без теб…
А всъщност страшно искам да те има.
Ще нарисуваш ли със пръсти върху мен
потрепващите нишки на незримото?

автор: caribiana

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
Как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
От небесата дарени.
Тяхната воля твори
Нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
И доживотната завист -
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по-всемогъщи
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

 

 

 

Песничка за Мързела

Отдавна в шантавия свят
Трудът окичен е със слава,
а мързеливият му брат
не иска никой да възпява.

Но нашият световен строй
не е с божествена намеса,
че Мързелът е, братко мой,
основен фактор на прогреса.

И трябва да си много луд,
да се наемаш по баира,
защото само с честен труд
не може да се просперира.

Затуй добрият депутат,
наместо да пасе овцете,
почесва мързеливо врат
и чака вий да ги пасете.

Не е от вчера този смут –
светът така си е направен:
Трудът се блъска като луд,
а Мързелът го управлява.

И аз опъвам като пес –
работя... Луда съм, не крия.
Защото само с гол прогрес
светът от глад ще се затрие.

Ники Комедвенска

Редактирано 28 февруари 201610 г. от ExaFlop (преглед на промените)

 

 

Редактирано 29 февруари 201610 г. от acnekt (преглед на промените)

УТРЕ

Утре ще докосна пролетта.
Утре ще съм нова и разлистена.
В топлата утроба на нощта
утре ще съм приказна и чиста.
Утре ще съм цялата живот.
Ще ме вдишват, ще ме вкусват хората.
Утре ще съм слънчев небосвод,
бликнал над лъщящите тополи.
Утре ще съм пламнала ръка,
рукнала в нощта да те докосне,
блеснала във тебе светлина,
лъч живот във вените ти, в костите...
Утре ще огрея вечерта ти,
дишаща, измита от пороя,
лумнала като пожар в дланта ти...
Усмихни се! Утре ще съм твоя.

 

Крайпътен некролог на нежността

По пресните ти стъпки
                      пресни рани
издирват като хрътки нежността.
Катран вали със капки като врани.
Със враните катранено пищя.
Кръвта ми е поредният ти номер
концлагерен на бялата ми китка.
Контейнери! Контейнери с бар-кодове,
отпадъчни от правото да искат.
По прясната ти диря
                          пресни ръбове
са крепостните сфери на греха.
Безсмъртна е присъдата - Разсъдък!!!
Крайпътен некролог на нежността.

Елица Мавродинова

 

 

 

Редактирано 1 март 201610 г. от Уиш... (преглед на промените)

Днес ми беше ден за откриване на бисери....

 

Spoiler

 

Там, където си,
е всичко.

Тук
човеците ритмично обикалят.
умът, прехласнат,
очертава територии
и зеленеят
речните води.
А там, където си,
е всичко.
Стоножка съм,
изящна невестулка,
нерв -
избухнал
от размити образи.
Избирам да загубя.
Да отхапя
езика си бъбрив.
Да спра
неуморимото търкаляне
напред-назад
и да не знам.
Не е това светът ми,
нямам свят.
Говорещи и ходещи посоки.
Тук всичко
е така отдалечено.
от заливите на сърцето.
Там
един единствен повод съществува,
невидим
и любим.

Виолета Христова

 

НЕДЕЙ

недей не стъпвай по водата
по въздуха недей
по загорялото ми рамо
по гънките на вишневата ми пола
нагрети от следобеда
по глезена ми с вена тъмносиня
по линията на живота ми
недей
да се превъплъщаваш
в пеперуда в златен бръмбар
в сянка на листо във вятър –
в докосване от други брегове
от друго измерение
от друг живот
недей

 

Керана Ангелова

 

 

 

 

МОЛИТВА

Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.

Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я споделиш с други.

Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.

Засяда на гърлото
вчерашния хляб,
подарения хляб.

Хляб наш насущний дай си го сам.

Радой Ралин, 1967

В синия дом на небето посях очи.
Сигурно не само дъжд ще разцъфне.
Вече съм там, където гласът не личи.
Където думата ще се отдръпне.
Стоя незамислена на брега.
Неразличима и боса.
Ако почакам миг след сега
ще видя как по реката се нося.

Е. Денева

СВЕЩ ЗА МЪРТВИТЕ

Ако ги нямаше нашите мъртви -
безсънно светещи сенки,
кой щеше в тъмното да ни води?
Едно отсъствие преизпълващо,
една болка насъщна,
която ни прави човеци.

Ако ги нямаше нашите мъртви -
дълбоки кладенчови очи,
къде щяхме да се съзрем
лице в лице срещу себе си,
от упор укори на съвестта,
която ни прави смирени.

Ако ги нямаше нашите мъртви -
тихи, тлеещи гласове,
кой щеше да утеши самотата ни?
Горест, гълтана без насита,
сладки мириси на у дома,
които ни правят деца.

Запалвам свещ за вечная памят.
Доде ги помним, ние сме живи,
доде плачем за тях, сме силни,
доде на тях приличаме, сме истински.
Ако ги нямаше нашите мъртви,
щяхме приживе да сме мъртъвци.

Блага Димитрова

— Кажи, любов, познават ли очите
онази красота от мене звана,
или я нося в себе си изляна
и сам я врязвам в хора и гранити?

Навярно знаеш ти. Че вдън гърдите
покоя смиташ с нея увенчана.
Ала не бих могъл без тази рана
изгаряща, без въглените скрити.

Ти нея виждаш, ала по-блестяща
изгрява тя, когато се пресели
от погледа ти тленен във душата.

Там слива се с частицата по-зряща
от себе си и в божите предели
възлиза чиста. Туй е красотата.

Микеланджело Буонароти

Другото и име

Това, което казва, не е важно.
Думите му
бързо се топят на слънце.
Но начинът, по който прави паузи,
бълбукащите звуци на смеха му,
я правят доверчива.
И закопчават бързо нежността и
завинаги към неговия вик.
Зове като елен.
Като еленът, който си е свършил зимите,
преглътнал е мъхът на недоволствата,
изял си е сеното и обидата....

И сега очаква само нея –
единствена да му е
като смърт
измежду другите любови.

 

 ....

В. Христова

Автор Эвген Эпиф

 

Spoiler

Я не любил её, мне просто было в кайф,

Когда она сопела мирно рядом,

Читала фэнтези и слушала свой Чайф

И провожала по утрам влюблённым взгядом.

Я не любил её, мне было хорошо —

Ни одиночества с ней не было, ни скуки.

Мне было по фигу их сколько там ещё,

Но мне не нравились на ней чужие руки.

Я не любил её, но помнил всё о ней:

Любимые цветы и тон помады,

Всех тараканов в голове и всех друзей.

Зачем-то мне всё это было надо.

Я не любил её и никогда не врал,

Я тормозил её — малыш, всё несерьёзно.

Рассказывал, когда и с кем я спал,

Но сам боялся на щеках увидеть слёзы.

Я не любил её, меня манила страсть,

Когда шептала: «Хочешь, рядом буду?»

Да, я боялся сдаться и пропасть,

Когда скользили ниже её губы.

Я не любил её, но слушал её пульс,

Пытался отогреть её ладони.

Когда она теряла верный курс,

Я возвращал её настойчивым: «Родная…»

Я не любил её, мне нарвился вней шарм,

Улыбка и тату на пояснице.

В попытках отыскать, где мой журавль,

Я называл её «моя синица».

Я не любил её???

 

Обещание
Пред себе си да бъда честна.
И онова, което ме яде,
да има граница...
Това, че някой ме познава
друга,
да не ме разколебава..
И да те чакам.
Бурканът със светулки да е пълен,
И да съм будна,
всяка нощ в съня.
Да не се боя от мъртъвците,
защото мъртъв звук не съществува.
Да стана
и да позволявам,
да стъпвам по конеца на гласа ,
по светлата стреха
на всеки избор.....
Когато падам,
да дишам
и да изтънявам...
да гледам самотата си в очите
и да не слагам чужди истини на масата.
Да съм.
И да не давам обещания
Светът е повече
от всяка дума.

В.Христова

Колев, да го махаш тоз снайпер !!!

Да бъде чисто!

Аз нямам нужда от ръка,
която да се прави че ме гали.
Или от лицемерните слова
на клоуни, мятащи кинжали.
Не искам чужда светлина,
нито изпросена надежда.
И риза чужда не желая.
Ще нося собствената си одежда.
Презирам фалш и суета -
без угризения ги заклеймявам във лицето.
Каквото дойде - истинско да бъде!
Да бъде чисто - от сърцето!

автор : Детелина Стефанова

* * *

Покоят също те променя,
тъй както белегът от дъжд.
Заставаш същият пред мене,
но ти не си един и същ.
С една лъжа си по-изострен.
С една обида си по-плах.
Тъгата е населен остров,
но две не са архипелаг.
Тъгата влиза в роля в петък
и струва грим и нервен смях.
Познато ли ти е сърцето,
което с думи оправдах?!
То сякаш вече не е твое,
но още пари и боли.
Променя те дори покоят.
Но ти поискай да вали.

Мартин Спасов

 

Умират ли поетите ?... Не знам.
Със сигурност физически умират.
Но щом се пренесат във Рая, там
със сигурност приятели намират.
И продължават да общуват с нас...
Нашепват ни, че на небето също
жените са красиви и със страст...
И виното горчиво - се преглъща.
А ние тук – на грешната Земя,
си мислим, че поетите разбираме.
Тъга и нежност – радост и тъма,
любов и нещо , дето не намираме..
Когато на света умре поет,
Вселената една звезда изражда...
Първоначално свети пръв куплет,
но с времето изгрява и изяжда
де що на този свят е самота,
де що на този свят е безразличност...
Поезията всъщност е това –
един човек, човека да обича...

Любомир Чернев, 28.08.2014 г.

Дали се е случило нявга – не помня,
не знам – ще се случи ли… Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени –
мъжете там хилави воини бяха,
жените – отвъргнати, неми сирени…
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен –
и нямаше там ни пространство, ни време…
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние –
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! – Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда –
и ропот, и смях в тишината нахлуха…
„Пиян е, безумен е!“ – някой прошушна…
Аз станах. – Небето бе празно и глухо…
Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна.

Поручик Димчо Дебелянов

ЗА ЩАСТИЕТО

И както тече си на човека живота
между три неприятности и два анекдота,
изведнъж като някаква тържествуваща нота,
като гръм от небето,
като експлозив,
от който светът
става свеж и красив -
Щастие! Щастие!

И нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взима участие,
и си казваш: – До днес
как живял си ти без
щастие, щастие!

Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко,
за секунда едва
поразява те споменът:
– Какво беше това
”Щастие! Щастие!”?

Като нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взел бе участие
и, ах, как от днес
ще живееш ти без
щастие, щастие?

Валери Петров

Все чакам някой да ме навести,
да ми потропа денем, пък и нощем
и да ми каже тихичко: „Прости,
забравих те… Ти жив ли си все още?“
Все чакам… Но напразно! Само тя
все още ме спохожда, зла и страшна,
така наречената „Майка Самота“.
И като кучка по вратата дращи.
А беше време, кьорав и сакат
на моята трапеза пи и яде,
бездомен спа на моя твърд креват…
Събуди се. И първи ме предаде.
Какво да му се сърдя? И с уста
от люта злост защо да го проклинам?
От времето на Юда и Христа
предателството е било поминък.
Все чакам… Никой… Ни дявол, ни Бог…
И само репей с азбука от вятър
вратата ми изписва с некролог:
„Живя, но се помина с Добротата!“…

Дамян Дамянов

Април

Разлиствам се. Разцъфвам. Несериозна съм.
И адски нереална съм. Почти.
Събличам и последната си сложност,
а ти с целувки днес ме облечи...
Косите си разпускам. Самодивски са.
Така е през Април. И ми харесва.
Зелена съм. И розова. Измислям се.
Откривай се във птичите ми песни...
В ръцете ти – събуждам се, заспивам...
Във изгреви и залези живея.
И някак си мечтите ми се сливат
със стихове, които ще изпея,
докрая, до последния си час.
Но още съм Април. Сега започвам.
Разлиствам се. Разцъфвам. И съм аз.
Сериозно нереална. И безсрочна.

автор : Мира Дойчинова-irini

***
Душа, ядро на моя свят греховен,
душа, метежен пленник на нощта,
ти изнемогваш, мреш от глад духовен,
пилееш се във външните неща.
Ти, гостенката, пръскаш щедри средства
за този свой наемен дом, без смут
натрупваш ти за червея наследства,
от теб добити с непосилен труд.
Расти, душа! Граби от днес нататък
от тялото усещания ти.
Изчерпвай всяка радост без остатък,
живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.
Смъртта е тлен, а ти , душа, не мреш.

Уилям Шекспир

 

Защото някой ден ще ме намериш
(съвсем случайно, без да си ме търсил)
заспала във цветчето на черешата
и ще познаеш, че съм аз по устните…
Които пазят името ти непокътнато.
Сънуват как ги галиш с топли пръсти.
Приличат на преди секундичка целунати.
И искат да са твои. Непрекъснато.
Които те прошепват на разсъмване.
Мълчат те целодневно и нарочно.
Мечтаят тайно как ще им се сбъднеш.
И имат вкус на захар и на обич.
 Ще те накарт да потръпнеш целият.
От мекотата им.От жажда. От доверие.
Ще знаеш, че ме има.
И живееш.
защото някой ден ще ме намериш......
caribiana

 

 

 

 

ЛЕКО!
 

Как се живее в България???
Леко, приятелю, леко –
кой както може, шамари я
вече от няколко века.

Просто прилича на баница
в стара пробита гаванка:
кеф ти – разгърдена граница,
кеф ти – фалирала банка.

Инак й пазят огризките
новите западни братя –
искаме или не искаме,
вече е членка на НАТО.

Питаш защо си налягаме
всичките вехти парцали
в тази пробита България,
кучета щом са я яли...

Знаеш ли?... Всички империи,
тъпкали нашето знаме,
вече са прах и мистерия,
вече отдавна ги няма.

Само Балкана ни, стария,
пълен е с тайни пътеки.
Ако ще газиш България,
леко, приятелю, леко!

Ники Комедвенска

Простакът е кремък- корав и могъщ,
Простакът е демон без лик, вездесъщ
Акула на сухо, безкрил, а хвърчи.
Удариш на кухо, простакът звучи.

Простакът не чака, не знае предел

и стига простакът до своята цел,

Защото простаци край него вървят

и дават му знаци и правят му път

Надкласов, безкласов, без род и съюз,

но винаги касов, но винаги в плюс

Без ден да протакаш, дори да кърви

война на простака до смърт обяви

За срам на Европа, на всичките нас,

когато докопа в ръцете си власт

По страшен от спина, по-жилав от рака,

сега за сега се оказа простака.

Радой Ралин