Дойдох. Мълчах. Събудих се. Видях.
И думите замряха в недостатъчност.
Огледаш ли се в себе си без страх –
животът ти започва окончателно...
Потърсих се. Откривах се. Летях.
И падах, колко пъти, безпосочно.
Светът навярно е творен от прах.
Мечтите ми изпепели... Нарочно.
Отърсвах се от спомени. Съзрях,
че всяка грешна стъпка е илюзия.
Прегърнах и последния си враг.
И в неговите мисли има музика...
Ослушах се. Усмихнах се. Разбрах,
че всяка суета е крайно смешна.
Онези търсим, в този шарен свят,
с които виждаме едно и също нещо.

Мира Дойчинова - irini

 

Няма начин
да пропишеш поезия,
ако не си падал по душа
поне веднъж в живота си.

Ако не си се заглеждал
в нечия бягаща сянка.

Ако не си попивал
отронени сълзи
без допир.

Ронливи думи,
ако не си пазил
само с две голи ръце.

Поне веднъж в живота си,
ако не си думопреливал.

Ако не си лекувал
ехото си с ехо.

С ехото си в ехо,
ако не си се влюбвал,
няма начин да пропишеш.

Няма.

 

--

Има хора, с които ти идва да прекосиш
най-безшумните артерии на града.

Да захвърлиш сянката си
в първата пряка.

Да оставиш думите си
в ръцете на просяк.

С такива хора
и най-дългата улица
ти се струва най-кратка.

Има хора, на които просто не им отива
да се отдалечават, да се отдалечават.

А докато косите гласовете на минувачите,
тротоарите като стих ви наизустяват, наизустяват...

Петър Петров

 

Спомни си Барбара

валеше дъжд над Брест от сутринта

и ти усмихната вървеше

сияеща и мокра и весело ти беше

под тоя дъжд

Спомни си Барбара

валеше като из ведро над Брест

Аз срещнах те на улица Сиам

усмихваше се ти

и аз ти се усмихнах сам

Спомни си Барбара

не те познавах аз

и ти не ме познаваше

Спомни си

спомни си оня дъжд тогава

недей забравя

Един укрил се в безистена мъж

извика името ти изведнъж

о Барбара

и ти към него хукна през глава

сияеща щастлива с мокра рокля

и хвърли се в прегръдките му мокра

Спомни си Барбара спомни си за това

и ми прости

че без да се познаваме говоря с теб на ти

На ти говоря с всички които ги обичам

макар да съм ги зърнал един-едничък път

на ти говоря с всички които се обичат

макар и да не ги познавам лично

 

Спомни си Барбара

недей забравя

дъжда и мъдър и щастлив

по твоето лице щастливо

над тоя град щастлив

дъжда над залива

над Арсенала

над кораба от Уесан

 

О Барбара

каква ужасна гадост е войната

къде ли си сега и ти самата

под тая сприя непрестанна

от кръв от огън и стомана

И онзи който цяла в прегръдка те побра

тъй влюбен и щастлив

дали е мъртъв днес или е още жив

 

О Барбара

вали проливен дъжд над Брест

тъй както някога вали и днес

но не е същото сега е тъжен ден

дъждът ужасен мрачен и студен

Това не е дори и урагана

от огън кърви и стомана

Връхлитат само облаци небето

озъбени ръмжащи псета

които мократа си козина над Брест

разтърсени отърсват

и глутницата им далече някъде се пръсва

за да умре далече някъде от Брест

от който Брест и помен няма днес...

Жак Превер

Редактирано 1 август 20169 г. от иноТ (преглед на промените)

Превърнала съм се в едно очакване.
В летящ на горе водопад.
В сълза, притихнала под клепките.
Във жар.В мастило...и във хлад.
Измислила съм си, че ще те има.
И че ще бъдеш пролетният ми копнеж.
И топлият ми огън във камината,
смехът в очите ми, искряща свещ.
Усещам устните ти всяка вечер-
горящо-плахи...галещият дъх...
В косите ми заравяш нежността си
и правиш ме единствена в света.
Превърнала съм се в едно очакване.
На Теб. На Твоите очи.
На дланите ти. И на обичта ти.
И знам, че ще се сбъднеш някога...
Нали?

автор: Сaribiana

Кажи ми, че мълчим едно и също
и, неподвижни, тичаме към другия,
ръцете във джобовете прегръщат ни
и тези устни, стиснати, целуват се!
Кажи ми, че, отбягвайки, се чакаме,
че, гледайки в краката си, крилати сме!
Кажи ми, че в ината си, се даваме
един на друг, а още непознати сме!

Росен Димитров

Ако някой ден реша,
че не те обичам вече,
ако тръгна си от теб,
ако кажа ти, че пречиш,
ако с думи те раня и надеждите ти взема,
ако искам да съм с друг,
ако бъда зла, надменна,
ако мисля си че ти, с нищо мен не си заслужил,
ако пратя ти мъгла и тайфуни да те брулят,
ако някой ден така - без причина те напусна..
Ти не вярвай във това,
и не казвай, че е късно.
Завържи ме във прегръдка,
със целувка прикови ме,
укроти ме с капка нежност,
накажи ме с твой'то име.
Нищо, че очите ми с мълнии ще те пронизват,
нищо, че светът край нас мълчешком ще се изнизва.Разреши ми пак за миг в твойте длани да изгрея.
Знам, че много ще боли, докато докрай изтлея..
Знам...
Но знам, че ти, ако истински обичаш,
ще успееш да спасиш, туй, в което се заричаш.
Ала ако някой ден,
Ти си тръгнеш без причина..
Аз ще мога ли така?
Или просто ще загина..
 

автор: caribiana

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

 Борис Христов

 

Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините...
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата...
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме...

От всичко, до което моят мозък
се е докосвал сляпо може би,
аз възкресих един-единствен образ
под няколко отчаяни върби,
разпръснати като зелени църкви
покрай една безименна река...
Сега си мисля: няма да съм първия,
протегнал към абсурдното ръка.

Аз обвинявам своите писатели
от детството, защото Те създадоха.
О, колко много въздухоплаватели
в небето на очите Ти пропадаха
и техните машини, конструирани
с фантазия и нежност, се разбиваха...
Едни от тях завинаги умираха,
а другите Те продължиха във стихове.

Веднъж да зърна Твоите извивки
през някой процеп, както беше в детството.
/Какви развратни мисли предизвиква
понякога самото съвършенство!/
Това е най-естествената смърт
за двама ни, това е карнавал
на чувствата, предсмъртното им пърхане
с криле върху червената трева.
И аз не искам да натисна спусъка
на хищната фантазия, не бива
да опустее Твоя дом - изкуството,
а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.
Аз имам право на една утопия,
но тя ще се превръща бавно в ад.
И в мен дивакът ще надига копие,
за да убива в мигове на глад.

Добромир Тонев

 

 

Редактирано 13 август 20169 г. от Уиш... (преглед на промените)

Силните жени са като птици
и често те се реят в самота.
Гори сълза във гордите зеници
и капва тихо някъде в прахта.

Любов даряват, но любов не просят.
Оглеждат се в очите им звезди.
В сърцата женски мъжка сила носят,
следа оставят, гдето са били.

Сами притихват вечер, уморени
от дългата заблуда на деня.
Леглата им са празни и студени,
но пълен с нежна обич е сънят.

Силните жени са като птици,
понесли на крилете си света,
наказани до болка да обичат,
осъдени на вечна самота.

Златина Великова

 

***

Колко сме злобни.Колко сме жалки.
Как ни заробват чувства-подпалки.
Колко враждебни.Колко сърдити.
Колко на дребно тровим си дните.
Колко сме остри даже без нужда.
Чисто и просто колко сме чужди.
Колко се мразим.Колко си пречим.
Сякаш на тази земя
сме вечни.

Надежда Захариева

...

Нямам чувство за реалност.
Дали лопушът цъфти
или ми говори Анна
със печален стих?
Слънцето е щедро, сякаш
в блесналите небеса
някой дух безсмъртен чака
да извърша чудеса.
Аз съм с роклята венчална
(мойте тридесет и пет),
ни с нормалните - нормална,
нито с лудите - поет.
Лягат лопуши и подбел
и копривата боде.
Някой се засмя на подбив
и извика: "Накъде?"
Накъде? Полупияна
(днес и въздухът е син)
тръгвам към пелина.
                               Анна,
да Ви набера пелин?..."

 

Калина Ковачева

 

Аз пък съм веган и се чувствам дълбоко обиден от тази тема!!!

Редактирано 25 август 20169 г. от Dragomir Mitev (преглед на промените)

преди 1 час, Dragomir Mitev написа:

Аз пък съм веган и се чувствам дълбоко обиден от тази тема!!!

Че защо? Не виждам нищо обиждащо!

"Аз смътно подозирам, че отдавна
тя знае пътя, сякаш смърт е пила... "
Ив. Методиев

 Очите му не са аплодисменти.
Приличат на следобедно лепило
Полепва суетата по ума ти.
Но ти се смееш, сякаш смърт си пила.
Това, което бяга пред нозете,
не е съдба, а вятър и забрава.
И се върти прозрачното вретено,
идеята за близост изтънява.
Ръжда избива, не следи от нежност.
Това ли си? Не трябва да умираш.
Ще изкачиш и следващия хребет,
и любовта, която смърт е пила.
Ще се намериш, без да се задъхваш,
навръх страха и въпреки сърцето.
Приличаш на звезда, която мръква
но всъщност си звезда, която свети.
В ранимия си поглед те затварям,
ранена си. И може би щастлива.
Не е любов, а само друга версия
на онова, което си отива.

В.Христова

 

 

 

 

 

 

 

Не ме оставяй в тъмното сама.
Пораснах, знам, но още се страхувам
от сенките по моята стена,
които вятърът свиреп рисува.
Не си отивай! Моята ръка
във своята вземи. И не ме пускай,
додето над очите ми сънят
като воал тъй ласкаво се спусне.
Не ме оставяй! Стой до сутринта!
Когато се събудя, теб да видя.
Да се усмихна мило на света,
а след това те пускам... да си идеш...

автор: Ив

МАЙЦЕ СИ

 

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

 

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

 

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

 

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам -

мечти и мисли - от що страдая.

 

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

 

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

 

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана...

 

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

 

Харесва ми, когато мълчиш,
защото сякаш те няма
и сякаш отдалече ме слушаш,
но гласът ми не те докосва.
Сякаш очите ти летят нанякъде,
сякаш една целувка е затворила устата ти.
Тъй като всяко нещо
е изпълнено с моята душа –
ти се появяваш от нищото,
носейки я в себе си.
Пеперуда от някой сън,
двойница на моята същност,
ти ми приличаш също и на меланхолична дума.
Харесва ми, когато мълчиш
и изглеждаш толкоз далечна.
И сякаш се жалваш от нещо,
пеперуда в любовна песен.
И ме чуваш от далеч,
но гласът ми не те достига –
остави ме да замлъкна, потопен в тишината ти.
Остави ме да ти говоря
чрез тишината, която излъчваш –
ясно, като светлина от лампа –
просто – като сватбен пръстен.
Ти си като нощта смълчана,
обсипана със съзвездия.
Твоето мълчание е звездно – далечно и тъй наивно.
Харесва ми, когато мълчиш,
защото сякаш те няма.
Далечна и страдаща,
сякаш си била мъртва.
Една дума тогава
и една усмивка стигат.
И съм радостен, радостен, че това не е истина.

Пабло Неруда

Задуха слънцето. След мен трепти
сезонът, който трудно проговаря.
Затръшва с глас прогнилите врати.
Зад тях съм аз. Със себе си съм скаран.
Откъснах се от плодното дърво.
Увлякох се по нощните пейзажи.
Душата ми се оправда с любов,
която не посмя да ми разкаже.
А ти стоиш в съседна самота –
крилата фраза, временно безкрила.
Нарекох нещо хляб и огладнях.
Приех се в слабостта и станах силен.
От тук до там, от там до тук си ти.
И никога по-близо от пороя.
Когато заваля, не си простих.
Защото беше сухо всичко твое.

 

***
Светът не се съмнява в теб,
но ти си прекалено мнителен.
Сърцето е добро дете –
защо му причини родители?!
И тази съвест – строг равин,
научил те да постиш щастие,
да те накаже в мрака син
напразно нещо да очакваш...
Любов. А няма сродна нощ,
в която да разнежиш лятото.
Дойде добър, но тръгваш лош
да молиш прошка от приятел.
Подлъгани, ръцете пак
от допира ще се опарят ли?
Висок е скараният праг.
Препъват те хиляда дяволи.
Ала един те тласка там,
където ще познаеш залеза.
Дори и да си тръгнеш сам,
ще бъде, без да се съмняваш.

 

Мартин Спасов

 

 

Редактирано 22 септември 20169 г. от Уиш... (преглед на промените)

Аз не мога да бъда добра
към онези, които ме газят,
сякаш тъпчат английска трева.
Не целувам нозе. И не лазя.
И избухвам, когато за стръв
ми подхвърлят любезно корички.
Не прехапвам езика до кръв,
а изстрелвам отровни стрелички.
Добродетели нямам в запас -
завещах ги на бяла акула.
Господ дал ми в излишък и глас.
Толерантност към грубите - нула!
Без причина не вдигам глава
и осéла си в кал не зарязвам.
А при нужда - куршуми-слова
три пълнителя мигом изпразвам.
И пословичен имам инат -
не оставям започнато дело.
Непристъпен не е моят свят,
ако гледаш в очите ми смело.
Аз на паднал подавам ръка
и с гърди пред приятел заставам.
Да ловя за рогата бика
ми е навик. Косите изправям.
А дали ви харесва така?
Избор ваш е. Такава оставам.

автор: Мая Попова

Добромир Тонев:
ОСТАРЯВАНЕ
1.
Къде остана времето на варварската етика,
когато съюзявах думите скандално?
Сега нещата преминават през сърцето -
страхливо – като през съдебна зала.
Без да поемам въздух, назовах всичко
и гласните звъняха в ларингса кристално!
Сега от А до Я е една къртичина,
в чието тъмно О гнезди баналното.
Къде си, гъвкавост на петте ми сетива, къде си пищност?
Нима фантазията има своите артрити?
Нещата още са роднини помежду си, нищо че
едни живеят във мазето, други – на звездите.
Не мога ли да ги сдобрявам пак, да примирявам
различията, крайностите, формите,
да ги изтръгна от палеолита и да им създам държава -
нали единствен зная тайнствената формула?
Нима да бъда в плен на очевидното, където
гората е зелена и водата е студена
и – сякаш имам на очите си тапети -
ще се движа опипом в една вселена?
Светът край мен, пет мои шпаги, се затяга!
Защо стоите в ножницата на плътта ми – притъпени -
и възлите по моите ръце (безсмъртни някога)
сега са гробчета, в които спят новородени.
А можеха да са свободни, стройни
създания, да вършат вместо мен сияйни безобразия...
Да, вместо мене – квартирант в постройките
на собствените си фантазия.
2.
Не се гордея със затвора си, защото
първоначално бе замислен като храм.
Излезе лош конструктор моята самонадеяност.
Стачкуват сетивата, тялото лениво си прощава.
Каква утеха е да си кормчия сред море от алкохол?
Дом за сираци е плътта ти, моето момиче,
аз нямам нужда от благотворителност.
Аз бях богат – аз съществувах чрез това,
което беше незначително за другите.
Аз – кочияш и кон на своята фантазия -
се надпреварвах с костенурката на вечността.
Сега съм само адвокат на себе си.
Резе на самотата, повдигни железния си пръст,
за да се наредят пред прага ми обувки на приятели

Цигулков плач,

изплувал в здрач

        сред късна есен,

ме е ранил

и аз, унил,

        вървя унесен

 

и тръпна цял:

часът без жал

        отеква, ето —

възкръсва в мен

отминал ден,

        ридай сърцето.

 

Студът снове

и ветрове

        са ме подели

като златист

отбрулен лист

        без свои цели.

Вино и любов

Виновно ли е виното червено, 
че ти си слаб и бързо те напива? 
Една жена в легло на друг отива, 
когато у дома и е студено.

Една звезда над дявола изгрява, 
когато ангела добър не я разбира. 
Една любов любов при друг намира, 
когато недолюбена остава.

Вдигни очи, вдигни глава - 
жената вечна кръчма е, човече. 
Изпий при нея и това, 
което някой е забравил вече.

Това мъжете силни не забравят
дори и сред житейските задачи -
че вино и жена изневеряват,
когато нямат истински пиячи!

Евтим Евтимов

Бог от всички Леонени за да отличи —

Взе и вля лъчи нетленни в нейните очи,

Вплете в къдрите й рунни мрака на нощи безлунни

И така, при песни струнни, той ни обручи.

 

Помня — в тоя час заветен моята мечта,

Като цвят под лъч приветен, тихо разцъфтя —

Разцъфтя, открила взори с вяра светла в светла орис,

Но узнах със нова горест свойта нищета!

 

Като смътен ромон речен, чух далечен глас:

„Край, един и същ, обречен, — вечен — чака вас!

Призраците мигновенни ще измамят всички тленни!

Вечно ще е Леонени млада само с нас!“

 

С радост нова и нетленна ден разсветна вън

Утрин сетна, незабвенна — погребален звън!

Всички мълком нажалени, слушаха черковно пеене!

И изчезна Леонени като утрен сън!…

 

Едгар Алън По

 

Една звезда над върховете мина
и изгоря в далечната тъма.
Hавярно горе - сред звездите сини
остана друга векове сама.

Сама - сред необятната вселена,
сама - сред върхове и късен дъжд.
И мислех си за тебе и за мене.
И колко страшно стана отведнъж.

 

Евтим Евтимов 

той
все бяга от смъртта
подкупва я
с бавни цигари
и кратки момичета
мисли за виното
с красиви думи
а целува грозно
и пагубно
да не би
да го поискат
защото отдавна
отсъства от себе си

а тя
се самоубива в него
и после цяла вечност
го учи на нищо за губене

 

Ренета Бакалова

Редактирано 18 октомври 20169 г. от Уиш... (преглед на промените)